Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (25)

25

Биргита Руслин се събуди от собствения си плач. Карин Виман бе седнала в леглото и внимателно я докосваше по рамото, за да я събуди. Биргита бе заспала, преди Карин да се върне много късно предишната вечер. За да не лежи будна, бе взела една от приспивателните таблетки, които рядко използваше, но винаги носеше.

— Сънуваш — каза Карин. — Нещо тъжно трябва да е, щом плачеш.

Но Биргита не помнеше сънищата си. Вътрешният й пейзаж, който бързо бе напуснала, бе пуст.

— Колко е часът?

— Близо пет. Уморена съм, трябва още да поспя. Защо плачеш?

— Не знам. Сигурно съм сънувала, но не помня какво.

Карин отново си легна. Скоро заспа. Биргита стана и открехна леко завесата. Ранният утринен трафик вече бе започнал. От няколкото мятащи се на въжетата си знамена разбра, че я очаква още един ветровит ден в Пекин.

Ужасът от нападението се върна. Биргита реши да окаже съпротива по същия начин, по който бе реагирала на различни заплахи като съдия. Още един път прехвърли събитията с най-критичния си вътрешен поглед. Накрая остана с почти смущаващото усещане, че въображението й е надминало себе си. Подозираше конспирации във всяка отделна ситуация, представяше си верига от събития, нямащи нищо общо едно с друго. Беше нападната и ограбена. Защо полицията, която със сигурност направи каквото можа да залови грабителите, да е замесена във всичко това?

Запали нощната си лампа и я изтегли назад така, че светлината да не пада върху Карин и нейната част от леглото. После започна да рови в пътеводителя на Пекин, който бе взела със себе си. В полетата отстрани слагаше кръстчета какво би искала да види през оставащите дни. Преди всичко й се искаше да посети Забранения град, за който бе чела и който я привличаше, откакто се интересуваше от Китай. Друг ден пък й се искаше да влезе в някой от будистките храмове в града. Много пъти тя и Щафан бяха разговаряли, че будизмът би бил единственото, което би им харесало, ако някой ден почувстват необходимост от по-висши духовни светове. Щафан бе посочил, че това е единствената религия, която никога не е воювала и никога не е използвала насилие за разпространението на своето учение. Всички останали вярвания се бяха налагали и властвали с въоръжена сила. За Биргита важното бе, че будизмът признава единствено оня Бог, когото всеки поотделно носи в себе си. Да проумееш мъдростта на будизма, означаваше бавно да пробудиш този спящ вътрешен Бог.

Поспа още няколко часа и се събуди от прозяващата се Карин, която стоеше на пода гола и се протягаше. Стара бунтовничка с все още добре запазено тяло, рече си тя.

— Хубава гледка — каза Биргита.

Карин се сепна, сякаш бе заловена на местопрестъплението.

— Мислех, че спиш.

— Допреди минута. Сега се събудих, без да съм плакала.

— Сънува ли?

— Сигурно. Но нищо не помня. Сънищата изчезнаха и се скриха. Май бях нещастно влюбена тийнейджърка.

— Никога не сънувам младостта си. Затова пък често си представям, че съм много стара.

— На път сме.

— Не и точно сега. Лично аз съм цялата устремена към лекциите, които се надявам да са интересни.

Тя изчезна в банята и когато се върна, вече бе облечена.

Биргита все още не бе казала нищо за нападението. И се съмняваше дали изобщо да го споменава. Между всички усещания имаше и някакво смущение, сякаш бе могла да избегне станалото. Обикновено беше много предпазлива.

— Тръгвам и тази вечер пак ще закъснея — каза Карин. — Но утре всичко свършва. Тогава е наш ред.

— Имам дълъг списък — каза Биргита. — Днес ме очаква Забраненият град.

— Там е живял Мао. И създал династия. Комунистическата династия. Някои смятат, че умишлено искал да наподобява някои от старите императори. Най-вече онзи Цин, за когото говорим по цял ден. Но на мен ми се струва, че това са злобни клевети. Политически клевети.

— И все пак духът му витае във всичко — каза Биргита. — Върви сега и бъди прилежна, мисли умно.

