Антон Балаж
Лагерът на леките жени (29)

29.
Милиони бодове за Сталин

В бараката на проститутките, където на наровете бяха наблъскани повече от петдесет жени, нощем не ухаеше на скъп парфюм. Но въпреки това си спяха съвсем спокойно, дори сънуваха. Само че всичко си има граници, дори в лагера. Така че Кармен, след нея и Вдовицата се събудиха и взеха да си веят в тъмното.

— Какво смърди така? — облече в думи колективната мисъл Берта.

Сякаш в отговор от ъгъла се чу скимтене, което веднага се превърна във виене. Да не би някоя да ражда? — хрумна на всички една и съща мисъл и еднакво ги изненада, затова наскачаха от наровете и блъскайки задниците си един в друг, се втурнаха по посока на звука. Заопипваха в тъмнината и накрая напипаха нещо. Но то не бе коремът на родилка.

— Смилете се, за бога, оставете ме. Пребита съм… — каза някой плачливо в тъмното и отстрани ръцете им.

Разпознаха гласа на Сладкарката.

— Значи, ти квичиш така — констатира Кармен и на всички веднага им олекна. — И на какво смърдиш? Ух, сещам се…

— Това не е… това е ръжена ракия — отново плачливо каза Сладкарката.

— Ух! — повтори Кармен. — Да не са те поливали с нея?

— Ами така беше — дъвчеше думите Сладкарката, — този Плажак… Светни, за бога, всичко по мен гори…

Без особено съчувствие гледаха неясната фигура върху нара, после Кармен все пак отиде да вземе една карбидна лампа. Донесе я, запали, при което миризмата стана още по-силна.

— Господи, боже мой, целият й задник е нарязан — учудено каза Вдовицата, когато мъждукащият пламък на лампата освети свитата по корем Сладкарка с вдигната над бедрата нощница.

— Тоя наистина много се е развихрил — поклати глава Кармен.

Сладкарката пак заскимтя.

— Виждаш ли? Искаш да живееш с вълците, сега можеш да виеш с тях — изкоментира Кармен.

— Трябва да се дезинфекцира, за да не се възпали — по-жалостиво се изказа Вдовицата.

Сладкарката стенеше и вдигаше към тях измъченото си лице.

— За бога, жени, нещо студено… сложете ми…

Но какво? Бараката беше заключена, водата в кофата се бе стоплила, а може би вече бе и замърсена. Откъде нещо студено и гладко? Спогледаха се, после се огледаха наоколо. Кармен си светеше с карбидната лампа. Изведнъж пред очите им се мярна нещо бяло, чисто и лъскаво. Всички веднага се сетиха: тумбестото порцеланово гърне под нара на Графинята, скъпоценният подарък от руската царица, нейната сватбена зестра. Вдовицата внимателно, почти учтиво го изтегли изпод леглото и погледна в него. По израза на лицето й се разбра, че е чисто, още не бе използвано. Сладкарката продължи да квичи и стене, така че повече не се колебаха. Извадиха отнякъде една кърпа, добре избърсаха гърнето и после Вдовицата внимателно го сложи с гладкото му, изстудено от бетоновия под дъно върху нашарения задник. Сладкарката извика. После облекчено въздъхна и главата й се отпусна върху възглавницата.

— Сега ще бъдеш като царица. Макар и да не го заслужаваш — каза Кармен, когато Вдовицата премести гърнето на друго място на задника й. Сладкарката отново слабо изохка. — Охкай, ахкай, да запомниш каква магарица си била, когато си се обвързала с него.

— Вече няма — захленчи Сладкарката и лицето й се обля в сълзи.

Кармен се прозя, изгаси лампата и всички отново се вмъкнаха под завивките. Добрата Вдовица остана при Сладкарката да я облекчава.

