Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (16)

16

Елгстранд отвори очи. През дървените щори на прозореца в стаята му струеше утринната светлина. Отвън се чуваше как премитат двора. Шум, който обичаше. Както обикновено, когато се събудеше, той полежа малко в леглото и остави мислите си да блуждаят назад във времето. Гъмжило от картини от обикновеното му детство в малкия шведски град изпълниха съзнанието му. Никога не бе предполагал, че ще бъде призван да стане мисионер, за да помогне на хората да съпреживеят единствената права вяра.

Беше отдавна, но все пак, сега вече буден, усещаше това много близо. Особено днес, когато щеше да извърши поредното си пътуване долу по реката до английския товарен кораб, който носеше пари и поща за мисията. За четвърти път щеше да пътува. Повече от година и половина мина, откак той и Лудин дойдоха във Фуджоу. Въпреки че работеха здраво, мисията продължаваше да се бори с големи проблеми. Най-голямото му разочарование бе, че в правата вяра бяха обърнати твърде малко хора. Много стояха там и твърдяха, че са християни. Но за разлика от Лудин, чието око бе по-малко критично, Елгстранд виждаше у повечето от посветените, че вярата им е слаба и може би е единствен израз на надеждата да получат някой подарък, дрехи или храна от мисионерите. Имаше моменти през това изминало време, когато Елгстранд губеше вяра. Тогава в дневниците си пишеше за двуличието на китайците и отвратителния им атеизъм, който, изглежда, нищо не можеше да изкорени. Китайците, които посещаваха проповедите, възприемаше като животни, стоящи много по-долу и от най-бедните селяни, които бе виждал в Швеция. Библейските думи „не хвърляй бисери на свинята“ бяха получили ново и неочаквано съдържание. Но въпреки всичко тежките моменти отминаха. Молеше се и разговаряше с Лудин. В писмата си до мисионерския съюз, който поддържаше работата им и събираше парите, от които се нуждаеха, не отричаше трудностите. Но винаги посочваше, че е нужно търпение. На християнската църква са й били нужни стотици години да се разпространи. Това търпение трябваше и той да изисква от хората, изпратени в огромната и изостанала страна, наречена Китай.

Стана, изми се на мивката и бавно започна да се облича. Щеше да използва сутринта да напише няколко писма, които да остави при посещението си на английския кораб. Изпитваше необходимост да пише на майка си, която сега вече беше много стара, с изневеряваща памет. Още веднъж искаше да й напомни, че има син, изпълняващ най-важното християнско дело, което човек може да си представи.

На вратата внимателно се почука. Когато отвори, отпред стоеше млада прислужничка с подноса със закуската. Постави я на масата и безшумно изчезна през вратата. Докато Елгстранд си слагаше сакото, застана в рамката на вратата и загледа прясно изчистения двор. Беше влажно, топло, имаше облаци, които сочеха, че ще вали. Пътуването надолу по реката изискваше чадър и дрехи за дъжд. Той махна на Лудин, който стоеше до своята врата и бършеше очилата си. Без него щеше да е трудно, помисли Елгстранд. Той е наивен, не много надарен, но добър и работлив. Носи нещо от щастливото неведение, за което се говори в Библията.

Елгстранд набързо произнесе молитвата си и седна да закуси. Същевременно се запита дали е уреден екип гребци, който да го закара и върне от кораба. В този миг му липсваше Сан. Но време на престоя си в мисията Сан винаги се грижеше за тези задачи и всичко бе отлично организирано. От онази есенна вечер, когато изчезна, Елгстранд така и не успя да намери някой, който пълноценно да заеме мястото му. Наля чая си и отново се запита какво всъщност бе накарало Сан да се махне. Единственото разумно обяснение бе, че прислужницата Ци, в която Сан се бе влюбил, е избягала с него. Елгстранд го заболя при мисълта, че е имал твърде високо мнение за Сан. Това, че постоянно беше разочарован или измамен от обикновените китайци, можеше да понесе. Двуличието бе в природата им. Но това, че Сан, за когото бе мислил толкова хубави неща, постъпи по същия начин, бе най-голямото му разочарование в сравнение с всичко случило се във Фуджоу. Разпита всички, които го познаваха. Но никой не знаеше какво бе станало в онази бурна нощ, когато бяха съборени от вятъра знаците на Храма на правдивия Бог. Сега те седяха на местата си. Но Сан го нямаше.

Следващите часове Елгстранд посвети на написването на своите писма и подготвянето на доклад до членовете на мисията у дома в Швеция. Винаги се измъчваше, когато трябваше да разказва как протича мисионерската работа. Към един часа залепи последния плик и хвърли пак поглед да види какво е времето. Все още имаше риск да вали.

Когато Елгстранд слезе в лодката, му се стори, че познава някои от гребците от предните пътувания. Но не беше сигурен. Лудин и той седнаха в средата на лодката. Мъж на име Син се поклони и каза, че сега могат да тръгват. Мисионерите посветиха пътуването надолу по реката на разговори за разни проблеми в мисията. Говориха също, че е необходимо да бъдат повече. Мечтата на Елгстранд беше да изгради мрежа от мисии по цялата река Мин. Но откъде щяха да вземат парите? Нито Лудин, нито Елгстранд имаха готов отговор.

