Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (18)

18

Биргита Руслин намери онова, което търсеше, в един от ъглите на китайския ресторант. На висящата над масата лампа липсваше едната червена панделка. Тя застина и затаи дъх. Тук е седял някой, помисли си. Тук, най-навътре, в най-тъмния ъгъл. После е станал, напуснал е ресторанта и се е насочил към Хешьовален. Трябва да е бил мъж. Със сигурност е бил мъж. Тя се огледа. Младата сервитьорка се усмихваше. От кухнята се чуваха високи гласове. Биргита Руслин помисли, че нито тя, нито полицията бяха разбрали нещо от случилото се. То се оказваше нещо по-голямо, по-дълбоко, по-загадъчно, отколкото биха могли да си представят.

Всъщност не знаеха нищо.

Седеше на масата и разсеяно бъркаше в чинията с храна, която взе от бюфета. Все още бе единствената клиентка в заведението. Махна на сервитьорката и посочи лампата.

— Липсва една панделка — каза.

Сервитьорката отначало като че ли не разбра какво имаше предвид. Биргита отново посочи. Сервитьорката удивено кимна. Явно не знаеше за липсващата панделка. После се наведе и погледна под масата дали не е паднала там.

— Няма — каза тя. — Не видяла.

— Откога я няма? — запита Биргита Руслин.

Сервитьорката въпросително я изгледа. Биргита Руслин повтори въпроса. Момичето нетърпеливо поклати глава.

— Не знае. Ако не иска седи на тази маса, може смени място.

Преди Биргита Руслин да успее да отговори, сервитьорката бе отишла да посрещне голяма група клиенти. Тя предположи, че са чиновници от местните служби. Като се вслуша в разговора им, разбра, че са участници в конференция, посветена на безработицата в Хелзингланд. Биргита Руслин продължи да рови храната си, докато ресторантът се пълнеше. Младата сервитьорка бе сама и имаше много работа с гостите. Накрая към нея се присъедини мъж от кухнята и й помогна в разтребването на чиниите и почистването на масите.

След два часа работата започна да намалява. Биргита Руслин си поръча чаша зелен чай и зачака, обмисляйки всичко, което бе станало от идването й в Хелзингланд насам. Необяснимо бе как червената панделка от ресторанта бе попаднала в снега на Хешьовален.

Накрая дойде сервитьорката и попита дали иска още нещо. Биргита Руслин поклати глава.

— Искам само да ти задам няколко въпроса.

Няколко посетители все още се хранеха. Сервитьорката поговори с мъжа, който й помагаше, и се върна на масата на Биргита Руслин.

— Ако искаш купи лампа, аз уреди — каза тя и се усмихна.

Биргита Руслин отвърна с усмивка.

— Не лампа — каза тя. — Тук отворено ли беше за Нова година?

— Винаги е отворено — каза сервитьорката. — Китайски бизнес. Винаги отворено, когато други затворени.

— Можеш ли да си спомниш гостите тогава? — попита, без да очаква отговор.

— Вие била тук и преди — каза сервитьорката. — Помня гости.

— Можеш ли да си спомниш кой седеше точно на тази маса на Нова година?

Сервитьорката поклати глава.

— Това добра маса. Тук винаги има гости. И ти сега седиш. Утре седи друг.

Биргита Руслин схвана безсмислието на своите твърде общи въпроси. Трябваше да е по-точна. След кратко колебание разбра как да формулира въпроса си.

— Нова година — повтори тя. — Гост, когото никога преди не си виждала?

— Никога?

— Никога. Нито преди, нито след това.

Тя видя как сервитьорката се замисли.

Последните гости за обяд напуснаха заведението. Телефонът на касата иззвъня. Сервитьорката се обади и взе поръчка за храна. После се върна на масата. Някой от работещите в кухнята непрекъснато въртеше плоча с китайска музика.

— Хубава музика — каза сервитьорката и се усмихна. — Китайска. Харесва ти?

— Хубава. Много хубава.

Сервитьорката се поколеба. Накрая кимна, отначало колебливо, после все по-решително.

— Китайски мъж — каза тя.

— Който е седял тук?

— На същия стол като теб. Вечеря.

