Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (3)

3

Том Хансон се приближи до прозореца и застана до Виви Сундберг.

— Това е просто Юлия — каза той. — Понякога я намираме на студа без връхна дреха. Хилда и Херман обикновено я наглеждат, когато социалните ги няма.

— Къде живее? — запита Виви Сундберг.

Той посочи към най-отдалечената къща в селото.

— Живеем тук почти двайсет години — продължи той. — Някога Юлия беше омъжена. Мъжът й се казваше Руне и караше машини за горското стопанство. Един ден му се спука аортата. Умря в шофьорската кабина. След това тя стана странна. Мислехме, че ще умре тук. Има две деца, които идват веднъж годишно. Чакат малкото си наследство и не се интересуват от нея.

Виви Сундберг излезе навън с Ерик Худен. Жената стоеше неподвижно на пътя. Вдигна поглед, когато Виви Сундберг застана пред нея. Но не каза нищо. И не протестира, когато Ерик Худен помогна на Виви да я вкарат обратно в къщата. Вътре беше добре почистено. На една стена в рамка висяха фотографии на мъртвия мъж и двете деца, които не се интересуваха от нея.

За първи път, откакто бе пристигнала в Хешьовален, Виви Сундберг извади бележник. Ерик Худен се бе зачел в документ с държавни печати, който лежеше на кухненската маса.

— Юлия Холмгрен — каза той. — На 87 години.

— Погрижи се някой да се обади на социалните. Не ми пука кой им е денят за посещение. Сега трябва да се погрижат за нея.

Старата жена седеше до своята кухненска маса и гледаше през прозореца.

— Да я разпитаме ли?

Виви Сундберг поклати глава.

— Няма смисъл. Какво може да ни каже?

Тя кимна на Ерик Худен да я остави сама. Той излезе на двора. А тя застана в средата на дневната и затвори очи.

Имаше нещо у старата жена, което породи някаква неясна идея в съзнанието й. Но не успя да я улови. Поседя неподвижно, после отвори очи и се опита да мисли. Какво всъщност се бе случило тази януарска утрин? Сума ти убити хора в самотно и отдалечено село. Плюс няколко домашни животни. Всичко говореше за невероятен бяс. Възможно ли е сам престъпник да го е направил? Или са били няколко, появили се в селото през нощта и изчезнали отново след бруталното клане? Беше твърде рано, Виви Сундберг нямаше отговори, имаше само няколко обстоятелства и всички тези мъртъвци. Имаше и все още жива двойка и сенилна стара жена, застанала по нощница на селския път.

Все пак има изходна точка, помисли тя. Не всички в селото бяха мъртви. Поне трима бяха оцелели. Защо? Случайност или означава нещо?

Виви Сундберг постоя неподвижно още няколко минути. През един прозорец видя, че е пристигнал екипът криминалисти от Йевле и жена, за която предположи, че е лекарката. Пое дълбоко дъх. Сега тя командваше парада. Дори да беше престъпление, което щеше да предизвика голям интерес вероятно не само в границите на страната, тя трябваше да поеме своята отговорност. Но още същия ден възнамеряваше да поиска помощ от Стокхолм. Някога, като млад полицай, бе мечтала да работи в отдела по убийствата, известен с провеждането на добре организирани разследвания. Сега пожела този отдел да мине на нейно подчинение.

Виви Сундберг набра един номер по мобилния си телефон.

— Стен Робертсон.

— Виви е. Зает ли си?

— Винаги съм зает, щом съм прокурор. Какво искаш?

— Намирам се в село на име Хешьовален. Знаеш ли къде е? При Сьорфорша.

— Имам тук карта на стената. Какво се е случило?

— Виж къде е мястото най-напред.

— Тогава ще почакаш.

Той остави телефона. Виви Сундберг се запита как ли щеше да реагира. Никой от нас не е виждал нещо подобно, помисли си тя. Нито един полицай в тази страна и едва ли мнозина в другите страни. Винаги си мислим, че не може да има по-лошо от онова, с което се сблъскваме. Но границите се движат непрекъснато. Ето ни тук сега. А утре къде ще сме? Или след година?

Робертсон се върна на слушалката.

— Намерих го. Не е ли изоставено село?

— Не съвсем. Но скоро ще стане. Макар и не заради изселване.

— Какво искаш да кажеш?

