Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (28)

28

Сутринта на 7 март 2006 година Народният върховен съд в Пекин потвърди смъртната присъда на предприемача Шън Фусиен. Въпреки че през изминалата година се бе държал като човек, дълбоко съжалил, че е взел милиони юана подкупи, съдът не преобразува смъртната му присъда в доживотен затвор, както се очакваше. Силно и драматично се бе увеличило народното негодувание срещу корумпирани бизнесмени, свързани с Комунистическата партия. Партията бе сметнала, че сега е от решаващо значение да се стреснат онези, които са натрупали твърде впечатляващи състояния от подкупи.

Шън Фусиен бе на петдесет и девет години, когато бе потвърдена екзекуцията му. Беше се издигнал от низините до шеф на голям месарски концерн, специализиран в обработката на свинско месо. За да даде предимство на един или друг производител, му предлагаха подкупи, които той бързо започна да приема. В началото на деветдесетте години внимаваше, приемаше само малки суми и избягваше да поддържа набиващ се на очи начин на живот. Към края на десетилетието обаче, когато почти всички негови колеги вече вземаха подкупи, той ставаше все по-невнимателен и искаше все по-големи суми, като същевременно открито демонстрираше с какви средства за живот разполага.

Разбира се, никога не си бе и представял, че ще го нарочат за изкупителна жертва, че ще бъде избран да служи за назидание. Застанал в съдебната зала на този 7 март, все още бе сигурен, че смъртната му присъда ще бъде променена на години затвор, които впоследствие ще бъдат съкратени. Когато съдията с писклив глас прочете присъдата, която гласеше, че ще бъде екзекутиран в рамките на четирийсет и осем часа, той просто не разбра. Никой в залата не посмя да срещне погледа му. Когато полицаите го отведоха, запротестира. Но тогава вече бе късно. Никой не го чу. Веднага го преместиха в една от килиите, в които осъдените на смърт ги заключваха под най-строга охрана, преди да ги изведат на едно поле сами или с други, за да ги екзекутират с изстрел във врата, на колене, със завързани ръце.

 

 

Новината за потвърждаването на смъртната присъда на Шън Фусиен се разпространи светкавично сред политическите кръгове в Пекин. Една от узналите бе и Хун Циу, която чу за присъдата само няколко часа след удара на чукчето върху съдийската маса. Намираше се на път от събрание с партийни другарки, когато мобилният й иззвъня и тя помоли шофьора да спре до тротоара, докато премисли съобщението. Хун Циу не познаваше Шън Фусиен, бе го срещнала само веднъж, преди няколко години, на прием във френското посолство. Не го бе харесала, интуитивно схвана, че е алчен и корумпиран. Шън Фусиен бе близък приятел на брат й Я Жу. Разбира се, сега Я Жу щеше да се дистанцира от Шън и да отрече, че ги е свързвало нещо повече от бегло познанство. Но Хун Циу знаеше, че действителността е друга.

Хун Циу бе виждала да умират много хора. Бе присъствала на рязане на глави, на обесвания, на разстрели. Да бъдеш екзекутиран, защото си мамил държавата, бе най-презряната смърт, която би могла да си представи. Та кой би искал да бъде изпратен на бунището на историята с изстрел в тила? Потръпна при тази мисъл. Същевременно не бе сред онези, които заклеймяваха смъртната присъда. Гледаше на нея като на необходимо средство държавата да се защити и смяташе, че е справедливо на извършилите тежки престъпления да се отнема правото на живот. Бързо взе решението си и каза да я закарат до затвора, в който Шън прекарваше последните часове на своя живот. Хун познаваше началника на затвора. Но ако бе получил нареждане от своите по-висши шефове да не допуска никакви посетители, тя едва ли щеше да се срещне с Шън. Иначе бе възможно и да й разреши.

Колата спря пред вратите на затвора. Преди да отвори вратата й, Хун Циу огледа тротоара през затъмнения прозорец. Видя няколко души, за които предположи, че са журналисти или фотографи. После излезе от колата и забърза към вратата във високия зид до главната порта. Затворническият пазач отвори и я пусна да влезе.