Когато пристигнаха на английския кораб, за свое учудване Елгстранд забеляза, че му е познат. Мисионерите се изкачиха по въжената стълба. Там стоеше капитан Дън, когото Елгстранд бе срещал и преди. Запозна го с Лудин и те се отправиха към капитанската каюта. Капитан Дън предложи ракия и чаши и не се предаде, докато не принуди двамата мисионери да опитат по две глътки.

— Останали сте тук — каза той. — Това ме изненадва. Как издържате?

— Призовани сме — отвърна Елгстранд.

— И как е?

— Кое как е?

— Как върви обръщането в правата вяра? Успявате ли да накарате китайците да вярват в Бог, или те продължават да палят пръчици пред своите божества?

— Иска се време за посвещението.

— А колко време се иска за посвещението на цял един народ?

— Ние не пресмятаме така. Можем да останем и цял живот. След нас ще поемат други.

Капитан Дън изпитателно ги гледаше. Елгстранд си припомни, че при предишното си посещение капитан Дън бе казал много негативни думи за китайския народ.

— Времето е едно — каза Дън. — Изтича между пръстите ни, колкото и да се опитваме да го задържим. Но разстоянието? Преди да успеем да измислим инструмент, който да ни позволи да измерваме нашите пътувания в минути, разполагахме само с едно мерило, което наричахме усет. Докъдето можеха да видят острите очи на един моряк — земя или друг кораб. А вие как измервате разстоянието, господин мисионер? Как измервате разстоянието между Бог и хората, които искате да посветите във вярата?

— Търпението и времето също са разстояние.

— Възхищавам ви се — каза Дън. — Въпреки волята ми. Защото вярата досега никога не е помогнала на някой капитан да се оправи сред плитчините и рифовете. За нас важи познанието, нищо друго. Така че да кажем, че имаме различни ветрове в платната си.

— Хубаво казано — каза Лудин, който досега бе мълчал.

Капитан Дън се наведе и отключи дървен сандък, който стоеше до койката му. От него извади доста писма, няколко по-дебели пратки и накрая пакет с пари, които мисионерите можеха да обменят при английските търговци във Фуджоу.

Капитан Дън даде на Елгстранд лист хартия със сумата.

— Моля да преброите и приемете пратката.

— Нужно ли е? Не вярвам морски капитан да краде пари, събирани от бедни хора, за да помогнат на безбожниците за по-добър живот.

— Ваша работа какво мислите или не. Единственото важно за мен е със собствените си очи да видите, че сте получили правилната сума.

Елгстранд разлисти банкнотите. Когато всичко бе готово, подписа разписка, която капитан Дън заключи в сандъка.

— Много пари давате за вашите китайци — каза той. — Трябва да са важни за вас.

— Така е.

Вече се стъмваше, когато Елгстранд и Лудин най-после можаха да напуснат кораба. Капитан Дън стоеше на релинга и ги наблюдаваше, докато се качваха в лодката, която щеше да ги откара у дома.

— Сбогом — викна капитан Дън. — Кой знае, може да се срещнем на реката още веднъж.

Лодката заплува. Гребците вдигаха и спускаха греблата в равен такт. Елгстранд погледна Лудин и избухна в смях.

— Капитан Дън е забележителен мъж. Дълбоко в себе си вярвам, че има добро сърце. Въпреки че дава вид на циник и богохулник.

— Едва ли е единственият, който крие възгледите си — отвърна Лудин.

Пътуваха нататък в тишина. Обикновено гребната лодка се придържаше близо до бреговата линия. Но този път гребците предпочетоха да я държат по средата на реката. Лудин заспа. Елгстранд дремеше. Събуди се, когато внезапно няколко лодки изникнаха от тъмнината и долепиха бордовете си до техния. Стана толкова бързо, че Елгстранд едва успя да разбере какво става. Защо гребците не се придържаха близо до брега както обикновено?

После разбра. Мъже с маски на лицата скочиха в тяхната лодка. Лудин, който тъкмо се беше събудил и се опитваше да се изправи, получи силен удар по главата, от който падна. Гребците дори не опитаха да защитят Елгстранд или да изтеглят лодката. Той разбра, че нападението е било добре планирано.

— В името на Христа — викна. — Ние сме мисионери, не ви желаем злото.

Мъж с маска на лицето внезапно изскочи пред него. В ръка държеше нещо подобно на брадва или топор. Погледите им се срещнаха.

— Пощадете живота ни — примоли се Елгстранд.

Мъжът дръпна надолу маската си. Въпреки тъмнината Елгстранд видя, че пред него стои Сан. Лицето му бе напълно безизразно, когато вдигна брадвата и я стовари право върху главата на Елгстранд. После блъсна тялото му във водата и видя как то се понесе по течението. Един от неговите хора стоеше, готов да пререже гърлото на Лудин, когато Сан вдигна предупредително ръка.

— Остави го да живее. Искам някой да разкаже.

