Вирджиния Улф
Нощ и ден (18)

Осемнайсета глава

Междувременно и други хора пътуваха към Линкълн, но пеш по други пътища. Веднъж или два пъти в седмицата улиците на главния град в графството привличаха жителите от околните енории, ферми, имения и пръснати тук-там къщурки в радиус от поне десет мили; в този случай сред тях бяха Ралф Денам и Мери Дачет. Те презираха пътищата, затова бяха тръгнали напряко през полето; все пак по вида им личеше, че изобщо не се интересуват къде стъпват, стига нещо да не ги спъне. Щом излязоха от пасторския дом, мигом се впуснаха в спор и увлечени в него, закрачиха бързо и ритмично, като по този начин успяваха да извървят повече от четири мили на час, без изобщо да забелязват живите плетове, издутите буци на орната земя или нежното синьо небе. Онова, което виждаха, бяха сградите на Парламента и правителствените кабинети в Уайтхол. И двамата принадлежаха към класата, която си даваше сметка, че е изгубила законното си право над тези огромни институции, и затова искаше да установи друг ред според собствените си представи за законност и управление. Може би нарочно, тъй като рядко се съгласяваше с Ралф, Мери обичаше да влиза в словесен дуел с неговия ум, а той пък винаги гледаше с мъжките си представи да не щади и на йота нейните женски преценки. Спореше с нея така ожесточено, както би спорил със собствения си брат. Двамата си приличаха по това, че вярваха, че техен дълг е да се заемат с преправянето и преобразуването на цялата тъкан на английското общество. Бяха на едно мнение за това, че нашите държавни мъже са надарени прекалено пестеливо от природата. Бяха на едно мнение, макар и несъзнателно, в безмълвната си привързаност към калните полета, по които крачеха с присвити в размисъл очи. Най-накрая си поеха дъх, загърбиха спора си, оставиха го да влезе в преддверието на други смислени разговори и като се облегнаха на една портичка, разделяща поле от поле, за пръв път вдигнаха очи и се огледаха наоколо. Краката им бяха изтръпнали от сгорещената кръв, а дъхът им ги обвиваше с парата си. Физическото усилие ги накара да бъдат по-прями и по-малко свенливи от обикновено; Мери наистина се почувства обзета от някакво лекомислие, което я накара да си каже, че няма почти никакво значение какво ще се случи. Дотам никакво, че се почувства готова да каже на Ралф: „Обичам те; никога няма да обичам никой друг. Ожени се за мен или ме напусни; мисли каквото си искаш за мен — пет пари не давам“. В този момент обаче и говорът, и мълчанието изглеждаха маловажни, затова тя просто плесна с ръце и през издигащата се пара на собствения си дъх хвърли поглед към далечната гора в ръждиви цветове, към кафявото, зеленото и синьото на пейзажа. Стори й се, че е въпрос на ези-тура дали ще каже „обичам те“, или ще каже „обичам буковете“, или само „обичам… обичам“.

— Мери, знаеш ли — Ралф изведнъж я изтръгна от мислите й, — вече реших.

Изглежда, безразличието й е било съвсем повърхностно, тъй като моментално се изпари. Тозчас дърветата изчезнаха от погледа й и тя видя как контурите на собствената й ръка изпъкнаха отчетливо върху най-горната греда на портичката, докато той продължи:

— Реших да зарежа работата си и да заживея тук. Искам да ми разкажеш повече за малката къща, която спомена. Едва ли ще е трудно да си намеря къща, какво ще кажеш? — Говореше с привидна небрежност, сякаш се надяваше тя да го разубеди.

Тя не каза нищо, може би в очакване той да продължи; беше убедена, че по някакъв заобиколен начин се мъчи да стигне до темата за техния брак.

— Повече не издържам в кантората — продължи той. — Знам какво ще каже моето семейство, но съм сигурен, че съм прав. Ти как мислиш?

— Да живееш тук сам-самичък? — попита тя.

— Предполагам, че ще се намери някоя възрастна жена да се грижи за домакинството ми — отвърна й. — Вече всичко ми е опротивяло — продължи и рязко бутна малката порта. Тръгнаха да прекосяват следващото поле, вървяха един до друг. — Казвам ти, Мери, това е пълна съсипия. Да се претрепваш ден след ден с неща, които нямат никакво значение за никого. Търпях осем години, но вече не издържам. Предполагам, че всичко това ти звучи налудничаво.

До този момент Мери бе вече успяла да възвърне самообладанието си.

— Не, предполагах, че не си щастлив — отговори му.

— И защо си предполагала? — попита той изненадано.

— Спомняш ли си онази сутрин в Линкълнс Ин Фийлдс? — попита тя.

— Да — отговори Ралф, забави ход и веднага си спомни Катарин и нейния годеж, стъпканите лилави листа по алеята, сияйната белота на хартията под електрическата светлина и отчаянието, което ги заобикаляше.

— Така е, права си, Мери — съгласи се той с известно усилие, — макар и да не знам как си се досетила.

Тя не каза нищо повече, надяваше се той да й разкрие причината за своята безутешност, тъй като оправданията му не бяха успели да я излъжат.

— Чувствах се нещастен… много нещастен — повтори. Шест седмици бяха изминали от онзи следобед, когато, седнал на пейка край Ембанкмънт, гледаше как мечтите му се разтварят в мъглата, реката си тече, а от мисълта за изоставеност и отчаяние и досега го полазваха тръпки. Изобщо не се беше съвзел от тази депресия. Но сега имаше възможност да се изправи срещу нея, както отдавна смяташе, че трябва да направи, защото вече се беше превърнала в сантиментален призрак, който по-добре да изгони под безжалостния взор на човек като Мери, отколкото да го остави да подкопава всичките му действия и мисли, както непрекъснато се случваше, откакто за пръв път бе видял Катарин Хилбъри да му налива чай. Но за да започне, трябваше да я назове, а това не беше в състояние да направи. Залъгваше се, че може да бъде честен и без да споменава името й; залъгваше се, че чувствата му имат много малко общо с нея. — Нещастието е състояние на духа — каза той, — което… искам да кажа, че не е свързано непременно с конкретна причина.

Това доста бомбастично начало не го задоволи; ставаше му все по-ясно, че каквото и да каже, нещастието му беше пряко причинено от Катарин.

— Започнах да чувствам, че животът, който водя, не ме задоволява — започна отново. — Струва ми се напълно безсмислен. — Млъкна, каза си, че това поне е самата истина и че може да продължи в същия дух. — Цялото това печелене на пари и работа по десет часа на ден в кантората, за какво е? Като си по-млад, нали разбираш, главата ти е пълна с толкова много мечти, че няма значение какво вършиш. Ако си амбициозен, тогава всичко е наред, защото имаш причина да продължиш напред. Сега обаче моите причини престанаха да ме задоволяват. Може би не са били мои. Като се замисля, нищо чудно да е било точно така. Но каква причина може да съществува за каквото и да било? Все пак след определена възраст става невъзможно да гледаш на себе си със задоволство. Аз знам какво ме крепеше през тези години — каза, тъй като в момента му хрумна едно добро оправдание, — исках да бъда спасителят на семейството и тям подобни неща. Исках те всички да напреднат в живота. Това, разбира се, също беше самозалъгване, но и нещо като самовъзхвала. Предполагам, че и аз като повечето хора съм живял изцяло сред заблуди, а сега съм в онзи период на неловкост, когато откривам този факт. Имам нужда от друга заблуда, с чиято помощ да продължа напред. Да, Мери, в това се състои моето нещастие.