Измина почти половин час преди тя, предвождана от пазач, да навлезе по-дълбоко в приличащото на лабиринт затворническо здание и да стигне до канцеларията на Ха Нин, началника на затвора, на най-горния етаж. Не го бе виждала много години и сега забеляза колко се е състарил.

— Ха Нин — каза тя и протегна и двете си ръце. — Минаха толкова години.

Той пое ръцете й и силно ги стисна.

— Хун Циу. Виждам посивели коси, така както и ти виждаш моите. Помниш ли последната ни среща?

— Когато Дън Сяопин държеше реч за необходимата рационализация на нашата промишленост.

— Времето минава бързо.

— Да, колкото повече остаряваш, толкова по-бързо минава. Мисля, че смъртта ни застига с шеметна скорост, толкова бързо, че едва успяваме да разберем това.

Хун Циу отдръпна ръцете си.

— Дошла съм при теб да говоря за Шън Фусиен.

Ха Нин не изглеждаше изненадан. Тя разбра, че една от причините да я накара толкова дълго да чака бе, че се е опитвал да изчисли какво би могла да иска. Имаше само един отговор, сигурно ставаше дума за осъдения на смърт. Може би бе разговарял и с някой от Министерството на вътрешните работи, за да разбере как да се отнесе с нея.

Седнаха на малка износена съвещателна маса. Ха Нин запали цигара. Хун Циу каза, че иска да посети Шън, за да се сбогува и да чуе дали не би могла да направи нещо за него.

— Много странно — каза Ха Нин. — Шън познава брат ти. Надяваше се Я Жу да се опита да спаси живота му. Но Я Жу отказва да разговаря с Шън и смята, че смъртната присъда е правилна. Сега пък идваш ти. Сестрата на Я Жу.

— Мъж, който заслужава да умре, не заслужава непременно човек да откаже да му направи последна услуга или да чуе последните му думи.

— Получих разрешение да ти позволя да го посетиш. Ако той желае.

— А той желае ли?

— Не знам. В момента лекарят на затвора е в неговата килия и разговаря с него.

Хун Циу кимна.

Изминаха още трийсет минути, преди Ха Нин да бъде извикан в преддверието на канцеларията си. Когато се завърна, Хун Циу бе информирана, че Шън е готов да я приеме.

Шън бе затворен в най-отдалечената килия, в края на коридора. Носеше син затворнически костюм, панталоните му бяха твърде големи, а сакото твърде тясно. Ха Нин се дръпна назад и остави един от пазачите да отключи. Когато Хун Циу влезе, усети, че цялата малка стая е наситена с ужас и страх. Шън сграбчи едната й ръка и падна на колене.

— Не искам да умра — изхриптя той.

Хун Циу му помогна да седне на леглото, върху което имаше дюшек и одеяло. Притегли табуретка и седна срещу него.

— Бъди силен — каза тя. — Това е, което ще се запомни. Трябва да умреш с достойнство. Дължиш го на семейството си. Но никой не може да те спаси. Нито аз, нито някой друг.

Шън я гледаше с изцъклени очи.

— Не съм направил нищо, което не са правили и другите.

— Не всички. Но мнозина. Ще отговаряш за стореното от теб.

— Но защо точно аз трябва да умра?

— Можеше да е и някой друг. Но сега си ти. Накрая всички непоправими ще бъдат сполетени от същата съдба.

Шън погледна треперещите си пръсти и поклати глава.

— Никой не иска да говори с мен. Сякаш не само ще умра, сякаш съм сам-самичък на този свят. Дори семейството ми не иска да дойде тук и да говори с мен. Сякаш вече съм умрял.

— Я Жу също не е идвал.

— Това не го разбирам.

— Всъщност тук съм заради него.

— Не искам да му помагам.

— Не ме разбираш. Я Жу няма нужда от помощ. Той отрича, че някога е имал нещо общо с теб. В съдбата ти влиза и това — всички да ти обърнат гръб. Я Жу не прави изключение.

— Наистина ли?

