Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (29)

29

Хун Циу седеше на верандата на бунгалото, в което щеше да живее по време на посещението си в Зимбабве. В топлата африканска нощ студената зима в Пекин изглеждаше някак нереална. Хун Циу се вслушваше в звуците, изпълващи тъмнината, сред които се открояваха песните на щурците.

Бунгалото й бе сгушено между дървета и храсти в изкуствено селище, създадено специално за изтъкнати гости на зимбабвийската държава. Беше построено още по времето на Ян Смит, когато бялото малцинство в страната бе обявило едностранна независимост от Англия, за да гарантира своето расистко управление в бившата колония. Тогава имало само голяма къща за гости с ресторант и плувен басейн. Ян Смит обичал да се оттегля там със своите министри, за да обсъждат големите проблеми, с които все по-често трябвало да се справя изолираната държава. След 1980 г., когато белият режим паднал, страната била освободена и на власт дошъл Робърт Мугабе, областта се изпълнила с бунгала, алеи за разходка и панорамна веранда при реката Лого, където можели да се видят стада слонове, пристигащи по залез-слънце да пият вода.

Хун Циу току-що бе забелязала един пазач да патрулира по пътеката, виеща се между дърветата. Тя помисли, че никога през живота си не бе виждала толкова плътна тъмнина като африканската. Който и да е можеше да се скрие навън, дори някой звяр, независимо дали на два крака или на четири. Изтръпна, като си представи, че брат й би могъл да бъде там. Дебнещ, очакващ. Както си седеше сега в мрака, за първи път усети пронизващ страх. Сякаш едва в този момент осъзна, че той е способен на всичко, за да постигне целите си и да запази властта си. Настръхна при тази мисъл. Подскочи, когато някакво насекомо избръмча до лицето й. Една чаша, оставена на бамбуковата масичка, падна на каменния под и се разби. Щурците млъкнаха за миг, преди да започнат отново да свирят.

Хун Циу премести стола, за да не настъпи парчетата стъкло. На масата лежеше програмата за периода, който щеше да прекара в Зимбабве. Този първи ден бе преминал в гледане и слушане на безкрайни военни маршове. После голямата делегация бе откарана в дълга кавалкада от коли, предвождани от моторизирани полицаи, на обяд, на който министри държаха дълги речи и вдигаха наздравици. Според програмата президентът Мугабе трябваше да е домакин на обяда, но той така и не се появи. Когато най-после безкрайният обяд приключи, всички получиха своите бунгала. Лагерът бе на няколко мили извън Хараре, на югозапад. През прозореца на колата Хун Циу виждаше нажежения пейзаж и сивите села и мислеше, че бедността винаги изглежда еднакво, където и да я срещнеш.

Късно следобед бе организирано събрание, на което трябваше да се изготви план за работата през идващите дни. Но тя предпочете сама да прегледа материалите в стаята си. После се разходи до реката и през храстите видя бавните движения на слоновете и главите на хипопотамите над водната повърхност. Беше почти сама там, долу, само един химик от Пекинския университет и един от радикалните пазарни икономисти я бяха придружили. Хун Циу знаеше, че икономистът, чието име не помнеше, е близък с Я Жу. Известно време се питаше дали брат й не го е изпратил като шпионин, за да научи какво си е наумила. Но отхвърли тази мисъл. Брат й бе много по-предпазлив.

Вечерта дълго седя на верандата, потънала в мисли. После си легна и заспа. Някакъв шум я събуди. Някой чукаше на вратата. Погледна часовника си. Полунощ. Кой можеше да я търси толкова късно? Поколеба се дали да отваря. Чукането се повтори. Някой знае, че съм будна, каза си тя, някой ме е видял горе на верандата. Погледна през шпионката. На вратата стоеше един африканец. Беше облечен в хотелска униформа. Любопитството надделя и тя отвори. Младият човек й подаде писмо. Позна почерка на Я Жу. Даде на момчето няколко зимбабвийски долара, без да знае дали са много или малко, и отиде на верандата. Там прочете краткото писмо.

Хун Циу,

Нека сключим мир в името на семейството, в името на нацията. Моля за извинение за грубостта, която понякога показвам. Нека отново се гледаме в очите. Последните дни преди отпътуването за дома те каня да дойдеш с мен сред дивата природа. Там ще можем спокойно да поговорим.

Я Жу

Тя внимателно проучи текста, търсейки скрито послание между думите. Не намери нищо, никакъв отговор на въпроса защо й бе изпратил това съобщение посред нощ. Вгледа се в тъмнината и помисли за зверовете, дебнещи плячката си, без тя да подозира какво ще се случи.

