Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (8)

7.
Вера

Бях толкова горда от начина, по който Янис се беше съживил. През месеца откакто се беше възползвал от шанса си и управляваше свой бизнес, той разцъфтя видимо. Имаше енергия в излишък. За щастие, защото той си даваше много труд за своя пръв договор. Наемателите на благодетеля му очакваха надвишаване на разходите с този срамно нисък бюджет. Янис прекарваше времето си в тичане от гарсониерата, където беше настанил офиса си, до обекта на шоурума. През тези първи дни на юли, когато ремонтните работи точно бяха започнали, напрежението щеше да се покачи с още една степен. Краткотрайното облекчение, усетено, след като той намери майстори, готови да работят през цялото лято, щеше да изчезне ужасно бързо. Въпреки удоволствието от влизането във фазата изпълнение на план-графика, нещата щяха да се усложнят и проблемите нямаше да пропуснат да се появят. Нямаше нужда да си от занаята, за да знаеш, че работите никога не вървяха както бяха предвидени. Той щеше да бъде крайно взискателен и педантичен, защото рискуваше прохождащата си репутация. Без да забравяме, че искаше да шашне Тристан, да му покаже, че е имал причина да му помогне да рискува, че финансовата му подкрепа не е била напразна. Впрочем той прекарваше все повече време с него, споменаваше го пред мен почти всеки ден. Разбирателството, което почувствах да се появява, сега се разкри изцяло. Освен това имах усещането, че на моменти Тристан поемаше ролята на треньор, той освобождаваше Янис, подтикваше го да достига все по-далече, без да си поставя бариери. Аз от своя страна не бях имала възможността да го видя отново, за което съжалявах.

 

 

Разбира се, капиталовложението на Янис налагаше да се откажем от някои неща и да пренаредим всекидневието си, но аз се примирявах с положението и го подкрепях колкото можех повече. Най-много страдаха обаче децата, на които им беше трудно да разберат защо баща им се занимаваше по-малко с тях. Те се нуждаха страшно много от него. Правех всичко възможно, за да облекча липсата, но нямах време да играя с тях или поне не толкова колкото баща им преди. Нагърбих се с всичко, свързано с ежедневието, без да се оплаквам, дори и невинаги да беше лесно. Янис ми липсваше, струваше ми се, че той все повече се преобразуваше във въздушно течение. Обаче аз знаех, че саможертвата си струваше. Още повече че когато беше с нас, присъствието му беше още по-осезаемо и излъчващо щастие от преди. Професионалното му развитие оказваше огромно влияние върху самочувствието му. Освобождаването от влиянието на Люк го окриляваше и това ме караше да се чувствам щастлива.

 

 

Обядът ми във вторник с Шарлот представляваше дългоочакваната разведряваща почивка. Обаче аз чувствах, че от времето на сблъсъка с Люк нещо между нас се беше пречупило. Ние избягвахме някои теми, ограничавайки се до лековатите разговори и до новините около децата. Тя с недомлъвки ме беше накарала да схвана, че от време на време се вижда с брат ми. Не можех да го разбера, изживявах го като предателство, но се въздържах да си изясня нещата с нея, страхувайки се наистина ужасно положението да не се изплъзне от контрол.

Чаках я на обичайната ни тераса под навременно появилото се слънце. Тя пристигна както винаги с поне четвърт час закъснение, намигайки и целувайки по бузите хората наоколо. Когато най-накрая стигна до мен след почетната си обиколка, тя ме целуна, после седна срещу мен.

— Как си, скакалецо?

— Добре, дори и изобщо да не съм готова за двумесечната ваканция на децата от тази вечер — й казах аз през смях.

— Днес ли свършва училището?

— Да! — отвърнах.

Тя направи знак на сервитьора и поръча обичайните ни две салати „Цезар“ и чашите ни с бяло вино.

— Имаш ли нещо интересно да ми разкажеш? — я попитах аз.

— Нищо особено.

Тя си свали слънчевите очила и ме огледа.

— Изглеждаш ужасно!

— Приятно е да го чуя…

— Няма да те лъжа, имаш тъмни кръгове под очите и нездрав цвят на лицето. Какво става с теб?

Засмях се леко.

— Ами нищо. Доста съм заета напоследък. Знаеш го.

— Янис?

Усмивката ми изчезна незабавно, аз се стегнах.

— Какво, Янис? Той има много работа откакто е самостоятелен. Залогът за него е огромен.

— Люк също е претоварен, откакто дясната му ръка го заряза.

— Ти заяждаш ли се, Шарлот? — отвърнах аз веднага свадливо.

— Ей, не кипвай. Само исках да ти кажа как е твоят брат. Познаваш ме, аз гъделичкам там, където боли.

Избегнах мрачния й поглед.

— Вера, изглеждаш капнала… и леко изнервена — завърши тя, подсмихвайки се. — Не можеш да се справяш с всичко сама… Трябва ти помощ, ако Янис повече изобщо не се включва за децата.

— Нямам нужда от помощ, оправям се много добре! И Янис прави каквото може. Ще си почина по-късно, защото има периоди в живота, когато човек няма право да бъде егоист.

