Вирджиния Улф
Нощ и ден (25)

Двайсет и пета глава

В три и петнайсет следобед на следващата събота Ралф Денам седеше на брега на езерото в Кю Гардънс и с показалеца си разчертаваше на отрязъци циферблата на часовника си. Самото му лице отразяваше справедливата и неумолима природа на времето. Имаше вид на човек, който пише химн във възхвала на хода на това божество, което никога не бърза и никога не спира. Сякаш с всяка изминала секунда строго и мълчаливо отдаваше почит на този неизбежен порядък. Изражението му беше толкова сурово, толкова ведро и толкова неподвижно, че с просто око се виждаше, че поне той долавя величието на отминаващия час, което никакво дребно раздразнение не можеше да засенчи, въпреки че заедно с пропиляното време посърваха и големите му, лично негови надежди.

Лицето му беше добър индикатор за това, което чувства. Състоянието на духа му беше твърде приповдигнато, за да забелязва тривиалностите на ежедневието. Не можеше да приеме факта, че млада дама закъснява с цели петнайсет минути за срещата, без да вижда в това неблагополучие безпътицата на собствения си живот. Поглеждайки часовника, той сякаш надничаше в механизмите на човешкото съществуване и в светлината на това, което виждаше там, насочваше мисълта си на север и към полунощ… Да, това пътуване през ледовете и черната вода човек трябва да извършва без никакви другари… но към каква цел? Тук сложи пръст върху половиния час и реши, че когато минутната стрелка стигне дотам, той ще стане и ще си тръгне, като заедно с това си отговори на въпроса, поставен от един от многото гласове на съвестта му, а именно че несъмнено цел има, но е нужна непреклонна воля, за да се поддържа правилната посока към нея. И все пак, и все пак, човек не спира, сякаш го уверяваше тиктакането на стрелката; с достойнство, с широко отворени очи и с решителност той не бива да приема второкласното, да се изкушава от недостойното, не бива да се отказва, да прави компромиси. Три и двайсет и пет минути показваше часовникът. Светът, каза си той, тъй като Катарин Хилбъри беше закъсняла с половин час, не предлага никакво щастие, никаква сигурност, никакъв отдих, само борба. В схемата на нещата, изначално сбъркана, единствената непростима глупост е да храниш надежди. За миг вдигна очи от циферблата на часовника и се загледа в отсрещния бряг, умислено и не без копнеж, сякаш строгият им поглед все още можеше да бъде умилостивен. Но ето че очите му се изпълниха с най-задоволителна гледка, въпреки че за миг не посмя дори да помръдне. Загледа се в дама, която приближаваше забързано, но и с известно колебание, вървеше по широката тревиста пътека право към него. Тя не го виждаше. Разстоянието я правеше да изглежда неописуемо висока и обвита от романтика, вероятно поради лилавия шал, който, поет от лекия бриз, сякаш пърхаше върху раменете й.

„Ето я, пристига, като ладия с платна издути“ — каза си той, припомняйки си някакъв стих от пиеса или стихотворение, където героинята се явява по същия начин с развети пера и приветстващи я химни. Храстите и високите дървета я обграждаха така, сякаш бяха застанали мирно в нейна чест. Той се изправи и тя го видя; сподавеното възклицание доказваше радостта й, че го е открила, след което побърза да се обвини за закъснението.

— Защо не ми каза? Не знаех, че това го има — рече, намеквайки за езерото и ширналата се зелена поляна наоколо, за красивата гледка с дървета и вълнистото злато на Темза в далечината, както и за херцогския замък насред ливадата. Удостои неподвижната опашка на лъва със скептичен смях.^[1]

— Никога ли не си идвала в Кю? — попита Денам.

