Антон Балаж
Лагерът на леките жени (30)

30.
Руска рулетка

Хапчетата на Зигмунд и желязната самодисциплина помогнаха на началника да не забелязва нищо в лагера, а това, което не виждаше (например съзнателното самонараняване на работниците), му помагаше да не разсъждава и спокойно да изпълнява задълженията си.

Доживял би вероятно и до пенсия, ако междувременно подривните елементи не бяха сменили тактиката — те наизлязоха от дупките си и с шептяща пропаганда започнаха да разлагат лагерния колектив. Паролата беше: „През деня за Сталин, през нощта — против Сталин!“. Чу я случайно и понеже против подобно коварство таблетките не осигуряваха защита, паролата, главно нейната втора част, го разгневи, дори го извади от релси. Който се осмелява да бъде против Сталин, е против Голямата Победа на Народа, против Радостната перспектива и Щастливото бъдеще. А и против Лагерите за принудителен труд, които трябваше да се превърнат в здраво звено във веригата на грандиозното строителство. Даваше си сметка за всичко това, толкова разум все пак му бе останал. След заповед на комисариата тайната рота на Плажак бе отделена от ротата на стражарите и вече не беше под неговото ръководство. Плажак можеше да прави нощем каквото си иска, най-вече да изтезава когото си иска, не само курви и монаси. Някоя нощ можеше да подхване и него. Така към изтощителните дни се прибавиха и жестоки нощи, изпълнени със страхове и кошмари.

Нещо силно го влечеше към нощния лагер, а после още по-непреодолимо желание насочваше крачките му извън лагера, към Хълма на съселите. Той бе пуст, само вятърът свиреше в неизораните стърнища в подножието му. Изглеждаше като одран, дупките бяха съвсем голи, сякаш избръснати, никъде ни стрък трева, а съселите мируваха в дупките. Долепваше уши до пръстта, пълзеше от дупка към дупка по изсъхналите пътечки на съселите, удряше с длани по твърдата гола земя, страхуваше се да тропа с крака, от една страна, нямаше пистолет, от друга — биха могли да му изхвърлят своите мъртъвци, да му отмъстят за това, че са били глупави да се хванат на едното тропане. Изпълзя от хълма, при потока облекчено въздъхна. Потегли към лагера, обърка се, въпреки че светеше луна, и се озова при блатата. Вероятно би се уплашил, ако чуеше гласове или заповеди, но пътечката, по която тръгна, го доведе до малка полянка. Най-напред му се стори, че между боровете някакви чудни самодиви с обемисти задници играят гимнастика, но когато се вгледа, видя, че на залятата от лунна светлина поляна един мъж с шапка учи коне да танцуват на сребристата лятна роса. Началникът не се учуди от това, че мъжът им пееше: раз насам, раз натам, дори това, че конете наистина го слушаха, не го изненада; но как бе възможно в такъв синхрон да вдигат копита: ляв на тъй, десен на инак, сърпът насам, чукът натам, после се завъртаха, като че ли танцуваха. Идеше му да разтърка очи, дали не ставаше въпрос за някаква нощна халюцинация? Дори понечи да се прекръсти, но ръката му някак странно натежа, а един от конете изхвърли срещу му бяла пяна и сякаш заплашително му намигна с голямото си бездънно око. Трениращият конете се обърна.

— Да не би да искахте да се прекръстите, добри човече? — спокойно го попита той.

Началникът кимна мълчаливо. И без това усещаше как по гърба му е плъзнал страх и вече се стича обилна пот.

— Не харесаха новите си имена. Преди се казваха Сульо и Пульо, но неотдавна ги прекръстих в чест на великия вожд, наричам ги Сталин едно, и Сталин две. Казах си, че след като на него нарекоха посрания баршайски пазар, защо да не може на него да се нарекат и такива благородни животни като конете, нали? — добросърдечно му обясни човекът.

Началникът мълчаливо кимна.

