Вирджиния Улф
Нощ и ден (14)

Четиринайсета глава

Господин Клактън беше в стихията си. Сега беше ред машината, която управляваше и бе усъвършенствал, да му се отплати, което ставаше два пъти в месеца по време на тези срещи на комитета; много се гордееше, че е създал съвършената структура за тях. Обичаше жаргона на заседателните зали, доставяше му удоволствие това, че вратата непрекъснато се отваря, докато часовникът не удари уречения час, сякаш по заповед на няколко негови драскулки върху лист хартия, и след като вратата се беше отваряла достатъчно често, той излизаше от вътрешния си кабинет с документите в ръце, с важен вид и замислено изражение, което би отивало на премиер, който се готви за среща с министрите си от кабинета. По негово нареждане върху масата бяха предварително подредени шест попивателни хартии, шест писалки, шест мастилници, чаша и кана вода, камбанка и от уважение към вкуса на дамите — ваза с издръжливи хризантеми. Крадешком беше изравнил попивателните спрямо мастилниците и сега стоеше пред камината и разговаряше с госпожица Маркам. Но очите му гледаха към вратата и когато Мери и госпожа Сийл влязоха, той се подсмихна и се обърна към събралите се, които се бяха пръснали из стаята:

— Дами и господа, мисля, че сме готови да започваме.

И като го каза, зае мястото си начело на масата, подреди една купчина листове от дясната си страна, друга — от лявата, и се обърна към госпожица Дачет да прочете протокола от предишната сбирка. Мери се подчини. По-наблюдателен човек би се зачудил защо е необходимо секретарката да бърчи чело над деловото изложение пред себе си. Нима не знаеше, че е било решено брошура номер три да бъде разпратена в провинцията, както и статистическата диаграма, показваща съотношението между омъжени жени и неомъжени в Нова Зеландия, или пък че чистите постъпления от базара на госпожа Хипсли са стигнали общата сума от пет лири, осем шилинга, два пенса и половин пени?

Възможно ли е да я измъчват съмнения относно смисъла и уместността на тези начинания? Като я гледа, никой не би си помислил, че нещо я притеснява. Заседателната зала никога не е виждала по-приятна и по-здравомислеща жена от Мери Дачет. Тя представляваше сбор от есенни листа и зимно слънце, или казано недотам поетично, показваше едновременно и доброта, и сила, както и неясно обещание за нежно майчинство, примесено с очевидната й готовност за честен труд. Независимо от това беше й много трудно да приучи ума си към подчинение; четенето й беше лишено от убедителност, сякаш — и точно това беше случаят — изобщо не можеше да онагледи това, което чете. Щом приключи, умът й отново се зарея из Линкълнс Ин Фийлдс и пърхащите крилца на безброй врабчета. Дали Ралф продължава да примамва плешивия врабец да кацне в ръката му? Дали е успял? Дали някога ще успее? Искаше да го попита защо врабчетата от Линкълнс Ин Фийлдс са по-питомни от онези в Хайд Парк — може би защото минувачите там са по-малко и те са се научили да разпознават благодетелите си. През първия половин час от срещата Мери още се мъчеше да пребори скептичното присъствие на Ралф Денам, което заплашваше да надделее в мислите й. Опита половин дузина методи, за да го пропъди. Повиши глас, започна да учленява прекалено отчетливо, загледа се право в плешивата глава на господин Клактън, започна да си драска. Подразни се от това, че моливът й сам изрисува малка закръглена фигура върху хартията, която — и това не можеше да се отрече — представляваше гологлав врабец. Пак се загледа в господин Клактън; да, беше плешив, каквито са и гологлавите врабци. Никога секретарка на комитета не се е измъчвала от толкова много неуместни предложения и, уви!, около всички тях витаеше нещо нелепо и гротескно, което можеше всеки момент да я подтикне към лекомислие, с което да шокира колегите си завинаги. Мисълта за това, което би могла да каже, я накара да прехапе устни, сякаш те можеха да я предпазят.