Май беше идвала веднъж като малка, когато теренът на мястото е бил съвършено друг, а фауната тогава със сигурност включвала фламинго, а дали не и камили. Тръгнаха да се разхождат и мислено прекрояваха тази легендарна градина. Той усети, че й е приятно просто да се разхожда, да се шляе, за да може фантазията й да докосне всичко, което виждаха очите й — храст, пазач на парка, декоративна патица, — и това отпускане наистина й подейства успокоително. Топлият следобед, първият за тази пролет, ги изкуши да седнат на пейка в една долчинка с букови дървета, със зелени алеи, които се разклоняваха във всички посоки около тях. Тя въздъхна дълбоко.

— Толкова е тихо и спокойно — каза, сякаш да обясни въздишката си. Наоколо не се мяркаше жива душа, а полъхът на ветреца в клоните — този звук, който рядко стига до слуха на лондончани — сякаш идваше откъм неизбродими океани от далечен сладостен ефир.

Докато вдишваше с пълни гърди и се оглеждаше наоколо, Денам бе зает да разравя с върха на бастуна си туфа зелени цветчета, полузадушени от изпокапалите сухи листа. Правеше го с особеното внимание на ботаник. Като спомена малкото зелено растение, назова го с латинското му име, затова не се разбра, че става дума за цвете, добре познато дори в Челси; тя възкликна, удивена от познанията му. Собственото й невежество било огромно, призна му тя. Например как се нарича онова дърво там, отсреща, ако човек падне толкова ниско, че да използва простото му английско име? Бук или бряст, или платан? Стана ясно поради доказателството от едно сухо листо, че е дъб; Катарин живо се заинтересува от малката диаграма, която Денам й начерта върху един плик, защото така много бързо се запозна с някои от съществените разлики при нашите британски дървета. След това го помоли да я осведоми за цветята. За нея те просто имаха различни форми и цветове и покарваха през различни сезони на годината върху почти еднакви зелени стъбла; докато за него те представляваха преди всичко луковици или семенца, а по-късно живи създания с различен пол и спори, и податливост, която им помагаше да се приспособяват чрез всевъзможни и най-находчиви начини към живота, както и към това да дават живот; биваха тумбести или източени, с огнени или бледи цветове, чисти или на точици, освен това преминаваха през процеси, които можеха да разкрият тайни и от човешкото съществуване. Денам говореше все по-разпалено за хоби, с което се занимаваше отдавна, но го пазеше в тайна. Никакъв друг разговор не би могъл да погали слуха на Катарин по-приятно. От седмици не беше чувала нищо, което да се сравнява с тази сладостна музика. Именно тя разбуди ехо във всички онези скрити твърдини на съзнанието й, където самотата й отдавна крееше умислена и необезпокоявана.

Искаше й се той да не спира да говори за растения, да разказва как науката е стигнала, при това съвсем не слепешката, до закона, който управлява безкрайното им разнообразие. Закон, който може и да е неразгадаем, но със сигурност беше всесилен и това много й харесваше, защото в момента не можеше да открие нищо подобно в човешкото съществуване. Обстоятелствата отдавна я бяха принудили, както принуждаваха и повечето жени в разцвета на младостта, да обмисля болезнено и ежеминутно цялата онази част от живота, която очевидно остава неподвластна на правила; трябваше да има предвид настроения и желания, степени на харесване и нехаресване и тяхното въздействие върху съдбата на хора, които са й скъпи; беше си забранила всякакви размисли върху онази, другата част от живота, където мисълта строеше съдба, независима от човешки създания. Докато Денам обясняваше, тя следеше думите му, поглъщаше ги и с лекота усвояваше взаимовръзките между тях, което говореше за способност, дълго стаявана и неизползвана. Самите дървета и зеленината, които се сливаха в синята далечина, се превръщаха в символи на необятния външен свят, който нехаеше за щастието, сватбите и смъртта на отделния човек. За да илюстрира думите си с примери, Денам я поведе първо към Каменната градина, а после към Къщата на орхидеите.