— Но…

— Без но! Нищо чудно, че не можеш да разбереш. На теб ти се налага да се занимаваш само със собствената си незначителна персона, така че онова, което правя аз, ти изглежда непреодолимо!

Какво ме прихващаше, че й говорех по този начин? Бях станала неуправляема.

— Вера, не е нужно да бъдеш злобна.

Тя ме гледаше втренчено разочарована.

— Извини ме, не трябваше да го казвам.

— Имаш късмет, че ми трябва повече, за да се обидя. Но какво става с теб?

— Нищо — въздъхнах аз. — Откакто започна всичко това, ми се струва, че ти ни осъждаш и се стараеш да злословиш зад гърба на Янис. Аз не разбирам, мислех, че ти ще ни подкрепиш… Не понасям това, знаеш го, и не понасям също така, че може да се поставя отново под въпрос нашето решение.

— Решението е на Янис по-скоро, отколкото твое. Нали?

— Аз го подтикнах да рискува.

— И онзи тип също? Тристан беше, нали?

— Да, Тристан вярва в него и да ти кажа нещо, Янис имаше нужда от това. Той никога не е бил толкова щастлив и го дължим отчасти на Тристан. Той е добър човек.

Тя въздъхна, а на мен ми се стори, че долавям раздразнение. После тя поклати глава.

— Щом ти го казваш… да сменим темата, скакалецо. И така става.

— Да, добре.

 

 

Същата вечер гневът продължаваше да кипи в мен. Разликата се състоеше в това, че той не беше насочен срещу Шарлот, а срещу Янис. Все пак щеше да ми бъде приятно да е тук, за да ми помогне да направя съобщението за програмата през лятната ваканция, такава беше традицията. Децата бяха казали „довиждане“ на учителките си за двата летни месеца и очакваха да научат какво сме подготвили за тях. Аз бях проточила възможното най-дълго нещата, надявайки се, че той ще дойде навреме… напразно. Беше настъпил моментът, повече не можех да отлагам — децата току-що бяха изгълтали домашно направените си хамбургери, за да отпразнуват края на училището, те пиеха кола, настанени на канапето и аз бях сама с тежката задача да им съобщя една лоша новина. Не успях да се свържа с Янис въпреки многобройните си опити. Те не ме изпускаха от очи, докато аз сядах на ниската масичка срещу тях. Възбудата им щеше да спадне като мях. Жоаким бутна с лакът малкия си брат и погледна строго Виолет, за да ги накара да се успокоят и аз да мога най-накрая да взема думата.

— Хайде, мамо! Кажи ни!

Поех си дълбоко въздух, преди да заговоря. Беше толкова тежко като знаех, че ще ги разочаровам, ще ги натъжа. И трябваше да го направя сама. Аз не бях си дала сметка за това как ще се отразят промените върху тях, върху живота им, навиците им.

— Е, скъпи мои… тази година е малко особена. Татко смени работата си…

— Да, знаем — прекъсна ме сухо Жоаким.

Той ужасно се сърдеше на баща си. Децата са доста неблагодарни, това е част от тяхното очарование. Но е трудно, когато си родител, да нямаш право на грешка. Как да накараш едно малко осемгодишно момче да разбере, че от време на време на човек му се налага да се съсредоточи върху нещо друго вместо върху тях? Все пак през следващите минути щях да злепоставя още повече Янис и не можех да направя нищо, за да го предотвратя. Защо той не беше тук? Аз бях сигурна, че ако отдели две минути, за да обясни положението на сина си, всичко ще бъде много по-добре.

— И така, значи — започнах отново. — Вие знаете също, че той е много зает… поради това, ние… ъъъ… ще останем в Париж през цялото лято…

— Какво ще правим? — изкрещя Ернест.

Колкото до по-големия ми син, той въздъхна шумно и измърмори под носа си, тропайки с крак. Само моята Виолет остана горе-долу спокойна, защото четирите й години още я закриляха. Обаче виждах по физиономията й, че прихваща гнева на братята си.

— Ами добре, от утре сутринта, докато изляза в отпуск, вие ще ходите на целодневния извънградски ученически лагер. Това няма да е много по-различно, отколкото през последните години. И после, аз ви обещавам, ще правим какви ли не неща четиримата. Ще бъде невероятно! Ще видите! Ще ходим на басейна, в парка „Ла Вилет“, във Версай…

— Но това не е ваканция, мамо! — прекъсна ме Жоаким, повишавайки тон и скачайки от канапето. — Ние го правим през цялата година.

— Не ми говори така, ако обичаш, Жожо. Ще заминем следващата година. И представи си, че е пълно с деца, които никога не ходят във ваканция и които не вдигат за това скандал. Искаме от вас да направите една жертва тази година.

Чувствах се ужасно смешна заради престореното ми въодушевление и елементарните ми нравоучителни уроци. Но не можех да си позволя да им кажа, че на мен също ми се къса сърцето заради това, че няма да заминем както всяка година напосоки, че едва след месец в този ритъм аз също бях уморена от това, че вече почти не виждам баща им, че не разбирах защо той се прибира толкова късно. Не, наистина, нямах право да им призная какво чувствам.