— Наистина. Това, което аз мога да направя за теб, е друго. Мога да ти помогна да си отмъстиш, като ми разкажеш за сътрудничеството си с Я Жу.

— Но той е твой брат!

— Фамилните ни връзки отдавна са прерязани. Я Жу е опасен за тази страна. Социализмът не може да функционира и да се развива, ако няма гражданска чест. Такива като теб и Я Жу корумпират не само себе си, но и обществото.

Накрая Шън разбра какво искаше с посещението си Хун Циу. Това, изглежда, му даде нови сили и упои донякъде изпълненото му с ужас съзнание. Хун Циу знаеше, че Шън всеки момент наново ще рухне и повече няма да може да отговаря на въпросите й. Затова го притисна, принуди го да се държи с нея така, сякаш отново е подложен на полицейски разпит.

— Затворен си в килия и очакваш смъртта. Я Жу си седи в офиса на небостъргача, който нарича Планината на дракона. Това справедливо ли е?

— Той можеше да е тук на мое място.

— Той е ловък. Никой, изглежда, не може да му хване дирите.

Шън се приведе към нея и понижи глас.

— Проследете парите.

— Докъде?

— До онези, които му дадоха големи заеми, за да построи драконовата си планина. Откъде иначе щеше да вземе нужните за това милиони?

— От бизнес инвестициите си.

— Инвестиции? Във фабрики, които произвеждат гумени патета, за да си играят западните деца във ваните? В бараките в задните дворове, където шият обувки и блузи? В пещите си за тухли?

Хун Циу сбърчи чело.

— Да не би Я Жу да има интереси в тухлените фабрики? Тъкмо научихме, че там се отнасят с хората като с роби.

— Я Жу бе предупреден, че това ще излезе наяве. И се оттегли, преди да се проведат големите полицейски акции. В това е силата му. Той винаги е предупреждаван. Има шпиони навсякъде.

Шън внезапно притисна ръце към корема си, сякаш връхлетян от силна болка. Хун Циу съзря страха по лицето му и за миг бе обхваната от чувство на състрадание. Той още не беше стар, бе направил блестяща кариера и сега бе на път да загуби всичко. Не само парите, хубавия си живот, оазиса, който бе изградил за себе си и семейството си посред цялата беднотия. А и главата си. Когато Шън бе заловен и обвинен, вестниците писаха с възмущение — и с пикантни подробности, — че двете му дъщери редовно летели до Токио или Лос Анджелис, за да си купуват дрехи. Читателите предлагаха тялото на Шън да бъде накълцано на парчета и хвърлено на прасетата.

— Не мога да те спася — повтори Хун Циу. — Но мога да ти дам възможност да повлечеш и други. Получих разрешение да говоря с теб трийсет минути. Това време скоро изтича. Каза ми да проследя парите?

— Понякога го наричат „Златната ръка“.

— Какво означава това?

— Какво друго освен едно? Той е златната средна ръка. Може да превърне черните пари в бели, да изнесе пари от Китай, да ги пласира на сметки, без данъчните власти да имат и най-малка представа за това. Взима петдесет процента от всички трансакции, които провежда. И изпира парите, които се въртят из Пекин — всички тези къщи и арени, които се строят, всичко, което се подготвя за Олимпиадата след две години.

— Нещо от това може ли да се докаже?

— Нужни са две ръце — бавно каза Шън. — Едната, която взима. Но е нужна и друга, която е готова да дава. Колко често някой от тях бива осъден на смърт? Втората ръка, готова да предложи проклетите пари, за да спечели своя дял? Почти никога. Защо единият да е по-голям престъпник от другия? Започни с Чан и Лу, строителите. Те се страхуват, готови са да проговорят, за да се предпазят. Но могат да разкажат невероятни неща.

Шън замълча. Хун Циу мислеше колко далеч от вестникарските писания бе борбата между онези, които искаха да запазят старата зона в центъра на Пекин, сега заплашена от срутване преди Олимпийските игри, и онези, които искаха да рушат, за да строят наново. Тя принадлежеше към хората, които защитаваха старите жилищни квартали. Добре е, разбира се, да се строи, да се обновява, но не да се оставят краткосрочни интереси като едни Олимпийски игри да решават как ще изглежда градът.

