Антон Балаж
Лагерът на леките жени (16)

16.
Голямото преживяване под престилката

Началничката Матилда беше доволна от сутрешния оглед на помещението на леките жени. Лично бе установила, че проститутките спазват нейната заповед номер три: да не си свалят нощем гащичките, за да не изпадат в излишно изкушение.

Обикновено се втурваше в бараката преди будилника, изсвирваше със своята началническа свирка и съобщаваше на пробуждащите се лагернички, че е дошла да провери спазването на заповед номер три. После пристъпваше към леглата, отмяташе с пръчката си завивките на жените, а те послушно повдигаха нощниците си. При вида на някои, макар и целомъдрено скрити триъгълници Матилда изпитваше лоша женска завист. Но не я показваше, само доволно поклащаше глава. Към хрумването да издаде заповед да не свалят нощем гащичките си я бе подтикнал собственият й опит от пребиваването в лагера на момичетата от Хитлерюгенд. Там проверките се правеха нощем и много пъти самата тя се бе събуждала от това, че някак си ръката й се беше пъхнала под нощницата, за да се увери дали случайно в тъмнината под завивката не се е събула. Проверките често нарушаваха нощния им сън, после дълго не можеха да заспят, сутрин бяха сънливи, а през деня не можеха да се съсредоточат върху тежката и напрегната лагерна работа. После нощните проверки бяха отменени от лагерната началничка, а казваха, че била наложила и на някои от надзирателките дисциплинарно наказание. Но Матилда не си спомняше нощните проверки с неудоволствие и се забавляваше с идеята, че някой път ще направи такава нощна проверка и тук, в лагера, само дето не беше сигурна, че при тези изпочупени лампи това щеше да е умопомрачително преживяване.

Матилда се отърси от спомена и отново пронизително свирна със свирката си, защото жените се бяха разприказвали. Съобщи им, че днес ще имат обща работна програма. Ще се присъединят към мирната жътва в близкото държавно селско стопанство. Ако в тази работа проявят достатъчно усърдие, не се размотават и скатават, нито пък нарушават моралните норми, ще участват в жътвата няколко дни.

За жените това бе приятна изненада — само на Кармен, на Ерничка и на Сладкарката идеята за мирната жътва, на всяка по различни съображения, не им хареса. Но иначе цялото помещение бе завладяно от радостно и възбудено настроение. Матилда, макар да не възнамеряваше да им влиза в тон, шеговито добави:

— Хайде, размърдайте се. Не оставяйте задниците си да стърчат дълго над клозетите, за да не губим ценно време. Пък и да не вземе някой мъж да надникне насам.

Някои от жените се засмяха, а Кармен полугласно подхвърли към Манда:

— Ти специално не трябва да се срамуваш от задника си, Манда!

Но в тази благодатна жътвена утрин началничката ги изненада и с нещо трето: само така, мимоходом, добави, че след закуската трябва всички да отскочат до шивашката работилница, където ги очаква малка изненада. И самата тя веднага се отправи натам.

— Фиждаш ли, птиченце, каква допра командирка имаш? — обърна се Дебелата Берта към Ерничка. — А ти фсе от нещо се боиш.

— Сигурно там ще ни нагостят с гулаш — страхливо прошепна Ерничка, цялата разтреперана.

— Глупавичката ми — поклати глава Берта и отиде да оголи задника си над един от клозетите, които с ударно темпо бяха построили за жените зад помещението и които сега очевидно бяха станали обект на нечие внимание.

— Какви развратници са тия мъже — каза Манда, когато седна до Кармен на кръглата дъска, още топла от нечий задник. — Тия гадняри пробиват стената в банята, за да могат да гледат копачките, когато се преобличат. Минният надзирател открил дупката чак след месец.

— Нещастници — въздъхна някоя жена от другия край на клозета.

— А аз изглеждам толкова добре отпред — тихо каза Кармен. — Ако биха могли да зърнат бедрата ми…

— Не ни съблазнявай — малко дрезгаво измърмори Манда, докато сърдито съзерцаваше голите бедра на Кармен. — Но всъщност тук би могъл да ни види от мъжкия лагер само някой с остро зрение.

— Или с далекоглед — изтърси Кармен.

И като си го представи, веднага скочи от чинията. Уплаши се и Манда. Но нейното подскачане се оказа не толкова лесно — големият й и тежък задник едва се измъкна от отвора.

— Ти си луда! — гневно изсъска Манда, когато се увери, че от наблюдателната кула никой не е насочил към тях далекоглед.

Оправиха се, мълчаливо се върнаха в бараката, но думите на Матилда продължаваха да се въртят в главите и на двете. Изведнъж спряха, спогледаха се, съзаклятнически се наведоха една към друга и едновременно прошепнаха:

— Партизаните…

Отскочиха една от друга и се огледаха.

— Свине — каза Манда.

— Затова се набутаха в онзи бункер — изкоментира Кармен.