Но всички тези предложения представляваха плаващи отломки, изхвърлени на повърхността от една далеч по-дълбока тревога, която — въпреки че не можеше да си даде сметка в момента — се проявяваше под формата на гротескни кимания и поклащания. Щеше да си даде сметка след края на съвещанието. Междувременно се държеше скандално: зяпаше през прозореца, мислеше си за цвета на небето и орнаментите по фасадата на хотел „Империал“, докато всъщност трябваше да ръководи колегите си и да държи вниманието им приковано към поставените теми. Не беше в състояние да даде предпочитание на един проект пред друг. Ралф беше казал… не спираше да премисля думите му и това по някакъв начин бе превърнало разискванията им в нереални. В един миг обаче без съзнателно усилие умът й прищрака и тя изведнъж се заинтересува от схемата за организиране на кампания в пресата. Трябваше да се напишат определен брой статии и да потърсят съдействие от определени редактори. Каква линия на поведение е най-добре да се предприеме? Улови се, че е категорично против предложението на господин Клактън. Поддържаше мнението, че сега е моментът да се действа твърдо. Щом го каза на глас, усети как всъщност се нахвърля срещу духа на Ралф; стана много по-сериозна и настоятелна в опитите си да приобщи останалите към нейното мнение. Изведнъж съвсем ясно и неумолимо разбра какво трябва и какво не трябва да се прави. Сякаш от мъглата пред взора й изплуваха вечните врагове на общественото благоденствие — капиталисти, собственици на вестници, противници на женското избирателно право, и по някакъв начин по-гибелни от всички тях се явяваха множеството хора, които не проявяваха интерес към никоя от двете страни и сред които, поне засега, тя със сигурност различи чертите на Ралф Денам. Когато госпожица Маркам я помоли да предложи някои от приятелите си, тя отвърна натъртено и с необичайно огорчение:

— Моите приятели смятат тези въпроси за безполезни. — Усети се, сякаш го казва в лицето на Ралф.

— А, те са от онези, така ли? — каза госпожица Маркам, изсмя се и тогава легионите им с нова сила се хвърлиха срещу врага.

На влизане в заседателната зала Мери се беше почувствала обзета от апатия, но сега се отърси от нея. Знаеше как върви светът; той беше добре подредено място и тя беше убедена в неговите хубави и лоши страни; от усещането, че е в състояние да нанесе тежък удар на враговете си, сърцето й се сгряваше и погледът й грейваше. В един от тези полети на въображението, нетипични за нея, но досадно зачестили този следобед, си представи как стои цялата оплескана с развалени яйца на платформа, от която Ралф напразно я умолява да слезе. Но…

— Какво е моето значение в сравнение с каузата? — обади се тя и… така нататък. Но макар и измъчвана от глупави фантазии, чест й правеше, че поне част от ума й остана нащрек и запази умерената си нагласа, поради което на няколко пъти съвсем тактично успя да обуздае госпожа Сийл, която призоваваше: „Да действаме!… Повсеместно и незабавно!“, като истинска дъщеря на баща си.

Другите членове на комитета — до един по-възрастни хора, бяха силно впечатлени от Мери и поради това склонни да застанат зад нея, отчасти може би и заради нейната младост. Усещането, че ги владее, вля нови сили у Мери и тя почувства, че никоя друга работа не може да се мери по важност, нито да е толкова вълнуваща, колкото това да успееш да накараш хората да правят каквото ти поискаш. След като извоюва победата си обаче, обзе я леко презрение към онези, които се бяха поддали на влиянието й.

Всички станаха, събраха си бумагите, изгладиха превитите им крайчета и ги прибраха в кожените си куфарчета, щракнаха заедно закопчалките им като по сигнал и се забързаха, защото повечето от тях трябваше да гонят влакове, за да успеят да спазят и другите си ангажименти в други комитети, тъй като всички те бяха заети хора. Мери, госпожа Сийл и господин Клактън останаха сами; в стаята беше душно, цареше безпорядък, листовете розова попивателна хартия бяха разместени върху масата, чашата беше наполовина пълна — някой си бе налял вода и бе забравил да я допие.

