Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (19)

19

През нощта Биргита Руслин спа неспокойно. На няколко пъти се пробуждаше и отиваше при прозореца. Продължаваше да вали. От вятъра покрай стените на къщите се образуваха високи преспи. Улиците бяха пусти. Към седем напълно се разбуди от минаващите снегорини.

Преди да си легне, се бе обадила вкъщи и казала в кой хотел е. Щафан я изслуша, но почти нищо не каза. Това я и разсърди, и разочарова. Научихме се да не ровим дълбоко в душевния си живот. Всички имат нужда от собствено пространство, в което да не влиза друг. Но това не означава равнодушие към другия. Натам ли сме се запътили? А може би вече сме там?

В стаята й имаше самовар. Направи си чаша чай и седна на един стол с картата, изпратена от Карин Виман. Стаята тънеше в полумрак, осветяваха я само лампата до стола и включеният телевизор, чийто звук бе намален. Беше трудно да разчете лошото копие. Тя потърси Забранения град и площад „Тиенанмън“. Картата събуди много спомени. Биргита Руслин я остави и се замисли за дъщерите си и тяхната възраст. Разговорът с Карин Виман й напомни за девойката, която бе някога. Близка и същевременно много далечна, помисли тя. Някои спомени са ясни, други избледняват. На някои хора, означавали много за мен, дори не си спомням лицата. А други, не толкова значими, изпъкват съвсем ясно. Всеки път се получават разминавания, спомените идват и си отиват, променят се, смаляват се, губят или възвръщат значението си. Но никога няма да забравя решаващото време в моя живот, когато вярвах, че пътят към един по-добър свят преминава през солидарността и свободата. Чувството, че си в центъра на света в едно време, когато бе възможно всичко да се промени — това никога няма да забравя. Но така и не продължих да живея според тогавашните си възгледи. В най-лошите си мигове се чувствах като предател. Не на последно място и към майка ми, която ме окуражаваше да бъда бунтовник. Всъщност единственото, което наистина остана трайно у мен, е, че се опитах да бъда почтен съдия. Това никой не може да ми отнеме.

Изпи чая и планира сутринта си. Отново щеше да почука на вратата на полицията и да съобщи за своите открития. Този път щяха да бъдат принудени да я изслушат. Едва ли бяха направили някакъв пробив в разследването. Когато влизаше в хотела, забеляза, че на рецепцията седят няколко германци и обсъждат случилото се в Хешьовален. Значи новината вече се бе разпространила извън страната. Позорно петно върху невинна Швеция, каза си тя. Тук не вървят масовите убийства. Такива работи стават само в САЩ и понякога в Русия. Садистични луди или терористи. Но такова нещо никога не се бе случвало тук, в такова малко, мирно и отдалечено шведско село.

Когато Биргита Руслин отиде в полицията, все още валеше сняг. Температурите бяха паднали. Извън хотела тя видя, че барометърът показва минус седем градуса. Тротоарите още не бяха разчистени. Вървеше внимателно, за да не се подхлъзне. На рецепцията в полицията бе спокойно. Самотен полицай стоеше и четеше нещо от едно табло. Жената на номератора седеше неподвижно и се взираше пред себе си. Биргита Руслин имаше чувството, че Хешьовален с всичките си мъртви е зла приказка, измислена от някого. Масовото клане не се бе състояло, само някакъв измислен фантом, който ще се разтвори и ще изчезне.

— Търся Виви Сундберг.

— Тя е на заседание.

— Ерик Худен?

— И той.

— Всички ли заседават?

— Всички. Без мен. Ако е нещо много важно, мога да изпратя съобщение. Но пак трябва доста да почакате.

Биргита Руслин помисли. Разбира се, че беше важно, може би бе решаващо онова, което искаше да каже.

— И колко ще продължи съвещанието?

— Никога не се знае. Понякога съвещанията продължават по цял ден.

Жената на рецепцията извика полицая до таблото.

— Мисля, че се е случило нещо ново — каза тя тихо. — Следователите пристигнаха още в пет сутринта. Прокурорът също.