Съществуваха две причини, поради които Мери си замълча по време на тази тирада, от която лицето й някак странно се изопна. На първо място, Ралф не спомена нищо за женитба, и на второ — не казваше истината.

— Според мен няма да е трудно да се намери къща — подхвърли уж небрежно, но рязко, пренебрегвайки цялото му изказване. — Разполагаш с някакви пари, нали? Да — промълви накрая, — не виждам защо това да не се окаже един добър план.

Прекосиха полето в пълно мълчание. Ралф се изненада от думите й, дори малко се огорчи, но общо взето, остана доволен. Беше си казал, че не е в състояние да изложи честно истината пред Мери, и тайничко почувства облекчение, че мечтата си остана негова, тъй като не я сподели с нея. Тя беше, и той го знаеше отдавна, разумен, верен приятел, жената, на която може да се довери, на чието разбиране може да разчита, стига да не злоупотребява. Беше наясно доколко може да си позволи, без да злоупотребява, тъй като границите бяха ясно маркирани. Когато прекосиха още един жив плет, тя му каза:

— Да, Ралф, време е да промениш нещо. И аз стигнах до същото заключение. Само че в моя случай няма да е къща сред природата, а Америка. Америка! — извика тя. — Това е моето място! Там ще се науча как се организира движение, ще се върна и ще ви покажа как се прави.

Ако съзнателно или не целта й беше да омаловажи уединението и сигурността на живота в провинцията, тя не успя; защото решението на Ралф беше истинско и сериозно. Но затова пък го накара да си я представи в същинската й светлина, загледа се в нея, докато крачеше пред него по орната земя, и за пръв път тази сутрин я усети отделно от себе си и от своята обсебеност от Катарин. Видя как върви напред — малко тромава, но силна и независима жена, чийто кураж той дълбоко уважаваше.

— Мери, не си отивай! — извика подире й и се закова намясто.

— Ралф, казвал си го и преди — отвърна му тя, без да се обръща. — Нали ти самият искаш това — да си отидеш, а аз да не го правя, така ли? Няма резон.

— Мери! — извика той, подтикнат от спомена за собственото си взискателно и тиранично отношение към нея. — Какъв грубиян съм бил!

Не й беше лесно да преглътне сълзите си и да си каже, че тя винаги ще му прощава, винаги, вовеки веков. Можеше и сега да го направи, но я спираше вроденото й достойнство, което беше в основата на характера й и й забраняваше всякаква капитулация, дори в моменти на непреодолима страст. Сега обаче, когато в нея бушуваха бури и урагани, тя знаеше, че има едно островче, където слънцето продължава да грее върху италианските й граматики и купищата работни папки. Независимо от това, съзерцавайки костната белота на тази земя и скалите, които нарушаваха гладката й повърхност, тя си каза, че я чака живот суров и самотен до непоносимост. Продължи, крачеше малко пред него през полето. Разходката ги отведе до края на гора със стройни дървета, щръкнали на ръба на отвесна стръмнина. Поглеждайки между стволовете, Ралф зърна в подножието на хълма, върху гладка като тепсия, сочно зелена ливада малко сиво имение с езерца, редица по-малки къщи и подрязан плет, както и нещо като селскостопанска постройка встрани, а зад тях заслон от високи ели — всичко съвършено закътано и самостоятелно. Зад къщата хълмът отново се издигаше и дърветата на отсрещния връх се открояваха на фона на небето, чиято наситена синева се мяркаше между стволовете им. Умът му мигом се изпълни с усещане за действителното присъствие на Катарин; сивото имение, както и синият цвят на небето го караха да чувства присъствието й до себе си. Облегна се на едно дърво и прошепна: „Катарин, Катарин“.

После се огледа, видя Мери, която вървеше бавно напред и откъсна дълго клонче бръшлян, докато отминаваше дърветата. Изглеждаше толкова далеч от видението в ума му, че той се върна към него с нервен жест. „Катарин, Катарин“ — повтори и му се стори като че тя стои до него. Изгуби представа за всичко, което го заобикаляше, за всички съществени неща — за часа, за деня, за стореното и предстоящото, за присъствието на хора и подкрепата, която ни дава вяра в общото бъдеще, — всичко това му убягна. Така би се чувствал, ако земята се отвореше под краката му и празната синева увиснеше до него, а въздухът наоколо бе напоен с присъствието на една-единствена жена. Чуруликането на червеношийка, кацнала точно над главата му, го сепна и това пробуждане беше придружено с въздишка. Ето това беше светът, в който трябваше да живее; ето орното поле, главния път оттатък и Мери, която къса бръшлянови вейки от дърветата. Настигна я, хвана я под ръка и каза:

— Кажи ми, Мери, какви са тия приказки за Америка?

В гласа му се долавяше братска сърдечност и това й се стори много великодушно от негова страна, като си спомни колко рязко бе прекъснала обясненията му и колко малко интерес бе проявила към промяната, която той планираше в живота си. Тя му сподели причините, поради които смяташе, че може да има полза от подобно пътуване, премълчавайки единствената, която бе предизвикала останалите. Той я изслуша внимателно и не направи никакъв опит да я разубеди. Всъщност улови се, че неизвестно защо, много държи да се убеди в правилното й мнение, и приемаше всяко ново доказателство със задоволство, сякаш то му помагаше да вземе някакво решение. Тя забрави за огорчението, което й бе причинил, и вместо това усети топлия прилив на физическо задоволство, който я обливаше в такт със стъпките им върху сухия път, както и с подкрепата на неговата ръка. Утехата й бе още по-сладка, защото, както й се стори, идваше като награда за нейното решение да се държи с него без преструвки и да не се прави на нещо, което не е. Вместо да проявява мним интерес към разни поети, тя инстинктивно отбягваше темата и предпочете да се възползва от практичната природа на своите дарби.

И така, съвсем практично, започна да се интересува от подробности за бъдещата му къща, за които той със сигурност нямаше никаква представа, но по този начин го върна отново на земята.

— Трябва да се увериш, че има течаща вода — настоя тя с преувеличена загриженост. Избягваше въпроса какво възнамерява да прави в тази малка къща, но накрая, когато всички практически детайли бяха изяснени, доколкото бе възможно, той я възнагради с едно по-интимно признание.

— Една от стаите — каза — трябва да е кабинет за мен, защото, Мери, аз се каня да пиша книга. — На това място той издърпа ръката си от нейната, запали лулата си и двамата закрачиха, унесени в нещо като прозорливо сближаване, най-пълноценното, до което бяха стигали в своето приятелство.

— За какво ще пишеш книга? — попита тя дръзко, сякаш никога преди това не я беше тормозил с неговите разговори за книги.