Ерничка, която също бе събудена от нейното хленчене и също го беше помислила за родилни стонове, сериозно се замисли за своето състояние. Всичките й отчаяни опити да се избави от плода бяха напразни — и този, последният, когато в половинчасовата назаретска тъма се беше смесила с лагерния хор, беше се оставила да правят с нея всичко, каквото искаха, и главно, каквото можеха да направят стоешком. Тя също после беше прала туниката си и шила разкъсаните гащички, но без да си пее като останалите хористки. Окончателно се бе отказала от всички надежди и от този момент в мислите й започна да изплува картината на майчинството, която ставаше все по-привлекателна… Започна да я мами още в лечебницата, но не при четенето на Макаренко, не тогава, а след кратките разговори с Матуш в коридора. След тях й се прииска да чете Евангелието и Библията, но за съжаление, божият послушник ги нямаше, затова й даде катехизиса. Това не се харесваше на Станко, който й изнесе дълга лекция за мракобесничеството на религията. Не успя да я убеди. Откакто младият културен работник не се бе възползвал от назаретската тъмнина, а само бе седял на пейката като някакъв мъченик, Ерничка вече не си правеше илюзии — реши, че повече няма да си губи времето с него.

Малко се притесняваше за Матуш. Плажак непрестанно го преследваше и пак го заплашваше с Илава, дори и с Яхимов. Сладкарката едва сега беше разбрала на какво е способен този изрод, който се беше отнесъл така безобразно с нея. Преди месец може би щеше да рискува и тя, Ерничка, но сега вече не можеше, не! Усещаше, че в най-скоро време трябва да съобщи на началничката Матилда, че е бременна, и да се постави под нейна закрила. За това се налагаше да събере цялата си смелост. Въздъхна, но понеже и Сладкарката въздъхна също така звучно, само стисна зъби, дръпна противната завивка през главата си и се опита да заспи.

Тази сутрин Кармен и Вдовицата спаха с четвърт час по-дълго — пазеха диета и не ходеха на закуска. Повечето от леките жени се опитваха да им подражават, но не на всички им се удаваше. Поглеждаха със завист към Рия Амала, която в затвора в Илава беше отслабнала и оттогава си оставаше все така слаба. Но понеже нейните очи постоянно сълзяха, не я задължаваха всеки ден след смяната да ходи в клуба, за което всички й завиждаха. Там обикновено изнасяха отвратителна лекция, на която бяха длъжни да ходят заедно с разложителните елементи. Но вече нямаше нищо вълнуващо, защото след назаретската тъма на стените на клуба бяха окачени газени и карбидни лампи и когато ненадейно токът спреше, надзирателките веднага ги запалваха. Лагерът заедно с работилницата за шиене на отвратителните басмени престилки за трудещите се гражданки започна страшно да ги отегчава.

Влачеха се под охрана към шивачницата в студената септемврийска утрин. Лозунгът за ударното шиене бе съвсем избледнял и дори не беше верен. Никоя не искаше вече да се състезава за ударническо звание, за да не я сполети съдбата на Манда. Тя, глупачката, бе попаднала точно в курорта, където ходеха патрули дори от лагера, и на всичкото отгоре бе станала жертва на някаква хайка в чест на нещо си. Сега бе обръсната и никой не даваше пет пари за нея. Майсторката се отнасяше към своята любимка доста пренебрежително, не я зяпаше както преди, и след завръщането й я бе извикала при себе си само веднъж, сигурно за да й се скара. Ерничка се вмъкна със своята количка в склада, но не успя да чуе нищо. Двете си говореха стоешком, Манда не слагаше никъде по себе си ръката на Летвата и в очите на майсторката сякаш имаше сълзи на благодарност. Но Ерничка веднага си каза, че сигурно си го е въобразила, защото за какво би могла Летвата да бъде благодарна на Манда. Остана си обаче загадка защо Манда вече не смяташе Ерничка за свое пиленце и нищо не споделяше с нея. Незнайно защо, сигурно поради общата им участ, тя се бе сближила с Рия, вечер двете тайничко нещо си шепнеха, като при това винаги се парфюмираха. Ако самата тя нямаше толкова страшни проблеми, би се опитала да разгадае тяхната тайна. Но преди всичко трябваше да отиде и признае своята на Матилда. И Ерничка бавно тръгна да пресича лагерното пространство.

— Ето я! — възкликна уплашено тя, когато видя разкрачената насред шивачницата с палка в ръка началничка Матилда.