Отяде им се. Както винаги, закуската се състоеше от чаша рядко кафе, суха коричка хляб и противен мармалад, чийто цвят и вкус напомняше боя за обувки. И другите не се хранеха с охота, но вкусът на яденето отстъпваше пред любопитството. Вчера Манда беше научила от майсторката с какво иска да ги изненада началничката, но бе обещала, че ще запази тайната, както пазеше всички останали тайни, които имаха с Летвата, като например че скоро щеше да изчезне за няколко дни от лагера, за да се види с детето си.

Без да ги подканят, жените потеглиха от столовата към работилницата. Матилда и майсторката вече ги очакваха, като се държаха някак тържествено. Но никъде не се виждаше никаква изненада. На работните им места бяха натрупани само престилките за кооператорките, които бяха ушили.

— И така, момичета — каза весело майсторката, — намерете своя номер и идете в склада да се преоблечете! На жътвата ще отидете с тях — посочи престилките тя.

Известно време всички я гледаха неразбиращо, така че майсторката добави:

— Сигурно щяхте да ги шиете с по-голямо желание, ако знаехте, че са за вас, нали?

И двете с Матилда се разсмяха.

Матилда добросърдечно им се закани с пръст, но сега от нея не се страхуваше дори Ерничка.

Всички едновременно се нахвърлиха на престилките. Всяка се опитваше да вземе някоя, която не е шила самата тя, тъй като добре знаеше кое по миналите през ръцете й престилки не е довършено и доизкусурено. Изтичаха до склада, смъкнаха от себе си противните дрипи, бързо облякоха простите басмени престилки, заприглаждаха ги по тялото и гърдите си, сякаш бяха празнични тоалети, и от неочакваното завръщане на женствеността ги обзе чувство на еуфория. Взаимно се хвалеха, казваха си една на друга колко им отиват и колко добре изглеждат в престилките, докосваха се, любуваха се на деколтетата, на оголените рамене, на вдлъбнатинката между гърдите, докато майсторката не ги подкани да побързат, за да не отидат на жътвата пеш. Матилда, доста учудена от това, което бяха направили от тях обикновените престилки, предупредително започна да нарежда:

— И на полето никакви глупости! Да не сте посмели да се червите и парфюмирате, защото веднага ще се разбере какви сте били. Червилото и парфюмите са несъвместими с бъдещето, което ви очаква, това обществото няма да търпи!

Тези думи леко охладиха ентусиазма на леките жени. Надзирателките кротко ги поведоха към лагерния площад. Там стоеше трактор с ремарке, украсен с борови клонки и червени ленти. В ремаркето бяха подредени дълги пейки, а двама културпросветници държаха прикован на криви пръти лозунг: ПО-БЪРЗО, ПО-ДОБРЕ И ПО-ЕВТИНО ОТ КАПИТАЛИСТИТЕ ЩЕ ПРОВЕДЕМ МИРНАТА ЖЪТВА!

„Не е кой знае колко остроумно“ — помисли си Ерничка, но въпреки това кимна одобрително на Хомич. Започнаха да се качват в ремаркето по подпряната стръмна стълба. Бледите им крака блестяха на яркото утринно слънце, под тънките басмени престилки ясно се очертаваха задниците им, толкова пъти галени и оформяни от мъжки ръце според мъжките желания. Вече качили се в ремаркето, усетиха как подухващият летен ветрец ласкаво прониква под престилките им, повдига ги и се опитва да ги съблече, и започнаха да допускат, че и в този начин на живот на трудещи се гражданки може да се намери малко радост. „Само дано да се случи някъде в полето да попадна на истински мъж!“ — помисли си Кармен и веднага си представи някой от ударниците, които ходеха да гледат как се мият в банята. И от тази представа дъхът й спря, краката й отмаляха дотолкова, че трябваше да приседне на пейката. Седнаха и останалите. Трактористът, неясно очертан зад мръсното стъкло на кабината, запали могъщия мотор и цялото ремарке започна да се тресе. Кармен усети как вибрацията на пейката силно разтърсва бедрата й. Наложи се плътно да прилепи крака. „Боже, каква съм!“ — каза си тя и малко се засрами. „По дяволите, искат да ни превърнат в срамежливи монахини.“ Нямаше време да развие по-нататък тази обезпокоителна мисъл, защото към ремаркето се приближиха двама служители. Разпозна Зигмунд, както винаги недоспал, и лагерния санитар, както винаги позеленял от махмурлука. Санитарят влачеше някаква дамаджана, а Зигмунд — доста обемиста лекарска чанта. Качиха се в ремаркето и те.

— Извинявам се, дами — каза мило докторът. — Не е нужно да проявявате уважение към моята особа, моля — започна да протестира той, когато десетина жени поискаха да му направят място до себе си. — Аз съм един от вас.

Зигмунд седна на първото свободно място, съвсем случайно между Кармен и Вдовицата. Огледа и двете, въздъхна, после каза:

— Боже, колко интересен е тоя живот. Доживяхме и мирната жътва. А какъв хубав лозунг са измислили тези младежи! — и Зигмунд сърдечно кимна на двамата културтрегери.

