Дженифър Донъли
Тъмен прилив (1)

Пролог

Мечът на русалката проблесна в подводния здрач на Танъров дол. Тя го държеше пред себе си, стиснала дръжката с две ръце, докато плуваше из притихналото село.

Танър, който и да е бил той, отдавна го нямаше. Нямаше ги и сегашните жители на селото. Въпреки това русалката не свали меча. Знайно бе, че черноперите акули обичат да ловуват из самотните течения, които минават през изоставени села. От тях се интересуваха и друг вид хищници — разбойници, които тършуваха из празните къщи, търсейки ценности.

Русалката плуваше обратно към Ондалина, арктическия й дом, и вече се бе нагледала на изоставени села. В Пресноводието. В Миромара. И сега тук, в Атлантика. Всички те бяха напълно лишени от живот. Жителите им бяха отвлечени. Малцината, успели да избегнат отвличането, разказваха за войници в черно, които дошли в селото с клетки и оръжия. Никой не знаеше къде отвеждат пленниците.

Доволна, че наблизо няма разбойници, русалката прибра меча в ножницата му. Беше изморена, а нощта наближаваше с всички опасности, които дебнеха в мрака. Точно пред себе си видя къщурка с откъсната от пантите врата. Влезе предпазливо и стресна няколко скумрии. Стаите на първия етаж свидетелстваха, че е имало схватка — преобърната маса, няколко строшени чинии, играчки, разхвърляни по пода. Заплува към горния етаж и там намери стая, която й предложи меко легло, покрито с анемони.

Лицето й носеше белега на изтощението. Тя копнееше за сън, но и се страхуваше от него до смърт. Преследваха я кошмари. Всеки път, щом затвореше очи, го виждаше — Абадон, чудовището. Виждаше го как приближава останалите — Линг, Ава, Нийла, Бека и Сера, и ги разкъсва на парчета.

Трябваше да остана с тях, помисли си тя. Трябваше да им помогна.

Ала те нямаше да искат помощта й. Не и щом научеха истината.

Когато заплува към леглото, нещо мръдна зад нея. Тя мерна петно мрак и бледо лице.

Не беше сама в стаята.

Русалката се завъртя със скоростта на нападаща акула, с ръка на дръжката на меча, с разтуптяно сърце.

Наистина имаше нещо, но то не бе в стаята. Човекът стоеше в огледалото, закачено на стената.

— Не се страхувай, Астрид Колфинсдотир. Никога не бих те наранил — каза той. — Зная тайната ти. Зная колко си страдала. Подиграват ти се и казват, че си слаба, но в твоите вени тече кръвта на най-великия маг живял някога. Ела с мен. Аз ще сложа край на жестоките думи и на смеха. Ще те направя силна, по-силна от всички на света.

Русалката го изгледа внимателно. Беше човек. Сенки скриваха лицето му. Но на врата му тя видя една прекрасна черна перла, закачена на верижка.

— Откъде знаеш името ми? Кой си ти? — пожела да узнае тя.

Вместо отговор, мъжът протегна ръка, която премина през сребристата повърхност на огледалото и се протегна към нея във водата. По-скоро въпрос, отколкото отговор.

Перките на русалката настръхнаха, но тя пренебрегна страха си. Имаше нещо в него, което я привличаше, нещо могъщо като приливите.

Протегна собствената си ръка към неговата. В същия момент зърна отражението си в огледалото. А по-навътре видя лицето на мъжа, излязло от сенките. За момент неговите очи, черни и бездънни като Великата бездна, се превърнаха в нейните.

Ужасена, тя плесна с опашка по огледалото и го пръсна на парченца. Те се посипаха по пода, а русалката се изстреля от стаята.

Плуваше с всички сили. По-далеч от къщата, по-далеч от селото. Напред, към студените, мрачни води под нощното небе.