Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (13)

8.

29 април, 13:33

Лорънсвил, Джорджия

Мария седна на малката маса в класната стая на Баако и се загледа в телефона на нея. След краткото свързване с Лена веднага се беше обадила на Монк и Ейми. Двамата бяха горе в кабинета й от цял час и разговаряха с Вашингтон, но засега не й бяха съобщили никакви новини.

„Не ми казват нищо“.

Погледна едрия мъж, който чакаше с нея. Джо Ковалски също беше извадил телефона си, готов да отговори веднага, ако партньорът му го потърси. Крачеше напред-назад като някакъв затворен в клетка звяр. Изглеждаше изгарящ от нетърпение за новини, също като нея. След краткото свързване с Лена Мария едва не припадна, но той я задържа, подкрепи я мълчаливо и измънка някакво уверение, че негов колега на име Грей щял да намери сестра й.

Мария оценяваше опитите му да я утеши и го загледа как прави поредната обиколка на стаята. Лицето му бе изсечено, със следи от стари белези, с подчертана масивна челюст. Носът пасваше на чертите му — сплескан и изкривен от старо счупване. И въпреки че си личеше, че е кален в бой мъж, ушите му стърчаха и му придаваха момчешки вид.

Познато уф-уф насочи вниманието й към другия в стаята.

Баако стоеше пред дъската. С маркера, стиснат в лявата му ръка, беше написал четири букви.

Изумената Мария скочи на крака. Двете с Лена бяха научили Баако да разпознава буквите — необходима част от езика на знаците. Използваха кубовете, за да го научат на прости думи като „котка“ и „куче“, както и имената на неколцината, които работеха тук — Джак, косматия му приятел Танго и, разбира се, Мария и Лена.

Ковалски спря. Изглеждаше слисан като нея.

— Нима може да пише?

— Обича да чертае и дори да рисува, но никога досега не е писал думи.

Баако забеляза вниманието им, погледна ги с големите си очи и изсумтя, сякаш не беше сигурен дали всичко е наред.

„Повече от наред“.

— Умното ми момче — тихо изгука Мария.

Баако се потупа с дясната ръка по гърдите, после посочи с пръсти и повтори жеста няколко пъти. [Обича, обича, обича…] Накрая потупа с върха на маркера под всяка буква на дъската и погледна Мария.

Тя се усмихна.

— И аз обичам Лена.

Баако сигурно беше чул разговора им по телефона, бе усетил тревогите им за Лена и ги беше направил свои. И може би доловил безпокойството на Мария, бе бръкнал дълбоко в себе си, за да покаже как се чувства, да демонстрира този латентен талант, останал скрит досега.

Мария усети как сълзите й напират, предизвикани както от изумление, така и от обич. Избърса очи.

„Лена трябваше да е тук да види това“.

Баако пусна маркера на пода, отиде при нея и я прегърна през кръста.

— Толкова добро момче си — промълви тя.

— Можеше да се справи и по-добре с изписването — отбеляза Ковалски.

Тя го погледна и видя дяволитата му усмивка, противоречаща на сдържаното изумление, с което гледаше дъската.

Мария се освободи от прегръдката на Баако.

— Мисля, че малко свеж въздух няма да ни се отрази зле — каза тя, погледна си часовника, след което се обърна към Ковалски. — Обикновено извеждам косматия приятел на обедна разходка, а май днес закъсняваме.

Едрият мъж погледна към прозореца.

— Къде го водите?

— Центърът се намира сред повече от сто акра гора. Имаме си редовен маршрут. — Тя потупа Баако. — Харесва му.

Изпита вина — знаеше как Баако оживява истински, когато е навън. Мястото му бе на открито, а не тук долу. Но знаеше също, че той е нещо много повече от обикновена горила. Само тук, обучаван и гледан подобаващо, Баако можеше да достигне пълния си потенциал.

Въздъхна. Самата тя не бе напълно убедена в това.

„Просто продължавай да си го казваш“.

Прочисти гърлото си и се обърна към Ковалски.

— Не е нужно да идвате с нас. Ако искате да идете при партньора си в кабинета ми…

Той сви рамене.

— Малко свеж въздух няма да ми се отрази зле.

Мария се съмняваше, че говори истината — по-вероятно му беше наредено да стои до нея. Така или иначе, тя трябваше да се махне оттук, да избяга от облака безпокойство, който беше започнал да изпълва това място през последния час.

