Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (22)

22

Същия ден отиде в съда и разговаря с Ханс Матсон. Видя, че той се разтревожи, когато му каза, че все още е в болнични.

Замислено я изгледа над очилата си.

— Не звучи добре. Започвам да се безпокоя за теб.

— Не трябва, според моя лекар. Кръвните показатели не са съвсем добри, а и кръвното налягане трябва да се намали. Сега ще ме препрати към специалист. Но не се чувствам болна, само малко уморена.

— Всички сме така — каза Ханс Матсон. — Уморен съм вече близо трийсет години.

— Няма да ме има четиринайсет дни. После да се надяваме, че всичко ще се е оправило.

— Естествено, ще бъдеш в отпуск колкото време е необходимо. Ще говоря с управлението на националния съд дали не могат да ни помогнат. Както знаеш, не си единствената, която отсъства. Клас Хансон получи отпуск, за да прави проучване за Европейския съюз в Брюксел. Едва ли ще се върне. През цялото време подозирах, че други места го привличат повече, отколкото съдийската зала.

— Съжалявам, че стана така.

— Нямаш вина. Почивай си. Отглеждай си розите и се върни, когато оздравееш.

Тя удивено го погледна.

— Но аз не отглеждам рози. А и не си падам по растенията.

— Така казваше баба ми. Когато ти кажат да не работиш много, започваш да отглеждаш въображаеми рози. Мисля, че е красиво. Баба ми беше родена през 1879-а. Същата година, в която Стриндберг издава „Червената стая“. Странни мисли е имала. А единствената работа, която е вършела през живота си, освен да ражда деца, е била да кърпи чорапи.

— Тогава и аз ще го направя — каза Биргита Руслин. — Отивам си у дома да отглеждам рози.

На другия ден тя изпрати дневниците и записките си в Худиксвал. Когато остави пакета и прибра квитанцията, имаше усещането, че затваря вратата на събитията в Хешьовален. Изпита облекчение и се зае да подготвя рождения ден на Щафан.

Цялото семейство заедно с неколцина приятели бе на поста си, когато Щафан Руслин застана на вратата. Стоеше онемял в униформата си, със стара, парцалива кожена шапка на главата, докато те му пееха. За Биргита бе истинско облекчение да види семейството и приятелите събрани около масата. Събитията в Хелзингланд, високото й кръвно налягане загубиха значение, щом усети онова спокойствие, което само семейството можеше да й даде. Разбира се, би искала Ана да можеше да си дойде от Азия. Но когато най-сетне се свързаха с нея по някакъв пращящ мобилен телефон в Тайланд, тя отклони поканата. Стана късно вечерта, падна нощ и когато гостите си отидоха, остана само семейството. Биргита имаше приказливи деца, които обичаха да бъдат заедно. С мъжа си седяха на дивана и усмихнати слушаха разговорите. От време на време се надигаше да долее чашите. Близначките Сив и Луиз щяха да останат у дома, докато Давид си бе взел хотел въпреки протестите на Биргита. Чак към четири часа сутринта разговорите спряха. Накрая останаха само родителите, които почистиха, пуснаха миялната машина и изнесоха празните бутилки в гаража.

— Беше голяма изненада — каза Щафан, когато бяха вече седнали на кухненската маса. — Никога няма да забравя това. Дойде ми като дар Божи. Точно днес страшно ми писна да бродя из вагоните. Пътувам непрекъснато, а не стигам никъде. Това е проклятието на кондукторите и машинистите. Пътуваме непрестанно в своите стъклени мехури.

— Трябва да го правим по-често. Единствено в такива моменти животът придобива друго значение. Не само дълг и полза.

— А сега?

— Какво имаш предвид?

— Няма да си на работа още четиринайсет дни. Какво смяташ да правиш? Защо не заминеш за една седмица някъде на топло?

Тя колебливо поклати глава.

— Би могло. Но с кого?

— Карин Виман?

— Отива в Китай по работа.

— Толкова ли няма кого да поканиш? Може пък да заминеш с някоя от близначките.