Виви Сундберг обясни станалото колкото можа по-подробно. Робертсон слушаше, без да я прекъсва. Тя чуваше дишането му.

— Да вярвам ли на това? — каза той, когато тя свърши.

— Да.

— Звучи неправдоподобно.

— То е неправдоподобно. И е толкова голямо, че ти като прокурор незабавно трябва да се намесиш. Искам да дойдеш тук. Да видиш със собствените си очи какво има пред мен.

— Идвам. Има ли заподозрян?

— Никой.

Стен Робертсон се изкашля в слушалката. Веднъж бе споменал на Виви Сундберг, че страда от астма, поради което прекратил пушенето на петдесетата си година. Робертсон и тя не само бяха връстници, имаха и общ рожден ден, дванайсети март.

Разговорът приключи. Но Виви Сундберг остана права, колебаеше се, не излезе навън. Трябваше да проведе още един телефонен разговор. Ако не го направеше сега, не знаеше кога щеше да има време.

Набра номера.

— Салонът на Елин.

— Аз съм. Имаш ли време?

— Вече не. Имам две лелки под каските. Какво има?

— В едно село съм на няколко мили от града. Тук са се случили ужасни неща. Ще има голяма шумотевица. Няма да имам миг спокойствие.

— Какво е станало?

— Сума ти стари хора са мъртви. Да се надяваме, че е само някакъв луд.

— Защо да се надяваме?

— Защото би било прекалено зловещо нормален човек да е извършил това.

— Кажи нещо повече. Къде си?

— Няма да успея. Но искам да те помоля за една услуга. Да се обадиш на туристическото бюро за моето пътуване до Лерос. Резервирах го миналата седмица. Ако сега го откажа, няма да загубя пари.

— Ще го направя. Има ли някаква опасност за теб там, където си?

— Заобиколена съм от хора. Сега се погрижи за лелките под каските. Преди да са се сварили.

— Забрави ли, че имаш час при мен утре?

— Отложи и него. Има сериозен риск да побелея от това, с което сега се занимавам.

Тя пъхна телефона в джоба си и излезе навън. Повече не можеше да чака. На пътя стояха двамата криминалисти и лекарката и я чакаха.

— Не смятам да ви описвам каквото и да е — каза тя. — Трябва сами да видите всичко. Ще започнем с мъжа, който лежи навън на снега. Сами ще решите дали имате нужда от още сътрудници. Това е много голямо местопрестъпление. Вероятно най-голямото, което някога ще видите. И макар да е толкова неприятно, че едва ли проумяваме пред какво сме изправени, трябва да опитаме да гледаме на него като на начало на обикновено разследване.

Виви Сундберг парира въпросите им. Сега най-важното бе да видят всичко със собствените си очи. Тя поведе процесията от едното страшно местопрестъпление към другото. Когато стигнаха до третата къща, Льонгрен, най-старият от криминалистите, каза, че иска веднага да позвъни за подкрепление. На четвъртата къща лекарката повтори същото. Докато се провеждаха телефонните разговори, групата бе спряла. После продължи през останалите къщи и отново се събра навън на пътя. Тогава вече бе пристигнал първият журналист. Виви Сундберг каза на Ютерстрьом да се погрижи никой да не разговаря с него. Тя сама щеше да го направи, когато имаше време.

— Това е положението — добави Виви Сундберг. — Ще бъдем подложени на предизвикателства, които дори не можем да си представим. Следствието ще бъде подробно отразявано от медиите, и то не само в Швеция. Ще искат от нас да постигнем резултати в най-кратък срок. Можем само да се надяваме, че този или тези, които са извършили това, са оставили следи, които бързо да ни доведат до залавянето им. Можем да опитаме да се обединим и да привикаме хората, които смятаме, че ще са ни необходими. Прокурор Робертсон е на път. Искам той лично да види всичко и веднага да поеме ръководството на предварителното следствие. Някой има ли въпрос? Ако не, да започваме работа.

— Мисля, че имам въпрос — каза Льонгрен.

Беше дребен, слабичък мъж. Виви Сундберг го смяташе за висококвалифициран специалист, който обаче имаше една слабост — работеше изключително бавно.

— Казвай!

— Има ли опасност този луд, ако е такъв, да нападне отново?

— Опасност има — каза Виви Сундберг. — След като не знаем нищо, трябва да изхождаме от това, че всичко може да се случи.

