Вирджиния Улф
Нощ и ден (27)

Двайсет и седма глава

В първите дни на пролетта в Лондон се виждат пъпки, които се отварят, и цветя, чиито листица ненадейно се отронват — бели, лилави или червени, съперничат си с панаира от градински лехи, въпреки че тези градски цветя са всъщност безбройните широко отворени врати по Бонд Стрийт и в целия квартал наоколо, които те канят да разгледаш картинна галерия, да чуеш симфония или просто да се тълпиш и блъскаш сред всевъзможни гръмогласни, превъзбудени, пъстроцветни човешки същества. Защото, така или иначе, по пъстрота те не отстъпват на тихия процес на цъфтежа. Дали има, или няма щедър мотив дълбоко в корена, желание да съобщиш и споделиш, или въодушевлението е само сляпа трескавост и оживление, ефектът от него, докато продължава, със сигурност приканва онези, които са млади, и онези, които са невежи, да смятат, че светът е един голям базар с развети знамена и сергии, отрупани с трофеи от всеки кът на глобуса единствено и само за тяхно удоволствие.

Докато Касандра Отуей се разхождаше из Лондон с шилинг, който да й отваря врати и прегради, или по-често с големи бели визитки, за които прегради няма, градът й приличаше на най-щедър и гостоприемен домакин. След посещение в Националната галерия, в Хартфорд Хаус и Бекстийн Хол, за да слуша Брамс или Бетховен, тя се връщаше и вкъщи обикновено заварваше нова, непозната личност, с посадени в душата й зрънца от безценната тъкан, която тя продължаваше да нарича реалност, както продължаваше да вярва и че ще я открие за себе си. Семейство Хилбъри, както се твърдеше, „познаваха всички“ и това арогантно твърдение със сигурност се доказваше от големия брой къщи, които в определен периметър светваха лампи привечер и отваряха врати след три следобед, за да посрещнат Хилбъри в салоните си, да кажем, поне веднъж в месеца. Неограниченият достъп и господарското самочувствие, демонстрирано от повечето хора, живеещи в тези къщи, сякаш доказваше, че независимо дали става въпрос за изкуство, музика или политика, те са винаги добре дошли и можеха да се усмихват снизходително над многолюдната маса от хора, принудени да чакат, да се блъскат и да плащат входна такса. Вратите се отваряха на мига, за да посрещнат и Касандра. Тя, естествено, беше критично настроена към това, което се случваше вътре, и често беше склонна да цитира думите на Хенри, но също толкова често успяваше и да възрази на Хенри — в негово отсъствие, — докато на съседа си по маса или на любезната възрастна дама, която още помнела баба й, тя не забравяше да направи комплимент, подхвърляйки, че да, има много смисъл в това, което казва. Заради грейналите й от любознателност очи прощаваха й недодялания говор и неугледния й външен вид. Преобладаваше мнението, че за година-две ще натрупа опит и при наличието на добри шивачки и ако бъде опазена от лошо влияние, ще се превърне в поредното им завоевание. Тези възрастни дами, които обикновено се виждат насядали покрай стените на бални зали, опипват с два пръста човешкия материал, както опипват плат, и дишат толкова равномерно, че огърлиците, които се повдигат и отпускат върху гърдите им, приличат на природна стихия, подобна на вълните върху океана от хора. Именно те бяха стигнали — не без бегло прокраднала се усмивка — до заключението, че да, тя ще преуспее. С което искаха да кажат, че по всяка вероятност ще се омъжи за младеж, чиято майка те уважават.

Уилям Родни преливаше от предложения. Беше наясно с всички неголеми картинни галерии, избрани места за концерти и частни представления и успяваше да намери време за срещи с Катарин и Касандра, които след това обикновено канеше в апартамента си на чай, обяд или вечеря. Така че всеки един от нейните четиринайсет дни обещаваше да бъде озарен от блясък и смисъл. Но неделята наближаваше. Денят обикновено се посвещаваше на природата. Времето изглеждаше достатъчно благосклонно за излет. Но Касандра отказа Хамптън Корт, Гринич, Ричмънд и ботаническата градина Кю в полза на зоологическата. В някакъв предишен момент беше проявявала интерес към психологията на животните и все още помнеше неща относно наследствените им черти и други подробности. Затова в събота следобед Катарин, Касандра и Уилям Родни поеха към зоологическата градина. Докато колата им наближаваше входа, Катарин се наведе напред и махна на млад мъж, който крачеше забързано в същата посока.

— Това е Ралф Денам! — извика тя. — Казах му да ни чака тук — добави.

Не стига това, ами носеше и билет за него. С което възражението на Уилям, че няма да го пуснат, беше преглътнато на мига. Но начинът, по който двамата се поздравиха, ясно показваше какво ще се случи. Веднага след като постояха, възхищавайки се на малките птички в голямата клетка, Уилям и Касандра изостанаха, докато Ралф и Катарин избързаха напред. Уилям имаше пръст в това разпределение, което го устройваше, но въпреки това се беше подразнил. Смяташе, че Катарин би трябвало предварително да им каже за поканата си към Денам.

