Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (23)

23

Първата сутрин в Пекин Биргита Руслин излезе рано. Бе закусила в огромната столова заедно с Карин Виман, която после побърза за своята конференция, след като обяви, че очаква с нетърпение да чуе всички онези мъдри думи за стари императори, от които нормалните хора едва ли се интересуват. За Карин Виман историята по много начини бе по-жива, отколкото действителността, в която се намираше.

Носеше карта, която й бе дала една много красива млада дама, говореща почти съвършен английски. В главата й изникна цитат: „Сегашният подем на селското движение е огромно събитие.“ Думите ехтяха в мозъка й, когато излезе от хотела, където на входа пазеха мълчаливи млади мъже, облечени в зелено. Улицата пред нея бе широка, с много платна. Навсякъде коли, почти никакви велосипеди. Покрай улицата се издигаха големи банкови сгради и дори книжарница на пет етажа. Пред магазина стояха хора с големи пластмасови торби, пълни с бутилки за вода. Само след няколко крачки Биргита Руслин усети замърсения въздух в носа си и метален вкус в устата. Там, където нямаше сгради, високи кранове размахваха ръцете си. Разбра, че се движи из град, който трескаво се променя.

Когато бях млада, мислеше тя, си представях безкрайни тълпи китайци в едни и същи ватенки, с кирки и лопати, понесли червени знамена и скандиращи в хор, които се трудят, за да превърнат високите планини в плодородна земя. Тълпата си е все още тук. Но поне в сърцето на Пекин, на улицата, където се намирам сега, хората са облечени другояче и определено не държат кирки и лопати в ръце. Дори не карат колела, имат коли и ако са жени, вървят по тротоарите с елегантни обувки на висок ток. По онова време, когато шведските младежи скандираха думите на великия китайски ръководител, всички китайци в представите на Биргита бяха облечени в торбести сиво-сини униформи, с едни и същи кепета, с едни и същи къси прически и сбърчени сериозни чела. От време на време, когато получеше някой брой на илюстрованото списание „Китай“, тя се дивеше на здраво изглеждащите хора, които със зачервени бузи и блеснали очи вдигаха ръце към слязлото от небето божество, Великия кормчия, Вечния учител и всички онези имена, с които наричаха загадъчния Мао. Но той се оказа не чак толкова загадъчен. Последвалите времена го показаха. Беше политик с отличен нюх за случващото се в гигантската китайска империя. До обявяването на независимостта през 1949 той бе един от уникалните водачи, които историята от време на време си позволява да издигне. Впоследствие неговата власт бе причинила много страдание, хаос и бъркотия. Но че той бе възстановил Китай, който сега се превръщаше в световна сила, това никой не можеше да му отнеме.

Застанала пред бляскавия хотел с мраморни портали и елегантно облечени администраторки с безупречен английски, Биргита сякаш бе прехвърлена в свят, за който не бе знаела нищо. Това ли бе наистина обществото, за което подемът на селското движение бе огромно събитие? Изминали са четирийсет години, помисли тя. Повече от едно поколение. Тогава бях привлечена като муха на мед от някаква секта на спасението. Ние не бяхме призовавани да извършим ритуално колективно самоубийство пред идващия Страшен съд, а да захвърлим собствената си идентичност заради колективно пиянство, в което една малка червена книжка бе заменила всякаква друга информация. Смятахме, че тя е събрала цялата мъдрост, отговорите на всички въпроси, израза на всички социални и политически визии, от които светът се нуждае, за да установи веднъж завинаги рай на земята, а не на някакво си далечно небе.

На Биргита Руслин й трябваше повече от час да стигне до „Тиенанмън“, площада на Небесния мир. Бе най-големият площад, който бе виждала. Когато тръгна да го пресича, около нея гъмжеше от хора. Навсякъде имаше хора, които правеха снимки и развяваха знаменца или продаваха вода и картички. Спря и се огледа. Над нея небето бе облачно. Нещо липсваше. Измина известно време, преди да се досети какво. Нямаше птички, нито гълъби.