Те не можаха да отговорят на поздрава му — тракторът вече потегляше, а те се мъчеха да задържат лозунга изправен.

Излязоха от лагера.

— Сега сме свободни като птици — разпери ръце срещу утринното слънце Зигмунд.

А то така го заслепяваше, че не забеляза как към украсения трактор се прилепиха два тежки мотоциклета от Плажаковата част. В кошовете им седяха автоматчици. Когато слънцето престана да блести в очите му, Зигмунд ги забеляза. Намръщи се. Кармен използва този момент, за да напомни за себе си. Наклони се към Зигмунд и тихо, доверително му прошепна:

— Имат заповед по време на жътвата нито да стрелят, нито да бият. Научих това в работилницата на мината — добави тя, като видя, че Зигмунд отминава информацията с мълчание.

— Вие сте танцьорката, нали? Да, мисля, че на вас бях препоръчал да отидете на рентген, вече си спомням. На работилницата може да се вярва. Но ми изпратиха провокатори, така че трябва да бъда внимателен.

Кармен разбиращо кимна. И в главата й веднага се роди смела идея. Докторът би могъл да помогне да се успокоят разгорещените й бедра, с които трябваше да направи нещо. Вече не можеше да чака завръщането на Рия Амала в лагера. Притисна към лекаря бедрото си, което така хубаво се бе очертало под леката престилка, и пак започна да му шепне:

— Някъде около обяд бих могла да получа слънчев удар и да припадна на полето. Вие бихте могли да ме приберете на хладно, а там бих могла да ви поразкажа такива неща, че…

— Ако дотогава на вас не ви се наложи да ме връщате в съзнание — малко колебливо реагира Зигмунд.

Но Кармен бе доволна и от това, вярваше, че на полето докторът по-бързо ще дойде на себе си. Успявала бе да се справя и с много по-уморени мъже. „Дайте да я подържа!“ — каза сговорчиво и взе от коленете на Зигмунд обемистата лекарска чанта.

В държавното стопанство, заедно с началника на лагера ги приветства и лозунгът: „Да не пропилеем нито зрънце!“. Началникът вече нетърпеливо гледаше часовника си. Пое стълбичката, която една едра надзирателка спусна от ремаркето, и с рязък жест им нареди да слязат долу. Първите три скочиха малко несръчно, но после слизането се превърна в радост и веселие. Накрая просветните работници скочиха толкова умело с лозунга, че предизвикаха ръкопляскания. Началникът също беше доволен, но строго заповяда:

— Кърпите на главите и ходом марш към полето!

Утринната роса неприятно мокреше глезените им, а където тревата бе по-висока, навлажняваше чак бедрата им. На някои от жените това съвсем не се харесваше, затова разгръщаха буйната трева с ръце. Само Голямата Берта блажено се усмихваше и гласно каза на Ерничка:

— Ах, как допре се мушка под полата. Мечтая, пиленсе, за голямо преживяване там долу. А ти?

Ерничка само нервно поклати глава. Убедена беше, че за обяд ще им дадат мазен гулаш, от него ще й стане зле и всички начело с Матилда ще разберат, че е бременна. Днес ще бъде тъжен ден, въздъхна тя.

На полето ги чакаха подредени сноповръзвачки. Имаше и малка, украсена със зеленина трибунка. Разкрачени, строени в две редици, в чисти миньорски рубашки и с коси в ръцете стояха ударниците от Челаровата бригада. „Ах, по дяволите! — помисли си Кармен. — Ония тъпаци от работилницата не ми казаха за ударниците и аз се залепих за този загубен доктор. Най-добре да му върна лекарската чанта.“

Началото на мирната жътва бе по-скоро тържествено, отколкото работно. Някакъв другар Фалешник от окръга доста дълго говори за чешката работническа класа и за всичко, за което словаците са й благодарни. После обясни какво означава лозунгът на тазгодишната мирна жътва: „Да не пропилеем нито зрънце!“, и как чрез него може да се постигнат високите цели, свързани с изхранването на трудещите се. И как, като гледа оптимистично усмихващите се другарки бригадирки, не може да не спомене и съветските жени, съветските ударнички. Те не само че не признават разликата между себе си и мъжете, ами масово се присъединяват към мъжките стегнати редици, за да се превърнат в смели трактористки и комбайнерки. Със собствените си очи е видял как са овладели комбайна, наречен на другаря Сталин „могъщ сталинец“, който ожънва за дванайсет часа шест хектара, стига случайно да не се развали. Нека се замислят над това и те също да се опитат да се присъединят. Още веднъж благодари на чешката работническа класа и с това обяви тържествената част на мирната жътва за завършена.