— Един от приятелите на Катарин — поясни троснато той. Виждаше се, че е ядосан, и Касандра му съчувстваше.

Стояха пред кочината на някакъв азиатски вид прасе и тя току смушкваше лекичко звяра с върха на чадъра си, докато хиляди дребни наблюдения като че ли се събираха в един център. Центърът представляваше силно и странно чувство. Щастливи ли бяха? Още незапитала се, и отхвърли въпроса, презря се, че мери с такъв елементарен аршин редките и възвишени емоции на толкова уникална двойка. Но въпреки това поведението й на мига се промени, сякаш за пръв път съзнателно усети своята женственост, сякаш Уилям може би сам щеше да пожелае да й сподели това след малко. Забрави всичко за психологията на животните, за всякакви сини и кафяви очи, и бе бързо погълната от своите женски чувства, които умееха да дават утеха, затова се надяваше Катарин да продължи да върви напред с господин Денам, точно както малко дете, което се прави на възрастен, се моли майка му да не се появи точно в този момент и да му развали играта. Или по-скоро тя бе престанала да се прави на възрастна, осъзнавайки изведнъж, че е страшно зряла и сериозна?

Мълчанието между Катарин и Ралф Денам оставаше ненарушено, само обитателите на различните клетки им служеха за разговор.

— Какво прави след последната ни среща? — попита я Ралф най-накрая.

— Какво ли? — замисли си тя. — Влизах и излизах от къщите на разни хора. Чудя се дали тези животни са щастливи? — каза и се спря пред клетката на сива мечка, която философски подмяташе между лапите си пискюл, вероятно украсявал слънчобрана на някоя дама.

— Родни май не остана много доволен, като ме видя — подхвърли Ралф.

— Не. Но бързо ще му мине — отговори тя.

Апатията в гласа й озадачи Ралф; щеше да се радва, ако бе пояснила думите си, но не искаше да настоява. Всеки миг трябваше да бъде, доколкото зависеше от него, съвършен сам по себе си, да не дължи щастието си на обяснения, нито да заимства светли или тъмни окраски от бъдещето.

— Мечките изглеждат щастливи — подхвърли той. — Но трябва да им купим нещо за ядене. Продават на едно място, да отскочим дотам.

Стигнаха до сергия, отрупана с малки книжки кесии, и двамата едновременно извадиха по един шилинг и го подадоха на младата жена, която се поколеба дали да уважи дамата, или джентълмена, но както е общоприето, реши, че на господина се полага да плати.

— Искам да платя — рече Ралф категорично и отказа да вземе подадената му от Катарин монета. — Имам причина — добави, като видя, че тя се усмихна на решителния му тон.

— Ти винаги имаш причина за всичко — съгласи се тя, начупи кифлата на залъци и взе да ги мята право в мечите уста, — но едва ли е основателна. Коя е причината?

Той отказа да я назове. Не можеше да й обясни, че сега съвсем съзнателно й предлага цялото си щастие, и макар това да изглеждаше абсурдно, искаше да захвърли всяко свое притежание върху лумналата клада, дори цялото свое злато и сребро. Искаше да запази дистанцията помежду им — онази дистанция, която разделя поклонника от образа в светилището.

Обстоятелствата се стекоха така, че сега това можеше да стане по-лесно, отколкото ако двамата седяха в някой салон например, с чаши чай помежду им. Той я видя на фона на белеещи пещери и лъскави кожи; камили я поглеждаха изпод тежки клепачи, жирафи я наблюдаваха строго от висотата на меланхоличното си величие, а слонове с розовеещи хоботи най-внимателно прибираха кифлички от протегнатите й ръце. После влязоха в парников павилион. И той отново я видя как се привежда над питони, навити на кълбо в пясъка, или съзерцава кафеникавата скала, щръкнала насред застоялата вода в блатото на алигаторите, или как с блуждаещ поглед в някакъв миниатюрен отрязък от тропическата гора търси да открие златистото око на гущер или пулсиращите хълбоци на зелени жаби. Но най-вече си я представи на фона на дълбоки зелени води, в които пасажи сребристи риби се въртят в кръг, без да спират, или я поглеждат влюбено за миг, притискат разкривените си устни в стъклото, а опашките им потреперват. А сега и в павилиона на насекомите, където вдигаше транспарантите на малките клетки и се възхищаваше на лилавите кръгчета върху копринените криле на някоя новоизлюпена и още замаяна пеперуда, или на гъсениците, неподвижни като осеяни с чворове клони на дърво с белезникава кора, или на тънките зелени змии с неспокойно мятащи се раздвоени езици, които не спираха да атакуват стената от стъкло. Горещият въздух и цъфтежът на ароматните цветя, които плуваха във вода или стърчаха право нагоре от големи червени саксии, заедно с играта на странни форми и фантастични фигури създаваха атмосфера, в която човешките същества бледнееха, потънали в мълчание.

