Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (32)

32

На масата лежеше бяла орхидея. Я Жу погали с пръст нежния цвят.

Беше ранна утрин, месец след завръщането му от Африка. Пред него имаше скици на къщата, която бе решил да построи на брега извън град Келимане в Мозамбик. Като бонус за големите сделки между двете страни Я Жу можа изгодно да купи голямо парче недокоснат терен от брега. Планираше в бъдеще да издигне луксозни туристически съоръжения за заможните китайци, които щяха да обикалят света.

В деня след смъртта на Хун Циу и Ли Син Я Жу стоеше на висока дюна, вперил поглед в Индийския океан. С него бяха губернаторът на провинция Замбези и един южноафрикански архитект, специално повикан за посещението. Изведнъж губернаторът посочи към най-далечния риф. Там се виждаше кит. Губернаторът обясни, че не е нещо необичайно да се видят китове по тези места.

— А айсберги? — попита Я Жу. — Не се ли е случвало някога лед, откъснал се от ледовете на Антарктика, да стигне дотук?

— Има една легенда — каза губернаторът. — Някога, точно преди първите бели хора, португалските мореплаватели, да стъпят на нашите брегове, мъжете, излезли със своите канута, видели айсберг и се уплашили от студа на ледения къс. По-късно, когато белите хора слезли на сушата от големите си платноходи, хората казвали, че айсбергът бил предзнаменование за онова, което щяло да се случи. Кожата на белите била също като айсберга, мислите и действията им също така студени. Дали е вярно или не — никой не може да каже.

— Искам да строя тук — каза Я Жу. — Жълти айсберги никога няма да минат покрай този бряг.

След един напрегнат ден голям терен земя бе отцепен и по-късно предаден на една от многото компании на Я Жу. Цената на земята бе почти символична. За подобна сума Я Жу купи също съгласието на губернатора и на най-важните служители, които щяха да се погрижат да получи законно разрешително и всички необходими документи без излишно чакане. Инструкциите, които даде на южноафриканския архитект, вече дадоха резултат в скици, чертежи и акварелна рисунка как ще изглежда подобната на дворец къща с два плувни басейна с пречистена морска вода, обкръжена от палми и изкуствен водопад. Къщата щеше да има единайсет стаи и спалня, на която покривът се отваря към звездното небе. Губернаторът бе обещал да се прокарат специални електрически и телекомуникационни инсталации до изолираното имение на Я Жу.

Сега, когато седеше и разглеждаше онова, което щеше да стане негов африкански дом, той помисли, че една от стаите трябва да се посвети на Хун Циу. Искаше да почете паметта й, да обзаведе една стая с винаги застлано легло за гост, който никога нямаше да дойде. Каквото и да се беше случило, тя си оставаше част от семейството.

Телефонът дискретно избръмча. Я Жу сбърчи чело. Кой искаше да говори с него толкова рано сутринта? Вдигна слушалката.

— Тук са двама души от службата за сигурност.

— Какво искат?

— Висши служители са, влизат в ръководството на специалната секция. Казват, че е важно.

— Пусни ги да влязат след десет минути.

Я Жу остави слушалката. Затаи дъх. Специалната секция отговаряше за дела, които засягаха само най-високопоставени хора в държавата.

Какво искаха? Я Жу отиде до прозореца и загледа града в утринната мъгла. Дали имаше нещо общо със смъртта на Хун Циу? Помисли за всички свои познати и непознати врагове. Дали някой от тях не искаше да използва смъртта на Хун Циу, за да разруши доброто му име? Или ставаше дума за нещо, което въпреки всичко не бе предвидил? Че Хун Циу се бе свързала с прокурор, той знаеше, но това се отнасяше до съвсем друга власт. Хун Циу, разбира се, би могла да е говорила и с други, за които да не знае.