Сан взе чантата с парите и се прекачи на една от другите лодки. Същото направиха и гребците, пътували с Елгстранд и Лудин. Скоро в лодката остана само изпадналият в безсъзнание Лудин.

Реката течеше мълчаливо. От бандитите не бе останала и следа.

На другия ден бе открита лодката с все още намиращия се в безсъзнание Лудин. Британският консул във Фуджоу се погрижи за него и го остави да живее в резиденцията, докато възстанови силите си. Когато Лудин преодоля най-страшния шок, консулът попита дали е познал някой от участниците в нападението. Лудин отвърна „не“. Всичко бе станало толкова бързо, мъжете били маскирани, нямал представа какво се бе случило с Елгстранд. Консулът дълго се чуди защо на Лудин животът е бил пощаден. Китайските речни пирати рядко оставяха някой жив, когато нападаха. Но този път бе направено загадъчно изключение. Консулът веднага се свърза с властите в града и изрази протест по повод на събитията. Мандаринът реши да се намеси. Успя да проследи бандитите в село, северозападно от реката. Тъй като самите бандити ги нямаше, мандаринът нареди да накажат близките им. На всички бяха отсечени главите без съд и присъда и цялото село бе изгорено.

Събитията бяха с драматични последствия за продължаването на евангелистката дейност. Лудин бе обхванат от тежка депресия и не смееше да напусне британското консулство. Мина много време, преди да оздравее, за да се върне в Швеция. Отговарящите за мисионерската работа там взеха трудното решение да преустановят изпращането на мисионери.

Мисията бе закрита. Деветнайсетте посветени китайци бяха помолени да се обърнат към германската или американската мисия, които също работеха по река Мин. Докладите за работата на мисията, написани от Елгстранд, бяха скрити в архива, защото вече никой не се интересуваше от тях.

Няколко години след отпътуването на Лудин за Швеция в Кантон пристигна китаец в красиви дрехи заедно със своите слуги. Беше Сан, завърнал се в града, след като се бе крил в Уан. По пътя Сан бе спрял във Фуджоу. Докато слугите му чакаха в един хан, той се отправи към мястото до реката, където бяха погребани брат му и Ци. Запали пръчици и дълго седя на красивия хълм. Говори тихо с мъртвите и им разказа за живота, който водеше сега. Не получи отговори, но все пак бе сигурен, че са го чули.

В Кантон Сан нае малка къща в покрайнините на града, далече от кварталите на чужденците и от онези, в които живееха обикновените бедни китайци. Живееше прост и затворен живот. Онези, които питаха слугите му кой е, получаваха отговор, че Сан е рентиер и прекарва времето си в учене. В къщата му лампите светеха до късно. Сан продължи да пише за онова, което му се беше случило след деня на самоубийството на неговите родители. Не пропускаше нищо. Нямаше нужда да прекарва дните си в работа, защото наличното в чантата на Елгстранд му беше повече от достатъчно, за да живее в охолство. Мисълта, че това бяха пари на мисията, му доставяше голямо задоволство. Отмъщение за това, че толкова дълго бе предаван от християните, които искаха да му внушат, че има справедлив Бог.

Минаха много години, преди Сан да си намери друга жена. Един ден, докато правеше едно от редовните си посещения в града, видя млада жена да върви по улицата в компанията на своя баща. Последва ги и когато видя в коя къща живеят, инструктира най-добрия си слуга да му достави информация за бащата. Оказа се нисш чиновник при един от мандарините на града и Сан разбра, че бащата ще погледне на него като на подходящ кандидат. Внимателно се доближи, представи се и го покани в една от най-изисканите чайни в Кантон. Малко по-късно бе поканен в дома на чиновника и за първи път се срещна с младата жена, която се наричаше Тие. Намери, че е приятна, а когато тя престана да се стеснява, се оказа, че има и умна глава.

След още една година, през май 1881-ва, Сан и Тие се ожениха. През март 1882-ра им се роди син, когото нарекоха Гуо Си. Никога не му омръзваше да стои и да гледа детето, като за първи път от много години усети радост, че живее. Но гневът му не бе утихнал. Отделяше все повече време на едно от тайните сдружения, които работеха, за да прогонят белите хора извън страната. Бедността и страданията в родината му не можеха да бъдат излекувани, докато чуждите бели хора слагаха ръка върху повечето от доходите от търговията и принуждаваха китайците да поемат омразното опияняващо средство, което се наричаше опиум.

Времето минаваше. Сан старееше, докато семейството му се разрастваше. Често се оттегляше вечер и препрочиташе дневника, който продължаваше да списва. Сега само чакаше децата му да станат достатъчно големи, за да разбират, и може би един ден сами да прочетат книгата, над която работеше толкова дълго. Извън дома си виждаше как призракът на бедността продължава да броди по улиците на Кантон. Времето още не е дошло, мислеше си той. Но един ден всичко това ще бъде пометено от придошлата речна вълна.

Сан продължи да живее простичкия си живот. Повечето време прекарваше със своите деца. Но никога не престана да издирва Дзъ при обиколките си из града, винаги въоръжен с остър нож, който криеше под дрехите си.