Той се чувстваше уверен в посоката, която разговорът бе взел. Възбудата му вероятно идваше от емоции, по-лични от онези, които науката будеше у него, но той успяваше да я прикрие с естественото си умение да тълкува и обяснява. Въпреки това, щом видя Катарин сред орхидеите, красотата й се открои някак странно на фона на фантастичните растения, които сякаш надничаха към нея или я заглеждаха изпод раираните си качулки и месести гърла; тогава възхитата му от ботаниката изчезна и на нейно място се появи едно доста по-сложно чувство. Тя се умълча. Орхидеите като че ли предполагаха дълбока замисленост. Противно на всякакви забрани тя протегна голата си ръка и докосна едно от цветята. Но видът на рубините върху пръста й му подейства толкова зле, че той се сепна и извърна глава. В следващия миг обаче се стегна, загледа се в нея, докато докосваше странните форми една след друга умислено, като човек, който не вижда това, което е пред очите му, а слепешката блуждае в отвъдни селения. Отнесеният й поглед говореше, че тя напълно отсъства от настоящето. Той, разбира се, можеше да й напомни за себе си с дума или движение — но защо? Тя изглеждаше щастлива. По всичко личеше, че не се нуждае от нищо, което той може да й предложи. За него също беше по-добре да стои настрана, стигаше му да знае, че тя съществува и че това, което вече има, трябва да го запази — съвършено, далечно и непокътнато. След това неподвижният й поглед — застанала там в оранжерията с орхидеи — по странен начин му напомни за някаква картина, която си беше представял в своята стая у дома. Гледката, примесена със спомена му, го накара да се умълчи, когато вратата се затвори и те отново тръгнаха да се разхождат навън.

На Катарин не й се говореше, но й стана неловко, че мълчанието й може да се изтълкува като проява на егоизъм. Би било себично от нейна страна да продължи, както най-много й се искаше, разговор на теми, които нямаха и най-далечна връзка с човешки същества. Изведнъж се раздвижи, трябваше да премисли точното им разположение върху неспокойната карта на емоциите. О, да — първо въпросът дали Ралф Денам ще се премести в провинцията, за да пише книга; ставаше късно; не бива повече да губят време; Касандра трябваше да пристигне днес за вечеря; сепна се, изведнъж си даде сметка, че би трябвало да държи нещо в ръце. Но ръцете й бяха празни. Протегна ги напред и извика:

— Забравила съм си чантата някъде… къде ли?

Доколкото знаеше, в градините нямаше обозначения на точките на компаса. През повечето време беше ходила по трева, само това си спомняше. Дори пътеката към Къщата на орхидеите се разделяше на три. Но в къщата нямаше никаква чанта. Значи, би трябвало да я е забравила на пейката. Тръгнаха обратно по същия път, крачеха съсредоточено като хора, погълнати от мисълта за изгубеното нещо. Как изглеждаше тази чанта? Какво имаше в нея?

— Портмоне… билет… писма, документи — взе да изброява Катарин и докато си спомняше списъка, притеснението й нарастваше.

Денам тръгна бързо пред нея и скоро, още преди тя да стигне пейката, й извика, че я е намерил. За да е сигурно, че всичко е вътре, тя изсипа съдържанието й в скута си. Странна смесица, помисли си Денам, докато наблюдаваше с интерес. Златни монети бяха завързани в дантелена кърпичка; имаше писма, които, неизвестно как, но загатваха за съкровена интимност; два или три ключа, списъци със задачи, някои от които отметнати с кръстче. Но тя като че ли не се успокои, докато не намери някакъв лист, сгънат така, че Денам не успя дори да предположи какво може да съдържа. В своето облекчение и благодарност веднага започна да му говори, че доста е мислила за плановете, които Денам й бе споделил. Той обаче я прекъсна:

— Нека не обсъждаме това досадно нещо.

— Но аз мислех…

— Досадно е. Изобщо не трябваше да те занимавам…

— Добре, но вече си решил, така ли?

— Това няма значение — каза и изпъшка нервно.

— О! — беше единственото нещо, което Катарин промълви с равен тон.

— Искам да кажа, че има значение, но само за мен. Както и да е — продължи, вече по-дружелюбно, — не виждам защо трябва да се тревожиш за несгодите на други хора.