— Защо не заминем четиримата без него?

— Искате да оставим татко сам тук?

Той се намръщи, Ернест увеси нос, а Виолет ме погледна с трепереща брадичка.

— Обещавам ви, че ще се забавляваме много — им казах нежно.

— Ъхъ…

— Искате ли да гледате някой филм тази вечер? — предложих аз, за да ги отвлека и да покажа, че въпреки всичко са във ваканция.

— Не, аз отивам в стаята си — ми отговори Жоаким, без да ме погледне.

След това той се обърна към брат си:

— Идваш ли?

Ернест му се подчини и го последва, поглеждайки ме гузно през рамо. Аз въздъхнах тежко.

— Мамо — повика ме Виолет едва доловимо. — Тъжна ли си?

— Не, не се безпокой. Искаш ли и ти да отидеш да си играеш в твоята стая?

— Заедно с теб!

— Добре, върви, аз идвам след малко.

Тя се надигна от канапето и изприпка към мен, за да ме целуне по бузата. Аз се скрих за няколко секунди в нейната невинна нежност. После тя изчезна. Янис, къде си? Имам нужда от теб. Няма да се справим, ако ти не разбереш какво става в момента в главите на децата ни. Поклатих глава покрусена и се отправих към дъщеря си в света на принцесите.

 

 

Виолет заспа доста бързо, докато й четях приказка. После изчаках да стане десет часа, за да провъзглася отбой, без да събера смелост преди това да се изправя пред синовете ми. Бях сигурна, че по това време те ще са готови. Наистина всичко премина без викове, но и без да ми кажат нещо. Щом затворих вратата на стаята им, аз се почувствах много самотна. Тъй като предпочитах да не обикалям из апартамента, реших да си легна. Грабнах едно списание от ниската масичка — това щеше да ми помогне да изчакам търпеливо идването на Янис. Имах да му казвам някои неща. Беше по-добре за него да не се бави още прекалено много, защото вече бях доста раздразнена. Ама какво прави? Можеше да благоволи поне да се обади или да отговори на есемесите ми. Това не е кой знае колко трудно все пак!

Тъкмо се бях пъхнала под завивката, когато чух входната врата да се затръшва шумно. Оставаше на всичко и да ги събуди! Опрях се на горния край на леглото и скръстих ръце. Той изкачи стълбата, като си подсвиркваше.

— Вера, там ли си?

Къде искаш да бъда?

— Ъхъ — реагирах аз.

— Съжалявам, не видях как мина времето.

Той дойде в стаята ни усмихнат и ме целуна по челото. После тръгна към банята, без да спира да говори:

— Днес беше невероятно, разрушаването почти приключи. Страхотно беше! Поради това предложих на Тристан да мине тази вечер, за да види как стоят нещата. Ако му беше видяла физиономията…

Аз видях физиономиите на децата.

— Дотолкова, че чак изпадна в екстаз, как само се смях! После отидохме да пийнем по чашка в съседното барче и накрая останахме да хапнем по нещо…

Престанах да го слушам. При всички случаи вече нищо не разбирах от онова, което говореше, защото беше започнал да си мие зъбите с неразбираемо настървение впрочем. Накрая изпълни планиращ полет към кревата, за да си легне. Той загаси осветлението, без да си даде сметка, че аз все още седях и изобщо не съм готова да спя. Присвивах и отпусках ръцете си, за да предотвратя избухването. Лекомислието му ме дразнеше.

— Капнал съм. Обещавам ти да се върна по-рано утре вечер. И не се безпокой, аз водя децата на училище.

Това не го очаквах! Той се опита да ме накара да се свлека в леглото. Аз се възпротивих.

— Легни си — ми каза той игриво, повдигайки леката ми нощничка.

— Янис… децата са в лятна ваканция от тази вечер — подхвърлих студено.

Той скочи и запали отново нощната лампа.

— Как можах да забравя това? Какъв тъпанар съм!

Погледнах го мрачно изпод вежди.

— Тук си прав. Опитах да ти се обадя! Не видя ли?

— Забравих си телефона в гарсониерата. Вера, не знам… съжалявам…

Той прокара нервно пръсти през косата.

— Аз ги предупредих…

— Че няма да заминаваме…

— Да. И беше много мъчително, особено за Жоаким, той е много ядосан… Ернест също не е добре, а Виолет не схвана наистина защо братята й недоволстват, но беше кисела.

Той се изправи напълно.

— Аз наистина не бях на ниво този път.

— Действително. Ще трябва да наваксаш. На децата вече им дойде до гуша да те виждат по-малко. Знам, че нищо не можеш да направиш, но ти се занимаваш по-малко с тях… те не знаят какво правиш по цял ден.

— Работя! — защити се той с ококорени очи.

— Да, аз го знам. Но те не, не ходим вече в агенцията, не се виждаме вече с Люк и само се задоволихме да им кажем, че си си сменил работата… Те са объркани.

Той рухна до мен и ме погали по бузата.

