Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (21)

21

На другия ден, когато Биргита Руслин стана, Карин Виман вече бе заминала за Копенхаген, където щеше да чете лекция. Бе оставила бележка на кухненската маса.

„Биргита. Често си мисля, че вътре в главата си имам някаква пътека, която с всеки изминал ден става с няколко метра по-дълга и навлиза все по-дълбоко в непознат пейзаж, където един ден ще свърши. Но пътеката се вие и назад. Понякога се обръщам, както вчера, през всичките часове, през които си говорихме, и тогава виждам онова, което съм забравила или което не желая да си спомня. Понякога имам и чувството, че се опитваме повече да забравим, отколкото да помним. Искам да продължим тези разговори. В края на краищата приятелите са единственото, което ни остава. Може би последната крепост, която защитаваме. Карин.“

Биргита Руслин пъхна писмото в ръчната си чанта, изпи чаша кафе и се приготви да върви. Точно когато се канеше да затръшне външната врата, забеляза самолетни билети на масичка в антрето. Видя, че Карин щеше да лети с „Финеър“ през Хелзинки за Пекин. За миг изкушението отново се появи, изкушението да приеме предложението й. Но не можеше, дори и да иска. Председателят на съда едва ли щеше да прояви разбиране за отпуска след болничните, след като съдът бе така претоварен с нерешени дела.

На връщане взе ферибота. По време на прехода духаше силно. По пътя спря пред една будка, купи връзка вестници и тръгна за къщи. В антрето срещна своята кротка и мълчалива полска чистачка. Биргита бе забравила, че това бе денят, в който тя идваше да чисти. Размениха няколко думи на английски, докато Биргита й плащаше за работата. Чак когато остана сама в къщата, седна и зачете вестниците. Както преди, бе удивена на колко много страници вечерните вестници отразяваха толкова хилав материал. Казаното от Щафан в краткия телефонен разговор предната вечер пълнеше вестникарските новини, където всичко се предъвкваше и повтаряше. Единственото ново бе снимка на мъжа, за когото се предполагаше, че е извършил престъплението. На снимката, вероятно увеличена от паспорт или шофьорска книжка, се виждаше мъж със слабо лице, тясна уста, високо чело и рядка коса. Трудно й бе да види в него човека, извършил варварското престъпление в Хешьовален. Изглежда като свещеник от малка църква, рече си тя. Но знаеше, че външността лъже. В съдебните зали бе виждала много престъпници и никой от тях нямаше подходящ за извършеното престъпление вид.

Чак когато захвърли вестниците и включи телетекста, усети, че е сериозно заинтригувана. Там се казваше, че полицията е открила вероятното оръжие на убийството. Точното място не бе оповестено, но оръжието било изровено там, където Лаш-Ерик Валфридсон посочил. Ръчна направа, лошо копие на японска самурайска сабя. Но острието било силно наточено. В момента оръжието се изследвало за отпечатъци и най-вече за следи от кръв.

В ръчната си чанта Биргита бе сложила рекламна брошура за китайския ресторант. Набра номера и позна гласа на сервитьорката, с която бе говорила. Обясни коя е.

— Видя ли вестниците? Снимката на човека, убил всички тези хора?

— Да. Ужасен мъж.

— Можеш ли да си спомниш дали някога се е хранил при вас?

— Никога.

— Сигурна ли си?

— Никога, когато аз била тук. Но други дни сервират сестра ми или братовчедът. Живеят в Сьодерхамн. Сменяме се. Фамилно предприятие.

— Направи ми една услуга — каза Биргита Руслин. — Помоли ги да видят снимката във вестника. Ако го познаят, звънни ми.

Сервитьорката си записа телефонния номер.

— Как се казваш? — попита Биргита Руслин.

— Ли.

— Аз съм Биргита. Благодаря ти за помощта.

— Не си в града?

— У дома съм, в Хелсингборг.

— Хелсингборг? Там имаме ресторант. Също семейството. Казва се „Шанхай“. Хубава храна като тука.