Тя предположи, че по всяка вероятност твърде ясно му е дала да разбере, че се отегчава от такива неща.

— Боя се, че в своята отнесеност не съм те слушала внимателно… — каза тя и си спомни колко често Уилям я беше обвинявал именно в това.

— Има много неща, за които да мислиш, затова си отнесена — отвърна й.

— Така е — отговори му и се изчерви. — Не! — побърза да опровергае себе си. — Искам да кажа, няма нищо конкретно. Но си мислех за растенията. Беше ми приятно. Всъщност рядко ми се е случвало да прекарам толкова хубав следобед. Но ако нямаш нищо против, наистина ми се иска да науча какво възнамеряваш да правиш.

— О, всичко е решено — отговори й. — Отивам в онази проклета къща, за да пиша безсмислената си книга.

— Да знаеш само колко ти завиждам! — отговори му тя съвсем искрено.

— Е, такива къщи се намират за петнайсет шилинга на седмица.

— Такива къщи се намират… така е — отвърна. — Въпросът е… — И тя замълча. — Не ми трябват повече от две стаи — продължи със странна въздишка, — една, в която да се храня, и една, в която да спя. О, ще искам и трета, голяма и просторна, най-отгоре, както и малка градина, където човек да отглежда цветя. И пътечка… нали така… надолу към река или нагоре към гора, а и морето да е наблизо, за да се чува прибоят на вълните нощем. И кораби, които се скриват от погледа ти, там на хоризонта… — Млъкна. — Ти близо ли си до морето?

— Моята представа за пълно щастие — започна той, без да отговори на въпроса й — е да живея, както го описа.

— Е, сега имаш тази възможност. Предполагам, че ще работиш — продължи, — ще работиш цяла сутрин и после пак след чая, и може би нощем. Няма кой да идва и непрекъснато да ти пречи.

— Колко дълго може да издържи човек сам? — попита я. — Някога опитвала ли си?

— Само веднъж за три седмици — отвърна му. — Майка ми и баща ми бяха в Италия и нещо се случи, така че не успях да замина с тях. В продължение на три седмици живях самичка и единственият човек, с когото разговарях, беше един непознат в заведението, където обядвах — мъж с брада. После се връщах в стаята си самичка и… ами правех каквото си искам. Боя се, че не съм много общителна — добави — и трудно понасям да живея с други хора. От време на време някой с брада — това може да ми е интересно, беше отчужден, не ми се натрапваше, а и двамата знаехме, че повече няма да се видим. Затова бяхме и съвършено искрени — нещо, което е невъзможно между приятели.

— Глупости! — избухна Денам.

— Защо „глупости“? — попита.

— Защото не го мислиш — възрази й той.

— Сигурен ли си? — каза тя, изсмя се и го изгледа.

Колко своенравен, сприхав и високомерен е всъщност! Беше я поканил в Кю, за да се посъветва с нея, после й каза, че вече сам си е решил въпроса, след което пък взе да я упреква за разни неща. Много различен е от Уилям Родни, каза си тя; обличаше се неугледно, с раздърпани дрехи и не беше никак наясно със светските обноски; бе толкова мълчалив и затворен, че истинският му характер оставаше неуловим. Беше стеснително мълчалив и стеснително категоричен. Въпреки това тя го харесваше.

— Значи, не го мисля, така ли? — повтори тя добродушно. — Ами…?

— Съмнявам се, че искреността е твоят еталон в живота — отвърна й със сериозен тон.

Тя се изчерви. Много бързо я беше уцелил в слабото място — нейният годеж, и имаше пълно основание да го каже. Засега не беше още съвсем прав, спомни си тя и това я зарадва, но още не можеше да го осведоми за истината, затова се налагаше да изтърпи намеците му, въпреки че от устата на човек, постъпил като него, те нямаха особена тежест. Независимо от това думите му притежаваха някаква сила, помисли си тя, отчасти защото той, изглежда, не съзнаваше прегрешението си спрямо Мери Дачет, което я объркваше; и отчасти защото той винаги говореше разпалено, но поради каква причина, тя още не знаеше.

