Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (17)

17

Я Жу обичаше вечерно време да е сам в офиса си. Небостъргачът в центъра на Пекин, където притежаваше целия най-горен етаж с големи панорамни прозорци към града, тогава бе почти пуст. Само пазачите на най-долния етаж и чистачите оставаха. В предната стая чакаше неговата секретарка, госпожа Шън, която стоеше, докогато й кажеше, понякога чак до зори.

Точно на този ден през декември 2005 Я Жу навършваше трийсет и осем години. Беше съгласен със западния мислител, който някога бе написал, че мъжът на тази възраст е в средата на живота си. Имаше много приятели, които се тревожеха, че с наближаването на четирийсетте усещат старостта като слаб, но студен полъх във врата. За Я Жу такава тревога не съществуваше. Още като млад студент в един от университетите в Шанхай бе решил да не харчи време и сили да се безпокои, след като така и така нищо не можеше да направи. Ходът на времето бе неизмеримата и загадъчна величина, срещу която човек бездруго губеше. Можеше да окажеш съпротива само ако опиташ да разшириш времето, да го използваш и никога да не възпираш хода му напред.

Я Жу потърка нос в студеното стъкло. Винаги поддържаше ниска температура в голямото пространство, пълно с офиси, където всички мебели бяха оцветени с вкус в нюанси на черно и кървавочервено. Температурата трябваше постоянно да е седемнайсет градуса, независимо дали бе студен сезон или лято, когато жегата и пясъчните бури минаваха над Пекин. Подобна температура подхождаше на хладния му разум. Да правиш бизнес или да взимаш политически решения бе нещо като състояние на война, където само рационалната и хладна пресметливост бе от значение. Затова неслучайно го наричаха Тоунао лън — „Студеният“. Без съмнение някои го смятаха за опасен. Вярно бе, че на няколко пъти по-рано в живота си бе загубил самообладание и бе причинил на хора физическа болка. Но това повече не се случи. Вече не губеше контрол над гнева, който понякога го изпълваше.

Случваше се от време на време Я Жу рано сутрин да напусне жилището си през тайна задна врата. Тогава в един разположен наблизо парк се смесваше с хората, повечето възрастни като него, и упражняваше гимнастика, която се наричаше тай чи. Тогава се чувстваше като малка и незначителна частица от огромната анонимна китайска маса. Никой не знаеше кой е и как се казва. Сякаш се пречистваше. Когато после се завръщаше у дома и наново приемаше своята идентичност, винаги се чувстваше по-силен.

Наближаваше полунощ. Тази вечер очакваше две посещения. Забавляваше го да вика онези, които искаха нещо от него, и онези, които смяташе, че има причини да види в своя офис, по средата на нощта или рано заранта.

Втренчи поглед в града. Бе роден през 1967 година, в най-бурното време на Културната революция, в болница някъде долу сред тези светлини. Баща му не присъствал, защото като университетски професор станал жертва на бесните чистки на червените гвардейци и бил изгонен на село да гледа прасета. Я Жу никога не го бе срещал. Бе изчезнал и повече никакъв не се бе обадил. По-късно Я Жу бе изпратил няколко от най-близките си сътрудници на онова място в провинцията, където се предполагаше, че е бил заточен. Но без резултат, вече никой не помнеше баща му. Нямаше следи и в хаотичния архив от онова време. Бащата на Я Жу бе удавен от голямата политическа речна вълна, пусната на воля от Мао.

За майка му това бе тежко време, сама със сина си и с по-голямата си дъщеря Хун. Първият му житейски спомен бе плачът на майка му. Споменът бе смътен, но той никога не го забрави. По-късно, в началото на осемдесетте години, когато положението им се подобри и майка му си върна предишната работа като преподавател по теоретична физика в един от пекинските университети, той разбра повече за царящия по време на раждането му хаос. Мао се бе опитал да създаде нова вселена. Както бе възникнала вселената, така и един нов Китай трябваше да се появи от превратните бунтове на Мао.

