Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (27)

27

На трийсет и пет мили западно от Пекин, недалеч от развалините на двореца на Жълтия император, имаше няколко обградени със стени сиви сгради. Понякога те бяха използвани от ръководството на Китайската комунистическа партия. Отвън зданията изглеждаха невзрачни. Състояха се от няколко големи зали за събрания, кухня, ресторант, а около тях имаше парк, в който събралите се можеха да се пораздвижат или да проведат доверителни разговори. Единствено най-висшестоящите в Китайската комунистическа знаеха, че този комплекс, наричан просто „Жълтият император“, се използва за провеждане на най-важните дискусии за бъдещето на Китай.

Така беше и през зимния ден на 2006-а. Рано сутринта пристигнаха няколко черни коли и с висока скорост влязоха през портите, които мигом пак се затвориха. В най-голямата зала за събрания гореше огън. Деветнайсет мъже и три жени се бяха събрали в залата. Повечето от тях бяха над шейсетте, най-младите — на около трийсет и пет. Всички се познаваха отпреди. Заедно съставляваха елита, който на практика управляваше Китай и политически, и икономически. Липсваха само президентът на Китай и главнокомандващият въоръжените сили. Но именно на тези две личности участниците щяха да докладват и изложат предложенията, които щяха да приемат в края на конференцията.

В дневния ред този ден имаше само една точка. Бе формулирана при най-строга секретност и всички събрали се бяха положили клетва за мълчание. Нарушилият клетвата не биваше да се съмнява, че тя или той безшумно и безследно щяха да изчезнат от публичния живот.

В една от другите стаи неспокойно обикаляше мъж на около четирийсет години. В ръка държеше речта, върху която бе работил много месеци и която щеше да произнесе тази сутрин. Знаеше, че е един от най-важните документи, представян някога пред ядрото на Комунистическата партия, откакто Китай бе получил независимостта си през 1949 година.

Йен Ба бе получил задачата от президента на Китай преди две години. В Пекинския университет, където работеше като футуролог, се бе получило съобщение, че президентът иска да говори с него. След като получи поръчението, Йен Ба бе освободен от задълженията си на преподавател. На свое разположение получи щаб от трийсет човека. Целият проект бе пазен в най-строга тайна и наблюдаван от личната служба за сигурност на президента. Текстът на речта бе въведен в единствения компютър, с който разполагаше Йен Ба. Никой друг освен той самия нямаше достъп до него.

През стените не проникваше и звук. Според мълвата някога стаята била спалня, използвана от съпругата на Мао Дзъдун — Дзян Цин, която след смъртта на Мао била арестувана заедно с други трима — така наречената „бандата на четиримата“, изправена пред съда и по-късно извършила самоубийство в затвора. Тя искала абсолютна тишина там, където спи. Зидари и бояджии винаги пристигали предварително, за да направят звукоизолация на нейната спалня, докато специално извикани войници пребивали до смърт всички лаещи кучета в близост до временната й обител.

Йен Ба погледна ръчния си часовник. Часът бе девет без десет. Точно в девет и петнайсет трябваше да направи своето изявление. В седем взе хапче, дадено му от неговия лекар. Сега вече чувстваше, че нервността му е преминала. Ако написаното някога се превърнеше в действителност, не само за Китай, но и за света щеше да има страхотни последствия. Никой никога нямаше да узнае, че именно той е формулирал предложенията. Просто щеше да се върне към своята професура и студентите си. Заплатата му щеше да се увеличи. Вече се бе преместил в по-голям апартамент в централен Пекин. Клетвата за мълчание щеше да го преследва през целия му живот. Но отговорността, критиките, може би и славата щяха да паднат върху отговорните политици, които властваха над него, както и върху останалите граждани на Китай.

Йен Ба извади списък на участниците, започнали да се събират в залата за събрания. Познаваше отпреди всички имена и така и не престана да се удивлява, че те ще слушат именно него. Това беше групата на най-силните в Китай: политици, няколко военни, икономисти, философи и не на последно място така наречените „сиви мандарини“, които изработваха политическите стратегии, изпробвани в реалността. Там бяха и някои от най-видните познавачи на международните отношения, както и представители на най-важните в страната организации на сигурността. Мнозина от присъстващите се срещаха редовно, други рядко или никога не бяха имали контакт едни с други. Но всички бяха част от хитроумната паяжина, съставляваща центъра на властта на китайската империя с повече от един милиард население.

