Вирджиния Улф
Нощ и ден (33)

Трийсет и трета глава

Като се има предвид, че господин Хилбъри живееше в надлежно номерирана къща в една редица с други подобни, че попълваше формуляри, плащаше наем и по договор разполагаше с още седем години да я ползва, това му даваше право да постановява закони за поведението на онези, които съжителстват с него, както и извинение, макар и дълбоко неоснователно, за онези неща, които намираше за полезни в междуцарствието на една цивилизация, пред която се бе изправил лице в лице. В изпълнение на въпросните закони Родни изчезна, Касандра беше изпратена още в понеделник сутринта да се качи на влака в единайсет и половина, Денам повече не се видя, така че остана само Катарин — законният обитател на таванските стаи, с което господин Хилбъри реши, че е взел мерки тя да не може да извърши нищо, с което да се компрометира. На следващия ден, като й каза „добро утро“, си даде сметка, че няма представа какви мисли се въртят в главата й, но макар и с известно огорчение, се окуражи, че и това бе някакъв напредък в сравнение с пълното му неведение от предишните дни. Влезе в кабинета си, взе да пише и да къса написаното, и отново да пише писмо до съпругата си, в което я молеше да се върне поради домашни неразбории, които първоначално описа, но в следващата чернова, вече по-дискретна, реши да не ги уточнява. Ала дори и да тръгне на мига след получаването на писмото, помисли си той, едва ли щеше да се прибере преди вторник вечерта, и той взе мрачно да брои часовете, които трябваше да прекара сам с дъщеря си, упражнявайки с неприязън своята власт.

Какво ли прави тя сега, почуди се той, докато надписваше адреса върху плика до жена си. Не можеше да контролира телефона, нито да я шпионира, докато тя имаше възможност да прави каквито си пожелае уговорки. Тази мисъл обаче не го тревожеше толкова, колкото цялата странна, неприятна и непристойна атмосфера, която цареше снощи сред младите хора в къщата му. Усещането му за дискомфорт беше почти физическо.

Само ако знаеше, че Катарин е достатъчно далеч от телефона и мислено, и по местоположение. Седеше си в стаята, големите страници на речниците бяха разтворени на масата пред нея, а скритото в тях познание се издигаше на купчини вече в продължение на толкова години. Видът й издаваше онова сериозно вглъбяване, което идва в резултат на всяко успешно усилие да отпъдиш нежелана мисъл с помощта на друга. Веднъж асимилирал нежеланата мисъл, умът й продължаваше да работи с трескавост, удвоена от победата; редици цифри и символи, нагъсто и решително изписани върху лист хартия, свидетелстваха за този прогрес. Беше посред бял ден; всевъзможни шумове, почукване и шетане доказваха, че хората са заети с работата си оттатък тази врата, а вратата, която всеки момент можеше да се отвори, представляваше единствената й защита срещу света. Тук обаче тя беше господарка на собственото си царство, извоювала някак несъзнателно своя суверенитет.

Не чу стъпките, които приближаваха. Вярно, бяха стъпки, които се колебаят, залитат, изкачват се с бързината, типична за човек, прехвърлил шейсетте, чиито ръце, освен това са заети с клонки и цветя; но определено напредваха и много скоро потропването на лаврови клонки по вратата спря молива на Катарин, допрял листа. Тя обаче не помръдна, остана като вкаменена, с празен поглед, в очакване това натрапничество да отмине. Вместо това вратата се отвори. Отначало не обърна внимание на ходещата маса зеленина, която пристъпи в стаята сякаш самостоятелно, без човешка помощ. След това зад жълтите листа и пухкавите власинки на върбите разпозна част от лицето и тялото на майка си.

— От гроба на Шекспир!^[1] — извика госпожа Хилбъри и пусна огромния букет на пода с жест, който трябваше да издава благоговение. След това разтвори широко обятия да прегърне дъщеря си.

— Благодаря на Бога, Катарин! — възкликна. — Благодаря на Бога! — повтори.

— Ти си се върнала? — изрече Катарин като в несвяст и стана да посрещне прегръдката.

Макар и в присъствието на майка си, Катарин не беше в състояние да участва в разиграващата се сценка, но почувства колко на мястото си е тя тук, докато благодареше на Бога за никому неизвестни благополучия и обсипваше пода с цветя и клонки от гроба на Шекспир.

— Нищо друго няма значение на този свят! — продължи госпожа Хилбъри. — Имената не са всичко; онова, което чувстваме, е всичко. Не са ми притрябвали глупави, любезни, интригантски писма. Нямаше нужда баща ти да ми казва. Знаех го от самото начало. Молех се да е така.

— Знаела си? — Катарин повтори думите на майка си тихо и смутено, без да я гледа. — Как така си знаела? — И като малко дете взе да си играе с един пискюл, който висеше от наметалото на майка й.

— Още от първата вечер, когато ми каза, скъпа Катарин. О, и при хиляди други случаи — вечери, разговори за книги, по начина, по който той пристъпваше в стаята, по гласа ти, когато говореше с него.

Катарин се замисли върху всяко едно от тези доказателства поотделно. После се обади със сериозен глас:

— Няма да се омъжа за Уилям. А пък се появи и Касандра…

— Да, Касандра — каза госпожа Хилбъри. — Трябва да си призная, че в началото не ми стана приятно, но тя пък свири толкова хубаво на пиано. Кажи ми, Катарин — попита я разпалено, — къде отиде онази вечер, когато тя свиреше Моцарт, а ти си мислеше, че съм заспала?

Катарин едва успя да си спомни.

— При Мери Дачет — сети се тя.

— А! — отвърна госпожа Хилбъри с леко разочарование в гласа. — Докато аз си представях нещо по-романтично. — Погледна дъщеря си; Катарин се смути от този невинен, проницателен поглед; изчерви се, извърна се, после вдигна грейналите си очи.

