Колин Фалконър
Източна Индия (92)

Глава 92

Скалите Хутман

Всички бяха насядали около малкия огън; от време на време скачаха на крака, за да засипят с обвинения съседа си. Кралството им се бе свило до едно парче скала със солени храсти и коралови отломъци.

Очите им вече бяха вперени в морето. Изпитваха ужас, че скоро можеше да видят кораб на Източноиндийската компания с безмилостни войници на борда й. Нервите им бяха опънати до скъсване; дори мъже като Стенховер и Давид Крюгер бяха склонни да се покаят. Първият сериозен неуспех бе разклатил силно увереността им. Бяха си въобразили, че са непобедими, но сега цялото им самохвалство и победоносните усмивки се бяха стопили. Кристиан осъзнаваше, че се нуждаят от една бърза победа, имаха нужда отново да видят кръв по пясъка, за да възвърнат бойния си дух.

— Това беше едно малко тактическо отстъпление — опита се да ги убеди той.

— Не и за Герит ван Хоек и Гилес Клемент — отвърна Стенховер.

— Добре, какво възнамерявате да правите? Да се криете тук, докато те използват жените ни и предупредят спасителния кораб за нашите планове ли?

— Трябва да използваме мускетите — заяви Крюгер. — Тогава ще ги опаткаме за нула време.

— Проклети копелета! — изкрещя Йост. Той заби пръст в Стенховер. — Ти заяви, че нямаме нужда от оръжия!

— Достатъчно, нямаме време за глупави разправии — намеси се Кристиан. — Трябва да си върнем сала обратно, за да не могат да предупредят спасителния кораб, когато дойде. Стенховер и Крюгер ще отидат да проверят барута и мускетите. Утре се връщаме обратно на острова. Край на всички игрички с тях. Време е да ги довършим.

Дългият остров

Ръждива зора се прокрадваше на небето. Микиел и Корнелия стояха на брега, втренчени в скалите Хутман. Чудеха се кога ще дойдат.

— Имаш ли съпруга, Микиел?

— Що за въпрос? Разбира се, че нямам. Кой ще ме вземе?

— Аз мога да се сетя за много жени. Една от тях стои точно тук, до теб.

— Говориш така, защото си далеч от Холандия и само чайките те чуват. Когато всичко това приключи, ще се върнеш при съпруга си и никога повече няма да можем да разговаряме така, повярвай ми.

— Иска ми се да съм като теб. Да правя каквото си пожелая.

— Не е ли смешно — аз пък искам да съм като теб и никога да не ми се налага да работя за сребърните талери на компанията.

Тя го стисна силно за ръката.

— Тези няколко нощи бяха най-хубавото нещо в живота ми.

— Сега вече говориш така, сякаш не си на себе си.

— Истината ти казвам. Бях с мъж, когото обичах. Не всяка жена може да каже това, дори и да доживее до дълбока старост. Какво би направил, Микиел, ако аз не бях омъжена?

— Какво бих могъл да направя? Ти никога не би могла да бъдеш съпруга на войник.

— А ти би ли могъл да бъдеш съпруг на една високопоставена дама?

— И ти да ме издържаш?

— А ти ще се върнеш ли във фермата при брат си?

— Ами ти? Малко ми е трудно да си те представя всяка сутрин да доиш кравите във фермата.

— Не, аз ще си взема прислужница да го прави вместо мен.

Той се изсмя.

— Не мога да се върна при него, Микиел. Вече знам какво е да си жив. Не мога да се върна обратно там, където няма живот.

— Не трябва да говорим такива неща.

— Можеш ли да си представиш какъв живот ме очаква в Източните Индии, Микиел? Затворена в един форт с мъж, за когото не ме е грижа. Всичко беше наред допреди тези няколко нощи, когато разбрах какъв би могъл да е животът, ако си с мъж, когото наистина обичаш.

Той я хвана за раменете и я накара да го погледне в очите.

— Трябва да забравиш всичко това. Просто ти се налагаше да живееш сред такава голяма опасност — тогава през ума ти минават какви ли не глупости. Животът ти е хубав, Корнелия. Не го изоставяй, обещай ми.

— Обещавам ти, Микиел. Никога повече няма да зарежа живота си. — Тя държеше нещо. Постави го в дланта му.

— Какво е това?

В мъглявото утро беше малко трудно да го различи: монета, не, половинка от монета, с назъбен ръб.

— Вземи. Другата половина е у мен. Трябва да ми обещаеш, че няма да я загубиш, и един ден, когато всичко това свърши, отново ще съберем двете половинки на едно място.

— Не знам, Корнелия.

— Какво не е наред? Не го ли желаеш?

— Желая го повече от всичко. Това е една отлична сделка за мен, но не и за теб.

— О, повярвай ми, Микиел, аз ти свалям и последната риза от гърба. — Корнелия се усмихна и го целуна.

В този момент от далечния край на острова се разнесоха виковете на стражите. Бунтовниците идваха.

— Каквото и да се случи днес, Корнелия, никога няма да те забравя. Никога.

— Ние ще съберем тези две половинки, Микиел. Обещавам ти.