Госпожа Сийл се зае да направи чай, докато господин Клактън се оттегли в кабинета си, за да подреди новите документи в папки. Мери беше твърде превъзбудена, за да помогне на госпожа Сийл, която вече събираше чашите и чинийките. Отвори широко прозореца и се загледа навън. Уличното осветление беше включено и през мъглата човек можеше да различи дребни фигури по площада, които пресичаха улицата или крачеха по отсрещния тротоар. В абсурдното си настроение на разпалено високомерие Мери се загледа в тези фигури и си помисли: „Ако искам, мога да ви накарам да влезете ей там или да се заковете намясто; мога да ви накарам да крачите в редици по един или в редици по двама; мога да правя с вас каквото си поискам“. Госпожа Сийл се приближи и застана до нея.

— Сали, няма ли да се наметнеш с нещо? — попита я Мери със снизходителен тон и изпита нещо като съжаление към тази вечно ентусиазирана, но безполезна женица. Но госпожа Сийл не обърна внимание на въпроса й.

— Е, доволна ли си? — попита Мери и се изсмя.

Госпожа Сийл си пое дъх сдържано, но ето че избухна, докато гледаше към минувачите по Ръсъл Скуеър и Саутхамптън Роу:

— О, ако някой можеше да доведе всички тия хора тук, в тази стая, за пет минути и да ги накара да проумеят! Но един ден трябва да видят истината… Как да ги накара човек да прогледнат…

Мери знаеше, че е много по-умна от госпожа Сийл, и когато тя кажеше нещо, дори Мери да бе на същото мнение, тя машинално се замисляше как може да я обори. В този случай обаче високомерното й убеждение, че може да командва всички, се бе стопило.

— Да пийнем чай — предложи, отдръпна се от прозореца и спусна щорите. — Получи се добро съвещание, нали, Сали? — пусна го уж небрежно, докато сядаше. Несъмнено госпожа Сийл беше наясно, че Мери бе свършила изключително добра работа.

— Но напредваме със скоростта на охлюв — отговори й Сали и поклати глава нетърпеливо.

При тези думи Мери избухна в смях и цялото й високомерие се изпари.

— Ти можеш да си позволиш да се смееш — каза й Сали и пак поклати глава, — но аз не мога. На петдесет и пет съм и докато ги извоюваме тези права, сигурно ще съм вече в гроба, ако изобщо успеем.

— О, не, няма да си в гроба — нежно й отвърна Мери.

— Това ще е славен ден — каза госпожа Сийл и тръсна къдриците си. — Славен ден не само за нас, а и за цивилизацията. Точно това усещам по време на тия заседания. Всяко едно от тях е стъпка напред в големия поход в името на човечеството, нали? Ние искаме тези, които ще дойдат след нас, да живеят по-добре, а повечето хора не го разбират. Чудя се как така не го разбират.

Докато говореше, пренасяше чинии и чаши от бюфета и повече от друг път изреченията й бяха накъсани. Мери не можеше да откъсне пълния си с възхита поглед от странната дребна жрица на човечеството. Докато тя непрекъснато мислеше за себе си, за госпожа Сийл не съществуваше нищо друго, освен нейния блян.

— Сали, ако искаш да доживееш славния ден, не бива да се преуморяваш — каза й, стана и се опита да вземе чинията с бисквити от ръцете на госпожа Сийл.

— Скъпо дете, за какво друго става старото ми тяло! — възкликна тя и стисна още по-здраво чинията. — Ще бъда горда, ако мога да дам всичко, което имам, за каузата… защото аз нямам твоята интелигентност. Поради домашни обстоятелства — ще ми се да ти разкажа някой ден, о, говоря глупости! Знаеш ли, напоследък главата ми нещо не е наред. С теб не е така, нито с господин Клактън. Много е лошо да си губиш мисълта. Но поне сърцето ми е още на мястото си. Толкова се радвам, че Кит си има това голямо куче, защото май не изглеждаше много добре.

Докато пиеха чай, обсъдиха много от темите, които бяха повдигнати на заседанието, но задушевно, на четири очи, което не можеше да стане преди това; на всички по някакъв начин им беше приятно, че могат да действат зад кулисите, че могат да дърпат конци, с помощта на които се променяше картината, ежедневно представяна пред онези, дето четат вестници. Макар и схващанията им да бяха много различни, това усещане ги сплотяваше и ги караше да се държат сърдечно помежду си.