Карин тръгна, изпълнена с енергия. Вместо да й завиди, Биргита бързо стана от леглото, направи няколко неумели разтягания с ръце и се подготви за ден в Пекин без конспирации и неспокойни погледи, мятани зад рамо. Посвети сутринта на навлизане в загадъчния лабиринт, какъвто представляваше Забраненият град. Над средната порта в боядисаната в розово външна стена, откъдето са влизали само императорите, висеше голям портрет на Мао. Биргита Руслин забеляза, че всички китайци, минаващи през червените врати, докосваха златния им обков. Предположи, че това е някаква форма на суеверие. Може би Карин Виман би дала отговор.

Мина по разбитите камъни, оформящи вътрешния двор на двореца, и си спомни, че когато беше червена революционерка, бе прочела, че Забраненият град се състои от 9999 и половина стаи. След като Небесният господар имал 10 000 стаи, Небесният син не би могъл да има повече. Но тя се съмняваше в това.

Посетителите бяха много въпреки студения вятър. Повечето бяха китайци, които, сдържайки дъха си, се движеха из стаите, до които поколения техни предци не са имали достъп. Този гигантски бунт, помисли Биргита Руслин. Когато един народ се освободи, всеки придобива правото да мечтае, да получи достъп до забранените стаи, в които се е зародило потисничеството. Всеки пети човек в света е китаец. Ако се събере моето семейство и ако си представим, че ние сме светът, един от нас би трябвало да е китаец. Това знаехме още като съвсем млади. Родните ни пророци, особено Мойсей, теоретично най-образованият, непрестанно ни напомняха, че никакво бъдеще не би могло да бъде обсъждано, без да се взима предвид Китай.

Тъкмо когато се канеше да напусне Забранения град, за свое удивление забеляза, че там има кафене от американска търговска верига. Табелата му крещящо й се натрапваше от червена тухлена стена. Опита да се вгледа в реакцията на минаващите китайци. Някой и друг спираше, посочваше, други дори влизаха вътре, докато на повечето май не им пукаше от онова, което Биргита Руслин смяташе за отвратително поругаване.

По пътя обратно към хотела наруши обещанието, което си бе дала сутринта, обърна се и се огледа. Но там нямаше никой, никой познат или изненадан от обръщането й.

Обядва в малък ресторант, където голямата сметка наново я удиви. После потърси английски ежедневник в хотела и реши да изпие чаша кафе на големия бар на рецепцията. Намери екземпляр от „Гардиън“ в будката за вестници и седна в един ъгъл до открита камина със запален огън. Няколко американски туристи се изправиха и на висок глас осведомиха околния свят, че ще изкачват Китайската стена. Тя веднага ги намрази. А тя самата кога щеше да посети стената? Може би Карин Виман щеше да има време последния ден, преди да отпътуват за дома. Че бива ли да посетиш Китай, без да видиш онази стена, която според съвременната легенда е едно от малкото човешки творения, видими от Космоса? Да, стената е нещо, което трябва да преживея, помисли тя. Карин сигурно е била там преди. Но ще трябва да се жертва. Освен това има и фотоапарат. Не можем ей така да си тръгнем оттук без снимка от Стената, която да покажем на децата си.

Пред масата й изведнъж застана някаква жена. Беше на нейните години, със силно опъната назад коса. Усмихна се, излъчваше голямо достойнство. Заговори я на безукорен английски.

— Госпожа Руслин?

— Аз съм.

— Мога ли да седна? Имам важно поръчение.

— Моля.

Жената бе облечена в тъмносин костюм, явно много скъп. Седна.

— Името ми е Хун Циу — каза тя. — Нямаше да ви безпокоя, ако наистина не беше по много важен въпрос.

Направи дискретен знак на мъжа, който чакаше отзад. Той приближи масата, остави нейната ръчна чанта внимателно, все едно че беше някакъв безценен предмет, и се отдалечи.

Биргита Руслин въпросително погледна Хун Циу.

— Полицията намери чантата ви — каза Хун Циу. — И тъй като за нас е унизително, ако някой от гостите ни го сполети нещастие, бях помолена да ви я предам.

— Полицай ли сте?

Хун Циу продължаваше да се усмихва.

— Съвсем не. Но понякога ме молят да правя някои услуги на нашите власти. Липсва ли нещо?

Биргита Руслин отвори чантата. Всичко освен парите си бе там. За свое удивление забеляза, че в чантата бе и кутийката кибрит, която търсеше.

— Парите ги няма.

— Надяваме се да хванем престъпниците. И ще получат тежки наказания.