Мисълта веднага я привлече.

— Ще говоря с тях. Но най-напред искам да разбера дали имам желание да пътувам. Не забравяй, че трябва да посетя и специалист.

Той протегна ръка и я сложи върху нейната.

— Има ли причина да се тревожа?

— Не. Ако лекарят не ме лъже. Но не вярвам.

Поседяха още малко, преди да си легнат. Когато се събуди на другия ден, той вече бе тръгнал. Близначките също ги нямаше. Беше спала до дванайсет.

Поговори по телефона със Сив и Луиз, но никоя от тях нямаше време да пътува, макар и двете да искаха. Следобед Биргита Руслин получи съобщение, че някой се е отказал и й се дава възможност да остави пробите си още на следващия ден при специалиста, към когото бе препратена.

Към четири се позвъни на вратата. Тя се зачуди дали не е още една доставка на китайска храна. Но когато отвори, на вратата бе криминален инспектор Хюго Малмберг. По косата си имаше сняг, а на краката старомодни галоши.

— Случайно срещнах Ханс Матсон. Спомена, че не си добре.

Тя го пусна да влезе. Въпреки едрото си тяло той с лекота се наведе и изу галошите.

Пиха кафе в кухнята. Разказа му за кръвното и кръвните стойности и че не е нещо необичайно за нейната възраст.

— Моето високо кръвно тиктака като бомба в мен — каза мрачно Хюго Малмберг. — Взимам лекарства и докторът ми казва, че стойностите ми са прилични, но въпреки това се безпокоя. В моя род никой не е умрял от тумори. Всички, жени и мъже, са се гътвали от удари и инфаркти.

— Бях в Худиксвал — каза Биргита Руслин. — Ти ми даде името на Виви Сундберг. Но май не знаеш, че ходих при нея.

— Това е изненада, признавам.

— Помниш ли как беше? Открих, че съм роднина с едно от убитите в Хешьовален семейства. После се оказа, че всички убити на свой ред са били роднини едни с други чрез брак. Имаш ли време?

— Телефонният ми секретар ще съобщава, че съм навън по служба целия ден. И след като не съм дежурен, мога да си седя тук до утре. Хайде започвай. Слушам.

Биргита Руслин разказа какво се бе случило и то съвсем сериозно го заинтригува. Слушаше внимателно, вмъкваше от време на време по някой въпрос, но изглеждаше убеден, че е точна в детайлите. Когато тя млъкна, поседя известно време, вгледан в ръцете си. Хюго Малмберг бе известен като полицай с изключителна компетентност. Съчетаваше търпение с бързина, методичност с интуиция. Беше чувала, че е един от най-търсените лектори в полицейските курсове в страната. Въпреки че служеше в Хелсингборг, често взимаше участие чрез Кралската комисия по убийствата в тежки разследвания на различни места из страната.

Внезапно й хрумна, че е странно защо не бе включен в разследването на убийствата в Хешьовален. Тя го запита направо и той се усмихна.

— Всъщност се обадиха. Но никой не ми е намекнал дори, че си се движила в околността и си правила странни открития.

— Мисля, че не ме харесаха.

— Полицаите ревностно си пазят копанките. Искаха ме там. Но щом заловиха Валфридсон, интересът спадна.

— Сега е мъртъв.

— Разследването продължава.

— Все пак сега знаеш, че не е бил той.

— Нима?

— Чу какво ти разказах.

— Странни събития, интересни факти. Неща, които внимателно трябва да се разследват. Но основната следа е Валфридсон и не бива да се подценява заради това, че човекът се е самоубил.

— Не е бил той. Случилото се през нощта между дванайсети и тринайсети януари е по-мащабно от онова, което може да предложи човек с няколко присъди за побой и старо убийство.

— Може и да си права. Но може и да не си. Непрекъснато се оказва, че най-големите риби плуват в най-спокойните води. Крадци на велосипеди обират банки, уличните хулигани се превръщат в професионални убийци, които отнемат живота на когото и да е за пари. Може да се случи и човек, извършил убийство и пребивал на пияна глава хора, съвсем да рухне и да извърши още по-ужасно престъпление.

