Антон Балаж
Лагерът на леките жени (35)

35.
Големият ноемврийски мираж

Поздравът от комисаря на вътрешните работи изненада Вдовицата, дори малко я изплаши, а накрая не искаше и да чуе за него. Първа й каза за него Кармен, която я посети в баните, където вече четвърти ден се наслаждаваше на фантастичните подводни масажи и на калните маски, а ако не беше прекалено уморена, се оставяше да бъде масажирана и на сухо, и на мокро от ударника Матьо. В топлото пухкаво легло им беше по-лесно, отколкото върху въглищата в шахтата, и главно, не се страхуваха от ново затрупване. Освен че й предаде сърдечния поздрав на комисаря, Кармен я запозна подробно с това, което бе измислила и казала за нея пред спасителите по време на голямата опасност. Най-напред Вдовицата се развесели и така сърдечно се смя, че от очите й потекоха сълзи. Но когато след завръщането й от баните я извика самият началник на лагера и също й предаде поздрава на комисаря, предлагайки й да разкаже пред колектива за своя героичен път до дълбоката мина, за всичко, което се бе случило там, тя се изплаши и бързо отказа с аргумента, че се била чувствала още много слаба, за да се изправи пред лагерния колектив. Началникът се съгласи, а на нея й олекна. После само пред Кармен и Рия Амала призна, че виновник за цялата геройска операция бил миньорът Матьо, който след дългото пиене на чай с бром взел да има проблеми с вдигането, много време му трябвало, та заради тяхната среща по невнимание подготвил по-силен взрив, отколкото било разумно. Открай време се знаеше, че мъжете си губят акъла по оная работа, но че това би могло да е толкова опасно, никоя жена не можеше да предвиди. Кармен и Рия се съгласиха, че с подобно преживяване Вдовицата трудно може да се похвали пред колектива. Така че за в бъдеще трябваше да имат предвид, че когато са с тях, мъжете губят ум и разум, а това може да доведе до усложнения, понякога и смъртоносни. Когато Вдовицата отново се появи в стаята с карбидните лампи, мъжете все надничаха през прозорчето, оглеждаха нейните героични пропорции (какво ли можеха да видят под работните дрехи), а по-смелите си позволяваха да подхвърлят разни забележки. Това въобще не й харесваше — едва се бе спасила от ролята на народна мъченица, а сега искаха да направят от нея героиня, докато тя не мечтаеше за нищо друго, освен да живее собствения си живот. Известно време спря да ходи до душовете за вода и да се отдава на спомените си при вида на къпещите се чираци, защото всяка нейна крачка предизвикваше нежеланото любопитство на мъжете. След няколко дни нещата се уталожиха, Вдовицата запази своята любезност и отзивчивост, дори реши да подпише молбата за тригодишна работа в мината, което, разбира се, най-много зарадва стария Вендрицки. А от времето на нейната активна дейност в мината, в случай че и по време на социализма някой има желание да се оплаква, е останал изразът „иди да се оплачеш в лампарната“, тоест там, където се пълнели миньорски лампи с карбид, което означава, че ласкаво и любезно ще те изслушат, а може и да те изчукат. Така пряко волята си Вдовицата стана част от езиковото наследство на народа.

Взискателната и придирчива Кармен не мечтаеше за такава слава и естествено, не подписа молбата. Сериозно започна да се подготвя за връщане в Братислава, готова по-скоро да суче копринени нишки под надзор в Завода на мира, отколкото да загуби своята фигура на танцьорка.

Веднага започна строга диета, записа се в курс по гимнастика, напълно възобнови отношенията си с Рия, която започна да я масажира в кабинета на доктора. Въпреки че дори на Рия не се довери, на всички жени бе ясно, че Кармен няма намерение да суче коприна. Истината е, че тя отново се размечта за бягство в американската зона, дори бе съгласна да я разпитват тайните служби, но не и да понася такива тъпаци като Плажак, особено след като повярва в силата на своите измислици.

