Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (14)

13.
Янис

Вера откри колко съм посредствен и разбра, че не съм в състояние да се грижа за нея и за децата, че не мога да ги закрилям. Аз бях разрушил всичко и грешката беше изцяло моя. Мъжът, който бях, имаше нещо фалшиво. Единствената сила, която притежавах дотогава, се основаваше на нейната сила, на нейната любов. А аз бях разрушил и това. Твърдите й думи и погледи от снощи ми бяха доказали колко съм я разочаровал, та почти отвратил, колко пагубен можех да бъда и за децата. Знаех, че това щеше да се случи най-накрая. Аз и преди не струвах кой знае колко, но сега, когато тя не беше вече тук, когато децата не бяха вече тук, повече не представлявах нищо. Без тях бях никой. Така е, в действителност без тях не бях способен за нищо, не бях борбен, енергичен, не бях в състояние да реагирам, да се взема в ръце. Какво ми се беше случило, та паднах толкова ниско? Не ми беше потрябвала помощ, за да ми промият мозъка и да ми отнемат всякакво чувство за отговорност, всякакво чувство за реалност. Бях си помислил, че съм в нещо като видеоигра, в която имаш право на нов живот след час или два, само дето в истинския живот нямаш втори шанс. В крайна сметка си бях поиграл на руска рулетка и още от първия път бях получил куршум.

Някой почука на вратата на гарсониерата. Познах мрачния силует на Тристан през стъклото. Само това липсваше. В пищова ми имаше втори куршум, щях да се довърша до няколко минути, но това все пак нямаше да съкрати страданията ми.

— Ти не бутна вратата! — изкрещях, без да стана.

Което той направи. После влезе в гарсониерата, безукорен както обикновено, с впечатляваща осанка в костюма си, без нито една излишна гънка. От известно време смятах, че той изглежда по-добре, че излъчва някаква увереност, някакво все по-смазващо могъщество. Колкото повече потъвах аз, толкова повече той сияеше. Човек можеше да си помисли, че ми изсмуква енергията. В крайна сметка той наистина можеше да го прави, щом аз му изсмуквах мангизите. След като ме огледа внимателно, той се придвижи до средата на бардака ми, поглеждайки с презрение бумагите, застилащи пода, цялата ми мръсотия. Той грабна няколко писма, които прегледа внимателно, преди да ги постави отново върху бюрото ми. Аз не се опитах да му попреча. Имаше ли смисъл? Откакто Вера беше в течение, всичко се беше разлетяло пред физиономията ми, така че малко повече или малко по-малко… После той се приближи до работния плот в кухнята, сложи вода да заври, сипа щедра доза мляно кафе в кафеварката. След това изплакна две чаши. Докато се правеше на сервитьор в някое бистро, си запалих цигара. Той остана с гръб към мен, докато траеше операцията, аз различавах само изисканите му ръце, които обаче ми изглеждаха много по-яки от моите мазолести и обезобразени лапи. Когато той тръгна към мен, не ми стигнаха силите да стана и да взема кафето, което ми подаде. Той отстъпи няколко крачки назад и се облегна на бюрото ми. Наблюдаваше ме — безстрастен, непроницаем. А аз се почувствах още по-жалък.

— Вера дойде у нас тази сутрин — ми съобщи той с метални нотки в гласа.

Аз хванах главата си с ръце и дръпнах косата си.

— Това е изненадващо, Янис. Аз се мислех за прозорлив, а съм сгрешил. Имах представата за теб като за силен, борбен, смел мъж, когото нищо не може да засегне, още по-малко да повали. И най-вече, на когото може да се разчита, в когото може да се вярва абсолютно. Вече не знам какво да мисля…

Той имаше право да ме довърши, аз заслужавах само това.

— Грешката е моя, аз се заблудих за теб. Като виждам размера на катастрофата… се питам какво те е принудило да докараш семейството си до подобно положение. Помисли ли за Вера, за децата си? За бъдещето им? Ти доказа, че противниците ти са прави. Човек може да си помисли, че Люк е бил прав още от началото за теб и за това колко струваш! Какво стана? Кажи ми!

— Не съм наясно. Не разбирам как можах да стигна дотук. Попаднах в адска спирала. Сякаш се бях съюзил с дявола и той настояваше да си получи заплащането.

— Защо не сподели? Най-много ме боли от факта, че ти не дойде да поговориш с мен. А аз смятах, че сме приятели!

Внезапно вдигнах лице към него. Как можах да го предам така? Да го накарам да плати за моите грешки? Той ми беше предложил дружбата и доверието си, той вярваше в мен.

— Постави се на мое място — помолих го аз с прочувствен глас. — Толкова ме беше срам от кашата, която бях забъркал… Но ти се кълна, че ние сме приятели, Тристан. Никога не съм се искал да ти забия нож в гърба.

— Как да ти повярвам? Как да проявя пак доверие към теб, когато ти ме използва като инструмент за самоунищожението си? Даваш ли си сметка за положението, в което ме постави?