В стената безшумно се отвори врата. Облечена в бяло сервитьорка влезе с поръчаната от него чаша чай. Момичето бе много младо и много красиво. Без да продума, остави таблата и излезе от стаята.

Щом най-после настъпи часът, той погледна лицето си в огледалото и се усмихна. Вече бе готов.

Когато Йен Ба застана на трибуната, цареше пълна тишина. Той оправи микрофона, подреди книжата си и заговори за бъдещето. Той е тук, защото президентът и Политбюро са го призовали да изясни необходимите големи промени. Разказа какво му бе казал президентът при получаването на задачата.

— Достигнахме точка, в която е необходим нов, драматичен избор на път. Ако не го направим и ако не е правилният избор, рискът да избухне хаос в различни краища на света е голям. Дори лоялните военни няма да могат да се противопоставят на стотиците милиони вбесени селяни, вдигнали се на бунт.

Така бе разбрал Йен Ба своето поръчение. Китай бе изправен пред заплаха, която трябваше да бъде посрещната с умни и дръзки контрамерки. Ако не, страната щеше отново да се потопи в хаос, както толкова пъти преди в своята история. Зад мъжете и няколкото жени, седнали в полумрака, се криеха всички онези стотици милиони селяни, които нетърпеливо очакваха добрият живот да стане и техен, не само на средната класа в градовете. Търпението се изчерпваше и се превръщаше в безмерен гняв и изисквания за моментални действия. Времето бе узряло, скоро ябълката щеше да падне на земята и да загние, ако никой не я вдигнеше.

Йен Ба започна речта си с показването на символичен кръстопът с ръце. Тук се намираме, каза той. Нашата велика революция ни доведе дотук, до точката, за която нашите родители дори не можеха да мечтаят. За кратко можем да останем на този кръстопът и да се огледаме. Далече назад ще съзрем мизерията и страданията, от които произлизаме. Не е толкова отдавна времето, когато богатите земевладелци и старите чиновници гледаха на народа като на бездушни вредители, които не ставаха за нищо друго освен да теглят до смърт. Ние можем и би трябвало да се удивляваме от постигнатото от нас под ръководството на нашата велика партия и нейните ръководители, водили ни по разни, но винаги правилни пътища.

Йен Ба обърна страницата. Усещаше тоталната концентрация в залата. Никой не помръдваше, всички очакваха продължението. Бе пресметнал речта да отнеме пет часа. За толкова бяха уведомени и участниците. Когато съобщи на президента, че речта е готова, научи, че няма да бъдат допуснати никакви прекъсвания. През цялото време участниците трябваше да останат на местата си.

— Трябва да видят цялата картина — бе казал президентът. — Целостта не бива да се нарушава. Всяка пауза може да причини внезапни съмнения, пукнатини в цялостното разбиране за онова, което е необходимото да сторим.

Следващия час продължи с исторически поглед върху Китай, преминал през серия от драматични промени не само през двайсети век, но и през всички столетия, изминали, откакто император Цин бе основал страната. Сякаш това Средно царство бе сглобено от дълга серия тайно заложени взривни устройства. Само отличниците, онези с най-остър поглед и визия, бяха успели да предвидят кога ще станат взривовете. Някои от тях, между другите Сун Ят Сен и самият Мао притежаваха смятаната от невежия народ почти магическа способност да разчитат бъдещето и сами да предизвикат експлозиите.

Най-дълго Йен Ба, естествено, се задържа на Мао и неговото време. С него бе създадена първата комунистическа династия. Самата дума „династия“ не се използваше самоцелно, всички знаеха, че тъкмо така гледаха на Мао китайските бедни селяни, извършили революцията. Той бе император, който пусна обикновените хора да влязат в Забранения град. Сега часът бе ударил, обясни Йен Ба, отново да се обърнем към Мао и смирено да разберем, че той имаше право, когато казваше как трябва да се планира бъдещето. Той притежаваше способностите на пророк и гадател, но преди всичко на учен, виждаше в бъдещето, пращаше собствена светлина в мрачните пространства на идващите десетилетия.

