Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (24)

24

На другия ден над Пекин валеше слаб сняг. Карин Виман бе станала още в шест часа, за да прегледа доклада, който щеше да изнесе. Биргита Руслин се пробуди и я видя да седи на стола до прозореца. Навън все още бе тъмно и нощната лампа бе запалена. Обхвана я лека завист. Карин бе избрала живот на пътувания и срещи с чужди страни и култури. Животът на Биргита протичаше в съдебни зали, в които се разиграваха постоянни битки между истината и лъжата.

Карин забеляза, че е будна.

— Вали сняг — каза тя. — Лек и фин. В Пекин никога не пада тежък сняг. Той е лек, но остър, като песъчинките от пустините.

— Много рано си станала.

— Нервна съм. Толкова много хора ще ме слушат и ще търсят грешките в онова, което говоря.

Биргита седна в леглото и внимателно изви глава.

— Още ме боли вратът.

— Пекинската опера изисква физическа издръжливост.

— Бих гледала с удоволствие още една. Но без преводач.

Малко след седем Карин излезе от стаята. Договориха се да се срещнат отново вечерта. Биргита спа още час и към девет бе приключила със закуската. Безпокойството от предишния ден бе изчезнало. Реши, че лицето, което й се стори, че познава след оперното представление, е било плод на въображението й. Понякога фантазията й правеше огромни скокове, които я изненадваха, въпреки че би трябвало да е свикнала.

Поседя долу на огромната рецепция, където безшумни като духове служители с четки за прах в ръка почистваха мраморните колони. Почувства се дразнещо непредприемчива и реши да потърси универсален магазин, където да си купи китайска игра с плочки. А беше и обещала на Щафан да донесе подправки. Млад портиер отбеляза на картата й накъде да тръгне, за да намери магазин и за игра, и за подправки. Биргита обмени пари в банката на хотела и излезе. Студеното време бе омекнало. Във въздуха се вихреха леки снежинки. Дръпна шала на устата и носа си и тръгна.

Отне й почти час да стигне до супермаркета. Беше на пешеходна улица, заемаше цял квартал и изглеждаше като огромен лабиринт. Веднага попадна в страхотна блъсканица. Забеляза, че хората около нея й хвърляха изпитателни погледи и коментираха дрехите и вида й. Напразно търсеше табели на английски. Докато си пробиваше път към ескалаторите, продавачите й подвикваха на лош английски.

На третия етаж откри отдел с книги и книжарски стоки, както и играчки. Заговори един млад експедитор, който, за разлика от персонала в хотела, изобщо не я разбра. Но каза нещо в един телефон и веднага се появи възрастен мъж, който й се усмихна.

— Търся китайски игри — каза Биргита. — Къде да намеря?

— Маджонг?

Посочи й пътя към друг етаж, където тя внезапно се озова сред лавици с различни игри. Избра две, благодари и се отправи към една от касите. Когато игрите бяха опаковани и сложени в голям шарен пластмасов плик, сама потърси отдела за хранителни стоки, където купи малко подправки в малки, красиви хартиени пликчета. После седна в заведение до входа. Пи чай и яде китайски кекс, толкова сладък, че едва го сдъвка. Две дечица дойдоха и я зазяпаха, преди майка им да ги извика строго от отдалечена маса.

Точно преди да се изправи, за да си тръгне, отново Биргита Руслин изпита чувството, че е наблюдавана. Огледа се наоколо, но не видя познати лица. Раздразни се от връхлетелите я опасения и напусна магазина. Понеже пластмасовият плик тежеше, взе такси до хотела и се запита какво да прави през останалата част от деня. С Карин щеше да се срещне чак вечерта след задължителен банкет, който Карин искаше, но не можеше да избегне. Щом остави закупените игри и подправки в хотела, реши да посети онзи музей на изкуствата, покрай който бе минала предишния ден. Дотам знаеше пътя. Спомни си, че бе видяла и няколко ресторанта, където можеше да хапне, ако огладнее. Бе спряло да вали, облаците се бяха разпръснали. Внезапно се усети подмладена, по-енергична, отколкото сутринта. Сега съм онзи свободен търкалящ се камък, какъвто мечтаехме да бъдем, когато бяхме млади, помисли тя. Търкалящ се камък със схванат врат.