Мери си тръгна от партито доста рано, защото искаше хем да е сама, хем да послуша музика в Куинс Хол^[1]. Възнамеряваше да използва това усамотяване, за да премисли положението си по отношение на Ралф; с тази цел пое към Странд, но откри, че в ума й се блъскат всевъзможни мисли. Започваше да разсъждава над едно, после прескачаше на второ. Те дори се обагряха според улицата, по която вървеше. Така идеята й за човечеството се свърза по някакъв начин с Блумсбъри и бързо избледня, когато тръгна да пресича главната улица; после под звуците на закъсняла латерна в Холбърн мислите й заиграха в пълен безпорядък, а когато прекосяваше големия мъглив площад на Линкълнс Ин Фийлдс, изведнъж я пронизаха студено равнодушие и непоносима проницателност. Тъмнината убиваше подтика за човешко общуване и една сълза се търкулна по бузата й заедно с осенилото я убеждение, че е влюбена в Ралф, но той не я обича. Алеите, по които се бяха разхождали тази сутрин, сега бяха тъмни и пусти, а врабчетата — безмълвни сред голите клони. Но светлините на сградата, в която живееше, я ободриха; нейните различни състояния на духа, обикновено удавени в прилив от желания, мисли, възприятия и противоречия, който неспирно се плискаше в подножието на нейното съществуване, на свой ред излизаха на повърхността, когато условията в горния свят ставаха благоприятни. Отложи часа на ясната мисъл до Коледа, като си каза, докато палеше камината, че е невъзможно да измисли каквото и да било в Лондон; а Ралф без съмнение нямаше да дойде за Коледа и тогава ще има време за дълги разходки сред природата, за да реши този въпрос и всички други, които я измъчваха. Междувременно, помисли си тя и вдигна краката си върху решетката пред камината, животът е сложно нещо, нещо, което трябва да обичаш до последната негова фибра.

Остана така около пет минути и мислите й се разредиха, когато я сепна звънецът. Погледът й грейна, беше убедена, че това е Ралф. Затова изчака миг преди да отвори вратата; искаше да е сигурна, че здраво държи юздите на тревожните си емоции, които само видът на Ралф без съмнение щеше да събуди у нея. Пое си дъх, но това се оказа ненужно, тъй като трябваше да покани не Ралф, а Катарин и Уилям Родни. Първото й впечатление беше, че и двамата са страшно елегантно облечени. До тях се почувства някак дрипава и небрежна, а и не знаеше как може да ги забавлява, нито пък можеше да се досети защо изобщо са се отбили. Не беше чула нищо за годежа им. Но след първото разочарование й стана приятно, защото инстинктивно усети, че Катарин е човек с характер, и което е повече — пред нея нямаше нужда да се преструва и владее.

— Минавахме наблизо и видях, че прозорецът ти свети, затова се качихме — обясни й Катарин, стоеше права и изглеждаше много висока, изискана и доста разсеяна.

— Бяхме на една изложба — каза Уилям. — О, божичко — продължи и се огледа наоколо, — тази стая ми напомня за едни от най-неприятните часове в живота ми, когато ви четях от един вестник, а вие всички бяхте насядали и ми се присмивахте. Катарин беше най-злъчна. Усещах неодобрителния й поглед при всяка моя грешка. Госпожица Дачет беше по-мила. Спомням си, че благодарение на нея довърших четенето.

Той седна, издърпа светложълтите си ръкавици и започна да пошляпва коленете си с тях. Излъчва жизненост и това е много приятно, каза си Мери, въпреки че той главно я разсмиваше. Самият му вид й беше забавен. Изпъкналите му очи прескачаха от едната млада жена към другата, а устните му непрекъснато оформяха думи, които оставаха неизречени.

— Гледахме стари майстори в галерията „Графтън“ — обади се Катарин, очевидно без да обръща внимание на Уилям, после взе цигарата, която й предложи Мери. Отпусна се назад в креслото, димът обви лицето й и тя като че ли се отдалечи още повече от тях.

