Беър Грилс
Гореща зона (75)

74.

Таванът на един „Боинг 747-400“ е около тринайсет хиляди и седемстотин метра. За да скочиш от такава височина почти четири хиляди метра по-висока от тази на Еверест — и да оцелееш, ти е нужна сериозна високотехнологична екипировка, без да споменаваме подготовката.

Специалистите, работещи за специалните сили, са разработили цяла нова парадигма за подобни скокове, известна като ЖССГВ — Животоподдържаща система за скокове от голяма височина.

На тринайсет хиляди и седемстотин метра атмосферата е толкова разредена, че трябва да дишаш с бутилка, за да не умреш от задушаване. Но ако не се използва подходящата комбинация от газове, скачачът може да стане жертва на декомпресионна болест като онази, от която страдат водолазите, ако се издигнат твърде бързо от голяма дълбочина.

При нормален скок от голяма височина — от около девет хиляди метра — пределната скорост при свободното падане достига около триста и двайсет километра в час. Но колкото по-рядка е атмосферата, толкова по-бързо е падането. При скок от тринайсет хиляди и седемстотин метра пределната скорост достига около четиристотин и четиресет километра в час.

Ако се опитаха да отворят парашутите си при такава скорост, Йегер и хората му или щяха да получат сериозни наранявания, или парашутите им щяха да се разкъсат и над главите им щеше да има само парцали от раздрана коприна, негодни за нищо.

Иначе казано, ако отвореха парашутите си на височина над десет хиляди метра и при пределна скорост, беше малко вероятно да стигнат живи до земята. Затова стандартната процедура на ЖССГВ предвиждаше свободно падане в продължение на шест хиляди метра, след което по-плътният въздух щеше да намали скоростта им.

Йегер бе настоял да имат очи във въздуха, които да следят непрекъснато Чумавия остров. Съответно Питър Майлс се бе свързал с „Хайбрид Еър Виъкълс“, притежаващи най-големия въздухоплавателен съд на света — „Еърлендър 50“.

Модерният дирижабъл беше пълен с напълно инертния хелий вместо с водород. За разлика от „Хинденбург“ от епохата на Първата световна война, нямаше опасност всеки момент да се превърне в огнено кълбо. С дължина сто и двайсет и ширина шейсет метра, „Еърлендър“ бе проектиран да извършва продължително наблюдение на обширен район и бе оборудван с най-съвременни радари и инфрачервени скенери.

Със скоростта си от сто деветдесет и пет километра в час и обхват три хиляди седемстотин и шейсет километра той бе в състояние да прелети разстоянието до брега на Източна Африка. Освен това екипажът му и хората на Йегер бяха работили заедно при предишната мисия в Амазония.

След като стигнеше брега на Източна Африка, „Еърлендър“ щеше да остане в постоянна орбита по време на мисията. Не беше нужно да лети директно над Малка Мафия — можеше спокойно да наблюдава острова от разстояние седемдесет километра.

Освен това дирижабълът щеше послужи за чудесно прикритие, ако привлечеше вниманието на Камлер. В тази част на Индийския океан се намираха някои от най-богатите залежи на природен газ в света. Китайците с тяхната „Китайска национална офшорна петролна корпорация“ правеха проучвания за няколко концесии в района. Официално дирижабълът пристигаше по искане на КНОПК, за да води наблюдение от въздуха.

„Еърлендър“ беше пристигнал над Малка Мафия трийсет и шест часа по-рано и оттогава бе изпратил десетки снимки на острова. Джунглата, изглежда, покриваше плътно цялата площ — с изключение на една писта, която бе дълга само колкото да позволи излитането и кацането на „Бъфало“ или друг подобен самолет.

Където и да бе разположил сградите си Камлер, те бяха скрити умело — или под гъстия балдахин на джунглата, или под земята. Това правеше мисията на екипа двойно по-предизвикателна и съответно допълнителните способности на дирижабъла ставаха още по-добре дошли.

Всъщност изпратеният в Източна Африка „Еърлендър 50“ бе свръхсекретна версия на летателния апарат. Зад гондолата под огромния балон се намираше товарен отсек, обикновено запазен за тежки товари. Но този „Еърлендър“ беше малко по-различен. Той бе летящ самолетоносач и огнева платформа с убийствени възможности. Товарният отсек играеше ролята на самолетна палуба с два британски „Таранис“ — високотехнологични стелт дронове.

С размах на крилете от десет метра и мъничко по-голяма дължина „Таранис“, кръстен на келтския бог на гръмотевиците, беше три пъти по-малък от американския „Рийпър“. А със скоростта си Max 1 — около хиляда двеста и трийсет километра в час — беше два пъти по-бърз. С двете си вътрешни ракетни установки „Таранис“ можеше да нанесе сериозен удар, а стелт технологията му го правеше на практика невидим за врага.

Вдъхновение за това преоборудване на „Еърлендър“ беше един американски филм отпреди Втората световна война за „Мейкон“, първия — и досега единствен — летящ самолетоносач, използвал модерни за времето си технологии. Под дългия си корпус с форма на пура „Мейкон“ имал серия трапеци. Бипланите „Спароухоук“ долитали под самолета и се закрепвали за тях, след което били прибирани вътре.

„Еърлендър 50“ имаше на борда си и AW-1509 „Уайлдкат“, бърз и много маневрен британски хеликоптер, способен да побере осем войници. Идеята беше машината да изтегли Иегер и хората му от Малка Мафия след приключването на мисията.

И Йегер трескаво се надяваше на борда му да се качат осем души — с Рут и Люк.

Беше сигурен, че жена му и синът му са някъде на острова. Всъщност имаше доказателство за това, макар че не го бе споделил с никого от останалите. Това бе нещо, което не бе готов да разкрие. Залогът бе твърде голям и не искаше да рискува някой да го отклони от основната му мисия.

На снимката, изпратена от Камлер, Рут и Люк бяха коленичили в клетка. На стената й имаше избледнял надпис — „Катави резерват — примати“.

Йегер — Ловеца — идваше.