Главното здание на музея изглеждаше като китайска кула с малки стълби и изпъкнали детайли по тавана. Посетителите влизаха през две тежки врати. Понеже музеят бе много голям, реши да посети само долния етаж. Там имаше изложба на пропагандно изкуство. Повечето сюжети бяха предадени в идеализирана форма, която помнеше от илюстрованите списания за Китай през шейсетте години. Но имаше и нефигурално изкуство, пресъздаващо войната и хаоса в силни цветове. Навсякъде бе заобиколена от пазачи и гидове, повечето млади жени в тъмносини униформи. Опита се да ги заговори, но те не знаеха английски.

Прекара два часа в музея. Часът бе близо три, когато отново излезе на улицата, хвърли поглед на болницата и на високата сграда с висящата тераса. Точно до музея имаше непретенциозен ресторант. Седна на ъглова маса, след като посочи няколко чинии с ястия на масите на други клиенти. Посочи и бутилка бира и щом отпи, забеляза колко е жадна. Яде твърде много и изпи две чаши силен чай, за да прогони чувството на преситеност. В музея бе закупила картички с китайска живопис, които сега разлисти.

Изведнъж се усети така, сякаш бе приключила с Пекин, въпреки че бе тук само от два дни. Чувстваше се неспокойна, липсваше й работата и помисли, че времето просто се изплъзва от ръцете й. Повече не можеше да продължава да броди по този начин из Пекин. Липсваше й цел сега, когато игрите и подправките бяха купени. План, помисли тя. Най-напред хотела, после почивка и после един истински план. Имаше още три дни, два от които щеше да прекара сама.

Когато излезе на улицата, слънцето отново се бе скрило зад облаците. Веднага захладня. Тя уви по-плътно якето около тялото си и задиша през шала. Видя да се приближава мъж с хартия и малка ножичка в ръка. На развален английски я помоли да изреже силуета й. В една папка имаше други силуети, които й показа. Първоначалният й импулс беше да откаже, но после промени решението си. Свали си шапката, отви шала и застана в профил. Силуетът бе страхотно сполучлив. Когато я помоли за пет долара, тя му даде десет. Мъжът беше стар и имаше белег на едната буза. Тя пъхна силуета в чантата си, поклониха се един на друг и после всеки пое в своята посока.

Нападнаха я, без тя изобщо да разбере какво се случва. Усети ръка, която сграбчи гърлото й и я наведе силно назад, като същевременно някой изтръгна ръчната й чанта. Щом извика и опита да я задържи, натискът върху гърлото й се усили. Последва удар в корема, от който загуби дъх. Падна на улицата, без да види кой я е нападнал. Всичко стана много бързо, едва ли отне повече от десет-петнайсет секунди. Мъж, спрял велосипеда си, и жена, оставила на тротоара пликовете с храна, й помогнаха да се изправи. Но Биргита Руслин не можа да се задържи права. Свлече се на колене и припадна.

Когато се съвзе, лежеше на носилка в линейка с включени сирени. Лекар притискаше стетоскоп към гърдите й. Все още не бе съвсем сигурна какво е станало. Че чантата й я няма, това знаеше. Но защо пътува в линейка? Опита се да зададе въпроса на лекаря със стетоскопа. Но той отвърна само нещо на китайски, от жестовете му разбра, че трябва да мълчи и да не се движи. Гърлото я болеше от тежката ръка, притискала гръкляна й. Може би е сериозно ранена? Мисълта я уплаши. Можеше да бъде убита там, на улицата. Извършилите нападението не се бяха поколебали, въпреки че бе посред бял ден, и то на улица с много движение и много хора.

Заплака. Реакцията на лекаря бе веднага да измери пулса й. В това време линейката спря и задните врати се разтвориха. Преместиха я на друга носилка и я понесоха по коридор със силни лампи. Сега вече плачеше неудържимо, без да може да се спре. Дори не забеляза, че й направиха успокоителна инжекция.

Когато отново се пробуди, лежеше в стая с приглушена светлина и дръпнати завеси. На стол до вратата седеше мъж в униформа. Когато видя, че отваря очи, се изправи и излезе от стаята. Веднага след това влязоха двама мъже, и те в униформи. Придружаваше ги лекар, който я заговори на английски с американски акцент.

— Как се чувствате?

— Не знам. Уморена съм. Гърлото ме боли.