— Ще отида. Само ми помогни.

Остана в очакване до телефона. Когато иззвъня, беше синът й. Помоли го да се обади по-късно. Мина половин час, преди Ли да позвъни.

— Може би — каза Ли.

— Може би?

— Братовчед ми мисли, че бил някой път в ресторанта.

— Кога?

— Миналата година.

— Но не е сигурен?

— Не.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

Биргита Руслин записа името и телефонния номер на ресторанта в Сьодерхамн и приключи разговора. След кратко колебание се обади в полицията в Худиксвал и помоли за разговор с Виви Сундберг. Предполагаше, че ще бъде принудена да остави съобщение. Но за нейна изненада Виви Сундберг се обади.

— Какво става с дневниците? — каза тя. — Още ли ги намираш за интересни?

— Трудно се разчитат. Но аз имам време. Няма значение, искам да те поздравя за пробива. Ако правилно съм разбрала, имате и признание, и вероятно оръжие на убийството.

— Но едва ли се обаждаш за това?

— Разбира се, че не. Искам да се върна към моя китайски ресторант още веднъж.

Тя разказа за китайския братовчед в Сьодерхамн и че Лаш-Ерик Валфридсон може би е посещавал китайския ресторант в Худиксвал.

— Това може да обясни червената панделка — завърши Биргита Руслин. — Една нишка, която вече не е висяща.

Виви Сундберг изглеждаше умерено заинтересована.

— Точно сега не ни интересува тази панделка. Вярвам, че разбираш.

— Все пак да ти кажа. Можеш да получиш името на сервитьора, вероятно видял мъжа, и неговия телефонен номер.

Виви Сундберг си записа.

— Благодаря, че се обади.

Щом разговорът приключи, Биргита Руслин позвъни на своя шеф Ханс Матсон. Трябваше да изчака доста, докато го чуе. Каза, че разчита да я обявят за здрава, когато посети доктора си през следващите дни.

— Давим се — каза председателят. — Или може би да кажа, че се задушаваме. Шведските съдилища ги душат с всички тези съкращения. Никога не съм мислил, че ще трябва да преживея това.

— Кое?

— Че слагаме цена на правовата държава. Не мислех, че демокрацията може да се оценява в пари. Без действаща правова държава демокрация няма. На колене сме. Нещо скърца, нещо се усуква и трещи в това общество. Наистина съм обезпокоен.

— Едва ли ми е възможно да предприема нещо по повод на това, за което говориш. Но обещавам да си поема отново процесите.

— Повече от добре дошла си.

Същата вечер хапна сама, тъй като Щафан беше останал да нощува в Халсберг. Продължи да прелиства дневниците. Единственото, което прикова вниманието й и прочете внимателно, бяха заключителните бележки в последната книга. Юни 1892-ра. Сега ЯА бе един стар човек. Бе се заселил в малка къща в Сан Диего и страдаше от болки в краката и гърба. От стар индианец бил купил след дълги пазарлъци мазила и билки, които според него били единствените, които му помагали. Пишеше за голямата си самота, за смъртта на съпругата си и децата, заминали надалеч — един от синовете му чак в канадската пустош. За железницата не пишеше нищо. Но бе пак същият в описанието си на хората. Дневникът свършваше по средата на едно изречение. На 19 юни 1892. Там отбелязваше, че през нощта валяло. Гърбът го болял повече от обикновено. През нощта сънувал сън. Тук бележките свършваха. Нито Биргита Руслин, нито някой друг от последвалия свят можаха да разберат какъв сън го бе споходил. Разлисти дневника отзад напред. Нямаше признаци, че е предчувствал смъртта си, нищо в текстовете му не подсказваше онова, което щеше да дойде. Един живот, помисли тя. Моята смърт би могла да изглежда по същия начин, моят дневник, ако напиша такъв, също да остане незавършен. Всъщност кой успява да завърши историята си, да сложи точка, преди да легне и да умре?

