Антон Балаж
Лагерът на леките жени (26)

26.
Кокошки, цял чувал кокошки

Началникът винаги държеше на масата си чаша вода и успокоителните таблетки на Зигмунд. Когато в мислите му неочаквано се появеше Хълмът на съселите и неговата страшна подземна тайна го лишеше от разсъдък, взимаше две таблетки, схрускваше ги, сдъвкваше ги, пиеше вода, като едновременно си мърмореше: мъртви не съм видял, всъщност не съм видял нищо, а който не е видял нищо, всъщност не бива да мисли за нищо. И наистина няколко часа след това не мислеше за нищо. За щастие, това не му пречеше да изпълнява дневните си служебни задължения, които в лагера се бяха страшно увеличили с новия приток на традиционни разложителни елементи и на съвсем нови видове, а и с приближаването на вечерта на тържествения огън. И ето че вече дойде сутринта на тази незабравима вечер. Началникът седеше в своята канцелария, водата и таблетките бяха приготвени.

Първа пристигна Матилда. Изглеждаше недоспала и някак си цялата смачкана. „Предполагам, че вчера всичко е било наред?“ — прочете немия въпрос в очите му. Но дисциплинираната командирка на женския лагер започна да докладва за друго.

— Вчера докараха от Илава бегълката Рия Амала, остригана, въшлясала и с изподрани ръце. Страхувам се, че жените, които ще пеят днес на тържеството, нейните бивши колежки, няма да звучат много оптимистично и радостно. А ударничката Манда е в карцера. При хайка са я заловили да проституира с някакъв мъж. При ареста се е съпротивлявала и затова са я остригали. Това напомня концентрационните методи. Но когато обърнах внимание на Плажак, той само се изсмя.

— Днес е отишъл в Братислава. Донесоха ми, че неговото поделение вече няма да бъде под мое командване.

— Това е ужасно — разтревожено реагира Матилда. — Дори ние не можем да бъдем в безопасност… — добави тихо.

Началникът спокойно кимна. Ясно му е. После любопитно, но деликатно отвори дума за вчерашната вечер. Тежката гръд на Матилда се вълнуваше под лятната, вече празнична блуза.

— Не приеха ли вашето… доказателство?

Матилда тихо отвърна, че накрая са го приели.

— Това означава, че преди това са го… проверили…

— Един след друг, защото не можеха да се договорят с какъв куршум е простреляна гръдта.

— Това в края на краищата се очакваше — утешително каза началникът.

Като мъж разбира, че допирът до тази еластична плът с голям размер може да предизвика потребност проучването да продължи безкрайно. Може би тогава сам би… но както и да е.

— Всичко е завършило добре, нали? — добави малко неуверено.

— Би могло… но после спря токът.

— Да — спомни си началникът. — И…

— Това трая дълго. Вече бяха понаправили главите…

— Искате да кажете… — и лицето на началника се изопна.

— По-добре да се бях съгласила доброволно.

— Матилда… — зашепна началникът.

Погледна нейното виновно, съсипано лице, представи си тялото й, ограбено от горе до долу, протегна през масата ръката си към нея и я погали по лицето.

Матилда стисна ръката му, рязко я притисна към гърдите си, после я отблъсна и без да се сбогува, побягна от канцеларията.

„Свини, гадни свини!“ — гризеше кокалчетата на пръстите си началникът. Но това не му помогна. Трябваше да се добере до главното им командване. Засега реши, че ще разследва вчерашното спиране на тока и ако се окаже саботаж, жестоко ще се разплати със саботьорите.

