Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (15)

15

Една вечер през есента на 1868-а Сан седеше до малка масичка със самотно горяща стеаринова свещ. Макар и трудно, започна да оформя писмените знаци, които щяха да се превърнат в разказ за неговия и на мъртвите му братя живот. Бяха минали пет години, откакто той и Гуо Си бяха отвлечени от Дзъ, и една година, откакто Сан се върна в Кантон с крака на Гуо Си в торбата. През изминалата година последва Елгстранд и Лудин във Фуджоу, бе техен вечно приближен слуга и чрез учител, който му намери Лудин, се научи да пише.

Вечерта, когато започна да пише своя разказ, навън духаше суров вятър, а Сан бе в своята стая. Вслушваше се в звуците с четчицата за писане в ръка и му се струваше, че отново се намира на някой от корабите, с които бе пътувал. Чак сега започна да разбира мащабите на случилото се. Реши да си спомни всяка подробност и да не прескача нищо от станалото.

Един въпрос бе преследвал Сан през годината, изминала, откакто пристигнаха във Фуджоу и се настаниха в къща, купена от Елгстранд и Лудин. На кого щеше да разкаже своята история? Никога нямаше да се върне в селото си, а нямаше други хора, които да знаят кой е той. Нямаше за кого да пише. А все пак го искаше. Ако бе вярно, че съществува някакъв Творец, който управлява живите и мъртвите, той сигурно щеше да се погрижи писанието на Сан да попадне в ръцете на някого, който би искал да го прочете.

Започна да пише бавно и с усилие, докато вятърът се блъскаше в стените. Люлееше се напред и назад върху табуретката, на която седеше. Скоро стаята се превърна в кораб и подът се задвижи под краката му.

На масата бе поставил свитъци хартия. Като рак на речното дъно смяташе да се придвижва назад до момента, в който видя родителите си на дървото, полюшвани от вятъра. Но му се искаше да започне с пътуването към мястото, на което се намираше сега. Това пътуване бе най-близо и най-ясно в паметта му.

Елгстранд и Лудин бяха едновременно въодушевени и уплашени, когато стъпиха в Кантон. Хаотичната хорска гмеж, непознатите миризми и неразбираемият диалект „хака“, на който се говореше в града, ги караха да се чувстват несигурни. Пристигането им бе очаквано, там вече се беше установил един шведски мисионер на име Томас Хамберг, който работеше за немска компания, занимаваща се с разпространение на китайски преводи на Библията. Хамберг беше много гостоприемен и ги покани да живеят в къщата, където беше немската легация, както и кантората и жилището му. Сан ги следваше като мълчалив прислужник, какъвто бе решил да бъде. Наблюдаваше онези, на които бяха поръчали да пренесат багажа, изпра дрехите на мисионерите, грижеше се за тях независимо кое време на денонощието беше. Както седеше тихо отзад, внимателно слушаше всичко, което се говореше. Хамберг говореше по-добре китайски от Елгстранд и Лудин. За да се упражняват, често практикуваше с тях чуждия език. Зад плъзгаща се врата Сан чуваше Хамберг да разпитва Лудин как са се свързали с него. Онова, което го учуди и огорчи, бе, че Хамберг предупреди Лудин да не се доверява съвсем безрезервно на китайски слуга. Тогава за първи път Сан чу мисионер да казва нещо неприятно за китаец. Но реши, че нито Елгстранд, нито Лудин биха приели становището на Хамберг. Те бяха различни.

След неколкоседмични трескави приготовления напуснаха Кантон и най-накрая продължиха покрай брега и нагоре по реката Миндзян до града на белите пагоди Фуджоу. Благодарение на Хамберг бяха получили препоръчително писмо до най-висшия мандарин в града, който и преди бе показвал добронамереност към християнските мисионери. За свое удивление Сан видя как Елгстранд и Лудин, без да се колебаят, коленичиха и притиснаха чела на пода пред мандарина. Той им разреши да действат в града и след известно търсене намериха подходящ за целите им имот. Беше кръгъл двор с доста къщи.