— Но няма да ги осъдят на смърт, надявам се?

Реакцията на Хун Циу бе почти незабележима, но Биргита Руслин я долови.

— Нашите закони са строги. Ако са извършили тежки престъпления преди, може условно да ги осъдят на смърт. Ако се държат добре, наказанията им ще бъдат сменени със затвор.

— А ако не?

Отговорът бе уклончив.

— Законите ни са ясни и категорични. Но нищо не е сигурно. Зависи от преценката.

— Самата аз съм съдия. И по мое твърдо убеждение крайно примитивно е да се прилага смъртно наказание, което рядко или по-скоро никога няма превантивен ефект.

Изведнъж Биргита Руслин не хареса деловия си тон. Хун Циу слушаше със сериозен израз. Усмивката й бе изчезнала. Биргита Руслин определено усети, че нещата се повтарят — Хун Циу не реагира на факта, че е съдия. Тя вече знаеше.

В тази страна знаят всичко за мен, помисли Биргита Руслин. Това я възмути. Ако, разбира се, и този път не си въобразяваше.

— Естествено, благодаря, че получих обратно чантата си. Но трябва да разберете, че съм изненадана как стана всичко. Идвате, носите я, не сте полицай, не знам коя сте. Дали онези, които откраднаха чантата, са заловени? Или чантата е намерена захвърлена някъде?

— Никой не е заловен, но полицията има заподозрени. Чантата бе намерена в близост до мястото, където е била открадната.

Хун Циу понечи да се изправи. Биргита Руслин я възпря.

— Обяснете ми коя сте. Непозната жена се появява от нищото и ми връща чантата.

— Работя по въпросите на сигурността. И понеже говоря и английски, и френски, понякога ме молят да им помагам.

— По сигурността? Значи все пак сте полицай?

Хун Циу поклати глава.

— Сигурността в едно общество невинаги засяга външната охрана, за която отговаря полицията. Тя стига по-надълбоко, до самите корени на обществото. Сигурна съм, че е така и във вашата страна.

— Кой ви помоли да ме потърсите и да ми дадете чантата?

— Отговорен шеф в Пекинското централно бюро за намерени вещи.

— Намерени вещи? Кой е оставил чантата?

— Не знам.

— Но как би могъл да знае, че чантата е моя? В нея нямаше документи с името ми.

— Предполагам, че получават информация от различните полицейски власти.

— Има ли повече от един отдел, който да се занимава с улични нападения?

— Много обичайно е полицаи с различни специалности да си сътрудничат.

— За да намерят една чанта?

— За да разрешат случай на сериозно нападение върху гост на нашата страна.

Само го усуква, помисли Биргита Руслин. От нея никога няма да получа свестен отговор.

— Аз съм съдия — повтори Биргита Руслин. — Ще бъда в Пекин още няколко дни. След като, изглежда, вече знаете всичко за мен, едва ли е нужно да ви казвам, че съм дошла тук с приятелка, чиито дни са запълнени с приказки за вашия първи император на международна конференция.

— Познанията за династията Цин са важни, за да се проумее нашата страна. Но бъркате, като смятате, че знам коя сте и какви са причините за посещението ви в Пекин.

— Щом сте в състояние да доставите изгубената ми чанта, ще ви поискам един съвет. Какво трябва да направя, за да си осигуря достъп до китайска съдебна зала? Не е необходимо да е нещо забележително. Просто искам да проследя процедурите и може би да задам някои въпроси.

Незабавният отговор изненада Биргита Руслин.

— Мога да го уредя още утре. И самата аз да дойда.

— Не искам да ви притеснявам. Изглеждате доста натоварена.

— Не повече от онова, което сама реша, че е важно.

Хун Циу стана от стола.

— Ще се свържа с вас по-късно днес следобед, за да се уговорим къде да се видим утре.

Биргита Руслин се канеше да каже в коя стая в хотела е отседнала. После се сети, че Хун Циу със сигурност знае.

Видя Хун Циу да минава през бара към изхода. Към нея се присъединиха мъжът, който донесе чантата, и още един мъж. Погледна чантата и избухна в смях. Щом има вход, има и изход, рече си тя. Една чанта изчезва и се появява пак. Но какво се случва междувременно, нямам представа.