— Какво се е случило?

— Не знам. Но подозирам, че чакането ви ще се проточи. Помнете, че не съм казала нищо.

— Разбира се.

Биргита Руслин седна и запрелиства вестник. От време на време през стъклената врата влизаха и излизаха полицаи. Появиха се журналисти и телевизионен екип. Тя чакаше да се покаже и Лаш Емануелсон.

Часът стана девет и петнайсет. Затвори очи и се облегна на стената. Стресна се от познат глас. Виви Сундберг стоеше пред нея. Изглеждаше много уморена, кръговете около очите й бяха почти черни.

— Искала си да говориш с мен?

— Ако не те притеснявам.

— Притесняваш ме. Но предполагам, че е важно.

Биргита Руслин я последва през стъклената врата до временно изоставен офис.

— Не е моята стая — каза Виви Сундберг. — Но можем и тук да говорим.

Биргита Руслин седна в неудобен стол за посетители. Виви Сундберг стоеше облегната на лавица с папки с червени гърбове. Биргита се подготви, макар да мислеше, че ситуацията е нелогична. Виви Сундберг вече бе решила, че каквото и да й каже, то ще бъде нещо без значение за следствието.

— Мисля, че попаднах на нещо — каза тя. — Една следа, ако може да се нарече така.

Виви Сундберг я наблюдаваше с безизразно лице. Биргита Руслин се почувства предизвикана. Въпреки всичко тя все пак беше съдия и не бе съвсем чужда на полицейските задачи в разследването на престъпление.

— Възможно е това, което ще кажа, да е важно, така че може би трябва да извикаш и някой друг.

— Така ли смяташ?

— Убедена съм.

Решителният й тон даде резултат. Виви Сундберг отиде в коридора и след няколко минути се върна с кашлящ мъж, който се представи като прокурор Робертсон.

— Водя предварителното следствие. Виви казва, че имате да ни кажете важни за нас неща. Съдия сте в Хелсингборг, нали правилно съм разбрал!?

Прокурорът седна на бюрото. Виви Сундберг се върна на мястото си до полицата. Биргита Руслин започна подробно да разказва за своите открития. Как е познала откъде идва отново червената панделка и как после е открила китаец, който е бил в града. Тя постави видеокасетата на масата заедно с китайската брошура и обясни какво означават написаните китайски символи. Никой не проговори, когато тя замълча. Робертсон я гледаше с изпитателен поглед, Виви Сундберг изучаваше ръцете си. После Робертсон дръпна към себе си касетата и се изправи.

— Хайде да видим това. Сега, веднага. Звучи налудничаво. Но едно налудничаво убийство вероятно изисква налудничаво обяснение.

Отидоха в заседателна стая, където тъмнокожа чистачка събираше чаши от кафе и хартиени пликове. Биргита Руслин не хареса грубия начин, по който Виви Сундберг й каза да напусне стаята. Робертсон успя с доста зор и доста псувни да пусне видеоплейъра и телевизора.

Някой заудря по вратата. Робертсон повиши глас и каза да ги оставят на мира. Рускините се мярнаха и скоро изчезнаха. Картината примигна. Уан Мин Хао влезе в кадър, погледна към камерата и също изчезна. Робертсон върна записа и стопира в момента, в който Уан погледна към камерата. Сега Виви Сундберг също се заинтересува. Дръпна щорите на най-близкия прозорец. Кадрите изпъкнаха по-ясно.

— Уан Мин Хао — каза Биргита Руслин. — Ако това е истинското му име. Изниква от небитието тук, в Худиксвал, на 12 януари. Пренощува в малък хотел, след като е взел със себе си панделка от хартиен фенер, висящ в един ресторант. Тази панделка по-късно е открита на местопрестъплението в Хешьовален. Откъде идва и къде е отишъл нямам представа.

Робертсон бе седял приведен до телевизора. Сега седна. Виви Сундберг отвори минерална вода.

— Странно — каза Робертсон. — Сигурна ли си, че червената панделка идва от ресторанта?