— Ще измисля нещо, обещавам ти…

— Надявам се. Време е за сън.

Аз легнах, избутвайки го с крака, за да ми направи място, и загасих лампата, без да го изчакам да си легне. Чух го да въздиша, после, минавайки над мен, той се пъхна под завивката. Хвана ме през кръста и ме приближи към себе си, притискайки се към гърба ми.

— Сърдиш ли се? — прошепна.

— Ти как мислиш?

Сдържа се да не се засмее, но това го накара да се разкашля.

— Простудил ли си се? — го попитах.

— Не знам, може би…

Позната ми беше тази кашлица, тя ми навяваше спомени. Странно…

— Пази се, ако обичаш. Вече ми се налага да се справям с децата, не искам да ми легнеш болен отгоре на всичко.

— Наистина ли ми се сърдиш?

— За никого не е лесно, Янис.

— Ще съумеем да се нагодим. Аз ще успея, обещавам.

— Не се съмнявам, но да направим така, че да не платим висока цена за това. Лека нощ.

Той не отговори нищо, но се притисна по-плътно към мен.

 

 

Щом се включи будилникът, Янис скочи на крака. Човек можеше да си помисли, че е бил буден от известно време и е чакал зелена светлина, за да стане.

— Взимам си душ и се заемам с децата.

Аз подадох глава изпод завивката и го видях да взима чисти дънки и тениска от дрешника. После дойде да ме целуне, преди да отлети — поне такова впечатление създаде у мен — към банята.

— Поизлежавай се още малко.

И изчезна. Какво го прихващаше? Той нямаше да навакса нещата нито с децата, нито с мен само като им приготви закуската. Що се отнася до мен, нищо особено нямаше да се промени, ако спестя пет минути от сутрешната си програма, защото нямах намерение да отивам по-рано на работа. Щом банята се освободи, аз заех мястото, но душът не ме разведри както обикновено. Не се чувствах добре и не успявах да отгатна причините за това настроение. Очевидно снощното отсъствие на Янис, гневът на децата имаха нещо общо с мисловната ми нагласа и дълбоко в себе си знаех, че има нещо друго, но не можех да отгатна какво е. Когато малко по-късно слязох по стълбите, бях посрещната от смеха и радостните викове на децата. Толкова бързо ли бяха забравили?

— Мамо! — извика Ернест, юрвайки се към мен.

— Какво става?

— Няма да ходим в лагера!

Той се втурна отново към кухнята.

— И по каква причина? — попитах, тръгвайки след него.

Целунах Жоаким и Виолет и погледнах Янис. Той беше широко усмихнат.

— Взимам ги с мен за целия ден, сутринта ще бъдем в гарсониерата, а следобед за нашите начинаещи майстори ще има посещение на строителния обект — ми съобщи той видимо горд от себе си.

Плесна дланите на синовете си.

— Аз не съм уверена, че…

Янис обхвана лицето ми с двете си ръце.

— Ние ще прекараме един много хубав ден четиримата. Снощните ти забележки ме накараха да разбера, че децата ми липсват ужасно… тогава да съчетаем полезното с приятното. И отгоре на всичко те ще научат с какво се занимавам по цял ден.

Тонът на последното изречение беше определено по-сух, на него не му беше харесало, че съм могла да предположа, че той не работи. Лошо недоразумение. Той ме пусна и отиде да ми налее кафе, а аз срещнах погледа на Жоаким. Разбрах, че денят в компанията на баща му нямаше да бъде достатъчен, за да го успокои, и че той е наясно какво ми минава през ума. Големият ни син понякога беше прекалено проницателен за възрастта си. Аз се настаних до тях. Закуската беше важен момент при нас — разговаряхме, смеехме се. Но тази сутрин се почувствах повече зрителка, отколкото актриса. Едва отчупвах от филията си, пиех на малки глътки кафето си, слушайки ги да говорят за деня, който ще прекарат заедно в работата на Янис. Въпреки резервите си Жоаким не можеше да се въздържи да не бъде въвлечен във всеобщото веселие и аз се радвах за него. Децата избухнаха с весели възгласи, когато Янис обеща да им купи предпазни каски за строежа. Ернест и Жожо се разтичаха из апартамента, Виолет заръкопляска, крещейки „благодаря, татко“. Аз бях сигурна, че ще прекарат чудесен ден, Янис щеше да превърне всичко в площадка за игри, докато те са там. Тогава какво ме възпираше? Защо не бях в състояние да участвам в това? Откъде идваше тази тежест в стомаха ми?

 

 

До момента, когато всички излязохме от апартамента, аз не бях казала почти нищо. Колата беше паркирана близо до метрото, така че ги придружих. По пътя Янис хвана ръката ми в своята и я стисна силно. Аз не изпусках от поглед децата ни, които вървяха пред нас по тротоара, разказвайки си истории.

— Още ли се цупиш?

Аз го погледнах, безпокойството му беше осезаемо. Какво правя? Да го обременявам с упреци със сигурност не беше решението.

— Не, просто умът ми е другаде.