Хун Циу се обади час по-късно, тъкмо когато Биргита Руслин влизаше в стаята. Вече нищо не я изненадваше. Сякаш неизвестни за нея хора следяха всяко нейно движение и във всеки даден момент можеха да кажат къде се намира. Като сега. Тя влиза в стаята и телефонът иззвънява.

— В девет утре сутринта — каза Хун Циу.

— Къде?

— Ще ви взема. Ще посетим един съд в граничен на Пекин район. Избрах него, защото утре там заседава жена съдия.

— Много съм ви благодарна.

— Искаме да направим всичко, за да заличим неприятната случка.

— Вече го направихте. Чувствам се заобиколена от ангели пазители.

След телефонния разговор Биргита Руслин изпразни ръчната си чанта на леглото. Все още й бе трудно да разбере как кибритът е там вместо в голямата пътна чанта. Отвори кутийката. Беше полупразна. Сбърчи чело. Някой е пушил, помисли. Тази кутия беше пълна, когато я сложих в куфара. Изпразни я на леглото. Какво точно очакваше да открие, не знаеше. Кутийка кибрит си е кутийка кибрит. Раздразнена върна клечките обратно и сложи кутията в ръчната чанта. Пак прекали с фантазиите.

Останалата част от деня посвети на будистки храм и дълга вечеря в ресторант близо до хотела. Вече спеше, когато Карин Виман се промъкна на пръсти в стаята.

На другия ден двете станаха едновременно. Карин каза, че конференцията се закрива в два часа. После била свободна. Биргита Руслин разказа за предстоящото си посещение в съдебна зала, но не и за нападението.

Хун Циу чакаше на рецепцията. Този ден бе облечена в бели кожи. Биргита Руслин веднага се почувства зле до нея. Но Хун Циу отбеляза, че просто се е облякла топло.

— Нашите съдебни зали понякога са студени — каза тя.

— Като театрите ви?

Хун Циу се усмихна в отговор. Едва ли все пак знае, че сме гледали пекинска опера преди няколко вечери, помисли Биргита Руслин. Или може би знае?

— Китай все още е много бедна страна. Приближаваме се към бъдещето с голямо смирение и тежък труд.

Не всички са бедни, с горчивина помисли Биргита Руслин. Дори и за моето нетренирано око е очевидно, че коженото ти палто е истинско и много скъпо.

Кола с шофьор ги очакваше пред хотела. Биргита Руслин изпита слаба неприязън. Какво знаеше всъщност за чуждата жена, с която сега влизаше в кола с непознат мъж зад волана? Внуши си, че няма опасност. Защо някак не можеше да оцени грижите, с които я обгръщаха? Хун Циу седеше тихо в своя ъгъл с полузатворени очи. Минаха много бързо по дълга улица. След няколко минути Биргита Руслин вече нямаше представа в коя част на града се намира.

Спряха пред ниска бетонна сграда, на чийто вход пазеха двама полицаи. Над портала имаше редица червени китайски символи.

— Името на областния съд — каза Хун Циу, проследила погледа й.

Когато изкачиха външното стълбище, двамата полицаи вдигнаха оръжията си за поздрав. Хун Циу не реагира. Биргита Руслин отново се запита коя бе жената, която й правеше компания. Едва ли обикновен куриер, който връща на чуждестранните гости откраднатите им чанти. Продължиха по пуст коридор и влязоха в самата съдебна зала, студена стая с кафяви дървени панели. На висок подиум от едната страна седяха двама униформени мъже. Мястото между тях бе празно. В залата нямаше зрители. Хун Циу я поведе към предната слушателска банка. На нея лежаха две възглавници. Всичко е подготвено, каза си Биргита Руслин. Представлението може да започне.

Едва бяха седнали, когато двама пазачи въведоха обвиняемия. Мъж на средна възраст с късо подстригана коса, облечен в тъмносини затворнически дрехи. Главата му бе наведена към земята. До него стоеше защитникът му. На друга маса седна мъж, за когото Биргита Руслин предположи, че е обвинителят. Беше цивилно облечен възрастен плешив човек с набраздено лице. От вратата зад подиума в залата влезе жената съдия. Беше около шейсетте, дребна и набита. Когато седна на стола си зад масата, изглеждаше почти като дете.