— Ще повярваш ли, госпожице Дачет — продължи Уилям, — Катарин не харесва Тициан. Не харесва кайсии, не харесва праскови, не харесва зелен грах. Харесва мраморните скулптури на Елджин и сиви дни без слънце. Тя е типичен пример за студения северен характер. Докато аз съм от Девъншър…

Дали не се бяха карали, почуди се Мери, и ако е така, сигурно затова са потърсили убежище в нейната квартира, или е ставало дума за годеж и Катарин му е отказала? Беше напълно объркана.

Катарин отново изплува от димното було, изтръска пепелта от цигарата си в камината и с малко особена загриженост погледна към сприхавия мъж.

— Мери — започна тя колебливо, — може би ще ни направиш по чаша чай? Опитахме да седнем някъде, но първото заведение беше препълнено, а в следващото свиреше музика; повечето картини във всеки случай бяха много скучни, каквото и да говори Уилям. — Каза го кротко и предпазливо.

Мери се оттегли, за да свари чай.

„За какво ли са дошли?“ — попита собственото си отражение в малкото огледало, окачено в кухничката. Не се наложи дълго да се чуди, защото, като влезе отново в гостната с подноса, Катарин, очевидно инструктирана от Уилям, я информира за годежа им.

— Уилям мисли — каза тя, — че може би още не знаеш. Ще се женим.

Мери веднага стисна ръката на Уилям и го поздрави, сякаш Катарин беше недостъпна; тя наистина беше хванала чайника.

— Чакай сега — каза Катарин, — първо наливаш гореща вода в чашите, нали така? Ти, Уилям, си имаше някакви хитрини за чая, нали?

Мери беше по-склонна да подозира, че го каза, за да скрие нервността си, и ако бе така, тогава скриването беше съвършено изиграно. Темата „женитба“ беше изоставена. Катарин сякаш се намираше у дома си и контролираше ситуацията, което не представляваше никаква трудност за тренирания й ум. За свое най-голямо учудване Мери се улови, че разговаря с Уилям за старите италиански майстори, докато Катарин наливаше чай, режеше кейк и непрекъснато се грижеше чинията на Уилям да е пълна, без да се включва в разговора им повече от необходимото. Сякаш беше завладяла стаята на Мери и се оправяше с приборите като със собствени. Но го правеше така естествено, че Мери изобщо не се подразни, точно обратното, улови се, че за миг много сърдечно и спонтанно сложи ръка върху коляното на Катарин. Дали нямаше нещо майчинско в това поемане на контрола? И като си помисли за Катарин като за жена, на която предстои женитба, майчински гледки изпълниха ума й с нежност, дори с благоговение. Катарин й се стори много по-зряла и по-опитна от нея.

Междувременно Родни не спираше да говори. И ако външността му — поне на пръв поглед — не го представяше в добра светлина, той имаше преимуществото да превръща истинските си достойнства в нещо като изненада. Водеше си дневник; знаеше много за художници и стилове. Можеше да сравнява различни картини в различни галерии, а компетентните му отговори на интелигентни въпроси, каза си Мери, добиваха още по-дълбоко прозрение от замислените почуквания, с които удостояваше въглените в камината. Беше впечатлена.

— Уилям, чаят ти — тихо го подкани Катарин.

Той спря, отпи послушно и продължи.

Тогава на Мери й хрумна, че Катарин, скрита от широкополата си шапка и дима, който я обвиваше, да не говорим за загадъчния й характер, сигурно се подсмихва тайно, обзета не точно от майчински дух. Онова, което каза, бе нещо съвсем простичко, но думите й, дори само това „Уилям, чаят ти“, бяха произнесени тихо и предпазливо, както персийска котка стъпва сред фигурки от китайски порцелан. За втори път този ден Мери се смути от нещо неразгадаемо в характера на човек, когото харесва. Помисли си, че ако бе сгодена за Катарин, по всяка вероятност и тя много скоро щеше да започне да задава онези досадни въпроси, с които Уилям очевидно провокираше годеницата си. Въпреки това Катарин винаги отвръщаше кротко.

— Чудя се кога намираш време за всички тези картини, както и за книгите? — попита тя.