— Ще настане ужас в селата — продължи Льонгрен. — За първи път се радвам, че живея в град.

Групата на пътя се разпръсна. В този миг пристигна Стен Робертсон. Журналистът, който чакаше извън огражденията, веднага отиде при него.

— Не сега — викна Виви Сундберг. — Ще чакаш.

— Не може ли да кажеш нещичко, Виви? Обикновено не си лоша.

— Точно сега съм.

Тя не харесваше журналиста, който работеше за вестника в Худиксвал. Имаше обичай да пише статии с обидни инсинуации за работата на полицията. Това, което вероятно най-много я дразнеше, бе, че твърде често критиката му беше справедлива.

Робертсон мръзнеше в тънкото си яке. Не носеше шапка, защото вярваше, че който често носи шапка, бързо оплешивява.

— Сега разказвай — каза Робертсон.

— Не. Сега ще дойдеш с мен.

За трети път тази сутрин Виви Сундберг обиколи местопрестъпленията. На два пъти Робертсон се видя принуден да излиза навън, за да не повърне. Тя търпеливо го изчакваше. Беше важно прокурорът да разбере какво разследване ще води. Не беше сигурна дали ще се справи със задачата. Но същевременно съзнаваше, че от всички прокурори на разположение този беше най-подходящ.

Когато накрая излязоха на пътя, тя предложи да седнат в нейната кола. Бе успяла да вземе със себе си термос с кафе, потегляйки от полицейското управление.

Робертсон бе потресен. Ръката с чашката кафе трепереше.

— Виждала ли си нещо подобно? — попита той.

— Никой от нас не е.

— Кой друг освен някой луд може да направи това?

— Не знаем. Онова, което трябва да направим сега, е да открием следи. Казах на криминалистите да поискат подкрепление, ако е необходимо. И на лекарката също.

— Тя коя е?

— Заместваща. Това явно е първото й местопрестъпление. Обади се за помощ.

— А ти самата?

— Какво имаш предвид?

— От какво имаш нужда?

— Преди всичко от твое указание върху какво да се съсредоточим. После, разбира се, трябва да се включи и Кралската криминална полиция.

— С какво според теб трябва да започнем?

— Ти си ръководителят на предварителното следствие, не аз.

— Единствено важното е да открием кой е извършил това.

— Или кои. Не бива да изключваме възможността да са повече от един престъпник.

— Лудите рядко работят в съдружие с някого.

— Не можем да го изключим.

— Има ли нещо, което да изключим?

— Нищо. Дори че може пак да се случи.

Робертсон кимна. Седяха тихо. На пътя и между къщите сновяха хора. От време на време проблясваше светкавица на фотоапарат. Над тялото, намерено навън на снега, сега бе издигната палатка. На мястото бяха пристигнали още журналисти и фотографи. Сега там беше и първият телевизионен екип.

— Искам и ти да бъдеш на пресконференцията — каза тя. — Да не съм сама. Трябва да се свика още днес. Късно следобед.

— Говори ли с Луде?

Тубиас Лудвиг бе полицейски началник в Худиксвал. Беше млад и никога не бе работил като полицай. Завършил право, после преминал обучение за полицейски началник. Нито Стен Робертсон, нито Виви Сундберг го харесваха. Имаше слабо чувство за полицейската работа на място и се интересуваше повече от административни въпроси.

— Не съм говорила с него — каза тя. — Единственото, за което ще ни помоли, е да внимаваме, когато попълваме разните там бланки.

— Е, не е толкова зле — отвърна Робертсон.

— Даже е по-зле — каза Виви Сундберг. — Но ще му се обадя.

— Направи го още сега.

Тя звънна в полицейското управление в Худиксвал и научи, че Тубиас Лудвиг е в командировка в Стокхолм. Помоли оператора да я свърже с мобилния му телефон.

 

 

Робертсон разговаряше с новопристигналите криминални служители. Виви Сундберг стоеше близо до Том и Нини Хансон в тяхната градина. Те бяха облекли своите кожени военни палта и с интерес обсъждаха случилото се. Трябва да започна с живите, помисли Виви. С Юлия не може да се говори, тя се намира в свой мъртъв вътрешен свят. Поне за мен е недостъпен. Но Том и Нини Хансон биха могли да са свидетели на нещо, за което и не подозират.

Престъпник, който решава да унищожи цяло село, трябва, дори да е луд, да има някакъв план, който да следва.

