Хенинг Манкел
Човекът от Пекин (10)

10

1863-та. Най-горещото време на годината. Вторият ден от дългото пътуване на Сан и двамата му братя към брега, към град Кантон. Рано сутринта стигнаха до разклон, където на забити в земята бамбукови пръти имаше три отрязани глави. Колко време са стояли там не можеха да преценят. У, най-младият от тримата братя, реши, че е минала поне седмица, защото очите и големи парчета от бузите вече бяха изкълвани от враните. Гуо Си, по-старият, твърдеше, че главите са отрязани най-много преди няколко дни. Смяташе, че в зеещите усти все още се таи ужасът от онова, което ги е очаквало. Сан не каза нищо. Отсечените глави бяха като знак, че същото може да сполети него и братята му. Бяха избягали, спасявайки се от далечно село в провинция Гуанси. И това бе първото, което срещнаха — напомняне, че техният живот ще бъде в опасност и за в бъдеще.

Напуснаха мястото, което Сан в мислите си кръсти „разклонът на трите глави“. Докато Гуо Си и У се караха дали екзекутираните са били бандити или селяни, които не са се харесвали на някой едър земевладелец, Сан размишляваше за онова, което ги бе натирило по пътищата. С всяка измината крачка се отдалечаваха от предишния си живот. Дълбоко в себе си се надяваше братята му един ден да се върнат в Уейхъй, селото, в което бяха израснали. За себе си не знаеше какво да мисли. Може би бедните селяни и децата им никога нямаше да се изтръгнат от мизерията, в която живееха? Какво ги очакваше в Кантон, накъдето се бяха запътили? Казваха, че можеш да се промъкнеш на някой кораб, да преминеш морето на изток и да стигнеш до земя, където има реки, блестящи от златни буци, някои големи колкото кокоше яйце. Дори до далечното селце Уейхъй бе стигнала мълвата за земя, обитавана от чуждите бели дяволи и толкова богата, че дори прости хорица от Китай биха могли да се издигнат с труд от немотията до невероятна власт и богатство.

Сан не знаеше в какво да вярва. Бедняците винаги мечтаеха за живот без господари, които да ги тормозят. Самият той мислеше за това още като съвсем мъничък, застанал със сведена глава на пътя, по който минаваше някое величие в покритата си носилка. Винаги се бе чудил как така хората могат да живеят толкова различно. Веднъж бе попитал баща си Пей, но вместо отговор получи шамар. Не се задаваха глупави въпроси. Боговете по дърветата, хълмовете и планините бяха създали този живот, който те живееха. За да може тази загадъчна вселена да постигне божествено равновесие, нужно бе да има бедни и богати, селяни, теглещи плугове след водните биволи, и богаташи, които дори не стъпваха с крака по земята, родила и тях. Повече никога не попита родителите си за какво мечтаеха пред образите на своите богове. Всички в селото бяха еднакво бедни и еднакво уплашени от невидимия земевладелец, чиито слуги с камшици принуждаваха селяните да си вършат ежедневната работа. Сякаш дори децата превиваха гръб още преди да са се научили да ходят. Хората в селото спяха на черги, които вечер се разстилаха направо върху студения пръстен под. Под главите си слагаха твърди възглавници от бамбук. Дните следваха еднообразния ритъм, определян от годишните сезони. Оряха зад уморените си водни биволи и садяха своя ориз. Надяваха се идващата година очакваната реколта да е достатъчна да ги изхрани. В лоши години нямаше почти нищо, от което да живеят. Когато свършеше оризът, ядяха листа.

Или трябваше просто да легнат и да умрат. Нямаше какво друго.

Сан се пробуди от мислите си. Беше започнало да се здрачава. Огледа се за подходящо място, където да преспят. Покрай пътя растеше младо дърво до няколко скали, откъснали се от планинската верига, издигаща се на западния хоризонт. Постлаха завивките си от сушена трева, разделиха си останалия им ориз, който трябваше да им стигне до Кантон. Сан крадешком погледна братята си. Дали щяха да издържат? Ами какво щеше да прави, ако някой от тях се разболееше? Самият той все още се чувстваше силен. Но сам не би издържал да носи някого от братята си, ако се наложеше. Не говореха много един с друг. Сан бе казал да не се пилее и малкото сила, която имаха, в разговори и кавги.