— Не съм влюбена в Ралф Денам — каза.

— Недей да се омъжваш, ако не си влюбена! — побърза да я посъветва госпожа Хилбъри. — Но — добави и изгледа дъщеря си, — нима няма различни начини, Катарин… различни…?

— Искаме да се виждаме колкото е възможно повече, но и да бъдем свободни — продължи Катарин.

— Да се виждате тук, да се виждате в тази къща, да се виждате на улицата — гласът на госпожа Хилбъри пробяга по думите, сякаш търсеше да налучка акорди, които не успяха докрай да задоволят слуха й. Беше ясно, че има своите източници на информация, и наистина чантата й беше натъпкана с „любезни писма“, както сама ги нарече, излезли изпод перото на зълва й.

— Да, или да се преместим в провинцията — заключи Катарин.

Госпожа Хилбъри млъкна, посърна и потърси вдъхновение в прозореца.

— Каква утеха ми беше в онзи магазин… как ме поведе и веднага намери руините… и как с него се почувствах в безопасност…

— В безопасност ли? О, не, той е ужасно прибързан… обича да рискува. Иска да зареже професията си и да заживее в малка къща, да пише книги, въпреки че няма спестено и едно пени, а в същото време всичките му сестри и братя разчитат на него.

— А майка има ли? — попита госпожа Хилбъри.

— Да. Доста мила възрастна дама с бяла коса.

Катарин започна да описва посещението си и много скоро госпожа Хилбъри си представи къщата, видя, че е крайно грозна, което Ралф понася безропотно, но и по всичко личеше, че близките му се осланят на него, а той си има таванска стая с красива гледка към Лондон и една врана.

— Една нещастна стара птица в ъгъла, половината й пера изпопадали — каза тя с нежност в гласа, която изразяваше съчувствие към човешките страдания и в същото време увереност в способността на Ралф Денам да се пребори с тях, поради което и госпожа Хилбъри не можа да се сдържи и възкликна:

— Но, Катарин, ти си влюбена! — при което Катарин се изчерви и се стресна, сякаш беше казала нещо, което не е бивало да казва, и поклати глава.

Госпожа Хилбъри веднага се поинтересува да узнае повече подробности от тази изумителна къща, после вмъкна някои свои размисли за срещата между Кийтс и Колридж^[2], с което се преодоля настъпилото за миг смущение и това помогна на Катарин да продължи да споделя впечатленията си и да издава разни тайни неща. Истината е, че й беше изключително приятно да се чувства свободна да говори пред човек, еднакво мъдър и добронамерен като майка й, от нейното най-ранно детство, чието мълчание като че отговаряше на всичките й незададени въпроси. Дълго време госпожа Хилбъри слушаше, без да се намесва. Сякаш за да си направи изводите, й стигаше само да съзерцава дъщеря си, без да я слуша, но ако се случеше някой да я подложи на кръстосан разпит, тя по всяка вероятност щеше да даде изключително точно описание на живота на Ралф Денам — и не само за това, че няма пукнат грош, че няма баща и живее в Хайгейт — все неща, които говореха единствено в негова полза. С помощта на потайните си погледи се беше уверила, че Катарин се намира в състояние, което й причинява едновременно огромно удоволствие и голяма тревога.

Най-накрая не се сдържа:

— Сега вече всичко става само за пет минути в гражданското, ако смятате църковната служба за прекалено помпозна… каквато е, макар в нея да има и възвишени моменти.

— Но ние не искаме да се женим — отсече Катарин непреклонно. — Защо в края на краищата, не е ли напълно възможно да живеем заедно, без да сме женени?

Госпожа Хилбъри отново се смути и в своята тревожност прибра листовете от масата и взе да ги обръща налице и наопаки, разглеждаше ги и току промърморваше:

— А плюс B минус C е равно на x y z. Катарин, това ми изглежда ужасно грозно. Така си мисля… ужасно грозно.

Катарин издърпа листовете от ръката на майка си и започна разсеяно да ги размества, а фиксираният й поглед говореше, че е погълната от мисли по друг въпрос.

— Е, аз нищо не разбирам от грозота — отвърна й най-накрая.

— Нима не те е питал? — възкликна госпожа Хилбъри. — Този сериозен млад мъж с немигащи кафяви очи?

— Той нищо не пита… и двамата нищо не питаме.

— Катарин, ако мога да ти помогна със спомените си за това как аз се чувствах…

— Да, разкажи ми как си се чувствала.

С празен поглед госпожа Хилбъри надникна в ужасно дългия коридор на годините, в чийто далечен край зърна своята фигура и тази на съпруга си, красиво облечени, хванати ръка за ръка по огрян от луната бряг, а в сумрака се поклащат розови храсти.

— Беше късно вечерта, намирахме се в малка лодка, която плаваше към един кораб — започна. — Слънцето беше залязло и луната вече изгряваше над нас. Върху вълните играеха красиви сребристи светлини, а откъм кораба в средата на залива блещукаха и три зелени. Главата на баща ти се открояваше, величествено изрязана, на фона на мачтите. Това беше животът, беше смъртта. Отвсякъде ни обграждаше безбрежното море. Това беше нашето плаване завинаги и завинаги.

Ласкаво и благозвучно прастарата вълшебна приказка погали слуха на Катарин. Да, необятната шир на морето; трите зелени светлинки на кораба; загърнатите с пелерини фигури се качват на палубата. И плават по синьо-зеленикавите води, покрай скали и пясъчни лагуни, през пристанища, замрежени от тънки мачти, и източени камбанарии — да, ето ги. Реката като че ли ги беше довела и оставила тук, точно на това място. Погледна майка си с възхищение — вечния стар моряк.