— Кога беше това?

Тя се замисли.

— През януари. Но не Нова година. По-късно.

— Колко по-късно?

— Може би девет, десет дни?

Биргита Руслин прехапа устни. Може и да съвпада, рече си тя. Страшната нощ в Хешьовален бе между 12 и 13 януари.

— Възможно ли е да е било няколко дена по-късно?

Сервитьорката отиде и се върна с дневник, в който бяха записани резервациите.

— На 12 януари — каза тя. — Тогава седя той тук. Не запазил маса. Но аз помня други гости, седели тук.

— Как изглеждаше?

— Китаец. Слаб.

— Какво каза?

Отговорът на сервитьорката дойде бързо и я изненада.

— Нищо. Само посочи какво иска.

— Но нали китаец?

— Опитала да говори с него китайски. Той само казал „мълчи“. Мислех, че иска да е оставен на мира. Яде. Супа, пролетни ролца, десерт. Бил много гладен.

— Пи ли нещо?

— Вода и чай.

— И през цялото време не каза нищо?

— Искаше спокойствие.

— Какво стана после?

— Плати. Шведски пари. После тръгна.

— И никога не се върна?

— Никога.

— Той ли взе червената панделка?

Сервитьорката се разсмя.

— Защо да прави това?

— Тази червена панделка означава ли нещо специално?

— Червена панделка. Какво да означава?

— Нещо друго случи ли се?

— Какво да се случи?

— След като си тръгна?

— Поставяш много странни въпроси. От данъчното ли си? Той не работи тук. Плащаме данъци. Всички работим тук и имаме документи.

— Просто питам. Никога ли не го видя повече?

Сервитьорката посочи към витрината на ресторанта.

— Тръгна надясно. Валяло сняг. После го няма. Никога не се върнал. Защо иска знае?

— Може би го познавам — отвърна Биргита Руслин.

Плати и излезе на улицата. Мъжът от ъгловата маса бе тръгнал надясно. Тя направи същото. На ъгъла се огледа. От едната страна имаше магазини и паркинг. От другата страна — малък хотел със счупена стъклена табела. На ъгъла се огледа отново. После отново погледна хотелската табела. В главата й се зароди мисъл.

Върна се в китайския ресторант. Сервитьорката пушеше и при отварянето на вратата подскочи. Веднага загаси цигарата.

— Имам още един въпрос — каза Биргита Руслин. — Този мъж от масата в ъгъла имаше ли връхни дрехи?

Сервитьорката помисли.

— Всъщност не. Откъде знаеш?

— Не знаех. Извинявай, пуши си цигарата. Благодаря за помощта.

Вратата на хотела беше счупена. Някой се бе опитал да я избие. После само бравата е била временно поправена. Качи се по няколко стъпала до рецепция, състояща се само от дъска, покриваща отвора на врата. Нямаше никого. Тя извика. Никой не дойде. Забеляза звънец и позвъни. Потръпна, когато усети, че зад гърба й внезапно изникна някой. Мъж, слаб почти до невъзможност, сякаш бе много болен. Носеше силни очила и миришеше на алкохол.

— Стая ли желаете?

— Искам само отговор на няколко въпроса. Дали мой приятел не е живял тук.

Мъжът затътри крака, обути в пантофи, които вдигаха невъобразим шум, и се появи зад плота. Тя никога не си бе представяла, че все още съществуват хотели като този, в който се намираше сега. Сякаш се бе преместила назад във времето към четирийсетте години.

— Как се казва гостът?

— Знам само, че е китаец.

Мъжът бавно остави регистъра. Докато я гледаше, клатеше глава. Биргита Руслин се досети, че страда от Паркинсон.

— Обикновено човек знае имената на приятелите си. Дори ако са китайци.

— Приятел е на друг приятел. Китаец.

— Разбрах. Кога трябва да е живял тук?

Че колко китайски клиенти си имал, помисли тя. Ако е живял тук китаец, би трябвало да знаеш.

— В началото на януари.

— Тогава бях в болница. Един племенник временно пое хотела.

— Можеш ли да му се обадиш?

— За съжаление не мога. В момента е на круиз из Арктика.

