Антон Балаж
Лагерът на леките жени (18)

18.
Ударничката Манда мисли главно за това

Ерничка се събуди от нечий тих плач. Обърна се в леглото, но видя само могъщия гръб на Манда и оросения от потта й врат. Затова се надигна и зад преградата на Мандиното тяло погледна към леглото на Графинята. Тя седеше по нощница върху голямото си порцеланово гърне с царски герб и плачеше. Понякога сутрин, все така седяща на гърнето, тихо си рецитираше някакви руски поеми, най-често от своя любимец Пушкин. „Но какво й е днес?“ — обезпокои се Ерничка и огледа спящите жени. За щастие, тъкмо се беше събудила и Кармен, която ставаше преди пет, още преди будилника, понеже трябваше пеша да стигне с ударниците до мината. Там дванайсет часа капеше карбид и затова след смяната можеше винаги да се изкъпе, без надзирателките да я охраняват. Беше обещала, че ще вземе в мината и нея, но накрая взе Вдовицата. А мината бе нужна повече на Ерничка, макар че трудно би свикнала с миенето на труповете. Но сега вече това нямаше значение. Въздъхна, побутна Кармен и мълчаливо посочи към Графинята.

Кармен нямаше време да мъдрува повече от пет минути и да се чуди защо Графинята плаче, нито пък да се отдава на някакви предположения. Бързо съблече нощницата си и докато си търсеше дрехите, доста нелюбезно и нервно попита Графинята защо се е разплакала толкова рано. Отговорът я учуди, така че остана да я зяпа само по пликчета и по кнехтферифовския сутиен.

Нощес била изчезнала от дрехите й златната брошка — Графинята каза това толкова гръмко, че събуди не само Вдовицата, тя и бездруго трябваше вече да става, но и останалите жени, които биха могли още малко да поспят. На Ерничка веднага й се стори подозрително, че само Сладкарката не се е събудила.

Кармен бързо претърси дрехите на Графинята, после леглото, кутията с шапки, ръкавици и руски книги. Брошката наистина липсваше. Графинята върху гърнето отново се разплака. Жените започнаха подозрително да се гледат една друга. После, сякаш водени от някакво колективно прозрение, всички погледнаха към ъгъла, където спеше Сладкарката. Заради това че все шумолеше с нещо в своя си ъгъл, я наричаха и Дъртата мишка, а и твърде много им напомняше сводницата абортаджийка Малфулда, от която някои от видришките жени имаха наистина неприятни спомени. Към леглото на Сладкарката се приближи пак Кармен, която наистина вече нямаше време, и с един замах дръпна завивката. Установи, че тя спи, не се преструва, нощницата й се бе вдигнала чак до пазвата, дори бе спазила заповед номер три — с още сънени очи жените невярващо се вторачиха в големите й розови кюлоти. Веднага разбраха защо в последно време задникът й толкова е пораснал и къде се намират всичките онези дреболии, които започнаха да изчезват от тяхната барака.

— Вече ставам, госпожо командирке — измърмори все още със затворени очи Сладкарката.

Когато ги отвори и установи грешката си, видя всичките тези зли лица и впити в нея очи, които я гледаха втренчено, и рязко седна на леглото, като се опитваше да смъкне нощницата си надолу.

— Ах, ти, стара злодейке! — процеди през зъби Кармен. — Долу гащите! — кресна изведнъж и понеже знаеше, че ще трябва да тръгне за работа, преди Сладкарката да я послуша, скочи към нея и започна да я разсъблича.

Сладкарката беше толкова стресната, че още преди да успее да стисне бедра и да сгъне коленете си, жените вече я бяха разсъблекли. Не бяха толкова изненадани от това, че веднага намериха брошката. Повече ги учуди, че намериха скрити още три американски дъвки, два чифта найлонови чорапи, две пакетчета ножчета за бръснене „Жилет“, няколко неизползвани стелки, една заключалка, крем за обувки, купони за захар и няколко добре подострени моливчета. Сладкарката явно не бе придобила всичко това наведнъж. По-специално подострените моливчета така ги потресоха, стори им се, че се използват за такава извратеност, за каквато във Видрица никой никога не беше чувал. После някоя спомена, че с моливчетата може да се пише. Започнаха да разбутват накраденото и изведнъж намериха сред него смачкана хартийка. На нея попадна Дебелата Берта, но докато пелтечеше, за да намери подходяща дума, Кармен изгуби търпение, грабна листчето от Берта, бързо откри в него своето име, прочете доноса и яростно кресна:

— Това не е вярно!