— Виждате ли, а съдията не повярва в добрите ми намерения. Повярва на доносниците. И ме изпрати заедно с конете в лагера. Орах до късно, после си казах, като се поразхлади, ще вървим на площада да потанцуваме. Но разправят, че там има лоши кучета, не трябвало да се приближаваш към тях през нощта. Съдията ми подшушна, че там има и песни, и танци, а който помогне за колективната радост, на него може и нещо да му се опрости от наказанието. И си казах, че ще опитам… Подлепих им копитата, момчето ми има такива изрязани кръгове от училището. Ще бъде, мисля си, такъв един съзнателен танц. Само вече не се кръстете, добри човече.

Началникът отново мълчаливо кимна. Селянинът спокойно се върна при конете и продължи да ги дресира. Началникът гледа, гледа, пък усети, че в това има някаква нечиста сила, не можа да се прекръсти и бавно напусна мястото. Като по чудо сега намери пътя към лагера веднага.

Поиска да мине напряко, затова влезе в партизанската зона. Бе пуста. Никъде не видя ни пазачи, ни хъркащи партизани, не попадна дори на остатъци от течната муниция. В бункера намери само самотната миньорска лампа, слабо осветяваща ботуша, в който бригадата бе варила чорба там горе в гората. Загаси лампата, за да не бъдат нанесени непоправими щети на реликвите на музея и младото поколение да няма от какво да се поучи. Стоеше в тъмния бункер и се питаше какво би могло да се е случило с партизаните, нали винаги лежаха тук като прочутите рицари от Ситно^[1]. Може пък да бе дошла най-накрая дългоочакваната шифрована заповед да потеглят отново към горите, сега против бялата легия на лъжепартизаните. Сметна това за единственото логично обяснение за необяснимото им изчезване. Малко бе разочарован, че Идеалиста от планините не му бе казал нищо. Реши, че става въпрос за супертайна операция. Това го успокои, напусна зоната, в която още тлееше огнището и се разнасяше отслабналият аромат на печено диво прасе.

Колко са дисциплинирани, помисли с възхищение той, дори не са довършили празненството. Освободи се от тягостното чувство, което го преследваше, беше сигурен, че ако се замисли по-задълбочено над случилото се при блатата, щеше да намери съвсем логично обяснение. Опита се да го направи. Но вече приближаваше към лагерния площад и… нещо ставаше там.

Там ставаше нещо, в което не би могъл да повярваш, а повярваш ли и си още на свобода, не би могъл да се довериш на никого. И на началника не му се вярваше, само гледаше изненадано и гадаеше. Най-напред си помисли, че партизаните се разделят с лагера, защото целият площад бе осветен с прожектори, партизаните се бяха строили с цялото си въоръжение, на гърдите им светеха медалите на победата, дори баките и котлите за готвене бяха донесли. Това, както и да е, но защо около шиите си имаха баки дори лагерните кучета? Да кажем, дошли са да се сбогуват с партизаните и със своите водачи. Но защо с баките? И те ли заминават? А кой ще пази лагера, ако към него се втурнат отново гладни катунари с лъжици в ръце? Няма да разреши това! С отривиста стъпка тръгна към площада, възнамеряваше да изрази гневния си протест, после си прехапа езика. Когато очите му свикнаха със силната светлина на прожекторите, видя, че пред строените партизани стои разкрачен Яно Гумения, а до него чешкият илюзионист и кабаретен артист Мики Коми. И не само те, не само те! Проститутките от Видрица също бяха там, облечени като гълъбици на мира, кипреха се, подскачаха, кикотеха се, докато пробваха хартиените крила, и в същото време разкриваха и това, което никаква гълъбица на мира не можеше да си позволи да разкрие. Но нали те трябваше да се появят едва на тържеството в чест на Световния конгрес на мира в Париж, изненадано си припомни началникът. Ето че с тях се смесиха и няколко близнаци на Евтиния Йожко от „Лулата“ с изцапани конопени чували, накараха гълъбиците да пъхат вътре посипаните си с брашно ръце, да изваждат от тях дървени кубчета и ако не извадеха чифтове, Йожковците им отрязваха, о, не, бързо затвори очи, но като ги отвори, слава богу, разбра, че им отрязват само парчета от крилата. Но защо бяха тук и тези бандити? Трябваше да се появят само на празненството в чест на революцията, трябваше да влизат в огромния ускорител на времето, който измисли запаленият културтрегер, да влизат там групово със своите кросна и мотики, а от другата страна да излизат със сърп и чук в ръце, в еднакви сини гащеризони и да пеят: „Щастието свое градим“. Като по времето, когато беше в силата си, прииска му се да закрещи на площада, а после да ги разпердушини всички. Но отново само си прехапа езика, защото Мики Коми тъкмо започваше да приказва.