— Всяка дума, която си изкрещите, ви краде по една крачка. Сега не думите са важни, а крачките, които са ни нужни, да стигнем до Кантон.

Никой от братята не възрази. Сан знаеше, че му се доверяват. Сега, когато родителите им вече не бяха живи и те бяха бегълци, трябваше да вярват, че Сан взима правилните решения.

Натъркаляха се на постелките си, оправиха плитките на гърба си и затвориха очи. Сан можеше да чуе как заспаха — първо Гуо Си, а после и У. Още са като малки деца, помисли той. Въпреки че и двамата са на повече от двайсет. Сега нямат никого другиго освен мен. Аз съм възрастният, който знае кое е най-добро за тях.

Около него миришеше на влага и кал. Лежеше по гръб и гледаше звездите. Майка му често го извеждаше вечерно време и му сочеше небето. Тогава на умореното й лице грейваше усмивка. Звездите я утешаваха в тежкия й живот. Обикновено живееше с лице към земята. Когато се обръщаше към звездите, за кратък миг не виждаше кафявата земя под себе си.

Той претърси с поглед нощното небе. Майка му бе дала имена на няколко звезди. Една ярко светеща звезда в съзвездие, наподобяващо дракон, бе назовала Сан.

— Това си ти — каза му. — Оттам идеш и един ден там ще се завърнеш.

Мисълта, че произлиза от звезда, го бе уплашила. Но не каза нищо, видя, че това прави майка му щастлива.

Сан се замисли за ужасните събития, принудили него и братята му внезапно да избягат. Един от новите надзиратели на земевладелеца, мъж на име Фан, бе дошъл да изкаже недоволството си, че родителите му не си вършели както трябва работата. Сан знаеше, че баща му има силни болки в гърба и не се справя с тежката работа. Майка му помагаше, но все пак изоставаха. Фан стоеше пред хижата им от кал и езикът му заплашително се стрелкаше между предните зъби. Фан бе млад, почти връстник на Сан. Но двамата идваха от различни светове. Фан погледна родителите му, превити пред него със сламените шапки в ръка и сведени глави като насекоми, които можеше, когато пожелае, да смачка. Ако не се справеха с работата, щяха да бъдат изгонени от жилището си и принудени да станат просяци. През нощта Сан ги чу да си шепнат. И тъй като се случваше много рядко да не заспят веднага, той лежеше и се вслушваше. Но така и не разбра какво си казаха. На сутринта постелката, на която спяха родителите му, бе празна. Той веднага се изплаши. В тясната колиба всички ставаха заедно. Трябва да се бяха промъкнали навън, за да не събудят синовете си. Внимателно се надигна от пода, сложи парцаливите си панталони и единствената блуза, които притежаваше. Когато излезе, слънцето още не бе изгряло. Хоризонтът беше окъпан в розово. Някъде се чу кукуригане на петел. Хората в селото тъкмо се събуждаха. Всички освен неговите родители. Те висяха на дървото, което ги даряваше със сянка през най-горещото време на годината. Телата им бавно се люлееха на утринния вятър.

Онова, което се случи после, помнеше слабо. Не искаше братята му да видят родителите си да висят на въжето със зейнали усти. Със сърпа, употребяван от баща му на полето, сряза въжетата. Двамата паднаха тежко върху него, сякаш искаха да го отнесат със себе си в смъртта. Старейшината на селото, старият Бао, който беше полусляп и толкова силно трепереше, че едва се задържаше прав, дръпна Сан настрани и му каза, че е най-добре той и братята му да се махнат. Фан сигурно щеше да им отмъсти, като ги хвърли в клетките на затвора в своя двор. Или ги екзекутира. В селото нямаше съдия, нямаше друг закон освен този на земевладелеца и Фан говореше и действаше от негово име.

Тръгнаха, още преди да бе догоряла кладата с телата на родителите им. И ето сега лежеше под звездите със спящите братя до него. Какво ги очаква — не знаеше. Старият Бао бе казал да се отправят към брега, към града Кантон и да потърсят работа.

Вървяха, докато краката им не се разраниха, а устите им не пресъхнаха от жажда. Оплакаха родителите си, уплашени от неизвестността, която ги очакваше. Сан опита да ги утеши, но и ги призова да побързат. Фан бе опасен. Разполагаше с коне за езда, мъже с пики и остро наточени саби, които все още можеха да ги настигнат.