— Кой може да знае — възкликна госпожа Хилбъри замечтано — накъде отиваме или защо, кой ни изпраща и какво ще намерим… кой изобщо знае нещо, освен това, че любовта е нашата религия… любовта… — затананика си тихо, а неясните думи прозвучаха в ушите на дъщеря й като прибоя на вълни, които тържествено и ритмично се разбиват в брега, към който погледът й се беше зареял.

Искаше майка й да продължи да повтаря тази дума до безкрай — дума, която, произнесена от друг, действа успокоително и споява разпилените фрагменти на света. Но вместо да повтаря думата „любов“, госпожа Хилбъри каза умолително:

— Катарин, нали няма пак да потънеш в онези грозно изписани листове?

При тези думи корабът, в който се беше загледала Катарин, пусна котва и преустанови плаването си. Въпреки това тя все още изпитваше остра нужда не точно от съчувствие или съвет, колкото от възможността да изкаже проблемите си пред трети човек, за да успее да ги види в друга светлина.

— Но тогава — продължи Катарин, пренебрегвайки трудния въпрос за грозното — значи, си знаела, че си влюбена; ние всички обаче сме различни. Изглежда — продължи и леко се намръщи, докато се опитваше да определи това трудно чувство, — изглежда, сякаш нещо е свършило отведнъж… изчерпано, угаснало… като илюзия, защото, когато мислим, че сме влюбени, ние си измисляме, въобразяваме си несъществуващи неща. Затова женитбата е невъзможна. Непрестанно откриваш, че другият е илюзия, после се махаш, за да забравиш, и никога не си сигурен, че обичаш, нито че той обича теб, а не друга; ужасът да преминаваш от едно състояние в друго, да бъдеш щастлив в един момент и нещастен в следващия — това е причината, поради която женитбата е невъзможна. В същото време — продължи тя — не сме в състояние да живеем един без друг, защото… — Госпожа Хилбъри зачака търпеливо да довърши изречението си, но Катарин се умълча и взе да върти в ръце листовете си с цифри.

— Трябва да имаме вяра във виденията си — обади се госпожа Хилбъри, погледна цифрите, които леко я бяха смутили, защото й напомняха за домакински разчети, — иначе, както сама казваш… — И хвърли грейнал поглед към дълбините на разочарованието, които май не й бяха съвсем непознати. — Катарин, повярвай ми, така е било с всички… с мен също… и с баща ти — каза го сериозно и въздъхна. Двете заедно надникнаха в пропастта и като по-възрастна от двете, тя се съвзе първа и попита: — Но къде е Ралф? Защо не е тук да се види с мен?

Лицето на Катарин се промени мигновено.

— Защото му е забранено да идва — отвърна с огорчение.

Госпожа Хилбъри махна с ръка пренебрежително.

— Ще има ли време да изпратим да го повикат за вечеря? — попита.

Катарин я изгледа, като че ли беше някакъв магьосник. Вместо зряла жена, свикнала да съветва и да се разпорежда, тя отново се почувства като дете, подало се половин метър над високите треви и малките цветенца, изцяло зависимо от онази фигура с неясен размер, чиято глава стига до небето, а ръката й държи нейната и я напътства.

— Не съм щастлива без него — каза тя простичко.

Госпожа Хилбъри кимна по начин, който показваше, че я разбира напълно и вече крои план за непосредственото бъдеще. Събра всички цветя от пода, вдиша аромата им и като затананика някаква песничка за дъщерята на мелничаря, излезе от стаята.

Случаят, върху който Ралф Денам работеше този следобед, очевидно не можеше да ангажира цялото му внимание, въпреки че делата на покойния Джон Лийк от Дъблин бяха достатъчно заплетени, за да се нуждаят от усилията на съвестен адвокат, за да може вдовицата Лийк и петте невръстни деца в семейството да получат някакво обезщетение. Но в този ден молбите, отправени към човещината на Ралф, нямаха никакъв шанс да бъдат чути; той вече не беше образец на съсредоточеност. Преградите, така внимателно издигнати между различните сектори в живота му, бяха рухнали и резултатът беше, че макар очите му да оставаха приковани към листа със завещанието, той гледаше през него, съзерцавайки една определена гостна на Чейни Уок.

Какви ли не способи опитваше, които в миналото му бяха помагали да задържи преградите в ума си, докато успее скромно и уверено да поеме към дома; сега обаче с известно безпокойство установи, че в момента е така неотклонно нападнат отвън, от Катарин, че в отчаянието си започна въображаем разговор с нея. Тя заличи цяла етажерка, пълна с адвокатски доклади, а ъглите и стените на стаята някак странно добиха меки очертания, както се случва понякога на разбуждане, когато стаята ти изглежда непозната. Постепенно едно туптене или напрежение започна да се блъска на равни интервали в слепоочията му, превръщайки мислите му във вълни, в които думите се наместваха от само себе си, и без много-много да си дава сметка какво прави, взе да нахвърля върху лист хартия черновата на нещо като стихотворение, на което на всеки ред му липсваше по дума. Не бяха много вече изписаните стихове, когато захвърли писалката така яростно, сякаш тя беше виновна за всичките му терзания, и накъса листа на малки парченца. Това означаваше, че Катарин бе отстояла своята позиция и своето твърдение. Твърдението й вредеше на поезията, защото се свеждаше до това, че поезията изобщо няма нищо общо с нея; всичките й приятели прекарвали живота си в опити да съчиняват фрази, така казваше, и още, че всичките му чувства са илюзия, а в следващия момент, сякаш за да се присмее на безсилието му, потъваше в едно от онези мечтателни състояния, в които изобщо не забелязваше съществуването му. Ралф се сепна от собствените си разпалени опити да привлече вниманието й към факта, че стои по средата на малкия си личен кабинет на Линкълнс Ин Фийлдс, на огромно разстояние от Челси. Физическото разстояние усилваше отчаянието му. Започна да крачи в кръг, докато му се зави свят, след което взе един лист и реши да й напише писмо, което — така се закле още преди да го започне — ще изпрати още същата вечер.

