Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (33)

33

Валеше тази сутрин в началото на май, когато Биргита Руслин изпращаше семейството си за Копенхаген, откъдето щяха да заминат на ваканция в Мадейра. След много разговори с Щафан тя бе решила да не тръгва. След дългото отсъствие по болест по-рано през годината бе невъзможно да си представи, че ще отиде при председателя на съда да моли за отпуск. Биргита Руслин просто не можеше да пътува.

Пристигнаха в Копенхаген в проливен дъжд. Щафан, който пътуваше гратис с шведските железници, искаше да вземе влака до Каструп, където чакаха децата, но тя упорито настоя да го закара с колата. В залата за изпращачи им махна, после седна в едно кафене, наблюдавайки потока от хора, мъкнещи куфари и мечти за далечни страни.

Няколко дни преди това се бе обадила на Карин Виман да й съобщи, че ще тръгва за Копенхаген. Въпреки че бяха изминали няколко месеца от връщането им от Пекин, още не бяха имали възможност да се срещнат. След приключването на болничните Биргита Руслин се бе хвърлила презглава в работата. Ханс Матсон я прие с отворени обятия, остави ваза с цветя на масата й и в следващия миг я натовари с огромен брой дела, които чакаха да влязат в съда час по-скоро. Точно по това време, края на март, в местните вестници в Южна Швеция се бе развихрила дискусия за скандално дългите срокове в шведските съдилища.

Докато колегите й стенеха и беснееха от количеството работа, Биргита Руслин изпита голяма и безгранична радост при завръщането си. Често вечер толкова дълго оставаше на работа в офиса си, че Ханс Матсон с неговия спокоен маниер я бе предупредил, че пак ще се пренапрегне и разболее.

— Не съм била болна — каза Биргита Руслин. — Просто имах твърде високо кръвно налягане и малко влошени кръвни стойности.

Беше разговаряла с Карин Виман само по телефона. На два пъти се уговаряха да се срещнат, но и двата пъти възникваха пречки. Но сега, в този дъждовен ден в Копенхаген, Биргита бе свободна. Трябваше да е в своята съдебна зала чак на другия ден, затова реши да остане през нощта у Карин.

Решиха да се срещнат за обяд в ресторант в една от пресечките на „Стрьойет“. Биргита смяташе да походи малко из магазините и да си потърси костюм, подходящ за съдебната зала. Но дъждът уби желанието й. Поседя в Каструп, докато стана време да тръгва, после взе такси до града. Карин весело й махна, когато влезе в претъпкания ресторант.

— Заминаха, нали?

— Да. Но е ужасно да натовариш цялото си семейство на един и същи самолет.

Карин поклати глава.

— Нищо няма да се случи — каза тя. — Ако човек наистина иска да е сигурен, че ще оживее, местейки се от едно място на друго, трябва да вземе самолет.

Обядваха, разглеждаха направените от Биргита снимки и си разменяха спомени от пътуването. Докато Карин говореше, Биргита за първи път от много време се върна в мислите си към нападението. Хун Циу, внезапно изникнала до масата й за закуска. Намерената чанта. Цялото странно и плашещо произшествие, в което бе въвлечена.

— Слушаш ли ме? — попита Карин.

— Разбира се, че те слушам. Защо питаш?

— Не изглежда да е така.

— Мисля си за семейството ми, което се люлее някъде горе.

След обяда си поръчаха кафе. Карин предложи да си вземат и по коняк в знак на протест срещу студеното пролетно време.

— Естествено, ще пием по един коняк.

Взеха такси до дома на Карин. Щом пристигнаха, дъждът спря и облаците започнаха да се разпръскват.

— Трябва да се раздвижа — каза Биргита Руслин. — Прекарвам безкрайно много време в седене в офиса или в съда.

Тръгнаха по брега, който беше безлюден, ако не смятаха няколко възрастни хора, разхождащи кучетата си.

— Какво мислиш, когато изпращаш някого в затвора? Питала ли съм те за това преди? Осъждала ли си някого на смърт? — питаше Карин.

— Много пъти. Между другите и една жена, убила трима души. Родителите си и по-малкия си брат. Помня как седях и я наблюдавах по време на процеса. Беше дребна и тъничка, много красива. Ако бях мъж, сигурно щях да кажа, че е секси. Опитах се да доловя съжаление у нея. Беше ясно, че е планирала убийствата. Не ги бе убила в прилив на гняв. Освен това буквално ги беше пребила до смърт. Нещо, което правят мъжете. Жените най-често използват нож. Ние сме ръгащият пол, докато мъжете са биещият. Но тя бе взела чук от гаража на баща си и им бе разбила главите и на тримата. Без никакво съжаление.