Накрая Сан заспа. В съня си видя трите отсечени глави да тичат срещу него. Можеше да усети студеното острие на сабята на собствения си врат. Братята вече бяха мъртви, главите им се бяха търкулнали върху пясъка, а кръвта изтичаше на тласъци от гръкляните им. Много пъти се събуждаше с желанието да се освободи от съня и после заспиваше отново.

Тръгнаха рано сутринта, след като изпиха последните капки от манерката, която Гуо Си носеше на ремък на шията си. През деня трябваше да намерят вода. Вървяха бързо покрай каменистия път. Понякога срещаха хора на път за полето или с тежки товари по главите и раменете си. Сан се чудеше дали този път не е безкраен. Може и да нямаше никакво море. Може би нямаше и град на име Кантон. Но не каза нищо на Гуо Си и У. Това щеше да направи крачките им бавни и тежки. Малко черно куче с бяло петно на гърлото последва бегълците. Откъде се появи, Сан така и не разбра. Просто изведнъж изникна от нищото. Опита да го прогони, но то непрекъснато се връщаше. Хвърлиха камъни по него, но скоро кученцето пак ги догони.

— Кучето ще се казва Даян би ан дъ дачъншъ, „Големият град от другата страна на морето“ — каза Сан.

По обяд, когато жегата бе най-тежка, седнаха на почивка под дърво в малко село. От жителите получиха вода и напълниха манерката си. Кучето лежеше и пъхтеше в краката на Сан. Той внимателно го разгледа. Имаше нещо странно у това куче. Възможно ли бе майка им да го бе изпратила от царството на смъртта? Пратеник, който може да тича между мъртвите и живите? Сан не знаеше, винаги му бе трудно да вярва във всички тези богове, почитани от селяните и неговите родители. Как може да се молиш на едно дърво, което не отговаря, на дърво без уши и уста? Или на бездомно куче? Ако боговете ги имаше, то той и братята му се нуждаеха от помощта им.

След три дни път започнаха да срещат все повече и повече хора. Двуколки минаваха с големи товари тръстика и чували със зърно, празни двуколки се връщаха в обратна посока. Сан набра кураж и викна на мъж, седящ върху такава празна кола.

— Колко е до морето?

— Два дни. Не повече. Утре ще усетите мириса на Кантон, не може да го сбъркате.

Той се засмя и отмина. Сан се загледа след него. Какво искаше да каже с това, че градът мирише?

Същия следобед внезапно се натъкнаха на ято пеперуди. Насекомите бяха прозрачни и жълти, пърхащите им криле шумоляха като хартия. Сан застана изумен в средата на облак пеперуди. Сякаш бе влязъл в къща, в която стените бяха направени от криле. Тук бих искал да остана, помисли си той. Бих искал тази къща да няма никаква врата. Тук искам да остана и да слушам крилете на пеперудите, докато един ден падна мъртъв на земята. Но братята му бяха там. Не можеше да ги остави. С ръце направи отвор сред пеперудите и им се усмихна. Нямаше да ги изостави.

Прекараха още една нощ под някакво дърво, след като хапнаха от ориза. На другия ден пристигнаха в Кантон. Кучето продължаваше да ги следва.

Сан все повече и повече се убеждаваше, че именно майка му бе пратила от царството на мъртвите куче да ги пази. Никога не бе вярвал в такова нещо. Но сега, както стоеше пред градските порти, започна да мисли, че би могло и да е така.

Влязоха в гъмжащия град, който действително ги посрещна с неприятните си миризми. Сан се уплаши да не загуби от очи братята си сред всички тези чужди хора, блъскащи се по улиците. Затова усука дълга връв около кръста си и завърза с нея и братята си. Сега не можеха да се загубят, ако не скъсат връвта. Бавно си пробиваха път сред целия този народ, дивяха се на големите къщи, храмовете, изложените за продан стоки.

Внезапно връвта се опъна. У посочи с ръка. Сан видя какво го бе накарало да спре. Един мъж седеше на носилка. Завесите, обикновено скриващи пътуващия, бяха дръпнати. Че мъжът умираше, нямаше никакво съмнение. Беше бял, сякаш някой бе боядисал бузите му с бяла пудра. А може да беше зъл. Дяволът винаги изпращаше на земята демони с бели лица. Освен това нямаше плитка, имаше дълго, грозно лице с голям, крив нос. У и Гуо Си се притиснаха по-близо до Сан, питайки го дали това е човек или дявол. Сан не знаеше. Никога не бе виждал нещо подобно дори и в най-страшните си кошмари. Изведнъж завесите паднаха и носилката замина. Един мъж до Сан плю след стола.