Я Жу рано разбра, че може да гарантира напредъка си, ако правилно схваща различните тенденции в политическия и икономическия живот. Точно така успя да се изкачи на нивото, на което се намираше сега. Когато пазарът в Китай започна да се освобождава, бях подготвен, помисли Я Жу. Бях една от онези котки, за които говореше Дън, които нямаше нужда да са черни или сиви, стига да ловят мишки. Сега съм един от най-богатите от моето поколение. Подсигурих се с добри контакти в Забранения град на новото време, където властва най-вътрешното ядро на Комунистическата партия. Плащам им задграничните пътувания и внасям със самолет продукция на модни дизайнери за жените им. Уреждам добри университетски места в САЩ за децата им и строя къщи на родителите им. В замяна получавам свободата си.

Погледна часовника. Скоро щеше да удари полунощ. Първият му посетител щеше да пристигне. Отиде до бюрото и натисна копчето на високоговорителя. Госпожа Шън веднага се обади.

— Чакам посещение — каза той. — След около десет минути. Оставете я да почака половин час. После ще позвъня и ще я поканя.

Я Жу седна на бюрото си. Когато вечер си тръгваше, то беше винаги празно. Всеки нов ден трябваше да бъде посрещан с почистено бюро, където да има място за новите предизвикателства.

Точно сега там лежеше раздърпана стара книга с кърпени и поправяни корици. Я Жу понякога мислеше да накара някой сръчен занаятчия да сложи нови корици на разпадащата се книга. Но бе решил да я остави така както е. Въпреки че кориците бяха разпарцаливени, страниците сцепени и отънели, съдържанието не се бе променило за всичките изминали години от написването й.

Внимателно отмести книгата и натисна едно копче под плота на бюрото. На масата изникна с тихо бръмчене компютър. Натисна няколко клавиша и на светлия екран се появи родословното му дърво. Беше му отнело много време и много пари да сглоби тази картина на корените си, поне в онази нейна част, в която беше сигурен. В кървавата и изпълнена с насилие история на Китай бяха унищожени много архиви. В родословното дърво, което сега Я Жу гледаше, имаше много пробойни, които никога нямаше да запълни. Все пак тук бяха най-важните имена. И преди всичко името на мъжа, написал дневника на бюрото му. Я Жу бе потърсил къщата, в която на светлината на свещите са седели неговите прадеди. Но нищо не бе останало. Там, където бе живял Уан Сан, сега се простираше мрежа от магистрали.

В дневника Сан бе написал, че думите му са предназначени за вятъра и неговите деца. Какво имаше предвид с вятъра Я Жу така и никога не разбра. Вероятно Сан е бил романтик в дъното на душата си въпреки тежкия живот, който е бил принуден да води, и нуждата от отмъщение, която никога не го бе напуснала. Но децата бяха там. Първият, Гуо Си, бе роден през 1882 г. Бе един от първите водачи на Комунистическата партия, убит от японците във войната им срещу Китай.

Я Жу често мислеше, че написаният от Сан дневник е бил предназначен точно за него. Въпреки че имаше повече от век между появата му и вечерта, в която сега го четеше, сякаш чуваше как Сан му говори директно. Омразата, изпитвана някога от прадядото, все още бе жива у него. Най-напред Сан, после Гуо Си и накрая той самият. Имаше фотография на Гуо Си от началото на 30-те на XX век. Стоеше с няколко мъже на фона на планински пейзаж. Я Жу го бе сканирал на компютъра си. Когато гледаше снимката, му се струваше, че е много близък с Гуо Си. Той стоеше точно зад усмихващия се мъж с брадавица на бузата^[1]. Толкова близо до абсолютната власт, помисли Я Жу. Толкова близо съм и аз, неговият родственик.

Интерфонът на бюрото слабо избръмча. Госпожа Шън му даваше дискретен знак, че първата му посетителка е пристигнала. Но той смяташе да я накара да чака. Отдавна бе прочел за онзи политически водач, който класифицирал политическите си приятели или врагове по времето, което минава, докато успеят да се срещнат с него.

Я Жу изключи компютъра и той със същото бръмчене потъна в плочата на бюрото. От гарафа на масата си наля вода в една чаша. Водата идваше от Италия и се произвеждаше специално за него от предприятие, на което той чрез една от многото свои подставени фирми бе съсобственик. Вода и нефт, помисли той. Обкръжен съм от течности. Днес нефт, утре може би правата върху водите на различни реки и езера.