Когато десетте минути изминаха, прибра чертежите в чекмеджето и седна зад бюрото. Двамата мъже, които госпожа Шън въведе, бяха на около шейсет. Това увеличи тревогата на Я Жу. Нормално изпращаха по-млади. Това, че двамата тук бяха по-възрастни, означаваше, че имат по-богат опит и че работата е сериозна.

Я Жу се изправи, поклони се и ги покани да седнат. Не попита за имената им, защото знаеше, че госпожа Шън внимателно е проучила легитимациите им.

Седнаха на дивана до един от високите прозорци. Мъжете отказаха предложения им от Я Жу чай. Пръв заговори по-старият. Я Жу чу, че говори с несъмнения диалект на израсналите в Шанхай.

— Получиха се сведения — каза мъжът. — Не можем да разкрием от кого. Тъй като са много подробни, не можем и да ги подминем. Нашите инструкции са вече по-строги, що се отнася до различни престъпления срещу законите и разпоредбите на страната.

— Самият аз съм участвал в затягането на мерките срещу корупцията — каза Я Жу. — Но не разбирам защо сте тук.

— Получихме данни, че вашите строителни фирми си служат с непозволени средства.

— Непозволени средства?

— Непозволен обмен на услуги.

— С други думи, корупция и подкупи? Рушвети?

— Получената информация е много подробна. Разтревожени сме.

— Значи сте дошли в тази ранна утрин, за да ми съобщите, че се разследват нарушения в моите фирми?

— По-скоро дойдохме да ви информираме.

— Да ме предупредите?

— Може и така да се каже.

Я Жу разбра. Беше човек с могъщи приятели, дори в бюрото за борба с корупцията. Затова му даваха известна отсрочка. За да замете следите, да унищожи доказателствата или да намери правдоподобни обяснения, макар самият Я Жу да не разбираше за какво точно става дума.

Отново се запита в какво е бил невнимателен. Може би в някой случай е бил прекалено самоуверен, позволил е на арогантността да вземе връх. Това би било грешка. А грешките винаги се наказваха.

— Трябва да знам повече — каза той. — Информацията ви е твърде обща, твърде мъглява.

— Инструкциите ни не позволяват да се разпростираме.

— Но обвиненията, дори да са анонимни, все трябва да идват отнякъде.

— И на това не можем да отговорим.

Я Жу бързо прецени дали не би било възможно да плати на двамата за повече информация по отправените му обвинения. Но не посмя да поеме риска. Някой или и двамата можеха да носят и микрофони, записващи разговора. Можеше, разбира се, и просто да са честни хора, а не да имат своя цена като толкова много служители в държавата.

— Обвиненията са неясни и неоснователни — каза Я Жу. — Благодарен съм, че научавам за подобни слухове. Но анонимността често прикрива фалша, завистта и коварните лъжи. Поддържам чисти предприятията си, радвам се на доверието на държавата и партията и твърдя, че имам достатъчно добър контрол, за да знам дали изпълнителните ми директори спазват директивите ми или не. Ако все пак има някакви нарушения от страна на някои от моите служители, които са повече от трийсет хиляди, за тях, разбира се, не мога да отговарям.

Я Жу се изправи в знак, че счита разговора за приключен. Двамата мъже се поклониха и напуснаха стаята. Щом си отидоха, позвъни на госпожа Шън.

— Изпрати някой от моите хора по сигурността да разберат кои са тези — каза той. — И кои са началниците им. После съобщи на деветимата ми изпълнителни директори да се явят на съвещание след три дни. Не приемам никакво извинение. Този, който не дойде, незабавно ще напусне поста си.

Я Жу беше бесен. Не правеше нищо по-различно от всички други. Шън Фусиен често стигаше твърде далеч. Бе подходяща изкупителна жертва и никому нямаше да липсва сега, когато вече го нямаше.

През следващите няколко напрегнати часа Я Жу изготви план за действие, като едновременно разсъждаваше кой от неговите директори тайно е разпространил информация за мръсните му сделки и тайни преговори.