Мъжът късогледо се взря в регистъра.

— Тук всъщност е живял човек от Китай — каза той изведнъж. — Някой си господин Уан Мин Хао от Пекин. Прекарал е тук една нощ. Между дванайсети и тринайсети януари. Този господин ли търсиш?

— Да — каза Биргита Руслин, без да крие възбудата си. — Той е.

Мъжът обърна регистъра към нея. Биргита Руслин взе лист хартия от чантата си и преписа данните. Име, номер на паспорта и нещо, което вероятно бе адрес в Пекин.

— Благодаря — каза Биргита Руслин. — Много ми помогна. Той остави ли нещо в хотела?

— Казвам се Щуре Хермансон — каза мъжът. — Жена ми и аз държим този хотел от 46-а. Тя е мъртва. Скоро и аз ще бъда. Това е последната година. Къщата ще се събаря.

— Много неприятно.

Щуре Хермансон недоволно измърмори.

— Че какво му е неприятното? Къщата е развалина. И аз съм развалина. Няма нищо чудно в това, че умират стари хора. Но всъщност ми се струва, че този китайски мъж остави нещо.

Щуре Хермансон изчезна в стаята зад плота. Биргита Руслин чакаше.

Тъкмо се чудеше дали не е умрял, когато той най-сетне се върна. Държеше списание в ръка.

— Това беше в кошчето за боклук, когато се върнах от болницата. Една рускиня ми чисти. Понеже имам само осем стаи, тя се оправя сама. Но е мърла. Когато се върнах от болницата, минах през целия хотел. Това беше останало в стаята на китаеца.

Щуре Хермансон й подаде списанието. Беше с китайски символи и снимки на китайски интериори и хора. Тя предположи, че е рекламна брошура за някое предприятие, а не истинско списание. На обратната страна имаше надраскани с туш китайски символи.

— Можеш да го задържиш — каза Щуре Хермансон. — Не знам китайски.

Тя го пъхна в чантата си и се приготви да тръгва.

— Благодаря ти за помощта.

Щуре Хермансон се усмихна.

— Няма за какво. Доволна ли си?

— Повече от доволна.

Тя тръгна към изхода, но чу гласа на Щуре Хермансон зад гърба си.

— Май имам още нещо за теб. Но ти, изглежда, бързаш и нямаш време?

Биргита Руслин се върна на рецепцията. Щуре Хермансон се усмихваше. После посочи нещо над главата си. Биргита Руслин отначало не разбра какво иска да й покаже. Там имаше часовник и календар на автомобилен сервиз, обещаващ бърз и ефективен ремонт на всички автомобили марка „Форд“.

— Не те разбирам.

— Тогава виждаш по-зле и от мен — каза Щуре Хермансон.

Извади показалка изпод плота.

— Часовникът избързва — обясни той. — Използвам я да побутна стрелките.

Посочи към стената, току до часовника. Единственото, което тя видя, бе вентил. Все още не разбираше какво се опитва да й покаже. После разбра, че това не е вентил, а отвор в стената, скриващ окото на камера.

— Можем да разберем как изглежда този човек — каза Щуре Хермансон.

— Това камера ли е?

— Точно така. Сам съм я конструирал. Щеше да ми излезе много скъпо да оставя някоя фирма да я инсталира.

— Значи снимаш всички, които отсядат тук?

— Снимам на видео. Дори не знам дали е законно. Но тук отдолу имам едно копче, което натискам. Тогава се заснема онзи, който стои пред рецепцията.

Той развеселено я гледаше.

— Точно сега те заснех и теб. Така си седнала, че ще стане хубав кадър.

Биргита Руслин го последва зад плота. Там имаше стая, която той явно ползваше като канцелария и спалня. През отворена врата видя старомодна кухня, в която една жена миеше чинии.

— Това е Наташа — каза Щуре Хермансон. — Май се казва другояче. Но аз мисля, че всички руски жени трябва да се казват Наташа.

Той изведнъж я изгледа с безпокойство.

— Надявам се да не си полицай — каза.

— Не съм.

— Не вярвам всичките й документи да са наред. Но така е с голяма част от имигрантите, ако правилно разбирам нещата.