Без колебание той й сподели, че възнамерява да напише история на английското село от саксонски времена до днес. Подобна идея зреела като семе в главата му отпреди много години, но сега, когато в миг на просветление бе решил да зареже професията си, семето избуяло само за двайсетина минути и израснало високо и здраво. Сам се изненада от твърдата си убеденост, с която говореше. Също както и за малката къща, която се бе появила в съвсем неромантична светлина — квадратна бяла къща, без съмнение някъде близо до главния път, със съседи, които гледат прасе и дузина кресливи деца; в ума му тези намерения изглеждаха напълно лишени от всякаква романтика и удоволствието, което му доставяха, секваше в мига, в който се размисляше трезво. По същия начин един разумен човек, изгубил шанса си за добро наследство, обикаля тесните граници на действителното си имение и се утешава, че животът е поносим и в пределите на това негово владение, само дето трябва да отглежда ряпа и зеле вместо пъпеши и нарове. Ралф със сигурност се гордееше със своите умствени способности, които Мери неусетно бе утвърдила чрез доверието си в него. Тя уви бръшляновото клонче около бастуна си от ясен и за пръв път от много време насам в присъствието на Ралф не взе да премисля подозрително собствените си мотиви, твърдения и чувства, а изцяло се остави на обзелото я щастие.

Увлечени в разговор, с приятелски умълчавания и паузи, колкото да се насладят на гледката оттатък живия плет и да помъдруват как се казва онази там малка сиво-кафява птичка, която скача между клоните, те влязоха в Линкълн и след като се разходиха нагоре-надолу по главната улица, решиха да седнат в кръчма, чиято заоблена витрина подсказваше солени цени, както се и оказа. Защото в продължение на повече от сто и петдесет години топли мръвки, картофи, зеленчуци и ябълкови пудинги са били поднасяни тук на поколения земевладелци, а сега, седнали на маса в дълбоката ниша на еркерния прозорец, Ралф и Мери също взеха участие в това вековно празненство. По средата на храненето Мери вдигна глава над чинията си и се зачуди дали Ралф някога ще заприлича на тези тук посетители. Дали щеше да е на мястото си сред кръглите розови лица с наболи бели косъмчета, прасците — стегнати в лъскави кожени гамаши, телата — в костюми от черно-бял пепит, които изпълваха помещението наоколо? Отчасти се надяваше на това, защото смяташе, че той е по-различен само в собствените си представи. Тя не искаше той да е по-различен от другите. Разходката беше зачервила страните му, честните му очи грееха със светлина, която не би смутила и най-простия фермер, нито можеше да подтикне и най-благочестивия свещеник да тръгне да се присмива на вярата му. Тя харесваше отвесната скала на челото му и често го сравняваше с челото на млад гръцки конник, който така рязко е дръпнал юздите на коня си, че той се е изправил на задните си крака. Винаги го оприличаваше на ездач с буен кон. Чувстваше някакво въодушевление от това, че е с него, защото винаги имаше риск, че в компанията на други хора той няма да съумее да удържи правилното темпо на своя ход. Седнала срещу него на малката масичка до прозореца, отново се върна в онова състояние на лекомислен екстаз, което я беше обзело, докато двамата бяха спрели пред портичката сред полето, но сега то бе придружено от разсъдливост и спокойствие, защото усещаше, че споделят едно и също чувство, което едва ли се нуждаеше от обвивката на думите. Колко мълчалив беше той! Подпрял чело в разтворената си длан, от време на време вторачваше тъжен поглед в гърбовете на двамата мъже от съседната маса с такова безпокойство, че между пръстите на ръката му тя сякаш успяваше да зърне как умът му гради мисъл върху мисъл; въобразяваше си, че може да усети пулсиращия му ум и съвсем точно да предскаже мига, в който ще сложи край на размишленията си, ще се намести на стола си и ще каже: „Е, Мери…?“ — като по този начин я подкани да продължи нишката на мисълта му, откъдето я беше изпуснал.

В същия момент той наистина се намести и рече: „Е, Мери?“ с онази странна почтителност в гласа, която тя много харесваше.

Тя се изсмя на мига и се помъчи да обясни смеха си с това как изглеждат хората долу на улицата. Виждаше се автомобил с дама, цялата обвита в сини воали, а на седалката срещу нея — прислужницата й с болонка „Кинг Чарлс“ в скута; една селянка по средата на пътя буташе детска количка, пълна със съчки; съдебен пристав с гамаши обсъждаше състоянието на тържището за добитък със свещеника, който май му противоречеше, или поне на нея така й се стори.

Изреди този списък, без да се страхува, че събеседникът й ще я сметне за скучна и банална. Дали поради топлината в кръчмата и вкусния ростбиф, или поради това, че Ралф бе приключил с процеса, наречен взимане на решение, той се бе отказал да преценява добрия вкус, независимия характер и интелигентността на нейните забележки. В главата му изникна една от онези купчини мисли, разхвърляни и фантастични като китайска пагода, къде от думи, изпаднали от разговора на господата с гамаши, къде от безредието в собствения му ум — за лов на патици, история на правото, завладяването на Линкълн от римляните, отношението на земевладелците към техните съпруги, — от чийто хаос ненадейно се роди идеята, че трябва да поиска ръката на Мери. Идеята изплува съвсем спонтанно и сякаш от само себе си се представи пред погледа му. Тогава се обърна и импулсивно изпусна неизменната си фраза:

— Е, Мери…?

При това хрумване идеята му се стори толкова нова и интересна, че беше почти готов да се обърне с нея към Мери, без много да му мисли. Ала надделя вроденият му инстинкт внимателно да разделя мислите си на две отделни категории, преди да ги изрече пред нея. Докато я наблюдаваше как, загледана през прозореца, му описва старата дама, жената с детската количка и съдебния пристав с опониращия му свещеник, очите му неволно се напълниха със сълзи. Прииска му се да може да отпусне глава на рамото й и да си поплаче, докато тя го гали, разделя косата му на път с пръсти и го утешава с думи: „Хайде, недей да плачеш! Кажи ми какво има…“; после да се прегърнат силно и ръцете й да го притиснат към себе си, както навремето правеше майка му. Усети огромна самота, усети, че се страхува от другите хора в заведението.

— Колко ужасно е всичко! — обади се неочаквано.

— За какво говориш? — попита го тя нехайно, като продължаваше да гледа през прозореца.

Стана му неприятно от това половинчато внимание, по-неприятно, отколкото очакваше, и тогава се сети, че много скоро Мери ще тръгне за Америка.

— Мери — каза й, — искам да говоря с теб. Не свършихме ли вече? Защо не прибират чиниите?

Без дори да го погледне, Мери почувства притеснението му и почти се досети за какво ще иска да говори с нея.

— Сигурно всеки момент ще дойдат — каза му и реши, че трябва да демонстрира пълното си самообладание, като вдигна солницата и после събра в шепа трохите от масата.