— Кога намирам време ли? — рече Уилям, очевидно доволен, както забеляза Мери, от този комплимент. — Ами аз не се разделям с моя тефтер. Сутрин първото нещо, което се питам, е как да стигна до еди-коя си картинна галерия. После се срещам с хора и разговарям с тях. В моята служба има един, който знае всичко за Фламандската школа. Казвам на госпожица Дачет за Фламандската школа. От него съм научил много, така е при мъжете, казва се Гибънс. Трябва да те запозная. И без това ще го каним на вечеря. А това, че тя не се интересува от изкуство — обясни той, обръщайки се към Мери, — госпожице Дачет, това е една от позите на Катарин. Нима не знаеш, че тя обича да си дава вид на нещо, което не е? Преструва се, че никога не е чела Шекспир. А и защо й е да чете Шекспир, след като самата тя е Шекспир, искам да кажа Розалинда?

И той изхихика някак особено. Този комплимент прозвуча старомодно и по-скоро издаваше лош вкус. Мери почувства, че се изчервява, сякаш беше казал нещо от рода на „секс“ или „дамска тоалетна“. Вероятно притеснен и изнервен, Родни продължи по темата:

— Знае достатъчно, дори предостатъчно, но защо ви е познание на вас, жените, след като имате толкова много от всичко друго — всичко, бих казал, абсолютно всичко. Оставете нещичко и за нас, нали, Катарин?

— Да ви оставим нещичко ли? — попита Катарин, сякаш се събуждаше от мрачен унес. — Мисля, че е време да си тръгваме…

— Лейди Ферилби днес ли щеше да вечеря с нас? Не, не бива да закъсняваме — каза Родни и се изправи. — Това са собствениците на абатството Трантем — добави за нейно сведение, когато тя го изгледа с недоумение. — И ако Катарин успее да ги очарова тази вечер, може би ще ни го предоставят за медения месец.

— Съгласна съм, че това е единственото, заради което си струва. Иначе тя е ужасно скучна жена — отвърна Катарин. — Или поне — добави, сякаш да поясни рязкото си изказване — на мен ми е трудно да разговарям с нея.

— Защото винаги очакваш другият да поеме инициативата. Виждал съм я цяла вечер да седи и думичка да не проронва — обърна се той към Мери, както бе направил на няколко пъти тази вечер. — Не мислиш ли и ти така? Понякога, когато сме сами, седя и гледам часовника — и той извади голям часовник и почука върху циферблата му, — следя времето от една реплика до следващата. Веднъж между двете минаха десет минути и двайсет секунди, а след това, ако щеш ми вярвай, тя изпусна само едно „хм!“.

— Наистина съжалявам — извини се Катарин. — Знам, че имам този лош навик, но у дома, нали се досещате…

Останалата част от извинението бе прекъсната, поне за Мери, от затварянето на вратата. Стори й се, че дочу как по стълбите Уилям продължи с нови упреци. Само след миг обаче на вратата отново се позвъни и Катарин се появи, тъй като си беше забравила чантичката на стола. Бързо я намери и на излизане спря за миг до вратата. Сега, тъй като бяха сами, гласът й прозвуча различно:

— Според мен сгодяването действа много зле на човека. — И тя разклати чантичката си, докато монетите вътре се раздрънчаха, намеквайки така за разсеяността си.

Но това подмятане озадачи Мери, сякаш се отнасяше за нещо друго, а и поведението й се бе променило така внезапно в отсъствието на Уилям, че тя не се стърпя и я погледна въпросително. Изражението й обаче си остана сериозно, дори строго, а когато Мери направи опит да й се усмихне, постигна само нещо като безмълвно недоумение.

Щом вратата се затвори за втори път, тя се тръшна на пода пред камината и се опита сега, когато вече ги нямаше, за да я разсейват, да събере впечатленията си в една обща картина. Макар да се гордееше, че има безпогрешен усет за хората — и мъже, и жени, — в случая не беше никак сигурна какви житейски мотиви може да са подтикнали Катарин Хилбъри към този акт. Нещо у нея си оставаше неуловимо — нещо, да, но какво?, — нещо, което й напомняше за Ралф, каза си Мери. Странно, но у нея той събуждаше същото усещане и с него тя винаги се чувстваше объркана. Странно наистина, отсъди набързо, защото няма други двама души, които да са толкова различни. Въпреки това и у двамата имаше този скрит импулс, тази непредвидима сила — нещо, което таяха и не споделяха — но какво беше то?