Той започна да рови из видеокасетите, обозначени с различни дати.

— Да се надяваме само племенникът ми да не е забравил да натисне копчето. Не съм проверявал филмите от началото на януари. Тогава почти нямахме гости.

След безкрайно туткане, което предизвика у Биргита Руслин непреодолимо желание да изтръгне касетите от ръцете му, той намери която трябваше и пусна телевизора. Жената, наричана Наташа, премина като безмълвна сянка през стаята и изчезна. Щуре Хермансон натисна копчето за старт. Биргита Руслин се приведе напред. Картината бе изненадващо ясна. Мъж с голяма кожена шапка стоеше пред рецепцията.

— Лундгрен от Йервшьо — каза Щуре Хермансон. — Идва веднъж в месеца, за да седи и пие на спокойствие в стаята. Като се напие, започва да пее псалми. После си заминава. Добър човек. Търговец на скрап.

Екранът притъмня. Когато пак се проясни, пред щанда седяха две жени на средна възраст.

— Приятелки на Наташа — мрачно каза Щуре Хермансон. — Идват от време на време. С какво се занимават в града не ми се и мисли. Но тук, в хотела, не приемат посещения. Все пак подозирам, че нещо се случва, докато спя.

— Правите ли им отстъпка?

— На всички правя отстъпка. Нямам твърди цени. Хотелът е на загуба от края на шейсетте. Всъщност живея от скромни акции. Вложил съм в гори и тежка промишленост. Имам само един съвет към моите верни приятели.

— Какъв?

— Шведски промишлени акции. Ненадминати са.

Картината отново се появи. Биргита Руслин настръхна. Мъжът се виждаше съвсем ясно. Китаец в тъмно палто. За кратък миг той хвърли поглед към камерата. Сякаш срещна погледа й. Млад е, помисли тя. Не повече от трийсет години, ако картината не заблуждава. Получава си ключа и изчезва от кадър.

Екранът потъмня.

— Не виждам много добре — каза Щуре Хермансон. — Това той ли е?

— На дванайсети януари ли е това?

— Мисля, че да. Но за всеки случай ще проверя в регистъра дали е записан след нашите две руски приятелки.

Изправи се и отиде на малката рецепция. Докато го нямаше, Биргита Руслин успя да прегледа кадрите с китайския мъж още няколко пъти. Стопира кадъра в мига, в който той погледна в камерата. Забелязал я е, каза си тя. После поглежда надолу и крие лицето си. Променя позата на тялото си, за да не се вижда лицето му. Върна лентата, погледа я отново. Сега й се стори, че той през цялото време е напрегнат, че търси камерата. Отново стопира кадъра. Мъж с късо подстригана коса, остър поглед, стиснати устни. Бързи движения, предпазлив. Може би по-възрастен, отколкото й се стори отначало.

Щуре Хермансон се върна.

— Май имаме право — каза той. — Двете руски дами са се подписали под своите както обикновено фалшиви имена. После е този мъж, господин Уан Мин Хао от Пекин.

— Има ли възможност да се копира този филм?

— Можеш да го вземеш. На мен за какво ми е? Инсталирах камерата и видеото заради самия себе си. Два пъти в годината трия касетите.

Той пъхна касетата в опаковката и й я подаде. Върнаха се на стълбището. Наташа чистеше глобусите на лампите, осветяващи входа на хотела.

Щуре Хермансон приятелски щипна Биргита Руслин по ръката.

— Сега може би ще ми кажеш защо се интересуваш от този китаец? Пари ли ти дължи?

— Защо пък?

— Всички дължат на всички по нещо. Като питат за разни хора, най-често е заради пари.

— Мисля, че този човек може да отговори на някои въпроси — каза Биргита Руслин. — Повече за съжаление не мога да кажа.

— И не си от полицията?

— Не съм.

— Но не си и оттук.

— Така е. Казвам се Биргита Руслин и съм от Хелсингборг. Можеш да ми се обадиш, ако той пак се появи.

Биргита Руслин написа адреса и телефонния си номер и ги даде на Щуре Хермансон.