Всички сърдечно ръкопляскаха на другаря Фалешник. Ударниците, които нетърпеливо стискаха косите в ръце, веднага се втурнаха да ги точат. Но това не беше краят. Управителят на държавното стопанство също пристъпи към трибуната, за да ги запознае със ситуацията в стопанството. Не била никак радостна. Селският пролетариат изгонил граф Тарноци и конфискувал имуществото му, сега имало много земя и обори, но отчайващо малко активни кооператори, само тринайсет души. Затова той горещо приветства бригадирите участници в мирната жътва. Ще получат всичко, каквото се полага — и за стомаха, и за овлажняване на гърлото.

„Сигурно ще бъде гулаш!“ — отново започна да се тревожи Ерничка и не можа да вникне в думите на управителя, който обясняваше къде ще работят.

Накрая управителят възторжено заяви:

— А сега напред към полето!

Ударниците веднага приготвиха косите си за действие. За жалост, и това не беше краят. Зад украсената с венци трибуна сега застана слепият свирач на хармоника и засвири: „На крак, о, парии презрени!“. Пригласяха му само ударниците с косите. Проститутките мълчаха. Младият просветител Хомич искаше в рамките на просветните вечери да ги научи на възвишения химн на пролетариата, но някой му забрани, било политически нецелесъобразно. Интернационалът накара лагерната свита да застане нащрек. Надигнаха се и мъжете от кошовете на мотоциклетите, дотогава незабележимо прикрити зад гърбовете на своите водачи в униформени зелени якета.

Ерничка размени поглед с Манда. В свирача на хармоника разпознаха Ян Гумения, който ходеше нощем да свири в „Континентал“, първо при гвардейците, после при партизаните. Имаше невероятна памет за мелодии и умееше да свири с чувство. И у двете песента събуди вълнуващи спомени. Музиката отзвуча и ударниците застанаха в края на нивата, готови да щурмуват полето. А Манда, в още неотзвучало носталгично настроение, се наведе към Ерничка.

— Не трябваше още от сутринта да започват с тия неща. Тържествено откриване! Музика! Как после да се съсредоточим в работата?

В първия момент сякаш Ерничка не разбра Манда и само мълчаливо я изгледа. После нещо в главата й проблесна. Може би, ако свърши една съвсем кратка работа от друго естество, работа, която дори не бе необходимо да й хареса, но която би могла да я измъкне от отчаяното й положение… Поклати глава и се опита да прогони твърде примамливата, но неморална мисъл за кратка работа с младия Хомич.

Време за размисъл над това изкушение нямаше. Влязоха с развихрилите се косачи в пшеничната нива, за да събират вързаните снопи, които хвърчаха от сноповръзвачката. Но управителят на стопанството спря Ерничка. Носеше на рамото си вързоп. Свали го и каза, че това са въжета. Когато сноповръзвачката върже снопа зле или пък въжето се скъса, снопът трябва да се върже ръчно с въжето. Веднага й показа как се връзва, след това я прикани да го направи сама. Поклати глава, после я попита какво е правила, преди да стане бригадирка. Ерничка се смути и прошепна, че дълго е била в манастир. Управителят пак поклати глава, огледа я по-добре и леко се усмихна. После огледа и полето, където останалите леки жени усилено събираха снопи и ги трупаха на кръстати купчини. Накрая погледът му се спря върху Манда, която тъкмо се превиваше над снопа. Управителят малко учудено се изкашля. Изчака, докато Манда в доста тясната си и къса престилка отново се наведе над следващия сноп. Ерничка си помисли, че може би тъкмо от него с благодарност би приела онази кратка работа. Той въртеше в големите си ръчища ново сламено повесло, от което летяха сламки. После се усети, забеляза младия културен работник Хомич, който се мотаеше около жените. Намръщи се и му извика:

— Ей, младежо!

А когато Хомич притича, обясни му същото, което бе обяснил вече на Ерничка, и го накара да завърже снопа. Пак поклати глава и попита Хомич какво е работил преди това.

— Културен работник — малко засрамено каза Хомич. После гордо заяви, че е работил и на Пътя на младежта.

— Боже! — въздъхна управителят и отново му показа как трябва да върже снопа с ръчно оплетеното въже: приклякваш, подпъхваш, завиваш, затягаш и това е.

Хомич опита отново. Ерничка му се усмихваше насърчително.

— Добре! — кимна управителят. — Само по-смело, по-смело!

Окуражително потупа Хомич по безцветната ризка и хукна след отдалечаващите се бригадирки.

Ерничка и просветникът останаха на полето сами.

— Аз ще нося въжетата — каза Ерничка. — Може ли?

Хомич кимна. Погледите им се срещнаха за миг. „Няма да устоя на изкушението“, помисли Ерничка.

Влачеше поредния сноп въжета, сламата я жулеше по врата, по гърба, по гърдите, а вече и по неморалното коремче, по което започнаха да се стичат първите ручейчета пот.

Потеше се и Хомич.

— По-добре се съблечи, Станко — каза му Ерничка.