— Много ми се иска да узная къде витае умът от тази красива глава…

— Не много далече…

— Ако утре си направим една романтична вечер, ще ми кажеш ли къде е?

— Може би да — му отговорих лукаво, не можах да устоя.

Не понасях да се караме или да не се разбираме. Аз може и да мърморех, но мразех кавгите.

— Всичко ще бъде наред, Вера. Обещавам ти.

— Ти вече го каза. Хайде, изчезвайте, порадвайте се на предстоящия ден.

Бяхме стигнали до колата. Аз се обърнах към децата си.

— Целувчици — им казах.

Получих полагащото ми се по право съвместно гушкане, което ме ободри. После Янис ме прегърна.

— Ще ми се обаждаш ли през деня, за да ми казваш какво правите? — го помолих аз.

— Очевидно!

Целунах го бързо и се отправих към метрото, чувайки смеховете им. Да, те ще прекарат един приятен ден и децата щяха да му се порадват. Аз точно това желаех, в крайна сметка.

 

 

През целия ден Янис правеше така, че да споделя всички важни моменти, като ми изпрати много снимки: децата, докато рисуват в гарсониерата, децата с каските си, децата със сокове в ръка на входа на строежа. На една от снимките ми се стори, че забелязах Тристан. Сърцето ми се сви, защото Янис прекарваше повече време с този мъж, за когото чувах да говори непрекъснато и когото бях виждала само два пъти, отколкото с мен.

Когато си тръгнах от работата, се обадих на Янис, преди да сляза в метрото.

— Вие се забавлявахте добре според това, което видях — му казах аз веднага щом той отговори.

— Като едни малки лудетини! Ти ни липсваше. Бихме предпочели и ти да си тук… Харесаха ли ти снимките?

— Да, благодаря! Тристан намина ли?

— Децата го обожават! Не можеш да си представиш!

— Толкова по-добре. Какво правите сега? Искаш ли да ги прибера?

— Мислех си, че по-скоро ти би могла да дойдеш при нас и да прекараме вечерта петимата в гарсониерата.

— Страхотно! Ще напазарувам и пристигам.

 

 

Вървях към гарсониерата, без да бързам. В крайна сметка нямаше нищо спешно. Децата не ме чакаха, те бяха с Янис, който работеше и им се радваше. А на мен това ми даваше възможност да се поразходя, за да прочистя главата ги. Последните двайсет и четири часа ме бяха изтощили морално. Налагаше се да се взема в ръце, не можех да се нахвърлям върху Янис при най-малката грешка, трябваше да бъда справедлива с него, защото аз го подтикнах да започне да работи самостоятелно. Не можех да му се сърдя и за ваканцията — пак аз му бях предложила да не заминаваме — и той не беше отговорен за поведението на Шарлот. Трябваше на всяка цена да си върна обичайната мисловна нагласа: да живея ден за ден, без да се нервирам. Ние винаги сме действали така, аз на първо място. Накрая ускорих крачка, исках да съм с тях, имах нужда да съм с тях. Отгоре на всичко времето беше хубаво и доста топло и щяхме да имаме възможност да си вземем аперитива и дори може би да вечеряме в двора на сградата. Аз бях поставила преди няколко години една малка маса и сгъваеми метални столове пред вратата. Както у нас и винаги охотно Янис се занимаваше с всички ремонтни работи в сградата, беше започнал като юноша по времето, когато е живеел там с родителите си и беше продължил, когато се беше настанил в гарсониерата. Нашето пренасяне и заминаването на родителите му за старчески дом не бяха променили нищо — децата ни можеха да се радват на двора, а летните ни аперитиви не създаваха никому проблеми. Спрях при един ресторант в квартала за италианска храна и в хлебарницата — дебитната ми карта загря. Ще си подредим върху дървени плата нарязани на тънко колбаси и сирена, децата ще похапнат гризини, докато чакат да се стоплят домашните им пици. Ваканционна вечеря. На петдесетина метра от гарсониерата забелязах да идва срещу мен една мрачна фигура. Като приближих, разпознах Тристан. Янис сигурно му е предложил да се присъедини към нас и това не ме учудваше особено… Усетеното за кратко разочарование отлетя, не ме интересуваше дали е там, най-важното беше, че с децата ще сме заедно. Добре бях направила, като взех по-голямо количество храна. Ние вървяхме един към друг, той едва забележимо се усмихна, когато ме позна, и ми махна леко, на което отговорих с кимване с глава, защото ръцете ми бяха заети. Аз първа стигнах пред вратата на сградата. Той ускори крачка, за да се присъедини към мен.

— Добър ден, Вера — ми каза, отървавайки ме от чантите ми.

— Благодаря! Добър ден, Тристан! Приятно ми е да те видя отново!

Ние се целунахме по бузите. После аз отворих вратата, продължавайки:

— Време беше все пак.

— Не ти ли е неприятно, че се присъединявам към вас? Сигурна ли си?

— Не…

— Татко! — изкрещя Ернест в момента, в който ние влизахме в двора. — Мама идва с Тристан!

— Извини ме — казах на Тристан.