Когато излезе на улицата, забеляза, че е потна. Очите на китайския мъж сякаш продължаваха да я следят. Пъхна касетата в чантата си и нерешително се озърна. Какво ще прави сега? Трябваше да е на път за Хелсингборг. Вече бе късен следобед. Тръгна към близката църква. Вътре в прохладния храм седна на една пейка най-отпред. Опита се да мисли колкото може по-ясно. В Хешьовален бе намерена червена панделка. Лежала е в снега. По една случайност тя успява да проследи, че е от китайски ресторант. Вечерта на дванайсети януари там е вечерял китаец. През нощта или рано сутринта голям брой хора умират в Хешьовален.

Помисли за образа, видян на видеокасетофона на Щуре Хермансон. Разумно ли е да се предполага, че сам човек е извършил убийствата? Имало ли е други замесени? Или червената панделка е попаднала вън на снега по съвсем друга причина? Не намираше отговор. Вместо това извади захвърлената в кошчето брошура.

Светлината в църквата бе лоша. Тя си сложи очилата и разлисти брошурата. На една от кориците видя снимка на небостъргач в Пекин и китайски писмени знаци. На други страници имаше колони от цифри и няколко снимки на усмихващи се китайци. Това, което най-силно я интересуваше, бяха китайските символи, надраскани с мастило на задната корица на брошурата. Най-вероятно Уан Мин Хао ги бе писал. Защо? За да си спомни нещо? Или по друга причина? Кой би могъл да й помогне да разгадае знаците? В мига, в който си зададе въпроса, вече знаеше отговора. Напусна църквата с мобилния си в ръка. Карин Виман, една от нейните приятелки от времето в Лунд, беше синолог и работеше в университета в Копенхаген. Позвъни, не получи отговор, но записа съобщение, в което молеше Карин да й се обади. После се върна при колата и успя да намери голям хотел в центъра на града, където получи стая. Беше обширна и на най-високото място в сградата. Пусна телевизора и видя от телетекста, че през нощта ще вали сняг.

Легна на леглото и зачака. От съседната стая се чуваше мъжки смях.

Събуди се от звъна на телефона. Беше Карин Виман, озадачена, че Биргита Руслин я е търсила. Когато Биргита й обясни каква е работата, Карин Виман я помоли да потърси факс и да й изпрати снимка със символите. На рецепцията й помогнаха и тя се върна в стаята да чака. Навън се бе стъмнило. Скоро щеше да се обади у дома и да каже, че е променила решението си, че времето е лошо и ще остане още една нощ.

Карин Виман й звънна в седем и половина.

— Знаците са мърляво написани. Но мисля, че мога да ги разчета.

Биргита Руслин затаи дъх.

— Това е името на болница. Потърсих коя е. Намира се в Пекин. Името е Лунфу. Намира се точно в центъра на града. Наблизо е най-големият музей за китайско изкуство. Ако искаш, мога да ти изпратя карта.

— Благодаря.

— Трябва да ми обясниш защо искаш да знаеш всичко това. Страшно съм любопитна. Пак ли се пробуди интересът ти към Китай?

— Май точно това става. Ще ти разкажа по-късно повече. Можеш ли да пратиш картата по факса, който използвах?

— Ще я имаш след няколко минути. Но си твърде тайнствена.

— Само малко търпение. Ще ти разкажа.

— Трябва да се видим.

— Знам. Рядко го правим.

Биргита Руслин слезе долу на рецепцията и зачака. Копие от картата на центъра на Пекин пристигна след няколко минути.

Биргита Руслин почувства, че е гладна. Понеже в хотела нямаше ресторант, тя си взе якето и излезе. Щеше да проучи картата, като се върне. В града беше тъмно, имаше малко коли и отделни минувачи. Мъжът на рецепцията й бе предложил италиански ресторант наблизо. Отиде там и се нахрани в полупразната зала.

Когато отново излезе навън, бе започнало да вали сняг. Тръгна обратно към хотела. Внезапно спря и се обърна. Имаше смътното чувство, че е наблюдавана. Но не видя никого. Забърза и залости вратата на хотелската стая с веригата. После застана зад пердето на прозореца и погледна към улицата. Нямаше хора. Само падащият сняг се сгъстяваше.