— Искам да се извиня — продължи Ралф, без да знае какво точно ще каже, но някакъв неясен инстинкт го подтикна да побърза да задържи този миг на интимност, преди да е отминал. — Мисля, че съм се държал зле с теб. Че съм те лъгал. Беше ли се досетила, че ти говоря лъжи? Първо в Линкълнс Ин Фийлдс и отново днес по време на разходката. Аз съм лъжец, Мери. Знаеше ли го? Смяташ ли, че ме познаваш?

— Да, смятам, че да — отвърна му.

В този момент келнерът дойде да прибере мръсните чинии и да сложи други.

— Едно знам: не искам да заминаваш за Америка — каза й с очи, забодени в покривката на масата. — Чувствата ми към теб са били непростимо, крайно нечестни — каза разпалено, макар че се мъчеше да не повишава глас. — Ако не бях такъв долен егоист, щях да ти кажа да стоиш по-далеч от мен. Въпреки това, Мери, и независимо от факта, че вярвам в това, което говоря, мисля, че ще е добре да се опознаем — светът е това, което е, нали разбираш… — и той кимна към другите посетители — защото, разбира се, при една идеална подредба на нещата и в едно прилично общество ти без съмнение не би трябвало да имаш нищо общо с мен, така е, сериозно.

— Май забравяш, че аз не съм идеална — отвърна му Мери със същия приглушен, но много сериозен глас, който, макар че едва се чуваше, породи атмосфера на напрежение, което бе съвсем доловимо за другите гости на заведението и от време на време те поглеждаха към тях със странна смесица от любезност, развеселеност и любопитство. — Аз съм далеч по-голям егоист, отколкото изглеждам, освен това и малко сноб… във всеки случай повече, отколкото си мислиш. Обичам да се разпореждам с хората, да важнича… това е може би най-големият ми недостатък. Нямам и частица от твоята страст към… — тук тя се поколеба, изгледа го, сякаш да установи каква точно страст — … към истината — добави, сякаш напипала това, което търси.

— Казах ти, че съм лъжец — повтори Ралф упорито.

— Да, но бих казала — за дреболии — отвърна му небрежно. — Не за важните неща, които са от значение. Докато аз съм по-честна в дребните неща. Не бих се притеснявала, ако човек — сама се изненада, че го казва, всъщност трябваше да се насили, за да произнесе думата — лъже на дребно. Доста държа на истината… дори много… но не и по начина, по който ти държиш на нея. — Гласът й заглъхна, стана почти недоловим, сподавен, сякаш едва сдържаше сълзите си.

„Боже Господи — каза си Ралф, — тя ме обича! Защо го виждам чак сега? Ето, ще се разплаче, или просто не е в състояние да говори.“

Това откритие го порази до такава степен, че вече не знаеше какво прави; кръвта нахлу в бузите му и макар че почти беше решил да я помоли да се омъжи за него, убедеността му, че тя го обича, като че ли преобърна ситуацията до такава степен, че той не намери сили да й каже каквото и да било. Не смееше да я погледне. Не знаеше какво да прави, особено ако тя се разплаче. Струваше му се, че се е случило нещо ужасно и опустошително. Келнерът пак дойде да събере останалите чинии.

В своята възбуда Ралф се надигна, обърна се с гръб към Мери и се загледа през прозореца. Хората отвън му изглеждаха като размиващи се черни точици, които се свързваха в различни конфигурации, и за момента това олицетворяваше много добре инстинктивната процесия от чувства и мисли, които в бърза последователност се променяха, шествайки в ума му. В един момент ликуваше, че Мери е влюбена в него, ала още в следващия му се струваше, че той няма чувства към нея, че любовта й го отблъсква. Ту го обземаше подтик веднага да се ожени за нея, ту да изчезне някъде и никога повече да не я види. За да овладее тези свои безредно препускащи мисли, взе насила да чете надписа на аптеката отсреща и да разглежда изложените експонати, после се фокусира върху група жени, спрели пред огромната витрина на манифактурен магазин. Тази дисциплина на ума му позволи да се контролира поне външно и тъкмо да се обърне към келнера с молба да донесе сметката, когато погледът му улови висока фигура, която крачеше забързано по отсрещния тротоар — висока, изправена, мрачна и властна, напълно откъсната от всичко заобикалящо я. Държеше ръкавиците си в лявата ръка. Всичко това Ралф успя да забележи, осмисли и разпознае, преди да назове цялото — Катарин Хилбъри. Тя като че ли търсеше някого. Очите й оглеждаха и двете страни на улицата и за секунда се спряха на еркерния прозорец, където се намираше Ралф, но мигновено отмести поглед, без да си проличи дали го е забелязала. Това внезапно появило се видение имаше невероятно въздействие върху Ралф. Стори му се, че бидейки изцяло погълнат от мисълта за нея, той по-скоро я е извикал пред взора си, отколкото че я е видял от плът и кръв там, на улицата. Но всъщност дори не си беше мислил за нея. Впечатлението обаче беше толкова силно, че той не беше в състояние да го прогони, нито дори да реши дали наистина я беше видял, или просто си го е въобразил. Върна се на стола си, обърна се към Мери и отрони кратко със странен глас, сякаш говореше на себе си:

— Това беше Катарин Хилбъри.

— Катарин Хилбъри ли? Какво говориш? — попита го, защото от начина, по който го спомена, не можа да разбере дали казва истината, или не.

— Катарин Хилбъри — повтори той. — Но вече отмина.

„Катарин Хилбъри! — помисли си Мери в миг на ослепителна прозорливост. — Винаги съм знаела, че ще е Катарин Хилбъри!“ Сега вече беше сигурна.

След миг на мрачна вцепененост тя вдигна очи, погледна Ралф в упор и улови немигащия му замечтан поглед, отправен към някаква далечна точка, до която, откакто се познаваха, тя никога не бе успявала да стигне. Видя леко разтворените му устни, стиснатите в юмрук пръсти и позата му на изпаднал в захлас човек — всичко това се спусна като було помежду им. Забелязваше всичко у него; ако имаше и други признаци на пълната му отнесеност, и тях щеше да проследи, защото знаеше, че само чрез натрупване на истината пласт върху пласт можеше да задържи изправената си поза. Истината я крепеше; хрумна й, още загледана в лицето му, че светлината на истината блести някъде далеч зад него; светлината на истината, помисли си тя, докато се изправяше да тръгва, огрява свят, който нехае за нашите лични неволи.

Ралф й подаде палтото и бастуна. Тя ги пое, закопча палтото си догоре и стисна бастуна. Бръшляновото клонче още стоеше увито около дръжката; помисли си, че може да пожертва две от листата му в името на сантименталността и на личността, откъсна ги и ги пъхна в джоба си, преди да се отърве от останалото. Хвана бастуна по средата и нахлупи шапката си така, сякаш се готви за дълъг и труден преход. После, застанала насред пътя, извади листче от портмонето си и прочете на глас какво й бяха поръчали да купи — плодове, масло, канап и така нататък; през цялото време обаче не се обърна с нито една дума към Ралф, нито благоволи да го погледне.