Лагерният площад бе вече готов за тържествената вечер. Целият бе изметен и подобаващо украсен и началникът трябваше да признае, че активните „соколи“, с помощта на по-малко активните „орли“ добре са се справили. А в средата се извисяваше висока дървена клада. Началникът бавно крачеше към нея, замислен над разговора, който бе провел с изследователя Блажени. Докторът се бе опитал да го убеди, че на вечерята с гулаша, която щеше да започне след тържествената част, трябва да присъства целият лагерен колектив. Да раздадат панички на всички, а като знак за човечност и демократичност да нахранят и пазачите, и дори лагерните кучета. С изострения си усет, какъвто притежаваше дори в повече, Блажени усещаше, че революционните годишнини постепенно изтласкват празненствата и панаирите, светските и църковните празници, и затова от тях няма да може да изключват никого, а точно обратното — участието в тях ще стане гражданско задължение. Както на църквата през Средновековието е било необходимо да демонстрира своята мощ с изгарянето на еретиците на тържествени клади, така на тяхната власт ще й бъде достатъчно да я засвидетелства на големи събрания, походи и манифестации, които би трябвало винаги да завършват с колективни угощения като символ на победоносния труд. И защо те да не бъдат първи? Защо да не устроят едно надникване в рая, в царството на абсолютната свобода и равенство, поне за една вечер и един ден да изживеят край огъня това, което Александър Македонски вече е описал като живот на Острова на блажените. Няма да се уплашат не само солидно да ги нахранят, но и да ги напоят, че дори да ги оставят да се набеснеят, нали всичко ще си остане в границите на лагера, под техния строг и доброжелателен контрол. Този фантазьор Блажени бе го смутил твърде много с въпросната идея, дори когато началникът й бе придал друг смисъл — за него това би означавало сваляне на проклятието от този площад, от който бе видял много хора да потеглят с ешелоните. Оттогава в него се бе настанило чувство на вина, което се появяваше всеки път, когато се изправяше пред строя на това проклето място. Може би затова се беше поддал на настояването на учения. Но когато онзи започна да говори, че едновременно биха могли да изпробват как ще реагират мъжете, ако им дадат възможност да се позабавляват с видришките жени, се уплаши, наруга Блажени и повече не искаше и да чуе за идеите му. Но този луд човек така го бе разтревожил, че трябваше да гълта таблетки, за да изтрие от паметта си фантастичния му план. Нали, ако предложи тези нещастни жени на стотиците разгонени мъже, те направо ще ги усмъртят.

Още го стряскаше тази, за щастие, вече избледняла представа. Сега трябваше да се съсредоточи върху срещата с партизаните. Днес щеше да се изясни защо празнуват въстанието в затворническия лагер, а ако тяхната партия се върне на власт, може от тях да зависи неговата бъдеща офицерска кариера, че дори неговата съдба и свобода. Нали в лагера постепенно се оказаха не само тези, които бяха против народа, но и онези, които се бяха били за него, които бяха воювали на Западния фронт, а и на Източния, хитлеристи и антихитлеристи, лагерът не се беше разминал дори на ентусиастите, които денем и нощем пламенно бяха подкрепяли Сталин, не бе пощадил ни католици, ни евангелисти, ни евреи, ни атеисти, нито комунисти. Прави каквото щеш, говори каквото искаш, все едно, лагера няма да избегнеш. Дишайки дълбоко, началникът оправи униформата си и влезе в партизанската зона.

— В бункера са — небрежно го информира часовият.

Явно и той се бе възползвал от течната муниция, за осигуряването на която бе дал разрешение самият началник на лагера. Силната миризма на ръжена ракия съвсем определено го водеше към бункера. Той бе скътан под теренната вълна, където всъщност трябваше да излиза една от вентилационните шахти на мината. Доста обширният бункер бе сглобен от смърчови трупи и постлан с борови клонки. Началникът внимателно прекрачи грубата греда на прага и леко приведен, поздрави Идеалиста от планините, комисаря М., командирите на някои от по-малките отряди и няколко неидентифицирани партизански индивиди. Сети се все пак кой е единият от тях. Беше Феро Радански — партизанин и кръчмар от близкото село. Този пишман партизанин снабдяваше цялата зона с ром и второкачествена домашна ракия, затова ползваше същите привилегии. Лежеше обтегнат върху клонака и тъкмо разказваше своята позната историйка за това как с един негов другар е трябвало веднъж цяла нощ да се крият в една кочина и до отмаляване да чешат някаква противна свиня зад ушите, защото, ако се разквичала, немците щели да ги намерят и заради тях да запалят цялото село, а вероятно и цялата долина. И Феро със страст изброяваше всички възможни катастрофи, които биха могли да последват от тяхното залавяне. Партизаните се смееха, направо се захласваха от смях, докато слушаха приказките на тоя алтав човек. Началникът против волята си реши, че е добре да се засмее с тях. Комисарят М. изведе поуката от Феровия разказ:

— Така го разказваш, Феро, сякаш съдбата на цялото въстание е зависела от квиченето на една свиня.