„По-добре да действаш, отколкото да седиш тук и да кършиш ръце“.

Отиде до масата и си взе телефона — не искаше да пропусне новини за Лена. Баако я гледаше, като леко подскачаше на кокалчета — явно усещаше какво предстои.

— Готов ли си за разходка, Баако? — попита тя.

Той подскочи, изсумтя и се втурна до нея към предпазната клетка пред вратата.

Ковалски ги последва.

— Приемам това за да.

Докато Мария отключваше клетката, Баако погледна назад. Тя усети напрежението в тялото на младата горила, породено от възбудата и раздразнението, че Ковалски ще дойде с тях.

Опита се да разсее Баако.

— Какво ще кажеш да вземем и Танго от кучкарника? Обзалагам се, че и той не би се отказал от разходка.

Щом чу името на кутрето, Баако съвсем забрави за Ковалски, хвана Мария за ръката и я помъкна към изхода. Тя се разсмя и отключи вратата с картата си.

Излязоха. Баако продължаваше да я държи за ръка — нещо, което го беше научила да прави всеки път, когато излизаше от жилището си. Вдигна другата си ръка и зачака другата предпазна мярка. Мария взе два джипиес предавателя от куката до вратата, сложи магнитните ленти на китките му и каза:

— Така. Готов си.

Той изсумтя тихо.

Мария поведе Баако и Ковалски към задната част на сградата. Баако вървеше плътно до нея, особено докато минаваха покрай другите лаборатории, в които се провеждаха различни изследователски проекти. Макар че вратите бяха затворени, той явно надушваше или долавяше присъствието на други животни, предимно примати като него — маймуни резус, участващи в проект за смяна на хормони, мангабеи, използвани за изследване на растежа, саймири и макаци, участващи в различни програми, свързани с разработка на нови ваксини и проучвания в областта на неврологията. Крясъкът на шимпанзе, долетял зад една от вратите, го накара да се притисне в нея.

— Всичко е наред — успокои го тя.

„Но наистина ли е така? Колко ли разстройващо е това за него?“

Забърза към кучкарника, където ги посрещна позната дългуреста фигура.

— Извеждаш голямото момче навън ли? — попита с усмивка Джак и се опря на метлата.

— С Танго. — Тя кимна към кучкарника.

— Ще ида да го доведа — каза студентът. — Но да знаеш, че навън ръми и след снощния порой пътеките са доста кални. Няма да е зле да обуете ботуши.

— Ще се оправим. — Мария се обърна към Ковалски и изгледа костюма му и изненадващо модните му обувки. — Може би в крайна сметка ще предпочетете да изчакате тук?

Той погледна скръбно обувките си.

— Ръчна изработка на Брунело Кучинели са.

— Имам резервни ботуши и комбинезон — каза Джак. — Можете да ги вземете. Сигурно ще са ви малко тесни, но ще свършат работа.

Ковалски сви рамене.

— Става.

Мария зачака, докато Джак водеше Ковалски към съблекалнята. Погледна към товарната рампа, от която се излизаше зад центъра. От забавянето тревогите само я налегнаха още по-тежко.

„Лена… дано да си добре“.

Топли пръсти стиснаха леко ръката й.

Тя се обърна и видя, че Баако я гледа. Тъжно присвитите му карамелени очи казваха ясно всичко.

„Не съм единствената, която се тревожи“.

 

 

11:57

„Какво ли не правя за Сигма…“

Ковалски прилежно сгъна панталоните си и ги сложи върху обувките в металното шкафче. Ризата и сакото му вече висяха на закачалката. Останал само по боксерки и чорапи, той вдигна заетия комбинезон. Младежът беше висок почти колкото него, но бе кожа и кости. За щастие предпочиташе по-широко облекло.

Ковалски се напъха с въздишка в работното облекло. Наложи се да си глътне корема и да издиша, за да дръпне ципа.

„Е, все ще свърши работа“.

Взе от пейката ремъка с кобура. Нямаше начин да го носи под комбинезона и не беше сигурен, че Мария ще се зарадва, ако го помъкне открито. Монк го беше предупредил да е дискретен. Ковалски поклати кисело глава, закачи кобура до сакото и промърмори:

— И без това няма да ми разрешат да отстрелям горилата.

Въпреки това ръката му посегна към дръжката на оръжието — чисто нов „Хеклер и Кох“ 45-и калибър. Стисна зъби. Не можеше да го зареже.

„Мой си, приятел“.