Спряха и загледаха яхта с платна, плаваща на север към Сундет.

— Не е ли време вече да ми разкажеш? — попита Карин.

— За кое?

— За онова, което всъщност се случи в Пекин. Знам, че не си ми казала всичко.

— Нападнаха ме. Взеха ми чантата.

— Това знам. Но обстоятелствата, Биргита, на тях не вярвам. През цялото време липсваше нещо. Макар и да не сме се срещали много през последните години, аз те познавам. Когато някога бяхме революционери, наивни нещастници, смесващи чувствата с разума, се научихме едновременно да говорим истината и да лъжем.

Биргита почувства облекчение.

— И аз самата не разбирам — каза тя — защо скрих половината история. Може би защото ти беше твърде заета с твоята Първа династия. А може би и защото самата аз не разбрах какво стана.

Продължиха по брега, свалиха якетата си, когато слънцето сериозно взе да припича. Биргита разказа за снимката от наблюдателната камера в малкия хотел в Худиксвал и за опита й да намери човека от записа. Направи го обстойно, сякаш самата тя бе на свидетелската скамейка под зоркия поглед на някой съдия.

— Не си ми казала за това — каза Карин, щом Биргита свърши.

— Когато замина, много се уплаших — каза Биргита. — Мислех, че ще изгния в някоя подземна затворническа килия. После полицията щеше да каже, че просто съм изчезнала.

— Приемам го като израз на липсващо доверие. Всъщност би трябвало да се разсърдя.

Биргита спря и застана пред Карин.

— Чак толкова добре не се познаваме — каза тя. — Само така си мислим. Или желаем. Като бяхме млади, отношенията ни бяха съвсем различни от сегашните. Приятелки сме. Но не чак толкова близки. И може би никога не сме били.

Карин кимна. Продължиха да вървят по брега над ивицата водорасли, където пясъкът бе най-сух.

— Човек иска всичко да се повтори, да бъде точно както преди — каза Карин. — Но да си възрастен означава да се предпазваш от сантименталности. За да е трайно, приятелството трябва да се обновява и изпробва. Може би старата любов ръжда не хваща. Но старата дружба — да.

— Дори това, че сега разговаряме, е крачка напред в правилната посока. Сякаш изтриваме ръждата със стоманена четка.

— Какво стана после? Как свърши всичко?

— Заминах за дома. Полицията или някаква служба за сигурност бе претърсила стаята ми. Какво са се надявали да намерят — не знам.

— Но ти сигурно си се досетила защо са ти откраднали чантата.

— Естествено, ставаше дума за снимката от хотела в Худиксвал. Някой не е искал да търся този мъж. Същевременно мисля, че Хун Циу говореше истината. Китай не желае чуждестранните посетители да се завърнат у дома и да разказват за така наречените „инциденти“. Не и сега, когато страната се подготвя за Олимпийските игри.

— Слабо си я спомням жената на име Хун Циу. Беше много красива. В нея имаше нещо неуловимо, сякаш през цялото време очакваше нещо да се случи.

— Може би. Помня я по друг начин. Тя ми помогна.

— Не беше ли слуга на няколко господари?

— Мислила съм за това. Не мога да отговоря. Не знам. Но не е изключено.

По-късно пиха кафе в дневната на Карин. Тя разказа за сегашната си работа — превод на китайски поети.

— Не мога да посветя живота си само на мъртви империи. Стиховете са разнообразие.

— Какво мислиш за днешен Китай? — попита Биргита.

— Убедена съм, че сега се извършва невиждано премерване на силите. В партията, в страната. А същевременно Комунистическата партия иска да покаже на света, на такива като теб и мен, че е възможно да се комбинира икономическо развитие с недемократична държавност. Дори всички либерално мислещи в света да го отричат, партийната диктатура е съвместима с икономическия развой. Естествено, това ни тревожи. Затова се говори и пише толкова много за китайските изстрели в тила. Но каквото и да смятаме, трябва да се отнасяме с респект към случващото се. Само идиот днес може да мисли, че онова, което става там, няма да повлияе на собственото ни бъдеще. Ако имах малки деца днес, щях да им взема китайска бавачка, за да научат езика.

— Точно така казва и моят син.

— Значи е далновиден.

— За мен пътуването бе невероятно — каза Биргита. — Толкова безкрайно голяма страна, през цялото време имах чувството, че всеки момент просто ще изчезна. И никой нямаше да попита за мен. Бих искала да имах повече време да говоря с Хун Циу.

