Беър Грилс
Гореща зона (53)

52.

Йегер отброяваше секундите.

Бяха минали около седем минути, но от Нарова нямаше и следа. Очакваше я да се появи всеки момент. Не откъсваше очи от часовите при огъня, но там засега нямаше признаци на неприятности.

Въпреки това напрежението беше непоносимо.

Внезапно чу странно, задавено гъргорене откъм купчината слонова кост. За момент обърна очи натам, за да провери. Самотният страж беше изчезнал.

Видя как часовите при огъня се вцепеняват. Сърцето му заби като картечница, докато се прицелваше в тях с пистолета си.

— Хюсеин? — извика единият. — Хюсеин!

Очевидно те също бяха чули шума. Самотният страж не отговори и Йегер можеше да се досети защо.

Една от фигурите при огъня се изправи. Думите му — на суахили — долетяха до Йегер.

— Ще погледна. Сигурно е отишъл да пикае. — Мъжът тръгна през храстите към купчината слонова кост — към Нарова.

Йегер се канеше да се надигне през ръба и да й се втурне на помощ, когато зърна нещо. Една фигура пълзеше по корем през храстите към него. Беше Нарова, но в движенията й имаше нещо странно.

Когато тя приближи, Йегер осъзна на какво се дължи мудността й — мъкнеше един зъб зад себе си. С такъв товар никога нямаше да успее. Йегер излезе от прикритието си и се втурна приведен, грабна тежкия зъб и го помъкна към мястото, от което беше дошъл.

Спусна се във водата и плъзна зъба до себе си. Нарова се присъедини към него. Направо не беше за вярване, че не са ги видели.

Двамата заотстъпваха мълчешком. Нямаше нужда от думи. Ако Нарова не беше успяла да изпълни мисията, щеше да му каже. Но за кой дявол бе отмъкнала зъба?

Внезапно в нощта проехтяха изстрели.

Йегер и Нарова замръзнаха. Три изстрела от калашник, откъм купчината слонова кост. Несъмнено бяха открили делото на Нарова.

— Предупредителни изстрели — прошепна Йегер. — Бият тревога.

Последваха раздразнени викове, докато останалите в лагера се събуждаха. Йегер и Нарова се потопиха още по-дълбоко във водата, притиснали лица в тинята. В момента можеха единствено да останат напълно неподвижни и да се опитват да гадаят какво става само по слух.

Чуваха се викове и тропот на крака. Щракаха предпазители. Бракониерите викаха и крещяха объркано. Йегер усети как някой приближи брега само на метри от мястото, на което се криеха.

За момент бракониерът огледа водата и Йегер усети как погледът му се плъзва над тях. Напрегна се в очакване на предупредителен вик; за стрелба; за куршуми, забиващи се в плът и кост.

И тогава някакъв глас — властен глас — извика:

— В онази яма с лайна няма никого, идиот такъв. Иди да търсиш там!

Мъжът се обърна и се втурна към храсталаците. Йегер усети как фокусът на издирването се размива, когато бракониерите се пръснаха да претърсват района. Вонящото, бъкащо от болести блато ги беше спасило.

Тръгнаха с бавно пълзене, докато най-сетне стигнаха до мястото, от което бяха тръгнали. След като се увериха, че бракониерите са далеч, двамата излязоха на сушата и взеха скритите си раници.

Нарова спря за момент, извади ножа си и изплакна острието му във водата.

— Един от тях трябваше да умре. Взех това — посочи тя зъба — за прикритие. Да прилича на кражба.

— Умно — кимна Йегер.

От време на време чуваха по някой вик и изстрели, които отекваха в мрака. Издирването като че ли се беше преместило на изток и юг, далеч от водоема. Бракониерите очевидно бяха подплашени и гонеха призраци и сенки.

Йегер и Нарова оставиха зъба скрит в плитчините и тръгнаха през храстите. Предстоеше им дълъг преход, а обезводняването вече наистина започваше да си казва думата. Имаше обаче един приоритет, който беше по-належащ и от водата.

Когато решиха, че са се отдалечили на безопасно разстояние, Йегер спря.

— Трябва да се изпикая. И да проверя за пиявици.

Нарова кимна.

Нямаше място за спазване на приличие. Йегер се обърна и събу панталоните си. Както и очакваше, слабините му представляваха маса от гърчещи се черни тела.

Открай време мразеше проклетите пиявици. Бяха най-противните създания, по-гадни и от прилепите. След цял час пируване с кръвта му всяка от тях беше станала няколко пъти по-голяма от нормалните си размери. Започна да ги откъсва една по една и да ги изхвърля. След всяка оставаше струйка кръв, стичаща се по крака му.

След като приключи със слабините, той свали ризата си и повтори упражнението с врата и тялото. Пиявиците отделяха антикоагулант, който пречеше на кръвта да се съсирва известно време; така че, когато приключи, тялото му бе цялото окървавено.

Нарова също се обърна и събу панталоните си.

— Нужда от помощ? — шеговито предложи Йегер.

Тя изсумтя.

— Мечтай си. Заобиколена съм от пиявици, и ти включително.

Той сви рамене.

— Добре. Кърви си.

След като махнаха пиявиците, двамата се заеха да почистят оръжията си. Задължително трябваше да го направят, тъй като тинята и влагата бяха влезли между движещите се части. След това тръгнаха с бърза крачка на изток.

Нямаха храна и вода, но би трябвало да намерят предостатъчно при останките от хеликоптера.

Стига да успееха да се доберат до тях.