Хомич се поколеба, после свлече избелялата си риза. Остана полусъблечен, Ерничка възбуждащо му се усмихна и кокетно каза:

— До вечерта хубаво ще почернееш. А ако беше ми казал, че сте се хванали на бас заради мен, бих ти измислила нещо друго за себе си. Не бива да се измъчваш, че тогава не останах при вас.

— Малко се страхувам от Плажак — изведнъж призна Хомич.

— Така ли? — учудено попита Ерничка.

После двамата щастливо се разсмяха. Работата веднага им потръгна, напрежението помежду им изчезна. Ерничка сподели с културния работник своето впечатление от откриването на мирната жътва и най-вече от акордеониста, за когото изобщо не е предполагала, че е в лагера. Хомич й каза, че са го извикали партизаните. Вечер им свири партизански песни и „Сулико“^[1]. Но не се постарал да научи другарите на други революционни песни, само на Интернационала. Ерничка се съгласи с всичко и му припомни обещаното от него покровителство. Може би в следващите дни, месеци и седмици той ще й бъде много необходим, за да се предпази от началничката. Хомич я увери, че като е с него, не бива да се страхува от никого. Ерничка се спря, недоверчиво го изгледа, а просветният работник окуражително стисна ръката й.

— Колко си потна. Би могла също… сега, поне малко…

И Хомич доста плахо показа с поглед какво би могла да поразсъблече и тя, без да пострада нравствеността.

— Не съм си сложила сутиен — каза Ерничка и срамежливо разкопча горните три копчета на престилката. Оросената вдлъбнатина между гърдите й лъсна. — Виждаш ли?…

Хомич кимна и като преглътна, каза:

— Наистина нищо не може да се направи.

— Може малко да си отдъхнем, там, на края…

На това Хомич нищо не отговори, но Ерничка видя как оголеният му корем бе пламнал от слънцето. Не смееше да спусне поглед по-надолу, тъй като не би било целомъдрено, обаче предполагаше, не, със сигурност бе видяла забележими признаци на прекомерна издутост. Наведе глава и изтегли следващото въже. Мълчаливо крачеха от сноп към сноп. Хомич завързваше снопа, а Ерничка го отнасяше до най-близкия кръстец. Двамата напрегнато наблюдаваха приближаващия се край на полето, зад който се простираше сенчеста гъста горичка. Сноповръзвачките вече навлязоха в напречния блок и събирачите се отдалечаваха заедно с тях. Ерничка усети как пулсът й се ускорява. Как се втвърдяват зърната й, докато се трият в материята на нагрятата от слънцето и леко овлажнена от потта басма. Обаждаха се и несполучливите гащички на вредителя Кнехтферифер, които така грубо я търкаха, че дъхът й секваше, а очите й се замъгляваха. „Само да не припадна преди това“ — ужаси се тя, остана неподвижна за миг, за да успокои тялото си. Реши, че щом стигнат до края на полето, просто ще седне зад най-близкия храст и ще се съблече. Останалото ще зависи от Хомич. Когато му подаде с леко трепереща ръка въжето, героят от Пътя на младежта сякаш разбра какво очаква от него на края на блока това леко девойче. Затова намали темпото, но нищо не помагаше: краят на блока неумолимо, съдбовно се приближаваше, пред него вече беше последният развързан сноп, в ръката му — последното въже, а бялата конопена риза вече плавно се нанасяше зад най-близкия храст. Всичко в него — и горе, и долу, настръхна.

Но всичко свърши добре. Ризата от ръката на Ерничка още не беше отлетяла под храста, когато гъсталакът пред тях се разтвори и чуха глас:

— Губите темпото, младежи!

Насреща им добродушно се усмихваше един от охранителите с небрежно отпуснат на хълбока автомат.

Мъдрият началник на лагера ловко ги бе разположил по рововете край полето, за да предпазят леките жени от излишното изкушение, предложено им от свободата. Ерничка и Хомич, засрамени, че не са никакви ударници, мълчаливо се обърнаха и се отправиха към напречното поле след отдалечаващите се сноповръзвачки.

— Симпатяги! — прецеди през зъби Хомич.

— Няма страшно, Станко — утеши го Ерничка и го погледна така горещо и възбуждащо, че на просветника веднага му стана ясно от какво точно се бе изплъзнал.

От недалечното селце се чу обедната камбана, изведнъж заглушена от сирената на мината и лагера, така че Сладкарката и другите вярващи жени на полето дори не успяха да се прекръстят. След спирането на сирената работата веднага се преустанови, бригадирите оставиха всичко, което имаха в ръцете си, и се устремиха към бившите постройки на графа, където ги чакаше заслуженият обяд. По пътя към него попаднаха на кладенец — як каменен градеж с голямо обковано подемно колело, с ръждива верига и най-вече — с хладна лъскава повърхност на дъното. Кладенецът явно служеше и за поене на кравите, тъй като към него бе долепено голямо дървено корито. Щом видяха коритото, макар в момента да бе сухо, жените потръпнаха от предчувствието за чудния допир на свежата вода. Изпотени и прашни, те веднага се втурнаха към кладенеца, изтеглиха тежкото пълно ведро и без да изчакат коритото да се напълни, започнаха да плискат лицата и телата си.