Феро само се кискаше. Казаха му да си върви. След него излязоха и повечето партизани. В бункера останаха само Идеалиста от планините и комисарят М. Поканиха началника на лагера да седне на голям буков пън. Седнаха и те, и преминаха към същността на нещата.

— Как се справихте с течната муниция? — попита началникът.

— Акцията не мина без малки инциденти с притежателите на тайни казани и насъскани кучета. Но който драска и хапе, бива ликвидиран.

— Диалектика на борбата с неприятеля — делово уточни комисарят.

Началникът се съгласи, мимоходом хвърли поглед към оръжията им, а на себе си каза: „Никога не са стреляли с тях. Не съм видял, не съм чул, няма да мисля за нищо“. Пое въздух и започна да развива своята теория за прочистването на собствените им редици. Слушаха го леко напрегнати.

— Нека започна с това, че бяхте първите, които след войната се впуснаха в новата битка с всичките й рискове. Насочвали сте се към кръчмите и към спиртния монопол? Да, но защо? За да го разбиете отвътре. Влязохте в снабдяването, но и с него се справихте. Доказахте, че либералнодемократичното регулиране на стопанството може да плоди само разруха, спекула, черноборсаджийство и корупционни афери. По този начин всъщност отваряхте очите на народа и подготвяхте избухването на неговия гняв.

— Много правилно — спокойно одобри комисарят М.

— Ще отида още по-далече. Ще приведа примери. Рискувал си неразбирането на своите, рискувал си съд и лагер, когато не си се поколебал да обезцениш две хиляди и петстотин литра токайско. Развоят след февруари^[1] потвърди твоите действия.

— Това беше мое революционно задължение — скромно отбелязва Идеалиста, защото с това той бе станал анонимен герой.

— От което си вадя заключението, че историята се е съгласила с вашата дейност след войната, затова скоро ще се разделим с вас. Ще бъдете разграничени от фалшивите партизани, от бялата легия и…

— А не, не споменавай легията — прекъсна го комисарят М.

— Както искате — охотно се съгласи началникът на лагера. — Но за да не предизвикам някакви плахи надежди у останалите вредители, ще отбележа, че трябва да се прави разлика между тези, които са рушили стопанството в името на бъдещото благо, и онези, които са правили това само в интерес на собственото си обогатяване. Наказанието за тях е справедливо.

Идеалиста и комисарят се спогледаха, после малко учудено кимнаха с глави. На началника му олекна. Спадна напрежението по лицата и на другите двама. Наляха си по чаша водка, която се изстудяваше във ведро с вода, после комисарят покани началника по-навътре в бункера. Показа му доста влажен страничен коридор, където биха искали да си обзаведат партизански музей. В него да съберат не само своите оръжия, униформи и снаряжение, но и разни на пръв поглед куриозни вещи, които обаче са имали съдбовно значение за тяхната борба, като например снопче от четината на оная свиня, която е спасила селото от изгаряне, синджирът, с който са довлекли петметровия вол чак до бункера и който ги е спасил от гладна смърт, тежката войнишка обувка, от която в най-голямата нужда са сърбали супа. За да бъде това разбираемо и привлекателно за младежта, биха могли в музея да сварят, а после и да изкусат супа от парче подметка. Или да научат младите да изработват взривни устройства, да си поиграят с истински гранати и какво ли още не. Какво ще каже за една такава идея? Началникът нямаше думи. Само леко го побиха тръпки, но то бе от студа и влагата. После напусна зоната още по-бързо, отколкото бе бягал от Хълма на съселите.