Изтичах към трите ми деца, които пристигнаха много бързо. Искаше ми се да ги „усетя“. Виолет скочи в обятията ми, Ернест се вкопчи в краката ми, а Жоаким се опря на мен.

— Какво посрещане, дечицата ми! Изглеждате във форма!

Тримата заговориха едновременно, разказвайки ми приключенията си от деня. Не разбирах нито дума от онова, което ми казваха, но от тяхното щастие почувствах прилив на енергия. Виолет погледна зад мен, усмихна се уж срамежливо, което всъщност изобщо не беше така.

— Как си, малка принцесо? — я попита Тристан.

Дъщеря ми завъртя очи доволна.

— А вие, момчета? — продължи той.

Янис излезе от гарсониерата и дойде при нас, без да ме изпуска от очи широко усмихнат. Без да се притеснява от Тристан, той ме целуна силно по устата. Аз затворих очи и въздъхнах от удоволствие.

— Как си? — попита ме.

— Добре, идеята ти беше добра за тази вечер.

Той ми намигна и се отправи към Тристан.

— Готино е, че дойде! — му съобщи той, тупвайки го по рамото. — Добре, да пийнем по чашка!

Аз се разсмях.

— Остави ни да си поемем дъх!

Пуснах Виолет на земята и си спомних, че Тристан все още беше натоварен с покупките ми.

— Искаш ли да ти занеса всичко това вътре? — ми предложи той в мига, в който се обърнах към него.

Аз ги грабнах.

— Стига, благодаря ти!

Прекрачвах прага на гарсониерата, когато Янис ми извика:

— Ще видиш, че съм сложил да се изстудява шампанско!

— По какъв повод? — го попитах аз, поглеждайки през рамо.

— Без повод!

Влизайки в помещението, едва се сдържах да не му направя забележка, откривайки безпорядъка, който цареше там и който изобщо не се дължеше на децата! До хладилника намерих дори проектносметна документация, листове с нахвърлени бележки и скици на проекти. Натрупах всичко едно върху друго и оставих купчината на бюрото, на което се предполагаше, че работи Янис. После разгънах малката кухненска маса, закрепена на стената, за да приготвя платата и аперитива. Децата избраха този момент, за да се изтърсят неочаквано край мен.

— Какво ще ядем тази вечер?

— Пици, но няма да е веднага! Няма да вечеряте точно в седем и половина през ваканцията!

Жоаким ми се усмихна широко, той изглеждаше толкова по-спокоен от снощи. Какво облекчение!

— Идете да играете, правя аперитив и за вас!

— Супер!

Те изчезнаха. Не трябваше да се безпокоя толкова за тях, защото някоя дреболия им доставяше удоволствие и в семейството ни всичко беше наред. Намерих чаша с малко бяло вино на дъното, явно Янис беше започнал да си пие аперитива, без да ни дочака. Щях да поема грижата да го довърша, разопаковайки колбасите си.

— Вера?

С дъска за рязане в ръка се обърнах към входа — Тристан стоеше в рамката на вратата.

— Мога ли да ти помогна и да направя нещо?

— Не, благодаря. Всъщност… да, чакай. Би ли повикал Янис да дойде?

— Той говори по телефона.

— Няма нищо — му отговорих аз усмихната. — Влез, де!

Аз се въртях надясно и наляво, взимайки чинии, прибори, чаши. Извадих и високите за шампанско, приготвих една салатиера с чипс за децата.

— За строителния обект ли е обаждането му? — попитах.

— Така мисля.

От начина, по който се разхождаше из гарсониерата, разбрах, че е идвал често. В крайна сметка той донякъде сякаш винаги е бил там с нас. Усещах добре, че ме проучва, докато аз се суетя.

— Сигурна ли си, че нищо не мога да направя?

— Да, уверявам те.

Погледнах го. Бях забравила колко не на място беше край нас, въпреки неангажиращото поведение, със своите черни костюми, сериозно лице, неестествени физиономии, елегантни и сдържани маниери. Аз го познавах само благодарение на казаното от Янис. Внезапно, докато го наблюдавах, разбрах, че имам някои неща да му кажа. Може би това беше подходящият случай. Зарязах приготовленията на вечерята и се приближих до него. Той отстъпи две крачки назад.

— Тристан, държа да ти благодаря за онова, което направи…

Той впери тъмните си очи в моите.

— Струваше ми се важно да ти го кажа. Благодаря заради Янис… той никога не е бил толкова щастлив.

Той се отправи към входа и погледна втренчено Янис, който жестикулираше в двора и продължаваше да говори по телефона. За какво би могъл да мисли? На мен наистина ми се струваше, че той претегля всяко свое разсъждение, всяка своя дума.

— Знаеш ли, като видя какво е свършил вече и енергията, която влага в това, изобщо не съжалявам — каза накрая той, след като, както ми се стори, мина цяла вечност. — Имам пълно доверие на мъжа ти, той ще успее. Това е сигурно. — Пое си дълбоко дъх. После се обърна отново към мен и се усмихна, преди да продължи: — Мога да ти върна комплимента.