Хун Циу разбра, че с въпросите си бе накарала Шън почти напълно да забрави приближаващата се екзекуция. Той заговори отново.

— Я Жу е много отмъстителен човек. За него говорят, че никога не забравя дори и най-малката несправедливост. Разказвал ми е, че гледа на своето семейство като на съвсем лична своя династия, чиято памет винаги трябва да бъде опазвана. Затова трябва да внимаваш да не помисли, че предаваш честта на семейството.

Шън се вгледа в Хун Циу.

— Той убива всички, които го притесняват. Знам това. Но най-напред тези, които му се подиграват. Има хора, които привиква при нужда. Те изплуват от мрака и пак така бързо изчезват. Скоро чух, че изпратил един от своите хора в САЩ. Говори се, че когато оня се завърнал в Пекин, зад себе си оставил трупове. Бил е и в Европа.

— САЩ? Европа?

— Така твърди мълвата.

— И е вярно?

— Мълвата винаги е вярна. Когато лъжите и преувеличенията се отмият, винаги остава зрънце истина. Ето кое трябва да се търси.

— Откъде знаеш това?

— Власт, която не се гради върху знание и непрестанен приток на информация, накрая не е възможно да бъде отстоявана.

— Това не ти помогна.

Шън не отговори. Хун Циу помисли върху казаното от него. То я изненада. Тя помисли и за онова, което й бе разказала шведската съдийка. Хун Циу бе познала мъжа на снимката, показана от Биргита Руслин. Макар и смътна, нямаше съмнение, че това бе Ли Син, телохранителят на нейния брат. Дали имаше връзка между разказаното от Биргита Руслин и казаното сега от Шън? Възможно ли беше? В такъв случай Я Жу бе направил нещо, което я изненадваше. Дали наистина страдаше от болезнена отмъстителност, която никой не може да спре? Дори и за неща, случили се преди сто години?

Влезе пазачът. Времето бе изтекло. Шън изведнъж пребледня и се вкопчи в едната й ръка.

— Не ме оставяй — каза. — Не искам да съм сам, когато умирам.

Хун Циу се изтръгна от ръцете му. Шън закрещя. Сякаш пред нея стоеше ужасено дете. Пазачът го събори на земята. Хун Циу напусна килията и се отдалечи оттам колкото можеше по-бързо. Отчаяните викове на Шън ехтяха в ушите й дори когато се върна в канцеларията на Ха Нин. И тогава взе своето решение. Нямаше да остави Шън сам в сетния му миг.

Малко преди седем сутринта на другия ден Хун Циу отиде на заграденото място, където се извършваха екзекуциите. Според това, което бе чувала, там се бяха упражнявали военните преди атаката на „Тиенанмън“ преди петнайсет години. Сега тук екзекутираха престъпниците. Заедно с плачещите роднини и Хун Циу застана зад едно от огражденията. Пазеха ги млади войници с пушки в ръце. Хун Циу наблюдаваше най-близко стоящия до нея младеж. Не бе по-възрастен от деветнайсет години. Тя напразно се питаше какво ли си мисли. Беше на годините на собствения й син.

Закрит камион навлезе в полигона. Деветимата осъдени бяха свалени от каросерията от нетърпеливи войници. Хун Циу винаги се бе удивлявала, че всичко става толкова бързо. Смъртта на студеното и мокро поле не бе белязана от никакво достойнство. Видя Шън да пада, изблъскан от каросерията, мълчеше, но тя видя сълзите му. После изкрещя една от жените. Един от войниците я удари, но тя продължи да крещи, докато не пристигна офицерът, който й нанесе удар в лицето с приклада на пистолета си. Въоръжени войници побързаха да заемат място зад осъдените. Дулата на оръжията бяха на около трийсет сантиметра зад тила им. Всичко свърши светкавично. Един офицер изкряска, оръжията изгърмяха и осъдените паднаха по лице.