Но най-тежкото изпитание тази сутрин тепърва му предстоеше…

Безпокояха го шумът, гълчавата и крясъците, които се разнасяха откъм лагерните помещения. Те се сливаха в обезпокоителен и необясним звук — сякаш стотици хора бяха започнали изведнъж и равномерно да скърцат със зъби. Началникът рязко спря, вслуша се и изведнъж разбра.

— Катунарите! — извика и се втурна към центъра на лагера.

Но вече бе късно. Лагерът беше твърде широк и макар да тичаше сърцато и да махаше с ръце, не можа да спре закритите цигански коли, които се струпаха на площада и вече обграждаха бъдещия тържествен огън. С отчаян отбранителен жест началникът разтвори ръце и се втурна към каруците. Вечерта щеше да се проведе без него, ако в последния момент лагерните пазачи не му бяха препречили пътя.

— Как сте допуснали това, подофицер? — викна отчаяно началникът.

— Сами се връщат, господин началник. Доброволно дойдоха в лагера, затова ги пуснахме, за да не трябва после да ги докарват жандармите — обясни подофицерът, като все още държеше началника за колана.

Той се задърпа и продължи тъпо да гледа как каруците прииждат на площада, покриват с прах всичко наоколо, ровят и заличават с обкованите си колела соколската украса. Най-накрая достигнаха до целта си и утихнаха.

— Ще ги унищожа, ще заповядам да запалят тия проклети каруци, да застрелят конете, аз… — трепереше от злоба началникът. — Махайте се! Махайте се! — крещеше той, накрая успя да се отскубне от подофицера и се втурна между колите.

Часовите учудено се спогледаха и се спуснаха след него.

Насред каруците началникът се спъна, успя да се предпази от шибащите конски опашки, отстрани от пътя си циганчетата, които се бяха изсипали отвътре, ритна черното куче и ако я нямаше високата клада от букови дърва, за да му служи за ориентир, може би никога нямаше да се измъкне от този лабиринт, загинал би там. Вече се готвеше облекчено да въздъхне, когато на пътя му неочаквано се появи препятствие: мъртви кокошки. Нечии черни ръце ги изхвърляха изпод чергилата на колите и две цигански матрони ловко ги трупаха на голяма купчина с гребените надолу и с жълтите им грапави крака нагоре. Началникът почувства, че го втриса. Свят му се зави от ужасната миризма.

— Какво е това, банда мизерна циганска? — изрева с последни сили той.

— Кокошки, ами кокошки, наши кокошки, мършави — охотно му обясниха матроните, които добре го помнеха като един от малкото добри жандари.

— Мърши? — извика той и изрита една от кокошките. — Мърши, а? — и втора кокошка отлетя настрани.

Трета не се появи, защото нечии черни ръце сега изхвърлиха от каруцата прасе, навярно болно от червенка, защото беше цялото розово и някак възпалено. Началникът отскочи и се опули. За щастие, зад една изрисувана каруца се появи достолепният цигански барон и му махна за поздрав с резбования си жезъл. Недоразумението веднага се изясни.

След доброволното завръщане от предварително определеното им място за пребиваване, което, за съжаление, вече също било разграбено и опустошено, баронът не се нуждаеше от преводач. Говореше на език, разбираем за началника.

— Казвам на моите: да отидем, казвам, при началника капитан. И те викат добре, добре. Хубави дърва сте събрали, няма да пушат — посочи към струпаната клада той и развълнувано прегърна една от циганските матрони с пъстри блузки.

Началникът много се засрами, че бе подритвал мършата. Никакви умрели птици с гребените надолу всъщност не съществуваха. Привидяло му се е, трябваше повече да се владее. Обърна се към подофицера, тъй като междувременно пазачите бяха успели да се доберат до него, преминавайки през целия катун, и делово заповяда:

— Нека натоварят тия мърши обратно в колите. Изгонете ги извън оградата, но да не разпрягат конете. Утре ще решим какво да правим с тях. — После се обърна строго към циганския барон. — Ще проверим всички твои думи. Мисли му, ако не казваш истината.

— Чистата истина казвам — обидено отговори баронът.