В деня, в който се нанесоха, Елгстранд и Лудин паднаха на колене и благословиха местността, която щеше да бъде тяхното бъдеще. Сан също коленичи. Но не произнесе благословия. Мислеше, че все още не бе намерил подходящо място да погребе крака на Гуо Си.

Отне му няколко месеца да открие място край реката, където вечерното слънце пламтеше над дърветата и бавно превръщаше земята в сянка. Сан посети мястото няколко пъти и усети, че го обзема голямо спокойствие. Водата бавно течеше надолу към хълмовете. Дори сега, когато вече бе есен, по ниските брегови ивици растяха цветя. Тук можеше да седи и да разговаря с братята си. Линията между живите и мъртвите щеше да бъде заличена.

Едно ранно утро, когато никой не го наблюдаваше, той тръгна надолу по реката и изкопа дълбока дупка в земята, където погреба крака. Добре заглади земята, заличи всякакви следи и накрая постави камък, който бе носил със себе си през дългото пътуване през пустините на Америка. Сан помисли, че може би трябва да промълви някоя от молитвите, на които го бяха научили мисионерите. Но след като У, който някак също бе там, не бе опознал онзи Бог, към когото бяха насочени молитвите, той не каза нищо освен имената им. Сложи криле на духовете им и ги остави да полетят по своя път.

Елгстранд и Лудин проявяваха удивителна енергия. Сан все повече и повече се изпълваше с уважение към упоритата им способност да се справят с всякакви пречки и да убеждават хората да им помагат да построят тяхната мисия. Разбира се, разполагаха и с пари. Елгстранд се бе договорил с английска параходна компания, която редовно обслужваше Фуджоу с парични преводи от Швеция. Сан се изненадваше, че мисионерите не се боят от крадци, които не биха се поколебали да ги убият, за да се докопат до богатството им. Елгстранд пазеше пари под възглавницата си, докато спеше. Когато нито той, нито Лудин бяха наблизо, Сан поемаше отговорността. Веднъж Сан тайно преброи парите, пазени в кожена чанта. Остана поразен — бяха толкова много. За миг изпита изкушение да ги вземе и да се махне. С всичко това можеше да се отправи към Пекин и да заживее като богат рентиер. Изкушението изчезна, щом се сети за Гуо Си и грижите, които положиха за него мисионерите в последните му дни.

Самият Сан живееше живот, за който преди едва ли беше мечтал. Имаше стая с легло, чисти дрехи, достатъчно храна. Бил някога на най-ниското стъпало на стълбата, сега той самият отговаряше за различните слуги в къщата. Бе строг и решителен, но никога не прибягваше до физическо наказание, когато някой се провинеше.

Само две седмици след пристигането си Елгстранд и Лудин отвориха вратите на своята къща и поканиха любопитните, дошли да чуят какво имат да кажат и сторят белите странници. Дворът бе толкова препълнен, че стана тъпканица. Сан, който стоеше отзад, можа да чуе как Елгстранд на разваления си китайски разказва за всевластния Бог, изпратил собствения си син на разпятието. Лудин обикаляше и раздаваше цветни картинки. Когато Елгстранд замлъкна, тълпата бързо напусна двора. Но на следващия ден всичко се повтори. Хората се връщаха, като някои от тях водеха със себе си приятели и познати. Целият град започна да говори за забележителните бели мъже, появили се сред тях. За китайците най-трудно бе да разберат, че Елгстранд и Лудин не се занимаваха с бизнес. Нито имаха стоки, които да искат да продадат, нито нещо, което да искат да купят. Те просто стояха там и говореха на своя лош китайски за един Бог, който се отнасял към всички хора еднакво.

