Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (12)

12

На 9 март 1864 година Гуо Си и Сан започнаха да секат планината, изпречваща се на пътя на железницата, която трябваше да премине през целия северноамерикански континент. Бе една от най-тежките зими, които помнеше Невада, имаха чувството, че вдишват ледени кристали вместо въздух. Преди това Сан и Гуо Си бяха работили по̀ на запад, където бе по-лесно да се подготвя земята и да се слагат релси. Пристигнаха там в края на октомври, направо от кораба. Бяха посрещнати от мъж с тяхното презиме, Уан. За огромен ужас на Сан обикновено мълчаливият Гуо Си отвори уста и запротестира.

— Бяхме нападнати, оковани и натоварени на кораб. Не сме искали да идваме тук.

Сан реши, че сега дългото пътуване ще свърши. Мъжът пред тях никога нямаше да приеме да му се говори с такива тежки думи. Щеше да измъкне оръжието, което държеше в колана си, и да ги застреля.

Но той сгреши. Уан избухна в смях, сякаш Гуо Си беше казал нещо смешно.

— Вие не сте нищо друго освен кучета — каза той. — Дзъ ми е изпратил няколко говорещи кучета. Вие сте моя собственост, докато не си платите пътуването, храната и пътя от Сан Франсиско до тук. Ще ми платите с работа. След три години можете да правите каквото си искате. Но дотогава сте мои. Тук, в пустинята, няма къде да избягате. Има вълци, мечки и индианци, които ще ви прережат гърлото, ще ви строшат черепите като яйца и ще ви глътнат мозъците. И ако все пак опитате да избягате, имам истински кучета, които ще ви намерят. Тогава ще играе камшикът и ще ми работите още една година. Сега знаете какво ви очаква.

Сан разгледа мъжете, които стояха зад Уан. Държаха кучета на ремъци и пушки в ръцете. Сан се запита как тези бели мъже с големи бради са готови да изпълняват заповедите на един китаец. Бяха пристигнали в страна, която с нищо не напомняше на Китай.

Разположиха ги в палатков лагер дълбоко долу в една клисура, където течеше ручей. От едната страна на водата бяха китайските железопътни работници, от другата имаше смесица от ирландци, немци и други европейци. Между двата палаткови лагера цареше огромно напрежение. Водата представляваше гранична линия, която никой от китайците не преминаваше без причина. Ирландците, често пияни, крещяха обидни думи и хвърляха камъни по китайската страна. Сан и Гуо Си не разбираха какво крещят. Но камъните, прелитащи във въздуха, бяха тежки. Нямаше причина да се смята, че не означаваха същото като думите.

Живееха с още дванайсет китайци. Никой от тях не беше на кораба. Сан предположи, че Уан е предпочел да смеси новопристигналите с работници, които са били на строежа на железницата по-дълго, за да им разкажат за правилата и практиките, които важаха там. В палатката властваше мъж на име Сю. Беше слаб, с лоши зъби, но се ползваше с голям респект. Сю беше този, който посочи на Сан и Гуо Си спалните им места. Запита откъде са, на какъв кораб са пътували, но за себе си не каза нищо. До Сан лежеше мъж на име Хао, който разказа, че Сю е на строежа на железницата от самото му начало преди няколко години. Пристигнал в Америка още в началото на 1850-а и най-напред работил в златните мини. Мълвата говореше, че не му провървяло с промиването на злато в реките. Вместо това купил стара дървена барака, в която преди живели няколко успели златотърсачи. Никой така и не разбрал защо Сю е бил толкова глупав да плати 25 долара за къща, в която никой не би могъл да живее. Но Сю внимателно събрал целия прах на пода. След това махнал дъските и събрал пръстта под къщата. Накрая получил толкова златен пясък, че могъл да се върне в Сан Франсиско със скромно богатство. Решил да пътува обратно за Кантон и дори си купил билет за параход. Но докато чакал, посетил една от онези игрални зали, в които китайците прекарвали много време. Играл и загубил. Накрая проиграл и билета си. Тогава се свързал с управата на „Сентръл Пасифик“ и станал един от първите назначени китайци.