Трудно беше въпросът да бъде изразен с думи; поезията би свършила повече работа, но трябваше да я избягва. В безкрайна редица от полузадраскани изречения се опита да й обясни съществуването на една възможност, а именно: независимо че човешките същества, за жалост, не са добре приспособени към общуване, въпреки това то е най-доброто, с което разполагаме; още повече че чрез него пред всекиго от нас се открива достъп до друг свят, независим от личните занимания, свят на правото, на философията, и до един още по-необикновен — като този, в който бе успял да надникне онази вечер, когато заедно сякаш споделяха нещо общо, създаваха нещо, идеал — видение, изпреварило света на заобикалящите ни обстоятелства. Ако този златист ореол изчезне, ако животът остане без светлината на илюзията (но илюзия ли бе това в крайна сметка?), тогава той би бил нещо твърде мрачно, за да си заслужава да го влачиш докрай; взе да пише в нов пристъп на увереност, който му разчисти път и простор, за да се роди поне едно незачеркнато изречение. Като имаше предвид и други желания, стори му се, че общо взето, това негово заключение оправдава връзката им. Но то беше толкова загадъчно, че отново го хвърли в размисъл. Трудността, с която дори това количество беше изписано, неподходящите думи и нуждата непрекъснато да дописва над тях или под тях, с което в крайна сметка нищо не подобряваше, го накара да зареже произведението си, защото не беше доволен от себе си, но и защото беше сигурен, че подобни разхвърляни мисли не са за пред очите на Катарин. Повече от всякога се чувстваше отдалечен от нея. В обзелото го бездействие, а и тъй като не беше в състояние да постигне нещо повече с думите, започна да си рисува малки фигурки на празните места, главите им трябваше да приличат на нейната глава, а петна, от които излизат пламъци, трябваше да представляват може би цялата Вселена. От това занимание го извади неочаквано съобщение, че една дама иска да разговаря с него. Едва успя да прокара пръсти през косата си, за да я приглади и да заприлича повече на адвокат, и да напъха листовете в джоба си, засрамен, че други очи могат да ги зърнат, когато си даде сметка, че тези приготовления са ненужни. Дамата беше госпожа Хилбъри.

— Предполагам, че не уреждате прибързано някое чуждо имущество — подхвърли тя, след като огледа документите върху масата, — нито че лишавате някого от наследство ей така, с един замах, тъй като идвам с молба за услуга. А и Андърсън не обича конете му да чакат. Андърсън е истински тиранин, но той караше катафалката със скъпия ми баща до абатството в деня на погребението му. Престраших се да дойда при вас, господин Денам, не точно в търсене на правна помощ — въпреки че нямам представа при кого бих отишла, ако ми се наложи, — а за да се посъветвам с вас за разрешаването на дребни домашни проблеми, които са възникнали в мое отсъствие. Бях в Стратфорд ъпон Ейвън — трябва непременно да ви разкажа за това някой ден — и там получих писмо от моята зълва, стара симпатична гъска, която много обича да си пъха носа в работите на хорските деца, защото няма собствени. Ние много се боим за нея, че може да изгуби зрението на едното си око, а пък аз имам усещането, че нашите физически страдания винаги водят до умствени разстройства. Ако се не лъжа, и Матю Арнолд казва нещо в този смисъл по адрес на лорд Байрон. Но в случая това не е от значение.

Резултатът от тези вмъкнати фрази, независимо дали представляваха нещо като въведение, или показваха естествената склонност на госпожа Хилбъри към разкрасяване на сухи разговори, беше, че даде възможност на Ралф да се досети, че тя е наясно с всички факти на положението и е дошла, малко или много, в ролята си на посланик.

— Не съм дошла тук да говоря за лорд Байрон — продължи госпожа Хилбъри и се изсмя, — макар и да знам, че вие двамата с Катарин, за разлика от много други млади хора от вашето поколение, продължавате да смятате, че си струва да бъде прочетен. — Спря. — Господин Денам, толкова се радвам, че сте склонили Катарин да започне да чете поезия — възкликна тя, — и да чувства поезията, и да гледа поезията! Още не умее да говори за нея, но и това ще стане… о, ще стане!

Ралф, чиято ръка още стискаше листовете, а иначе си бе глътнал езика, все пак успя да каже, че имало моменти, в които се чувствал безпомощен, съвършено безпомощен, но така и не благоволи да даде обяснение за това свое усещане.

— Но вие държите на нея, нали? — попита госпожа Хилбъри.

— Боже Господи! — извика той толкова силно, че не остави място за никакво съмнение.

— Значи, и двамата възразявате само срещу англиканската служба? — попита невинно госпожа Хилбъри.

— Пет пари не давам каква ще бъде службата — отговори Ралф.

— Значи, каквото и да става, сте готов да се ожените за нея дори в Уестминстърското абатство, така ли? — попита госпожа Хилбъри.

— Ще се оженя за нея и в катедралата „Сейнт Пол“ — отговори Ралф.

Съмненията му по този въпрос, които винаги го обземаха в присъствието на Катарин, сега бяха напълно изчезнали и най-силното му желание в света беше да е с нея, и то веднага; боеше се, че във всяка следваща секунда тя може да започне да му се изплъзва и все повече да потъва в някое от онези свои състояния на духа, в които той оставаше непредставен. Искаше да я превъзхожда, да я притежава.

