Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (31)

31

След вечерята сред нощните сенки се появи танцова група. Хун Циу, която дори не вкуси от предложеното вино, защото искаше да запази главата си ясна, наблюдаваше танцьорите със смесица от възхищение и остатъци от някогашен трепет. Някога, като много млада, бе мечтала за бъдеще на артистка в китайски цирк или в класическата Пекинска опера. После, когато порасна, мечтите й се смириха. Сега, когато гледаше танцьорите, сякаш сливащи се в едно многоръко тяло, тя си припомни някогашните чувства.

Видя Я Жу в платнен стол, балансиращ с чаша вино на коляното, с притворени очи и помисли, че знае много малко за неговите детски блянове. Той винаги бе в свое собствено вътрешно пространство.

Хун Циу продължи да се оглежда наоколо. Президентът Гебуза и свитата му бяха изчезнали. В лагера, в който щяха да пренощуват, бе само китайската делегация, също и сервитьорите, готвачите и голям брой охрана, криеща се в сенките. Много от онези, които сега седяха и гледаха буйните танци, изглеждаха потънали в други мисли. Голям скок се подготвя в африканската нощ, помисли Хун Циу. И отказвам да повярвам, че това е нашият верен път.

Изведнъж една жена запя. Китайската преводачка каза, че това е приспивна песен. Хун Циу слушаше и мислеше, че звуците биха приспали и китайско дете. Спомни си историята за люлката, която бе чула някога. В бедните страни жените връзвали децата на гърба си, защото ръцете им трябвало да са свободни, за да работят, особено на полето — в Африка с мотика, в Китай във вода до колене, за да садят ориз.

Затвори очи и заслуша. Жената завърши с тон, който дълго се задържа, преди да падне сякаш като перце на земята. Представлението свърши и гостите аплодираха. Отделни тихи разговори започнаха между различни хора, придърпали столовете си по-близо. Други се изправиха и влязоха в палатките си или просто застанаха на ръба на светлината от огъня, сякаш в очакване на нещо, неизвестно какво.

Я Жу дойде и седна до Хун Циу на изоставен празен стол.

— Забележителна вечер — каза. — На пълна свобода и покой. Толкова далеч от големия град май никога не съм бил.

— Офисът ти — каза Хун Циу. — Той е високо над обикновените хора, над колите и шума.

— Не може да се сравни. Там съм като в самолет. Понякога ми се струва, че моят небостъргач свободно се люлее. А тук съм на земята. И тя здраво ме държи. Бих искал да имам къща в тази страна, бунгало на някой бряг, където да мога да си легна веднага след вечерното къпане.

Хун Циу забеляза, че са останали сами. Столовете около тях бяха празни. Запита се дали Я Жу е дал да се разбере, че иска да говори със сестра си в уединение.

— Какво ще струва всичко това? — попита тя.

— Този лагер? Пътуването? Какво искаш да кажеш?

— Да преместиш четири милиона души от Китай в една африканска долина с голяма река. А после може би десет или двайсет, или сто милиона от най-бедните ни селяни в други страни на този континент.

— Накратко, ще струва много пари. А в далечна перспектива — нищо.

— Предполагам — каза Хун Циу, — че всичко е вече подготвено. Подбор, транспорт с цяла армада от кораби, сглобяеми къщи, храна, инструменти, магазини, училища, болници. Сключени ли са, подписани ли са вече договорите между двете страни? Какво ще получи Мозамбик? А ние какво друго ще получим освен правото да приспособим една част от нашите селяни бедняци към друга бедна страна? Какво ще стане, ако се окаже, че цялото това преселение е грешка? По какъв начин сте напъхали палците на Мозамбик в менгемето? Кое е онова, което не знам? Какво стои зад всичко това, освен желанието да се отървем от проблем, който расте и излиза от контрол в Китай? Къде ще отидат всички онези оставащи милиони, заплашващи да се вдигнат на бунт срещу сегашния ред?

— Искам да погледнеш със собствените си очи. Да използваш разума си и да разбереш необходимостта от населяването на долината на Замбези. Нашите братя тук ще произвеждат свръхпродукция, която може да се изнася.

— Говориш така, че всичко да изглежда като благотворителност. Всъщност само следваме стъпките, правени преди от империалистите. Палците на колониите в менгемето, излишъкът от печалбите за нас. Нов пазар за нашите стоки, начин да се направи капитализмът по-приемлив. Това, Я Жу, е истината зад всички хубави думи. Знам, че сме построили ново финансово министерство на Мозамбик. Наричаме го дар, но на това аз му викам рушвет. Чух също, че китайските надзиратели бият местните работници, ако не работят достатъчно. Разбира се, това се премълчава. Но аз се срамувам, когато чуя подобно нещо. И се ужасявам. Бавно обсаждаме страна след страна в Африка в полза на собственото ни развитие. Не ти вярвам, Я Жу.

— Остаряваш, сестро Хун Циу. И като всички стари хора се страхуваш от новото, което пробива. Навсякъде подозираш конспирации срещу старите идеали. Мислиш, че ти си на правия път, докато всъщност се превръщаш в онова, от което най-много се боиш. Консервативен човек, реакционер.

Хун Циу бързо се наведе напред и го зашлеви. Я Жу подскочи и изненадано я погледна.