Отново отиде до прозореца. Погледна нататък към района, където се простираше Забраненият град. Обичаше да е там, да посещава приятелите си, чиито пари въртеше и увеличаваше. Днес императорският трон стоеше празен. Но властта все още бе там, зад прастарите стени на имперския град. Някога Дън бе казал, че старите императорски династии биха завидели на китайската компартия за нейната власт. Нямаше страна в света, която да има такава властова база. В момента всеки пети жив човек зависеше от решенията на тези подобни на императори ръководители.

Я Жу знаеше, че е роден с късмет. Никога не го забравяше. В мига, в който приемеше това за даденост, бързо щеше да изгуби влиянието и благосъстоянието си. Бе като сив мандарин в този голям елит на властта. Беше член на Комунистическата партия, имаше тесни връзки в най-вътрешните кръгове, където се вземаха най-важните решения. Днес, на 38-ия си рожден ден, знаеше, че се намира в най-великото и най-преходно време, което преживяваше Китай след Културната революция. Затворена векове наред, сега държавата преживяваше процес на отваряне към останалия свят. И макар в Политбюро да се водеше люта битка кой път да бъде избран, Я Жу бе напълно сигурен какъв щеше да е резултатът. С всеки изминал ден неговите сънародници подобряваха живота си. Дори ако пропастта между граждани и селяни се разширяваше, част от това благосъстояние отиваше и при най-бедните. Би било лудост да се опиташ да измениш курса на това развитие в посока, напомняща на миналото. Затова ловът за чуждите пазари и суровини ще става все по-напрегнат.

Загледа сянката на лицето си в големия панорамен прозорец. Точно така трябва да е изглеждал Уан Сан.

Минали са повече от 135 години, помисли Я Жу. Сан никога не би могъл да си представи живота, който живея днес. Но аз мога да прозра в неговия и да разбера изпълващия го гняв. Написал е дневника си, за да могат наследниците му да не забравят всички неправди, на които той, родителите му и братята му са били подложени. Великата неправда, тегнеща над цял Китай.

Я Жу отново погледна часовника. Въпреки че още не бе минал половин час, отиде до бюрото и натисна копчето, известяващо, че първият му посетител може да влезе.

В стената се плъзна невидима врата. Влезе сестра му Хун Циу. Беше много красива. Наистина имаше сестра, сияеща от хубост.

Срещнаха се по средата на стаята и се целунаха по бузите.

— Малки братко — каза тя. — Сега си малко по-стар от вчера. Един ден ще ме настигнеш.

— Не — отвърна Я Жу. — Няма. Но никой не знае кой пръв ще погребе другия.

— Защо говориш сега за това? На рождения си ден?

— Умният знае, че смъртта е винаги наблизо.

Заведе я до дивана в другия край на голямата стая. Тъй като тя не близваше алкохол, й предложи чай от позлатена кана. Самият той продължи да пие вода.

Хун Циу го погледна с усмивка. После внезапно стана сериозна.

— Имам подарък за теб. Но първо искам да знам дали слухът, който чух, е истина?

Я Жу разпери ръце.

— Заобиколен съм от слухове. Като всички известни мъже и дори известни жени. Като теб, скъпа сестро.

— Искам само да знам дали е вярно, че си използвал подкуп, за да подпишеш контракт за строителството на олимпийските съоръжения.

Хун Циу силно тръшна чашата си с чай на масата.

— Разбираш ли какво означава това? Подкуп, корупция?

Изведнъж Я Жу изпита умора от Хун Циу. Често техните разговори го забавляваха, защото тя беше и интелигентна, и хаплива. Тя поддържаше старомодните възгледи и идеали, които вече не означаваха нищо. Солидарността бе просто стока като всички останали. Класическият комунизъм не бе успял да надживее изкушенията на действителността, която старите теоретици така и никога не разбраха. Че Карл Маркс имаше право за много неща, отнасящи се до фундаменталното значение на икономиката за политиката, или че Мао бе показал, че дори най-бедните селяни могат да се измъкнат от мизерията си, не означаваше, че големите предизвикателства, пред които бе изправен Китай, можеха да се преодолеят, ако класическите методи продължават да се използват безкритично.