— Виждам те — прошепна тя. — Откъдето и да дойдеш, ще те забележа навреме. Никога повече няма да седнеш до мен, без да съм те видяла да идваш.

На другия ден Хун Циу се събуди рано. Бе спала неспокойно, сънува приближаващи се към нея сенки, заплашителни, без лица. Сега стоеше навън на верандата и наблюдаваше кратката зора, издигащото се слънце. Пъстроцветен кралски рибар с дълга човка кацна на ръба на верандата и веднага пак отлетя. Росата от влажната нощ блестеше по тревата. Отнякъде долитаха чужди гласове, някой викаше, смееше се. Обгърнаха я силни аромати. Сети се за писмото, стигнало до нея през нощта, и призова себе си към засилена бдителност.

В осем подбрана част от делегацията — общо трийсет и пет човека, под ръководството на един министър на търговията и двама кметове от Шанхай и Пекин се събраха в заседателната зала до фоайето на хотела. От стените ги гледаше лицето на Мугабе. На висок глас секретарят на министъра на търговията помоли за внимание.

— Ще се срещнем с президента Мугабе. Президентът ще ни приеме в своя дворец. Ще влезем в обикновена редица, с обичайното разстояние между министри, кметове и останалите делегати. Ще поздравим, ще изслушаме националните химни и ще седнем на маса с определени места. После президентът Мугабе и нашият министър ще разменят поздрави чрез преводачи, след което президентът Мугабе ще произнесе кратка реч. Какво се казва в нея не знаем, защото не сме получили копие. Може да продължи между двайсет минути и три часа. Препоръчително е преди това да се посети тоалетната. После ще има време за въпроси. След срещата с президента по-голямата част от делегацията ще замине на посещение в медна мина, а министърът и някои от делегатите ще продължат разговора си с президента Мугабе и с негови министри.

Хун Циу погледна Я Жу, който стоеше с притворени очи в дъното на залата. Но чак когато излязоха навън, погледите им се срещнаха. Я Жу й се усмихна, преди да потъне в една от колите, предназначени за министри, кметове и специално подбрани делегати. Хун Циу седна в чакащия автобус. Я Жу има план, помисли си тя. Но какъв — не знаеше. Страхът й се увеличаваше. Трябва да говоря с някого, каза си тя, с някого, с когото да споделя своя страх. Огледа се. Много от по-старите делегати познаваше отдавна. Повечето от тях споделяха нейните възгледи за политическото развитие на Китай. Но те са уморени, помисли тя. Толкова са остарели, че вече не реагират на дебнещите опасности. Продължи да търси с поглед, но напразно. Нямаше никого, комуто би могла да се довери.

Автобусът внезапно спря. Мъж, който седеше от другата страна на пътечката, й обясни.

— Не можем всички да пристигнем едновременно — каза той. — Колите с най-важните личности ще имат известно предимство. После идваме ние, политическите и икономическите делегати, които ще оформим красивия фон.

Хун Циу се усмихна. Беше забравила името на мъжа, който говореше. Но знаеше, че е професор по физика, преследван по време на Културната революция. Когато се завърна от многото си преживявания в провинцията, той веднага бе избран да ръководи онова, което щеше да стане Институт за космически изследвания на Китай. Хун Циу предполагаше, че споделя нейните възгледи за пътя, по който би трябвало да поеме страната.

Бяха спрели току до малък пазар, разположен край пътя. Хун Циу знаеше, че икономиката на Зимбабве е много близо до пълен срив. Това бе и една от причините голямата делегация да се намира в страната. Въпреки че това никога нямаше да стане обществено достояние, тъкмо президентът Мугабе бе отправил призив към китайското правителство да помогне на Зимбабве да излезе от тежката икономическа депресия. Санкциите на западния свят доведоха до колабиране на всички основни структури. Само няколко дни преди отпътуването от Пекин в един пекински вестник Хун Циу бе прочела, че инфлацията в Зимбабве е близо пет хиляди процента.

Срещата с президента Робърт Мугабе продължи четири часа. Когато го видя да влиза в стаята, й заприлича на приятен учител. Когато пое ръката й, гледаше встрани — мъж от друг свят, който бързо премина покрай нея. След срещата нямаше да си я спомня. Хун Циу помисли, че този дребен мъж, излъчващ сила, въпреки че бе и стар, и крехък, бе описван като кръвожаден тиранин, който измъчва своите поданици, като разрушава жилищата им и ги гони от собствената им земя, когато му скимне. Но други го смятаха за герой, твърдяха, че не бе изоставил борбата срещу останките от колониалните сили.