Ралф я изчакваше, докато тя поръчваше на услужливи, розовобузести мъже с бели престилки, и макар погълнат от собствените си мисли, не можеше да не забележи твърдостта, с която общуваше. И още веднъж, съвсем машинално, започна да изрежда наум качествата й. Така застанал, уж загледан нанякъде, той умислено побутваше стърготините на пода с върха на обувката си, когато музикален и познат глас зад гърба му го извади от унеса и някой го потупа лекичко по рамото.

— Дали не греша? Но, разбира се, господин Денам, нали? Зърнах палтото ви през витрината и бях сигурна, че съм виждала това палто някъде. А вие да сте виждали Катарин и Уилям? Лутам се из Линкълн и търся някакви руини.

Беше госпожа Хилбъри; нахълтването й раздвижи атмосферата в магазина и много хора се обърнаха да я изгледат.

— Преди всичко кажете ми къде се намирам — поиска да узнае тя, но като зърна лицето на любезния продавач, обърна се към него: — Руините, моите приятели казаха, че ще ме чакат при руините. Римски… или гръцки, нали, господин Денам? Във вашия град има много красиви неща, но ми се щеше да няма чак толкова много старини. През живота си не съм виждала такива прекрасни малки гърненца с мед — от тукашните пчели ли е медът? Моля, дайте ми едно от тези гърненца и ми кажете как да стигна до руините.

— А сега — продължи тя, след като си получи гърнето с мед, както и упътването, след като беше представена на Мери и след като настоя да я придружат до руините, тъй като в град с толкова много криволичещи улици, с такива изгледи и прекрасни полуголи момченца, които се валят в локвите, с такива венециански канали, такива сервизи от син китайски порцелан по витрините на антикварните магазини беше невъзможно човек сам да намери пътя към руините. — А сега — повтори тя, — кажете ми какво правите тук, господин Денам… защото вие сте господин Денам, нали така? — попита тя и го изгледа, ненадейно обзета от съмнение дали пък не бърка. — Искам да кажа, онзи блестящ млад мъж, който пише за „Преглед“? Точно вчера съпругът ми каза, че ви смята за един от най-умните млади мъже, които познава. А за мен, не ще и съмнение, вие се оказахте пратеник на провидението, защото, ако не ви бях видяла, със сигурност никога нямаше да се добера до тези руини.

Като стигнаха до римската арка, госпожа Хилбъри забеляза своите приятели, които стояха като стражи на пост и оглеждаха пътя нагоре-надолу в очакване да я пресрещнат, тъй като смятаха, че се е заплеснала в някой магазин.

— Попаднах на нещо много по-добро от руини! — извика им тя. — Попаднах на двама приятели, които ми помогнаха да ви открия, което никога нямаше да стане без тях. Трябва да дойдат да пийнат чай с нас. Колко жалко, че ги изпуснахме за обяда! Не може ли човек някак да върне часа за това ядене?

Катарин, която се беше отдалечила и разглеждаше самичка витрината на железарски магазин, сякаш майка й би могла да се скрие сред косачките и градинарските ножици, се обърна рязко, като чу гласа й, и тръгна към групичката. Много се изненада при вида на Денам и Мери Дачет. Неизвестно дали сърдечността, с която ги приветства, беше обичайна за нея при неочаквана среща в чужд град, или наистина се зарадва да ги види; във всеки случай здрависа се с тях с огромно удоволствие:

— Никога не съм знаела, че живееш тук. Защо не си казала, можехме да си уговорим среща. А ти, Ралф, у Мери ли си отседнал? — попита го тя, за пръв път обръщайки се към него по малко име. — Колко жалко, че не сме се срещнали по-рано!

Така, изправен само на няколко фута от реалната жена, за която бе мечтал милион пъти, Ралф запелтечи, но направи усилие и се стегна; усещаше как кръвта ту нахлува в страните му, ту се оттегля, без да има представа в кой момент кое от двете се случва, но беше решен да стои непоклатимо и да я последва в студената дневна светлина, за да провери доколко в неговите повтарящи се видения е останала следа от истината. Не успя да каже нищо. Затова пък Мери се разприказва от името на двамата. Той си бе глътнал езика от изненада, тъй като намери, че по някакъв необясним начин Катарин е много по-различна от спомена му за нея, затова трябваше бързо да се раздели със старата си представа и да възприеме новата. Вятърът беше развял аления шал пред лицето й, беше разпилял косата й и бе прилепил кичур в ъгъла на едното от големите й тъмни очи, които, както често си бе мислил, изглеждаха тъжни; сега обаче грееха със светлината на море, пронизано от слънчев лъч; около нея всичко изглеждаше забързано, накъсано, препускащо. Изведнъж си даде сметка, че никога преди това не я беше виждал на дневна светлина.

Междувременно компанията бе решила, че е станало късно за старините, които възнамеряваха да посетят, и вкупом се насочиха към конюшните, където бяха оставили файтона.

— Знаеш ли — попита Катарин, която заедно с Ралф вървеше малко по-напред от останалите, — мисля, че тази сутрин те видях, застанал пред един прозорец. Но реших, че не е възможно да си ти. Но май точно ти си бил.

— Да, аз също се припознах… но не беше ти — отвърна й той.

Тази реплика, както и дрезгавото напрежение, което се усещаше в гласа му, я върна към спомена за други трудни разговори и провалени срещи, а после я хвърли направо в гостната в Лондон, семейните реликви и масата за чай; в същото време се сети за една недоизказана, наполовина преглътната фраза, която искаше да довърши или да чуе от него — вече не знаеше кое от двете.

— Предполагам, че съм била аз — отговори. — Търсех майка си. Това се случва при всяко наше пристигане в Линкълн. Истината е, че няма семейство, по-неспособно от нашето да се грижи за себе си. Не че това има значение, защото винаги, и то на мига се намира някой да ни извади от затруднението. Навремето като бебе съм била зарязана самичка в полето заедно с един бик… но къде сме оставили файтона? На тази улица ли беше, или на съседната? Май на съседната. — Обърна се назад и видя, че останалите ги следват безропотно, заслушани в спомените на госпожа Хилбъри, свързани с Линкълн. — Но ти, ти какво правиш тук? — попита тя.

— Купувам си къща. Искам да се преместя тук, щом си намеря къща, а Мери ми каза, че това едва ли ще е трудно.

— Но — възкликна тя и се закова намясто от изненада — това означава, че ще се откажеш от адвокатската си практика, така ли? — Хрумна й, че може вече да е сгоден за Мери.

— За адвокатската кантора ли говориш? Да, напускам я.

— Защо? — попита, но сама си отговори на мига със странна промяна в бързата й реч, която стана почти меланхолична. — Мисля, че постъпваш разумно, като се отказваш. Ще бъдеш много по-щастлив.

В този момент, когато думите й сякаш му проправиха път към бъдещето, двамата прекрачиха в двора на странноприемница, където зърнаха семейния файтон на Отуей, в който бе вече впрегнат кон със загладен косъм, а другия току-що го извеждаха от конюшнята.

— Не знам какво значи щастлив — каза той рязко, тъй като му се наложи да отстъпи встрани, за да направи път на един коняр с кофа в ръка. — Защо мислиш, че ще бъда щастлив? Не очаквам подобно нещо. Очаквам да съм само по-малко нещастен. Ще пиша книга и ще ругая чистачката си — ако под това разбираш щастие. Какво мислиш?

