Антон Балаж
Лагерът на леките жени (7)

7.
Камарджоба, или долината на радостта

Прозорецът беше с решетка, но широко отворен, така че Ерничка можеше да вдишва дълбоко всички аромати през нощта срещу Еньовден. Усещаше мащерката, а след малко долови и аромата на пелина и на божието дръвче. Монахините в манастира ги водеха зад реката и ги учеха как да разпознават билките, как да ги берат и правилно да сушат лековитите треви. Сестра Еменция, която според мнението на всички послушнички не трябваше да е монахиня, ходеше да бере билки и през нощта срещу Еньовден. Тя вярваше, че набраните около полунощ билки имат вълшебна сила. Игуменката пък твърдеше, че нощта срещу Еньовден е нощ на греха, че е езическа нощ и че монахините не трябва да излизат навън, защото там ги дебне изкушение, и още, че сестра Еменция доброволно му се поддава. А доброволно да се поддадеш на изкушението, е грях. Но сестра Еменция упорстваше. В такива моменти Ерничка усещаше, че и в нея се надига съпротива срещу строгия монашески режим и… че някой ден наистина ще се поддаде на изкушението.

Ерничка въздъхна. На въздишката й някой отговори с жалостен вик. Доктор Зигмунд, който с интерес и доста развеселен бе изслушал откъсите от живота й, я изпрати да вземе душ, даде й отвратителна нощница, а през нощта я остави да спи в стаята на санитарите, където на тясното канапе тя доста бързо се унесе.

Викът не се повтори, но до Ерничка достигнаха ясни стенания. Стомахът й се сви от съжаление, донякъде и от страх. След малко не устоя на любопитството, стана от леглото, по-скоро от тесния войнишки нар, и се приближи до вратата. Стенанията не преставаха. Внимателно отвори вратата, бързо се прекръсти и се изхлузи в коридора. В бараката беше тъмно. Ерничка застана нерешително пред съседната врата, после бавно я открехна.

В стаята влизаше светлина от наблюдателната кула и Ерничка бързо се огледа. На едно от четирите легла забеляза някаква фигура, която се надигна и с дрезгав глас попита:

— Вие ли сте, отче Циприан?

— Не. Аз съм Ерничка. И аз лежа тук…

Вече по-смело Ерничка влезе в стаята.

— Чух ви да пъшкате. Сигурно нещо много ви боли…

Ерничка се приближи до леглото. На стола, на който имаше поставена тенджера, бе метнато и расо с францискански колан.

— Ай, вие сте францисканец — каза тя учудено, но и със задоволство. — Мен също ме отгледаха монахини и също можех да стана една от тях. А на вас какво ви е? — попита и се наведе над него.

Францисканецът не можеше да сдържа стенанията си.

— Горят ми петите. Докторът ги намаза с нещо, но то вече не помага. Не бихте ли могли… а… внимавайте, моля ви, ох…

Ерничка внимателно свали чаршафа от краката на послушника и докосна едното му стъпало. Тялото му отново се разтресе от болка.

— Не се плашете. Това ми е познато. И ние ходехме да събираме милостиня през лятото. Понякога пътувахме цял месец и също ужасно ни боляха стъпалата. Най-много помага студена вода и…

— Там — прошепна монахът послушник, — културният остави на стола… оох…

Ерничка докосна легена, в който имаше малко топла вода, и изведнъж разбра неясния разговор между доктор Зигмунд и младия културпросветник за легена с вода.

— Водата е топла и… вече знам, че това не ви е от ходене по задачи.

Послушникът отново застена от болка. Малко раздразнено Ерничка му нареди да търпи, изтича с легена до банята, напълни го със студена вода и внимателно го понесе обратно. Когато приближи мократа хавлия до изпънатите крака на послушника, видя, че са целите набъбнали и сигурно горят.

— Боже. Сигурно страшно боли. Аз да бях, щях да се разплача. — И тя наистина едва не се разплака от състрадание. — Но защо… защо вас така… много…

— Не се подчиних — тихо каза послушникът. — Не подложих другата буза, когато ме удариха…

— Аз пък съм страхлива. Не умея да се боря срещу несправедливостта. Затова напуснах изправителната колония… всъщност избягах. Смених божията любов със светската…

— Да се служи на хората… ох… това също е богоугодно.

Послушникът почти виеше от болка. Ерничка дълбоко въздъхна.

— Но аз… служила съм само на мъжете. Всъщност само съм ги обслужвала… за пари. А сега искат да ни отучат от тази неморалност. Доведоха ни тук за две години. А вие? — любопитно попита тя.

Послушникът само изохка, защото Ерничка бе докоснала с коляно ходилото му. Тя се извини за несръчността си, после успокояващо започна да гали стиснатите му длани, помилва и зачервеното му лице. Сигурно има температура, помисли си, трябват му лекарства.

— Докторът не ви ли остави лекарства за температурата?