И с тежката си миньорска ръка залепи на Сладкарката порядъчна плесница, преди да върне листчето на Берта.

— Сфинство! — гневно възкликна Берта, когато успя да прочете какво бе написала за нея Сладкарката.

Не се задоволи само с плесница и понеже именно на нея най-много й напомняше за Малфулда, при която три пъти бе ходила на кюртаж, не само шамароса спекулантката, но и здраво я нащипа по тлъстите бедра. Избра си от купчината двата чифта найлонови чорапи, но когато срещна погледа на Манда, веднага върна единия на леглото. Манда грабна втория чифт и без да спира да чете доноса, също започна да налага Сладкарката. Листчето бързо пътуваше от ръка на ръка, чуваха се възклицания, като: „Лъжеш, мръснице! Ах, ти развратнице! Каква съм ти аз гражданка, мърла такава!“. Чуха се нови и нови плесници, купчината намаля. Ерничка също напираше към Сладкарката, но както винаги я отблъскваха със задници и разгорещено хващаха потърпевшата там, където най-много боли. Най-накрая, помежду нощниците Ерничка успя да протегне ръка и да грабне за Хомич пакетче с ножчета „Жилет“.

Сладкарката вече се бе примирила със съдбата си, лежеше по гръб с разкрачени крака и странно трепереше. Изглеждаше по-скоро не че плаче, а че се смее. Междувременно всички, които искаха, вече бяха излели яда си върху нея, разграбили вещите и Кармен, вече на тръгване към мината, я заплаши от името на всички:

— Само се опитай да се оплачеш, мръсна доноснице, и в полунощ ще се озовеш в клозетната яма! Хайде да тръгваме, Манца — кимна тя на Вдовицата и двете на бегом се втурнаха да закусят.

— И где мая золотая брошка, ну где? — дърпаше ги за ръкавите на нощниците Графинята, но всички бяха така развълнувани, че никоя не я чуваше.

Сладкарката неподвижно гледаше пред себе си, сякаш не бе сигурна дали не сънува. И за да я увери, че наистина е мръсна доносница и че вече всички знаят това, Ерничка погнусено се изплю. Сладкарката се обърна на хълбок, показа голия си задник, после започна да се бие с юмруци по главата.

Ерничка поиска отново да прочете доноса, който тази Баба Яга бе измислила за нея, но листчето сякаш бе потънало вдън земя. Дори при най-старателно търсене нямаше и следа от него. А после вече нямаше време да мисли за това. Във вълнението и постепенно завладяващата ги боязън, че Сладкарката все пак може да се оплаче на Матилда или на Плажак, жените дори не забелязаха, че в шивачницата нещо се е променило. Част от лозунга ШИЕМ И СИ ПЕЕМ, ВЕСЕЛО ЖИВЕЕМ! вече бе леко замърсена, по-голямата част от портретите на вождовете на световния пролетариат също, лулата на Готвалд бе оплюта от мухи и други невидими твари, а до портрета му се бе появила фотография, под която имаше надпис „Нашата ударничка“.

— Манда? — страшно се учуди Ерничка, когато след малко разпозна на снимката своята стара приятелка. — Това си ти, виж — додаде тя, приближи с количката към Манда и я побутна с лакът, защото носеше в ръце топ басма.

— Добре де, добре — нервно я отблъсна Манда. Ерничка малко се обиди, но после веднага прости на Манда. Не искаше да бъде в нейната кожа — ударничките не само трябва да работят като луди и да пестят материалите, ами после трябва и да говорят за това. Бедната Манда!

Точно в десет майсторката излезе от своята канцелария и пронизително изсвири със свирката, което понякога означаваше десет минути почивка или четене, после разговор на злободневни теми, почерпени от пресата. Този път след свирката вратата на шивачницата изведнъж се отвори и на прага се появиха началникът на лагера, а след него Матилда с надзирателките. „Свършено е с нас, тая мърла все пак ни е издала“ — мина през главите на жените. Но началникът и Матилда се държаха тържествено, а Летвата се усмихваше. Чак тогава всички забелязаха на стената новата фотография и започнаха възбудено да си шушукат.