Когато отвориха вратата на павилион, който кънтеше от подигравателния и дълбоко нещастен смях на маймуни, вътре откриха Уилям и Касандра. Уилям се опитваше да примами една малка, недоверчива маймунка да слезе от високия си прът, за да й даде половин ябълка. Касандра с пискливия си глас изчиташе описанието на това необщително по природа нощно животинче. Видя Катарин и извика:

— А, ето ви и вас! Накарайте Уилям да спре да измъчва това нещастно ай-ай.

— Мислехме, че сме ви изгубили — каза Уилям.

Погледна единия, после другия, сякаш се мъчеше да прецени външния и доста старомоден вид на Денам. Искаше му се да намери повод да си излее злобата, но като не откри такъв, замълча си. Погледът, както и лекото потреперване на горната му устна не убягнаха от вниманието на Катарин.

— Уилям се държи много лошо с животните — подхвърли тя. — Изобщо не разбира какво обичат и какво не обичат.

— Денам, ти май си компетентен по тия въпроси — рече Родни и издърпа ръката си от клетката.

— Най-главното е да знаеш как да ги погалиш — отвърна Денам.

— Как се стига до павилиона с влечугите? — попита Касандра не толкова от искрено желание да посети влечугите, колкото подчинявайки се на събудилата се у нея женственост, която я караше да се мъчи да очарова другия пол и да печели благоразположението му.

Денам започна да я упътва, докато Катарин и Уилям продължиха да вървят заедно.

— Надявам се, че си прекарваш приятно времето — каза Уилям.

— Харесвам Ралф Денам — отвърна му тя.

— Ca se voit^[1] — отвърна Уилям с показна вежливост.

Репликата даваше възможност за различни язвителни отговори, но тъй като, общо взето, не искаше пререкания, Катарин просто го попита:

— Ще пием ли чай?

— Двамата с Касандра смятахме да пием чай в малко заведение на Портланд Плейс — отвърна й той. — Не знам дали вие с Денам ще искате да дойдете?

— Ще го попитам — отговори тя, обърна глава и го потърси с поглед. Но двамата с Касандра отново се бяха заплеснали по малката маймунка ай-ай.

За миг Уилям и Катарин ги загледаха, всеки с интерес към любимия обект на другия. После Уилям обърна очи към Касандра, чиято шивачка беше успяла елегантно да подчертае най-хубавото във фигурата й, и каза сериозно:

— Ако дойдете, надявам се, няма да направиш всичко възможно да ме злепоставиш.

— Ако от това се боиш, просто няма да дойда — отговори му Катарин.

Привидно разглеждаха огромната централна клетка с маймуни, но тъй като Уилям я беше подразнил, тя го сравни с един нещастен човекоподобен екземпляр с вид на мизантроп, който се бе увил в парче стар шал, стоеше в края на гол прът и мяташе погледи, пълни с подозрителност и недоверчивост към другарите си. Търпението й беше на изчерпване. Намираше се в едно от онези настроения, вероятно еднакво познато и на двата пола, когато другият изведнъж те смайва с достойна за презрение низост и чувстваш как необходимостта да общуваш те унижава, а връзката — в такива моменти обикновено близка — започва да тегне като хомот на шията ти. Придирчивите изисквания на Уилям и неговата ревност я бяха потопили в онова ужасно блато на собствената й природа, където прастарата борба между мъжа и жената продължаваше да бушува.

— Май ти доставя удоволствие да ме унижаваш — продължи Уилям. — Защо преди малко каза това за моето държание с животните?

Докато говореше, дрънчеше с бастуна си по решетките на клетката и под въздействието на този акомпанимент нервите на Катарин се опънаха още повече.

— Защото е вярно. Ти никога не разбираш чувствата на другия — отсече. — Мислиш единствено и само за себе си.

— Това не е вярно — отвърна й Уилям, но с упоритото си дрънчене привлече тревожното внимание на половин дузина маймуни.

Дали за да ги умилостиви, или за да демонстрира разбиране към чувствата им, той продължи да им предлага ябълката, която държеше в ръка. Гледката, за жалост, представляваше доста уместна илюстрация на това, което тя си мислеше, а уловката беше толкова прозрачна, че Катарин я напуши смях. Разсмя се неудържимо. Уилям се изчерви. И изблик на гняв не можеше да нарани чувствата му по-дълбоко. Не само че му се присмиваше, но и безчувствието, което прозвуча в смеха й, беше ужасно.

— Не знам на какво се смееш — измънка той, обърна се и видя, че другите двама се бяха приближили.