Монахът поклати глава. Въздъхна и понечи да каже нещо, но не успя. От коридора се разнесе шум, чуха се отсечени стъпки. През полуотворената врата на стаята проникна слабата светлина на мъждивите лампи. Ерничка изпадна в ужас.

— Божа майко! Ако това е надзирателката и ме намери сама в стаята с мъж, ще ми обръснат главата нула номер.

Защура се из стаята, но нямаше къде да се скрие, тук нямаше дори гардероб.

— Положили ли сте поне обет за целомъдрие?

Монахът не можа да отговори на въпроса на Ерничка, защото вратата се отвори и на прага се появи мъжка фигура.

— Не, не палете лампата, по нощница съм — изплашено предупреди Ерничка, когато мъжката ръка се протегна към ключа.

Ръката замръзна, после се отпусна. Несигурен глас попита:

— Какво правите тук?

— Охкаше, чувах го през стената, има силни болки, слагах му студени компреси, има висока температура, вижте — и Ерничка постави длан върху челото на послушника.

— Знам — каза мъжът.

Когато влезе вътре, Ерничка позна младия културпросветник. Веднага й олекна. И съвсем излишно добави:

— Вече е положил обет за целомъдрие… ако за това става въпрос.

Просветникът не реагира, приближи се към леглото, в ръцете си държеше кутийка с лекарства.

— Обещах му пеницилин, ето го. Но не ме издавай, защото и мен може да ме накажат — обърна се към Ерничка той.

— От мен не се плашете, и аз съм лагеристка. Казвам се Ерничка, днес сутринта в работилницата си осакатих ръката, паднах под машината и… — показа превързаната си ръка — вече е добре. Видях ви в амбулаторията, пък и добре ви помня от първата вечер на просветата, когато така вежливо се обърнахте към нас.

— Бях притеснен тогава — измърмори културтрегерът и добави: — Говори ми на „ти“, Ерничка. Аз съм Стано Хомич. И с Матуш си говорим на „ти“. На Пътя на младежта говоренето на „ви“ се смяташе за буржоазна отживелица, там всички си говорят на „ти“, а когато другарят президент дойде да ни посети, също ни помоли да му казваме просто Клема^[1].

Хомич спомена за това между другото, но за Ерничка то бе фантастична новина. Послушникът Матуш реагира с ново стенание.

— Тук, в лагера, ли са го пребили така? — тихо попита Ерничка.

— В Илава. С още един монах, брат Циприан, събирали милостиня по селата и така нарушили Закона за забрана на просията.

— Ние не просим — тихо и отчетливо изрече Матуш. — Според законите на нашия орден по друг начин не можем да си набавяме храна. Това вече ти казах…

— А аз пък ти казах, че орден, възникнал на такава погрешна обществена база, в днешно време няма смисъл и…

Послушникът само изохка и стисна зъби.

— Засега не признава друго мнение. Освен това, докато събирали даренията, нелегално разпространявали забранената брошура на техния орден от някой си Целестин, който се мъчи да докаже, че францисканците също са воювали за правата на словашкия народ, което си е пълна провокация и реакционна лъжа.

— Дори да е така, не е трябвало толкова силно… — състрадателно каза Ерничка.

— Да, това е революционна ексцесия, остатък от преходния период. Необходимостта от революционно насилие скоро ще премине и…

Ерничка отново прекъсна културпросветника.

— Като си успял да намериш такова добро лекарство, дай да се погрижим за него и да му дадем този пеницилин, за да не получи отравяне.

Той се съгласи веднага и донесе чаша прясна вода. С опитни движения (в изправителната колония беше изкарала курс по даване на първа помощ) Ерничка вдигна главата на послушника и тикна в устата му две таблетки пеницилин. Добави, че следващите таблетки трябва да му се дадат след шест часа. Хомич обеща той да му даде следващите таблетки и Ерничка от благодарност му стисна ръката. Това докосване го изненада, затова дръпна ръката си, после се засрами. При слабата светлина за пръв път погледна Ерничка в очите. Не издържа дълго на лъчезарния й поглед, затова отстъпи встрани.

— Нощницата ми е отвратителна, нали? — прошепна Ерничка.

И като продължи да шепне, за да не пречат на Матуш, каза, че след пеницилина температурата му ще спадне и може би ще успее да заспи. Хомич се съгласи, погледна към Матуш и повтори, че ще дойде пак. Послушникът не реагира.

— Ще е добре, ако им дадат само половин година за скитничество и безделничество, а не по параграфа за пропаганда срещу републиката — полугласно каза Хомич, когато излязоха заедно в коридора.

На мъждивата светлина на мръсната лампа в коридора Хомич отново се загледа в Ерничка. Нощницата й наистина бе ужасна и напълно прикриваше грешните й прелести. И все пак нощта му поднасяше в дар поне някакво очакване. Младежът каза с безизразен глас:

— От всички тук ти си най-млада и бих могъл да те взема под своя закрила…

— Би било добре… Имаш хубаво яке.

Вече по-смело Ерничка докосна наистина хубавото синьо яке, което носеше Хомич.