Хун Циу яздеше наопаки своя кон към бъдещето. Я Жу знаеше, че тя ще се провали.

— Никога няма да бъдем врагове — каза той. — Нашето семейство са били пионери, когато народът ни започнал пътя си от нищото. Просто гледаме различно на методите, които трябва да се използват. Но, разбира се, не подкупвам никого, както и не позволявам да ме подкупват.

— Мислиш само за себе си. За никой друг. Трудно ми е да повярвам, че казваш истината.

Сега Я Жу загуби самообладание.

— Ти какво си мислеше преди шестнайсет години, когато ръкопляскаше на ония старчета начело на партията, които оставиха танковете да смажат хората на площада? Какво си мислеше тогава? Не разбра ли, че аз можех да съм един от онези, които бяха там? Тогава бях на двайсет и две години.

— Беше необходимо да се намесим. Заплашена бе стабилността на цялата страна.

— От няколко хиляди студенти? Не говориш истината, Хун Циу. Страхувахте се от съвсем други хора.

— От кои?

Я Жу се надвеси към сестра си и прошепна:

— От селяните. Страхувахте се да не се окаже, че подкрепят студентите. Вместо да почнете да мислите в друга посока за бъдещето на тази страна, вие грабнахте оръжието. Вместо да решите един проблем, вие се опитахте да го прикриете.

Хун Циу не отговори. Твърдо гледаше брат си в очите. Я Жу помисли, че двамата идват от семейство, което няколко поколения не е смеело да вдигне поглед към мандарин.

— Човек не се усмихва на вълка — каза Хун Циу. — За вълка това означава, че искаш да се биеш.

Тя се изправи и остави на масата пакет, вързан с червена панделка.

— Страхувам се от пътя, по който си поел, малки братко. Ще направя всичко, което мога, за да попреча на такива като теб да превърнат страната в нещо, за което ще съжаляваме и от което ще се срамуваме. Големите класови битки ще се върнат. А ти на коя страна ще си? На твоята собствена, не на тази на народа.

— Питам се кой сега е вълкът — каза Я Жу.

Опита се да целуне сестра си по бузата. Но тя отвърна лицето си, обърна се и си тръгна. Спря до стената. Я Жу отиде при бюрото и натисна копчето, което отвори вратата.

Когато тя се плъзна обратно, той се надвеси над микрофона.

— Очаквам още един посетител.

— Да запиша ли името му? — попита госпожа Шън.

— Няма име — каза Я Жу.

Върна се на масата и отвори пакета, оставен от Хун Циу. Съдържаше малка кутийка от нефрит, обкована с малахит. Вътре лежаха един камък и едно перо.

Не беше необичайно той и Хун Циу да си разменят подаръци, изпълнени със загадки или послания, скрити за другите. Той веднага разбра какво искаше да каже сестра му. Отнасяше се за стих на Мао. Перото символизираше проваления живот, камъкът — живота, а и смъртта, които имаха смисъл. Отправя ми предупреждение, помисли Я Жу. Или може би предизвикателство. Кой път да избера в живота си? Усмихна се на нейния подарък и реши за следващия й рожден ден да поръча да изработят красив вълк от слонова кост. Уважаваше нейната упоритост. Тя действително беше негова сестра по характер и воля. Щеше да продължи да оборва него и онези от ръководството на страната, които вървяха по пътя, осъждан от нея. Но тя грешеше, тя и всички, които отричаха онова, което наново щеше да превърне Китай в най-могъщата държава на света.