Постави дневниците в пластмасовия плик и реши да ги изпрати обратно на другия ден. Каквото и да се случеше в Худиксвал, щеше да го проследи като всички останали.

От библиотеката извади списъка на шведските съдебни председатели. В Окръжния съд на Худиксвал такъв беше Таге Пуршен. Ще бъде процесът на живота му, помисли тя. Надявам се да е съдия, който оценява публичността. Биргита знаеше, че сред колегите й имаше мнозина, които едновременно мразеха и се страхуваха от необходимостта да се конфронтират с журналисти и телевизионни камери. Поне така бе за нейното поколение и сред по-възрастните. А как приемат публичността младите съдии, тя не знаеше.

Термометърът отвън на кухненския прозорец показваше спадане на температурата. Седна пред телевизора да гледа вечерните новини. После щеше да си легне. Макар денят при Карин Виман да бе изпълнен със съдържание, той бе и уморителен.

Новините вече бяха започнали. Веднага схвана, че се е случило нещо, свързано с Хешьовален. Репортер интервюираше криминалист — многословен, но и сериозен. Тя се опита да разбере какво е станало. След експерта показаха снимки от Ливан. Тя изруга, превключи на телетекста и веднага разбра какво се бе случило. Лаш-Ерик Валфридсон се бе самоубил. Въпреки че бил проверяван на всеки петнайсет минути, успял да разкъса една риза на ленти, да усуче въже и да се обеси. И въпреки че почти веднага бил открит, всички опити за съживяване били напразни.

Биргита Руслин изключи телевизора. Мислите препускаха през главата й. Не е могъл да живее с вината си? Или е бил психично болен? Нещо не е наред, мислеше тя. Не може той да е извършил всички убийства. Защо ще се самоубива, защо признава и защо посочва на полицията заровен самурайски меч — все въпроси, на които нямам отговори. Но дълбоко в мен през цялото време се спотайва чувството, че тук нещо не съвпада.

Седна в креслото за четене, без да пали лампата. Стаята тънеше в полумрак. Някой мина, смеейки се, по улицата. Този беше нейният специален стол за размисли. Тук сядаше, когато изпитваше нужда да обмисли подписването на някоя присъда или нещо, свързано с някой процес. Тук седеше и когато й бе необходимо да премисли своето и на семейството си ежедневие. Върна се към изходната точка. Прекалено голямо престъпление, мислеше тя. Вероятно не толкова голямо за безжалостен и маниакално завладян от желание за отмъщение мъж. Но много голямо за мъжа от Хелзингланд с няколко присъди за побой. Който признава нещо, което не е направил. После дава на полицията домашно изработено оръжие и се обесва в килията си. Разбира се, съществува възможността да греша. Но нещо не съвпада. Твърде бързо го заловиха. И какво ще да е било това отмъщение?

Минаваше полунощ, когато стана от стола. Подвоуми се дали да не звънне на Щафан. Но той сигурно вече спеше. Легна си и загаси лампата. В мислите си отново заброди из селото. Непрекъснато се връщаше към червената панделка, намерена в снега, и към образа на китаеца от домашно изработената наблюдателна камера на хотела. Полицията вероятно знае нещо, което аз не знам, знае защо Лаш-Ерик Валфридсон е бил заловен и какъв може да е мотивът му. Но греши, като се съсредоточава върху една-единствена следа в разследването.