А какво смяташе тя самата? Знаеше твърде малко, за да си позволи определено мнение. Но Робърт Мугабе бе човек, който в много отношения бе спечелил нейното възхищение и уважение. Той знаеше, че корените на колониализма растат надълбоко и трябва да бъдат отсечени не само веднъж, а много пъти.

Хун Циу слушаше речта на Мугабе. Помисли си, че този човек е вече осемдесетгодишен. И както много африкански водачи бе прекарал дълго време в затвора през периода, когато колониалните сили все още вярваха, че могат да отблъснат атаките срещу своето господство. Че Зимбабве бе корумпирана държава, тя добре знаеше. На страната й предстоеше дълъг път. Но да се обвинява Мугабе като единствено виновен, бе твърде просто. Истината бе по-сложна.

Видя Я Жу, седнал на другия край на масата, близо и до министъра на търговията, и до трибуната, на която се намираше Мугабе. Слуша най-внимателно, каза си Хун Циу. Попива думите и ги обработва, за да види кое може да му даде предимство в бъдещия бизнес — истинската причина на това пътуване. С какви суровини разполага Зимбабве, от които имаме нужда? Как да ги получим на най-ниска цена?

Когато срещата свърши и президентът Мугабе напусна голямата зала, Я Жу и Хун Циу се сблъскаха на вратите. Брат й я бе очаквал. Взеха си всеки по чиния с хапки от дългата маса. Докато Я Жу пиеше вино, Хун Циу се задоволи с чаша вода.

— Защо ми пращаш писмо посред нощ?

— Връхлетя ме непреодолимо чувство, че е важно. Затова не можах да изчакам.

— Мъжът, който почука на вратата ми, знаеше, че съм будна — каза Хун Циу. — Откъде?

Я Жу учудено вдигна вежди.

— На вратата се чука по различни начини, когато човек спи и когато е буден.

Я Жу кимна.

— Сестра ми е много хитра.

— Не забравяй също, че мога да виждам в тъмното. Снощи седях дълго на моята веранда. Мярнаха ми се лица на лунната светлина.

— Нощес нямаше луна.

— Звездите излъчват светлина, която умея да подсилвам. Звездната светлина може да стане лунна.

Я Жу замислено я изгледа.

— Мериш сили с мен? Така ли?

— Не правиш ли точно това ти?

— Трябва да говорим. На спокойствие. На тишина. Тук стават големи преобразования. Приближихме Африка с голяма, но приятелски настроена армада. Сега ще осъществим десанта. Прекарай вечерта си на верандата. Ако не почукам на вратата ти към полунощ, можеш да си лягаш да спиш. Значи няма да дойда.

Я Жу остави чашата и напусна сестра си с усмивка. Хун Циу забеляза, че се е изпотила от краткия разговор. Чу се глас, че автобусът на Хун Циу тръгва след трийсет минути. Тя напълни чинията си още веднъж с малките сандвичи. Когато се нахрани, потърси изхода от задната част на двореца, където чакаше автобусът. Беше много топло, слънчевите лъчи се отразяваха върху белите стени на двореца. Тя си сложи слънчевите очила и бялата шапка, които носеше в чантата си. Тъкмо щеше да се качва на автобуса, когато някой я заговори. Тя се обърна.

— Ма Ли? Ти тук?

— Замествам стария Цу. Получи тромб и не можа да дойде. Бях извикана на негово място. Затова не съм в списъка на делегатите.

— Не те забелязах, като пристигнахме тук сутринта.

— Някой ми каза, че погрешка съм седнала в една от колите. Сега съм си на мястото.

Хун Циу протегна ръце и сграбчи китките на Ма Ли. Точно с нея би поговорила. Ма Ли беше нейна приятелка от годините в университета, веднага след Културната революция. Хун Циу си спомни как една ранна утрин в една от занималните бе заварила Ма Ли да спи на един стол. Щом се събуди, двете започнаха да си говорят. Сякаш от самото начало бе предопределено да се сприятелят.

Ма Ли получи образование като икономически анализатор и бе назначена в Министерството на търговията като член на групата финансови експерти, които денонощно държаха под контрол валутните движения в света. Самата Хун Циу бе станала съветник на министъра на вътрешната сигурност, по-специално сигурността на политическите ръководители. Хун Циу бе на сватбата на Ма Ли, но след като Ма Ли роди две деца, общуването им стана нередовно.