През последвалите няколко дни Хун Циу премисли разказаното от Шън. Думите му за жаждата за отмъщение на Я Жу отекваха в главата й. Тя знаеше, че той вече бе използвал насилие. Брутално, почти садистично. Понякога си мислеше, че нейният брат е всъщност психопат. Сега, благодарение на мъртвия Шън, може би щеше да си изясни какъв всъщност бе той, брат й. Налагаше се да разговаря с някого от прокурорите, занимаващи се с обвинения в корупция. Всъщност Хун Циу нямаше съмнения. Шън бе казал истината.

 

 

Три дни след това, късно вечерта, Хун Циу пристигна на едно военно летище извън Пекин. На пистата стояха два от най-големите пътнически самолети на „Еър Чайна“ в очакване на делегацията, състояща се от почти четиристотин души, която щеше да посети Зимбабве.

В началото на декември Хун Циу узна, че е включена в пътуването. Задачата й бе да води разговори за задълбочаване на сътрудничеството между зимбабвийската служба за сигурност и китайската. Сътрудничество, което преди всичко се състоеше в предаване на китайските знания и техника на африканските колеги. Хун Циу бе приела известието с радост, защото никога преди не бе посещавала африканския континент.

Хун Циу беше от привилегированите пътници и получи място в едно от предните помещения на самолета, където столовете бяха по-големи и по-удобни. Щом самолетът се издигна, тя хапна от поднесената храна и заспа веднага след загасването на светлините. Събуди се от усещането, че някой е седнал на празното място до нея. Щом отвори очи, погледна право в усмихващото се лице на Я Жу.

— Изненада, мила сестричке! Не си открила името ми в списъка на участниците в делегацията, който сигурно си получила, поради простата причина че не всички са споменати там. Аз, разбира се, знаех, че си вътре.

— Би трябвало да разбера, че няма да изпуснеш такава възможност.

— Африка е част от света. Сега, когато западните сили все повече предават континента, е напълно естествено Китай да излезе иззад кулисите. Предчувствам голям напредък за нашата родина.

— А аз виждам как Китай все повече се отдалечава от своя идеал.

Я Жу вдигна предупредително ръце.

— Не сега, не посред нощ. Няма да се караме. Нека спим. Въпросите, които искаш да ми зададеш, могат да почакат. Или да ги нарека обвинения?

Я Жу се изправи и изчезна по коридора към стълбата, водеща на горния етаж, точно зад носа на самолета.

Ние не само пътуваме в един и същи самолет, каза си Хун Циу. Но и носим със себе си бойното поле, на което битката в никакъв случай още не е решена. Отново затвори очи. Няма да е възможно да се избегне, мислеше тя. Приближава се моментът, когато голямата пукнатина между него и мен повече няма да може и не бива да се прикрива. Така както не може да се скрие и голямата пукнатина, минаваща право през Комунистическата партия. Голямата и малката битка съвпадат. Постепенно успя да заспи. Нямаше да може да премери сили с брат си, ако не е добре отпочинала.

Над нея Я Жу седеше буден с питие в ръка. Вече си даваше ясна сметка, че мрази сестра си Хун Циу. Тя трябваше да се отстрани. Повече не трябваше да принадлежи към обожаваната от него фамилия. Набърка се твърде много в неща, които не я засягаха. Само ден преди отпътуването чрез своите контакти бе узнал, че Хун Циу е посетила един от прокурорите, водещи разследванията за подкупи. Че е станало дума за него, той изобщо не се съмняваше.

Освен това неговият приятел, високопоставеният полицай Чан Бин, му бе казал, че Хун Циу проявила интерес към шведска съдийка, неотдавна посетила Пекин. Я Жу щеше да си поговори с Чан Бин, щом се завърнеше от Африка. Тя щеше да изгуби тази борба, преди да е започнала сериозно. Я Жу се изненада, когато установи, че дори не изпитва колебание. Повече нищо не трябваше да стои на пътя му. Дори неговата скъпа сестра.

Я Жу се намести по-удобно на стола, който можеше да се превърне в легло. Скоро и той заспа.

Под него се простираше Индийският океан, а оттатък бе брегът на Африка, все още обгърнат от тъмнина.