— Спазвайте реда си и по-прилично! — извика им началничката Матилда, когато видя, че някои жени започнаха да разкопчават мокрите си от потта престилки. — Не сме сами тук — добави тя и посочи ударниците, които се приближаваха от другата страна към кладенеца със същата цел.

— Госпожо командирке — започнаха да молят жените, — разрешете ни…

— Не! — каза строго Матилда и жените взеха злобно да мърморят.

— Зад обора има още един кладенец, тоя го оставете на мъжете — помогна им управителят на имението. — Вървете, там никой няма да ви пречи.

И управителят ги заведе по някаква пътека между овехтелите сгради към другия кладенец. Това бе обикновена зелена помпа за вадене на вода, но край нея също имаше корито, макар и по-малко.

— Ако искате да се измиете спокойно, имам две покривала за коли… Всъщност мислех да ви ги предложа тъкмо за това. Тука са, в сайванта.

Без да чакат съгласието на началничката, жените тръгнаха след него, като благодарно му се усмихваха. Управителят също се усмихна на Манда и пъхна в ръцете й тежкия брезент. Каза, че ще донесе и някаква върлина, на която да преметнат брезента. И ще си имат сепаре. След малко този добър човек заедно с младия просветник от лагера наистина донесе някакъв прът. Закрепиха го между две дървета, преметнаха през него брезента и коректно се отдалечиха.

Началничката Матилда се почувства малко изместена. С подозрение поглеждаше към Манда, която беше с управителя в плевнята за брезента и на чиито задни части, както добре забеляза, той хвърляше още на полето продължителни погледи. Дали това не е нещо предварително договорено? Но понеже и нея самата всичко под блузата я щипеше и сърбеше, заповяда:

— Помпайте, само че бързо! Не бива да ни чакат.

Пъхна под блузата мократа си ръка, за да се измие, но когато срещна насмешливите погледи на онези дяволици от Видрица, рязко разтвори блузата, метна я на шипковия храст, изпъчи се и се смеси с миещите се полуголи жени. За кратко бе завладяна от силното изкушение да свали сутиена си и да ги впечатли с прекомерно големите си гърди. Но надменно си помисли, че те не са способни да оценят това, което е предназначено за други очи. Остави капките студена вода да се стичат по зърната й, като едновременно с ъгълчето на окото си наблюдаваше как някои от жените й отправят погледи на познавачки. „Ах, вие, шибани мръсници!“ — каза си тя и си помисли как би се надървил сега онзи фашист от Петржалка. Две години се бе влачил след нея, все напираше да я докопа отзад като някакъв разгонен звяр, а после, когато тя поиска да я вземе със себе си в райха, се отнесе с нея така жестоко, че едва спаси живота си. Беше гнусен развратник, но въпреки това мръсният спомен за него я възбуждаше, та трябваше отново да се наплиска с вода, при което някои от жените я изгледаха учудено. Затова започна бързо да се облича, оправи блузката и колана, заповяда им да приключват, после с цялото си началническо достойнство излезе навън. Пред разтворените врати на плевнята стоеше началникът на лагера и съсредоточено гледаше платното, зад което доста ясно се забелязваха движещите се фигури на жените.

— Всичко наред ли е? — попита той Матилда, която се приближаваше към него със съучастническа усмивка.

Вече, без да се усмихва, Матилда кимна и се изпъна пред началника.

— Добре, Матилда, разрешихте проблема сполучливо и с такт.

Началникът се обърна и през преходния сайвант се насочи към двора, където вече бе изнесен приготвеният гулаш.

— Не е нужно да ги викате, идват! — спря той управителя, с когото се срещна пред сайванта.

— Свършиха ли вече? Жалко! — и управителят съучастнически намигна на началника.

Той така хладно го изгледа, че управителят се почувства неудобно. След обяда, по време на който леките жени седяха отделно от своите надзирателки и командирки, непрекъснато се кикотеха, нещо си шепнеха една на друга, та Матилда дори трябваше да ги заплаши с лъжицата, мирната жътва продължи под немилостивото лятно слънце. Ударническото темпо вече не бе така високо, както преди обяд. Моторът на трактора, наследен от графа, който не бе конструиран за стахановските времена, постоянно прегряваше и от радиатора му непрекъснато се вдигаше облак пара. Намаляха и възможностите на човешкия фактор: главите на жените се замайваха от слънцето, ръцете им се изпободоха от стърнищата и гърбовете ги заболяха непоносимо. А и дисциплината започна да спада. Вече не обръщаха внимание на подвикванията на надзирателките, а при всяко спиране на жътварите изтичваха към края на стърнището, където сред храстите течеше поточе и зад което се простираше рядка борова горичка. Нещо там упоително ухаеше. Установиха, че е смола, изтекла от белите, сухи и вече шуплести стъбла на старите дървета. Под пръстите тя се превръщаше в плътен прашец. Лудата Берта, която от сутринта мислеше само как да докара под престилката си голямото преживяване, си триеше шията с полепнал по пръстите прашец. Останалите отначало се смееха, но после и те започнаха да втриват прашеца в нагрятата си от слънцето кожа. С това се занимаваха, преди да дойде началничката и веднага да ги изпрати отново на полето. А когато остана сама в горичката, разкопча блузата си и също започна да втрива в кожата си от ароматния прашец. Пак си спомни за оня задник от Петржалка и страшно започна да я изкушава мисълта да се отпусне върху сухите иглички, да се обърне по гръб, да разтвори краката си и… навреме се опомни. Осъзнаваше, че хората на Плажак държат под око цялото пространство, а от време на време се появяваше и началникът на лагера. Забързано се върна на полето.