Спомни си снимките от 1989 година, когато студентите демонстрираха в подкрепа на своите искания да мислят и говорят открито, спомни си и как завърши всичко, когато танковете излязоха на площада и много от демонстрантите бяха убити. Тогава тук бе застанал млад мъж с бял пластмасов плик. Целият свят го видя на телевизионните екрани и затаи дъх. Беше застанал пред един танк и отказваше да се отмести. Когато танкът опита да го заобиколи, той се премести. Какво се бе случило с него накрая Биргита не знаеше. Никога не видя такава снимка. Но всички, смазани от гъсеничните вериги или застреляни от войниците, бяха живи хора.

Тези събития бяха втората изходна точка в отношението й към Китай. Между битието й на бунтовничка, която в името на Мао Дзъдун отстояваше абсурдния възглед, че през пролетта на 68-а революцията вече е започнала сред студентите в Швеция, и снимката на младия човек пред танка лежеше голяма част от нейния живот. Това бяха двайсет години, в които от много млада идеалистка се бе превърнала в майка на четири деца и съдия. Но мисълта за Китай винаги бе с нея. Първо като мечта, после като нещо, което разбираше, че не успява да обхване — толкова огромно и противоречиво бе то. Децата й възприемаха Китай по съвсем друг начин. За тях там бяха големите възможности на бъдещето, така както мечтата за Америка бе белязала нейното и на родителите й поколение. За нейна изненада наскоро Давид бе заявил, че ако има деца, ще им намери китайска бавачка, така че да научат китайски отрано.

Биргита обиколи „Тиенанмън“, погледа фотографиращите се хора, неизменно присъстващите полицаи. В дъното бе сградата, откъдето някога, през 1949-а, Мао бе провъзгласил републиката. Когато започна да мръзне, се върна по дългия път обратно към хотела. Карин бе обещала да не участва в официалните обеди и да хапне заедно с нея.

На най-горния етаж на небостъргача, в който живееха, имаше ресторант. Получиха маса до прозореца и се вгледаха в огромния град. Биргита разказа за разходката си до прочутия площад и сподели развълнувалите я мисли. Ядоха различни китайски предястия и завършиха обяда с чай. Биргита извади брошурата с ръкописните символи, които Карин бе разчела като името на болницата „Лунфу“.

— Смятам да използвам следобеда да посетя тази болница — каза тя.

— Защо?

— Винаги е добре да имаш цел, когато бродиш из чужд град. Може да бъде каквото и да е. Ако си съвсем без план, краката се уморяват. Нямам кого да посещавам, нищо, което да искам да видя. Но може да намеря табела с тези символи. Тогава ще се върна и ще ти кажа дали имаш право.

Разделиха се пред асансьорите. Карин бързаше да се върне на своята конференция. Биргита спря при тяхната стая на деветнайсетия етаж и легна на леглото да си почине. По време на сутрешната разходка почувства безпокойство, което не можеше да си обясни. Заобиколена от всички тези хора, блъскащи се по улиците, или останала сама в този анонимен хотел в гигантския град Пекин, идентичността й сякаш започваше да изчезва. Кому щеше да липсва, ако изчезнеше? Кой изобщо щеше да забележи, че я няма? Как може човек да живее, ако се чувства заменим? И преди бе имала подобно преживяване, като много млада. Внезапно да изчезнеш, да загубиш идентичността си. Нетърпеливо се надигна от леглото и застана до прозореца. Ниско долу се простираше градът и преминаваха хората, всеки с неизвестни за нея мечти.

Със замах грабна горните си дрехи, разхвърлени из стаята, и тръшна вратата след себе си. Все по-трудно й ставаше да се справя с безпокойството си. Имаше нужда да се раздвижи, да почувства града. Карин й бе обещала вечерта да я заведе на представление в Пекинската опера.