Двете двойки, сякаш по силата на тайна уговорка, отново се разделиха; Катарин и Денам излязоха от павилиона, хвърляйки им само по един бегъл поглед. Денам се подчини на това, което по всичко личеше, че е желанието на Катарин, и ускори ход. Някаква промяна беше настъпила у нея. Свързваше я със смеха й и с няколкото думи, които беше разменила на четири очи с Родни; усети, че се е настроила срещу него. Уж разговаряше, но с някакво безразличие, а когато той тръгваше да й отговори, умът й се зарейваше нанякъде. В началото това ново настроение му подейства зле, но скоро откри благотворния му ефект. Сивотата и ситният дъждец също му действаха. Очарованието и скритата магия, на които се бе наслаждавал, изведнъж изчезнаха; обзеха го повече чувства на приятелско преклонение и за негово най-голямо удоволствие, се улови, че съвсем неволно си представя как ще си отдъхне, щом остане сам в стаята си тази нощ. Изненадан от внезапната промяна, както и от нарасналата му освободеност, той си спомни за един дързък план, с помощта на който призракът на Катарин можеше да бъде прогонен по-успешно, отколкото с прояви на въздържаност. Ще я покани на чай в собствения си дом. Ще я подложи на изпитание, нека види какво е семеен живот; ще я постави под безпощадната светлина, която разбулва всичко. Никой от семейството му няма да вземе да й се възхищава, а тя — в това беше сигурен — ще ги презре до един и по този начин ще му помогне. Усещаше как става все по-безмилостен и по-безмилостен към нея. С такива непоколебими мерки, помисли си той, всеки може да сложи край на абсурдната страст, която му причинява толкова болка и отчаяние. Представяше си как този негов опит, това негово откритие и най-вече победата му може един ден да се окажат от полза за по-малките му братя, ако се озоват в подобно положение. Погледна часовника си и подхвърли, че градината скоро затваря.

— Както и да е — добави, — мисля, че видяхме достатъчно за един следобед. Къде отидоха другите двама? — Погледна през рамо и тъй като не ги забеляза, пак се обърна към нея: — По-добре да се отървем от тях. Най-хубаво сега да дойдеш с мен у дома на чай.

— А защо ти да не дойдеш у дома? — попита го тя.

— Защото сме на две крачки от Хайгейт — бързо й отговори.

Тя се съгласи, без да има представа дали Хайгейт е на две крачки от Риджънтс Парк, или не. Стигаше й това да отложи с час или два връщането си за семейния чай у дома в Челси. Продължиха с твърда решителност напред през криволичещите алеи на парка и огрените от слънце околни улици по посока на метрото. Тъй като пътят й беше напълно непознат, тя се остави изцяло в неговите ръце, освен това в мълчанието му намери удобно прикритие, под което да продължи да се настройва срещу Родни.

Когато слязоха от влака и пристъпиха в още по-сивия сумрак на Хайгейт, тя за пръв път се запита къде я води той. Изобщо той имаше ли семейство, или живееше сам в апартамент? По-скоро беше склонна да си въобразява, че е единствен син на възрастна майка, най-вероятно инвалид. Докато вървяха, на фона на просналия се пред тях пуст пейзаж, тя мислено си представи малка бяла къща и трепереща старица, която се надига от масата за чай да я поздрави, запъвайки се неуверено с „о, приятелите на сина ми“, и тъкмо да помоли Ралф да й каже какво трябва да очаква, когато той с отсечен жест отвори една от безбройните, напълно еднакви дървени врати и я поведе по покрита с плочки пътечка към вход, приличен на алпийска хижа. Заслушаха се в дрънченето на звънеца в приземието, тя не успя да извика в ума си друга картина на мястото на вече разтурената.

— Трябва да те предупредя, че ще попаднем на семейно събиране — каза й Ралф. — Всички се събираме в неделя. После ще отидем в моята стая.

— Много братя и сестри ли имаш? — попита тя и дори не се опита да скрие смущението си.

— Шест или седем — отвърна й той мрачно, когато вратата се отвори.

Докато Ралф сваляше палтото си, тя се загледа в саксиите с папрат, фотографиите и драпериите, чу неясен шум или по-скоро, както изглеждаше, глъчка от гласове, които се надвикваха. Скова се от ужасно притеснение. Вървеше на разстояние след Денам, пристъпваше вдървено подире му, докато се озова в стая, блеснала от светлината на голи крушки, която обливаше доста хора, всички на различна възраст, насядали около голяма трапеза, безредно отрупана с храна и с мъждукаща спиртна лампа върху масата. Ралф тръгна право към отдалечения й край:

— Мамо, това е госпожица Хилбъри — каза.

Едра възрастна дама, приведена над спиртната лампа, вдигна намръщено лице, погледна я и рече:

— Моля! Аз пък ви взех за едно от моите момичета. Дороти! — продължи тя и без да си поеме дъх, изкомандва прислужницата, преди да излезе от стаята: — Ще ни трябва още денатуриран спирт, освен ако лампата не се е повредила. Защо някой от вас не вземе да изобрети една наистина свястна спиртна лампа… — въздъхна, огледа масата и между порцелановите съдове пред себе си потърси две чисти чаши за новодошлите.