— Шу Фу е бил ръководител на група криминално проявени, специализирани в кражби на коли — каза с нисък глас Хун Циу. — Другите вече са осъдени. Сега е ред на водача на групата. И понеже е рецидивист, най-вероятно ще получи строга присъда. Преди са се отнесли по-милостиво към него. Но след като е злоупотребил с доверието и е продължил престъпната си дейност, днес съдът ще го съди по-твърдо.

— Но не и на смърт, нали?

— Естествено че не.

Биргита Руслин разбра, че Хун Циу не одобри последния й въпрос. Отговорът дойде нетърпелив и някак уклончив. Усмивката май изчезна, помисли тя. Въпросът е дали това, на което съм свидетел, е истински процес, или всичко е инсцениран спектакъл, в който присъдата вече е решена.

Гласовете бяха пискливи и ехтяха в залата. Единственият, който така и не каза нищо, бе обвиняемият — той упорито се взираше в пода. Хун Циу от време на време превеждаше казаното. Адвокатът на защитата не правеше особени усилия да подкрепи клиента си, което не бе нещо необикновено и в шведските съдилища, каза си Биргита Руслин. Всичко всъщност бе диалог между прокурора и съдията. Каква функция имаха другите двама седящи на подиума, Биргита Руслин така и не проумя.

Процесът свърши за по-малко от половин час.

— Ще получи около десет години наказателен труд — каза Хун Циу.

Щом съдията се изправи, изправиха се и всички останали. Осъденият бе изведен. Биргита Руслин така и не улови погледа му.

— Сега ще се срещнеш със съдията — каза Хун Циу. — Кани те на чай в кабинета си. Името й е Мин Та. Когато не работи, посвещава времето си на две внучета.

— Каква е репутацията й?

Хун Циу не схвана въпроса.

— Около всички съдии се носят слухове, повече или по-малко верни. Но рядко тези слухове са напълно погрешни. Смятат, че аз съм мек, но решителен съдия.

— Мин Та следва закона. Горда е да бъде съдия. Освен това е достоен представител на своята страна.

Минаха през ниската врата зад подиума и бяха приети от Мин Та в спартанската й студена стая. Съдебен служител сервира чай. Седнаха. Мин Та веднага заговори със същия писклив глас, който използваше и в съдебната зала. Хун Циу превеждаше.

— Голяма чест е за нея да срещне колега от Швеция. Чувала е много хубави неща за шведската правосъдна система. За съжаление има ново дело, което скоро започва. Иначе с удоволствие би провела по-дълга беседа за шведската правосъдна система.

— Благодари й, че ме прие — каза Биргита Руслин. — Попитай я каква смята, че ще бъде присъдата? Наистина ли десет години?

— Никога не влизам в съдебна зала, преди да съм добре подготвена — отвърна Мин. — Тук няма съмнение. Мъжът си е признал, той е рецидивист и няма смекчаващи вината обстоятелства. Мисля да му дам между седем и десет години затвор, но внимателно ще обмисля присъдата.

Това бе и единственият въпрос, който Биргита Руслин успя да зададе. След това Мин Та изстреля цяла серия от въпроси, на които трябваше да отговори. Тя бързо се запита какво всъщност превеждаше Хун Циу. Може би тя и Мин Та водеха разговор за нещо съвсем друго?

След двайсет минути Мин Та се изправи и обясни, че трябва да се връща в съдебната зала. В стаята влезе мъж с фотоапарат. Мин Та застана до Биргита Руслин и мъжът ги снима. Хун Циу стоеше извън обсега на обектива. Мин Та и Биргита Руслин се ръкуваха и после заедно излязоха в коридора. Когато Мин Та отвори вратата, Биргита Руслин видя, че сега залата бе пълна със зрители.

Върнаха се към колата, която потегли с бясна скорост. Спряха не пред хотела, а пред наподобяваща пагода чайна, разположена на остров сред изкуствено езеро.

— Студено е — каза Хун Циу. — Чаят стопля.

Въведе я в стая, отделена от останалата площ на чайната. Там вече имаше две чаени чаши и сервитьорка, очакваща с кана чай в ръка. Всичко бе подготвено съвършено. От обикновен турист Биргита явно се бе превърнала във важна посетителка на страната. Без все още да знае защо.

Хун Циу изведнъж започна да говори за шведското правосъдие. Правеше впечатление на много начетена. Задаваше въпроси за убийството на Улоф Палме.

— В отворените общества никога не може да се гарантира сигурността на човека — каза Биргита Руслин. — Всички общества плащат цена. Свободата и сигурността винаги се борят за своите позиции.