Бе видяла на картата, че „Лунфу“ е далече. Но разполагаше с време, никой не се нуждаеше от присъствието й. Следваше правите, сякаш безкрайни улици и накрая стигна до болницата, след като задмина голям музей на изкуствата. „Лунфу“ се състоеше от две сгради. Тя преброи седем етажа, всички в бяло и сиво. Прозорците на долния етаж бяха с решетки. Сградите бяха затворени, стари сандъчета за цветя с увехнали листа в тях стояха пред щорите. Дърветата извън болницата бяха студени, кучешки изпражнения лежаха върху сухите, пожълтели тревни площи. Първото й впечатление бе, че „Лунфу“ повече прилича на затвор, отколкото на болница. Навлезе в парка. Мина линейка, веднага след нея друга. Забеляза китайските символи, изписани на един стълб до главния вход. Сравни ги с онези от брошурата и разбра, че е дошла където трябва. Лекар в бяла престилка пушеше пред вратата и на висок глас разговаряше по мобилен телефон. Тя отново излезе на улицата и обиколи големия комплекс от сгради. Навсякъде по тротоарите седяха старци, които местеха плочките по дъските за игра. Някога тя владееше обикновените китайски игри. Дали Карин помнеше как се играеха? Реши да купи дъска с плочки и да я занесе у дома.

Тръгна обратно към хотела. Не бе изминала много метри, когато се спря. Нещо бе привлякло вниманието й, без точно да разбере какво. Бавно се обърна. Болницата, мрачният парк, улицата, още къщи. Сега чувството се засили, не си въобразяваше. Имаше нещо, което бе подминала. Тръгна обратно. Лекаря с цигарата и мобилния телефон го нямаше. Сега там имаше няколко медицински сестри, които на свой ред пълнеха с пушек дробовете си.

Когато стигна до ъгъла на големия парк, разбра какво е забелязала, без да се замисля. На другата страна на улицата имаше небостъргач, който изглеждаше новопостроен и много специален. Извади брошурата с китайските символи от джоба си. Сградата, показана в брошурата, бе същата, пред която стоеше сега. Нямаше никакво съмнение. Най-горе имаше тераса, каквато тя не беше виждала досега. Стърчеше като мачта на кораб високо над земята. Тя загледа зданието, чиято фасада бе със затъмнени стъкла. Пред високия вход стояха въоръжени пазачи. Вероятно беше офис сграда. Застана до едно дърво, за да избегне хапещия вятър. Няколко мъже излязоха от високите врати, изглежда, направени от мед, и бързо потънаха в очакващи ги черни автомобили. През ума й мина изкусителна мисъл. Попипа в джоба снимката на Уан Мин Хао, която носеше със себе си. Ако той имаше по някакъв начин нещо общо със сградата, би трябвало някой от пазачите да го е виждал. А какво щеше да каже, ако те кимнеха и кажеха, че е там? Не можеше да се реши. Преди да покаже снимката, й трябваше мотив. Разбира се, не биваше да е свързан със събитията в Хешьовален. Но каквото и да кажеше, трябваше да бъде достоверно. До нея застана млад мъж. Каза нещо, което тя не разбра. После схвана, че се опитва да я заговори на английски.

— Да не сте се загубили? Мога ли да ви помогна?

— Само гледам тази красива сграда — отвърна тя. — Знаете ли кой е собственикът й?

Той изненадан поклати глава.

— Уча за ветеринар — каза. — Нищо не знам за големите къщи. Мога ли да ви помогна? Опитвам се да се науча да говоря по-добре английски.

— Добре го говорите. — Тя посочи висящата тераса. — Чудя се кой ли живее там.

— Някой много богат.

Внезапно тя се реши.

— Искам да ви помоля за една услуга — каза и извади снимката на Уан Мин Хао. — Бихте ли отишли при пазачите да ги питате дали познават този мъж? Ако се зачудят защо питате, кажете, че някой ви е помолил да му предадете съобщение.

— Какво съобщение?

— Само кажете, че отивате да го вземете, и се върнете тук. Ще чакам отпред.

Той зададе въпроса, който тя очакваше.

— Защо не попитате сама?

— Неудобно ми е. Не смятам, че е редно сама западна жена да пита за китайски мъж.

— Познавате ли го?

— Да.

Биргита Руслин опита да бъде колкото може по-многозначителна, като същевременно вече съжаляваше за стореното. Но той взе фотографията и се приготви да върви.

— Още нещо — каза тя. — Попитайте кой живее там горе, на най-високото на къщата. Изглежда е жилище с голяма тераса.

— Казвам се Хуо — рече той. — Ще попитам.

— Аз съм Биргита. Престорете се, че сте любопитен.

— Откъде сте? САЩ?

— Швеция.