Не успя да заспи. Накрая стана, наметна си пеньоара и отново слезе на долния етаж. На бюрото си написа резюме на всички събития, които свързваше с Хешьовален. Отне й почти три часа да направи подробно описание на всичко, което знаеше и което сама бе открила и преживяла. По време на писането я обхвана нарастващо чувство, че нещо е подминала, че има някаква връзка, която пропуска да забележи. Когато най-сетне изправи гръб и протегна ръце над главата си, часът вече бе четири сутринта. Занесе бележките си при любимия стол за мислене, насочи лампата и зачете отначало. През цялото време се опитваше да вижда през собствените си думи или по-точно зад тях, да открие дали има необърнати камъни, недогледани и незабелязани неща. Но там нямаше нищо неочаквано, никаква връзка, която да не бе забелязала преди. Може би само й стана още по-ясно, че това не би могло да бъде постъпка на някой луд. Бе твърде добре организирано, твърде студенокръвно, за да бъде извършено от престъпник, който да не е напълно спокоен и с хладен разум. Възможно е, написа тя отстрани в полето, да се постави въпросът дали извършителят не е бил на местопрестъплението и преди. Било е тъмна нощ, трябва да е имал силен джобен фенер. Но част от вратите са били заключени. Трябва да е имал точни сведения кой къде е живял и вероятно ключове. И сигурно достатъчно силен мотив, който да го освободи от всяко колебание.

Внезапно се сети за нещо, върху което преди не бе разсъждавала.

Дали човекът, извършил престъпленията, е показал лицето си на онези, над които е издигнал меча си? Дали са го познали? Дали той е искал да бъде разпознат? Въпрос, на който трябва да отговори Виви Сундберг. Дали светлината е била запалена в стаите на убитите? Дали са видели смъртта в очите, преди да падне секирата?

Тя остави настрани бележките си, погледна термометъра отвън на прозореца и видя, че сега температурата е паднала на минус осем градуса. Изпи чаша вода и си легна. Тъкмо заспиваше, когато отново изплува на повърхността. Имаше нещо, което бе пропуснала. Двама от убитите са били вързани един за друг. Откъде й беше познато това? Надигна се от леглото в мрака, внезапно напълно разбудена. Някъде се бе натъквала на подобно описание. После си спомни. Дневниците. В една част, която само бе прегледала, имаше нещо подобно. Слезе на долния етаж, подреди всички дневници на масата и затърси. Почти веднага намери необходимия й откъс.

Годината е 1865-а. Железният път се вие на изток, всяка траверса, всеки метър релса е едно страдание. Болести връхлитат работниците, които умират като мухи. Но притокът на работна ръка от запад спасява работата, която трябва да се извършва с високо темпо, иначе гигантският железопътен проект ще бъде сполетян от финансов колапс. Веднъж, по-точно на девети ноември, ЯА разказва за китайски кораб с роби на път от Кантон. Стар платноход, използван само за изпращане на отвлечени китайци за Калифорния. След като храната и водата започват да привършват поради дълго проточилото се затишие, на борда избухва бунт. За да потуши бунта, капитанът прибягва до методи, които нямат равни по своята жестокост. Дори ЯА, който не се колебае да използва и юмруци, и камшик, за да стимулира работниците си, ги намира за възмутителни. Капитанът привързва няколко от умрелите китайски бунтовници за няколко все още живи. И ги оставя да лежат вързани там, на палубата, докато единият бавно умира от глад, а другият гние. В дневника си ЯА отбелязва, че „мярката е прекалена“.

Може ли и тук да е нещо подобно? Възможно ли е единият да е бил принуден да лежи с мъртвото тяло на другия, приковано до неговото? Цял час, може би по-малко, може би повече? Преди финалният удар да покоси него или нея?

Това съм го подминала, каза си тя. Сега въпросът е само дали полицията в Худиксвал не е направила същото. Всеки случай, съмнявам се, че са чели дневниците внимателно, преди да ми ги заемат. Възможно е обаче и друго размишление, дори ако в основата си изглежда невероятно. Знаел ли е извършителят за събитията, описани в дневника на ЯА? Има ли някаква връзка между две толкова отдалечени времена и места? Виви Сундберг може би е по-хитра, отколкото смятах, помисли Биргита Руслин. Може би иска да се възползва от упоритата съдийка, намесила се в разследването. А може би Виви Сундберг цени моята упоритост? Жена, на която вероятно невинаги й е леко с раздразнителните колеги?

Най-после можеше отново да си легне. Онова, което откри, във всички случаи щеше да заинтересува Виви Сундберг. Особено сега, когато заподозреният извършител се бе самоубил.