— Вижте, почивката свърши, а времето е пари, нали? Продължаваме, ясно? Гъски, това се отнася и за вас. Граченето за мира в бъдеще, ясно? Сега ще се съсредоточим върху любимата песен на вожда. И не ща да чуя нито един фалшив тон, ясно? Пее само хорът на партизаните, ясно? Яно, дай тон!

Яно Гумения даде тон с хармониката.

„Тръгнах на милата гроба да търся“ — запя хорът с чувство първия стих.

Яно силно разтегна хармониката за следващия тъжен тон, но лагерните кучета го изпревариха и започнаха да вият.

Началникът застина. Някак не бе съгласен с песента, ако можеше да се изрази така; забеляза, че още първите думи, например думата гроб, която вероятно поради неопитността на певците приличаше на ръмжене, накара овчарките да се наежат и баките на вратовете им застрашително се разхлопаха. Никой, освен него не забеляза това, дори гледачите на кучетата. Едва застрашителният и непрекъснат вой изплаши всички. Но хорът не се осмели да престане да пее, гледачите не посмяха да се карат на кучетата по време на святата мелодия, а Мики Коми не разбра какво можеше да предизвика този инцидент при напрегнатата международна обстановка.

Песента и виенето биха били безкрайни, ако не се бе намесил Идеалиста от планините. Без да прекъсва песента, той извади своя револвер и между два протяжни тона членоразделно процеди през зъби:

— Дурак! — и застреля виещия водач на лагерната глутница.

По-нататък, колкото и да бе страшно, всичко продължи според историческата логика: водачът падна и глутницата прояви своя безпогрешен хилядолетен инстинкт, като се нахвърли върху него и за миг го разкъса. С това справедливостта бе възстановена, протестът, или каквото и да беше това, не само бе потушен, но и справедливо наказан. Защо да си спомнят за него, няма смисъл да го правят, песента на вожда продължи и по време на инцидента и свърши точно така, както трябваше да свърши, с жално хорово хленчене. „Тук ли си, моя Сулико.“

— Така е добре — спокойно потърка ръце Мики Коми. После изведнъж се обърна към началника и грубо каза: — Ало, шефе, дай стотачка!

Началникът се изненада, рязко се отдръпна, удари главата си в нещо и се събуди. За момент остана като попарен. Може би щеше да изпита облекчение, голямо облекчение, че това е било само ненормален сън, та нали в бдящата част на мозъка си през цялото време знаеше, че е сън, опитваше да се освободи от нощния кошмар. Но дори събуждането не му донесе облекчение. За миг затвори очи пред лагерните прожектори, които светеха точно в прозорците на канцеларията му, стана, пипнешком излезе в коридора, после пред сградата и същото онова непреодолимо желание отново го подгони към прокълнатия площад, поведе го из нощния лагер, където най-напред беше само комендант, после заместник-началник и накрая началник, свидетел на затварянето на толкова виновни фанатици, които имаха неправилна раса, после неправилна народност, сега неправилен класов произход и инстинкт, а утре? Кого ще довлекат тук утре? Дори марсианци да доведат, пак няма да се изненада, както не се изненада, когато след кратко търсене намери разкъсаната кожа на водача на глутницата. Само да не падна, отчаяно крещеше нещо вътре в главата му.