С нея беше и майсторката. Двете се държаха подозрително тържествено. „Не — казаха си всички, — никакви ударнички повече!“ И веднага се събраха в плътна тълпа при вратата.

— По-близо, по-близо, момичета! — призова ги Матилда.

Приближиха се, какво друго им оставаше, когато надзирателките бяха зад тях.

— Знам, че шиенето на престилки вече ви е противно, спадна ударническият ви ентусиазъм, така ли е? Признайте си. А и добре знам, че не сте по признанията. Но не сме забравили какво ви бяхме обещали в началото на вашето трудово превъзпитание — че ще научите и други неща, например добре да бродирате, стигнахме и до това. Какво ще кажете? Нищо? Изненадани сте, нали? Няма обаче да бродирате по цял ден, защото това вреди на очите, пък и машините в такъв случай ще останат неизползвани. От сега нататък по осем часа ще шиете, после ще идете да се напапкате, а като се върнете, още няколко часа ще побродирате, но вече без норма. Харесва ли ви?

Началничката се усмихна насърчително. Само дето мимоходом започна силно да шиба с палката в отворената длан на лявата си ръка. Кимна на Летвата, кимна и на тях, после мълчаливо ги поведе напред, където върху масите обикновено стояха топовете басма. Сега там бяха сложени не много големи карета непоръбено ленено платно. Надеждата, че от икономисаното красиво чисто платно може да си ушият нощници, трепна в сърцата им.

— Ето ги моделите.

Майсторката разтвори едно платно. Върху него светеха красиви сребърни цветя и пеещи птици. Жените чак ахнаха. Някоя възкликна повече от другите, после приглушено се засмя и ревна. Всички се обърнаха. Рия Амала се смееше и плачеше едновременно.

— Какво ти е, какво става? — приближи се към нея Матилда.

Рия не можеше да престане, продължаваше да хълца и да се смее.

— От Илава има възпалени очи — обясни една от жените на началничката.

— Но защо се смее тогава? — вече раздразнено попита Матилда. — Ако знаеше, че…

Рия престана да се смее, изтри сълзите си и каза:

— Знам… Същото това го бродираха затворничките католички в Илава… То е за Сталин — по-тихо добави тя.

Всички останаха смаяни. Отдръпнаха се от Рия, за да е ясно, че нямат нищо общо с нея, ако се окаже, че това е провокация. Отдръпна се рязко и Матилда, после сякаш понечи да се прекръсти със свободната си ръка, но навреме се осъзна и само се хвана за устата. И каза изплашено:

— Това трябваше да е тайна. В Илава явно също се държат безотговорно…

— Научих го по време на разходката в двора на затвора. Католичките нямаха и представа за кого бродират с такова старание тия рози и птици.

— Това трябва да се прави с любов, с любов и благодарност, момичета — почти шепнешком каза началничката. — Особено когато някой разпространява из лагера онзи реакционен лозунг, чули ли сте го? Не? Тогава ще ви го кажа: „През деня за Сталин, през нощта — против Сталин…“.

— Против Сталин? — зашепнаха невярващо в трагичен хор и отново се струпаха в отбранителна тълпа, в която този път бе и тяхната командирка.

Тя ободрително им каза:

— Не се бойте, това ще се провери и строго ще се накаже.

Повече не им трябваше. Бавно дойдоха на себе си, нали ясно си спомняха за ранените и доста сурови червеноармейци, за които да изтъргуват кон за бутилка коняк, беше нищо, или да си я вземат и без кон, да вземат, каквото им се прииска, дори и онова, от което нямат нужда. Но тези същите доблестни бойци шепнешком и след дълго оглеждане изговаряха името Батюшка и макар да бяха убедени атеисти, сигурно биха се прекръстили три пъти, ако чуеха това. Затова жените разсеяно слушаха какво разказва шепнешком началничката за гигантската завеса от най-красивите словашки шевици, всъщност някакъв прекрасен ленен гоблен, съставен от стотици и стотици такива сребърни картинки с красиво посвещение между тях: „На Великия Сталин от благодарните словашки граждани“. И че цялата тази акция се провежда под звучния надслов: „Милион бодове за Сталин“.