Но Мао бе сбъркал, твърдейки, че Китай ще осъществи гигантски икономически скок само за няколко години. Големият скок, който трябваше да хвърли Китай едновременно в настоящето и в бъдещето, бе гигантска грешка. Вместо голяма промишленост имаше хора, които седяха и топяха своите стари тенджери и вилици в малки и примитивни пещи в задните си дворове. Големият скок не успя, летвата се скърши, поставена на твърде голяма височина. Никой вече не можеше да отрече, дори когато китайските историци демонстрираха умереност в трактовката на тежките времена, че милиони загинаха от глад. Беше период, в който династията на Мао за няколко години заприлича на предишните императорски династии. Мао се бе затворил в своите покои в Забранения град и така и не прие, че Големият скок се е провалил. После Мао бе преминал към контраатака. Срещу какво? Риторично запита Йен Ба и забави с няколко секунди отговора. Срещу собственото си поражение, срещу погрешната си политика и срещу опасността, че някъде в сенките се подготвя дворцов преврат. Великата културна революция бе реакцията му на онова, което виждаше. Мао мобилизира младежта като при военно положение. Той експлоатираше младежта по същия начин, по който Франция, Англия и Германия направиха това, когато мобилизираха своята младеж и я хвърлиха по бойните полета на Първата световна война. Културната революция бе втората грешка на Мао, тя бе почти изцяло лично отмъщение срещу предизвикалите го обществени сили. По онова време Мао вече остаряваше. Въпросът за неговия наследник винаги бе стоял на първо място в дневния му ред. Когато после Лин Бяо, избраният, се оказа предател и се разби със самолета си по време на бягството си в Москва, Мао започна да губи контрол. Но докрай отправяше призиви към онези, които щяха да го надживеят. Щяха да възникнат нови класови борби, нови групи, търсещи привилегии за чужда сметка. Или, както Мао непрестанно повтаряше като мантра, „едното, както винаги, ще бъде заменено с противното“. Само глупавият, безсъвестният, отказващият да види онова, което виждаха всички, би си въобразил, че бъдещето на Китай е веднъж завинаги очертано.

Йен Ба забеляза, че слушателите продължават внимателно да следят думите му. Сега, след историческия увод, знаеше, че ще слушат още повече. Сигурно мнозина имаха предчувствие какво предстои. Това бяха интелигентни хора, със задълбочена представа за всички големи предизвикателства, криещи се в границите на Китай. Но едва сега щеше да се реши каква да бъде политиката пред очакваните драматични промени. Йен Ба знаеше, че изнася една от най-важните речи в новата история на Китай. Един ден думите му щяха да бъдат повторени от президента.

На трибуната, до лампата, дискретно бе поставен малък часовник. Йен Ба започна втория час на речта си, описвайки сегашната ситуация в Китай и необходимите промени. Той разкри растящата пропаст между хората в страната, която заплашваше развитието. Бе необходимо да се засилят крайбрежните райони и големите промишлени центрове. Бъдещето на Китай можеше да се изгради единствено в сътрудничество с околния свят. През последните двайсет години Китай бе претърпял икономически развой без прецедент. Но най-бедните селяни, които живееха в отдалечените си селца, все още не бяха захвърлили старите си дрехи. Бе ясно, че развитието не може да бъде еднакво навсякъде. Това противоречеше на всички икономически правила — някои щяха да забогатеят, други да останат по-бедни.

Йен Ба стигна до онази точка в речта си, в която две думи щяха да доминират казаното. Едната дума бе „заплаха“, а другата „необходимост“. Той заговори за съществуващите заплахи. Едната идваше от разширяващата се пропаст между хората в страната. Докато живеещите в крайбрежните райони непрекъснато виждаха как расте благосъстоянието им, бедните селяни съзнаваха факта, че животът им едва ли ще се подобри. И което бе по-лошо, знаеха, че повече не могат да се издържат от своето земеделие. Единственото, което им оставаше, бе да емигрират в градовете с надеждата, че могат да намерят работа. Но какво щеше да стане, когато градовете повече няма да могат да приемат работници? Досегашната възможност щеше да се превърне в заплаха. Зад стремящите се към градовете имаше много други, стотици милиони, които само чакаха да заемат място в опашката за еднопосочно пътуване до града. Как можеха да бъдат спрени стотици милиони хора, губещи единствено бедността си, да не се разбунтуват? Мао бе казал, че те са винаги готови за бунт. И защо да е грешал, след като селяните бяха толкова бедни, колкото и преди двайсет години, когато се вдигнаха на протест.