Някакъв порив, по-скоро инстинкт за самосъхранение го гонеше напред-назад из лагера и безпогрешно го доведе при бараката, в която Зигмунд всяка нощ играеше карти и други хазартни игри, без да обръща внимание на предупреждението му, че Плажак души около него като куче. През пролуката между капака на прозореца и мрежата се процеждаше тънък лъч светлина. Обиколи бараката. Тези глупаци не си бяха поставили пазач, дори не бяха заключили вратата. Влезе в тъмния коридор, където долови миризмата на кофата с урина, пипнешком намери вратата и силно почука. Заради врявата, цигарения дим и музиката никой не го чу, нито забеляза влизането му. Седяха около голямата дъбова маса с картите и купчина с пари. Приближи се към този, който държеше банката, и го потупа по рамото.

— Не ме закачай, ясно? — изръмжа мъжът.

Едва когато силно го удари с юмрук по шията, мъжът извика и се обърна. Беше Мики Коми.

— Давам ви минута — каза началникът във внезапната тишина и посегна към оръжието си.

Подскочиха, прекрачиха столовете, а илюзионистът бе толкова дързък, че се протегна към парите. Началникът блъсна ръката му и така го изгледа, че той бързо подви опашка и изчезна след останалите. До масата остана да седи само Зигмунд. В настъпилата тишина се чуваше единствено радиото, поставено върху дървения сандък зад масата. Излъчваше някаква нощна музика за настроение. Началникът седна на мястото пред банката. Погледна към Зигмунд, после към празното място на масата.

— Зигмунд, струва ми се, днес и без това не ви вървят картите — каза началникът кротко.

Пресегна се към купчината пари пред себе си. Пръстите му напипаха нещо твърдо и гладко. Злато, изненадано проблесна в главата му. Разрови купчината, проблесна дулото на пистолет. Началникът отдръпна ръката си.

— Значи, истина е… играете и на руска рулетка.

Зигмунд небрежно сви рамене. От радиото се носеше музика. Началникът бавно попита:

— А… на когото се случи?

— Да не е предизвиквал съдбата.

Началникът невярващо се усмихна.

— После ги хвърляме в помийната яма. На сутринта в бараката обявяват, че големият ударник Мочик, бившият търговец Харайда или пък бившият банкер Пешел пред нощта е дезертирал от лагера.

Едва сега началникът се засмя.

— Човек би ви и повярвал, Зигмунд.

— Вие наистина би трябвало… Които не вярваха, са в ямата.

И Зигмунд взе револвера, обърна пълнителя така, че началникът да не може да види има ли вътре куршум, после му даде оръжието.

— Това обикновено е кулминацията на вечерта, но за нас с вас може да е началото.

Началникът взе револвера, полека го вдигна към дясното си слепоочие, но когато лицето на Зигмунд замръзна, а в очите му блесна съчувствие, рязко хвърли оръжието на масата и разгневено каза:

— Мамицата ви, Зигмунд, не ме провокирайте непрекъснато! Не съм срещал по-противен човек от вас!

Зигмунд не отговори, по радиото звучеше нова музика. После и тя спря. Началникът понечи да се надигне, нямаше смисъл да се впуска в нови спорове с доктора. А можеше и нарочно да го провокира, за да се разкара по-скоро, а той да грабне банката и всичко останало. Още веднъж хвърли поглед на револвера. Ако го е забелязал, ще трябва да пише протокол, да проведе разследване и… по-добре да се направи, че не е видял нищо. Стана, но после веднага седна обратно.

Радиото бе престанало да излъчва музика, нещо в него заскърца, блъсна се врата или нещо подобно и изведнъж прозвуча забранената песен „Словашки майки“. Още първите няколко тона бяха прекъснати от мъжки глас, който някак запъхтяно заяви: „Говори Бялата легия, слушате Бялата легия. Познавате ни по нашия сигнал и нашия лозунг «През деня за Сталин, през нощта — против Сталин!». Помнете, всички помнете, ще дойде ден, когато и през деня, и през нощта ще бъдем против Сталин. За да дойде този ден…“.

И през деня, и през нощта против Сталин? Началникът отвори уста, после изведнъж изкрещя:

— Изключете го! — и си запуши ушите.

Щеше да се успокои, ако само можеше да се събуди от поредния нощен кошмар, но вместо това вратата се отвори с трясък и пред тях застана Плажак.