— За какво говориш? — отвърнах му аз, смръщвайки вежди.

— Ти подкрепяш Янис. Аз го знам, той ми каза. Обясни ми, че поемаш отговорността за всичко останало, за да се съсредоточи той върху работата си. Тогава, ако той успее, това отчасти ще бъде благодарение на теб, аз съм само гарантът. И следователно, ако някой ден спечеля от онова, което влагам в неговите занимания, ще му благодаря, но ще благодаря и на теб.

— Наистина не виждам нещата по този начин — му отговорих аз притеснена.

Той се подсмихна.

— Почти бях сигурен, че ще ми отговориш нещо такова. Вие двамата съставлявате много добър екип.

— Ъъъ…

— Тристан? — прекъсна ни Виолет.

Сдържах се да не се разсмея, като я видях с десет пъти по-голяма от необходимото й предпазна каска на главата.

— Мислиш ли, че принцесите носят това? — я попита той. После се наведе. — Ти си единствена и уникална. Точно затова си толкова ценна.

Тя още повече се възгордя. И тогава не успях да се сдържа да не се разсмея.

— Ти притежаваш умението и похвата да я накараш да те слуша — обявих на Тристан, преди да се върна към заниманията си.

— Не свърши ли с опитите си да съблазниш дъщеря ми? — пошегува се Янис, влизайки в гарсониерата.

Тристан се засмя на свой ред и се изправи. Янис захвърли телефона си на бюрото насред документите и дойде да се притисне към гърба ми. Целуна ме по врата.

— Жадна съм — казах аз.

— Какво да кажа аз! Ще го отваряме ли това шампанско!

Излязох в двора, натоварена с аперитива и последвана от децата, докато мъжете поеха грижата за съдържанието на чашите ни.

 

 

Дори след девет и половина ние все още бяхме на двора, но заговорихме по-тихо. Виолет заспа отпусната на коленете ми, момчетата играеха вътре. Аз галех косата на дъщеря си разсеяно, отпивайки с наслада от чаша с розе.

— Вечерта беше превъзходна — казах накрая. — Обаче, Янис, ще се наложи да помислим за слагането на децата да спят.

— Вярно е, че не сме през уикенда и утре не мога да ги взема с мен. Посока — извънградския лагер. Но ще опитам да ги гледам няколко дни, докато излезеш в отпуск.

— Ще направиш каквото можеш, днес това ги ободри — успокоих го аз.

Той отмести нежно кичур коса от лицето ми.

— А ти, Тристан? Излизаш ли в отпуск?

— Аз имам семейна къща на нормандския бряг, ще бъда там през август. Практично е, позволява ми да прескачам до Париж, ако се налага.

— Взимаш ли дъщерите си?

— Обикновено да, ако успея да ги убедя, че две седмици с мен могат да бъдат забавни. Повярвай ми, не е толкова лесно.

Той се засмя, обаче в гласа му се усещаше тъга.

— Те със сигурност имат желание да прекарат известно време с баща си!

— Ако бях малко по-смешен и имах светски живот, това щеше да им харесва повече! — ми отговори той през смях. — На тяхната възраст им трябва нещо повече от сериала „Клубът на Мики Маус“ или сладолед на дигата след вечеря, за да си запълнят времето и да бъдат доволни. И тъй като аз не ги виждам често, не съм особено склонен да им давам особено голяма свобода.

— Мислил ли си какво ще правиш с тях? — го попита Янис.

— Разбира се, че не! Ако можеш да ми предложиш нещо, купувам!

— Ще помисля, разчитай на мен!

Гостът ни се плесна по бедрата и стана.

— Ще ви оставя да се прибирате у вас.

— Ъхъ, време е да вървим — подхвана Янис.

Той се изправи на свой ред и грабна чашите. После се наведе над мен и целуна челото ми.

— Не мърдай, ние ще се оправим с всичко.

Не беше неприятно да наблюдавам мъжа ми и новият му най-добър приятел как разчистват. Те прибраха остатъците от вечерята ни, приказвайки и смеейки се. Тристан беше влязъл в живота ни толкова лесно и толкова естествено, та ми беше трудно да схвана, че ние го познавахме само от два месеца. Чух отдалече как Жоаким му съобщава, че се учи да свири на тромбон — сигурно се чувстваше напълно спокоен с него, защото първородният ни син трудно допускаше някого до себе си. Той наистина беше спечелил децата, това ми харесваше и ме успокояваше в известен смисъл. По природа бях много недоверчива.

Само след четвърт час Янис заключваше гарсониерата с ръчната ми чанта през рамо. Без да будя Виолет, която беше в обятията ми, аз станах и малката ни група напусна сградата. Тристан ни придружи до колата.

— Много благодаря за тази вечер — каза той.

После въздъхна и се усмихна широко, вглеждайки се дълго в нас. Видимо беше развълнуван. Трудно беше да се проникне в мислите му, Тристан беше потаен човек, но сигурно изключително самотен, долавях го. Неговите дъщери, изглежда, му липсваха повече от всичко, въпреки онова, което казваше. Аз бях доволна, че прекарахме тази вечер с него семейно. Той разчорли косата на момчетата. После помилва главата на Виолет, преди да ме целуне по бузата.