От шивачницата Рия Амала премина в службите на лагерното здравеопазване. Беше си подредила в лечебницата масажистки кът, където правеше рехабилитационни масажи на ударниците след леки контузии. Много й харесваше тази работа. Нямаше ги вече угризенията на съвестта, които изпитваше заради своите перверзни наклонности. След наказанията в Илава подсъзнанието й се пренастрои и самите наклонности започнаха бързо да изчезват. Продължаваше да лекува главата на доктор Зигмунд с телесни масажи. Доктор Зигмунд й позволяваше само веднъж в седмицата да слиза надолу по тялото му, защото според неговото талмудско убеждение само необразованите мъже правят това, когато им се прииска, за да дадат на обществото повече потомци, докато на образования талмудът заповядва да не го прави повече от веднъж седмично. Рия се подчини и се приспособи към тези изисквания. През останалите шест дни Зигмунд я посвещаваше в науката, наричана торатемет, или наука за истината. Според нея слънцето свети, звездите блестят, водата тече и птиците пеят, но за нито едно от тези явления, нито пък за милиони други не можем да докажем, че не са плод на нашата фантазия. Дори е възможно целият този лагер и неговата тъжна история, всичкото това страдание, преминало през неговия площад и мръсните му бараки, да са измислици на нашето съзнание. Дори и трещящата болка в главата му и нейните телесни масажи — всичко това може да е сън или злонамерена лъжа на някой идиот. Рия слушаше доктора с интерес и понеже не можеше да му опонира, неочаквано докосна неговото слабо място на гърба. Докторът изгуби дар слово и извика от удоволствие. Но после без колебание се върна към своето учение. След масажа, до времето за проверката играеха с пистолета на илюзиониста Мики Коми на руска рулетка. Зигмунд често умишлено губеше и понеже нямаше с какво да плати, Рия винаги се връщаше в бараката по-богата с някоя вещ; обикновено това бяха гащи, макар всъщност началничката Матилда вече да не правеше внезапни проверки.

Докато Рия Амала и Кармен от солидарност само се бяха престрували пред комисаря, че са бременни, то Манда наистина беше в положение. Това веднага я сближи с нейното пиленце Ерничка. Разказа й открито, макар и шепнешком, за своите ударнически приключения. Ерничка не се впечатли толкова от събитията в циганската каруца, колкото от събитията в хотелската стая. Не очакваше такова великодушие от Манда. Макар да беше по-млада и по-неопитна в занаята на любовта, още докато Манда й шепнеше, разбра, че е било илюзия да си мислят, че може окончателно да се задоволи любопитството на мъжа на Летвата и той до смъртта си да не пожелае да разбере дали не е пропуснал нещо от арсенала на любовта. И Манда веднага се съгласи, че наистина е било илюзия и трябва да плати за нея. Затова прие първото предложение на комисаря, подписа постоянен договор с шивашката фабрика „Одева“, след изтичането на изпитателния срок щеше да се премести в заводското общежитие, а може би дотогава Летвата и мъжът й ще успеят да й намерят някаква гарсониера в близкото градче, та за в бъдеще да се изключат изненади като в хотелската стая. Ерничка хареса скромния план на Манда. После Манда добави, че най-накрая ще може да вземе детето си, което всъщност не я познава, а си мисли, че е една добра и щедра леля. Това нещастно създание най-после ще получи нещо от сладостта на живота, пък и по-голямо парче захар, защото Манда иска да се включи в новата ударническа вълна. Ерничка само отбеляза, че това е неин личен проблем. Манда се съгласи. След кратко колебание съвсем се притисна към Ерничка и прошепна, че има още един проблем — и той е страхът да не би детето да е прекалено тъмно. Аха, разбра веднага Ерничка, циганите от каруцата… Манда измъчено кимна. Моето ще бъде със сигурност бяло, прошепна Ерничка. Но въпреки това въздъхна дълбоко. Наистина, какво ще правиш ти, пиленце? Де да знаех, каза нещастно Ерничка и прегърна Манда, която силно я притисна към себе си. В тази майчинска прегръдка заспаха. Когато в съня нощницата на Манда се нагъна, Ерничка усети върху вече заобления си корем леко боцкане. Опипа топлата Манда, прекара длан по бодливия й хълм. После заспа с лек лебедов сън.