Извади пистолета от кобура и го натика в един дълбок заден джоб на комбинезона. Издутото място изобщо не беше дискретно, но какво можеше да направи?

Затвори шкафчето, заключи го и напъха крака в студените гумени ботуши. Вече пременен, тръгна обратно към Мария. Пристигна точно когато студентът се връщаше от кучкарника с едно преливащо от радост младо куче на сиви и черни петна, което буквално танцуваше до него.

— Танго — представи го с усмивка Мария.

Горилата изсумтя за поздрав, вдигна високо вежди и помаха със свободната си ръка.

Джак свали ремъка и пусна Танго да се втурне към приятеля си. Кутрето така размахваше опашка, че задницата му сякаш щеше да се разглоби.

— Готови ли сме? — попита Мария.

— Да приключваме — промърмори Ковалски и последва горилата и кучето.

„Май вече съм и официалният придружител на домашни любимци в Сигма“.

Тръгнаха към отворената врата в дъното на товарната рампа. От надвисналото сиво небе ръсеше ситен дъжд. Въпреки това въздухът беше чист и примамлив, без миризмата на животни и амоняк от почистващите препарати.

Слязоха по бетонната рампа до чакълената пътека, водеща към влажна зелена поляна. Студентът Джак излезе с тях с ремъка в ръка. Щом се озоваха на поляната, Мария пусна подопечния си и Баако заподскача из мократа трева, гонен от лаещото куче.

На петдесетина метра от тях се издигаше тъмна гора от борове, дъбове и бял кедър.

— Безопасно ли е да го пускате така? — попита Ковалски.

Мария посочи оградата в далечината.

— Тази част е оградена. Телената ограда не е препятствие за Баако, но той знае, че не бива да излиза извън нея. Пък и не мисля, че би поискал да избяга. — Тя обхвана района с широк жест. — Всичко, което обича, е тук. И въпреки лудориите, които показва в момента с Танго, той не е най-големият храбрец. В много отношения е мамино синче.

Ковалски чу как гласът й трепна на последното изречение и долови обич, а може би и мъничко вина. Мария скръсти ръце на гърдите си и тръгна през тревата, загледана с тъга и копнеж към играещите си животни.

Докато ги следваха, Ковалски зададе въпроса, който го тормозеше:

— Как е станало така, че двете със сестра ви сте се захванали с генетика?

— Да не си мислите, че само мъжете могат да се занимават с наука? — Тя му се усмихна закачливо. — Сигурно се дължи на факта, че сме близначки. Когато растеш с някой, който изглежда досущ като теб, макар и да знаеш, че вътрешно сте различни, това раздвоение става част от теб, кара те да искаш да го разбираш по-добре. И на свой ред да разбираш по-добре себе си. Така с времето въпросите стават любопитство, а любопитството ни доведе до професията ни.

— Значи не е заради секси лабораторните престилки? — попита той и също се ухили закачливо.

— Е, не съм казала, че няма и облаги.

Междувременно косматата двойка пред тях приближаваше дърветата, между които минаваше тясна пътека. Джак забърза напред да не изпусне животните от поглед, демонстрирайки обичайната за младостта енергия. Или може би просто искаше да стигне по-бързо до дърветата и да се махне от дъжда.

Дъждът започна да се засилва и Ковалски наведе глава. Изведнъж му се прииска да имаше дебела козина като Баако и Танго. Ускори крачка към дърветата.

Пред тях Джак внезапно се закова на място.

Ковалски моментално застана нащрек и също спря — и тогава го видя. Движение между дърветата, местещи се сенки. Изтрещя изстрел и Мария подскочи. Ковалски се завъртя, подбра я през кръста, събори я във високата трева и я прикри с тялото си.

Проехтя втори изстрел и Ковалски видя как Джак се завъртя на място и от рамото му полетяха пръски кръв. Младежът падна.

— Не ставай! — изсъска Ковалски на Мария.

Извади пистолета и запълзя на лакти през мократа трева към студента. В същото време Баако се втурна обратно към тях, като се подпираше с едната ръка и носеше Танго с другата. Ковалски не успя да се махне навреме. Уплашените животни му налетяха и го блъснаха толкова силно, че избиха пистолета от пръстите му, които бяха хлъзгави от калта. Оръжието полетя в тревата и храсталаците.