— Приятно прибиране — му казах.

Докато аз се занимавах с дъщеря ми, те с Янис си казаха довиждане, успявайки да разменят две-три думи за строителството на шоурума.

— До скоро! — каза Тристан.

Аз се настаних на мястото си и го видях да си отива. В момента, когато колата потегли, забелязах, че се връща тичешком към нас.

— Чакай, Янис, той може да е забравил нещо.

Смъкнах стъклото в мига, когато се изравнихме.

— Съжалявам, че ви бавя, но току-що се сетих, че забравих да ви предложа нещо.

— Да, кажи — насърчи го Янис.

— Знам, че не заминавате във ваканция заради работата, но може да ви се прииска да глътнете чист въздух дори и само за един дълъг уикенд. Къщата ми в Нормандия е отворена за вас постоянно. Имам достатъчно стаи, за да разквартирувам цял полк. Би било прекалено жалко да не се възползвате. Мога дори да ви дам ключовете, ако не съм там. Най-вече не се колебайте. Съгласни?

Не можах да продумам. Янис пое грижата да отговори, а ръката му стисна силно ръката на Тристан, която той му подаде.

— О, ти си уникален човек! Не ти отказвам. Ще помислим сериозно. Благодаря!

Тристан се усмихна широко.

— Моля те, приятно ми е. Вера? — обърна се към мен той, търсейки ме с очи. — Ти също ще помислиш за това, нали?

Властността, която се излъчваше от него, ме впечатли.

— Да — промълвих. — Благодаря много.

— Добре. Сега ви оставям да отидете да сложите децата да спят.

Той тупна леко по вратата и се отдалечи. Янис потегли и се включи в движението. Тристан размаха силно ръка, когато колата мина покрай него.

— Невероятен е този тип — подхвърли Янис.

— Съгласна съм с теб — отвърнах.

— Татко! Мамо! — извика ни Жоаким. — Ще заминем ли на почивка с Тристан?

Ушите на децата са винаги наострени, когато не трябва.

— Може би за няколко дни, момчето ми — му отговори неговият баща.

 

 

Тъй като не успявах да заспя, аз се опитвах да бъда възможно най-неподвижна, за да не преча на Янис да спи. Изглежда, това не беше достатъчно, защото той се обърна към мен и ме привлече към себе си.

— За какво мислиш?

— За много неща.

— Тоест?

— За работата ти, за почивката ни, за Тристан… Не знаех, че си му разказал за решението ни относно това лято.

— О, знаеш ли, сигурно неволно съм го казал в някакъв разговор.

— Наистина се разбираш добре с него, нали?

— Ясно е. Това притеснява ли те?

— Не, разбира се, че не! Просто се питам дали няма конфликт на интереси. Искам да кажа, че той ти е поръчител пред банките… и вие сте приятели…

— Зададох си този въпрос. Дори говорих с него за това. Изяснихме нещата, няма да смесваме двете. Виж тази вечер, почти не споменахме строителния обект.

— Вие си говорите наистина за всичко!

— Като истински клюкарки!

— Не се шегувам, Янис!

Аз се изправих и се постарах да го различа в полумрака. Той запали лампата и се вгледа втренчено в мен усмихнат.

— Дори и да нямаше нищо общо с компанията ми, пак щеше да е така. Той бързо ми стана приятелче! И преди това вече бяхме започнали да се сближаваме. Спомни си, когато дойде тук, когато отидохме у тях…

Аз въздъхнах.

— Да, знам. Но не мога да не си мисля, че това е странно.

— Нямаш ли му доверие?

— Да… не… Не знам. Не го познавам достатъчно.

— Все пак ти също изглежда се разбираш добре с него.

— Не мога да кажа обратното — признах аз. — Но… предложението му да отидем да прекараме няколко дни в къщата му в Нормандия… Това е прекалено отведнъж!

— Беше много яко!

Той седна на свой ред и сложи ръка на бузата ми.

— Вера, така или иначе ние не приехме. И ако отидем там, да помислим за децата, може да им бъде полезно да прекарат няколко дни на плажа, на теб също, не е ли така? Нали няма да ми кажеш, че това не те изкушава?

Аз поклатих глава. Очевидно беше прав.

— Опарихме се с Люк — продължи той.

— И представи си, че пак се сдърпам с Шарлот.

Той измърмори.

— Тя също започва да ме дразни. Но знаеш ли, може би все още съществуват мили хора, които не се стараят да те издънят и може да сме попаднали на някой такъв с Тристан.

— Трудно е да повярва човек — му казах едва доловимо. — Но ти сигурно си прав. Аз се затварям в себе си, това не е хубаво…

— Аз винаги съм прав!

Той ме целуна първо нежно, после започна да става все по-настойчив. Знаеше как да ме накара да се отпусна и да ме възпламени.

— Да се порадваме на хубавото, когато имаме възможност — ми съобщи той, притискайки силно устните си към моите.

Аз забравих въпросите и съмненията си.