— Всъщност — поправи се Матилда — имах предвид милион бодове в шевиците, естествено. И дайте си сметка каква чест е това за вас, каква проява на доверие. Шивачките от завод „Облекло“ е трябвало със свито сърце да се откажат от тази задача, тъй като имат да изпълняват голяма поръчка в чест на някакъв конгрес и трябва да изхранват семействата си. А вие, вие не трябва. Така че имайте всичко това предвид при всеки бод. Но какво пак?

Рия отново зарони сълзи, не можеше да спре. Матилда я изгледа недоволно, измърмори да отиде на доктор, повери инструктажа на майсторката и леко обидена напусна шивачницата.

„Заради Сталин и тая ревла не можах да говоря с командирката“ — нервно си помисли Ерничка и доста злобно погледна сълзящата Рия. Някак интуитивно чувстваше, че е пропуснала удобния случай за поверителен разговор с Матилда.

Рия през сълзи се усмихваше извинително, после се отправи към лагерната лечебница. Стъписа я пълната чакалня и това, че чакащите са само мъже, които веднага започнаха да я оглеждат.

— Аз не плача — каза Рия. — Само очите ми сълзят, от Илава…

Учтиво й направиха място до самата врата. С готовност я уведомиха, че докторът още не е дошъл, но имат сигурна информация, че вече е станал и вероятно е тръгнал насам. Рия каза, че има време, че сълзи вече цяла седмица, но днес особено много и затова са я изпратили тук. Защото в шивачницата се готвят да бродират голям гоблен за Сталин и се страхуват да не би нейното сълзене да предизвика някакво излишно разследване. Разбират ли какво им казва? Разбираха и още как. Веднага започнаха да се отдръпват от нея. За щастие, Рия не виждаше добре през завесата от сълзи, иначе би си помислила нещо за мъжете и още повече би се влюбила в своите интелигентни жребци. Поиска да сподели с мъжете преживяното в Илава, но ха да започне, вратата рязко се отвори и докторът влезе, прозявайки се. Мъжете в чакалнята облекчено въздъхнаха, после бързо седнаха по столовете. Учтиво и твърде охотно пуснаха Рия да мине преди тях.

— Чудесно възпаление на конюнктивата — спокойно констатира Зигмунд, когато прегледа очите на Рия.

Неговото ляво око също сълзеше, но той го изтри и повече не му обърна внимание. Даде на Рия капки за очи и така, мимоходом, я попита къде го е пипнала. В Илава. Аха, разбира защо не е могла да дойде при него по-рано. Рия каза, че е могла, но е дошла чак сега. И чистосърдечно му обясни защо. Зигмунд мълчаливо я огледа от главата до петите, а после я попита дали е проститутка. Масажистка е. И затова са я затворили? Не затова, а заради конете. Залагала е на тях… Това впечатли Зигмунд. Отново я огледа, като междувременно приготвяше някакъв мехлем. Искаше да й го втрие под клепачите, но после размисли и каза, че ще я задържи в лечебницата и ако възпалението не мине, ще я изпрати в болницата. Помощникът му я заведе в стаята, подхвърли й някаква ужасна нощница и й каза да легне. Силно смърдеше на спирт.