— Не знам къде се намира.

— Почти е невъзможно да се обясни.

Когато той се огледа и започна да пресича улицата, тя се обърна и забърза към входа на болницата. Сега сестрите ги нямаше. Старец с патерици бавно излезе от отворената врата. Биргита изведнъж изпита чувството, че се излага на опасност. Успокои се, като видя, че улиците са пълни с народ. Мъж, убил много хора в село в Швеция, лесно можеше да се изплъзне. Но едва ли някой, убил западен турист. Посред бял ден. Това Китай не можеше да си позволи.

Мъжът с патериците внезапно се строполи. Нито един от младите полицаи, които пазеха на входа, не помръдна. Тя се поколеба, но после помогна на човека да се изправи. От устата му изригнаха думи, които тя не разбра. Миришеше силно на подправки или на алкохол. Мъжът продължи през градината към улицата. Хуо се завърна. Движеше се спокойно, без да се оглежда. Биргита Руслин тръгна да го посрещне. Той поклати глава.

— Никой не е виждал този човек.

— И никой не знае кой е?

— Никой.

— На кого показахте снимката?

— На пазачите. Дойде и един друг мъж. От къщата. Носеше слънчеви очила. Правилно ли го казах? „Слънчеви очила“?

— Правилно. Кой живее на най-горния етаж?

— Не ми отговориха.

— Но все някой живее там?

— Така мисля. Не им хареса въпросът.

— Защо не?

— Казаха ми да си вървя.

— И вие какво направихте?

Той я изгледа учудено.

— Тръгнах си.

Тя извади десетдоларова банкнота от чантата си. Отначало той не искаше да я приеме. Върна й снимката на Уан Мин Хао и после я попита в кои хотел живее, увери се, че ще намери пътя, учтиво се поклони и се сбогува.

По пътя обратно към хотела тя отново изпита зашеметяващото усещане, че всеки момент ще бъде погълната от хорската тълпа, без някой да съумее да я намери отново. Внезапно я връхлетя замайване, толкова силно, че се принуди да се подпре на една стена. Съвсем наблизо имаше чайна. Влезе, поръча чай и няколко сладки и опита да диша с дълбоки, дълги вдишвания. Ето го пак, паническия страх, който преживяваше през последните години. Виенето на свят, чувството, че ще падне всеки миг. Дългото пътуване до Пекин не я бе освободило от безпокойството, което непрекъснато носеше в себе си. Отново помисли за Уан. Дотук можах да го проследя, но не и по-нататък. Плати, изненадана, че е толкова скъпо, и отново се отправи навън под студения вятър.

Същата вечер отидоха на театър, намиращ се в огромния хотел „Циенмън“. Макар че имаше слушалки, Карин Виман бе уредила преводачи. По време на четиричасовото представление Биргита Руслин седя наклонена на една страна, за да чува разказа на младата преводачка за често непонятните събития на сцената. И Карин, и тя бяха разочаровани, защото бързо разбраха, че представлението се състои от откъси от различни класически пекински опери, разбира се, от най-висока класа и напълно приспособени за туристи. Когато спектакълът свърши и те най-после можаха да напуснат студената зала, и двете имаха болки във врата.

Навън изчакаха колата, която конгресът бе предоставил на разположение на Карин. На Биргита внезапно й се стори, че вижда в уличната навалица младия Хуо, който преди това я бе заговорил на английски. Стана толкова бързо, че не успя да улови лицето му, преди да изчезне отново.

Когато пристигнаха в хотела, тя хвърли поглед зад гърба си. Но там нямаше никого, никого, когото да познава. Потръпна. Страхът дойде изневиделица. Хуо беше, него видя на излизане от театъра, сигурна бе.

Карин запита дали има сили за едно питие, преди да си легнат. Биргита с благодарност прие. Час по-късно Карин вече спеше. Биргита стоеше до прозореца и гледаше блестящите неонови светлини. Тревогата не я напускаше. Откъде можеше Хуо да знае, че тя е там? Защо я бе последвал? Когато накрая се пъхна в леглото до спящата си приятелка, съжали, че бе показала снимката на Уан Мин Хао.

Дълго стоя будна. Зимната нощ в Пекин я обгърна със своя хлад.