Три дни по-късно директорите му се събраха в един хотел в Пекин. Я Жу грижливо бе подбрал мястото. Тъкмо там един път в годината провеждаше събрание, когато искаше да уволни някого от своите директори, за да покаже, че никой не е вечен. Бяха група силно пребледнели мъже, събрали се малко след десет сутринта. Никой от тях не бе получил информация за какво бе внезапно свиканото съвещание. Я Жу ги остави да чакат повече от час, преди да започне. Стратегията му бе много проста. Отне им мобилните телефони и изпрати всеки от тях в отделна стая с някого от извиканите от госпожа Шън пазачи. После се срещна с тях един по един и без заобикалки им каза какво е чул преди няколко дни. Как ще го коментират? Обяснения? Има ли нещо, което Я Жу трябва да знае? Внимателно наблюдаваше лицата им и се опитваше да разбере дали някой не е вече подготвен за казаното от него. Но всички директори показаха едно и също учудване, едно и също възмущение. Когато денят свърши, не му оставаше нищо друго освен да констатира, че няма виновен. Остави ги да си вървят, без да уволни никого. Но всички получиха строго нареждане да издирят рушветчиите в своите дирекции.

Чак след няколко дни, когато госпожа Шън докладва какво са разузнали неговите хора за мъжете от службата за сигурност, Я Жу разбра, че е бил на съвсем погрешен път. Отново бе получил чертежите от Африка и сега те бяха пред него, когато тя влезе. Помоли я да седне и обърна настолната лампа така, че да скрие лицето му. Обичаше да слуша гласа й. В него имаше нещо от детството му, забравено отдавна или нарочно заличено от паметта му. Беше я научил винаги да започва с най-важното, когато докладва по работа. Тя направи така и тази вечер.

— Изглежда че това има нещо общо със смъртта на сестра ви. Имала е близки контакти с част от ръководителите на държавното бюро за сигурност. Името й неизменно изниква, когато се опитваме да свържем посетителите ви от онази сутрин с хората, които дърпат конците. Информацията е кръжала съвсем кратко време преди трагичната й гибел. Но после се е намесил някой на най-високо ниво.

Я Жу забеляза, че госпожа Шън внезапно замълча.

— Какво премълчаваш?

— Не съм сигурна.

— Нищо не е сигурно. Дали някой на най-високо ниво не се е разпоредил да продължи разследването срещу мен?

— Дали е вярно или не, не мога да кажа. Но се говори, че са недоволни от присъдата на Шън Фусиен.

Я Жу усети, че изстива. И разбра, преди госпожа Шън да бе успяла да каже нещо повече.

— Още една изкупителна жертва? Още един богаташ, който ще бъде осъден, за да се покаже, че това е истинска кампания?

Госпожа Шън кимна. Я Жу се отдръпна още по-навътре в сянката.

— Нещо друго?

— Не.

— Тогава можеш да вървиш.

Госпожа Шън напусна стаята. Я Жу не помръдна. Принуди се да мисли, въпреки че най-много от всичко искаше да избяга от офиса си.

Когато взе тежкото решение да убие Хун Циу и това да стане точно по време на посещението в Африка, той бе сигурен, че тя все още е негова лоялна сестра. Имаха различни възгледи, често водеха битки помежду си. Именно в тази стая, на неговия рожден ден тя го бе обвинила, че взима подкупи.

Тогава разбра, че Хун Циу рано или късно ще се превърне в твърде голяма опасност за него. Сега осъзна, че е трябвало да атакува по-рано. Хун Циу вече го бе предала. Я Жу бавно поклати глава. Изведнъж проумя нещо, което никога преди не му бе хрумвало. Хун Циу е била готова да извърши същото, което той направи с нея. Явно не е смятала сама да вдигне ръка. Искала е да следва пътя на законите в страната. Но ако осъдеха Я Жу на смърт, тя щеше да бъде от онези, които биха сметнали това за правилно.