И ето сега се срещаха отново. По време на пътуването не спряха да разговарят. Хун Циу забеляза, че и Ма Ли бе не по-малко радостна от това, че отново се виждат. Когато пристигнаха в хотела, решиха да се разходят към голямата панорамна тераса при реката. Никоя от тях нямаше задачи преди другия ден, когато Ма Ли щеше да посети експериментална ферма, а на Хун Циу й предстоеше среща с група зимбабвийски военни при водопадите „Виктория Фолс“.

Когато стигнаха до реката, жегата беше смазваща. Някъде далеч се чуваше глух гръмотевичен тътен. Наоколо като че ли нямаше никакви животни. Сякаш теренът бе напълно изоставен. Когато Ма Ли сграбчи ръката на Хун Циу, тя подскочи.

— Виждаш ли? — попита Ма Ли и посочи гъстия храсталак на брега.

Хун Циу погледна, без да забележи някакво движение.

— Зад онова дърво с обелената от слоновете кора, до скалата, която стърчи като копие от земята.

Сега Хун Циу видя. Опашката на лъва бавно се размахваше, шибайки червената земя. От време на време очите и гривата му се мяркаха сред листата.

— Имаш добро зрение — каза Хун Циу.

— Научих се да наблюдавам. Иначе теренът е опасен. Дори в града или в заседателната зала може да има пейзаж, съдържащ капани, които внезапно щракват, ако не внимаваш.

Тихо, почти бездиханно двете гледаха как лъвът слиза до реката и лочи от водата. Навътре във водата се виждаха главите на няколко хипопотама. Кралски рибар със същото многоцветно оперение като на онзи, кацнал на верандата на Хун Циу, се приземи на парапета с водно конче в клюна.

— Тишината — каза Ма Ли. — Колкото повече остарявам, все повече копнея за нея. Може би това са първите признаци на старостта? Никой не би искал да умре, обграден от шума на радиоапарати и машини. Прогресът ще ни отнеме великата тишина. Би ли могъл човек да живее без тишината?

— Права си — каза Хун Циу. — А невидимите заплахи срещу живота ни? С тях какво да правим?

— Говориш за мръсотията? Отровите? Епидемиите, които непрекъснато мутират и сменят вида си?

— Според Световната здравна организация днес Пекин е най-мръсният град в света. Скоро бяха измерени 142 микрограма мръсни частици на един кубичен метър въздух. В Ню Йорк тази цифра е 27, в Париж 22.

— Помисли за всички хора, които за пръв път разбират, че имат възможност да си купят мотопед. Как да ги накараш да се откажат?

— Като се засили партийното ръководство над развитието.

Ма Ли бързо прекара ръка по бузата на Хун Циу.

— Благодарна съм всеки път, когато забележа, че не съм сама. Не се страхувам, когато твърдя, че инициативата „Баосиен юндун“ е това, което може да спаси нашата страна от разкол и упадък.

— „Кампания за запазване правото на Комунистическата партия да ръководи“ — каза Хун Циу. — Съгласна съм с теб. Но същевременно и ти, и аз знаем, че опасността ни заплашва отвън. Някога съпругата на Мао бе къртицата на новата висша класа, въпреки че не по-зле от останалите размахваше червеното знаме. Сега има други, които се крият в партията и не желаят нищо друго, освен да й се противопоставят и да заменят стабилността в страната с капиталистическа свобода, която никой няма да може да контролира.

— Стабилността вече я няма — каза Ма Ли. — Понеже съм анализатор и познавам паричните потоци, движещи се в нашата страна, знам много неща, за които ти или други нямат понятие. Но, разбира се, не мога нищо да кажа.

— Сами сме. Лъвът не чува.

Ма Ли я погледна изпитателно. Хун Циу знаеше точно какво си мисли: мога ли да й се доверя или не?

— Не казвай нищо, ако се колебаеш — каза Хун Циу. — Направиш ли грешен избор в доверието си, оставаш беззащитен и безпомощен. Това знаем още от Конфуций.

— Вярвам ти — каза Ма Ли. — И все пак неизбежно е обичайните предпазни инстинкти да призовават към бдителност.

Хун Циу посочи към брега на реката.

— Сега и лъва го няма. Не забелязахме кога е изчезнал.

Ма Ли кимна.