Една сутрин, няколко седмици след пристигането им, Сан дръпна резето и отвори тежката дървена врата, за да се изправи лице в лице с млада жена, която стоеше пред него с наведена глава и каза, че се нарича Лоу Ци. Идвала от малко село нагоре по реката Мин в близост до Шуйкоу. Родителите й били бедни и тя напуснала селото, когато баща й решил, че трябва да я продаде на седемдесетгодишен мъж в Нанчан. Молила баща си да не го прави, защото много се говорело, че повечето от съпругите на мъжа били пребивани до смърт, щом им се насител. Но когато баща й отказал, тя избягала. Немски мисионер, пътуващ по реката, й разказал, че има мисия във Фуджоу, където на всеки се предлагало християнско милосърдие. Сан дълго я гледа, когато тя завърши разказа си. Постави й няколко въпроса за уменията й, после я пусна да влезе. Трябваше пробно да помага на жените и готвача, които отговаряха за храната на мисионерите. Ако се справеше, може би щеше да й предложи работа. Радостта, изписана на лицето й, го трогна. За такава власт дори не бе мечтал — да създаде радост на друг човек, като му предложи работа и изход от бездънното нещастие. Ци се справяше добре и Сан я задържа. Живееше с другите прислужнички и скоро започнаха да я харесват, защото бе спокойна и никога не се опитваше да се измъкне от някаква работа. Сан често стоеше и я гледаше, докато работи в кухнята или докато бърза да свърши нещо из двора. Понякога погледите им се срещаха. Но той никога не я заговори по начин, различен от този, по който говореше с другите слуги.

Един ден малко преди Коледа Елгстранд го помоли да наеме лодка и гребци. Щяха да пътуват надолу по реката и да посетят английски кораб, току-що пристигнал от Лондон. Елгстранд бе получил съобщение от британския консул във Фуджоу, че има пратка за мисията.

— По-добре е да дойдеш с нас — каза Елгстранд и се усмихна. — Имам нужда от най-близкия си човек, щом трябва да взема чанта, пълна с пари.

Сан намери екип от гребци в пристанището, който прие задачата. На другия ден Елгстранд и Сан седнаха в лодката. Малко преди това Сан шепнешком му каза, че е най-добре да не се говори нищо за предстоящото взимане на пратката от борда на английския кораб.

Елгстранд се усмихна.

— Наистина съм доверчив — каза той. — Но не чак толкова, колкото си мислиш.

На гребците им трябваха три часа да стигнат до кораба и да се долепят до него. Елгстранд се изкатери по въжената стълба заедно със Сан. Плешив капитан на име Джон Дън ги прие. Той загледа гребците с крайно недоверие. Със същата недоверчивост изгледа и Сан и каза нещо, което Сан не разбра. Елгстранд поклати глава и обясни на Сан, че капитан Дън не харесвал особено китайци.

— Смята, че всички сте крадци и мошеници — каза Елгстранд и се засмя. — Един ден ще разбере колко не е бил прав.

Капитан Дън и Елгстранд изчезнаха в капитанската каюта. След малко Елгстранд се появи с кожена чанта в ръка, която демонстративно протегна на Сан.

— Капитан Дън смята, че съм луд да ти се доверявам. Печално е, че трябва да го призная, но капитан Дън е извънредно прост човек, който може много да знае за кораби, ветрове и морета, но нищо за хората.

Качиха се обратно при гребците и се върнаха. Беше тъмно, когато пристигнаха. Сан плати на шефа на гребците. Минавайки по тъмните улички, започна да се чувства зле. Не можеше да не мисли за онази вечер в Кантон, в която Дзъ бе примамил в капан него и братята му. Но не се случи нищо. Елгстранд изчезна с чантата в кантората си, Сан заключи вратата и събуди нощния пазач, заспал до външната стена.

— Плаща ти се да пазиш — каза Сан. — Не да спиш.

