Беър Грилс
Гореща зона (64)

63.

Очуканият „Боинг 747“ влезе в товарния терминал на лондонското летище „Хийтроу“. Открояваше се единствено с това, че му липсваха обичайните, подобни на люкове прозорци от двете страни.

Беше така, защото превозваният по въздух товар обикновено не е жив, така че какъв смисъл имаше от прозорци?

Но днешният товар бе изключение. Той беше съвсем жив и се състоеше от куп много раздразнени и силно стресирани животни.

Бяха оставени затворени в контейнери без никаква светлина през целия деветчасов полет и изобщо не бяха радостни от това. Гневни крясъци и писъци отекваха в кънтящия корпус на самолета. Малки, но силни ръце блъскаха вратите на контейнерите. Големи интелигентни очи на примати — кафяви зеници, обрамчени в жълто се стрелкаха насам-натам в търсене на път за бягство.

Такъв нямаше.

Джим Сийфлауър, главният карантинен офицер на Терминал 4, се грижете да е така. Издаде заповед да преместят пратката примати в големия карантинен център, отделен в единия край на мократа от дъжда писта. Напоследък на въпроса с карантината на приматите се гледаше много сериозно поради причини, които Сийфлауър разбираше добре.

През 1989 г. пратка маймуни от Африка пристигнала на летище „Дълес“ във Вашингтон. Контейнерите с животните били откарани с камиони в една лаборатория — „маймунска къща“, както я наричаха в занаята — в луксозното предградие Рестън.

По онова време законите за карантина не бяха толкова строги. Маймуните започнали да измират масово. Лабораторни работници започнали да се разболяват. Оказало се, че цялата пратка била заразена с ебола.

Накрая се наложило военните специалисти по химична и биологична защита да се намесят и да „заличат“ цялото място, унищожавайки всички животни до последното. Стотици болни маймуни били избити. Маймунската къща в Рестън била превърната в мъртва зона. Не бил оставен жив нито един организъм, дори микроб. След това лабораторията била запечатана и изоставена завинаги.

Единствената причина вирусът да не избие хиляди, ако не и милиони души била, че не се предавал по въздуха. Ако приличаше повече на грип, „рестънската ебола“, както стана известна, щеше да помете човешката популация като вирусна вихрушка.

Благодарение на чист късмет рестънската ебола беше овладяна. Но като последица от инцидента бяха въведени далеч по-строги и взискателни закони за карантина — същите, за чието прилагане трябваше да се погрижи Джим Сийфлауър днес на „Хийтроу“.

Лично той беше на мнение, че шестседмичният карантинен период е малко прекален, но рисковете оправдаваха новите правила. Пък и карантината гарантираше на него и екипа му прилични, надеждни и добре платени работни места, така че кой беше той, че да се оплаква?

Докато следеше как контейнерите — всеки с щампа „Катави резерват — примати“ ООД — се разтоварват от самолета, той си помисли, че пратката се състои от животни в необичайно добра форма. Обикновено няколко умираха по пътя — силният стрес от преместването си казваше думата. Тези мъници обаче бяха оцелели до един.

Изглеждаха пращящи от здраве.

Не беше и очаквал друго от КРИ. Бе приемал десетки техни пратки и знаеше, че компанията е една от най-добрите в бизнеса.

Наведе се да погледне в един от контейнерите. Винаги бе най-добре да прецениш общото състояние на пратката, за да можеш да управляваш по-добре карантинния процес. Ако имаше болни примати, те трябваше да бъдат изолирани, за да не разболеят и останалите. Верветката с черно лице и сребриста козина се свря в далечния ъгъл на контейнера. Приматите по принцип не обичаха да бъдат гледани отблизо в очите от хора. Приемаха го като заплашително поведение.

Този мъник обаче беше чудесен екземпляр.

Сийфлауър отиде при друг контейнер. Този път обитателят му се хвърли към решетките, заблъска ги с юмруци и оголи кучешките си зъби. Сийфлауър се усмихна. Този малък приятел определено бе настроен борбено.

Канеше се да се обърне, когато животното кихна — право в лицето му.

Сийфлауър спря и го огледа отново, но външно маймуната изглеждаше напълно здрава. Реши, че може би кихането беше просто реакция на студения и влажен лондонски въздух.

Когато всичките седемстотин примата се озоваха в карантинните клетки, работният ден на Джим беше свършил. Дори беше останал два часа извънредно до приключване на прехвърлянето.

Тръгна си от летището и пое към дома, като по пътя се отби за една бира в близкия бар. Беше се събрала обичайната тълпа и всички както винаги бъбреха и се наслаждаваха на питиетата и мезетата си.

Без да подозират нищо.

Джим почерпи по едно. Избърса пяната от брадата си с опакото на дланта и сподели няколко пакетчета чипс и фъстъци с приятелите си.

От бара се прибра у дома при семейството си. Поздрави жена си с голяма прегръдка и не пропусна да целуне трите си малки деца за лека нощ.

В домовете си из цял Лондон хората от екипа на Джим правеха горе-долу същото.

На следващия ден децата им отидоха на училище. Съпругите и приятелките им излязоха — на пазар, на работа, на гости у приятели и роднини. И дишаха. Навсякъде и през цялото време дишаха.

Приятелите на Джим от бара тръгнаха на работа с метро, влакове и автобуси към четирите краища на огромния оживен град. И дишаха. Навсякъде и през цялото време дишаха.

Злото започваше да се разпространява из Лондон с неговото население от осем и половина милиона души.