— Прегледахме ви много внимателно. Отървали сте се от неприятния инцидент без наранявания.

— Защо лежа тук? Искам да се прибера в хотела си.

Лекарят се надвеси над лицето й.

— Първо полицията трябва да говори с вас. Не ни харесва, когато чуждестранни посетители изпадат в беда в нашата страна. Това ни кара да се срамуваме. Извършителите на това брутално нападение срещу вас трябва да бъдат заловени.

— Но аз не видях нищо.

— Не с мен трябва да говорите.

Лекарят се изправи и кимна към двамата униформени, които придърпаха столовете си към леглото й. Единият от тях, който й превеждаше, бе млад, докато мъжът, задаващ въпросите, бе около шейсетте. Въпросите заваляха, без някой от двамата да се представи. Тя имаше неясното чувство, че възрастният никак не я харесва.

— Трябва да знаем какво сте видели.

— Нищо. Всичко стана много бързо.

— Свидетелите като един твърдяха, че двамата мъже не са били маскирани.

— Дори не знаех, че са били двама.

— Какво си спомняте от случилото се?

— Ръката около гърлото ми. Дойдоха изотзад. Изтръгнаха ми чантата и ме удариха в стомаха.

— Нужно ни е да знаем всичко за двамата мъже, което можете да ни кажете.

— Но аз не видях нищо!

— Никакви лица?

— Не.

— Чухте ли гласовете им?

— Не чух да са казвали нещо.

— Какво стана точно преди да ви нападнат?

— Един мъж изряза силуета ми. Платих и тъкмо си тръгвах.

— Докато изрязваха силуета ви, не видяхте ли нещо?

— Какво например?

— Някой да е чакал.

— Колко пъти трябва да повтарям, че не видях нищо?

Щом преводачът преведе отговора й, полицаят се приведе напред и повиши глас.

— Задаваме тези въпроси, защото искаме да хванем мъжете, които ви събориха и откраднаха чантата ви. Затова трябва да отговаряте, без да излизате от търпение. Какво имаше в чантата ви?

— Малко пари, китайски, малко американски долари. Гребен, носна кърпичка, няколко таблетки, писалка, нищо важно.

— Паспорта ви намерихме във вътрешния джоб на якето. Вие сте шведка? Защо сте тук?

— Дойдох с една приятелка на почивка.

Възрастният се позамисли. Лицето му бе неподвижно.

— Не намерихме никакъв силует — каза след малко.

— Беше в чантата.

— Не казахте, когато ви попитах. Имаше ли още нещо, което да сте забравили?

Тя помисли и поклати глава. Разпитът свърши внезапно. По-възрастният полицай каза нещо и излезе от стаята.

— Щом се почувствате по-добре, ще ви закараме обратно в хотела. По-късно ще ви посетим, ще ви зададем още въпроси и ще съставим протокол.

Преводачът спомена името на хотела, без да им го бе казвала.

— Откъде знаете в кой хотел живея? Ключът бе в чантата.

— Тези работи ги знаем.

Той се поклони и излезе от стаята. Преди вратата да се затвори, влезе лекарят с американския акцент.

— Нуждаем се от вас още малко — каза той. — Ще изчакаме резултатите от кръвните проби и разчитането на рентгеновите снимки. После можете да се завърнете в хотела си.

Часовника, помисли тя. Него не взеха. Погледна. Пет без четвърт.

— Кога мога да се върна в хотела?

— Скоро.

— Приятелката ми ще се разтревожи, че не съм там.

— Ще ви осигурим транспорт до хотела. Разбирате, че чуждестранните ни гости не трябва да се съмняват в нашето гостоприемство, въпреки че понякога стават и произшествия.

Оставиха я сама в стаята. Някъде далеч чуваше някой да крещи, самотен вик, ехтящ по коридора.

Мислите й блуждаеха. Единственото, което постоянно й напомняше, че е била нападната, бе наболяващото я гърло и изчезналата чанта. Останалото бе нереално, внезапният шок от нападението, ударът в стомаха и хората, които й помогнаха. Но те трябва да са видели, помисли тя. Дали полицията ги е разпитала? Дали са били още там, когато е пристигнала линейката? Или полицаите са били първи? Никога преди не бе нападана. Заплашвана, да. Но физически никой досега не я беше атакувал. Бе осъждала хора, които биеха, стреляха или ръгаха с ножове. Но самата тя никога не бе усещала краката й да омекват.