— Сигурна съм, сравних ги.

— Какво става? — раздразнено каза Виви Сундберг. — Да не би да правиш паралелно разследване?

— Не исках да преча — каза Биргита Руслин. — Знам, че имате много работа.

Внезапно Виви Сундберг излезе в коридора.

— Помолих да донесат фенера от онази кръчма — каза, когато се завърна.

— Не отварят преди единайсет — уведоми я Биргита Руслин.

— Това е малък град — каза Виви Сундберг. — Ще намерим собственика и той ще отвори.

— Погрижете се само медийните хрътки да не надушат това — предупреди Робертсон. — Представете си само какви ще бъдат заглавията тогава? „Китаец зад клането в Хешьовален? Издирва се луд с дръпнати очи.“

— Малко вероятно е след пресконференцията ни днес следобед — каза Виви Сундберг.

Значи момичето на номератора беше право, бързо помисли Биргита Руслин. Нещо се е случило и ще бъде представено днес. Затова почти не се заинтригуваха.

Робертсон се закашля. Пристъпът бе силен и той почервеня.

— Цигарите — каза. — Толкова много цигари съм изпушил, че ако се наредят в редица, ще са равни на отсечката от центъра на Стокхолм до някъде на юг от Сьодертелье.

— Да поразсъждаваме — каза Виви Сундберг и седна. — Тук ти предизвика доста тревоги и раздразнение.

Сега идват и дневниците, помисли Биргита Руслин. Този ден ще завърши, като Робертсон изкопае някоя точка, по която да ме обвини в нещо. Едва ли ще е обвинение в нападение. Но може да измъкне други параграфи. Виви Сундберг обаче не каза нищо за дневниците и Биргита Руслин изведнъж почувства, че са постигнали разбирателство въпреки негативното й отношение. Случилото се явно не беше нещо, което кашлящият й колега трябваше непременно да знае.

— Разбира се, ще проучим тази следа — каза Робертсон. — Но нямаме нищо друго, което да сочи, че китаец може да е намесен във всичко това.

— Оръжието на убийството — запита Биргита Руслин. — Намерихте ли го?

Нито Виви Сундберг, нито Робертсон отговориха. Намерили са го, помисли си Биргита Руслин. Това ще разкрият днес следобед. Разбира се, че е така.

— Сега не можем да коментираме това — каза Робертсон. — Да изчакаме онзи китайски фенер и да сравним панделките. Ако съвпаднат, тази информация сериозно ще влезе в разследването. Касетата, естествено, задържаме.

Той придърпа бележник и започна да записва.

— Кой е видял онзи китаец?

— Сервитьорката от ресторанта.

— Аз често се храня там. Младата или старата? Или отвратителният стар мърморко от кухнята? Онзи с брадавица на челото?

— Младата.

— Тя ту се прави на срамежлива, ту на много отворена. Мисля, че й е писнало. Още някой?

— Още някой какво?

Робертсон въздъхна.

— Скъпи колега. Ти изуми всички ни с този китаец, който изтърси от ръкава си. Още кой го е виждал? По-прост въпрос здраве му кажи.

— Племенникът на собственика на хотела. Как се казва не знам. Но Щуре Хермансон каза, че в момента се намира в Арктика.

— Това разследване започва да приема нечувани географски размери. Най-напред идваш тук с някакъв китаец. Сега един свидетел се оказва в Арктика. За случилото се писаха в „Таймс“ и „Нюзуик“, обадиха ми се от „Гардиън“ в Лондон, интерес проявиха и от „Лос Анджелис Таймс“. Някой друг виждал ли е този китаец? И то да се надяваме някой, който в момента не е в безкрайната австралийска пустиня.

— Има една чистачка в хотела. Рускиня.

Робертсон прозвуча почти триумфално:

— Какво ви казах? Сега пък и Русия. Името й?

— Наташа. Според Щуре Хермансон се нарича другояче.

— Сигурно пребивава тук нелегално — каза Виви Сундберг. — В този град понякога откриваме руснаци и поляци.