Безмилостната светлина разкри пред очите на Катарин толкова грозота, колкото отдавна не беше виждала в една стая. Грозотата на дълбоки дипли от кафява материя, окачени като фестон, на плюшени завеси, от които висяха топчици и ресни и отчасти закриваха огъналите се лавици на етажерка, натежала от черни учебници. Погледът й беше привлечен от кръстосани ножници от проядено дърво върху мръсно зелената стена, а от всяка равна, издигната плоскост се поклащаха листата на папрат в саксии от напукан порцелан или пък кон от бронз, изправен на задните си крака. Водите на семейния живот сякаш се надигнаха и я заляха, докато дъвчеше мълчаливо.

Най-накрая госпожа Денам вдигна глава от чашата чай и рече:

— Вижте, госпожице Хилбъри, моите деца винаги се прибират по различно време и искат различни неща. Джони, ако си свършил, занеси подноса горе. Моето момче Чарлс лежи с настинка. И как да е иначе, след като цял ден рита футбол в дъжда. Опитахме с горещ бульон, но не помогна.

Около шестнайсетгодишно момче, което по всяка вероятност беше Джони, изсумтя сърдито както при мисълта за бульона, така и защото трябваше да качи подноса горе на брат си. Но въпреки това се надигна, след като майка му го предупреди да внимава и да затвори вратата след себе си.

— Така е по-добре — обади се Катарин, която усърдно се мъчеше да разреже кейка; бяха й сервирали твърде голямо парче.

Знаеше, че госпожа Денам я подозира в критични сравнения. Знаеше, че почти не напредва с кейка си. Госпожа Денам я поглеждаше достатъчно често, от което на Катарин й стана ясно, че се чуди коя ли е тази млада жена и защо Ралф я беше довел да пие чай с тях. Имаше само една очевидна причина, за която по всяка вероятност госпожа Денам вече се бе досетила. Външно тя се държеше с мъчително небрежна вежливост. Говореше за удобствата на Хайгейт, за развитието на квартала и неговото добро местоположение.

— Госпожице Хилбъри, когато аз се омъжих — започна тя, — Хайгейт не беше част от Лондон, а тази къща, едва ли ще повярвате, гледаше към ябълкова градина. Това беше, преди семейство Мидълтън да вдигнат къщата си точно пред нашата.

— Струва ми се голямо преимущество да живееш на върха на хълм — каза Катарин. Госпожа Денам се съгласи възторжено и като че ли изведнъж промени мнението си за благоразумието на Катарин.

— Да, наистина това е много здравословно — каза тя и продължи, както често правят живеещите в покрайнините, да доказва, че е по-здравословно и по-удобно, и мястото е по-добре запазено в сравнение с който и да е друг от крайните квартали на Лондон. Говореше разпалено, от което веднага си пролича, че това не е общоприетото мнение, а и децата й не бяха никак съгласни с нея.

— Таванът в кухненския килер е паднал — рязко се намеси Хестър, момиче на около осемнайсет години.

— Цялата къща ще се срути някой ден — измърмори Джеймс.

— Глупости! — отсече госпожа Денам. — Само малко мазилка е паднала… а и надали има къща, която да издържи на набезите, на които я подлагате.

Тук проехтя някаква семейна закачка, която Катарин не можа да схване. Дори госпожа Денам се разсмя, противно на волята си.

— Госпожица Хилбъри ще помисли всички ни за доста груби — укори ги тя.

Госпожица Хилбъри обаче само се усмихна и поклати глава; за миг усети върху себе си погледите им; сигурно щяха с удоволствие да я одумват, след като си тръгне. По всяка вероятност заради тези критични погледи Катарин реши, че семейството на Ралф Денам е безинтересно, елементарно, непривлекателно и това ясно си личеше по ужасния избор на мебелите и вътрешната украса. Плъзна поглед по рамката над камината, претрупана с бронзови колесници, сребърни кутийки и порцеланови фигурки, които бяха абсурдни или направо ексцентрични.

В мислите й това като че ли не се отнасяше до Ралф, но когато след малко го погледна, веднага го оцени доста по-ниско, откогато и да било след запознанството им.

Той не бе направил никакъв опит да й помогне, когато я представи, а тя се беше притеснила ужасно; сега, увлечен в спор с брат си, съвсем бе забравил за присъствието й. Изглежда, беше разчитала прекалено много на подкрепата му, защото това равнодушие, подсилено, както в случая, от безличната невзрачност на обстановката, й отвори очите не само за тази грозота, но и за собствената й глупост. За няколко секунди пред очите й се изредиха различни сценки и тя потрепери така, както човек се изчервява. Тя му беше повярвала, когато говореше за приятелство. Беше повярвала в духовната светлина, която пламти зад изменчивия безпорядък и непоследователността на живота. Сега светлината изведнъж угасна, сякаш някой я беше захлупил с мокра гъба. Остана обаче разхвърляната маса и тягостният, уморителен разговор с госпожа Денам, които се загнездиха в ума й, лишен от всякаква защита и силно чувствителен към упадъка, който идва в резултат на борба, победоносна или не; потъна в мрачни мисли за собствената си самота, за безсмислието на живота, за безплодната проза на реалността, за Уилям Родни, за майка си и недовършената книга.