— Но няма мотив.

— Прокурорът говори за отмъщение.

— За какво? Отмъщение на цяло село? Това е нелепо.

— Престъплението също е нелепо.

— Във всеки случай смятам, че Валфридсон беше лъжлива следа.

— Но следствието продължава, въпреки че е мъртъв. Нека ти задам един въпрос. Да не би твоята идея за някакъв китаец да е по-вероятна? Как, за Бога, ще свържеш едно малко село в Норланд с китайски мотив?

— Не знам.

— Ще почакаме и ще видим. А ти оздравявай по-бързо.

Когато тръгваше, валеше още по-силно.

— Защо не заминеш? Някъде на топло?

— Всички така казват. Първо трябва да се оправя с моите лекари.

Видя го да изчезва в снежната вихрушка. Трогна се, че бе намерил време да я посети.

На другия ден снегът бе спрял. Тя посети клиниката на специалиста, остави пробите си и научи, че ще отнеме около седмица, преди да бъдат анализирани и готови.

— Нещо да ме посъветвате? — попита тя новия си лекар.

— Избягвай ненужното напрежение.

— Мога ли да пътувам?

— Може.

— Имам още един въпрос. Да се плаша ли?

— Не. След като няма други симптоми, няма и причини за безпокойство.

— Значи няма да умра?

— Ще умреш. Когато му дойде времето. Аз също. Но не и ако смъкнем кръвното ти до разумни нива.

Когато излезе на улицата, осъзна, че се е тревожила, дори уплашила. Сега почувства облекчение. Реши да направи дълга разходка. Но още не бе изминала и няколко метра, когато внезапно се спря. Мисълта й дойде изневиделица. Или може би вече несъзнателно бе взела решение. Влезе в едно кафене и набра номера на Карин Виман. Даваше заето. Чакаше нетърпеливо, поръча кафе, разлисти някакво списание. Все още заето. Свърза се чак на петия опит.

— Ще дойда в Пекин.

Биргита не успя да купи билет за същия полет. Щафан намери идеята за добра и дори да беше изненадан, не го показа.

Вечерта, преди да замине, дълго рови в един кашон в гаража. Най-отдолу намери каквото търсеше — стария си, изтъркан екземпляр на книжката с цитати от Мао. От вътрешната страна на малката книжка с червени пластмасови корици бе написала датата: 19 април 1966.

Тогава бях малко момиче, помисли си. Невинна почти във всичко. Само веднъж бях с младеж, Туре от Бурштахюсен, който мечтаеше да е екзистенциалист и тъгуваше, че брадата му е толкова рядка. С него загубих девствеността си в една ледена хижа, миришеща на плесен. Помня само, че той бе направо непоносимо несръчен. После сексът между нас се превърна в нещо, което ни принуди да се разделим възможно най-бързо и повече изобщо да не се погледнем в очите. Все още се питам какво ли бе казал на приятелите си. После дойде червената буря, която отнесе и мен. После напуснах групата на бунтарите. Така и никога не успях да разбера защо се бях оставила да бъда въвлечена в нещо, което повече приличаше на религиозна секта. Карин отиде в Лявата партия. Самата аз продължих нататък с Амнести и в общи линии в момента не съм политически обвързана.

Седна на купчина автомобилни гуми и разлисти малката червена книжчица. Между страниците изскочи снимка. Тя и Карин Виман. Спомни си случая. Бяха се напъхали във фотоавтомат на гарата в Лунд, като, както обикновено, инициативата бе на Карин, пъхнаха монети в отвора и после изчакаха серията снимки. Разсмя се, когато видя снимката, но се уплаши, като си помисли колко много време бе минало оттогава.

Пъхна книжката с цитатите в джоба си и напусна гаража. Щафан тъкмо се бе прибрал. Седна срещу него в кухнята, докато той ядеше приготвената от нея храна.

— Е, готова ли е моята червеногвардейка? — попита той.