Я Жу помисли за своя приятел Лай Чансин, който преди няколко години бе принуден бързо да избяга от страната, когато полицията една сутрин бе извършила координирани набези във всичките му предприятия. Благодарение на факта, че притежаваше собствен самолет, винаги готов да излети, той бе успял да измъкне себе си и семейството си през границата. Беше се отправил към Канада, която нямаше конвенция за екстрадиране с Китай. Веднъж Я Жу го бе посетил в Червеното имение, което бе изградил в родния си Сямън. Там бе разгърнал голяма социална дейност с построяването на старчески домове и училища.

Я Жу още тогава реагира на арогантния разкош и го предупреди, че някой ден това ще го провали. Една вечер седяха и обсъждаха завистта към новите капиталисти, „Втората династия“, както иронично ги наричаше Лай Чансин, но само когато бе насаме с хора, на които имаше доверие.

Така че Я Жу не бе изненадан, когато гигантската картонена кула се срути и Лай трябваше да бяга. След това няколко от забърканите в аферите му бяха екзекутирани. Стотици други отидоха в затвора. Същевременно споменът за щедрия човек от родния край бе жив. Той бе давал щедри бакшиши на шофьори на таксита и правил подаръци на разорени хора, на които дори не помнеше имената. Я Жу знаеше, че сега Лай пише мемоарите си. Лай знаеше много и в Канада, където се намираше, никой нямаше да го цензурира. Но Я Жу не възнамеряваше да напуска страната си. За него нямаше готов да излети самолет на някое от пекинските летища. И друга мисъл се загнезди в главата му. Ма Ли, приятелката на Хун Циу, бе на пътуването в Африка. Я Жу знаеше, че двете бяха провели дълги разговори. Освен това Хун Циу обичаше да пише писма. Може би Ма Ли е носела със себе си послание от Хун Циу? Нещо, което после е предала на хора, на свой ред информирали службата за сигурност? Не знаеше. Но смяташе веднага да разбере.

Три дни по-късно, когато над Пекин минаваше една от тежките зимни пясъчни бури, Я Жу потърси канцеларията на Ма Ли в близост до Парка на боговете. Ма Ли работеше в отдел за икономически анализи и нямаше достатъчно високопоставена позиция, за да му създаде някакви проблеми. С помощта на своя персонал госпожа Шън бе проучила средата й, където не откри връзки с най-вътрешното ръководство на партията и държавата. Ма Ли имаше две деца. Сегашният й съпруг бе незначителен чиновник. Тъй като първият й мъж бе умрял по време на войната срещу виетнамците през седемдесетте години, никой не бе възразил, когато се омъжи за втори път и роди още едно дете. Сега и двете й деца живееха собствен живот, по-голямата, дъщерята, бе съветник по обучението в един учителски колеж, а синът й работеше като хирург в болница в Шанхай. Затова пък Я Жу внимателно си бе отбелязал, че Ма Ли има две внучета, на които посвещаваше голяма част от времето си.

Госпожа Шън уреди Ма Ли да приеме Я Жу. Не уточни по какъв въпрос, само че срещата е наложителна и че вероятно има нещо общо с африканското пътуване. Това би трябвало да я разтревожи, мислеше Я Жу на задната седалка на колата си, наблюдавайки града.

Колата спря пред невзрачното здание, където бе работното място на Ма Ли. Тя бе излязла на стълбището да го посрещне.

— Ма Ли — каза Я Жу. — Сега, когато отново те виждам, ми се струва, че нашето пътуване в Африка, завършило така печално, вече е безкрайно далече във времето.

— Всеки ден мисля за скъпата Хун Циу — отвърна Ма Ли. — Но в Африка повече никога няма да се върна.

— Както знаеш, всеки ден сключваме нови договори с много от страните на африканския континент. Между нас се изграждат мостове, които ще ни пренесат далече напред в бъдещето.