Отговаряше на госпожа Денам толкова формално, че чак грубо, а Ралф, който я гледаше изпитателно, й се струваше много по-далеч от действителното физическо разстояние, което ги делеше. А той, докато я гледаше, сякаш измисляше нови доводи, решен да не остане никакво място за залъгване, когато това преживяване приключи. В следващия момент ги прихлупи тишина, внезапна и пълна. Мълчанието на всички тези хора край разхвърляната маса беше дълбоко и ужасно, сякаш всеки момент от него можеше да се пръкне нещо страшно, но въпреки това те не го нарушаваха. След секунда обаче вратата се отвори, всички въздъхнаха с облекчение и подвиквания като: „Хей, Джоун! Нищо не остана за хапване“ разсеяха потискащата вцепененост на очи, вторачени в покривката, и водите на семейния живот отново потекоха, разплискаха се на малки енергични вълни. Стана ясно, че Джоун има някакво мистериозно и благотворно въздействие върху семейството. Приближи се до Катарин, сякаш беше чувала за нея и сега най-накрая се радваше да я види. Обясни им, че е била при свой чичо, който е на легло, и това я бе задържало. Не, не е пила чай, но филия хляб й стига. Някой й подаде от топлия кейк, който беше нарочно поставен върху скарата в камината, за да не изстива; седна до майка си и госпожа Денам като че ли забрави за тревогите си, другите също започнаха да ядат и пият, сякаш чаеното парти тепърва започваше. Хестър доброволно уведоми Катарин, че се готви за някакъв изпит, защото повече от всичко на света искала да постъпи в Нюнам.

— Тогава я да те чуем как ще спрегнеш глагола amo, „обичам“ — подкани я Джони.

— Не, Джони, никакъв гръцки по време на чая — намеси се Джоун. — Тя будува по цели нощи над книгите, госпожице Хилбъри, но аз съм убедена, че по този начин изпити не се взимат — продължи и се усмихна със загриженото умиление на голямата сестра, чиито по-малки братя и сестри почти са се превърнали в нейни деца.

— Джоун, нали наистина не мислиш, че amo е гръцка дума? — попита Ралф.

— Гръцки ли казах? Няма значение. Никакви мъртви езици по време на чая! Миличкият ми, недей, мога и без препечен хляб…

— Но ако не можеш, вилицата за препичане на хляб е някъде тук — обади се госпожа Денам с мисълта да спаси ножа за хляб от неправилна употреба. — Някой да позвъни на прислужницата за още препечен хляб — рече, убедена, че няма кой да й обърне внимание. — Ан ще остане ли с вуйчо Джоузеф? — продължи тя. — Ако това се случи, по-добре да изпратят Ейми тук, при нас…

И увлечена в мистериозното удоволствие да научава нови подробности от тези уговорки, предлагайки същевременно собствения си по-разумен план, който, както се разбра по обидената й интонация, не очакваше да бъде приет от никого, госпожа Денам съвсем забрави за присъствието на елегантно облечената гостенка, която трябваше да бъде осведомена за новосъздадените подобрения в Хайгейт. Щом Джоун седна на стола си, от двете страни на Катарин избухна спор дали Армията на спасението има право да свири химни по уличните ъгли в неделя сутрин, с което пречеше на Джеймс да спи до късно и така нарушаваше личните му права и свободи.

— Нали разбирате, че Джеймс обича да се излежава и сутрин спи като заклан — Джони се опита да обясни на Катарин, при което Джеймс кипна, обърна се към нея и рече:

— Защото неделята е единственият ми ден през цялата седмица, когато мога да си поспя. Джони се занимава с миризливите си химикали в кухнята…

И двамата търсеха разбиране от нея и тя забрави за кейка, разсмя се и с неочаквано оживление започна да говори и спори. Голямото семейство изведнъж й се стори така сърдечно и разнообразно, че тя забрави за упреците си към тях по отношение на вкуса им за обзавеждане и украса. Но личният въпрос, подхванат от Джеймс и Джони, преля в сериозен дебат, което очевидно не се случваше за пръв път, и отделните роли бяха разпределени сред всички членове на семейството, като водещата се падаше на Ралф; Катарин се озова в противниковия лагер и защитник на каузата на Джони, който, поне така излизаше, винаги се вълнуваше и си глътваше езика, когато му се налагаше да спори с Ралф.

— Да, да, точно това имам предвид. Тя ме разбра много добре — възкликна той, след като Катарин отново изложи доводите си, но този път по-прецизно.