Началникът мълчаливо му се закани с пръст и решително тръгна между циганските коли. Когато вече му попремина ядът и изчезна страхът, че ще му провалят грижливо подготвяния план за лагерния огън, малко започна да съжалява, че е бил толкова строг с катунарите. Доброволно са се върнали в лагера, това изведнъж му направи впечатление. Бавно вървеше между бараките, вече не му се виждаха така противни. Мислеше за карцера с бетонните килии, които се стараеха да не използват често. Но дали подчинените му винаги му се подчиняват? Изведнъж си спомни за проститутката, която Плажак бе заповядал да хвърлят там. Дали наистина са я обръснали?

Часовият седеше на стълбичката пред карцера и видимо скучаеше. Началникът го попита къде е затворена наказаната проститутка. Часовият се надигна и го въведе в помещението.

— Колко души има в дупките? — попита началникът.

— Шестима.

— Намалявам наказанието и на шестимата. Освобождавам ги. А после сте свободен и вие.

Часовият сякаш не му повярва.

— Писмена заповед ли чакате? — кипна началникът и онзи разбра, че шефът говори сериозно.

Започна да отваря килиите и да вика:

— Ставайте! Надигайте се, банда ленива! — и с ритници взе да изхвърля затворниците в коридора.

Началникът влезе при проститутката.

Манда седеше на голия бетон. От едната й страна имаше тенекиен съд с вода, от другата — куфарчето на майсторката, в ъгъла бе оставена кофа. Бавно вдигна поглед. Дори при това слабо осветление можеше да се забележи, че е била бита. Якичката на жакета й бе откъсната.

— Познавате ли ме? — попита началникът. И понеже Манда мълчеше, сърдечно добави: — Неотдавна обядвахме заедно и ви дадох букет. Беше, мисля, от червени рози…

— Ебани рози — каза злобно Манда.

Началникът се сепна.

— Знаете какви другарки сте имали, в какъв свят сте живели. И не можете да се отскубнете от него. Даваме ви отпуск да посетите детето си, а вие какво?

Манда сведе глава и продължи упорито да мълчи. Косите й бяха съвсем проскубани.

— Според сводката при хайката сте оказали съпротива. Това е неприемливо. И свършва ето така, макар да не съм съгласен с обръсването и ще заповядам случаят да се проучи. Сега съберете вещите си и се върнете във вашата барака. Освобождавам ви от карцера.

Манда все така мълчеше.

— Е, хайде де, ставайте и си отивайте! Да седите на голия цимент, е опасно за здравето. Часовият ще ви отведе в бараката.

Началникът очакваше, че проститутката ще му бъде благодарна за великодушието. Но когато тя не реагира, пристъпи към вратата и леко разстроен, пое навън. Вече излизаше, когато проститутката най-накрая се обади.

— Кучи син! — каза Манда и гневно удари с юмрук каната с вода.

Началникът спря. Добре ли бе чул? Не беше съвсем сигурен. Значи, всъщност нищо не е чул. Няма да го разнищва. После си спомни, че е забравил да каже на часовия да отведе проститутката до бараката. Връщайки се към своята барака, със задоволство забеляза как циганските коли започват да завиват и да се отправят към лагерната порта.

— Виж, началство! — спря го някакъв лагерен индивид с риза на карета и карирана фуражчица. — Услужи ми с двайсетачка! — и индивидът протегна към него ръка.

— В лагера е забранено да се проси. Кой сте вие?

— Мики Коми. Виртуоз на картите и илюзионист. Благодаря за щедростта!

И илюзионистът вече пъхаше кой знае откъде извадената двайсетачка под шапката си.

— Това тази вечер ще има да гърми — и той ритна големия високоговорител, на който дотогава началникът не беше обърнал внимание.

Началникът разтърка очи, тръсна глава, но илюзионистът заедно с високоговорителя вече изчезваше зад ъгъла на бараката. Началникът за кратко се замисли над всичко случващо се, вече бе решил да мисли внимателно. Но разбра само на какъв език му бе говорил циганският барон^[2]. Ромски дявол, за седемдесет години в Карпатската котловина не се е научил да говори на словашки. И за пръв път през този тежък ден на славната годишнина началникът се усмихна.