Излезе на пътя и се огледа. Замръзналият сняг, гората, отдалечените планини. Откъде се бе появил? Мисля, че мога да бъда сигурна в едно — не жена е извършила това клане. Но той или те трябва да са дошли отнякъде и да са изчезнали нанякъде.

Тъкмо когато се канеше да се върне през портичката, до нея спря кола. Беше един от извиканите патрули с кучета.

— Само един ли идва? — попита тя, без да скрива раздразнението си.

— Карпен е болен — каза полицаят с кучето.

— Че полицейските кучета разболяват ли се?

— Явно. Откъде искаш да започна? Всъщност какво е станало? Говори се за много мъртви.

— Говори с Худен. И виж после дали кучето няма да хване някоя следа.

Полицаят искаше да попита още нещо, но тя му обърна гръб. Не трябваше да го правя, помисли тя. Точно сега би трябвало да имам време за всички. Да прикривам раздразнението и нервността си. Никой, който види това, не би могъл да го забрави. Сигурно ще ги хване адски страх.

Тя влезе с Том и Нини Хансон в къщата. Още не бяха успели да седнат, когато иззвъня телефонът й.

— Чух, че си ме търсила — каза Тубиас Лудвиг. — Знаеш, че изобщо не искам да ме безпокоят, когато съм на съвещание в Кралското полицейско управление.

— Този път нищо не може да се направи.

Тя набързо докладва какво е станало. Тубиас Лудвиг остана безмълвен. Тя изчака.

— Звучи толкова безумно, че не мога да го повярвам.

— Аз също. Но е истина. Трябва да дойдеш.

— Разбирам. Тръгвам веднага, щом мога.

Виви Сундберг погледна ръчния си часовник.

— Трябва да свикаме пресконференция. Да речем в шест. Дотогава само ще казвам, че е станало убийство. Няма да разкривам размерите. Ела колкото можеш по-бързо. Но гледай да не караш така, че да се пребиеш.

— Ще се опитам да взема кола за извънредни ситуации.

— По-добре хеликоптер. Става дума за деветнайсет убити, Тубиас.

Разговорът приключи. Том и Нини Хансон бяха чули всяка нейна дума. Виждаше недоверието в погледите им. Избута някаква спяща котка от един стол и седна.

— Всички в селото са мъртви. Живи сте само вие и Юлия. Дори домашните животни са избити. Разбирам, че сте шокирани. Всички сме така. Но трябва да ви задам няколко въпроса. Моля ви да отговорите колкото се може по-точно. Искам и да помислите за неща, за които няма да питам. Всичко, за което се сетите, може да се окаже важно. Разбирате ли?

В отговор настъпи тишина, само загрижени кимвания. Виви Сундберг реши да действа внимателно. Заговори за случилото се сутринта. Кога са се събудили? Чули ли са нещо? Как е преминала нощта? Случило ли се е нещо? Имало ли е нещо по-различно от обикновено? Опитваше се да раздвижи спомените им.

Те се редуваха да отговарят, допълвайки се един друг. Виви Сундберг разбра, че наистина полагаха усилия да й помогнат.

Дали не се бе случило нещо специално вечерта? Нищо. „Всичко бе както обикновено“, тези думи звучаха почти във всеки техен отговор.

Разговорът бе прекъснат от влизането на Ерик Худен. Какво да прави с журналистите? Бяха дошли още, скоро щяха да се превърнат в раздразнено и нетърпеливо стадо.

— Кажи им, че ще дадем пресконференция в Худиксвал в шест часа днес.

— Ще успеем ли?

— Трябва.

Ерик Худен изчезна. Виви Сундберг продължи разговора. Още една крачка назад към вчерашния ден. Този път отговаряше Нини.

— Всичко вчера бе както обикновено — каза тя. — Бях малко настинала, Том сече дърва през целия ден.

— Говорихте ли с някого от съседите?

— Том размени няколко думи с Хилда. Но това вече го казахме.

— Видяхте ли други?

— Видях. Валеше сняг. Тогава всички са навън и чистят.

— Да си видяла някой по-различен?

— В какъв смисъл?

— Някой, дето да не е оттук. Или може би чужда кола?

— Нищо.

— А предишния ден?

— Ами горе-долу същото. Тук не се случва кой знае какво.

— Нищо необичайно?

— Нищо.

Виви извади бележник и писалка.