Тя не успя да му отговори, тъй като начаса двамата бяха наобиколени от другите членове на компанията — от госпожа Хилбъри, Мери, Хенри Отуей и Уилям.

Родни веднага се приближи до Катарин и й каза:

— Хенри ще тръгне обратно с майка ти, а аз предлагам ние двамата да слезем по средата на пътя и да се върнем пеш.

Катарин кимна. Изгледа го крадешком и някак странно.

— За жалост, ние сме в обратната посока, иначе щяхме да ви качим — обърна се той към Денам.

Каза го с безапелационен тон и с вид на човек, който бърза да преустанови сбогуването; Катарин го поглеждаше от време на време, както Денам забеляза, с изражение, което издаваше едновременно недоумение и раздразнение. Тя се обърна да наметне майка си с пелерината, после каза на Мери:

— Искам да те видя. Веднага ли се връщаш в Лондон? Ще пиша. — Усмихна се на Ралф с половин уста, ала погледът й бе помръкнал от някаква нейна мисъл; съвсем скоро файтонът на Отуей излезе от конюшнята и потегли по главния път, който водеше към селото Лампшър.

Пътуването обратно беше също толкова мълчаливо, колкото и потеглянето тази сутрин; госпожа Хилбъри се облегна назад в своя си ъгъл и затвори очи, заспа или се преструваше на заспала, както имаше навика да прави в интервалите между две изискващи усилие физически занимания, или пък мислено си продължи историята, която бе започнала да си разказва сутринта.

На две мили от Лампшър пътят преваляше заоблена могила насред пустошта, белязана от гранитен обелиск, с който се изказваше благодарността на знатна дама от осемнайсети век, нападната от разбойници на това място и спасена от сигурна смърт точно преди да изгуби всякаква надежда. През лятото това беше приятно място, тъй като гъстите гори шумоляха, а пиренът, избуял край пиедестала на обелиска, насищаше въздуха със сладко ухание; през зимата обаче дърветата въздишаха глухо и пустошта сивееше така самотно, както и препускащите облаци в небето.

На това място Родни спря файтона и подаде ръка на Катарин да слезе. Хенри също й подаде ръка и дори му се стори, че тя лекичко я стисна на раздяла, сякаш му даваше таен сигнал. Файтонът потегли след миг, без дори да събуди госпожа Хилбъри, и остави двойката точно до обелиска. Катарин разбираше много добре, че Родни й е сърдит и че си беше издействал тази възможност, за да говори с нея; нито се радваше, нито съжаляваше, че моментът е настъпил, както нямаше представа и какво да очаква, затова и двамата мълчаха. Все повече и повече файтонът се смаляваше надолу по сумрачния път, но Родни продължаваше да мълчи. Вероятно, каза си тя, изчаква и самият му край да се скрие зад завоя на пътя и двамата да останат сами. За да разсее тишината, тя започна да изчита надписа по обелиска, като за целта трябваше да го обиколи в кръг. Изричаше полугласно по дума-две от благодарностите на знатната дама, когато Родни застана до нея. Двамата мълчаливо тръгнаха по черния път, който минаваше покрай гора.

На Родни много му се искаше да наруши мълчанието, но да го направи някак в своя полза. В компанията на хора му беше лесно да говори с Катарин, но останал насаме с нея, се чувстваше като парализиран от нейната сдържаност и сила на характера. Смяташе, че тя се бе държала много зле с него, но всеки отделен пример за това поведение му се струваше прекалено дребнав, за да го прави на въпрос.

— Няма смисъл да се надбягваме — оплака се той най-накрая, при което тя веднага намали ход и тръгна съвсем бавно, за да е в крак с него. В своето отчаяние той изтърси първото нещо, което му хрумна, при това го каза доста заядливо, без помен от онова достойно встъпление, с което бе възнамерявал да започне.

— Не мога да се насладя на тази ваканция.

— Така ли?

— Точно така. С удоволствие бих се върнал отново към работата си.

— Събота, неделя и понеделник — остават само още три дни — изброи ги тя.

— На никого не му е приятно да го правят за смях пред хората — каза невъздържано; раздразнението му нарастваше с всяка изречена дума и скоро надделя над благоговението му пред нея, дори бе допълнително разпалено от благоговението му.

— Това, предполагам, се отнася до мен — отвърна му тя хладно.

— Откакто сме тук, всеки ден правиш по нещо, с което ме злепоставяш пред хората — продължи той. — Разбира се, щом това те забавлява, продължавай, но не бива да забравяме, че ни предстои да изкараме заедно остатъка от живота си. Например тази сутрин те помолих да излезеш с мен и да обиколим градината. Чаках те десет минути, но ти не дойде. Всички ме видяха как стоя и чакам. Дори на момчетата от конюшнята им направи впечатление. Почувствах се толкова неловко, че се прибрах. После по време на пътуването ти нито веднъж не ме заговори. Дори Хенри го забеляза. Всички го забелязаха… Но да разговаряш с Хенри, не ти беше трудно.

Тя изслуша оплакванията му, но философски реши да не им отговаря, въпреки че последното я жегна и силно я подразни. Искаше да прецени доколко справедливи са негодуванията му.

— Според мен нито едно от тези неща няма значение — каза му тя.

— Много добре. Тогава, значи, да си мълча — отговори й той.

— Сами по себе си за мен те нямат никакво значение, но щом са те засегнали, тогава имат — поправи се най-добросъвестно.

Тази нейна проява на внимание го трогна и известно време продължи да върви в пълно мълчание.

— Катарин, можем да бъдем толкова щастливи! — извика импулсивно, взе ръката й и я стисна под мишницата си. Тя обаче я издърпа.

— Докато се чувстваш по този начин, никога няма да бъдем щастливи — отвърна му тя.

Вродената острота, която и Хенри бе забелязал у нея, отново пролича в държанието й. Уилям трепна и млъкна. Именно с тази нейна строгост, с нещо неописуемо студено и бездушно — така се обръщаше тя към него през последните няколко дни, и то винаги в присъствието на други хора. Той успяваше да възвърне самочувствието си, демонстрирайки глупава суета, която — и той го знаеше много добре — го поставяше още повече в зависимост от нейното благоволение. Сега, останал насаме с нея, не разполагаше с никакъв външен стимул, който да разсее огорчението му. Успя да се сдържи, не каза нищо, само се опита да разбере доколко това огорчение се дължи на суета и доколко на неговата убеденост, че жена, която го обича истински, не може да му говори по този начин.