Много скоро обаче единствено Катарин и Ралф останаха да спорят помежду си. Гледаха се в упор, като борци, които се дебнат на тепиха, и докато Ралф говореше, Катарин прехапваше долната си устна, изчакваше го да спре, готова да го обори със следващото си съображение. Бяха страхотни партньори, поддържайки съвършено различни становища.

Но насред най-вълнуващата част от спора, без никаква очевидна причина, поне за Катарин, всички столове бяха избутани назад и един по един членовете на семейство Денам станаха и напуснаха стаята, сякаш някакъв звънец ги бе призовал. Тя не беше свикнала с режима по часовник в големите семейства. Поколеба се, още говореше, но и тя стана. Госпожа Денам и Джоун се уединиха до камината, леко повдигнали полите си над глезените, по лицата им личеше, че обсъждат нещо много важно и много лично. Май съвсем я бяха забравили. Ралф стана и й посочи отворената врата.

— Ще дойдеш ли горе в стаята ми? — попита я.

Катарин хвърли поглед към Джоун, която й се усмихна разсеяно, и тръгна след Ралф по стълбата. Още си мислеше за спора им и когато, след дългото изкачване, той я покани да влезе, тя продължи на мига:

— Тогава излиза, че въпросът опира до това в кой момент отделният човек има право да наложи волята си срещу волята на държавата.

Известно време продължиха същия дебат, но после интервалите между изказванията им се разтеглиха, взеха да говорят по-замислено и не толкова заядливо, докато накрая млъкнаха. Катарин мислено си преповтори разискванията, спомняйки си как от време на време те очевидно поемаха по вярна следа благодарение на забележка, подхвърлена от Джеймс или Джони.

— Братята ти са много умни — каза тя. — Предполагам, че тук често водите спорове.

— Джеймс и Джони могат да откарат така с часове — отвърна й Ралф. — Както и Хестър, особено ако стане дума за елизабетинската драма.

— А малкото момиче с конската опашка?

— Моли ли? Тя е само на десет. Но те всички вечно спорят помежду си.

Стана му много приятно, че Катарин похвали братята и сестрите му. Прииска му се да започне отново да й разказва за тях, но се спря.

— Сигурно ще ти е трудно да ги напуснеш — продължи Катарин.

В този момент повече от всякога пролича ясно колко много се гордееше той със семейството си и колко нелепо изглежда идеята му да живее сам в малка къща в провинцията. Всички тези братя и сестри, с общото им детство и общото им минало, говореха за стабилност, за неразкъсвана от съперничества дружба и мълчаливо разбиране за семейна сплотеност — така си каза Ралф, приемаше ги като дружина, на която той е предводителят, поел заедно с тях на трудно, мъчително, но славно пътуване. И не друг, а именно Катарин бе отворила очите му за това, помисли си той.

Сух сподавен крясък откъм ъгъла на стаята привлече вниманието й.

— Това е питомната ми врана — обясни й набързо. — Котка беше отхапала единия й крак. — Катарин изгледа враната, след това очите й обиколиха стаята.

— Значи, тук седиш и четеш, така ли? — попита с поглед върху книгите. Той й отговори, че тук работи нощем.

— Най-голямото преимущество на Хайгейт е гледката му към Лондон. Нощем гледката от прозореца ми е великолепна.

Той много държеше и тя да я оцени, затова Катарин стана и отиде да погледне. Вече беше достатъчно тъмно, за да не се виждат развлечените мъгли, които жълтеят под светлината на уличните лампи; тя се опита да различи отделните квартали на града под нея. Като я видя така загледана през прозореца му, обзе го странно задоволство. Когато най-накрая се обърна с лице към него, той продължаваше да седи неподвижно в креслото си.

— Сигурно е вече късно — каза тя. — Трябва да си тръгвам.

Настани се нерешително върху страничната облегалка на креслото и си каза, че няма желание да се връща вкъщи. Уилям ще е там и непременно ще намери с какво да я подразни; в същия миг отново се сети за разправията помежду им. Беше забелязала и охладняването на Ралф. Погледна го и по отнесения му поглед реши, че може би измисля я нова теория, я нови доводи. Навярно се е сетил за някое ново съображение по отношение на границите на личната свобода. Тя го изчака мълчаливо, също мислейки за свободата.

— Ти пак спечели — обади се той най-накрая, без да помръдне.

— Спечелила съм? — повтори тя, смятайки, че той намеква за спора им.

— Защо, за бога, ми трябваше да те каня! — избухна ненадейно.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато си тук, всичко е различно… чувствам се щастлив. Трябва само да се приближиш до прозореца… или да обсъждаш свободата. Докато те наблюдавах долу сред всички тях… — И той млъкна.

— Помисли си колко съм обикновена.

— Опитах да си мисля точно това. Но си помислих, че си по-прекрасна от всякога.

Огромно облекчение, но и нежелание да му се порадва се сблъскаха в сърцето й.