Всичко това им го разказа Хао. Как го бе научил, Сан никога не успя да разбере. Но Хао настояваше, че всяка негова дума е истина. Сю говореше английски. Чрез него братята научиха какво им крещят през ручея, разделящ двата палаткови лагера. Сю с презрение говореше за мъжете от другата страна.

— Наричат ни „жълтурковци“ — каза той. — Много унизително прозвище. Когато ирландците се напият, понякога ни наричат „прасета“, което означава, че сме Дун Фън Яо.

— Защо не ни харесват? — попита Сан.

— Защото работим по-добре — каза Сю. — Работим по-здраво, не пием, не бягаме. Освен това имаме жълти бузи и дръпнати очи. Те не харесват хора, които не изглеждат като тях самите.

Всяка сутрин Сан и Гуо Си, с фенер в ръка, се катереха по стръмната пътека, извеждаща от клисурата. Китайците и онези от другата страна на потока работеха далече едни от други. Всеки имаше свой път по клисурата, своето работно място. Надзирателите през цялото време следяха да не се доближават едни до други. Понякога все пак избухваха битки между китайци със сопи и ирландци с извадени ножове. Тогава брадатите пазачи пристигаха на коне и ги разделяха. Случваше се някой да е толкова тежко ранен, че да умре. Един китаец, пръснал черепа на ирландец, бе застрелян; ирландец, наръгал китаец, бе отведен, окован във вериги. Сю предупреждаваше всички, живеещи в палатката, да се въздържат. Постоянно им напомняше, че все още са само гости в тази страна.

— Трябва да чакаме — казваше Сю. — Един ден ще разберат, че никога не би имало железница, ако ние, китайците, не я построим. Един ден всичко ще се промени.

По-късно вечерта, когато лежаха в палатката, Гуо Си шепнешком попита какво всъщност е имал предвид Сю. Но Сан нямаше задоволителен отговор.

Братята подготвяха насипа, върху който се закрепваха релсите и траверсите. Навсякъде горяха огньове, за да могат да виждат добре работата си, а и за да се стопли замръзналата земя. През цялото време бяха пазени от надзиратели на коне, бели въоръжени мъже в палта от вълчи кожи, с шалове, завързани около шапките им, за да държат студа далеч. Сю ги беше научил винаги да отговарят „Yes, Boss“, ако ги заговорят, дори да не разбират какво им се казва.

Огньовете пламтяха по протежение на километри. Там пък ирландците слагаха релси и траверси. Понякога чуваха воя на локомотив, изпускащ пара. Сан и Гуо Си гледаха тези великански черни теглещи зверове, подобни на дракони. Дори ако огнедишащите чудовища, за които разказваше майка им, бяха цветни, все пак именно тези черни, лъщящи зверове бе имала предвид тя.

Теглото им бе безгранично. Когато свършваха дългите дни, едва имаха сили да се довлекат обратно до клисурата, да изядат храната си и после да се приберат в палатката. На всичкото отгоре Сан се опитваше да накара Гуо Си да се измие в студената вода. Сан изпитваше отвращение към собственото си тяло, ако бе мръсен. За свое учудване почти винаги бе сам долу при студената вода, полугол и треперещ. Единствените, които също се миеха, бяха новопристигналите. Но волята да се поддържаш чист изчезваше при тежката работа. Накрая дойде денят, когато и той падаше в леглото, без да се е измил. Сан лежеше в палатката и усещаше миризмата на телата им. Сякаш самият той бавно се превръщаше в същество без достойнство, без мечти или копнежи. В полуунес виждаше майка си и баща си и мислеше, че само е сменил един ад с друг. Сега бяха принудени да работят като роби — нещо по-лошо от преживяното от техните родители. Това ли очакваха, когато поеха към Кантон? Нямаше ли някакъв изход за бедняците?

Тази вечер, тъкмо преди да заспи, Сан реши, че единствената им възможност да оцелеят, е да избягат. Всеки ден виждаше как някой от изтощените работници пада и го отнасят. На другия ден сподели плановете си с Хао, който лежеше до него и замислено го слушаше.