— Тази година правителството ще обяви увеличение на военните разходи с почти петнайсет процента — продължи Хун Циу. — Като имаме предвид, че Китай няма фактически врагове наблизо, естествено е Пентагонът и Кремъл да се запитат какво е това въоръжаване. Техните изследователи без особено усилие ще разберат, че държавата и военните се подготвят да посрещнат вътрешна заплаха. Освен това ние разходваме почти десет милиарда юана за нашето интернет наблюдение. Това са цифри, които е невъзможно да бъдат скрити. Но има и друга статистика, за която знаят малцина. Колко мислиш бунтове и масови протести са станали у нас през изминалата година?

Ма Ли помисли, преди да отговори.

— Може би пет хиляди?

Хун Циу поклати глава.

— Почти деветдесет хиляди. Пресметни колко прави това на ден. Цифра, която виси като тъмна сянка над всичко, което предприема Политбюро. Стореното от Дън преди петнайсет години, либерализирането на икономиката по онова време можа да потуши безпокойството в страната. Днес това не е достатъчно. Особено когато градовете вече не могат да осигурят място и работа на стотиците милиони бедни селяни, нетърпеливо очакващи своя ред, за да получат дял от хубавия живот, за който мечтаят всички.

— Какво ще стане?

— Не знам. Никой не знае. Човек е мъдър, когато е неспокоен и мислещ. В партията се води битка за власт, която никога, дори по времето на Мао, не е била толкова сериозна. Никой не може да предвиди развръзката. Военните се опасяват от неконтролируем хаос. Ти и аз знаем, че единственото, което можем да направим, е да възстановим предишните основи.

Стадо слонове бавно се придвижи към реката. И когато компания западни туристи пристигна на терасата, двете се върнаха във фоайето на хотела. Хун Циу смяташе да предложи да хапнат заедно, но Ма Ли я изпревари и обяви, че вечерта е заета.

— Тук сме четиринайсет дни — каза тя. — Ще имаме време да поговорим за всичко, което се е случило.

— И за всичко, което се случва и ще се случи — отвърна Хун Циу. — Всичко, на което все още не намираме отговор.

Тя видя Ма Ли да тръгва от другата страна на огромния плувен басейн.

Утре ще говоря с нея, помисли. Точно когато имах най-много нужда от човек, се появява една от най-старите ми приятелки.

Вечерта Хун Циу хапна сама. Голяма компания от китайската делегация се бе събрала около две дълги маси, но тя предпочете уединението си.

Нощни пеперуди танцуваха около лампата над главата й.

Когато се нахрани, поседя малко в бара до басейна и изпи чаша чай. Няколко от китайските делегати се напиха и се опитаха да задяват младите и красиви сервитьорки, движещи се между масите. Хун Циу се възмути и се махна оттам. В един друг Китай това никога нямаше да бъде допуснато, бясна си мислеше тя. Тогава охранителите щяха да се намесят. Пияните и дрогираните никога нямаше да представляват Китай. Може би щяха да бъдат осъдени на затвор. А не като сега, никой да не се намесва.

Седна на своята веранда и се замисли за арогантната илюзия, че една по-освободена капиталистическа пазарна система ще благоприятства развитието. Целта на Дън беше китайското колело да се завърти по-бързо. Днес ситуацията е различна. Живеем с риска за прегряване не само на икономиката, но и на собствените ни мозъци. Не виждаме каква цена плащаме — отровени реки, задушаващ ни въздух и милиони хора в отчаяно бягство към големите градове. Някога се появихме в тази страна, тогава наричаща се Родезия, за да подкрепим една освободителна борба. Сега, близо трийсет години след освобождението й, се връщаме като преоблечени колонизатори. И брат ми е един от тези, които продават старите ни идеали. У него няма нищо от достойната вяра в народните сили и в народното благополучие, освободили някога нашата собствена страна.

Тя затвори очи и се вслуша в звуците на нощта. От уморената й глава бавно изчезнаха мислите за Ма Ли и техния разговор.

Почти се бе унесла, когато чу звук, пресякъл песента на щурците. Чупене на клон. Отвори очи и се изправи на стола. Щурците бяха замлъкнали. Изведнъж осъзна, че наблизо има някой.

Хун Циу скочи вътре в бунгалото и заключи стъклената врата. Вътре светеше лампа, която загаси. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Страхуваше се. Имаше някой там, навън, в мрака.

Седна на леглото в тъмнината и със страх зачака някой да дойде.

Но от мрака не се появи никой. След близо час очакване дръпна завесите, седна на бюрото и написа писмото, което през деня се бе оформило в главата й.