Спа до десет, стана и видя по разписанието на Щафан, че ще се върне в Хелсингборг към три. Тъкмо реши да се свърже по телефона с Виви Сундберг, на външната врата се позвъни. Когато отвори, отвън стоеше дребен китаец. Носеше кашон с опакована храна.

— Не съм поръчвала нищо — каза изненадана Биргита Руслин.

— От Ли в Худиксвал — каза мъжът и се усмихна. — Не струва нищо. Иска да й се обадите. Имаме семейна фирма.

— Ресторант „Шанхай“?

Мъжът се усмихна.

— Ресторант „Шанхай“. Много хубава храна.

Мъжът й подаде пакета с поклон и изчезна през портата. Биргита разопакова храната, усети ароматите и постави всичко в хладилника. После се обади на Ли. Този път отговори мъж. Биргита Руслин предположи, че е прословутият баща, който се грижеше за кухнята. Той извика Ли, която взе слушалката.

— Благодаря за храната — каза Биргита Руслин. — Изненада ме.

— Опита ли?

— Още не. Чакам мъжът ми да се прибере у дома.

— Той също харесва китайска храна?

— Много. Искала си да се обадя.

— Мислих за лампата. Онази червена панделка, дето я няма. Сега знам нещо, което не знаех преди. Говорих с майка ми.

— Май не съм я срещала нея?

— Тя си е у дома. Само понякога идва тук да чисти. Но записва, когато е тук. На единайсети януари е чистила. Сутринта, преди да отворим.

Биргита Руслин затаи дъх.

— Каза, че точно същия ден бърсала праха на всички книжни фенери в ресторанта. И сигурна, че не липсвали никакви панделки. Иначе щяла да забележи.

— Възможно ли е да греши?

— Не и мама. Това важно ли е?

— Може би — отвърна Биргита Руслин. — Благодаря, че ми каза.

Остави слушалката и телефонът веднага иззвъня. Този път беше Лаш Емануелсон.

— Не затваряй — каза.

— Какво искаш?

— Мнението ти за станалото.

— Нямам какво да кажа.

— Беше ли изненадана?

— От какво?

— От появата му като заподозрян. Лаш-Ерик Валфридсон.

— Не знам повече за него от онова, което пише във вестниците.

— Но там не пише всичко.

Изкушаваше я. И тя веднага наостри слух.

— Пребивал е двете си бивши жени — каза Лаш Емануелсон. — Първата успяла да избяга. После Валфридсон намерил някаква дама от Филипините, която прикоткал тук със сума ти фалшиви обещания. Пребивал я едва ли не до смърт, докато няколко съседи не алармирали полицията и той получил присъда. Но е вършил и по-лоши неща.

— Какви?

— Убийство. През далечната 1977. Тогава все още бил млад. Станало сбиване за един мотопед. Ударил с камък по главата един младеж, който умрял моментално. Когато направили съдебнопсихиатрична експертиза на Лаш-Ерик, лекарят твърдял, че може да нападне пак. Изглежда е принадлежал към малобройната група хора, които се смятат за опасни за обществото. Затова полицаите и прокурорът решили, че са намерили своя човек.

— Но ти смяташ, че не са?

— Поговорих малко с някои, които го познават. Той таял в себе си голямата мечта да стане известен. Втълпявал на хората, че е ту шпионин, ту таен син на краля. Едно признание би го направило прочут. Единственото, което не разбирам, е защо е прекратил представлението си без време.

— Искаш да кажеш, че не е бил той?

— Това ще покаже бъдещето. Но ти чу какво мисля. Сега просто се питам какви изводи би направила ти. Съвпадат ли с моите?

— Не съм се ангажирала в тази работа повече от някой друг. Време е да разбереш, че отдавна ми писнаха разговорите с теб.

Лаш Емануелсон сякаш не я чуваше.

— Разкажи за дневниците. Сигурно имат нещо общо с тази история?

— Повече не ме търси.