В канцеларията си Ма Ли поднесе чай, след като изключи телефона си.

— Търсенето на една истина е като да наблюдаваш охлюв, подгонил друг охлюв — замислено каза Я Жу. — Става бавно. И с упорство.

Я Жу я погледна право в очите. Но Ма Ли не отвърна поглед.

— Плъзнали са слухове — продължи Я Жу. — Слухове, които ме засягат. Слухове за моите предприятия, за моя характер. Чудя се откъде ли идват. Трябва да проверя кой иска да ми навреди. Не са обикновените завистници, а някой друг с мотиви, които не разбирам.

— Защо аз бих искала да руша реномето ти?

— Нямам предвид това. Въпросът е съвсем друг. Кой може да разполага с информация, кой може да разпространява слуховете?

— Живеем по съвсем различен начин. Аз съм служителка, ти правиш голям бизнес, за който четем във вестниците. В сравнение с мен, незначителния човек, ти водиш живот, какъвто дори не мога да си представя.

— Но ти познаваше Хун Циу — каза Я Жу. — След като не се бяхте срещали дълго време, случайно се срещнахте в Африка. Разговаряхте, една ранна утрин тя ти направи изненадващо посещение. И ето че щом се връщам в Китай, тръгват слуховете.

Ма Ли пребледня.

— Обвиняваш ме, че публично те клеветя?

— Просто изключвам една възможност след друга. Накрая ще разбера истината. Че е един-единствен човек.

— Аз?

— Всъщност не.

— Хун Циу? Собствената ти сестра?

— Не е тайна, че по основни въпроси за развитието на Китай не бяхме единни. Развитието на политиката, на икономиката, гледната точка за историята.

— Но бяхте ли врагове?

— Враждата може да покълва дълго време, почти невидимо.

— Трудно ми е да повярвам, че Хун Циу би използвала като оръжие анонимни обвинения. Не беше такава.

— Знам. Затова съм тук да попитам. За какво всъщност разговаряхте?

Ма Ли не отговори. Я Жу продължи, без да й остави време да размисли.

— Може да е имало писмо — бавно каза той, — което да ти е дала онази сутрин. Не съм ли прав? Писмо? Или някакъв документ? Трябва да знам какво ти е говорила и какво ти е дала.

— Сякаш предчувстваше, че ще умре — каза Ма Ли. — Помоли ме да се погрижа тялото й да бъде изгорено, когато умре. Искаше прахът й да бъде пръснат над Лунтан Гунюан, малкото езеро в парка. Освен това ме помоли да се погрижа за нейните принадлежности, за книгите, да раздам дрехите й, да изпразня къщата й.

— Нищо друго?

— Нищо.

— Нещо, което да е казала или написала?

— Едно писмо. Научих съдържанието му наизуст. После го изгорих.

— Кратко писмо?

— Да.

— Но защо го изгори? Може да се нарече завещание.

— Тя каза, че никой няма да поставя под въпрос думите ми.

Я Жу продължи да наблюдава лицето й, докато мислеше над казаното.

— Значи не ти е оставяла друго писмо?

— Какво например?

— Това питам. Може би писмо, което не си изгорила? А си предала на някой друг?

— Получих писмо. Предназначено за мен. Което изгорих. Нищо повече.

— Би било нещастие, ако не ми казваш истината сега.

— Защо да лъжа?

Я Жу разпери ръце.

— Защо лъжат хората? Защото при определени условия лъжата ни дава предимства. Лъжата и истината са оръжия, Ма Ли, от които сръчни играчи могат да се възползват по същия начин, по който други сръчно въртят сабите си.

Продължи да я наблюдава, без тя да отклони погледа си.

— Нищо повече? Нищо, което да ми кажеш?

— Не. Нищо.

— Естествено, разбираш, че аз рано или късно ще науча онова, което трябва да науча.

— Да.

Я Жу замислено кимна.