Дали все още бе уплашена? Да, отговори си сама. На това се бе научила през дългите години като съдия. Обран и нападнат човек не забравя лесно. Преживя цялата верига от реакции, за които знаеше, че са типични след нападение. Страх, но също и злоба, чувство на унижение, на тъга. И желание за отмъщение. Така както си лежеше в леглото, не би възразила, ако принудеха нападналите я двама мъже да коленичат и да получат по един изстрел в тила.

Една сестра влезе в стаята и й помогна да се облече. Болеше я стомахът и на едното коляно имаше рана. Когато сестрата й поднесе огледало и гребен, видя колко е бледа. Ето така изглеждам, когато съм силно уплашена, каза си тя. Няма да забравя това.

Когато лекарят влезе в стаята, тя вече седеше на леглото, готова да се върне в хотела.

— Болката в гърлото ще премине може би още утре — каза той.

— Благодаря за всичко, което направихте. Как ще се прибера?

— Полицията ще ви откара.

В коридора стояха трима полицаи, готови да я придружат. Единият държеше ужасяващ автомат в ръце. Тя ги последва надолу с асансьора и влезе в полицейската кола. Не можеше да се познае, не помнеше дори името на болницата, където се погрижиха за нея. Стори й се, че в далечината мерна част от Забранения град, но не беше сигурна.

Беше благодарна, че сирените не вият и че не е необходимо да се прибира в своя хотел с включени сини светлини. Пред входа на хотела излезе от колата, която потегли, преди да успее дори да се обърне. Все още се питаше как бяха узнали къде е настанена. На рецепцията обясни, че е изгубила електронната си карта ключ и веднага получи нова. Стана толкова бързо, че имаше чувството, че служителката е седяла там и я е очаквала. Знае, помисли си Биргита Руслин. Полицията е била тук, информирала ги е за нападението, подготвила ги е.

Когато тръгна към асансьорите, помисли, че всъщност би трябвало да е благодарна. Но вместо това изпитваше неприязън. И тя не намаля дори когато влезе в хотелската стая. Видя, че някой е бил тук, не само чистачката. Разбира се, бе възможно Карин набързо да е наминала да вземе нещо или да се преоблече. Но какво пречеше на полицията да направи дискретно посещение? Или някой друг със същата цел? Пластмасовият плик с игрите разкри неизвестния посетител. Тя веднага забеляза, че лежи на друго място, а не на онова, на което го бе поставила. Огледа стаята бавно, така че нищо да не убегне от погледа й. Но само пликът бе докосван, и то неприкрито. Продължи огледа в банята. Несесерът й стоеше, както го бе оставила сутринта. Нищо не липсваше и от съдържанието му. Върна се в стаята и седна на стол до прозореца. Пътната й чанта беше отворена. Изправи си и се зае да проверява съдържанието й, вещ по вещ. Ако някой бе бъркал там, то той не бе оставил никакви следи.

Чак когато стигна до дъното на чантата, изведнъж застина. Там трябваше да има джобен фенер и кутийка кибрит. Винаги ги носеше със себе си, когато пътуваше, след като веднъж, година преди да се омъжи за Щафан, в Мадейра имаше авария и останаха без ток повече от денонощие. Беше излязла на вечерна разходка, когато внезапно около нея стана тъмно. Отне й много часове да се добере до хотела. След този случай в куфара й винаги имаше фенерче и кибрит. Кутията кибрит бе от ресторант в Хелсингборг и имаше зелен етикет. Отново прегледа дрехите, но не намери кутийката. Дали не я бе оставила в ръчната си чанта? Случваше се понякога. Не можеше да си спомни дали не я бе извадила от голямата чанта. Но кой ще вземе кутийка кибрит от претърсвана тайно стая?

Отново седна на стола до прозореца. Последния час в болницата, помисли тя. Още тогава имах чувството, че ненужно ме задържат. Какви бяха тези проби, чиито резултати чакаха? Сигурно нарочно е трябвало да остана там, докато полицията претърсва стаята ми. Но защо? Все пак аз бях нападнатата.

На вратата се почука. Тя подскочи. През шпионката видя, че отвън стояха полицаи. Разтревожена отвори. Бяха непознати, никой от тях не беше идвал в болницата. Една от тях бе жена, ниска, на нейните години. И точно тя я заговори.