Остави слушалката. Телефонът пак иззвъня. Не вдигна. След пет минути тишина набра номера на полицията в Худиксвал. Отне доста време, докато се добере до номератора и познае гласа на момичето, което отговори. Звучеше и рязко, и уморено. Виви Сундберг я нямаше. Биргита Руслин остави номерата и името си.

— Нищо не мога да обещая — каза момичето. — Тук е страшен хаос днес.

— Разбирам. Помоли Виви Сундберг да се обади, когато може.

— Важно ли е?

— Виви Сундберг знае коя съм. Това е достатъчно като отговор на въпроса ти.

Виви Сундберг се обади на другия ден. Най-важното в новините бе скандалът в ареста на Худиксвал. Министърът на правосъдието в прав текст бе обещал внимателно да се проучи станалото и да се потърси отговорност. Тубиас Лудвиг се разкъсваше да дава най-доброто от себе си на срещи с журналисти и пред телевизионните камери. Но всички бяха единодушни, че онова, което не е трябвало да се случва, се е случило.

Виви Сундберг бе уморена, когато най-сетне се обади. Биргита Руслин реши да не й задава въпроси за новата ситуация след самоубийството. Вместо това й разказа за червената панделка и изложи разсъжденията си, отбелязани в полето на писменото й резюме. Виви Сундберг слушаше, без да коментира. Биргита Руслин завърши с въпроса дали лампите са били запалени в стаите, където са били намерени мъртвите.

— Всъщност си права — отвърна Виви Сундберг. — Мислихме за това. Осветлението беше запалено. Във всички стаи освен в една.

— Където е било мъртвото момче?

— Точно.

— Имате ли някакво обяснение?

— Трябва да разбереш, че не мога да говоря с теб по телефона за това.

— Разбира се, че не. Моля за извинение.

— Няма нужда. Но искам за нещо да те помоля. Запиши мислите си за събитията в Хешьовален. За червената панделка сама ще се погрижа. Запиши ги и ми ги изпрати.

— Лаш-Ерик Валфридсон не е направил това — каза Биргита Руслин.

— Изпрати записките си — отново каза Виви Сундберг. — Благодаря, че се обади.

— А дневниците?

— Най-добре е да ги получим обратно.

Когато разговорът свърши, Биргита Руслин почувства облекчение. Въпреки всичко усилията й имаха някакъв смисъл. Сега можеше да забрави събитията. В най-добрия случай един ден полицията щеше да проследи извършилия убийствата, независимо дали е бил сам или не. И тя не би се изненадала, ако се окажеше, че е замесен човек от Китай.

 

 

На другия ден Биргита Руслин отиде при своя лекар. Беше ветровит зимен ден. Нямаше търпение да започне отново работа.

В чакалнята остана само няколко минути, после дойде нейният ред. Лекарят я попита как се чувства и тя отговори, че предполага, че вече е здрава. Взеха й кръв и отново седна отвън да чака. Когато влезе при лекаря, той измери кръвното й налягане и после мина право на въпроса.

— Чувстваш се добре. Но кръвното все още е твърде високо. Което означава, че ще продължим да търсим причината. За начало ти предписвам още четиринайсет дни болнични. И ще те пренасоча към специалист.

Чак когато излезе на улицата и отново бе посрещната от студения вятър, тя проумя какво се бе случило. Изпита голямо безпокойство, че може да е сериозно болна, въпреки уверенията на лекаря, че едва ли е така.

Постоя на площада с гръб към вятъра. За първи път от много години се чувстваше толкова безпомощна. Не помръдна, докато телефонът не зазвъня в джоба й. Беше Карин Виман, която искаше да й благодари.

— Какво правиш? — попита тя.

— Стоя на един площад — отвърна Биргита Руслин. — И в момента просто нямам представа какво да правя с живота си.

После разказа за посещението си при лекаря. Беше сдържан телефонен разговор. Обеща да се обади пак, преди Карин да замине за Китай.

Когато минаваше през портата, започна да вали сняг. Вятърът бе поутихнал. Но все още бе силен.