— Сега предстои нещо трудно. Трябва да ви помоля за имената на всичките ви съседи.

Откъсна лист и го сложи на масата.

— Нарисувайте селото — каза тя. — Вашата къща и къщите на другите. После ще им дадем различни номера. Вашата е къща номер едно. Искам да знам как се казваха всички живеещи в останалите къщи.

Жената се изправи, взе един по-голям лист хартия и нарисува селото. Виви Сундберг забеляза, че е свикнала да рисува.

— От какво живеете? — попита тя. — Земеделие?

Полученият отговор я изненада.

— Имаме пакет акции. Не е голям, но се справяме. Когато борсата се качва, продаваме, когато спада — купуваме. Играем на борсата.

Виви Сундберг бързо помисли, че вече нищо не може да я изненада. Защо пък, като живеят на село, да не търгуват с акции?

— Имената — каза тя. — Ако може и възрастта.

Двамата се надвесиха над хартията и започнаха да пишат. Хрумна й нещо. Сред всички възможни обяснения за клането можеше, естествено, да съществува и вариантът някой от жителите на селото да е извършил убийствата.

След петнайсет минути държеше списъка в ръка. Броят не съвпадаше. Имаше един мъртъв в повече. Трябва да беше момчето. Застана до прозореца и прочете списъка. Изглежда, в селото е имало три различни рода. Фамилия на име Андешон, друга с името Андрен и после двама, наричащи се Магнусон. Докато стоеше със списъка в ръка, помисли за заминалите надалеч оттук деца и внуци, които след няколко часа щяха да бъдат шокирани, научавайки за случилото се. Имаме нужда от голяма помощ, за да разследваме всичко това, каза тя на себе си. Това е катастрофа, засягаща много повече хора, отколкото мога да си представя.

Малките имена преминаваха стремително през съзнанието й: Елна, Сара, Брита, Август, Херман, Хилда, Юханес, Ерик, Гертруд, Вендела… Опита се да си представи лицата им, но образите бяха мътни.

Внезапно я сполетя мисъл, която съвсем бе пренебрегнала. Излезе на двора и викна на Ерик Худен, който говореше с един от новопристигналите криминалисти.

— Ерик, кой откри всичко това?

— Обади се някакъв мъж. После умря, сблъска се с мебелен камион, каран от шофьор босненец.

— Сблъскал се и умрял?

— Не, умрял е вероятно от инфаркт. После се е блъснал.

— Може ли той да е направил това?

— Не знам. Колата му беше пълна с камери. Изглежда, е бил фотограф.

— Открий всичко, каквото можеш, за него. После трябва да устроим нещо като щаб в тази къща. Трябва да прегледаме имената и да потърсим близките. Какво стана с шофьора на камиона?

— Проверихме го за алкохол. Беше трезвен. Но понеже говореше много лошо шведски, го откараха в Худиксвал. Май не знаеше нищо.

— Това още не е сигурно. Не беше ли Босна, където наскоро се клаха?

Ерик Худен тръгна. Тя тъкмо щеше да се върне в къщата, когато видя полицай да тича по пътя. Отиде до портата да го посрещне. Веднага видя, че е уплашен.

— Намерихме крака — каза той. — Кучето го откри на около петдесет метра, между дърветата.

Той посочи към гората. Виви Сундберг имаше чувството, че мъжът иска да каже още нещо.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че е най-добре да видиш сама.

После се обърна и повърна. Тя не си даде време да му помага, а избърза към гората. На два пъти се подхлъзна и падна.

Когато пристигна, разбра какво толкова е развълнувало полицая. Кракът на няколко места бе оглозган до скелет. Стъпалото бе напълно отхапано.

Тя погледна Ютерстрьом и водача на кучето, които седяха до находката.

— Канибал — каза Ютерстрьом. — Това ли търсим? Да не би да сме прекъснали обяда му?

Нещо падна на ръката на Виви Сундберг. Тя потръпна. Беше само снежинка, която бързо се разтопи.

— Палатка — каза тя. — Палатка за това. Не искам следите да се унищожат.

Тя замижа и внезапно си представи синьо море и бели къщи, накачулени върху топъл планински склон. После се върна в къщата на притежателите на акции и седна в кухнята им със своя списък.

Някъде трябва да има нещо, което не съм забелязала, помисли тя.

Бавно започна да търси, име след име. Сякаш се движеше из минно поле.