— Това сега едва ли е интересно — вмъкна Робертсон. — Друг някой виждал ли е този китаец?

— Не знам никой друг — каза Биргита Руслин. — Но той трябва да е дошъл и да си е отишъл някак си. С автобус? Или с такси? Някой трябва да го е забелязал.

— Това ще проверим — каза Робертсон и остави писалката. — Ако това въобще се окаже важно.

В което не вярваш, помисли Биргита Руслин. Каквито и следи да имате, все ще сметнеш, че са по-важни от моите.

Виви Сундберг и Робертсон напуснаха стаята. Биргита Руслин усети умора. Вероятността нейните открития да имат нещо общо с делото, разбира се, беше изключително малка. От собствен опит знаеше, че странни факти, сочещи в някаква посока, често се оказват лъжливи следи. Докато чакаше, все по-нетърпеливо вървеше напред-назад в съвещателната стая. Прокурори като Робертсон винаги са населявали живота й. Полицайки често са били свидетели в съдебната й зала.

Виви Сундберг се върна, последвана от Робертсон и Тубиас Лудвиг. Той държеше в ръка пластмасовия плик с червената панделка, докато Виви Сундберг носеше един от хартиените фенери от ресторанта. Панделките бяха поставени на масата и сравнени. Нямаше никакво съмнение, че съвпадаха. Отново седнаха около масата. Робертсон бързо сумира казаното от Биргита Руслин.

— Това променя ли нещо по отношение на пресконференцията, която имаме по-късно днес?

— Не — каза Робертсон. — Това трябва да се обработи. Всяко нещо с времето си.

С това Робертсон закри съвещанието. Ръкува се и изчезна. Когато Биргита Руслин се изправи, срещна погледа на Виви Сундберг, който изтълкува като молба да остане.

Когато останаха сами, Виви Сундберг затвори вратата и мина право на темата.

— Изненадва ме, че продължаваш да се намесваш в това разследване. Естествено, направила си важно откритие. Ще проучим тази работа с панделката. Но мисля, че и ти вече си разбрала, че в момента имаме други приоритети.

— Друга следа?

— По-късно днес на пресконференцията ще направим съобщение.

— Не можеш ли още сега да ми кажеш нещо?

Виви Сундберг поклати глава.

— Съвсем нищо?

— Съвсем.

— Имате ли заподозрян?

— Както казах, ще направим съобщение на пресконференцията. Исках да останеш по съвсем други причини.

Виви Сундберг се изправи и излезе от стаята. Когато се върна, носеше в ръка дневниците, които Биргита Руслин бе принудена да й предаде преди няколко дни.

— Прегледахме ги — каза Виви Сундберг. — Смятам, че са без значение за разследването. Затова искам да проявя добра воля и да ти ги дам. Срещу разписка. Условието е да ги върнеш веднага щом ги поискаме.

Биргита Руслин бързо се запита дали не й поставят капан. Едва ли това, което правеше сега Виви Сундберг, бе разрешено, макар да не бе престъпно. Биргита Руслин нямаше нищо общо с предварителното следствие. Какво можеше да се случи, ако вземеше дневниците?

Виви Сундберг схвана колебанието й.

— Говорих с Робертсон — каза тя. — Той настоя само за разписка.

— От онова, което успях да прочета, има сведения за китайци, работили по железопътната линия в САЩ.

— През шейсетте години на деветнайсети век? Та това е преди близо 150 години.

Виви Сундберг остави дневниците на масата. В джоба си носеше разписка, която Биргита Руслин подписа.

Виви Сундберг я изпрати до рецепцията. Разделиха се при стъклените врати. Биргита Руслин попита кога ще бъде пресконференцията.

— В два. След четири часа. Ако имаш журналистическа карта, можеш да влезеш. Много са желаещите да бъдат там, а нямаме достатъчно големи помещения за подобно зрелище. Престъплението е твърде голямо за толкова малък град.

— Надявам се да сте направили пробив.

Виви Сундберг помисли, преди да отговори.

— Да — каза тя. — Мисля, че ще разрешим случая с това отвратително клане.