„Какво чувствам към Катарин?“ — запита се той. Беше ясно, че тя е желана и много изискана дама, господарка на своята малка част от света; но освен това беше и арбитър, далеч по-вещ от всички други, жена, чиято преценка е винаги правилна, разумна и непоколебима, каквато неговата никога не беше въпреки огромната му ерудиция. Освен това не можеше да я зърне как влиза в стая, без да му се привидят развети воали, цъфнали цветя, лилави морски вълни и всички други неща — прекрасни и променливи на повърхността, ала въпреки това страстни и застинали в сърцевината си. „Ако беше коравосърдечна и само ме използва, за да ми се присмива, тогава щях да го разбера — помисли си той. — В края на краищата не съм глупав. Не е възможно да съм бил на погрешен път през всичките тези години. И все пак начинът, по който ми говори! Излиза — каза си, — че тая в себе си такива непростими недостатъци, че не заслужавам друго отношение. Катарин е съвсем права. Но това не са моите сериозни чувства и тя го знае. Как да се променя? Какво ще я накара да ме обикне?“ На това място той бе силно изкушен да наруши мълчанието и да попита Катарин какво да промени у себе си, за да й се хареса, но вместо това потърси утеха в своята интелигентност и в безспорните си способности, които започна мислено да изброява: владеенето на гръцки и латински, познанията му по изкуство и литература, уменията му в стихотворната метрика, прастарото му родословие на наследник от сой. Но чувството, което стоеше в основата на назованите качества, което най-дълбоко го озадачаваше и го караше да стои безмълвен, беше увереността му, че обича Катарин толкова предано, колкото изобщо е в състояние да обича. И въпреки това тя му говореше по този начин! Изпаднал в недоумение, той изгуби всякакво желание за разговор и с удоволствие би сменил темата, стига Катарин да започнеше първа. Но тя не започна.

Погледна я, в случай че изражението й би могло да му подскаже обяснение за поведението й. Както обикновено, несъзнателно бе ускорила крачка и сега вървеше малко пред него; но очите й, вторачени в кафявия пирен, не издаваха почти нищо, както и сърдитите бръчки, разчертали челото й. Да загуби досег с нея, тъй като нямаше представа за какво си мисли, му беше толкова неприятно, че той отново взе да се оплаква, без гласът му да звучи много убедително.

— Ако нямаш чувства към мен, няма ли да е по-добре да ми кажеш сега, на четири очи?

— О, Уилям — избухна тя, сякаш я бе изтръгнал от дълбока замисленост, — стига вече с тези чувства! Няма ли да е по-добре да говорим по-малко и да не се заяждаме за дребни неща, които нямат никакво значение?

— Точно в това е въпросът! — възкликна той. — Искам само да ми кажеш, че те нямат значение. Има моменти, в които ми изглеждаш напълно безразлична към всичко. Аз съм суетен, имам хиляди недостатъци, но не съм само това; знаеш, че те обичам.

— Но когато аз кажа, че те обичам, ти не ми вярваш, нали?

— Кажи го, Катарин! Кажи го така, че да ти повярвам! Накарай ме да се почувствам обичан!

Тя обаче не намери сили да пророни и дума. Пиренът край тях потъна в мрак, а хоризонтът се забули в бяла мъгла. Да я моли за страст или да настоява за сигурност, беше все едно да иска огнени остриета да заискрят насред влажния пейзаж или синият свод на юни да огрее помръкналото небе.

Той продължи да й говори за любовта си с думи, които носеха дори за нейната скептична природа печата на истината; но нито една от тях не я докосна. Когато стигнаха външната порта с ръждясали панти, той я напъна с рамо, за да я отвори, като не спираше да говори независимо от усилието. Мъжествеността на това действие я впечатли, въпреки че за самия него силата, нужна за отваряне на порти, нямаше никаква стойност. Така погледнато, силата на мускулите нямаше нищо общо със силата на чувствата; изведнъж обаче й хрумна, че заради нея тази мъжественост ще отиде на вятъра, и това заедно с желанието да задържи тази странно привлекателна сила изведнъж я извади от вцепенението.

Защо просто не му каже истината, а именно че бе приела предложението му със замъглен ум, в момент, когато ни формата, ни размерите на нещата й бяха изглеждали както трябва? Че е жалко наистина, но вече със съвсем незамъглен поглед вижда ясно как женитбата им е немислима. Че не иска да се омъжва за никого. Че предпочита да е самичка, да се оттегли, да речем, в някое мрачно пусто място на север, да учи математика и астрономия. С двайсетина думи можеше да му обясни как стоят нещата. Той мълчеше, вече й беше повторил колко я обича и защо. Тя събра кураж, забоде поглед в един ударен от гръм ясен и сякаш четеше текст, изписан върху дънера му, започна:

— Не постъпих правилно, като се съгласих на този годеж. Никога няма да те направя щастлив. Никога не съм те обичала.

— Катарин! — възрази й.

— Не, никога — настоя тя. — Знам, не е справедливо. Не разбираш ли, че наистина не знаех какво правя?

— Значи, обичаш друг — прекъсна я той.

— Не, няма друг.

— Хенри, така ли? — продължи той.

— Хенри ли? Уилям, надявах се, че поне ти…

— Трябва да има някой — не се отказваше той. — През последните няколко седмици у теб се забелязва промяна. Катарин, поне това ми дължиш — да бъдеш честна с мен.

— Ако можех, щях да бъда — отвърна му.

— Тогава защо ми каза, че ще се омъжиш за мен? — продължи да настоява той.

Защо наистина? Заради миг на песимизъм, на внезапно осенила я истина за неизбежната проза в живота, на прехласване по илюзията, която крепи младостта между небето и земята, на отчаян опит да се примириш с фактите — трябваше само да си припомни този миг, сякаш пробуждане от сън, който сега й се струваше миг на отстъпление. Но кой ще повярва на подобни оправдания за постъпка като нейната? Поклати глава много тъжно.

— Но ти не си дете, нито жена на променливи настроения — продължи Родни. — Не би ме приела, ако не ме обичаше! — почти извика.

Усещането за собственото й непочтено поведение, което досега бе загърбвала, съзнателно изостряйки вниманието си към недостатъците на Родни, сега я заля като вълна и едва не я смаза. Какво представляваха недостатъците му в сравнение с факта, че той я обича? Какво представляваха нейните добродетели в сравнение с факта, че тя не го обича? В проблясък на увереност мисълта, че да не обичаш, е най-големият грях, прониза личните й терзания и ги беляза — почувства се като дамгосана завинаги.

Той я беше хванал под ръка, стискаше дланта й в своята и тя не можеше да се възпротиви на мъжествената му сила. Много добре, тогава ще се подчини, както са правили майка й, леля й и по всяка вероятност много други жени; в същото време обаче си даваше сметка, че всяка секунда от това подчинение пред неговата сила е секунда на предателство спрямо него.

— Наистина казах, че ще се омъжа за теб, но това беше грешка — успя да изрече най-накрая и ръката й под неговата мишница замръзна неподвижно, сякаш с това искаше да анулира дори привидното подчинение на тази отделна част от тялото си, — защото, Уилям, аз не те обичам; вече си го забелязал, всички са го забелязали; защо да продължаваме да се преструваме? Когато ти казах, че те обичам, направих грешка. Казах нещо, за което знаех, че не е вярно.