Към пет часа, когато слънцето още бе ужасно високо и никак не можеха да го дръпнат за краката надолу, управителят реши, че мирната жътва се нуждае от някакъв нов импулс, и след като се посъветва с началника на лагера и лекаря, всички получиха по една, две или три чашки черешова ракия от запасите на графа. Кой колко чашки ще получи, решаваше санитарят. Той охотно наливаше от дамаджаната, в която сутринта бе донесъл на полето борова вода за промиване на възможните рани и която сега бе напълнил чак до гърлото с черешова ракия. Наливаше със сигурна ръка и при всяка чашка предупреждаваше — някой да не вземе да прекали. За това, от което се страхуваше ръководството на лагера, никой не си и помисли. А когато между бригадирите се появи Ян Гумения и разтегна своята хармоника, започнаха да мислят за съвсем други неща — всъщност за едно и също.

Кармен най-накрая се бе отървала от лекарската чанта, а с нея и от Зигмунд, който непрекъснато се прозяваше и през целия ден я докосваше само случайно, когато се навеждаше да вземе сноп. Сега танцьорката разбра от управителя, който очевидно бе техен човек, че за тях е определено да спят върху сеното в голямата плевня. Върху брезентите на колите. Така, както винаги са спали там бригадирите по жътва. Разбра и това, че нощите тук са достатъчно тъмни.

„Нощите тук са тъмни“, носеше се по полето от ухо на ухо като някаква сладка тайна. По погрешка го прошепнаха и на Сладкарката, тайното Плажаково ухо. Тя веднага изтича зад най-близкия куп снопи, приседна и от пристегнатата си в сутиена пазва, в която винаги имаше нещо за черната борса, извади моливче и къс хартия, после старателно записа новината. Прибра листчето и моливчето отново там, откъдето ги бе извадила, увери се, че няма да изпаднат, и отново се върна при жените, чийто колективен оптимизъм бе повишил градуса си. Чрез вече пийналия санитар Челаровите ударници им изпратиха в чашка зашифрованата новина, че работят за изпълнение на замисления план, като използват при това всичките изпитани ударнически методи и целия свой колективен ум. Леките жени вярваха на всяка тяхна дума. Особено след като, докато се миеха при помпата, Манда им бе подшушнала, че те са построили бункера на партизаните, от който тези герои могат да гледат техните задници. Така че защо да не направят и нещо за свое собствено удоволствие?

„Днес ще прецакаме и партизаните“ — от ухо на ухо се носеше и ударническият лозунг на Челаровци. Отново по погрешка това достигна до тайното ухо на Сладкарката. Под претекст, че гулашът е мазен и й се налага да отскочи до потока, Сладкарката повтори операцията с моливчето и хартийката. Само че не успя да свърши всичко докрай, защото изведнъж изотзад я хвана груба мъжка ръка, която започна да се вмъква в сутиена й. Сладкарката отблъсна ръката и скочи на крака. Пред нея стоеше началникът на лагера с далекоглед на гърдите.

— Дайте ми това! — смразяващо рече той.

Сладкарката се разтрепери и измъкна моливчето от сутиена си.

— Дайте хартийката! — изрева началникът и хвърли моливчето в потока.

Сладкарката извади смачканата хартийка. Началникът я грабна, взря се в нея, после отмести поглед.

— Това е шифровано. Кой ви заповяда да го вършите? — и началникът посегна да извади пистолета си.

— Господин тайният поручик — с треперещ глас запелтечи Сладкарката.

— Плажак? — затрепери и гласът на началника. — Да не сте посмели да ме лъжете! — изрева още по-страшно той.