— О, слава богу! — извика госпожа Хилбъри. Благодари му за многото добрини, най-вече за убедеността, с която говореше младият мъж, и не на последно място за перспективата, че в деня на сватбата на дъщеря й тържествените заключителни акорди, възвишеният реторичен език и древното красноречие на брачната служба ще отекнат в главите на едно знатно паство, събрано близо до мястото, където баща й почива редом с други английски поети. Очите й се наляха със сълзи, но заедно с това си спомни, че файтонът отвън чака, и с премрежен поглед тръгна към вратата. Денам я последва надолу по стълбите.

Беше необикновено пътуване. За Денам, не ще и дума, бе едно от най-неприятните. Искаше единствено да стигнат колкото е възможно по-напряко и по-бързо до Чейни Уок, но много скоро стана ясно, че госпожа Хилбъри предпочита да пренебрегне или просто да осуети това негово желание, като си намери най-различни задачи за изпълнение. Спираше колата пред пощенски станции, кафенета и луксозни магазини, където искаше да поздрави стари нейни приятели, а когато зърна купола на „Сейнт Пол“ да се извисява над неравните камбанарии на Лъдгит Хил, съвсем импулсивно дръпна кордата със звънеца и нареди на Андърсън да ги закара там. Но Андърсън си имаше лично свои съображения да откаже следобедна служба и продължи да пришпорва коня си право на запад. След няколко минути госпожа Хилбъри осъзна неподчинението, но го прие с добродушен смях и се извини пред Ралф, че е станало така.

— Голяма работа — каза тя, — друг път ще отидем в „Сейнт Пол“, а нищо чудно той да ни закара, въпреки че не мога да обещая такова нещо, и до Уестминстърското абатство, което ще е още по-добре.

На Ралф не му стана съвсем ясно за какво говори. Умът и тялото й като че ли се бяха пренесли в друга зона на бързо плаващи облаци, които се застъпваха и пресичаха, обвиваха всичко в парообразна мъглявина. Междувременно той добре съзнаваше собственото си неистово желание и своята безпомощност да го осъществи, както и растящото нетърпение, което го измъчваше.

Изведнъж госпожа Хилбъри дръпна кордата с такава решителност, че дори Андърсън се подчини на заповедта й, извикана през отвора на прозорчето. Файтонът спря рязко по средата на Уайтхол пред голяма сграда, в която се помещаваха правителствени кантори. След секунда госпожа Хилбъри вече изкачваше стълбите, а Ралф, в състояние на остро раздразнение от поредното забавяне, беше оставен да си блъска главата за целта, довела госпожа Хилбъри до Министерството на образованието. Тъкмо се канеше да изскочи от файтона и да потърси такси, когато тя се появи отново в любезен разговор с човек, който оставаше скрит зад нея.

— Има достатъчно място за всички нас — му казваше. — Дори предостатъчно. Ще се намери място и за вас четиримата, Уилям — добави, отвори вратата и Ралф видя как към компанията им се присъедини Родни. Двамата се спогледаха. Ако страданието, срамът и неудобството в най-острата им форма можеха някога да се видят върху човешка физиономия, сега Ралф имаше възможност да ги зърне изписани, извън красноречието на думите, върху лицето на нещастния си спътник. Но госпожа Хилбъри или нищо не забелязваше, или беше решена да се преструва, че не забелязва. Продължи да говори; говореше едновременно на двамата млади мъже, на някого отвън или ей там на въздуха. Говореше за Шекспир, обръщаше се към целия човешки род, изреждаше достойнствата на божествената поезия, после взе да рецитира стихове, които оставяше недовършени. Голямото преимущество на този неин разговор бе, че беше напълно автономен и продължи да се самозахранва, докато стигнаха Чейни Уок, окуражаван единствено от спорадични изсумтявания и измънквания. — Ето — заяви тя и с енергична стъпка се озова пред вратата — пристигнахме!

Имаше нещо въздушно и иронично в гласа и думите й, когато, вече на прага, се обърна към тях — това изпълни Родни и Денам с едни и същи опасения, че са поверили съдбата си на такъв посланик; Родни съвсем сериозно направи опит да офейка, като подхвърли на Денам:

— Ти върви, Денам… — Още необърнал гръб обаче, вратата се отвори, познатата вътрешност на къщата разкри очарованието си и той последва другите, а затръшнатата врата пресече пътя на бягството му.

Госпожа Хилбъри ги поведе нагоре по стълбата. Стигнаха гостната. В камината както винаги гореше огън. Върху малките маси бяха наредени порцеланови чаши и сребърни прибори за чай. Но нямаше никого.

— О — рече тя. — Катарин не е тук. Сигурно е горе в стаята си. Знам, господин Денам, че вие имате да й казвате нещо. Ще се оправите ли сам на горния етаж? — И тя посочи към тавана с небрежен жест. Изведнъж беше станала много сериозна и горда, господарка в собствената си къща. Освободи го с жест, притежаващ достойнство, което Ралф никога нямаше да забрави. Само с едно махване на ръката му даде път към всичко, което притежаваше. Той излезе от стаята.

Къщата на семейство Хилбъри беше висока, с много етажи, коридори и заключени врати, и всички те се оказаха съвършено непознати за Ралф, щом веднъж напусна партера и гостната. Изкачи се най-горе и почука на първата врата, пред която се озова.

— Може ли да вляза? — попита.

— Да — отвърна глас отвътре.

Пред очите му изплува голям прозорец, изпълнен със светлина, гола маса и високо огледало. Катарин стоеше права и държеше в ръката си бели листове, които лениво се разлетяха по пода, щом зърна своя посетител. Обяснението беше кратко, звуците — нечленоразделни, никой не разбираше смисъла им, освен изговарящият ги. И сякаш напук на всички стихии в света, съюзили се да ги разделят, те седяха ръка за ръка, достатъчно близо един до друг, така че дори и злото око на Времето ги възприемаше като двойка, като нещо неразделно.