Вечерта седяха до късно и преди да си легнат, си обещаха в бъдеще да се срещат по-често.

На следващия ден се разделиха на гарата.

— Връщам се при моите китайски поети — каза Карин. — Ти какво ще правиш?

— Следобед ще чета две обвинения. Едното срещу виетнамска банда, която се занимава с контрабанда на цигари и извършва безскрупулни нападения над стари хора. Намесени са няколко изключително противни младежи. После има обвинение срещу жена, пребила майка си. Завиждам ти за твоите поети.

Тъкмо щяха да поемат всяка в своята посока, когато Карин хвана ръката й.

— Въобще не те попитах за събитията в Худиксвал. Какво става?

— Най-вероятно полицията смята, че въпреки всичко извършителят е онзи, който се самоуби.

— Сам е убил всички тези хора?

— Един наистина целеустремен убиец може да се справи и сам. Но все още не са успели да установят мотивите.

— Безумие?

— Тогава не го вярвах и сега не го вярвам.

— Имаш ли все още връзка с полицията?

— Никаква. Чета само онова, което пише във вестниците.

Биргита видя Карин да бърза през голямата централна зала. После замина за Каструп, лесно намери колата си на паркинга и потегли за дома.

 

 

Около дванайсет се върна в Хелсингборг. Веднага отиде в офиса си, където прочете докладна записка от Върховния съд, преди да се зарови в очакващите я две дела. Успя да подготви делото с пребитата жена, преди да постави документите за виетнамците в чантата си и да се прибере вкъщи. Бе се позатоплило, дърветата се раззеленяваха.

Изведнъж я обзе някаква неочаквана радост. Спря, примижа и пое дълбоко въздух. Все още за нищо не е късно, каза си тя. Видях Китайската стена. А има още стени и преди всичко острови, които ще посетя, преди животът да свърши. Нещо в мен ми говори, че Щафан и аз ще успеем да се справим с положението, в което изпаднахме.

Обвинението срещу виетнамците бе по-сложно. Биргита Руслин работи по него до десет вечерта. Малко преди това се беше посъветвала по телефона с Ханс Матсон. Знаеше, че няма да го обезпокои, ако му се обади у дома.

Часът вече бе единайсет, когато започна да се приготвя за лягане. Тогава на външната врата се позвъни. Смръщи чело, но отиде да отвори. Нямаше никой. Направи крачка напред на стълбището и погледна към улицата. Мина една кола. Иначе улицата бе пуста. Портата бе затворена. Деца, помисли тя. Звънят, после побягват. Прибра се и около полунощ заспа. Малко след два нещо я събуди. Не помнеше да е сънувала някакъв сън и се заслуша в мрака, но не долови никакъв шум. Тъкмо се обръщаше, за да заспи отново, когато рязко седна в леглото. Запали лампата и се вслуша. После стана и отвори вратата. Все още не чуваше нищо. Сложи си халата и слезе по стълбите. Вратите и прозорците бяха заключени. Застана до един прозорец към улицата и дръпна завесата. Стори й се, че мерна някаква сянка, изчезваща бързо по тротоара, но реши, че си въобразява. Винаги се бе страхувала от тъмнината. Може би пък се бе събудила от глад. След сандвич и чаша вода се върна в леглото и скоро заспа отново.

На другата сутрин тъкмо взимаше чантата си с всички документи, когато почувства, че някой е бил в кабинета й. Бе същото усещане като с пътната чанта в хотелската стая в Пекин. Когато излизаше от стаята предишната вечер, бе сложила купчината документи в чантата. Сега някои от ъглите стърчаха. Въпреки че бързаше, претърси долния етаж на къщата. Нищо не липсваше, всичко бе недокоснато. Въобразявам си, рече си. Изглежда, в Пекин ме е хванала мания за преследване. Тук, в Хелсингборг, смятам да мина без нея.

Биргита Руслин напусна къщата и пое по хълма към града и областния съд. Когато пристигна в сградата на съда, отиде в офиса си, изключи телефона и се облегна назад със затворени очи. Репетираше наум най-важните части от делото срещу двамата братя Тран. По време на следствието бяха задържани още двама виетнамци, Дан и Фан.

Щом удари десет часа, тя влезе в съдебната зала и седна на своя стол. Съдебните заседатели и стенографите вече бяха по местата си. Частта от залата за зрители беше пълна. Имаше и пазачи на реда, и полицаи. Всички, влезли в залата, бяха преминали през едни и същи детектори, подобни на онези по летищата. Тя удари чукчето в масата, прие сведенията за имената, провери дали всички засегнати присъстват и даде думата на прокурора.