Сутринта я извикаха при началника на лагера. Прие я много учтиво, дори с известно уважение и я попита кое от предложенията на комисаря е решила да приеме. Ерничка нерешително въздъхна. Началникът се замисли за момент, после важно каза:

— Вярно е, че имате заслуга за разкриването на истината. Плажак бе разобличен. Но се страхувам, че това е временна победа. Ще трябва да напуснете лагера възможно най-бързо.

— Наистина ли?

Ерничка веднага се изплаши. Началникът сериозно кимна. Ерничка прошепна, че няма къде да отиде. Видрица е ликвидирана. Ще трябва да се върне в ненавижданата колония, да яде конски салам, да чува писъка на убиваните в неделя зайци, а за да изкара някоя крона, защото сега иначе не може, ще трябва да крещи с децата на агитаторите: „Папагали нещастни! Папагали нещастни!“. Тя не иска това. Началникът също се съгласи, че не трябва да прави това. И в крайна сметка, защо да се връща в омразната колония? Той като началник, а Зигмунд като лекар могат в името на нейното щастливо бъдеще да извършат една малка измама: ще я включат в групата на унгарските евреи, сега всъщност израелци, и днес-утре ще напусне лагера и ще замине за святата земя!

— Майко Божия, пак ли? — изплаши се Ерничка. — Отново искате да ги… — и устата й се разтрепери от вълнение.

— Но, за бога! — Началникът с укор я погледна. — Да не би да си мислиш… Сега наистина ще отидат в святата земя, в Израел, за да си изградят най-после собствена страна, да не скитат вечно по света и да се излагат на ненавистта на други народи. Какво ще кажете за това предложение?

Ерничка, и това бе напълно разбираемо, се колебаеше. Началникът каза още, че Зигмунд, а от страна на Плажак него го грози същата опасност като нея, е обещал да замине с групата. Какво решава?

— Може съдбата да е поискала така! — прошепна Ерничка и добави, че ще отиде да поговори с доктора.

Началникът се съгласи.

В лагерната лечебница Ерничка завари Матилда. Началничката тъкмо се беше облякла и взимаше палката си, Ерничка вече не се страхуваше от палката, нито от Матилда. Усмихна й се. Матилда също се усмихна, но някак тъжно. Защо ли е тъжна, помисли си Ерничка, та нейното дете ще има добър партизански произход. Но се страхуваше да й каже това, толкова смела още не беше. Така Матилда тъжно си отиде от лечебницата и от нейния живот.

Зигмунд, който си мислеше, че е дошла на преглед, веднага й показа леглото зад чаршафа. Ерничка бе малко изненадана, но после се съгласи. Свали лагерните гащи и му каза, че пак са й необходими нови гащички, но вече много по-големи, от някоя дебела надзирателка. Зигмунд кимна, но някак разсеяно. Сигурно се приготвя за това свято пътуване, помисли си Ерничка. Искаше веднага да го попита, но докторът си сложи стетоскопа и се заслуша в сигналите на живота в корема й. Доста дълго слуша, като че ли се беше отнесъл, защото на Ерничка й стана студено на леглото. Размърда се нетърпеливо, Зигмунд се опомни, свали инструмента от ушите си, хвърли още един поглед върху корема й и замечтано каза:

— Вълшебна книга наистина. Лотосов цвят с очи като сърна, малко носле и личице, напомнящо луна по време на пълнолуние. Шията е разкошна, бедрата пълни. А на корема се образуват три хубави бръчки. Сигурно ядеш малко и имаш лек сън — обърна той поглед към Ерничка, защото преди гледаше някъде в пространството.

— Сега вече ям малко повече — каза Ерничка. — Заради малкото…

— Това е добре — съгласи се Зигмунд. — Но в тази вълшебна книга, която имам предвид, се казва още, че по характер би трябвало да си щедра, плаха, благородна и набожна…

Това малко обърка Ерничка. Тя отново обу лагерния панталон, седна на леглото и каза:

— Доста съм боязлива, вярно е. А за останалите неща ще има време да се уверите, след като ще бъдем толкова дълго заедно…

— Ние? И защо? — искрено се учуди Зигмунд.