— Внимание, момичета — почука със своята палка по най-близката пейка Матилда, — поздравете господин началника на лагера!

— Добър ден, господин началник! — поздравиха го колективно те.

Началникът благосклонно им кимна да седнат. Той, Матилда, майсторката и председателят на профсъюза на браншовата организация „Облекло“, който запъхтян дотича в последния момент и едва си поемаше дъх, всички похвалиха Манда и я посочиха като пример за подражание. В заключение всеки подчерта нещо различно: началникът сподели, че откакто са дошли в лагера, към тях всеки ден са отправени стотици очи, които следят всяка тяхна стъпка, оценяват я и разсъждават върху нея. Матилда предпазливо привлече вниманието им върху факта, че още нищо не е спечелено, че все още на всяка крачка се наблюдават признаци за тяхното морално падение и тя знае, че ще го преодолеят, но това изисква много лична смелост и себевъздържание. Майсторката се ограничи с това, че отново им даде Манда за пример на трудолюбива и скромна работничка. Браншовият председател, който, за нещастие, вече си бе поел дъх, се разпростря надълго и нашироко върху нуждата и смисъла на стахановското движение, в което шивачките трябва да участват, така както доячките прилагат Малининовия метод за дълбок и плитък масаж на вимето, и ги призова в чест на приближаващите се празници — всеобщия конгрес на бранша, годишнината на славния Октомври и най-вече седемдесетгодишнината от рождението на безсмъртния Баща на народите — да изпълняват още по-смело поетите колективни и индивидуални обещания в областта на шиенето на престилки. В заключение съвсем ясно и кратко отбеляза, че тяхното трудово превъзпитание струва на сектор „Облекло“ доста пари.

След него бе предвидено да говори само Манда, която изглеждаше така, сякаш се кани да припадне, но преодоля смущението си и каза:

— Сега… какво да кажа? Работя с желание, а когато шия от икономисаната басма, мисля за какво ли не, но главно за това, че престилките са за нашите кооператорки, а те пък произвеждат за нас хляб и захар, да, повечето от тези лакомства са за нашите и корейските деца… Та нямам какво повече да ви кажа. Ще добавя само, че и за в бъдеще ще работя все така ударно.

Манда въздъхна дълбоко. На майсторката видимо й олекна. Матилда също се успокои. Пристъпи към Манда, подаде й ръка.

— Така, Манда, желая ти всичко най-добро от името на нашия женски ръководен отдел. Продължавай смело, както досега! А тук — подаде някакъв пакет на Манда, — тук е обещаната награда: купони за храна, купони за детски обувки и разрешително за тридневен отпуск. Е, момичета, ще ръкопляскаме ли на Манда? — любезно напомни на останалите шивачки тя.

Всички заръкопляскаха.

После благопожелания към Манда отправи и началникът, а председателят на профсъюза бе уредил в нейна чест тържествен обяд в лагерната столова. Надзирателката го увери, че ще доведе навреме ударничката в столовата. Разделиха се с Манда и останалите жени, после тържествено се отдалечиха. Манда щастливо се усмихваше на пакетчето и поглеждаше към шивачките.

— Ах, ти, змийо коварна…

— Скри от нас, че ще получиш отпуск…

— Наговори ни всичко да ти напишем, все едно било…

— Ако снаех, че си снаела, че ще получиш отпуск и ще отидеш за голямото преживяване под полата, утре би била утарничка — приключи със скърцане на зъби Берта.

Манда злорадо я изгледа, после горделиво сви уста и бавно, самонадеяно, люлеейки в ръка пакетчето, като че ли е чантичка, с която отива на разходка, тръгна към канцеларията на майсторката.

— Хайде сега при моята приятелка Летвата — носеха се след нея насмешливи, но беззъби забележки.