Сладкарката само поклати глава и се разплака. Това подейства обезкуражаващо на началника, който загуби всякакво желание да продължава с разпита. Всъщност стигаше му каквото бе научил. Извади от джоба си носна кърпа, с погнуса я подаде на тая глупачка, заповяда й да се махне, но да не казва на никого нищо. А той самият седна на брега на поточето и дълбоко се замисли. Зад всичко това като нищо стои онзи дявол Зигмунд, ясна работа. Но нали самият той подкокороса Матилда, като й каза, че с прекомерните си гърди може да направи партизанска кариера. Ако не беше той, не би му пъхала под носа големите си цици, не би го принуждавала да броди с ръце из тях, не би се уверил, че по тялото на жената има всякакви невероятно гладки и еластични места, и не би имал разумен довод да започне да търси колко такива, че и още по-гладки места крият по телата си тия видришки пачаври. Но нали бяха покрити с ужасните лагерни дрипи, та не можеше поне с поглед да проникне в тайните на развратните им тела. Затова бе подхвърлил на Матилда идеята да ги преоблече в тези тънки басмени престилки. Но това не помогна много на стария глупак, в душата му не настана покой. А и нужно ли му беше това? С изтерзан вид се изправи и тръгна обратно. Далекогледът му се изплъзна от ремъка и го удари по устата. Усети на езика си вкус на кръв. В носа го блъсна наситен, дразнещ мирис на смола. Противният Зигмунд! Когато го намери да лежи под храстите на другия край на полето и се спусна към него, взе да му обяснява, че щом го боли глава, ще му стане по-добре, ако половин час полежи със затворени очи и подиша аромата на смола, от която в горещината се освобождават лечебни вещества. Не вярваше на нито дума, произнесена от този лъжец, но понеже още от сутринта чувстваше тежест в главата, влезе в горичката. Само че там, под боровете, леките жени триеха гърдите си със смола, а главата го заболя още повече. Не спираше да го боли, но реши да не обръща внимание на болката. Обхвана го ярост. Изплю кръвта от устата си, измъкна смачканото листче от джоба си и го прочете отново. „Не — каза си. — Не! На никого няма да позволя да превърне в сводница мирната жътва!“ Щеше да бъде твърд. Жал му беше само за Матилда. Спрямо нея това щеше да е малко несправедливо.

Видя на двора управителя на стопанството. Разговорът им бе кратък.

— Сутринта отбелязахте, че сте го закъсали с някакъв блок с грах. Утре ще ви помогнем и за него.

— О, благодаря. Но трябва да се почне рано, около три, докато още има роса и…

— Ще бъдат там десет минути преди три. Ще ги прехвърлим на мястото още вечерта. Видях там някакви сайванти. Ще пренощуват в тях.

— Не е чак толкова спешно, началник. Дамите днес заслужават по-дълга почивка.

— Това решавам аз. И те не са дами, а затворнички.

— Не искам да ви… Но там би трябвало да спят на сандъците за стоката…

— Щом ще е на сандъците, нека да е на сандъците.

— Но това ще е доста неприятно.

— Аз го намирам за прилично. Според критериите на новото общество тези жени вече принадлежат към класата на историческите трупове — строго завърши началникът.

Управителят остана като попарен. Всичките му планове пропадаха. Изпита силна неприязън към началника, но все пак направи още един опит.

— А може би не е много добре да ги пресилваме точно на граха. Някои биха могли да се подхлъзнат на него.

Началникът известно време го гледа втренчено. После каза през зъби:

— Виждам, че имате изкривени представи за нашите възможности, господин управител. Гледайте да не ви запомня…

Хитрата усмивка веднага замръзна на лицето на управителя. Като гледаше охраната на двора, той дълбоко съжали, че се е оставил да бъде примамен от чудесния задник на една от тези пачаври. „Дявол да ги вземе!“ Приключи въпроса, като ритна празната дамаджана, с която помощникът на доктора бе дошъл за още ракия.

Нищо неподозиращите „исторически трупове“ се движеха из полето в приповдигнато настроение, влачеха последните снопове на кръстците, пееха с помощта на младия културен работник и хармониката на Ян Гумения хубавата песен „На прътовете знамена червени“ и след като така мило засвидетелстваха благодарността си към чешката работническа класа за нейната помощ, весело затичаха към стопанството и със смях дръпнаха зад себе си брезентите. После в духа на остроумния лозунг на жътвата: по-бързо, по-добре и по-икономично, сръчно се измиха, а след това се нахвърлиха на галушките. С това и завърши тяхната жътварска веселба.

— Спряхме подготовката за покушението над нравствеността — заяви началникът на лагера, когато и последните галушки изчезнаха в гърлата на жените. — За да ограничим възможното непристойно поведение, за да не създаваме условия за излишни изкушения през нощта, което също е една от главните ни задачи в процеса на превъзпитание, нареждам незабавното преместване на жените на друго, предварително подготвено място.

И началникът даде знак на надзирателите да се заемат със своите задължения.

— Кур сплескан! — ядоса се Манда, когато вече по тъмно ги настаниха в полуразрушения сайвант с разпръсната стара слама в някакви отвратителни огромни сандъци, на дъното на които бе постлано сено и плява.

Със стиснати зъби и сълзи от злоба жените започнаха да се устройват в тях.

А нощта там наистина бе тъмна.