— Абсолютната искреност е доста трудно нещо, не мислиш ли? — попита го с лека ирония.

— Има хора, които са способни дори и на това — отвърна й той неясно. Засрами се от яростното си желание да я засегне, но не нея искаше да уязви, тъй като и без това тя беше недосегаема за стрелите му, а себе си да усмири, собствения си невероятно безразсъден подтик да се остави на онзи дух, който на моменти като че ли го тласкаше към най-отдалечените краища на света. Присъствието й събуждаше у него чувства, които надминаваха дори най-безумните му мечти. Долавяше, че под сдържаната повърхност на обноските й — почти патетични и винаги налице за най-големите тривиалности на ежедневието — се крие дух, който тя пази или потиска по някаква причина, дали поради самота, или — нима бе възможно? — поради любов. Дали на Родни му е било позволено да я вижда без маска, без задръжки, небрежна към задълженията си, без пресметливост, същество от страст и инстинктивна освободеност? Не, отказваше да повярва в това. Именно в самотата си Катарин беше несдържана. „После се връщах в стаята си самичка и правех каквото си искам.“ Така му беше казала и един проблясък го бе осенил, дори някаква увереност, че би могъл да споделя самотата й, и само от това мимолетно впечатление сърцето му заби лудо и главата му се замая. Спря се и мигом се стегна. Видя, че лицето й пламна, и в ироничния й отговор чу собственото си негодувание.

Пъхна гладкия сребърен часовник в джоба си с надеждата, че някак ще успее да се върне към онова спокойно и фаталистично настроение, на което се беше поддал, докато гледаше циферблата му там, на брега на езерото, защото това настроение, независимо от цената, бе настроението на неговото общуване с Катарин. В писмото, което така и не изпрати, й беше говорил за благодарност и мълчаливо съгласие, а сега с цялата сила на характера си трябваше да докаже тези мислени обещания в нейно присъствие.

Междувременно, предизвикана, тя се опита да обясни позициите си.

— Не виждаш ли, че когато нищо не те свързва с хората, тогава е по-лесно да си честен с тях? — попита тя. — Това имам предвид. Не е нужно да ги ласкаеш, нямаш никакви ангажименти към тях. Сигурно и ти си разбрал покрай собственото си семейство, че не е възможно да обсъждаш онова, което най-много те интересува, защото живеете заедно, защото сте като съзаклятници, защото положението е неистинско…

Размишленията й увиснаха недоизказани, тъй като темата бе сложна, а и тя не знаеше дали Денам изобщо има семейство, или не. Той обаче се съгласи с нея, що се отнася до разрушителното въздействие на семейната среда, но точно в този момент не изпитваше желание да обсъжда проблема.

Подхвана обаче друг проблем, който го интересуваше много повече.

— Убеден съм — каза той, — че има случаи, в които съвършената откровеност е възможна — случаи, в които няма роднинство, въпреки че хората живеят заедно, дори нещо повече, че всеки е свободен и едната страна няма никакви задължения към другата.

— За известен период… може би да — съгласи се тя унило. — Но винаги изникват задължения. Освен това трябва да се съобразяваш с чувствата на другия. Хората не са елементарно устроени и дори когато искат да постъпват разумно, в крайна сметка се оказват… — в положението, в което се беше озовала и тя, това искаше да каже, но само добави вяло: — забъркани в някаква каша.

— Защото — мигновено се намеси Денам — не си изясняват нещата предварително. Аз мога още сега — продължи той с най-категоричен тон, който говореше за самообладанието му — да поставя условията, гарантиращи едно съвършено искрено и съвършено непресторено приятелство.

Тя беше любопитна да ги чуе, но усещаше, че темата крие опасности, които са известни повече на нея, отколкото на него, освен това тонът му й напомни за онова странно, абстрактно изказване на Ембанкмънт. За момента всичко, което можеше да съдържа и най-малкия намек за любов, я плашеше и би било толкова болезнено за нея, колкото да бръкнеш с пръст в отворена рана.