— Америка е огромна страна — каза Хао. — Но не толкова голяма, че китайци като теб и брат ти да изчезнат. Ако наистина говориш сериозно, трябва да избягаш обратно в Китай. Иначе рано или късно ще ви хванат. А какво ще се случи с вас, дори не искам да ти разказвам.

Сан дълго размишлява над думите на Хао. Все още не бе дошъл часът за бягство до Китай, дори още не бе дошло времето да каже на Гуо Си за плана, който носеше в себе си.

В края на март в железопътното селище в клисурата пристигнаха първите черни мъже. Разпънаха палатката си до тази на китайците. Никой от братята не бе виждал черен човек преди. Дойдоха целите в дрипи и мръзнеха по-зле от който и да било. Мнозина от тях измряха в клисурата и на строежа още в началото. Бяха толкова слаби, че падаха в тъмнината и ги намираха доста по-късно, през пролетта, когато снегът почваше да се топи. Черните мъже бяха още по-зле третирани от китайците и „чернилки“ се произнасяше с тон, още по-лош отколкото „жълтурковци“. Дори Сю, който иначе проповядваше въздържаност в отношението към другите на строежа, открито изразяваше презрението си към черните.

— Белите ги наричат паднали ангели — каза Сю. — „Чернилките“ са зверове без души и никому не липсват, когато умрат. Вместо мозъци имат буци гниещо месо.

Необичайно големият студ легна като желязно покривало върху клисурата и строежа. Една вечер, докато седяха с купичките си за храна плътно до огъня, който донякъде предпазваше от студа, Сю съобщи, че на другия ден се местят на друг лагер, защото ще почнат да прокопават и пробиват на друго място в планината.

Тръгнаха рано сутринта на следващия ден. Сан не помнеше някога през живота си да бе преживял по-страшен студ. Вървяха по насипа и стигнаха до точката, в която свършваха релсите, а после и неколкостотин метра по-нататък до самия насип. Сан знаеше, че се намират много близо до онази планина, която белите наричаха Сиера Невада. Там щяха да почнат да пробиват дупки и тунели, за да продължи строежът на железницата.

Сю спря до най-ниския планински хребет. Там имаше разпънати палатки и запалени огньове. Мъжете, извървели целия път от клисурата до тук, се строполиха на земята до греещите пламъци. Сан падна на колене и протегна замръзналите си ръце, обвити в парцали. В същия миг дочу глас зад себе си. Когато се обърна, там стоеше бял мъж с коса чак до глезените и шал, усукан около лицето, който му даваше вид на маскиран бандит. В ръка държеше пушка. Беше облечен в кожи, от подплатената му с кожа шапка висеше лисича опашка. Очите му напомниха на Сан очите на Дзъ.

Внезапно белият мъж вдигна пушката и стреля право в тъмнината. Топлещите се край огъня се скупчиха.

— Станете! — извика Сю. — Свалете каквото имате на главите!

Сан учудено го погледна. Да свалят шапките, които бяха напълнили със сено и парцали?

— Долу! — изкрещя Сю, явно изплашен от мъжа с пушката. — Долу шапките!

Сан свали шапката си и кимна на Гуо Си да направи същото. Мъжът с пушката дръпна шала. Под носа си имаше гъсти мустаци. Въпреки че бе на няколко метра, Сан усети, че мирише на спирт. Веднага настръхна. Мъже, миришещи на спирт, винаги бяха по-непредсказуеми от трезвите.

Мъжът заговори с пресипнал глас. Сю се зае да превежда.

— Свалихте си шапките, за да чувате по-добре — каза Сю.

Говореше със същия дрезгав глас като мъжа с пушката.

— Ушите ви са толкова запушени от кал, че не чувате — продължи Сю. — Казвам се ЯА, но не ми викайте друго освен „Бос“. Когато ви заговоря, ще сваляте шапките си. Ще отговаряте на въпросите ми, но сами никога няма нищо да питате. Ясно ли е?

Сан измърмори заедно с останалите. Беше ясно, че мъжът пред тях не харесваше китайци.