Йен Ба знаеше, че много от слушащите речта му дълго време се бяха занимавали с този проблем. Знаеше, че има план в няколко екземпляра, в който бе формулирано крайното решение. Никой не говореше за това, но всички донякъде посветени в начина на мислене на Комунистическата партия знаеха какво означава. Като малък, но все пак ясен пролог събитията на „Тиенанмън“ през 1989-а показаха, че Комунистическата партия никога няма да допусне хаос. В най-лошия случай, ако не се намереха други решения, на военните щеше да бъде заповядано да нападнат готовите за бунт. Дори десет или петдесет милиона да застанеха пред оръжията на военните, на тях щеше да им бъде заповядано да ги използват. Никоя цена не можеше да бъде достатъчно висока, за да може Комунистическата партия да запази властта си над населението и бъдещето на страната.

Въпросът в крайна сметка е доста прост, каза Йен Ба. Има ли друго решение? Има, но ще изисква високо ниво на стратегическо мислене, за да се стигне до него. Но, уважаеми слушатели, продължи Йен Ба, приготовленията вече са започнали.

Досега бе говорил само за Китай, историята и съвремието. Сега, когато наближаваше третият час, изостави страната и се отправи далеч извън пределите й. Сега заговори за Африка.

Нека се пренесем, каза Йен Ба, на един съвсем друг континент, в Африка. В борбата за покриване на нашите нужди от суровини, сред които не на последно място нефт, през последните години ние изграждаме все по-силни и по-задълбочени отношения с много африкански държави. Щедри на заеми и подаръци, ние не се намесваме в политическите системи на тези страни. Неутрални сме, правим бизнес с всички. Затова за нас е без значение дали държавата, с която търгуваме, е Зимбабве или Малави, Судан или Ангола. За това, естествено, сме критикувани, но не ни засяга, защото знаем, че зад критицизма се крият завист и страх, че Китай вече не е глиненият колос, както твърде дълго си го представяха САЩ и Русия. Хората от западния свят отказват да разберат, че африканските народи предпочитат да си сътрудничат с нас. Китай никога не ги е потискал, никога не е превръщал земите им в колонии. Напротив, подкрепяхме онези, които се бориха за освобождението си през 50-те години. Затова нашият напредък в Африка се посреща с такава завист от страните на Запада. Нашите приятели от африканските страни се обръщат към нас, когато Международният валутен фонд или Световната банка отклоняват молбите им за заеми. Не се колебаем да помогнем. Правим го с чиста съвест, защото и ние сме бедна страна. Ние все още сме част от така наречения Трети свят. По време на все по-плодотворната работа с тези страни осъзнахме, че за в бъдеще това може да е част от разрешението на проблема, за който говорих по-рано тази сутрин. Нека си припомним какво е било в тези страни преди петдесет години. Тогава Африка се е състояла почти без изключение от колонии, страдащи под гнета на западния империализъм. Ние се солидаризирахме с тези хора, подкрепихме освободителните движения със съвети и оръжие. И неслучайно Мао и неговото поколение бяха пример за това как добре организираното партизанско движение можа да победи могъщия враг, как хиляди мравки изпохапаха крака на слона и го събориха. Когато нашият приятел Нелсън Мандела излезе от затвора на онзи остров, където прекара толкова дълги години, настъпи краят на западния империализъм. Освобождаването на Африка завъртя земното кълбо в посока към свободата и справедливостта. Сега можем да видим как огромни земни пространства, често много плодовити, пустеят в Африка. За разлика от нас Черният континент е рядко населен. И днес ние разбрахме, че там можем да открием поне част от решението на проблема, който заплашва собствената ни стабилност.

Йен Ба отпи от чашата с вода, която стоеше до микрофона. После продължи. Сега вече стигна до онази точка, която знаеше, че по-късно ще предизвика силни дискусии не само сред хората, които го слушаха, но и в Комунистическата партия и нейното Политбюро. Трябва да знаем какво да правим, каза Йен Ба, но трябва да знаем и какво да не правим. Това, което сега предлагаме и на вас, и на африканците, не е вариант на колонизация. Не сме завоеватели, а все още приятели. Ние самите бяхме подложени на варварството на европейския колониализъм. Това, че някой може да забележи известни прилики, не означава, че за втори път ще изложим африканския континент на колониално нападение. Просто искаме да решим един наш проблем, като същевременно подкрепим тези хора. Искаме да разработим земята в пустеещите места, в плодородните долини около големите африкански реки, като преместим там милиони от нашите бедни селяни. Няма да прогоним тамошните хора, просто ще запълним празните пространства и всички ще имат полза от това. Има страни в Африка, особено на юг и югоизток, където гигантски области ще могат да се населят от бедните в нашата страна. Ще обработим Африка, като същевременно елиминираме надвисналата над нас заплаха. Знаем, че ще срещнем съпротива, и то не само в лицето на околния свят, който ще сметне, че Китай от подкрепящ освободителната борба срещу колониализма сам се превръща в колонизатор. Ще срещнем съпротива и в Комунистическата партия. Затова държа днес тази реч. Сред ръководните кръгове в нашата страна ще има мнозина несъгласни с предложеното решение. Вие, събралите се днес тук, сте носители на онзи разум и възгледи, които говорят, че голяма част от заплахата срещу нашата стабилност може да бъде елиминирана по начина, който описвам. Новото мислене винаги среща съпротива.