— Тъкмо си намерих малката червена книжка.

— Подправки — каза той. — Ако искаш да ми направиш подарък, донеси ми подправки. Представям си, че в Китай има миризми и вкусове, каквито няма никъде другаде.

— Какво искаш още?

— Теб, здрава и весела.

— Мисля, че мога да ти го обещая.

Предложи да я закара до Копенхаген на другия ден, но тя мислеше, че е достатъчно да я закара до влака.

Беше хубав, ясен зимен ден, когато Щафан Руслин закара жена си до влака и й помаха, преди да напусне перона. На Каструп тя се чекира без затруднения, получи местата, които желаеше до Хелзинки и после до Пекин. Когато самолетът се издигна над Каструп, усети движението като освобождение от някакво заточение и се усмихна на стария финландец, който седеше до нея. Затвори очи, отказа всякаква храна и напитки до Хелзинки и отново се замисли за времето, когато Китай бе нейният земен бленуван рай.

Пробуди се, когато самолетът се приземяваше в Хелзинки. Оставаха два часа до полета за Пекин. Седна на един диван под стар самолет, висящ от тавана на залата за отпътуване. В Хелзинки беше студено. През големите прозорци, гледащи към пистите, можеше да види димящия дъх на наземния персонал. Помисли за последния си разговор с Виви Сундберг преди няколко дни. Биргита бе попитала дали са извадили снимки от домашното видео. Бяха, а Виви Сундберг дори не се поинтересува защо й е, когато помоли за копие от кадрите с китаеца. На другия ден увеличената снимка вече лежеше в пощенската й кутия. Сега беше в ръчната й чанта. Извади снимката от плика. Е, ти си едно от цял милиард лица, помисли Биргита Руслин. Никога няма да те открия. Никога няма да науча кой си бил. Дали имената ти са истински. И преди всичко, какво си правил там.

Тя бавно се придвижи към изхода за самолета за Пекин. Там вече имаше чакащи пътници. Половината от тях бяха китайци. Тук започва част от Азия, каза си тя. Границите се преместват по летищата, приближават се и едновременно с това се отдалечават.

Мястото й в самолета бе 22-ро. До нея седеше тъмнокож мъж, който работел в британска фирма в китайската столица. Размениха няколко любезни думи. Но нито той, нито Биргита Руслин пожелаха да задълбочат разговора. Тя се сви под одеялото си и почувства, че сега треската бе заменена от усещането, че тръгва на път неподготвена. Всъщност какво щеше да прави в Пекин? Ще обикаля по улиците, ще гледа хората и ще посещава музеите? Най-вероятно Карин Виман нямаше да има време за нея.

Но пристигането далеч не беше каквото си го представяше. Тъкмо когато пресичаха границата на Китай, капитанът съобщи, че пясъчна буря прави невъзможно кацането в Пекин. Щели да се приземят в град Тайюан и да изчакат по-добро време. Когато самолетът кацна, ги качиха на автобус и ги закараха в студена чакалня, където сгушени китайци чакаха мълчаливо. Разликата във времето я уморяваше, не бе сигурна какво е първото й впечатление от Китай. Пейзажът бе заснежен, хълмове обграждаха летището, в далечината се виждаше път с автобуси и волски коли.

Два часа по-късно пясъчната буря в Пекин утихна. Самолетът се издигна и кацна отново. Когато най-после мина през всички контроли, видя Карин, която я чакаше.

— Пристигането на бунтовничката — каза тя. — Добре дошла в Пекин!

— Благодаря. Все още не мога да проумея, че наистина съм тук.

— Ти си в Средното царство. В средата на света. В средата на живота.

Вечерта на този първи ден застана на деветнайсетия етаж в стаята, която делеше с Карин. Погледа огромния блеснал град и чак потръпна от нетърпение.

 

 

В друго високо здание един мъж също като Биргита Руслин стоеше и наблюдаваше града. В ръка държеше червена панделка. Когато се чу приглушено почукване на вратата, той бавно се обърна и прие посещението, което очакваше с нетърпение.