— Ти си добър човек, Ма Ли. Аз също. Но мога да бъда смутен и огорчен, ако ме изкарат нечестен.

— Не съм казвала никому нищо.

— Това е добре. Имаш две внучета, Ма Ли. Обичат те повече от всичко друго.

Видя как тя потръпна.

— Заплашваш ли ме?

— Съвсем не. Просто ти давам възможност да ми кажеш истината.

— Казах всичко. Хун Циу пишеше за страха си от развитието на Китай. Но никакви заплахи, никакви слухове.

— Тогава ти вярвам.

— Плашиш ме, Я Жу. Наистина ли го заслужавам?

— Не съм те уплашил. Направила го е Хун Циу с тайнственото си писмо. Говори за това с духа й. Помоли я да те избави от тревогата, която изпитваш.

Я Жу се изправи. Ма Ли го изпрати до улицата. Той се ръкува и влезе в колата си. Ма Ли се върна в канцеларията си и повърна в един леген. После седна на работната си маса и си повтори дума по дума писмото, получено от Хун Циу, сега прибрано в едно от чекмеджетата й. Тя умря гневна, мислеше Ма Ли. Каквото и да се е случило с нея, все още никой не ми е дал добър отговор как всъщност е станал нещастният случай с колата. Вечерта, преди да напусне стаята си, тя скъса писмото и хвърли парченцата хартия в тоалетната. Все още се страхуваше и знаеше, че вече ще трябва да живее със заплахата на Я Жу. Отсега нататък той винаги щеше да е плътно до нея.

 

 

Я Жу прекара вечерта в един от своите нощни клубове в квартала за развлечения Санлитун. В една от задните стаи легна да си почине и остави Ли У, една от домакините в клуба, да масажира врата му. Ли бе на неговата възраст. Някога му беше любовница. И все още принадлежеше към малката група от хора, на които Я Жу се доверяваше. Той внимателно подбираше какво да й каже и какво не. Но знаеше, че му е вярна. Тя винаги се събличаше гола, когато правеше масаж. През стените долиташе звукът от музиката в нощния клуб. Светлината в стаята бе приглушена, тапетите — червени. В мислите си Я Жу се върна към разговора с Ма Ли. Всичко идва от Хун Циу, каза си той. Направих голяма грешка, не трябваше толкова дълго да вярвам в нейната лоялност към семейството.

Ли продължаваше да масажира гърба му. Внезапно той хвана ръката й и се изправи.

— Нараних ли те?

— Трябва да остана сам, Ли. Пак ще те повикам.

Тя напусна стаята. Я Жу уви един чаршаф около тялото си. Питаше се къде е сбъркал. Може би въпросът не беше в писмото, оставено от Хун Циу на Ма Ли. Да предположим, че Хун Циу е говорила с някого, мислеше той. Някой, за когото е вярвала, че никога няма да се сетя. Изведнъж си спомни думите на Чан Бин за шведската съдийка, от която се интересувала Хун Циу. Какво би попречило на Хун да говори с нея? Да й се довери? Я Жу седна на леглото. Сега, след чувствителните пръсти на Ли, вратът не го болеше толкова.

 

 

На другата сутрин се обади на Чан Бин. Заговори направо по въпроса.

— Спомена нещо за шведска съдийка, с която сестра ми е имала контакт. За какво ставаше дума?

— Казва се Биргита Руслин. Обикновено нападение на улицата. Извикахме я да посочи извършителите, но тя не разпозна никого. Затова пък явно бе говорила с Хун Циу за някакви убийства в Швеция, които смятала, че са извършени от китаец.

Я Жу изстина. Бе по-лошо, отколкото си представяше. Тегнеше заплаха, която можеше да го засегне по-сериозно от всякакви подозрения в корупция. Побърза да приключи разговора с няколко любезни фрази. Мислено започна да се подготвя за задача, която трябваше да изпълни сам, сега, когато Ли Син вече го нямаше.