Рия легна и веднага почувства облекчение от капките. След време заспа. Събуди я отново миризмата на спирт. Санитарят бе донесъл обяд. Когато Рия видя обяда, някаква позеленяла кайма с картофи, сякаш въргаляни из въглищата в мината, само се намръщи. „Капризи!“ — измърмори санитарят, отпусна се на леглото до нея, излапа всичко, нареди й да не казва нищо на доктора и пак й каза да легне. Когато добре се наспа, Рия започна да оглежда стаята. На етажерката имаше някаква дебела книга. С интерес се протегна към нея. „Де това да беше нещо за конете“ — тъжно си помисли. Но беше Макаренко. Книгата все пак я заинтригува. Нали и тя самата всъщност започва да живее отново^[1], захвърлила е от себе си бремето, сега вече е просто жена, завладяна от тайнствени сили. Такива жени не са много, но ги има, и в това няма нищо извратено. Затова не бива да се самобичува, може да пести силите си за по-приятни неща. Прелистваше книгата, а накрая прочете, че този същият Макаренко е написал и други дебели книги като „Знамена на кулите“. „Това също трябва да е за някакъв лагер“ — помисли си Рия, затова не се заинтересува особено. Не обичаше тъжните случки, подобни на тези, които те преживяваха в лагера. Обичаше тайнственото, като например „Тайният съд“. А и написаното за Буда й звучеше тайнствено. Всъщност какво искат да направят тези хора от тях тук? На просветните лекции ги убеждаваха, че Русия е страна на неограничените възможности, че нашето утре е тяхното вчера. Например колхозите, студеното отглеждане на телетата, разораната целина, жените, които били равни с мъжете. Не че всичко това не се прави и у нас, но всичко става бавно, не награждават никого, не пишат брошурки, не снимат филми, всичко у нас е все плахо и угнетено. И когато трябва да обесят някого, макар да е голям военнопрестъпник, пак така тихомълком. Дори ще изкопаят три гроба, само и само да не се съберат всички при единия, та да се вдигне шум. Че и на Яношик^[2] биха дали вместо последна дума последна цигара. Не само таен град, в Карпатите има и таен народ, но за това по света никой нищо не знае. Поне да бяхме измислили ние това студено отглеждане! С тежката книга, сега вече отпусната на нежните й гърди, Рия пак излишно си навреждаше — очите й отново започнаха да лютят и да сълзят. За щастие, санитарят се появи и я заведе при доктора.

— Чела ли си нещо? — учуди се Зигмунд, като погледна очите й.

Рия призна, че е чела Макаренко. Зигмунд се хвана за главата.

— Май често ви боли глава? — загрижено го попита Рия.

Зигмунд изненадано кимна. Каза, че било заради многото пушене.

— Не е от пушенето. Имате деформиран гръбнак.

— Че на кого днес не е деформиран — тъжно каза Зигмунд.

— Но вашият е деформиран ето тук!

С опитно и доста отработено движение Рия притисна ръката си на точното място, между петия и шестия прешлен, така че Зигмунд извика от болка. И доста безпомощно я погледна. Но тя спокойно и ласкаво му каза, че ако прояви търпение, три-четири масажа ще са достатъчни. Ще забрави, че някога го е боляла глава. Зигмунд не искаше да повярва. Рия само се усмихна и го накара да се изтегне на леглото зад паравана, за да се увери. Зигмунд продължително се вгледа в насълзените й очи и поиска от нея сериозно да обещае, че това няма да е масаж на тялото. „Не бих си го позволила“ — увери го Рия. След кратък двубой с гърмящата си глава Зигмунд се съгласи, после каза, че след като свърши прегледите, ще я повика. Втри под клепачите й студен очен мехлем, а санитарят я върна в стаята. Рия не допусна предишната грешка, не се остави да я изкуши Макаренко. И без него имаше за какво да мисли.

Този път докторът сам дойде при нея. Мълчаливо я отведе в лечебницата, мълчаливо отидоха зад паравана, Зигмунд мълчаливо се съблече, изтегна се на леглото и се остави на изкусните пръсти на Рия. Без да иска, при масажа Рия си помагаше и с други части на тялото — разбираема професионална деформация. Отначало искаше да се оправдае, но после забеляза, че докторът го приема с разбиране. Постепенно разбирането стана пълно, така че Зигмунд наруши мълчанието и каза:

— Мисля, че превъзмогнах страха си от масажа на тялото.

— И аз го забелязах…

— Не би ли могло нещо да се направи по въпроса…

— Може, и за тялото ще е много по-лесно, отколкото за деформирания ти гръбнак.

Лице в лице с разголена жена с красиви бедра и стегнат корем, този вечен скептик, този класово неблагонадежден елемент все пак започна да се колебае.

Тогава Рия Амала му предложи доказателства, пред които всеки мъж поне веднъж трябва да капитулира.