— Сега вече отиде твърде далеч. Не ти позволявам да ме обиждаш. Можем да разговаряме, да спорим. Но няма да ме нападаш.

Без да каже дума, Я Жу се изправи и потъна в мрака. Изглежда, никой не бе забелязал случилото се. Хун Циу вече съжаляваше. Трябваше да има достатъчно търпение и повече думи, за да продължи упорито да убеждава Я Жу, че греши. Я Жу не се върна. Хун Циу се прибра в палатката си. Мрежата й против комари бе опъната, леглото готово за през нощта.

Седна пред палатката. Вечерта беше задушна. Палатката на Я Жу беше празна. Че щеше да си отмъсти за плесницата, тя знаеше. Но точно от това не се страхуваше. Следващия път, щом го види, веднага щеше да помоли за прошка.

Хун Циу спа леко, будейки се често през нощта. Когато слънцето се издигна над хоризонта, вече бе станала и се бе облякла.

Изведнъж пред нея застана Я Жу. Усмихваше се.

— И двамата сме ранобудни — каза той. — Никой от нас няма търпение да спи повече от най-необходимото.

— Съжалявам, че те ударих.

Я Жу сви рамене и посочи боядисан в зелено джип, който стоеше на пътя до палатките.

— За теб е — каза той. — Шофьорът ще те закара на едно място само на няколко мили оттук. Там ще видиш забележителна гледка. За кратко зверовете и дивечът сключват мир, докато пият вода.

До колата стоеше чернокож мъж.

— Казва се Артуро — каза Я Жу. — Имаш доверен шофьор, който говори и английски.

— Благодаря ти — каза Хун Циу, — но трябва да поговорим.

Я Жу нетърпеливо махна с ръка.

— По-късно. Африканското утро е кратко. В една кошница има кафе и храна за закуска.

Хун Циу разбра, че Я Жу търси начин да се сдобрят. Случилото се предния ден не трябваше да застава между тях. Тя отиде при колата, поздрави шофьора — слаб мъж на средна възраст, и седна на задната седалка. Пътят, виещ се сред храсталака, бе едва забележим, като следи върху сухата земя. Хун Циу се пазеше от бодливите клони на ниските дървета, които се удряха в откритата кола.

Щом пристигнаха при водоема, Артуро спря съвсем близо до стръмнината, водеща към водата, и й подаде бинокъл. Няколко хиени и биволи бяха там и пиеха. Артуро й посочи стадо слонове. Сивите, бавни животни се приближаваха към водоема, сякаш излизаха право от слънцето.

Хун Циу имаше чувството, че така трябва да е изглеждало началото на света. Тук са идвали и са си отивали животните в безкраен низ от поколения.

Артуро й поднесе чаша кафе, без да продума. Сега слоновете бяха дошли още по-близо, прахът кръжеше около огромните им тела.

После тишината се взриви.

Първият, който умря, бе Артуро. Изстрелът го уцели в слепоочието и откъсна половината му глава. Хун Циу така и не разбра какво става, преди и тя да бъде уцелена от куршум в челюстта. Сухите звуци накараха животните за миг да вдигнат глави и да се ослушат. После продължиха да пият вода.

Я Жу и Ли Син дойдоха до джипа, с общи усилия го обърнаха и го пуснаха надолу по стръмнината. Ли Син го поля с кана бензин. Мина отстрани и хвърли горяща кутия кибрит в колата, която лумна с трясък. Животните при водата се разбягаха.

Я Жу чакаше при техния джип. Телохранителят седна, готов да запали мотора. Я Жу се промъкна зад него и силно го удари в тила със стоманена палка. Продължи да удря, докато Ли Син престана да мърда, после бутна тялото му в огъня, все още горящ с пълна сила.

Я Жу вкара колата сред гъстата растителност и зачака. След половин час се върна в лагера и вдигна тревога за случилото се нещастие с колата при водоема. Джипът се бил преобърнал на ръба на стръмнината и паднал във водоема, като мигновено се запалил. Сестра му умряла заедно с шофьора. Когато Ли Син се опитал да се притече на помощ, той също загинал в огъня.

Всички, видели този ден Я Жу, казваха колко бил развълнуван. Но същевременно се чудеха на способността му да се владее. Бе заявил, че нещастният случай не би трябвало да смущава важната им работа. Министърът на търговията Къ изрази съболезнования на Я Жу и преговорите продължиха по план.

Телата бяха отнесени в черни пластмасови чували и кремирани в Хараре. Във вестниците не писаха нищо за събитието, нито в Мозамбик, нито в Зимбабве. Семейството на Артуро, което живееше в град Ксай-Ксай, далече на юг в Мозамбик, след смъртта му получи пожизнена рента. Това даде възможност и на шестте му деца да се изучат, а съпругата му Емилда можа да си купи нова къща и кола.

Когато Я Жу се върна с делегацията в Пекин, със себе си носеше две урни. В една от първите вечери той излезе на огромната си тераса високо над земята и остави прахът да се разпръсне в тъмнината.

Вече усещаше липсата на сестра си и на разговорите, които водеха. Същевременно знаеше, че стореното бе наложително.

Ма Ли тъгуваше, изпаднала в тих ужас. Дълбоко в себе си така и не повярва на разказа за автомобилния инцидент.