— Не мърдай, не си отивай — помоли го тя, когато той се наведе да събере листовете, които беше изпуснала. Но той ги вдигна и подтикван от някакъв неподозиран импулс, й подаде собствените си недовършени писания с техните загадъчни заключения и всеки от двамата се зачете в съчинението на другия.

Катарин погълна листовете му от край до край; Ралф проследи цифрите й, доколкото позволяваха математическите му познания. Свършиха четенето почти едновременно, но още известно време нищо не казаха.

— Това са същите листове, които беше забравила на пейката в Кю — обади се Ралф най-накрая. — Сгъна ги така бързо, че не успях да видя какво има на тях.

Тя се изчерви, но тъй като не помръдна, нито направи опит да скрие лицето си, по-скоро стърчеше като човек напълно обезоръжен и беззащитен, Ралф я оприличи на дива птица, току-що кацнала на една ръка разстояние от него, с още потръпващи, неприбрани криле. Този момент на душевно оголване беше приятно болезнен, а светлината наоколо — неочаквано ослепителна. Сега й предстоеше да свикне с факта, че има с кого да споделя самотата си. Усещаше объркването си като наполовина срам, наполовина прелюдия към радостно ликуване. Освен това разбираше добре, че отвън всичко това сигурно прилича на пълен абсурд. Вдигна очи да види дали Ралф се усмихва, но той я гледаше втренчено и толкова сериозно, че си каза, че не, не е извършила кощунство, а по-скоро се е обогатила, по всяка вероятност неизмеримо много и завинаги. Ала не посмя да се отдаде на това безкрайно блаженство. Неговият поглед обаче продължаваше да търси още уверения по друг един въпрос от жизненоважно значение. Умоляваше я безмълвно да му каже дали онова, което бе прочела в листовете с обърканите му мисли, съдържа някакъв смисъл или истина за нея. Тя отново сведе глава към страниците, които държеше.

— Много ми харесва това малко петънце, от което излизат пламъци — каза тя умислено.

Засрамен и отчаян, Ралф понечи да издърпа листа от ръцете й, когато забеляза, че тя наистина съзерцава идиотския символ на неговите най-объркани емоционални моменти.

Беше убеден, че той не би могъл да има смисъл за друг човек, въпреки че за него олицетворяваше не само Катарин, а и всички онези душевни състояния, които се бяха трупали около нея, откакто я видя за пръв път да налива чай през онзи неделен следобед. Чрез своите разположени в кръг петънца около едно централно петно символът олицетворяваше онова всепоглъщащо сияние, което, необяснимо защо, обвиваше толкова много от предметите в живота, като смекчаваше очертанията им така, че той възприемаше определени улици, книги и ситуации с почти видим за човешкото око ореол. Усмихна ли се тя? Не остави ли листа настрана някак отегчено, осъждайки не само неговото голословие, но и фалша в него? Нямаше ли отново да възрази, че той обича единствено собствената си представа за нея? Дори не й хрумна, че тази диаграма може да има нещо общо с нея. Каза простичко и със същия умислен тон:

— Да, и за мен светът изглежда по същия начин.

Посрещна уверението й с огромна радост. Тихо и неумолимо зад цялата картина на живота лумнаха нежни пламъци, които обагриха в червено атмосферата и изпълниха сцената със сенки, толкова дълбоки и тъмни, че човек можеше да си представи как потъва в плътността им все по-навътре и по-навътре, изучавайки ги до безкрай. Независимо дали имаше някаква връзка между двете картини, които в този момент се мержелееха пред очите им, те изпитваха едно и също усещане за надвисналото бъдеще — необятно, загадъчно, препълнено с неоформени сенки, които всеки щеше да разкрие пред очите на другия, но за момента мисълта за бъдещето беше достатъчна, за да ги изпълни с мълчаливо благоговение. Във всеки случай по-нататъшните им опити да общуват словесно бяха прекъснати от почукване на вратата и появата на прислужницата, която с подобаваща мистериозност обяви, че една дама желае да види госпожица Хилбъри, но отказва името й да бъде оповестено.

Когато Катарин стана с дълбока въздишка, за да поеме задълженията си, Ралф я последва, но по пътя надолу по стълбата нито един от двамата не успя да отгатне коя ще да е тази анонимна дама. По всяка вероятност фантастичната представа, че може да се окаже чернокожо гърбаво джудже, въоръжено със стоманен нож, който ще забие в сърцето на Катарин, се стори на Ралф достатъчно правдоподобна, затова той побърза да мине пред нея на влизане в гостната, за да предотврати удара. И тогава извика: „Касандра!“, така развълнуван при вида на Касандра Отуей, която стоеше до масата в гостната, че тя сложи пръст пред устните си, за да замълчи.

— Никой не трябва да знае, че съм тук — каза му с гробовен шепот. — Изпуснах влака. Цял ден обикалям из Лондон. Капнала съм. Катарин, какво да правя?

Катарин й поднесе стол, Ралф бързо намери вино и й наля. Виждаше се, че още малко и ще припадне.

— Уилям е на горния етаж — каза Ралф, щом тя се посъвзе. — Ще отида да го извикам.

Щастието му го бе окрилило с убеждението, че и всички други са длъжни да бъдат щастливи. Но в съзнанието на Касандра заповедите и гневът на чичо й не спираха да отекват твърде мощно, за да си позволи подобно непокорство. Разтревожи се още повече и каза, че трябва на мига да напусне къщата. Но не беше в състояние да го стори, а те не знаеха къде да я настанят. През последната седмица здравият разум на Катарин беше в отстъпление и продължаваше да й изневерява, затова тя успя само да попита: „Къде е багажът ти?“, със смътното усещане, че настаняването й зависи изцяло от количеството багаж, който носи. Но и отговорът на Касандра: „Изгубих го“, в никакъв случай не й помогна да намери решение.