Каза го приятелски, макар да знаеше, че пазачът е мързелив и скоро отново ще заспи. Но човекът имаше да храни много деца и жена, някога заляла се с вряла вода и от много години прикована на легло, често викаща от болка. Аз съм надзирател, който здраво е стъпил на земята, помисли Сан. Не съм възседнал някой кон като ЯА. Освен това спя като хрътка, винаги с едно отворено око. Тръгна към стаята си. По пътя забеляза, че свети там, където спяха прислужничките. Сбърчи чело. Беше забранено да има запалени свещи нощно време, защото рискът от пожар бе много голям. Отиде до прозореца и надникна внимателно през процеп в тънката завеса. В стаята имаше три жени. Едната, най-възрастната от прислужничките, спеше, докато Ци и едно друго момиче на име На седяха в леглото и си говореха. На масата им имаше фенер. Тъй като вечерта бе топла, Ци бе разкопчала блузата си на гърдите. Сан като омагьосан гледаше тялото й. Не чуваше гласовете им, но предположи, че си шепнат, за да не събудят възрастната жена. Внезапно Ци обърна лице към прозореца. Сан се отдръпна. Дали го бе видяла? Оттегли се в мрака и зачака. Но Ци не оправи завесата. Сан се върна при прозореца и остана, докато не духнаха свещта и в стаята не стана тъмно. Сан не помръдваше. Едно от кучетата, които нощно време пазеха от крадци, дойде и подуши ръцете му.

— Не съм крадец — прошепна Сан. — Аз съм най-обикновен мъж, който харесва жена, която може един ден да стане негова.

От този момент Сан започна да се сближава с Ци. Правеше го внимателно, за да не я уплаши. Не искаше и интересът му към нея да бъде твърде явен за останалите слуги. Завистта беше способна бързо да се разпространи сред тях.

Мина дълго време, преди Ци да схване внимателните знаци, които й правеше Сан. Започнаха да се срещат в тъмнината пред нейната стая, като На обеща да не казва никому нищо. За което получи чифт обувки. Накрая, след почти половин година, Ци започна да прекарва част от нощите в стаята на Сан. Докато лежаха заедно, Сан изпитваше радост, засенчваща всички страдания и спомени, които иначе непрекъснато го обграждаха. За Сан и Ци не съществуваше съмнение, че искат да прекарат живота си заедно. Сан реши да говори с Елгстранд и Лудин и да поиска разрешение да се ожени. Потърси двамата мисионери една сутрин след закуската им, преди да се хвърлят в заниманията, изпълващи дните им. Обясни за какво бе дошъл. Лудин седеше мълчалив, докато Елгстранд не заговори.

— Защо искаш да се ожениш за нея?

— Тя е мила и грижовна. И работи здраво.

— Това е много проста жена, която дори не разбира онова, на което си се научил. И не проявява интерес към нашето християнско послание.

— Още е много млада.

— Някои твърдят, че краде.

— Клюки сред слугите. Никой не може да се отърве. Всички винят всеки за какво ли не. Знам кое е истина и кое не е. Ци не краде.

Елгстранд се обърна към Лудин. Какво си казаха на чуждия език Сан не разбра.

— Смятаме, че трябва да почакаш — каза Елгстранд. — Ако ще се жените, това трябва да е християнска сватба. Първата, която ще направим тук. Но и двамата още не сте узрели за това. Искаме да почакате.

Сан се поклони и напусна стаята. Разочарованието му бе голямо. Но Елгстранд не беше отказал категорично. Един ден той и Ци щяха да станат двойка.

Няколко месеца по-късно Ци каза на Сан, че ще има дете. Сан усети неимоверна радост и веднага реши, че ако е син, ще получи името Гуо Си. Същевременно осъзна, че новата ситуация може да означава голям проблем. Знанията, които Елгстранд и Лудин даваха всекидневно на хората, събрани в двора на мисията, съдържаха някои неща, изричани по-често от останалото. Между другото Сан разбра, че християнската религия изисква от хората да бъдат женени, преди да имат деца. Да спят заедно преди сватбата се смяташе за голям грях. Сан дълго размишлява какво да направи, без да намери разрешение.

Един ден получи съобщение, че Лудин се нуждае от гребци за посещение на няколко мили нагоре по реката до мисия, създадена от немски мисионери. Както винаги Сан трябваше да го придружи. Пресметнаха, че пътуването и посещението ще отнемат четири дни. Вечерта преди отпътуването Сан се сбогува с Ци и обеща да използва времето, за да измисли решение на големия им проблем.