„По дяволите!“

Без да има време да гони пистолета, Ковалски стигна до Джак, който лежеше по гръб и стенеше от болка. Уплашените му очи се взираха в Ковалски. Тъмни фигури с плетени качулки излязоха от гората и се затичаха приведени през поляната.

Ковалски погледна назад към центъра за примати.

„Прекалено далеч е“.

Бързо омаза лицето на студента със собствената му кръв и му нареди:

— Не дишай. Прави се на мъртъв.

Не можеше да направи повече за него.

Изпълзя обратно при Мария, докато групата непознати се носеше през поляната право към Баако. Тялото на горилата беше като остров насред зелено море.

Задърпа Мария за ръката.

— Остави го. Ако останем във високата трева, може да успеем…

— Никога. — Тя освободи ръката си. — Няма да го изоставя.

— Доктор Крандъл! — извика глас. — Елате с нас… с Баако… и никой няма да пострада!

Ковалски сподави ругатнята си. Явно тия копелета познаваха графика на Мария с ежедневните разходки и бяха подготвили съответно засадата.

Мария го погледна в очакване да измисли нещо.

Той изстена и направи единственото, което можеше. Вдигна ръце, изправи се и се обърна към застаналите в полукръг нападатели, насочили автомати към него.

— Не стреляйте!

Мария се забави само колкото да свали нещо от китката на Баако и да го закачи за нашийника на Танго.

— У дома — каза му и посочи към центъра. — Върви у дома.

Кучето трепереше. Беше твърде уплашено, за да помръдне.

Сякаш за да помогне, Баако побутна косматия си приятел по задника. Това подейства и кучето побягна с подвита опашка към товарната рампа.

Ковалски се опита да скрие бягството му с тялото си и размаха ръце, за да привлече вниманието към себе си. Мария помогна, като също се изправи. Държеше здраво Баако за ръка, докато пъхаше скришом нещо в джоба си. Горилата изскимтя и се долепи до крака й.

— Ще правя каквото кажете! — извика тя. — Само не наранявайте…

Изтрещя нов изстрел и я прекъсна насред изречението.

Ковалски се обърна към един от стрелците. Той държеше димящ пистолет, насочен към земята. Беше мъжът, който бе извикал преди малко — очевидно водачът на групата.

Кучият син стоеше над безжизненото тяло на Джак.

Ковалски стисна зъби и го изгледа кръвнишки.

„Мръсен шибаняк!“

Мария изстена и се притисна до него. Водачът направи две крачки към тях и вдигна пистолета, от чиято нагорещена цев се вдигаше пара от дъжда. Оръжието беше насочено право към гърдите на Ковалски.

Ковалски го изгледа убийствено. Знаеше какво предстои.

Както обикновено, грешеше.

Мария застана пред него.

— Не! Ако искате помощта ми, ако искате Баако, значи искате и Джо. — И го сръчка в корема, за да покаже кого има предвид. — Той е треньорът на Баако. Знае всичко за него. Как да го успокои. Как да го накара да съдейства.

Говореше бързо, като всякак се мъчеше да го представи за важен. Ковалски погледна комбинезона си с емблемата на университета „Емъри“ на джоба. Преглътна с мъка и протегна ръка към Баако — знаеше, че това е единствената му надежда.

„Не ме зарязвай, приятел“.

Баако го изгледа с изцъклени от страх очи и мокро от дъжда лице. Накрая вдигна ръка и пръстите му се свиха около неговите.

Водачът ги гледаше. Накрая отпусна пистолета и нареди на останалите:

— Качвайте ги в хеликоптера!

Ковалски издиша с облекчение.

Докато групата пристъпваше към тях, Баако го пусна, сви едната си длан под другата и вдигна двете. Значението на жеста можеше да се прочете и в уплашените му очи.

[Помогни ни]

Горилата се сгуши в Мария. Тя също го гледаше умоляващо. Ковалски знаеше, че е длъжник и на двамата. Току-що бяха спасили живота му.

„Но какво мога да направя сам, по дяволите?“

 

 

12:23

Монк разтърка очи и продължи да чете резултатите от скенера на мозъка на хибрида. Цялостната морфология се различаваше в много отношения от строежа на мозъка на обикновена горила. Прочете отново абзаца за нагъването на мозъчната кора на Баако. Гънките бяха три пъти повече, което означаваше, че повърхностната площ е по-голяма и трябва да се нагъне повече, за да се побере в черепа на горилата.

Това бе колкото завладяващо, толкова и смущаващо.