Струваше й се, че нито една от нейните думи не е в състояние да разкрие чувствата й, затова взе да ги повтаря натъртено, без да си дава сметка за въздействието, което могат да имат върху влюбения в нея мъж. Затова толкова се изненада, когато той пусна ръката й отведнъж, после видя как странно сгърчи лице; смее ли се?, мина й през ума. В следващия миг обаче забеляза стичащите се сълзи. Смаяна и объркана пред това видение, тя се закова намясто. В отчаяното си желание да прекрати този ужас на всяка цена, тя го прегърна, за миг положи главата му върху рамото си, поведе го напред, като му шептеше думи на утеха, докато най-накрая той въздъхна дълбоко. Прегърнаха се силно; нейните сълзи също обляха страните й, после и двамата се умълчаха. Като забеляза колко му е трудно да върви, а тъй като и тя чувстваше слабост в краката си, предложи му да си починат за миг под един дъб, където орловата папрат се беше съсухрила и потъмняла. Той се съгласи. Отново въздъхна дълбоко, изтри очите си несъзнателно, като дете, и започна да говори без следа от предишния гняв. Хрумна й, че са като две деца от приказка, които са се изгубили в гората, и с този образ в ума си забеляза разпилените сухи листа наоколо, които на места вятърът беше събрал на малки купчинки от по фут или два.

— Катарин, откога имаш това усещане? — попита той. — Защото не е вярно, че винаги е било така. Признавам, че постъпих неразумно, когато ти бях избрал дрехи по мой вкус. Но какво толкова? Обещавам никога повече да не се меся в избора ти на тоалет. Признавам, че бях сърдит, когато те открих на горния етаж с Хенри. Може би го показах твърде грубо. Но и това не е нещо чак толкова непростимо, когато си сгоден. Попитай майка си. И сега това ужасно нещо… — Той се разстрои и за момент не беше в състояние да продължи. — Това решение, до което твърдиш, че си стигнала… обсъждала ли си го с някого? С майка си например или с Хенри?

— Не, не. Разбира се, че не — отговори му тя и разрови листата с ръка. — Но, Уилям, ти не ме разбираш…

— Помогни ми да те разбера…

— Искам да кажа, не разбираш истинските ми чувства, а и как би могъл? Самата аз чак сега ги осъзнах. Но у себе си нямам онова усещане… искам да кажа, любов… дори не знам как да го назова… — погледна разсеяно към забуления в мъгла хоризонт — … но както и да се нарича, без него бракът ни ще бъде фарс…

— Как така фарс? — попита. — Този извод звучи чудовищно! — възкликна той.

— Трябваше да го направя по-рано — отвърна му тя мрачно.

— Насила си внушаваш неща, които не мислиш — продължи той и демонстративно размаха ръце, какъвто навик имаше. — Повярвай ми, Катарин, преди да дойдем тук, бяхме щастливи. Ти беше пълна с идеи за нашата къща — кувертюри за креслата, спомняш ли си? Като всяка жена, на която предстои да се омъжва. Изведнъж обаче, неизвестно защо, взе да се измъчваш от твоите чувства, както и от моите, и резултатът е налице. Уверявам те, Катарин, и аз минах през всичко това. В един момент непрекъснато си задавах абсурдни въпроси, но те не доведоха до нищо. Онова, което ти трябва, ако ми позволиш да кажа, е някакво занимание, за да престанеш да мислиш за себе си, когато това болезнено настроение те обземе. Уверявам те, че ако не беше поезията ми, и аз щях често да изпадам в същото състояние. Нека ти издам една тайна — каза и лекичко се подсмихна, което прозвуча доста самоуверено, — на връщане към къщи след среща с теб често съм се чувствал като кълбо от нерви и насила съм сядал да пиша, за да се разсея, мислейки за нещо друго. Попитай Денам, ако не вярваш; той ще ти каже как ме срещна една вечер и в какво състояние ме свари.

Катарин се сепна, сякаш обидена от споменаването на името на Ралф. Само мисълта за разговора с Денам, в който са я обсъждали, вече я ядоса; но веднага се усети, че едва ли има право да съди Уилям за това, тъй като нейната вина спрямо него е от първия до последния момент. И все пак Денам! Представи си го като съдия. Седи и строго претегля примерите на лекомисленото й поведение в неговия мъжки съд, който разследва женския морал, и рязко осъжда и нея, и семейството й с полусаркастични, почти непоносими фрази, и доколкото зависи от него, решава съдбата й завинаги. Беше го срещнала късно и впечатлението от неговия характер беше все още живо у нея. Като горда жена, тази мисъл не й се понрави, но тепърва й предстоеше да овладее изкуството да потиска чувствата си. С очи, забодени в земята, и сключени вежди, тя даде на Уилям много добра представа за негодуванието у себе си, което едва контролираше. Някакви опасения, които от време на време стигаха до страх, винаги се примесваха в любовта му към нея и за негово най-голямо учудване, се бяха усилили заедно със сближаването им покрай годежа. Под спокойния й, улегнал външен вид бушуваше река от страсти, която му изглеждаше ту необяснима, ту напълно нерационална, защото тя никога не следваше обичайното русло на възхищение към него и делата му; затова той наистина предпочиташе равното й здравомислие в тяхната връзка пред всякакви по-романтични изяви. Но без съмнение страст не й липсваше, това беше сигурно, и досега все се опитваше да я впрегне в мислите си за живота на децата, които ще им се родят.

„Тя ще бъде съвършена майка… майка на синове — мислеше си той, но като я погледна, седнала до него, мрачна и безмълвна, у него се породиха съмнения. — Фарс, фарс — мислеше си той. — Каза, че бракът ни ще прилича на фарс.“ И изведнъж осъзна положението, в което се намираха — седнали на земята сред сухите листа, на не повече от петдесет ярда от главния път, така че всеки, минаващ оттам, можеше да ги види и познае. Избърса от лицето си всяка следа, останала от тази неуместна демонстрация на чувства. Но повече се загрижи за външния вид на Катарин, която седеше на земята, потънала в размисъл, отколкото за своя; в тази нейна самозабрава виждаше нещо неприлично. Като мъж, който по принцип държи на условностите в обществото, той беше още по-стриктен, когато ставаше дума за жени, и особено за жена, която по някакъв начин е свързана с него. Стана му неприятно, когато забеляза дългия кичур тъмна коса, паднал до рамото й, и две-три букови листа, полепнали върху роклята й; но при тези обстоятелства нямаше как да й направи забележка. Тя седеше, изпаднала в пълно безразличие. Той подозираше, че мълчаливо го упреква, но все пак му се искаше тя да се погрижи за косата си и полепналите листа, които в момента му се струваха по-важни от всичко останало. Странно е, но тези дреболии привличаха вниманието му повече от собственото му несигурно и неспокойно душевно състояние; защото облекчението, примесено с болка, разпали в гърдите му особена възбуда, трепет, който почти изличи първоначалното му усещане за черно и непреодолимо разочарование. За да успокои тази тревожност и за да приключи със злополучната сценка, той рязко скочи на крака и подаде ръка на Катарин. Тя се усмихна измъчено на вниманието, с което той взе да оправя вида й, но докато почистваше сухите листа от собствената си дреха, тя леко се стресна, защото в действието му прозря жеста на самотен мъж.

— Уилям — каза му тя, — ще се омъжа за теб. Ще се опитам да те направя щастлив.