— Спортно е, от полипропилен. Получих го на Строежа на народа още в Балажов. На Пътя на младежта това е нещо като чин в армията. Там вече бях началник на шести лагер.

— Навсякъде само лагери. Досега нямах и представа за това — учудено прошепна Ерничка.

— Пътят на младежта е строителен лагер, а това е съвсем, съвсем друго нещо, това… даже не можеш да си представиш. Не можеш.

Хомич поклати глава, а после в някакъв ням ужас се загледа в прозорците с решетки, зад които се виждаха редиците дълги, мрачни дървени бараки, огрени от силната светлина на наблюдателните кули, и неясните очертания на лагерната ограда. Бавно се обърна към Ерничка и започна да разказва. Как всички обичали нощната работа, въобще не трябвало да ги задължават, смятали нощната смяна за награда. Работили под ослепителната светлина на прожекторите, по дърветата били окачени високоговорители, звукът на чуковете и лопатите се смесвал с младежките маршове, по някое време се разнасял гласът на началника на строежа, който се обръщал към тях с ей такива думи: „Братя и сестри, които сега сте на работа, целият лагерен колектив следи вашия труд, вашата борба с природата, нека нито един удар с кирката да не е напразен, защото всеки кубик изкопана земя е златен пясък по пътя към социализма!“. И отново музиката изпълвала цялата долина, наричали я Долината на радостта, по грузински Камарджоба^[2], неговата бригада работела на най-тежката отсечка от два километра, разбивали скали, напредвали метър по метър, скоро вече пълзели от умора, очите ги щипели от недоспиване, телата плували в пот, но знаели, че след тежката работа ще настъпи прекрасно слънчево утро и…

Гласът на Хомич потрепери, след това заглъхна.

— Хубави нощи — прошепна Ерничка. — Различни, не като тези, които съм преживявала аз — допълни малко засрамено и с огромно учудване си даде сметка, че нейното превъзпитание се е придвижило с една крачка по-напред.

Пристъпи към вратата на своята стая, която също бе останала отворена, с поглед даде знак на Хомич, че би могъл да продължи хубавия си разказ и в по-удобна позиция, седнал при краката й на леглото. Хомич разбра странната покана, която явно го възбуди, защото якето на гърдите му се поповдигна, но после се сети, че ако случайно някой ги изненада, Ерничка не би могла да използва същото алиби, понеже той не бе давал и никога нямаше да даде обещание да бъде целомъдрен. Така че само изпусна кратка въздишка. Подпря се с рамо на вратата и повтори: „Това беше истинска поезия“. Работили, сънували, а някои писали и стихотворения. И той успял да напише едно, всички твърдели, че би могъл да участва в конкурса на лагерните таланти, но устоял на изкушението, смятал писането на стихотворения за нещо много лично, което и в колективното време би трябвало да си остане съвсем интимна работа, нещо като личен дневник. Ерничка се съгласи с това. Тя също се била запознавала с интимни поети, някой път ще му разкаже за тях. Хомич пък, когато идейно повече се сближат, ще й покаже своето стихотворение. Нарича се: „Своето щастие строим“. Ерничка веднага го хареса, толкова хубаво заглавие. С възхищение повдигна здравата си ръка и докосна якето на Хомич, иначе изтъркано и доста отдавна прано. Каза, че вече е изморена и не може да стои изправена в коридора. Хомич се извини, че я задържа, но не можел да свикне с нощите в този лагер: ограда, кучета, пазачи, на които трябва гласно да съобщаваш името си, а и да се оставяш на противните лагерни псета дълго да те душат.

С докосването си Ерничка поиска да го успокои, да го утеши, за да не ги напусне и той — казват, че никой лагерен работник по просветата не изтърпявал процедурите по превъзпитаването повече от месец-два, дори веднъж трябвало да отнесат един бивш учител посред петдесетото поред показване на филма за съветската трактористка Паша Ангелина направо в Нитра, в болница номер тринайсет, която бе всъщност лудница. Но ако Хомич е донесъл някакъв филм за Пътя на младежта и…

Ерничка не успя да продължи по-нататък. На прозореца се появи забързана грозна сянка. И двамата застинаха. Към входа на амбулаторията се приближи черна моторетка с кош. Нямаше светлини. От нея скочи едър мъж в кожено яке и с кожена каска на главата. Въпреки че не я свали и започна да се промъква крадливо, Хомич веднага го позна.

— Плажак! Трябва да скрия пеницилина…

— Станко, не позволявай да бият повече Матуш — бързо каза Ерничка. — И мен ме е страх.

Тя внезапно прегърна Хомич и се притисна с цялото си тяло към него.

— Да не си се побъркала — прошепна той и внимателно я отблъсна.

Дори през ужасната нощница Ерничка усети, че разказът му за строителството бе имал въздействие върху собствената му мъжественост. Да не повярваш какво възбужда мъжете днес, с почуда си помисли тя. Искаше й се да провери това и с ръка, но не знаеше дали няма да изплаши още повече момчето.