— Кой беше този? — запита Сан.

Мъжът го изгледа с презрение и помоли да повтори казаното. Сан чу, че говорят на съвсем различни диалекти.

— Мъжът в носилката? Кой е той?

— Бял, който притежава много от корабите, които влизат в нашето пристанище.

— Болен ли е?

Мъжът се изсмя.

— Те така си изглеждат. Бели като трупове, които е трябвало отдавна да изгорят.

Братята продължиха през прашния и вонящ град. Сан наблюдаваше хората. Мнозина бяха добре облечени. Не бяха в такива дрипи като него. Започна да предусеща, че светът не е точно такъв, какъвто си го бе представял.

След многочасово блуждаене из града зърнаха между уличките вода. У се отскубна и се затича към нея. Хвърли се на колене и започна да пие, но се спря и плю, когато установи, че е солена. Подут труп на котка мина по водата. Сан видя не само мършата, но и изпражнения от хора и животни. Догади му се. У дома в селото те използваха своите изпражнения, за да наторяват малките лехи, в които отглеждаха зеленчуци. А тук, изглежда, хората изхвърляха лайната си право във водата, без там да има нещо, което да расте. Огледа водата и не видя отсреща друга земя. Това, което наричат море, трябва да е някаква много широка река, помисли той.

Седнаха на полюшващо се дървено мостче, обкръжено от лодки, толкова много, че не бе възможно да се преброят. Навсякъде се чуваха хорски крясъци и шум. И това бе нещо, което отличаваше града от селския живот. Тук хората крещяха непрекъснато, сякаш всеки имаше какво да каже или да се оплаче от нещо. Сан никъде не усети тишината, на която толкова бе свикнал.

Изядоха последните остатъци от ориза и си разделиха водата от манерката. У и Гуо Си тайничко го наблюдаваха. Сега трябваше да им докаже, че е заслужил тяхното доверие. Но как да им намери работа в този оглушителен, хаотичен водовъртеж от хора? Откъде ще вземат храна? Къде ще спят? Той загледа кучето, лежащо с едната лапа върху муцуната. Сега какво да правя, помисли той. Усети, че е нужно да остане сам, за да прецени ситуацията. Изправи се и помоли братята да го почакат заедно с кучето. За да не мислят, че ги оставя, че изчезва в гъстата маса народ, за да не се завърне никога, каза:

— Представете си, че ни свързва невидима връв. Скоро ще се върна. Ако някой ви заговори, отговорете учтиво, но не мърдайте оттук. Иначе никога няма да ви намеря.

Тръгна из уличките, като през цялото време се обръщаше, за да запомни пътя. Внезапно една от тесните улици се разтвори към площад с храм. Хора коленичеха или се кланяха, олюлявайки се пред олтара, върху който имаше жертвени дарове и горяха димни пръчици. Може би майка ми също е притичвала към подобен олтар и е коленичила пред него, помисли той. Баща ми може би също се е приближавал до олтар, макар и по-колебливо. Не помня някога да бе слагал единия си крак пред другия, без да се поколебае.

А сега той беше този, който не знаеше как да постъпи.

На земята лежаха няколко камъка, изпаднали от стените на храма. Той седна, усещайки замайване от жегата, от всички тези хора и от глада, който усилено се правеше, че не забелязва. Когато си почина, се върна при реката и тръгна по кейовете, точещи се покрай Перлената река. Превити под тежестта на големи товари, хора се движеха по разнебитените пътеки. Внезапно му просветна. За да оцелеят, трябва да носят. Това и ние го можем, помисли си. Братята ми и аз, ние сме носачи. Тук няма лехи, няма оризови поля. Но можем да носим, силни сме.

Върна се при У и Гуо Си, които седяха свити на моста. Дълго стоя и гледа как се гушеха един в друг. Като кучета сме, рече си той. Които всички подритват, които трябва да живеят от онова, което другите изхвърлят.

Кучето го забеляза и затича към него. Този път не го ритна.