— Ако наистина някой иска да убие някого, на това не може да се попречи — каза Хун Циу. — Дори и един американски президент не можа да бъде опазен.

В казаното от Хун Циу Биргита Руслин долови някакъв полутон, но не успя да си го обясни.

— Не четем често за Швеция — продължи Хун Циу. — Но напоследък в нашите вестници се появиха бележки за някакво ужасно масово убийство.

— Знам за него — каза Биргита Руслин. — Беше заловен един заподозрян. Но той се самоуби. Което само по себе си е скандално, както и да го погледнеш.

И тъй като Хун Циу показа учтив интерес, Биргита Руслин й разказа колкото можа по-изчерпателно за събитията. Хун Циу внимателно слушаше, без да задава въпроси, но на няколко пъти я помоли да повтори казаното.

— Извършителят явно е луд — каза накрая Биргита Руслин. — Луд, отнел живота си. Или друг луд, когото полицията още не е успяла да залови. Или нещо съвсем различно, с мотив и с хладнокръвен и жесток план.

— Какво например?

— Отмъщение. Омраза. След като нищо не е било откраднато, трябва да е комбинация между отмъщение и омраза.

— Вие как мислите?

— Не знам. Но ми е трудно да повярвам в теорията за самотния луд мъж.

После Биргита Руслин разказа за наречената от нея „китайска следа“. Започна с откритието на собственото си роднинство с някои от убитите и продължи с китайския посетител в Худиксвал. Когато забеляза, че Хун Циу наистина слуша, просто не можа да се спре да разказва. Накрая извади фотографията и я показа на Хун Циу.

Хун Циу бавно кимна. За кратък миг потъна в собствените си мисли. На Биргита Руслин изведнъж й хрумна, че Хун Циу разпозна лицето. Но това, разбира се, бе невъзможно. Едно лице сред милиард други?

Хун Циу се усмихна, остави снимката и попита какви са плановете на Биргита Руслин за останалото й време в Пекин.

— Утре се надявам моята приятелка да ме заведе на Китайската стена. И на следващия ден си заминаваме.

— За съжаление съм заета и няма да мога да ви съдействам.

— Вече направихте повече, отколкото бих могла да желая.

— Във всеки случай ще дойда да се сбогуваме, преди да заминете.

Разделиха се пред хотела.

В три дойде Карин и с въздишка на облекчение хвърли голяма част от конгресните материали в кошчето за боклук. Когато Биргита предложи излет до Китайската стена на другия ден, Карин веднага подкрепи идеята. Но сега искаше да пообиколи магазините. Биргита я придружи. Посетиха един-два мола, после пазарите в малките улички, където можеше да се открие всичко — от стари лампи до дървени скулптури на зли демони. Натоварени с пакети и пликове, махнаха на едно такси, когато вече се здрачаваше. И тъй като Карин бе уморена, вечеряха в хотела. Чрез портиера Биргита уреди излета до Стената на следващия ден.

Карин заспа, а Биргита дълго седя свита на един стол и гледа китайска телевизия с намален звук. От време на време на вълни я връхлиташе страхът от случилото се предния ден. Но сега определено бе решила да не казва на никого, дори на Карин.

На другия ден тръгнаха за Китайската стена. Нямаше вятър, сухият студ не се усещаше толкова силно. Обиколиха Стената, направиха си снимки една на друга или оставяха фотоапарата в ръцете на някой любезен китаец да ги снима заедно.

— Дойдохме тук — каза Карин — с камера в ръка, а не с малката червена книжка на Мао.

— В тази страна е извършено чудо — каза Биргита. — И не от богове, а от хора, и то с нечуван кураж.

— Поне в градовете. Бедността в селата, изглежда, е ужасяваща. Какво ли ще стане, когато на стотици милиони бедни селяни им писне?

Върнаха се при чакащата ги кола. Точно когато слизаше по стълбите, Биргита хвърли поглед през рамо, може би за да види Стената още веднъж. Тогава мерна един от хората на Хун Циу, който стоеше и четеше от някакъв пътеводител. Нямаше съмнение. Беше той, мъжът, дошъл на масата с нейната чанта.

Карин нетърпеливо й махаше от колата. Мръзнеше, искаше да тръгват.

Когато Биргита още веднъж се обърна, мъжа го нямаше.