— Искаме само да се уверим, че всичко е наред.

— Благодаря, наред е.

Полицайката направи знак, че желае да влезе в стаята. Биргита Руслин отстъпи настрана. Жената я поведе към столовете до прозореца. Постави на масата албум. Нещо в поведението й учудваше Биргита, но не можеше да си обясни какво.

— Бих искала да разгледате тези снимки. Имаме свидетелски показания, може би знаем кои са извършили нападението.

— Но аз нищо не видях. Освен някаква ръка. Как да я идентифицирам?

Полицайката сякаш не чуваше. Извади няколко фотографии и ги пръсна пред Биргита Руслин. Всички бяха на млади мъже.

— Може да сте видели нещо, без веднага да си го спомните. Биргита Руслин разбра, че е безсмислено да протестира. Прелисти фотографиите и си помисли, че всички са млади мъже, които може един ден да извършат престъпление и да бъдат екзекутирани. Естествено, не познаваше никой от тях. Поклати глава.

— Никога не съм ги виждала.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм.

— Никого от тях?

— Никого.

Полицайката прибра обратно фотографиите. Биргита Руслин забеляза, че ноктите й са изпочупени.

— Ще заловим извършителите на нападението — каза полицайката, преди да напусне стаята. — Колко време ще останете в Пекин?

— Още три дни.

Тя кимна, поклони се и излезе от стаята.

Но ти знаеше това, възмутено помисли Биргита Руслин, когато слагаше веригата на вратата. Че ще остана още три дни. Защо тогава питаш? Толкова лесно няма да ме измамиш. Застана до прозореца и се загледа надолу към улицата. Полицаите излязоха, качиха се в кола, която моментално потегли. Тя легна на леглото. Не можеше да определи кое бе привлякло вниманието й при влизането на полицайката в стаята. Затвори очи и помисли дали да не се обади у дома.

Когато се събуди, навън бе вече тъмно. Болката в гърлото преминаваше. Но сега нападението й изглеждаше още по-застрашително. Обхвана я странното чувство, че лошото все още предстои. Взе мобилния си телефон и се обади в Хелсингборг. Щафан не беше у дома и не отговаряше на мобилния си. Остави съобщение, после помисли дали да не се обади на децата си, но се отказа.

Сети се за чантата. Отново прехвърли наум съдържанието й. Беше загубила шейсет долара. Но повечето от парите й бяха заключени в малкия сейф на хотелската стая. Хрумна й нещо. Стана от леглото и отвори вратата на гардероба. Сейфът бе заключен. Набра кода и прегледа вътрешността. Нищо не липсваше. Затвори и заключи. Все още се опитваше да разбере защо реши, че има нещо странно в поведението на полицаите. Застана до вратата и се опита да върне в съзнанието си нещо, което й бе убягнало. Усилието й бе напразно. Отново легна на леглото. И отново прерови в главата си фотографиите, които полицайката извади от чантата си.

Изведнъж рязко се надигна. Тя бе отворила вратата. Полицайката й беше направила знак, че иска да влезе, и Биргита се бе отместила. После жената тръгна право към столовете до прозореца. Дори за миг не хвърли поглед нито през отворената врата на банята, нито към онази част от стаята, където се намираше двойното легло.

Биргита Руслин се сещаше само за едно обяснение. Полицайката е била в стаята и преди. Дори не беше нужно да се оглежда. Вече е знаела как изглежда всичко.

Биргита се втренчи в масата, където бяха лежали чантата и снимките. Мисълта, която й хрумна, отначало бе объркана, после стана по-ясна. Не бе разпознала нито едно от лицата, които й бяха предложени да разгледа. Ами ако точно това искаха да проверят полицаите? Че не може да идентифицира никого от фотографиите? Не ставаше въпрос дали в най-добрия случай щеше да познае поне един от нападателите. А точно обратното. Полицията искаше да се увери, че наистина не бе видяла нищо.

Но защо? Застана до прозореца. Мисъл, загнездила се у нея още когато бе в Худиксвал, се върна в паметта й.

Станалото е твърде голямо, твърде загадъчно.

Страхът отново я връхлетя. Мина поне час, преди да набере кураж да слезе с асансьора до ресторанта на хотела.

Преди да влезе през стъклените врати, внимателно се огледа. Но нямаше никого.