— Няма къде да се скриеш, няма къде да се скриеш, излишно е да го спираш, разкрит си, Зигмунд, напълно си разкрит и…

Плажак забеляза до масата прегърбената фигура на мъж, който си запушваше ушите. Още повече се стресна, когато забеляза, че мъжът е в униформа на членовете на Държавна сигурност. И остана като попарен, когато позна гласа на началника на лагера.

— Какво правиш тук, началник?

— А ти?

— Аз… а ти какво, с този… с този… — Плажак започна да мести погледа си от Зигмунд към масата, от радиото към купчината пари, накрая забеляза и револвера.

— Та какво…

— Дойде да се пробва — спокойно каза Зигмунд. — Да се увери, дали е още мъж. И ти можеш — подкани Плажак той.

Плажак ядосано гледаше към Зигмунд.

— Ако нямаш смелост, махай се. Ако имаш, сядай.

Плажак скръцна със зъби и стисна юмруци, сякаш се канеше да удари Зигмунд.

— Това изисква повече смелост, отколкото да тероризираш и биеш проститутките, а?

Юмрукът на Плажак падна със страшна сила върху масата.

— Млък, гнусен страхлив евреин, защото…

— Я не се пъчи, Плажак — внезапно се намеси началникът. — Кой е страхливец и кой — не, ще се реши тук, не в Илава. Докторе, струва ми се, вие бяхте наред — обърна се към Зигмунд той.

Зигмунд учтиво му отговори, че не, той бил наред. Началникът се съгласи.

— Покажете му, че в пълнителя има куршум — отново се обърна към Зигмунд началникът.

Докторът взе револвера и превъртя пълнителя. В една от вдлъбнатините наистина блесна патрон. Плажак седна на опразненото след комарджиите място. Зигмунд затвори револвера, превъртя барабана и върна оръжието на масата. Началникът го взе и го насочи към слепоочието си. С безизразен тон каза:

— Но после не ме хвърляйте в ямата.

А когато Зигмунд кимна, натисна спусъка. Вместо изстрел се чу спасителното празно щракване. Ръката на началника падна върху масата. Имаше страхотно щастие. Поклати глава и мълчаливо подаде револвера на Плажак. Той отчаяно поглеждаше ту към единия, ту към другия, но лицата им бяха невъзмутими и жестоки. Бавно протегна ръка към револвера. Започна да го вдига към слепоочието си с трепереща ръка.

— Това трябва да бъде акт на личен избор — тихо каза Зигмунд.

Плажак нямо и несигурно кимна. Дулото на пистолета танцуваше най-напред пред окото му, после успя да го придвижи към слепоочието. След малко вместо изстрел или освободителното изщракване около масата се разнесе неприятна миризма. Последен я усети Плажак. Ръката с пистолета се разтрепери, пистолетът се освободи и падна върху парите от банката. Плажак бавно се надигна и се опита незабелязано да се измъкне.

Но в този момент цялата сграда светна и Плажак бе разобличен.

Във всички прозорци светнаха лампи, чу се смях, множество ръце започнаха да се протягат през решетките към стъклата на прозорците, удряха по тях с юмруци, рамките на прозорците започнаха да скърцат като по време на буря. Изкривяваха се, а през решетките се подаваха веселите, смеещи се глави на контрареволюционерите и комарджиите, малко по-достолепните глави на партизаните, които се кискаха, но и привлекателните устни на видришките гълъбици на мира, които Евтините Йожковци се опитваха да изиграят или опипат. Зад техните тела и гърбове се обади хармониката на Яно Гумения, който като бесен започна да свири „Ай, ай, ай, не хващай ме за…“.

Не може да бъде истина, помисли си началникът и се усмихна. Знаеше, че това е само хубав лагерен сън и затова няма смисъл да иска от Зигмунд нови хапчета.

— По дяволите хапчетата, приятелю! — извика Зигмунд във веселата врява. И също така весело, в ритъма на Яновата хармоника започна да повтаря: — Телесни масажи, приятелю, телесни масажи, само телесните масажи ще ви спасят, днес и вовеки веков.

На началника не му оставаше друго, освен да повярва.