— Ами… като тръгнем за онази свещена земя… която сигурно е много далече, нали?

— А кой ти каза, че… — прошепна докторът и изплашено се огледа.

— Началникът. В името на моето щастливо бъдеще трябва да извършим измама. Или нещо такова… — добави несигурно Ерничка, когато Зигмунд само отвори уста и падна като отсечен на леглото, сякаш му се бе приискало да положи глава върху лебедовата шия на Ерничка.

После се опомни, а когато Ерничка му повтори разговора си с началника на лагера, само процеди през зъби: „Луд човек!“. И обясни, че още изобщо не е решил, конвоят с евреи, които се бяха опитали да преминат нелегално границата с Австрия, още не е дошъл в лагера и изобщо… Само поклати глава. Ерничка се отдръпна разочаровано.

— Извинявай, че те разочаровах, гълъбче, винаги всички разочаровам, голям съм нещастник, дори картаджиите преживяват с мен само разочарования, жените също. Но това е мой проблем. А ти трябва да изчезнеш от лагера, това е ясно.

Зигмунд стана от леглото. Лицето му изведнъж придоби сериозно изражение, очите му бяха тъжни. Сега сякаш това бе неговото истинско лице, поне за момент лишено от леката неискрена усмивка. И с това лице неочаквано каза на Ерничка:

— За теб няма друго решение, освен да изчезнеш от лагера заедно с този млад францисканец.

— С Матуш? — съвсем изненадана прошепна Ерничка и широко отвори, по-скоро опули лъчезарните си очи.

— Виждам това като историческа необходимост — спокойно продължи Зигмунд. — Този луд човек е решил, че няма да се върне в манастира, за да проси милостиня от комунистите и да се моли в килията. Решил е да им се противопостави, да воюва срещу тях с меч в ръка. Но да се противопостави на Сталин, това… това е…

— Това е страшна дързост — довърши вместо Зигмунд Ерничка и смело добави: — Аз съм само слаба жена, но в шивачницата спокойно отказах да шия за него със сребърни конци.

— Значи, с този монах си принадлежите един на друг. Лудите си принадлежат. Иди при него, там в стаята е, давам му витамини и му бия инжекции преди пътуването. Върви! — добави нетърпеливо докторът.

Какво можеше да стори? Неочаквано прогонена от Зигмунд, Ерничка излезе от кабинета и от неговия тъжен живот.

Наистина ли няма друга възможност? Или за Сталин, или против него? — отчаяно размишляваше тя, докато безпомощно стоеше в коридора на лечебницата. Дори не знаеше в коя стая да търси Матуш. През една отворена врата до нея достигаше познат агитиращ глас. Хомич, сети се веднага Ерничка. Сигурно е дошъл да убеждава Матуш да се откаже от своите реакционни убеждения, да признае научния поглед върху света, който скоро ще спаси всички, колкото и да му се противопоставят.

Ерничка грешеше. Хомич навиваше Матуш да се превърне от твърдоглав самотен бегач в участник в колективната щафета, която утре ще се прочуе зад границите на окръга и ще се спусне на изток като лавина. Лагерните соколи и някои от младите шивачки ще се присъединят към нея в лагера, а после заедно с пионерите и комсомолците ще я понесат към окръжния град.

— И за теб това щеше да е голямо преживяване — обърна се Хомич към нея, погледна към надигащия се в нея живот и в очите му се появи ням, но силен укор, че се е поддала на свежия аромат на безотговорния моряк, поради което сега не може да се включи в щафетата.

— Остави ни на мира, Станко — каза с възпитан, но уверен тон Ерничка. — Грижи се ти за своите смешни щафети, а ние с Матуш ще се грижим за своите много по-важни неща.

От учудване Хомич само зяпна. А когато Матуш каза на Ерничка „Намерих за теб Евангелие“, и започна да го търси под възглавницата, културтрегерът обидено ги изгледа и демонстративно излезе от стаята.

