Беър Грилс
Гореща зона (54)

53.

Йегер и Нарова си подаваха плоската манерка. Тя беше бонус, открит сред останките на хеликоптера. Макар че Нарова рядко пиеше, двамата бяха изтощени и имаха нужда от уискито за повдигане на духа.

Когато пристигнаха, наближаваше полунощ и мястото беше напълно изоставено. Дори малкото слонче липсваше, което бе добра новина. Надяваха се, че поне са спасили едно животно. Опразниха хеликоптера от вода, газирани напитки и храна, за да задоволят жаждата и глада си.

След това Йегер направи няколко обаждания по сателитния телефон. Първото беше до „Катави“ и се зарадва, когато чу Кьониг. Главният природозащитник на резервата беше корав човек, нямаше съмнение в това. Беше се върнал в съзнание и отново бе поел нещата в ръцете си.

Йегер обясни най-общо какво са направили с Нарова. Помоли да пратят някого да ги вземе и Кьониг обеща да излети призори. Йегер го предупреди да очаква доставка със следващия самолет и му каза да не отваря контейнерите, когато пристигнат.

Второто му обаждане беше до Раф във „Фалкенхаген“ с поръчка за железа и оръжия. Раф обеща да ги прати в „Катави“ в рамките на двайсет и четири часа с британска дипломатическа поща. Накрая Йегер му разказа за устройството, което трябваше да следят. Щом престанеше да се движи, Йегер и Нарова трябваше да научат, защото това щеше да означава, че бракониерите са пристигнали в базата си.

След като приключиха с обажданията, седнаха под една акация и отвориха манерката. Цял час седяха, деляха питието и правеха планове. Отдавна бе минало полунощ, когато Йегер видя, че манерката е почти празна.

Разклати я и остатъците от уискито се заплискаха вътре.

— Последни глътки, руска другарко? Е, за какво ще си говорим?

— Трябва ли да говорим? Вслушай се в пустошта. Като симфония е. А и в небето има магия.

Тя се излегна и Йегер последва примера й. Нощните насекоми свиреха в хипнотичен ритъм, зашеметяващото небе се простираше копринено над тях.

— Все пак, това е рядка възможност — рече Йегер. — Само двамата, без жива душа на километри.

— И за какво искаш да говорим? — промърмори Нарова.

— Знаеш ли какво? Мисля, че трябва да поговорим за теб. — Йегер искаше да й зададе хиляди въпроси, които досега така и не беше успял, и моментът бе повече от подходящ.

Нарова сви рамене.

— Не е кой знае колко интересно. Какво има за казване?

— Като начало можеш да ми кажеш как си се запознала с дядо ми. Така де, ако ти е бил като дядо, това не ни ли прави нещо като отдавна изгубени роднини?

Нарова се разсмя.

— Едва ли. Дълга история. Ще се опитам да я предам накратко. — Лицето й стана сериозно. — През лятото на 1944 г. младата рускиня Соня Олшаневска била пленена във Франция. Участвала във френската съпротива и поддържала радиовръзката им с Лондон. Германците я затворили в концлагер, за който вече си чувал — „Нацвайлер“. Това бил лагер за Nacht und Nebel затворници — такива, които по заповед на Хитлер трябвало да изчезнат в нощта и мъглата. Ако са знаели, че Соня Олшаневска е била агент на специалните служби, германците са щели да я измъчват и екзекутират, както правели с всички заловени агенти. За щастие, не са имали представа.

Натоварили я с работа в лагера. Робски труд. Някакъв високопоставен офицер от СС дошъл на посещение. Соня била красива жена. Той я избрал да му прави компания в леглото. — Нарова замълча за момент. — След време намерила начин да избяга. Успяла да откърти няколко дъски от свинарника и си направила стълба. С нейна помощ тя и двама други концлагеристи успели да прескочат електрическата ограда. Соня се добрала до американците. Там се срещнала с двама британски офицери, зачислени към американските части, също агенти на специалните служби. Разказала им за „Нацвайлер“ и когато Съюзниците продължили напред, ги завела в лагера.

„Нацвайлер“ бил първият концлагер, открит от Съюзниците. Никой не си представял, че подобни ужаси са възможни. Освобождаването му оказало невъобразим ефект върху двамата британски офицери. — Лицето на Нарова стана мрачно. — Но междувременно Соня била бременна в четвъртия месец. Носела детето на офицера от СС, който я изнасилил.

Нарова замълча, загледана нагоре в небето.

— Соня е баба ми. Твоят дядо, дядо Тед, е бил един от онези двама офицери. Видяното в лагера и силата на духа на Соня го впечатлили толкова, че той предложил да стане кръстник на нероденото й дете. На майка ми. Така познавам дядо ти.

Аз съм внучка на изнасилена от нацисти — тихо обяви Нарова. — Вече разбираш защо приемам лично всичко това. Дядо ти видя нещо в мен още когато бях малка. Обучи ме, оформи ме така, че да продължа делото му. — Тя се обърна към Йегер. — Научи ме да бъда най-добрият агент от „Тайните ловци“.

Двамата останаха смълчани сякаш цяла вечност. Йегер имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне. Колко добре е познавала дядо Тед? Посещавала ли го е някога в семейната къща на Йегер? Тренирала ли е с него? И защо всичко това е било пазено в тайна от семейството, включително и от него?

Йегер бе близък с дядо си. Беше му се възхищавал и именно неговият пример го бе вдъхновил да постъпи в армията. Чувстваше се някак засегнат, че дядо Тед не бе казал нито думичка за това.

Накрая студът надделя. Нарова се присламчи към Йегер.

— Просто заради оцеляването — промърмори тя.

Йегер кимна.

— Възрастни хора сме. Какво толкова може да стане?

Унасяше се, когато усети как главата й се отпусна на рамото му, а ръцете й го обгърнаха и Нарова долепи тялото си до неговото.

— Още ми е студено — сънено промърмори тя.

Йегер долавяше уискито в дъха й. Но също така долавяше топлия, потен, примамлив аромат на тялото й, което бе толкова близо, че му замайваше главата.

— В Африка сме. Не е чак толкова студено — възрази тихо той, докато я прегръщаше. — Така по-добре ли е?

— Малко. — Нарова се притисна в него. — Все пак не забравяй, че съм от лед.

Йегер потисна смеха си. Беше толкова изкушаващо да продължи — по лекото, интимно, опияняващо течение.

Част от него бе напрегната — трябваше някак да открие и спаси Рут и Люк. Но друга част от него — онази под въздействието на алкохола — за момент си спомни какво е да усеща докосването на жена. И дълбоко в себе си той копнееше да отвърне на допира.

В края на краищата, в момента не прегръщаше коя да е жена. Нарова беше изумително красива. А на лунната светлина изглеждаше направо зашеметяваща.

— Знаеш ли, господин Бърт Гроувс, ако играеш достатъчно дълго някоя роля, понякога започваш да я приемаш като истинска — промърмори тя. — Особено когато си прекарал толкова време близо до онова, което желаеш, но знаеш, че не можеш да имаш.

— Не можем да го направим — насили се да каже Йегер. — Рут и Люк са някъде там, някъде под онази планина. Живи са, сигурен съм. Още малко остава.

Нарова изсумтя.

— И какво, по-добре да умрем от студ ли? Schwachkopf.

Но въпреки характерната й ругатня тя не се отдръпна от него, нито пък той от нея.