Я Жу седна на бюрото и запали лампата. Внимателно нахлузи чифт тънки, бели памучни ръкавици. После отново запрелиства написаната от Уан Сан книга, предавана от ръка на ръка в рода му. Хун Циу също я бе чела, но не бе толкова развълнувана като него. Я Жу отвори последната страница на дневника. Уан Сан бе навършил осемдесет и три години. Сега той бе много болен и скоро щеше умре. Последните му думи в дневника се отнасяха за тревогата му, че ще умре, без да е успял да направи всичко, което бе обещал на братята си. „Умирам твърде рано, пишеше той, но дори и да доживеех до хиляда години, пак умирам рано, защото така и не успях да възстановя честта на нашето семейство. Направих каквото можах, но не беше достатъчно.“ Я Жу затвори книгата и я постави в чекмедже, което заключи. Свали ръкавиците. От друго чекмедже на бюрото извади дебел плик. После натисна копчето. Госпожа Шън веднага се обади.

— Дойде ли моят гост?

— Той е тук.

— Помоли го да влезе.

Вратата в стената се плъзна. Мъжът, който влезе в стаята, бе висок и слаб. Движеше се с меки и гъвкави движения по дебелия килим. Поклони се на Я Жу.

— Време ти е да заминеш — каза Я Жу. — Всичко, от което се нуждаеш, е в този плик. Искам да се върнеш през февруари, когато празнуваме нашата Нова година. Най-подходящото време да изпълниш задачата си е в началото на западната Нова година.

Я Жу протегна плика на мъжа, който, кланяйки се, го пое.

— Ли Син — каза Я Жу, — задачата, която ти давам, е по-важна от всичко, за което съм те молил преди. Става дума за моя живот, за моето семейство.

— Ще направя това, за което ме молиш.

— Знам. Но ако се провалиш, не искам да се връщаш. Тогава ще трябва да те убия.

— Няма да се проваля.

Я Жу кимна. Разговорът приключи. Мъжът на име Ли Син изчезна през вратата, която тихо се плъзна след него. За последен път тази вечер Я Жу се обади на госпожа Шън.

— Един мъж току-що напусна стаята ми — каза Я Жу.

— Бе много мълчалив и любезен.

— Но той не е бил тук тази вечер.

— Разбира се, че не.

— Само сестра ми Хун Циу бе тук.

— Не съм пускала никого другиго. Нито пък съм отбелязала друго име освен Хун Циу в дневника.

— Сега можете да си вървите у дома. Аз ще остана още час-два.

Разговорът свърши. Я Жу знаеше, че госпожа Шън ще остане, докато той си тръгне. Нямаше семейство, нямаше друг живот освен работата, която вършеше за него. Тя бе почти като пазещ пред вратата му демон.

Я Жу се върна при прозореца и погледна спящия град. Сега часът бе доста след полунощ. Чувстваше се в приповдигнато настроение. Беше добър рожден ден. Макар разговорът със сестра му Хун Циу да не бе точно, както си го бе представял. Тя вече не схващаше какво става в света. Отказваше да види новото време. Той изпитваше гняв при мисълта, че скоро съвсем ще се раздалечат един от друг. Но това бе необходимост. Заради страната. Някой ден тя може би щеше да разбере.

Най-важното тази вечер бе все пак, че всички приготовления, трудното издирване и създаването на карта бяха направени. Десет години му трябваха на Я Жу да изясни миналото и да начертае план. Много пъти бе на път да се откаже. Но онова, което прочете в дневника на Уан Сан, го зареди с нужната енергия. Бесният гняв, изпитван от Сан, се бе пренесъл у него и бе така жив, както тогава, когато се бе случило всичко. Сега имаше властта да направи това, което Сан никога не беше успял. В края на дневника имаше няколко празни страници. Там Я Жу щеше да напише последната глава, когато всичко свърши. Бе избрал рождения си ден да изпрати Ли Син по света, за да извърши нужното. Това му донесе облекчение.

Я Жу дълго стоя неподвижен пред прозореца. После загаси и излезе по задния коридор, който водеше до частния му асансьор.

Щом влезе в колата си, която чакаше в подземния гараж, помоли шофьора да спре на „Тиенанмън“. През затъмнените прозорци можеше да види пустия площад и постоянно присъстващите там военни в зелени униформи. Тук някога Мао бе обявил раждането на новата народна република. Самият той още не е бил роден. Помисли си, че предстоящите големи събития нямаше да бъдат официално оповестени на този площад. Новият световен ред ще бъде изграден в най-дълбока тишина. Докато никой повече няма да може да попречи.