Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (11)

11

Прекараха нощта на кея. Кучето ги пазеше, ръмжеше по тихите, промъкващи се наблизо стъпки. Но когато се събудиха на сутринта, все пак някой бе успял да открадне манерката. Сан, бесен, се огледа наоколо. Беднякът краде от бедняците, помисли. Дори една празна стара манерка върши работа на онзи, който няма нищо.

— Кучето е добро, но не е особено добър пазач — каза Сан.

— Какво ще правим сега? — запита У.

— Ще опитаме да намерим работа — отвърна Сан.

— Гладен съм — каза Гуо Си.

Сан поклати глава. Гуо Си много добре знаеше, че нямат вече храна.

— Не можем да крадем — каза Сан. — Първо трябва да поработим и после ще намерим нещо за ядене.

Заведе братята си на мястото, където подтичваха хората със своите товари. Кучето още ги следваше. Сан дълго стоя, наблюдавайки онези, които даваха заповеди до корабните мостици. Накрая реши да се приближи до дебел, нисък мъж, който не удряше носачите, дори когато се движеха по-бавно.

— Трима братя сме — каза Сан. — Можем да носим.

Мъжът му хвърли бесен поглед, продължавайки да контролира хамалите, които излизаха от трюма с тежки товари върху раменете си.

— Абе, какво правят всички тези селяни в Кантон — викна той. — Защо сте дошли тук? Има хиляди селяни, които търсят работа. Имам повече от достатъчно. Вървете си сега. Не ме безпокойте.

Те продължиха да бродят покрай мостиците, но навсякъде получаваха същия отговор. Никой не ги искаше. Тук, в Кантон, те не струваха и пукната пара.

Този ден не ядоха нищо освен остатъци от мръсни зеленчуци, които лежаха стъпкани на улицата до един пазар. Вода пиха от помпа, заобиколена от гладни хора. Още една нощ легнаха свити на кея. Сан не можеше да заспи. Притискаше силно юмруци към корема си, дано изчезне хапещото го чувство на глад. Сети се за рояка пеперуди, в който попадна. Сякаш всички те се бяха напъхали в тялото му и драскаха с наточените си крила червата му.

Минаха още два дни, без да намерят някого на кея, който да кимне и да каже, че има нужда от гърбовете им. Когато и вторият ден привърши, Сан разбра, че дълго няма да издържат. Не бяха яли нищо след стъпканите зеленчуци. Сега живееха само на вода. У получи треска и лежеше треперещ на земята в сянката на купчина варели.

Сан взе решение, когато слънцето започна да залязва. Трябва да имат храна, иначе ще загинат. Заведе братята и кучето на един открит площад, където бедняци седяха около огньове и ядяха онова, до което се бяха докопали. Сега разбра защо майка му им беше изпратила кучето. С камък разби главата му. Хората около един от огньовете се приближиха. Кожата върху изпитите им лица бе опъната. Сан зае нож от един от мъжете, разфасова кучето и сложи частите в един казан. Бяха толкова гладни, че не дочакаха месото хубаво да се свари. Сан разпредели късовете, така че всички около огъня получиха по равно. След яденето налягаха по земята и затвориха очи. Само Сан остана да седи, взрян в пламъците. На другия ден дори нямаше да имат куче, което да изядат. Видя пред себе си родителите си как висяха на дървото онази сутрин. А сега колко ли близо бяха клоните и въжето до собствения му врат? Не знаеше. Внезапно усети, че някой го наблюдава. Вгледа се в мрака. Наистина там имаше някой, бялото на очите му светеше в тъмнината. Мъжът пристъпи към огъня. Бе по-възрастен от Сан, но все пак не особено стар. Усмихваше се. Сан помисли, че трябва да е от онези щастливци, които не обикалят винаги гладни наоколо.

— Аз съм Дзъ. Видях как изядохте едно куче.

Сан не отговори. Седеше очаквателно. Нещо у странника го правеше несигурен.

— Аз съм Дзъ Цюан Джао. Ти кой си?

Сан неспокойно се огледа.

— Да не съм навлязъл в твоя земя?

Дзъ се изсмя.

— Съвсем не. Просто питам кой си. Да си любопитен е човешко качество. Онези, които не са любознателни, не ги чака добър живот.

— Аз съм Уан Сан.

— Откъде си?

Сан не бе свикнал да му задават въпроси. Стана подозрителен. Може би мъжът, който се нарече Дзъ, принадлежеше към избраните, имащи право да разпитват и наказват? Може би той и братята му бяха нарушили някой от невидимите закони и правила, валидни за бедния човек?

Сан колебливо кимна в мрака.

— Оттам. Аз и братята ми вървяхме много дни и нощи. Минахме две големи реки.

— Чудесно е да имаш братя. И какво правите тук?

— Търсим работа. Но няма никаква.

— Трудно е. Много трудно. Мнозина налитат на града като мухи на мед. Да си намериш прехрана никак не е лесно.

На езика си Сан имаше въпрос, но предпочете да го преглътне. Дзъ явно бе проницателен.

— Питаш се от какво живея, защото не съм в дрипи?

— Не искам да изглеждам любопитен пред хора, които стоят над мен.

— Няма значение — каза Дзъ и седна. — Баща ми водеше малката си търговска флотилия нагоре-надолу по реката. Когато умря, аз и един от братята ми поехме работата. Третият и четвъртият ми брат се изселиха на сушата зад морето, в Америка. Там намериха щастието си, перат мръсните дрехи на белите хора. Америка е много странна страна. Къде иначе можеш да забогатееш от мръсотията на другите?