Беше труден ден. Въпреки че разследването по най-важните точки ясно показваше как са били извършени различните престъпления, четиримата младежи започнаха да се обвиняват един друг. Двама от тях говореха шведски, но за братята Тран бе нужна преводачка. На няколко пъти Биргита Руслин бе принудена да й посочи, че се изразява твърде неясно, и дори се запита дали преводачката е сигурна в онова, което казват момчетата. Веднъж дори се принуди да накара да замълчат няколко от зрителите и да ги заплаши с изгонване, ако не се успокоят.

По време на обедната почивка мина Ханс Матсон и я попита как върви.

— Лъжат — каза Биргита Руслин. — Но следствието издържа. Въпросът е само доколко е способна преводачката.

— Доказано способна е — изненадан каза Ханс Матсон. — Наистина се погрижих да е най-добрата, която имаме в страната.

— Може да й е лош ден.

— А на теб?

— Не. Но ще отнеме време. Съмнявам се, че ще свършим до утре следобед.

По време на следобедното заседание Биргита Руслин продължи да наблюдава зрителите. Изведнъж забеляза виетнамка на средна възраст, която седеше сама в един ъгъл на съдебната зала, полускрита от седящите пред нея. Всеки път, когато Биргита Руслин поглеждаше в нейната посока, забелязваше, че жената гледа право в нея, докато другите виетнамци повече гледаха обвинените си приятели или членовете на семействата. Тя си спомни онзи път, когато преди няколко месеца седеше в китайската съдебна зала. Може да имаме гости от Виетнам, иронично помисли тя. Но тогава все някой щеше да ми каже. Освен това жената нямаше преводач до себе си. Когато приключи заседанието за деня, тя все още не бе сигурна дали утрешният ден ще е достатъчен за всичко, което трябваше да се каже. Седна в офиса си и направи преоценка на предстоящото, преди да приключи заседанието и да съобщи кога ще бъдат произнесени присъдите.

Тази нощ спа дълбоко и не бе обезпокоена от никакви шумове.

На другия ден, когато процесът започна отново, жената стоеше пак на мястото си. Имаше нещо у нея, което смущаваше Биргита Руслин. В паузата извика един от пазачите и го помоли да провери дали жената е сама и извън залата. Преди да започне заседанието, той се върна и й каза, че жената не е разговаряла с никого.

— Дръж я под око — каза Биргита Руслин.

— Мога да я отпратя, ако искате.

— Не. Само те моля да я държиш под око. Нищо друго.

Късно следобед на същия ден Биргита Руслин заяви, че присъдите ще бъдат обявени на 20 юни, и приключи процеса. Последното, което видя, преди да напусне съдебната зала, след като благодари на своите помощници, бе виетнамката, която се обърна и я изгледа, докато напускаше залата.

Ханс Матсон се появи в офиса й, когато всичко свърши. Беше изслушал заключителните пледоарии на прокурора и защитата.

— Палм имаше два добри дни.

— Въпросът е само как ще бъде оформено наказанието. Че братята Тран са главни действащи лица, няма никакво съмнение. Другите двама очевидно са съучастници. Но те, изглежда, се страхуват от братята. Трудно е да се предполага, че е възможно те да поемат повече вина, отколкото действително имат.

— Обади се, ако искаш да го обсъдим.

Биргита Руслин събра записките си и се приготви да си върви у дома. Щафан й бе изпратил есемес на нейния мобилен. Съобщаваше, че всички са добре. Точно излизаше, когато иззвъня телефонът. Поколеба се, после вдигна слушалката.

— Аз съм.

Позна мъжкия глас, но отначало не се сети откъде.

— Кой сте вие?

— Нурдин. Пазачът.

— Извинявай. Уморена съм.

— Исках само да ви кажа, че имате посетител.

— Кой?

— Онази жена, дето ме помолихте да я държа под око.

— Още ли е там? Какво иска?

— Не знам.

— Ако е роднина на някой от обвинените виетнамци, не мога да говоря с нея.

— Мисля, че не е.

Биргита Руслин започна да губи търпение.

— Какво искаш да кажеш? Не мога да говоря с нея.

— Искам само да кажа, че тя не е от Виетнам. Говори отличен английски. Китайка е. Казва, че е много важно.

— Къде е?

— Чака отвън. Виждам я. Точно сега откъсна листо от една бреза.

— Има ли си име?

— Сигурно. Но нищо не ми е казала.

— Идвам. Кажи й да чака.

Биргита Руслин отиде до прозореца. Оттам можеше да види жената на тротоара.

Няколко минути по-късно излезе.