Но той продължи, без да поиска разрешение.

— На първо място, в такова едно приятелство не бива да се влагат чувства — отсече решително. — Най-малкото и двете страни трябва да са наясно, че ако някой от тях реши да се влюбва, това си е изцяло за негова или нейна сметка. Нито един от двамата не бива да има каквито и да било ангажименти към другия. Във всеки един момент двамата трябва да се чувстват свободни да се разделят или да вземат друго решение за себе си, както и да могат да изказват каквито си пожелаят мнения. И всичко това трябва да се разбира от само себе си.

— От всичко това ще спечелят ли нещо, което си струва? — попита тя.

— Да, има риск… разбира се, че има риск — отговори той. Думата беше от онези, които тя често използваше напоследък, когато спореше със себе си. — Но това е единственият начин, ако изобщо смяташ, че приятелството е нещо, което си струва — заключи той.

— Вероятно при такива условия би било възможно — каза умислено тя.

— Е — каза й, — това са условията на приятелството, което искам да ти предложа. — Тя си знаеше, че ще се стигне дотук, но въпреки това се шокира — едновременно от задоволство и нежелание, — когато чу формалното му предложение.

— Бих искала — започна, — но…

— Родни ще е против, така ли?

— О, не! — отвърна му светкавично. — Не, не става въпрос за това — продължи, но пак млъкна.

Трогна се от невъздържания и в същото време тържествен начин, по който той предложи условията си, но колкото по-великодушен бе той, толкова по-предпазлива трябваше да е тя. Защото щяха да се озоват в трудно положение, така си помисли, въпреки че точно в този момент, който в крайна сметка не беше много напред по пътя на предпазливостта, далновидността я напусна. Потърси мислено някаква неизбежна беда, която щеше да ги сполети. Но не намери такава. Стори й се, че тези беди и нещастия са въображаеми; животът продължава напред и напред, животът е съвсем различен от това, което разправят хората. И не само беше вече на края на запасите си от предпазливост, но изведнъж тя й се стори напълно излишна. Със сигурност, ако изобщо имаше човек, който да може да се погрижи сам за себе си, това беше Ралф Денам; освен това беше й казал, че не е влюбен в нея. Крачейки под буковите дървета, докато поклащаше чадъра си, тъй като в размишленията си беше свикнала на пълна свобода, тя се запита защо трябва непрекъснато да прилага различни критерии към действителното си поведение? Защо, замисли се, трябва да съществува това непрекъснато различие между мисъл и действие, между живота в уединение и живота в обществото, тази удивителна пропаст, от едната страна на която душата е активна посред бял ден, а от другата — умислена и черна като нощ. Не е ли възможно да пристъпиш от едната половина в другата с изправена глава и без съществени промени? Не беше ли именно това шансът, който той й предлагаше — редкият и прекрасен шанс за приятелство? Във всеки случай каза на Денам с въздишка, в която той долови както нетърпение, така и облекчение, че е съгласна; смяташе, че той е прав; приемаше неговите условия за приятелство.

— А сега — подхвърли тя — да отидем да пием чай.

Всъщност от тези принципи, веднъж установени, и на двамата им олекна. И двамата бяха убедени, че са стигнали до нещо много съществено, и сега можеха да се съсредоточат върху чая и Кю Гардънс. Взеха да обикалят оранжериите, любуваха се на лилии, които плуват в изкуствени водоеми, вдишваха уханието на хиляди карамфили и сравняваха различните си предпочитания към дървета и езера. Докато говореха предимно за това, което виждат, така че всеки можеше да ги подслуша, усещаха как договорът помежду им става все по-солиден и дълбок, съдейки дори само по броя на хората, които ги отминаваха, без нищичко да подозират. Въпросите за малката къща на Ралф в провинцията, както и за неговото бъдеще не бяха повече повдигнати.