Когато след четири дни се върна с Лудин, още с пристигането си бе извикан от Елгстранд, който настояваше да говори с него. Мисионерът седеше до бюрото си в своята кантора. Обикновено канеше Сан да седне. Сега не го направи. Сан предусети, че нещо не е наред.

Гласът на Елгстранд беше по-мек от обичайното, когато заговори на Сан.

— Как беше пътуването?

— Всичко мина, както се очакваше.

Елгстранд замислено кимна и изпитателно загледа Сан.

— Разочарован съм — каза. — Изобщо не съм вярвал, че слухът, който дойде до мен, може да е верен. Накрая бях принуден да действам. Разбираш ли за какво говоря?

Сан знаеше. Все пак каза не.

— Това увеличава разочарованието ми — каза Елгстранд. — Когато човек лъже, значи дяволът е проникнал в съзнанието му. Естествено, говоря за онази жена, за която поиска да се ожениш и която сега е бременна. Давам ти още една възможност да кажеш как стоят нещата.

Сан наведе глава, без да отговори. Усети как сърцето му препуска в тялото му.

— За първи път, откакто се срещнахме на кораба, който ни доведе тук, се чувствам така тъжен заради теб — продължи Елгстранд. — Ти беше един от онези, които дадохте на брат Лудин и на мен чувството, че и китайците могат да се издигнат на по-високо духовно ниво. Бяха тежки дни. Молих се за теб и реших да останеш. Но ти трябва с още по-голямо усърдие и усилия да се доближиш до мига, когато можеш да заявиш, че се отдаваш на нашия общ Бог.

Сан все още стоеше с наведена глава и чакаше продължение, което така и не последва.

— Това бе всичко — каза Елгстранд. — Върви си върши работата.

На вратата чу гласът на Елгстранд зад гърба си.

— Естествено, разбираш, че Ци не можеше да остане тук. Тя ни напусна.

Сан бе шокиран, когато излезе на двора. Имаше същото усещане както когато умряха братята му. Сега отново бе на дъното. Потърси На и я измъкна от кухнята, като я хвана здраво за косата. За първи път Сан използваше насилие над някого от слугите. На изкрещя и се хвърли на земята. Сан скоро разбра, че не е била тя, която ги е издала, а по-старата прислужничка е чула, когато Ци се е доверявала на На. Сан успя да се овладее и да не се втурне и след нея. Това щеше да означава да бъде принуден да напусне мисията. Заведе На в стаята си и я сложи да седне на една табуретка.

— Къде е Ци?

— Тръгна си оттук преди два дни.

— Къде отиде?

— Не знам. Беше много тъжна. Тичаше.

— Трябва да е казала къде отива.

— Не знам дали знаеше. Мисля, че тръгна към реката и че ще те чака там.

Сан бързо се изправи и изтича от стаята, после по външните стълби и надолу към пристанището. Но не можа да я намери. Търси я през по-голямата част от деня, разпитваше, но никой не я беше виждал. Говори с гребците и те му обещаха да му съобщят, ако Ци се покаже.

Когато се завърна в мисията и отново срещна Елгстранд, онзи сякаш бе забравил за случилото се. Тъкмо подготвяше Божията служба за следващия ден.

— Не смяташ ли, че дворът трябва да се измете? — любезно попита Елгстранд.

— Ще се погрижа да го направят рано сутринта, преди да дойдат посетителите.

Елгстранд кимна и Сан се поклони. Явно Елгстранд смяташе, че Ци толкова силно бе прегрешила, че за нея нямаше спасение. Сан не можеше да разбере, че има хора, които никога нямаше да се доближат до великата Милост, дори греховете им да са само в това, че са обичали някого. Той погледна Елгстранд и Лудин, които седяха и си говореха на верандата пред кантората на мисията.

И сякаш чак сега ги видя истински.