Приплъзна се надолу и седна в креслото.

— Смятах, че не ме харесваш — каза тя.

— Бог ми е свидетел, че се опитах да не те харесвам — отвърна й. — Положих всички усилия да те видя такава, каквато си, без ореола на онези проклети романтични глупости. Затова те поканих тук, но това само усили лудостта ми по теб. Когато си тръгнеш, аз ще се загледам през този прозорец и ще мисля за теб. Ще пропилея цяла вечер, мислейки за теб. Май и целия си живот така ще пропилея.

Говореше с такава страст, че облекчението й изчезна; намръщи се и тонът й се промени, стана почти строг.

— Това го бях предвидила. Няма да спечелим нищо друго, освен нещастие. Погледни ме, Ралф. — Той я погледна. — Уверявам те, че съм много по-обикновена, отколкото ти изглеждам. Красотата не означава абсолютно нищо. Всъщност най-красивите жени са, общо взето, и най-глупавите. Не съм глупава, но съм много делови, прозаичен и доста обикновен човек: поръчвам менюто за вечеря, плащам сметки, правя разчети, навивам часовници, книга не поглеждам.

— Забравяш… — обади се той, но тя го спря.

— Ти идваш, заварваш ме сред цветя и картини, смяташ, че съм много загадъчна, романтична и така нататък. Тъй като си доста неопитен и емоционален, връщаш се след това вкъщи и си въобразяваш разни неща за мен, докато в един момент вече не можеш да ме различиш от творението на твоето въображение. Предполагам, че според теб това означава да си влюбен; всъщност означава да си заблуден. Всички романтици са едни и същи — добави. — Майка ми цял живот измисля истории за хората, които обича. Но ако мога, аз няма да ти разреша да постъпиш така с мен.

— Но не можеш — каза й той.

— Предупреждавам те, това е източникът на всичко лошо.

— И на всичко хубаво — добави той.

— Ще откриеш, че не съм това, което си въобразяваш.

— Може би. Но пак повече ще спечеля, отколкото да загубя.

— Ако такава печалба изобщо си струва.

Умълчаха се.

— Може би с това ще трябва да се примирим — рече той. — Може би няма нищо друго. Нищо друго, освен това, което си въобразяваме.

— Причината за нашата самота — рече умислено тя и пак се умълчаха.

— Кога ще се омъжваш? — попита я внезапно и смени тона.

— Най-рано през септември. Сватбата беше отложена.

— Значи, няма да си самотна — рече той. — Според това, което хората разправят, бракът е нещо много особено. Казват, че е различен от всичко друго. Може и така да е. Знам един-два случая, в които може да се каже, че се е получило.

Надяваше се, че тя ще продължи темата. Тя обаче не отговори нищо. Той бе успял да се овладее и гласът му звучеше доста равнодушно, но мълчанието й го измъчваше. Не би му казала и една дума за Родни по собствено желание, а сдържаността й покриваше цял континент от душата й с мрак.

— Може да се отложи и за по-дълго — каза тя, сякаш да довърши мисълта си. — Някой на работното му място се разболял и Уилям трябва да го замества. По всяка вероятност отлагането ще е за по-дълго време.

— Това сигурно е много мъчително за него, нали? — попита Ралф.

— Той си има работата — отговори му. — Има много неща, които го интересуват… Това място ми е познато — извика тя и посочи към една снимка. — Но не мога да си спомня откъде е… о, разбира се… това е Оксфорд. Е, какво ще кажеш за твоята малка къща в провинцията?

— Няма да я наема.

— Колко бързо си променяш решенията! — усмихна се тя.

— Не е това — отвърна й изнервено. — Искам да съм там, където ще мога да те виждам.

— Искаш да кажеш, че споразумението ни остава в сила, независимо от всичко, което ти споделих?

— Що се отнася до мен, остава завинаги — отговори й.

— Ще продължиш да мечтаеш, да си въобразяваш, да си измисляш истории за мен, докато обикаляш улиците, ще си представяш как двамата яздим в гора или сме на пустинен остров…

— Не. Ще си представям как поръчваш обяд, плащаш сметки, правиш разчети, показваш реликвите на стари дами…

— Това е по-добре — каза му. — Може да си мислиш за мен утре сутринта и да си представяш как сверявам дати в Националния биографичен речник.

— И как си забравяш чантата — добави Ралф.

Тя се усмихна, но след миг усмивката й угасна било заради думите му, било заради начина, по който ги изрече. Тя често си забравяше нещата. Той го беше забелязал. Но какво ли още бе забелязал? Дали не търсеше да открие у нея нещо, което никога не бе разкривала никому? Не беше ли то толкова надълбоко, че само мисълта, че той може да го открие, я плашеше? Усмивката й угасна и за миг изглеждаше така, като че ли се готви да каже нещо, но само го изгледа мълчаливо с изражение, с което сякаш го питаше онова, за което не намираше думи, обърна се и му пожела „лека нощ“.