Беър Грилс
Гореща зона (61)

60.

Високо над африканските равнини дронът „MQ9 Рийпър“ на „Дженеръл Дайнамикс“ — наследникът на „Предатор“ — се готвеше да започне смъртоносната си жътва. От издутия нос на безпилотния самолет към земята се насочи невидим лъч и дронът започна да „боядисва“ целта си с горещия връх на лазера.

На около седем хиляди и шестстотин метра под него характерната форма на бял ленд роувър с логото „Уайлд Африка Сафарис“ на вратите се носеше напред, а онези вътре изобщо не подозираха за заплахата.

Събудени в малките часове, те бяха изпратени на спешна задача. Трябваше да отидат до най-близкото летище в Кигома, на около триста километра северно от Катави, за да вземат резервни части за хеликоптера.

Или поне така им беше казал Кьониг.

Слънцето току-що беше изгряло и се намираха на около час път до летището. Възнамеряваха да изпълнят задачата и да се махнат колкото се може по-скоро, защото планираха едно спиране по обратния път. Имаха да предадат ценна информация на местната банда бракониери, която щеше да им донесе добри пари.

Щом лъчът на дрона засече колата, щипките, държащи насочваната с лазер бомба GBU-12, се разтвориха. Източеният сив снаряд се отдели от крилото и се понесе към земята, насочван към горещата точка на лазера, отразена от тавана на джипа.

Перките на опашката се разгънаха, за да изпълнят по-добре функцията си. Като се нагласяха към движенията на колата, те насочваха умната бомба по криволичеща траектория, която непрекъснато се коригираше.

Според производителя „Рейтион“ GBU-12 имаше точност на попадение в радиус от един метър. Иначе казано, умната бомба обикновено улучваше на не повече от четири стъпки от горещата точка на лазера. Тъй като носещият се през африканската пустош ленд роувър беше широк пет стъпки и дълъг тринайсет, имаше предостатъчно място за грешка.

Секунди след освобождаването си GBU-12 влетя в облака прах зад джипа.

По една случайност тази бомба не беше толкова умна, колкото другите като нея. Заби се в африканската пръст на метър от джипа, малко пред предния калник.

Това на практика не промени резултата от удара.

Ударната вълна от експлозията запрати назъбени шрапнели по колата и я вдигна във въздуха, сякаш бе грабната и захвърлена от някаква гигантска ръка.

Джипът се преобърна няколко пъти, преди да спре обърнат на едната си страна. Гладните пламъци вече облизваха изкривените останки и поглъщаха онези, които имаха нещастието да са вътре.

На около хиляда и триста километра разстояние в кабинета си във Вашингтон Ханк Камлер се беше навел над светещия екран и гледаше на живо удара на дрона.

— Сбогом, господин Уилям Йегер — прошепна той. — И прав ти път.

Посегна към клавиатурата и натисна няколко копчета, за да извика програмата за криптирани имейли. Изпрати бързо съобщение с видеозапис на атаката с ниска резолюция, после щракна с мишката и стартира „Интел Ком“, сигурна и криптирана версия на „Скайп“, използвана от американските военни. С нейна помощ Камлер можеше да се свързва навсякъде по света, без да бъде проследен.

Чу се характерното позвъняване, преди да отговори глас.

— Стив Джоунс.

— Дронът нанесе удара си — съобщи Камлер. — Току-що ви изпратих видеозапис с джипиес координатите. Вземете кола на „Казани“ и идете да проверите. Намерете останките и се уверете, че телата са техните.

Стив Джоунс се намръщи.

— Нали казахте, че искате да го измъчвате колкото се може по-дълго. Това ви лишава — ни лишава — от отмъщението.

Изражението на Камлер стана сурово.

— Така е. Но беше стигнал твърде близо. Йегер и красивата му малка приятелка бяха дошли в Катави. Това е повече от близо. Така че повтарям — искам да съм сигурен, че труповете им са в останките на онази кола. Ако са се измъкнали по някакъв начин, трябва да ги откриете и да ги довършите.

— Заемам се — каза Джоунс.

Камлер прекъсна връзката и се облегна назад в стола си. От една страна, беше жалко, че трябваше да сложи край на измъчването на Уилям Йегер, но пък от друга, играта беше започнала да му омръзва. А и в известен смисъл бе подобаващо, че Йегер е умрял в Катави — най-любимото място на света на Ханк Камлер.

И негово убежище — за онова, което предстоеше.

Стив Джоунс погледна мобилния си телефон и масивното му брутално лице се намръщи. Лекият двумоторен „Отър“ се носеше над африканската савана, блъскан от горещите въздушни течения.

Изруга.

— Иегер мъртъв… Какво изобщо правя тук, мамка му? Да ме праща да ровя някакви печени трупове…

Усети, че някой го наблюдава. Погледна към пилотската кабина. Пилотът някакъв подобен на хипи шваба на име Фалк Кьониг — се взираше напрегнато в него. Очевидно беше подслушал разговора.

Вените на врата на Джоунс започнаха да туптят, а мускулите под ризата му се стегнаха агресивно.

— Какво? — изръмжа той. — Какво си ме зяпнал? Върши си работата и карай проклетия самолет.