— Изгубила си си багажа! — повтори тя. Обърна поглед към Ралф с изражение, което по-скоро изглеждаше като свидетелство за дълбока благодарност или пък клетва за вечна преданост, отколкото за нещо, свързано с багаж. Касандра улови погледа й и видя как той й отвърна мълчаливо; очите й се напълниха със сълзи. Понечи да каже нещо, но заекна. Опита се храбро да продължи и да обсъди с Катарин въпроса за нейното настаняване, когато Катарин, която като че ли безмълвно бе обменила мисли с Ралф и бе получила одобрението му, свали рубинения си пръстен, подаде го на Касандра и каза:

— Мисля, че ще ти стане без корекции.

Тези думи едва ли биха били достатъчни да убедят Касандра в онова, в което толкова искаше да вярва, ако Ралф не беше взел голата й ръка в своята с думите:

— Защо не ни кажеш, че се радваш?

Касандра толкова се зарадва, че сълзи обляха бузите й. Като разбра със сигурност за годежа на Катарин, освободи се от хиляди смътни страхове и самообвинения и докрай потисна критичния си дух, който напоследък й пречеше да вярва в Катарин. Сега предишната й вяра се върна и тя се загледа в нея с онова жадно любопитство, което временно бе изгубила; отново я видя като същество, обитаващо друга някаква сфера, чието присъствие прави живота по-интензивен и озарява не само нас, но и голям отрязък от заобикалящия ни свят. В следващия миг мислено противопостави собствения си жребий на техния и върна пръстена.

— Не мога да го приема, освен от ръката на Уилям — каза. — Пази ми го, Катарин.

— Уверявам те, че всичко е наред — обади се Ралф. — Нека кажа на Уилям…

Въпреки възраженията на Касандра той тъкмо се канеше да тръгне към вратата, когато госпожа Хилбъри, дали предупредена от прислужницата, или под давление на обичайното си предчувствие, че има нещо, което чака намесата й, отвори вратата и ги огледа усмихната.

— Скъпа моя Касандра! — извика. — Колко хубаво, че те виждам! Какво съвпадение само! — отбеляза някак общо. — Уилям е горе. Казах си, чайникът е кипнал, почудих се къде ли е Катарин. Отидох да я потърся и кого да видя: Касандра! — Сякаш успя да докаже нещо на себе си и остана доволна, въпреки че никой не разбра кое е това нещо. — Намерих Касандра — повтори.

— Изпуснала си е влака — намеси се Катарин, като видя, че Касандра не е в състояние и една дума да пророни.

— Животът — започна госпожа Хилбъри, очевидно почерпила вдъхновение от портретите на стената — се състои от изпуснати влакове и случайни срещи с… — Но ето че се сепна и заяви, че по всяка вероятност цялата вода в чайника е изкипяла.

В превъзбудения ум на Катарин чайникът придоби огромните размери на нещо, което може да наводни къщата, бълвайки съскащи струи пара и изразявайки по този начин общия гняв на всички онези домакински задължения, които тя беше занемарила. Изтича бързо до гостната, останалите я последваха, а госпожа Хилбъри прегърна Касандра и също я поведе нагоре. Завариха Родни да съзерцава чайника с притеснение, но и с толкова отнесен вид, че катастрофата, обсебила ума на Катарин, беше на път да се сбъдне. След като нещата си дойдоха на място, не последва размяна на поздрави, а Родни и Касандра просто избраха да седнат в най-отдалечения ъгъл на стаята с вид на хора, окопали се във временното си убежище. Госпожа Хилбъри или остана недокосната от притеснението им, или просто реши да си прави оглушки, или пък смяташе, че е крайно време да смени темата, защото не предприе нищо друго, а само продължи да говори за гроба на Шекспир.

— Толкова много земя, толкова много вода и възвишен дух витаят навред — умисли се тя и продължи с вечната си странна и не много земна песен за изгреви и залези, за големи поети, за непроменливия дух на благородната любов, която те възпитават, така че никой не се променя и всеки век е обвързан с другия, и никой никога не умира, и духът ни вечно среща сродни души; и повече от очевидно бе, че всички в стаята просто престанаха да съществуват за нея. Изведнъж обаче репликите й сами стесниха необятния кръг, в който се рееха, и ето че се приземиха леко, макар и само временно, върху непосредствените въпроси на момента. — Катарин и Ралф — произнесе тя, сякаш да пробва как ще прозвучат имената им заедно. — Уилям и Касандра.

— Чувствам се като самозванец — обади се Уилям отчаяно, вмествайки се набързо в паузата на нейните размишления. — Нямам право да седя тук. Вчера господин Хилбъри ми заповяда да напусна къщата. Нямах никакво намерение да се връщам отново. Сега ще…

— И аз се чувствам така — прекъсна го Касандра. — След всичко, което чичо Тревър ми наговори снощи…

— Поставих ви в изключително неприятно положение — продължи Родни, изправи се и Касандра стана едновременно с него. — Докато не получа съгласието на баща ти, нямам никакво право да говоря с теб… най-малкото пък в тази къща, където поведението ми… — погледна към Катарин, запелтечи и се спря — … където показах поведение не само осъдително, но и във висша степен непростимо — изрече с последни сили. — Обясних всичко на майка ти. Тя беше толкова великодушна, че дори се опита да ми втълпи, че не съм сторил нищо лошо… ти си я убедила, че поведението ми, колкото и да издава егоизъм и слабост… да, егоизъм и слабост… — повтори той като оратор, който си е забравил листовете с бележки.