Тя бавно кимна, сякаш да потвърди собствените си думи.

— Сега вече знаем, че всички в селото всъщност са били роднини — каза тя. — Всички убити. Имат роднинска връзка.

— Всички без момчето?

— Дори и то е било роднина. Но е било на гости.

Биргита Руслин напусна полицията. Напрегнато мислеше за онова, което щеше да бъде представено след няколко часа.

Един мъж я настигна на заснежения тротоар, който все още не беше почистен. Лаш Емануелсон се усмихваше. Биргита Руслин усети внезапен импулс да го цапне. Същевременно не можа да не се възхити на неговата упоритост.

— Пак се срещаме — каза той. — Непрекъснато посещаваш полицията. Съдията от Хелсингборг неумолимо се движи по ръба на разследването. Трябва да ме разбереш, любопитен съм.

— Задай си въпросите в полицията. Не на мен.

Лаш Емануелсон стана сериозен.

— Бъди сигурна, че вече съм го направил. Но още не съм получил отговори. Ще трябва да гадая. Какво прави един съдия от Хелсингборг в Худиксвал? По какъв начин е замесена в ужасните неща, които са се случили?

— Нямам какво да кажа.

— Само ми обясни защо се държиш толкова неприятно?

— Защото не ме оставяш на мира.

Лаш Емануелсон кимна към плика.

— Видях, като влезе, че беше с празни ръце. А сега излизаш с тежък плик. Какво има вътре? Документи? Нещо друго?

— Не е нещо, което те засяга.

— Никога не отвръщай по този начин на един журналист. Всичко ме засяга. Какво има в плика, какво няма, защо не искаш да отговаряш.

Биргита Руслин си тръгна. Препъна се и падна в снега. Един от старите дневници се изплъзна от плика. Лаш Емануелсон веднага довтаса, но тя отблъсна ръката му, като същевременно успя да пъхне дневника обратно в плика. После бързо се отдалечи, зачервена от яд.

— Стари книги — викна Лаш Емануелсон след нея. — Рано или късно ще науча какво означава това.

Чак когато стигна при колата, изчетка от себе си снега. Запали мотора и пусна топлото. Щом излезе на главния път, започна да се успокоява. Изхвърли Лаш Емануелсон и Виви Сундберг от мислите си, свърна по вътрешния път, мина Бурленге, където спря и хапна, после спря на един паркинг. Часът бе вече близо два.

Новините по радиото бяха кратки. Пресконференцията тъкмо бе започнала. Според сведенията сега полицията имаше заподозрян за масовото убийство в Хешьовален. Повече информация бе обещана в следващата емисия.

Биргита Руслин подкара нататък и спря отново след час. Пусна радиото в колата. Първото, което чу, бе гласът на прокурор Робертсон. Имало заподозрян, призован за разпит. Робертсон разчитал, че ще бъде задържан следобед или вечерта. Повече не пожела да каже. Щом предаването свърши, тя изключи радиото. От един клон близо до колата се изсипаха няколко тежки снежни валма. Тя откопча колана и слезе. Температурите продължаваха да падат. Потръпна. Какво бе казал Робертсон? Един заподозрян. Повече нищо. Но прозвуча победоносно, по същия начин, по който по-рано Виви Сундберг бе дала да се разбере, че има пробив в разследването. Няма никакъв китаец, внезапно си помисли тя. Запали колата и потегли. Забрави за следващата емисия новини.

Вечерта спря в Йоребру, където преспа. Пликът с дневниците остави в колата. Преди да заспи, за миг изпита почти безпомощна нужда от друго човешко същество.

Щафан. Но него го нямаше. Вече почти не помнеше ръцете му.

На другия ден, в три следобед, пристигна в Хелсингборг. Пликът с дневниците остави в кабинета си. Тогава разбра, че мъж на около четирийсет, още без оповестено име, е бил задържан от прокурор Робертсон. Но новините бяха рехави, вестници и медии беснееха заради хилавата информация. Никой не знаеше кой е той. Всички чакаха.