— Само ми досажда, глупак! — злобно каза Матуш.

Ерничка кимна. Известно време стиска Евангелието, после внимателно го постави на нощното шкафче. Погледна Матуш в очите и с леко трагичен тон каза:

— Матуш, трябва да изчезваме от лагера. И двамата.

Послушникът кимна.

— Тогава не се търкаляй в леглото, защото Плажак ще се опомни, ще престане да смърди и ще се нахвърли върху нас. Още днес ще уредя документите при началника, а утре най-добре с този щафетен щурм на изток да изчезнем и ние.

Матуш отново кимна, сега вече с възхищение в погледа.

В бараката Ерничка не призна, че на другия ден ще ги напусне. Никой нищо не усети, дори Сладкарката, която вероятно отново бе станала доносничка. Вечерта Ерничка спокойно посети лекцията за най-ефективните начини за повишаване на снасянето на яйца през зимата. Научи, че в курниците трябва да светят крушки, глупавите кокошки ще си мислят, че денят е дълъг като през лятото, няма да дремят по летвите, а ще носят яйца. Всички като че ли повярваха. Изведнъж Ерничка се ядоса. А когато после в бараката гледаше как Кармен и другите леки жени развълнувано се готвят за утрешната щафета, радват се, че утре ще се уморят, изпотят и отслабнат, мерят новите спортни костюми, които им бяха дали назаем комсомолците от мината, злобно си помисли: ех, вие, кокошки! Вярваше, че повече няма да ги срещне.

Но не можеш да се скриеш от времето. На другия ден се измъкнаха с Матуш извън лагера, но налетяха на мирната щафета. От лагера също бяха тръгнали да я посрещат, срещата щеше да се състои на кръстопътя към окръжния град. Там очакваха щафетата и голяма група премръзнали деца. Заваля, децата трепереха от студ, а когато щафетата се зададе, лилавите детски устни закрещяха „ураа…“ и побелелите от студа ръце заръкопляскаха. Ерничка се присъедини към тях. Матуш, който си бе намерил в лагера своето облекло, старо палто и мазна шапка, погледна Ерничка с укор.

— Аз само от състрадание към децата — прошепна Ерничка с измръзнали устни.

Щафетата с огъня, червените панделки и написаните обещания в чест на Великата революция, с измокрените бягащи мъже и жени бързо изчезна като ноемврийски мираж в мъглата и дъжда. Децата веднага се разпръснаха. На края на пътя се показаха три тежки мотоциклета с ездачи в кожени палта и каски. И те се отдалечиха с гръм като мираж.

Ерничка се разтрепери, върху един от мотоциклетите бе познала под каската лицето на Плажак. Смрадта, която се носеше след него, сега вече беше само смрад от изгорял бензин. Сви се в старото палто, което й бе намерила майсторката, и погледна към Матуш. Той също бе познал Плажак.

— Ще воювам с него — решително рече той.

Това е хубаво, помисли си Ерничка, която цялата се тресеше от студ. Матуш виждаше, че й е студено, но стоеше като пън и само си търкаше дланите. Ерничка разбра, че трябва да му помогне, но иначе, не както досега. Тихо каза:

— Трябва ми топлината на твоите ръце…

Матуш я прегърна.

— Да, прегърни ме — съгласи се Ерничка, — но малко по-нежно.

— Още съм несръчен…

— Можеш да се научиш… стига да искаш — отговори малко кокетно тя.

Матуш не каза нищо. И бедната Ерничка бе обзета от несигурност, каквато не понася нито една жена, даже и пропадналата.

Притиснати един към друг, двамата полека се отдалечиха от кръстовището. Зад гърба им остана лагерът с бодливата тел, прожекторите на наблюдателните кули и жестоките кучета, пред тях беше пътят, в края на който от ноемврийската мъгла трябваше да изплува слънчевото бъдеще. Налагаше се да потеглят натам и тези, които не бяха повярвали в него, защото друг път нямаше.

Матуш и Ерничка тръгнаха в мъглата.