Ейми Ву говореше по телефона. Бяха й се обадили току-що, вероятно с новини от колегите й в Белия дом.

— Разбрано — каза тя, докато крачеше зад него. — Ще действам според плана. Zàijiàn.

Монк наостри уши, когато чу официалното „довиждане“ на китайски. Значи обаждането не беше от Белия дом, макар че не можеше да изключи и тази възможност. Странната случка привлече вниманието му към отражението й в един тъмен ъгъл на монитора. Тя прибра телефона в джоба си и посегна към кръста си, сякаш да се разкърши.

Ръката й се появи отново. Държеше малък сребрист пистолет.

Монк реагира инстинктивно: приклекна, блъсна стола със задник и го запрати към Ейми Ву. Пистолетът й изтрещя оглушително и пръсна монитора на бюрото, докато Монк падаше на пода.

Претърколи се в мига, в който столът удари Ейми в краката и тя залитна. Монк използва момента да измъкне глока си от кобура. Насочи оръжието слепешком и стреля, не толкова за да я убие, колкото да я свари неподготвена. Въпреки това куршумът одраска бедрото й. Тя се свлече на колене, изкрещя от болка и насочи пистолета си към него.

Междувременно Монк се беше опомнил достатъчно, за да хване глока с две ръце и да го насочи към нея. Погледна я над оръжието — изражението й беше студено, нямаше нищо общо с дружелюбното лице на изследовател от АИОП.

Двамата стреляха едновременно.

Той се извърна настрани и куршумът профуча покрай ухото му. Ейми не беше толкова бърза и неговият куршум одраска шията й и я събори по гръб. Монк се хвърли към нея. Тя го изгледа кръвнишки и успя да извърти оръжието си към него преди той да успее да го избие от ръката й. Останал без избор, Монк стреля отново, този път в главата й. Нямаше място за рискове.

Тя рухна на пода и пистолетът падна от безжизнените й пръсти.

Монк го изрита настрани, макар да знаеше, че вече е мъртва.

Наведе се и взе мобилния й телефон. Ейми може и да не беше в състояние да говори, но в телефона й сигурно имаше нещо, което би могло да обясни тази атака.

Имаше обаче нещо по-належащо.

„Ковалски и Мария“.

Някой току-що се беше обадил на Ву и вероятно бе дал заповед за нападението.

Това означаваше само едно.

„Бил съм проблем, който трябва да се отстрани“.

Монк излетя през вратата с оръжие в ръка и се втурна по пустия коридор към стаята на Баако. Нахълта в преддверието и спря при прозореца за наблюдение. Помещението бе празно.

Никакви трупове, никаква кръв, никакви следи от борба.

И никакъв Баако.

Огледа се объркано. „Къде са се дянали?“

От дългия коридор, водещ към задната част на сградата, отекна гневен вик. Монк се затича натам — позна гласа на Ленард Траск, директора на полевия център.

— Кой е пуснал кучето? — викаше той. — Приберете го в кучкарника! Веднага!

Монк спринтира към врявата. Не знаеше дали това има нещо общо с изчезналата група, но Траск може би знаеше какво е станало — или би могъл да му подскаже нещо.

Мина покрай редица лаборатории и се озова в по-просторно помещение до стаи с кучешки клетки и разни шкафчета. Двойната врата на товарната рампа в дъното беше затворена. До нея имаше по-малка врата, отворена към дъждовния ден.

До нея се беше сгушило мокро треперещо куче.

Траск се извисяваше над уплашеното животно и го притискаше с крак към стената. Някаква студентка в комбинезон на университета „Емъри“ се завтече към тях с каишка.

Монк отиде при тях.

— Какво става?

Траск се обърна към него. Лицето му беше почервеняло от гняв.

— Някой е пуснал… — Млъкна, щом видя пистолета в ръката на Монк. — Какво правите?

Нямаше време да му обяснява.

Студентката закачи ремъка за нашийника на кучето. Докато го правеше, нещо падна на бетонния под и тя го вдигна.

Траск протегна ръка.

— Какво е това?

Тя му го подаде.

— Прилича ми на един от предавателите на Баако.

Монк пристъпи до тях.

— Вярно ли е?

— Да — намръщено отвърна Ленард. — Но какво прави у кучето?

Студентката се опита да обясни и нервно посочи изхода.

— Доктор Крандъл изведе Баако и Танго на разходка.

— Кога? — попита Монк.