Два дни по-късно Сан получи съобщение от един от приятелите от пристанището. Побърза натам. Принуди се да си пробива път през голяма тълпа. Ци лежеше на една дъска. Въпреки че около кръста й имаше завързана груба желязна верига, тя се бе завърнала от дълбините. Веригата бе заседнала на колело, издигнало тялото на повърхността. Кожата й бе синкава, очите затворени. Само Сан знаеше, че в корема й има дете.

Още веднъж Сан бе останал сам.

Протегна пари на мъжа, който му бе пратил съобщението. Щяха да стигнат да изгорят тялото. Два дни по-късно той зарови пепелта й на мястото, където вече почиваше Гуо Си. Ето какво постигнах в живота си, мислеше той. Градя и пълня собственото си гробище. Тук вече почиват останките на трима, единият от които така и не се роди. Падна на колене и десетки пъти удари челото си в земята. Виеше като животно от гняв. Никога не се бе чувствал така безпомощен както сега. Той, който някога вярваше, че е способен да се грижи за братята си, сега не бе нищо друго освен сянка на човек.

Когато късно вечерта се завърна в мисията, пазачът му каза, че Елгстранд го е търсил. Сан почука на вратата на кантората, където Елгстранд седеше и пишеше на светлината на лампата си.

— Липсваше ми — каза Елгстранд. — Нямаше те целия ден. Молих се на Господ да не ти се е случило нещо.

— Нищо не ми се е случило — каза Сан и се поклони. — Само малко ме боля зъб, който излекувах с билки.

— Добре. Не можем да се оправим без теб. Върви сега да спиш.

Сан никога не разкри на Елгстранд или Лудин, че Ци се бе самоубила. Назначиха ново момиче. Сан заключи огромната болка в себе си и дълги месеци продължи да бъде незаменимият слуга на мисионерите. Никога не издаде мислите си, но сега слушаше проповедите с друго внимание. И именно сега Сан реши, че е овладял достатъчно символи, за да почне да оформя своята и на братята си история. Все още не знаеше на кого разказва. Може би само на вятъра. Но ако е така, ще принуди вятъра да го слуша. Пишеше късно вечер, спеше все по-малко часове, без да занемарява задълженията си. Винаги бе любезен, готов да се притече на помощ, да вземе решение, да се справя със слугите и да облекчава образователната работа на Елгстранд и Лудин.

Бе изминала една година от пристигането им във Фуджоу. Сан установи, че щеше да отнеме страшно много време да се създаде онова Божие царство, за което мечтаеха мисионерите. След дванайсет месеца деветнайсет души се бяха обърнали в християнската вяра. Пишеше през цялото време, търсеше пътя назад към причините за бягството от родното село.

В задачите на Сан влизаше да чисти кантората на Елгстранд. Никой друг не можеше да влиза там. Един ден, когато Сан внимателно бършеше праха от бюрото и хартиите върху него, погледът му попадна на писмо, написано от Елгстранд с китайски символи до един от неговите приятели мисионери в Кантон, с когото упражняваше езика. Елгстранд се доверяваше на приятеля си. Пишеше, че „китайците са, както знаеш, невероятно трудолюбиви и могат да издържат изпитания така, както магаретата и мулетата издържат на ритници и бой с камшик. Но не трябва да се забравя, че китайците са прости и убедени лъжци и мошеници, те са коварни и алчни и притежават животински инстинкт, който понякога ме отвращава. Повечето са отвратителни хора. Може само да се надяваме Божията любов един ден да проникне в ужасния им инат и жестокост“. Сан прочете писмото още веднъж. После довърши чистенето и напусна стаята. Продължи работата си, сякаш нищо не се бе случило, вечер пишеше, денем слушаше проповедите на мисионерите.

Една вечер през есента на 1868-а незабелязано напусна мисията. В проста платнена торба постави принадлежностите си. Когато тръгна, валеше и духаше. Пазачът спеше до портата и така и не чу, когато Сан се прекачи. Щом възседна вратата, той изтръгна знака, сочещ, че това е вратата към Храма на правдивия Бог. Изхвърли го в калта.

Улицата бе пуста. Дъждът се лееше.

Мракът погълна Сан.