Ерничка, също малко засегната от Мандиното предателство спрямо колектива, се замисли и реши да отскочи с количката си до склада. Когато влезе вътре, внимателно се приближи към рафта с платовете и любопитно надникна в канцеларията на майсторката. Там Манда почти докосваше Летвата с гърдите си и двете доверително си приказваха. Ерничка чу за какво говорят, но не разбра почти нищо.

— Аз въобще не го мислех така, Манда. Наистина…

— Каквото съм обещала, обещала съм. Но и така ще бъде малко… след всичко, което правите за мен… че ще видя детето си, ще му занеса захар и обувчици.

— Не, това е невъзможно, той и така…

— Тогава го доведете сама и можем…

По-нататък Ерничка почти нищо не чу. Върна се в шивачницата ядосана, хвърляше платовете по масите и усещаше, че я обзема злобно настроение. Съжаляваше, че сутринта и тя не е шамаросала Сладкарката. След като ги изгониха от плевнята и ги набутаха да спят в ония ужасни хамбари, всички чувстваха, че е извършена несправедливост, сякаш някой нарочно, излишно и грубо ги бе наранил в съня им. А да прекъснеш съня на жените, е още по-лошо, отколкото да прекъснеш спането с тях, това даже техните клиенти от Видрица не са си позволявали.

Манда се върна в шивачницата, седна пред машината и започна да шие, като до обяд нито веднъж не повдигна глава. Само когато зави лагерната сирена и заглуши камбаните на недалечните селца, в работилницата се появи надзирателката, за да отведе ударничката на тържествения обяд. Съпроводиха я ненавистни погледи. Надзирателката, стигнала до вратата, се обърна и каза:

— Господин началникът днес ви разрешава извънредно къпане.

„Все е нещо“ — помисли си Ерничка, но веднага я обзе нов страх. Дали надзирателката не е подушила нещо за нея? Знаеше, че това е глупост, че още нищо не й личи, нали вече веднъж беше го преживяла, но нейният глупав, прилежен, добросъвестен характер, който дявол знае от кого бе наследила, все успяваше да й развали настроението.

Затова беше приятно изненадана, когато надзирателката само ги заведе до бараката с душовете и няколкото вани зад бараката на стражарите, каза им, че трябва да са готови за половин час, и ги остави там без надзор. В началото сякаш направо не им се вярваше. Досега при къпането им винаги присъстваше надзирателка, дори две. Внимаваха да не се мият дълго една друга, да не си шепнат, да не се събират всички под един душ и главно — да не се нараняват умишлено под душа. Затова дори докато се къпеха, не можеха истински да се отпуснат. Сега, макар за кратко, нещата се бяха променили, но тъкмо се почувстваха свободни и започнаха да си пеят не съвсем революционни песнички, под душовете влезе Манда.

„Поне да не носеше този букет“ — помисли си Ерничка. Манда веднага бе забелязана от всички. Наблюдаваха как търси място за букета си от виненочервени рози, как се съблича, а когато китката й падна от прозореца на пода и Манда несръчно се протегна да я вдигне, към нея скочи Берта и успя да я изпревари.

— Аз ще ти я подърша.

— Дай я, стара кобило! — посегна към букета Манда.

— Ти си кобила, ти, смешна приятелка на смешна Летва, ух! На, на… — и Берта започна да дразни с букета Манда, както тореадор дразни бика.

Останалите жени се смееха. Берта отстъпи към плющящите душове и продължи да размахва розите пред очите на Манда. Още по сутиен и гащи, тя се колебаеше. Берта правеше с китката жестове, които всички разбираха добре. Манда изстена и се хвърли към нея. Букетът отлетя към широкия бетонен канал и се търкулна в мръсната помийна вода. Манда се нахвърли върху Берта и започна бясно да я налага. Някои жени се намесиха на страната на Берта, започнаха да удрят и щипят Манда, смъкнаха тесните й гащички, скъсаха презрамката на сутиена й, което така я разгневи, че тя се разплака.

Ерничка не можеше да гледа тази несправедлива саморазправа. Когато Берта ритна Манда в корема със своя голям конски крак, бързо отстъпи встрани. Но веднага й дойде гениалната идея, че едно такова порядъчно конско ритане в корема би могло да я избави от всички проблеми. Бързо се прекръсти, затвори очи и се хвърли право срещу ритащата Берта.

Свести се чак в лагерната лечебница.