— Не знам. Някъде преди половин час. Тъкмо идвах на смяна, когато Джак взе Танго от кучкарника.

Монк отиде до вратата и надникна към дъжда и мократа поляна.

— Сигурно са в гората — каза Траск. — Там има цял лабиринт от пътеки.

Монк присви очи и погледна чакълената пътека, минаваща през високата трева. На нея лежеше нещо тъмно.

„По дяволите!“

Сграбчи Траск за ръката и го помъкна със себе си по рампата към пътеката. Както и се боеше, лежащото нещо бе труп.

Траск ахна и отстъпи крачка назад.

— Това е Джак!

Монк огледа поляната. От другите нямаше и следа. Обърна се към тъмната гора, но знаеше, че е закъснял. Който и да се беше обадил на Ейми Ву, го беше направил след като бе постигнал целта си.

— Отвлекли са ги — промълви той в дъжда.

Обърна се и грабна предавателя от ръката на Траск.

„Но може и да ги намерим“.

 

 

12:48

Баако е сгушен в дъното на клетката, притиснал колене към гърдите си. Ревът раздира главата му, но въпреки това той чува бесните удари на сърцето си. Иска да изкрещи, да заблъска гърдите си, да освободи ужаса си. През прозореца вижда как светът се носи покрай него, шибан от дъжда. Червата му кипят от вонята на затвореното пространство и от това как всичко около него се тресе.

Единственият спокоен център на бурята, в която се намира, е познатата фигура на майка му. Тя седи до клетката му. Очите й са прекалено големи, кожата — прекалено бяла и без косми. Диша прекалено тежко.

Той протяга ръка към нея.

Мама…

Но нейните ръце са зад гърба й, завързани.

Същото се отнася за големия мъж, седнал срещу нея. Устните му са стиснати, ноздрите разширени, очите му се стрелкат във всички посоки. Изглежда готов да се заблъска по гърдите, но и неговите ръце са зад гърба му.

Лошите хора сенки без лица са заели другите седалки. Сега показват лицата си, свалят сенките. Очите им са дръпнати, кожата им е различна.

Като на онази жена, приятелката на мама, която понякога идва да го гъделичка.

Но тези не са добри като нея.

При спомена как го натикват в клетката, като го ръчкат с пръчка, в чийто край гори и съска син огън, Баако се свива. Само мама успя да ги спре. Каза му, че е твърде уплашен и го боли, за да може да ги разбере. Въпреки това той й позволи да го вкара вътре.

После бяха лоши с мама. Пипаха я цялата и й взеха телефона… и телефона на мъжа. Баако знае какво е телефон. Понякога мама говори по него с другата майка, Лена. Изскимтява, като си помисля за нея.

— Спокойно, Баако — казва мама.

Той тихо изсумтява в знак на несъгласие.

Тя се обръща и пъха вързаните си ръце между решетките. Поглежда го през рамо. Пръстите на едната й ръка се задвижват, правят букви.

[Крий]

Той не разбира. Майките му понякога си играят с него на криеница. Например скриват банан в кутия, която трябва да се обръща и върти, да се бута и да се ръчка, докато не извадиш банана.

Озъбва се, за да покаже объркването си.

Тя разтваря пръстите на другата си ръка. В нея има кръгче от пластмаса и метал. Той го познава и й го показва, като хваща китката си с пръсти. Спомня си как тя свали едното кръгче и го сложи на Танго, после махна второто и го пъхна в задния си джоб, преди да дойдат лошите.

Другата й ръка отново прави думи, докато тя му подава кръгчето.

[Вземи… Крий]

Той се подчинява и го взима.

После отпред се чува вик. Баако е твърде уплашен, за да разбере думите, чува само гнева.

Но мама казва думи, които разбира. „Баако е уплашен“. И в същото време му говори с пръсти.

[Крий… Веднага]

Баако се отдръпва в дъното на клетката, не знае как да го направи. Иска да е добро момче. Накрая се сеща и обръща гръб на всички. Вдига ръка към устата си и лапа кръгчето. Избутва го с език в бузата си и го задържа там.

Един от лошите грубо бута мама да се обърне напред, но въпреки това тя кима на Баако и му се усмихва, без думи. Той я разбира, знае какво означава усмивката.

[Добро момче]

Големият мъж отсреща го зяпа. Не се усмихва, но Баако вижда одобрението на лицето му.

Баако сяда, вече по-спокоен, сигурен в едно.

Аз съм добро момче.