Йен Ба продължи още час и четирийсет минути да излага китайската политика в най-близко бъдеще. Когато накрая замлъкна, бе толкова уморен, че краката му трепереха. Но бе изпратен със силни аплодисменти. Погледна часовника си, когато тишината бе възстановена и светлините в залата запалени, и видя, че аплодисментите са продължили деветнайсет минути. Сега задачата му бе изпълнена.

Напусна подиума, тръгна обратно по същия път, по който бе дошъл, и побърза към чакащата го до едни от външните порти кола. По време на пътуването обратно към университета опита да си представи дискусията, която щеше да последва речта му. А може би участниците щяха бързо да се разотидат? Всеки да се върне към своята работа и да обмисли събитията, които предстои да бележат китайската политика в близките години? Йен Ба бе свършил своето. За в бъдеще никой нямаше да споменава името му. Никой нямаше да знае какво точно се бе случило. Участниците в събранието бяха получили строги инструкции, забраняващи воденето на всякакви бележки.

Йен Ба влезе в кабинета си, затвори вратата и напъха речта си в мелачката за хартия, която бе монтирал, щом започна работа по секретната си задача. След като хартията бе накълцана, събра ивиците и ги отнесе в парното помещение в университетското мазе. Пазачът отвори вратата на една от пещите. Йен Ба хвърли там хартиените остатъци и видя как се превръщат в пепел. Останалата част от деня прекара потънал в работа върху статия за изследването на ДНК и неговата роля в бъдещето. Напусна кабинета си малко след шест и тръгна за къщи. Потръпна, щом влезе в новата японска кола, която бе част от възнаграждението му за изнесения доклад.

Същата вечер Я Жу стоеше до прозорците на обширния си кабинет най-горе на небостъргача, който бе негова собственост. Мислеше за изслушаната сутринта реч за бъдещето. Но не размишляваше толкова върху съдържанието й. Отпреди знаеше какви стратегии ще бъдат изготвени в ръководството на партията като отговор на очакваните големи предизвикателства. Затова бе изненадан, че сестра му Хун Циу бе поканена да участва. Макар да заемаше високия пост на съветник в ядрото на Комунистическата партия, той все пак не бе очаквал да я срещне там.

Това не му хареса. Знаеше, че Хун Циу принадлежи към старите комунисти, готови да протестират срещу онова, което със сигурност щяха да заклеймят като нова колонизация на Африка. А самият той бе един от най-убедените последователи на подготвяната сега политика и не искаше ненужно да влиза в конфликт със своята сестра. Ако имаше нещо, което партийното ръководство и управляващите не харесваха, то това бяха сблъсъците между роднини на влиятелни постове. Споменът за конфронтацията между Мао и съпругата му не бе забравен от никого.

На масата му лежеше разтворен дневникът на Сан. Все още не бе попълнил празните бели страници. Но знаеше, че Ли Син се е завърнал и че скоро ще се яви пред него, за да докладва.

Термометърът на стената показваше, че температурите падат.

Я Жу се усмихна и прогони мислите за сестра си и студа. Вместо това си каза, че скоро ще напусне студовете, за да участва в делегация от политици и бизнесмени, на които предстоеше да посетят четири страни в Южна и Източна Африка. Никога преди не бе ходил в Африка. Но сега, когато Черният континент щеше да означава все повече за развитието на Китай, а може би в по-далечна перспектива да се превърне и в китайски сателитен континент, бе важно той да участва в създаването на основополагащите бизнес връзки. Предстояха интензивни седмици с много пътувания и срещи. Но преди самолетът да полети обратно към Пекин, той бе решил да напусне делегацията за няколко дни и да отиде в африканската джунгла с надеждата да види леопард. Градът лежеше в краката му. За леопардите знаеше, че често се стремят към височините, за да имат поглед към пейзажа наоколо. Това е моята височина, помисли той. Оттук нищо не може да убегне на сетивата ми.