Две емоции сякаш се сблъскаха в Катарин; едната беше желанието й да се изсмее на този жалък спектакъл от страна на Уилям с неговата официална реч по време на чая, а другата — да се разплаче пред гледката на нещо толкова детинско и честно у него, което я докосна по неизразим начин. За най-голяма изненада на всички, тя се надигна, протегна ръка и каза:

— Няма за какво да се упрекваш… винаги си бил… — Но тук гласът й заглъхна, а очите й плувнаха в сълзи, които се застичаха по страните й, докато Уилям, също толкова трогнат, улови ръката й и я притисна до устните си.

Никой не беше усетил, че вратата на гостната се бе отворила достатъчно широко, за да може половината тяло на господин Хилбъри да се вмъкне, нито го бе забелязал да наблюдава сценката около масата за чай с изражение на крайно отвращение и дълбоко негодувание. Оттегли се, преди да го видят. Спря отвън на площадката, опита да възвърне самообладанието си и да реши какъв курс да поеме, за да не пострада достойнството му. Стана му пределно ясно, че съпругата му беше объркала смисъла на указанията му. От тях бе сътворила безподобен хаос. Изчака миг и после с предварително и преднамерено потракване на дръжката отвори вратата за втори път. Всички се бяха върнали по местата си; някаква абсурдна случка ги беше накарала да се заливат от смях, докато търсеха нещо под масата, така че за момент влизането му остана незабелязано. С пламнали бузи, Катарин вдигна глава и рече:

— Е, това е последният ми опит да се справя с драматичното.

— Удивително е колко надалеч успяват да се изтърколят — каза Ралф, който се беше навел и повдигнал единия край на килима пред камината.

— Не се тревожете… не се тревожете. Ще я намерим… — обади се госпожа Хилбъри, после видя съпруга си и извика: — О, Тревър, търсим годежната халка на Касандра!

Господин Хилбъри инстинктивно сведе поглед към килима. Невероятно наистина, но халката се беше изтърколила точно до мястото, където стоеше. Видя рубините, които докосваха върха на обувката му. Такава е силата на навика, че той не успя да се сдържи, наведе се и с абсурдна тръпка на удоволствие, че е човекът, намерил онова, което другите са търсили напразно, вдигна халката и с един изключително галантен поклон я подаде на Касандра. Дали пък този поклон не беше отключил автоматично чувства на благосклонност и вежливост, защото господин Хилбъри бързо установи, че в секундата, в която се бе навел и изправил, негодуванието му се бе изпарило. Касандра се престраши, подаде му бузата си и той я прегърна. Кимна доста сковано към Родни и Денам, които бяха скочили на крака при влизането му, но сега вече всички седнаха обратно. Госпожа Хилбъри сякаш беше очаквала появата на съпруга си, както и точно този момент, за да му зададе въпрос, който, както се видя по разпаления й тон, отдавна бе чакал подходящия момент.

— О, Тревър, моля те, кажи ми коя е датата на първото представление на „Хамлет“?

За да й отговори, господин Хилбъри се видя принуден да прибегне до точните познания на експерт като Уилям Родни, който при този акт се почувства приет обратно в обществото на цивилизованите, и то благодарение не на кого да е, а на самия Шекспир. Силата на литературата, която бе временно напуснала господин Хилбъри, сега отново се върна у него, изливайки върху човешката грубост и грозота своя успокоителен балсам, с което доказа, че такива страсти, които самият той беше изживял така болезнено предишната нощ, могат спокойно да се излеят в калъпа на един език от завоалирани фрази, които да не огорчават никого. Той беше достатъчно уверен, че не му липсва красноречие, затова погледна Катарин, после Денам. На Катарин целият този разговор за Шекспир й подейства като приспивателно, или по-скоро като някакво заклинание. Облегна се назад в стола си начело на масата, съвършено притихнала, плъзна премрежен поглед покрай всички тях, възприемайки най-общо контурите на човешките глави на фона на портретите, жълтеникавите стени и тъмночервените плюшени завеси. Денам — следващият, към когото господин Хилбъри обърна очи, също беше притихнал под взора му. Но под неговата сдържаност и спокойствие можеше да се доловят решителност, воля и непреклонна упоритост, на фона на които такива способи на речта, с които си служеше господин Хилбъри, изглеждаха съвсем неуместни. Така или иначе, той не каза нищо. Уважаваше младия човек, защото беше много способен и по всяка вероятност щеше да намери мястото си в живота. Би могъл, помисли си той, загледан в неподвижната му, гордо вдигната глава, да разбере предпочитанието на Катарин, и докато си го казваше мислено, прониза го болката на силна ревност. Тя можеше да се омъжи за Родни, без от това да му трепне сърцето. Но този мъж тя го обичаше. Или какво всъщност имаше между тях? Постепенно го завладя силно емоционално объркване, когато госпожа Хилбъри, като усети внезапно настъпилата пауза в разговора, погледна нежно един-два пъти към дъщеря си и рече:

— Катарин, няма нужда да се мъчиш, ако не ти се стои тук. Ето ти малката стаичка там. Може би двамата с Ралф…

— Ние сме сгодени — каза Катарин, сама се сепна и погледна баща си право в очите.

Той беше изумен от тази директност на думите й; възкликна, сякаш неочакван удар го беше застигнал. Затова ли я беше обичал, за да види как този порой я отвлича, как тази стихия му я отнема, за да стои безпомощен и напълно пренебрегнат? О, колко силно я обичаше! Как само я обичаше! Кимна отсечено към Денам:

— Още снощи долових нещо такова — каза той.

Излезе от стаята, без да погледне дъщеря си, оставяйки у присъстващите жени усещането — полублагоговейно, полузабавно — за ексцентричен, егоистичен и нецивилизован мъжкар, неизвестно защо ядосан, който с ръмжене се свира в леговището си и надава рев, който и до ден-днешен отеква дори и в най-изисканите светски салони. Катарин погледна затворената врата и сведе очи, за да скрие сълзите си.