— Мислил съм за това. Да замина за онази страна.

Дзъ разучаващо го гледаше.

— За това трябват пари. Никой не може да пътува гратис през голямото море. Сега ще ти пожелая лека нощ. Надявам се да успеете да намерите работа.

Дзъ се изправи, поклони се и изчезна в тъмнината. Сан легна и се запита дали не си бе въобразил краткия разговор. Може би бе разговарял със собствената си сянка? Може би това бе мечтата да бъде някой друг?

Братята продължиха безутешното търсене на работа и храна с дълги преходи из гъмжащия град. Сан престана да се връзва с братята си, мислеше, че е като някой звяр с малките си, които през цялото време се притискат о него в голямото стадо. Търсеха работа по кейовете и по претъпканите улички. Сан призоваваше братята си да изправят рамене, ако застанат пред някого, който има вероятност да им даде работа.

— Трябва да изглеждаме силни — каза той. — Никой не дава работа, ако нямаш сили в ръцете и краката. Дори да сте уморени и гладни, трябва да излъчвате голяма сила.

Храната, която ядяха, бе изхвърляна от другите. Но когато се сбиха с кучетата за захвърлен кокал, Сан разбра, че са на път да се превърнат в зверове. Майка му разказваше приказка за един, който се превърнал в животно с опашка и четири крака и без ръце, защото бил мързелив и не искал да работи. Но те не работеха не защото бяха мързеливи.

След още един ден във влажната жега Сан започна да губи надежда. Беше толкова гладен, че започна да му се вие свят и не можеше да мисли ясно. Докато лежеше на моста със спящите си братя, за първи път помисли, че може би е най-добре да заспи и никога да не се събуди. Нямаше за какво.

През нощта отново сънува трите отрязани глави. Внезапно те му проговориха, но той не разбираше какво му казват. В ранното утро Сан отвори очи и видя Дзъ да седи на една греда и да пуши лула. Усмихна се, като видя, че Сан е буден.

— Много неспокойно спиш — каза. — Видях, че сънуваш нещо, от което искаш да се отървеш.

— Сънувах отрязани глави — отвърна Сан. — Може една от тях да е била моята.

Дзъ замислено го изгледа, преди да отговори.

— Онези, които могат да избират, избират. Нито ти, нито братята ти изглеждате силни. Личи, че гладувате. Никой не избира гладуващи за носене, мъкнене или теглене. Поне докато има новопристигнали с все още запазени сили и храна в раницата.

Дзъ изчука лулата си, преди да продължи.

— Всяка сутрин по реката плуват мъртъвци, които не са издържали повече. Които не са видели смисъл да продължат. Пълнят блузите си с камъни или връзват краката си с ремъци. Кантон се е превърнал в град, пълен с неспокойни духове на хора, отнели живота си.

— Защо ми казваш всичко това? Мъките ми са достатъчно големи.

Дзъ вдигна ръка.

— Не го казвам да те тревожа. Нищо нямаше да казвам, ако нямам какво още да прибавя. Братовчед ми има фабрика, в която точно сега много работници са болни. Може би ще помогна на теб и братята ти.

Сан просто не можеше да повярва, че чутото е истина. Но Дзъ повтори казаното. Не искал нищо да обещава, но евентуално можел да им намери работа.

— Защо искаш да помогнеш тъкмо на нас?

Дзъ вдигна рамене.

— Какво стои зад онова, което прави човек? Или което не прави? Може би просто смятам, че заслужаваш помощ.

Дзъ се изправи.

— Ще се върна, щом проуча — каза. — Не съм човек, който напразно сипе обещания.

Остави малко плодове пред Сан и отново се отдалечи. Сан го видя да върви по моста и да изчезва в хорската гмеж.

Верен на думите си, Дзъ се завърна вечерта.

— Събуди братята си — каза Дзъ. — Трябва да вървим. Има работа за вас.

Сан побърза да събуди Гуо Си и У.

— Трябва да вървим. Утре най-сетне ще имаме работа.

Дзъ ги поведе из тъмните улички. Сан забеляза, че стъпва по спящи на улицата хора. В едната ръка държеше ръката на Гуо Си, който на свой ред придържаше У.

Скоро Сан усети по миризмата, че се намират в близост до водата. После всичко се разви много бързо. От мрака изникнаха някакви хора, които ги сграбчиха за ръцете и нахлузиха чували на главите им. Сан получи удар и падна, но продължи да се бие. Когато отново бе притиснат на земята, толкова силно захапа нечия ръка, че успя да се освободи. Но веднага бе заловен отново. Сан чу изпълнения с ужас вик на У някъде наблизо. На светлината на люлееща се лампа видя брат си да лежи по гръб. Мъж издърпа нож от гърдите му и после хвърли тялото във водата. У бавно бе отнесен от течението. В един замайващ миг той разбра, че У е мъртъв. Че не е успял да го защити. После някой силно го удари отзад по главата. Изгуби съзнание, когато натовариха него и Гуо Си на гребна лодка, която ги отведе на чакащ на рейд кораб.

Това се случи през лятото на 1863-та. Година, в която хиляди бедни китайци бяха отвлечени и прекарани по морето до Америка, всмукала ги в безмерната си паст. Онова, което ги очакваше, бе същото тегло, от което някога мечтаеха да се отърват.

Прекараха ги през голямото море. И немотията ги последва.