Мъжът, който се назова ЯА, продължи да крещи.

— Пред вас има стена от камък. Ще я разцепите на две половини достатъчно широко, за да мине железният път. Избрани сте вие, защото сте доказали, че можете здраво да работите. Тук няма полза нито от проклетите чернилки, нито от пропилите се ирландци. Това е планина, подходяща за китайци. Затова сте тук. А аз съм тук, за да видя, че работите както трябва. Онзи, който не използва всичките си сили, онзи, който се окаже мързелив, ще проклина часа, в който се е родил. Разбрахте ли? Искам всеки един от вас да отговори. После може пак да си сложите шапките. Кирките ще получите от Браун, който пощръклява при пълнолуние. Тогава яде сурови китайци. Иначе е кротък като агънце. Ясно ли е?

Всички отговориха с тих глас.

Започна да се развиделява, когато вече с кирки в ръце застанаха пред каменната стена, която се изправяше почти вертикално пред тях. ЯА за момент остави пушката си на Браун, грабна една кирка и изсече два знака в долната част на каменната стена. Сан видя, че ширината на дупката, която трябваше да пробият, е почти осем метра.

Никъде не съзря паднали каменни блокове или купчини чакъл. Планината щеше да окаже яка съпротива. Всеки процеп, който изсичаха, щеше да им струва усилия, несравними с преживените досега.

Изглежда някак бяха предизвикали боговете, изпратили им предстоящото изпитание. Трябваше да пробият път, за да бъдат свободни хора, а не презрени „жълтурковци“ в американската пустиня. Сан бе връхлетян от огромно и безнадеждно отчаяние. Единственото, което сега го крепеше, бе мисълта, че все един ден той и Гуо Си ще избягат. Опита се да си представи, че всъщност планината е само една стена, разделяща го от Китай. Само няколко метра навътре и студът щеше да изчезне. Оттатък цъфтяха черешовите дръвчета.

Тази сутрин започнаха да обработват твърдата планина. Новият им надзирател ги пазеше като орел. Дори да обърнеше гръб, пак виждаше, ако някой за миг оставеше кирката си да почива. Бе обвил юмруците си с ремъци, които деряха кожата на лицето на провинилия се нещастник. Не минаха много дни, преди всички да го намразят. Мечтаеха да го убият. Сан се питаше какви са отношенията между ЯА и Уан. Дали Уан притежаваше ЯА или беше обратното?

ЯА изглежда бе в сговор с планината, която с крайно нежелание пускаше по някое парче, сякаш то беше сълза или косъм от гранит. Отне им почти цял месец да изсекат отвор с определената ширина. Тогава един от тях вече бе починал. През нощта безшумно се бе надигнал и изпълзял от входа на палатката. Съблякъл се бе гол и бе легнал в снега да умре. Когато ЯА откри умрелия китаец, побесня.

— Няма да съжалявате самоубиец — крещеше той с дрезгавия си глас. — Ще съжалявате, че сега трябва да изсечете и неговия дял.

Когато вечерта се върнаха от планината, тялото го нямаше.

Когато започнаха да атакуват планината с нитроглицерин, започнаха да умират хора. Тогава Сан разбра, че е време да бягат. Каквото и да ги очакваше навън в пустошта, не би могло да бъде по-зле от онова, което преживяваха сега. Щяха да се махнат и да не спират, докато не се върнат обратно в Китай.

Тръгнаха след четири седмици. Напуснаха безшумно палатката през нощта, следвайки линията, откраднаха два коня от релсовия транспорт и после продължиха на запад. Чак когато стигнаха на такова разстояние, че планината Сиера Невада им се стори достатъчно далече, седнаха да си починат край един огън и скоро продължиха пак. Стигнаха до устието на река и яздиха във водата, за да прикрият следите си. Често спираха и се обръщаха. Но пейзажът бе пуст. Никой не ги преследваше. Сан бавно започна да вярва, че може би все пак ще успеят да се завърнат у дома. Но надеждата му бе крехка. Все още не смееше да й се довери.