— Ако имах нещо, което да ти дам, за да компенсирам причинената болка, бих ти го дал. Бих ти казал да вземеш всичко, което притежавам.

Скапаната му иронична гримаса се появи отново на лицето му. На мен изведнъж ми се прищя да скоча и да го набия, за да се разтоваря, за да изплюя срама и болката, които ме разяждаха. Той се изправи и започна да върви напред-назад с ръце в джобовете. После спря и се загледа в една точка. Аз хванах отново главата си с ръце, подпрял лакти на коленете, за да овладея агресивността си. Юмруците ми ме сърбяха, без да разбирам защо. Той беше този, който би трябвало да ме набие. След няколко минути се почувствах като някое куче, когато видях луксозните му „Берлути“. Аз бях бос. Аз бях гол, не притежавах вече нищо, а той, той притежаваше всичко, всичко, за да ме унищожи. Аз бях повален на земята, а той ме гледаше отвисоко.

— Какво ще правиш? — попитах, поглеждайки го.

Той поклати глава и въздъхна.

— Имам ли избор? Няма да те изоставя. Като начало ще се обадя в банката, за да те прикрия, да ги уверя, че те подкрепям въпреки дълговете ти. Наясно ли си каква е сумата?

— Защо го правиш? Защо ми даваш втори шанс?

Това беше абсолютна лудост, аз очаквах той да подаде жалба, да ме довърши, а той ми подаваше ръка. Обаче погледът му беше студен, за да не кажа леден. Не откривах никаква доброжелателност в него.

— Обърни внимание, има едно условие.

— Всичко каквото поискаш.

— Отсега нататък ще правиш каквото аз кажа.

Тонът му беше безмилостен, лишен от чувства.

— Ще трябва да се възстановят сметките ти. Това предполага, че ти ще ми позволиш да прегледам твоите документи, плащания, фактури, договори. Знам много добре, че искаше да ръководиш твоята компания сам, но не си способен. Разбираш ли?

Сякаш имах избор. При всички случаи сега имах доказателството, че бях неспособен да управлявам нещо сам. Люк беше прав от самото начало. Аз имах нужда от опека.

Поклатих глава.

— Но проблемите ти далеч не са свършили, Янис.

— Знам, трябва да върна всичко, което ти дължа.

— Действително. Хонорарите от всичките ти договори ще отидат за това и не само от онези, които имаш с мен. Ще работиш залудо. Трябва да тръгнеш от нулата. Това ще отнеме много време предвид размера на дълговете ти. После ще трябва само да стискаш палци, за да се измъкнеш от затрудненото положение.

— Ще се напъна, Тристан, обещавам ти.

— Не давай празни обещания. Виждаме до какво доведе това. Оставям те, трябва да мина през банката.

Той се отдалечи от мен и пое към изхода.

— Почакай!

Аз най-после се изправих въпреки изтръпналите крака.

— Никога не бих могъл да ти се отблагодаря.

— Захващай се за работа, това ще бъде достатъчно като начало.

Аз въздъхнах дълбоко. После се осмелих да го погледна в очите, трябваше да се изправя срещу това, трябваше да знам.

— Как е тя?

Той пристъпи към мен, повдигайки вежда.

— Много си нахален, Янис, за да ме питаш това след всичко, което й причини.

Аз наведох глава, стискайки юмрук. Той какво си мислеше? Разбира се, че умирах от срам, но имах нужда да знам какво прави тя.

— Вера е много силна. Впечатлява ме. Въпреки всичко, което изгуби, продължава да стои твърдо на краката си и да не се огъва пред трудностите. Тя дойде вкъщи, за да поеме отговорност за глупостите ти. Нагърби се с тази роля. И все пак, когато й отворих вратата сутринта, аз нито за секунда не можех да си представя, че ще ми съобщи за някаква катастрофа, защото продължаваше да си бъде същата.

Това, че тя беше добре, едновременно ме успокояваше и ме сриваше.

— Каза ли ти нещо за мен?

— Тя говори само за децата. Изобщо, без да се усетиш, ти се отдалечи от нея, престана да й обръщаш внимание, предполагам, че си я избягвал?

Аз потвърдих.

— Тя вече започна да живее без теб. Иска да защити децата и мисля, че това е единственият й приоритет. За жалост мъжете винаги остават на заден план, поназнайвам нещо за това. Ти ще трябва да се оправяш без нея. Тя без съмнение има нужда от време. Трябва да се вземеш в ръце, Янис. Откажи се от Вера, това ще ти помогне.

Аз отстъпих потресен от удара. Тристан се приближи към мен, сложи ръка на рамото ми и го стисна.

— Ти не си сам, аз съм тук.

— Мога ли да те помоля за една последна услуга?

— Слушам те.

— Грижи се за нея, ако обичаш. Не я изоставяй, тя вече има само теб.

— Можеш да ми се довериш.

Той стисна по-силно рамото ми и ме пусна. После се изгуби.