Беър Грилс
Гореща зона (32)

31.

— Резерватът си е съвсем истински, нали? — попита Йегер.

— Иначе казано, върви с организиране на сафари, хижи и така нататък, прав ли съм?

Питър Майлс кимна.

— Да. Хижата „Катави“. Петзвезден лукс.

— Добре, да кажем, че сте гости на хижата, но че сте доста вятърничави. По пътя към хижата решавате да изкачите върха Горящи ангели, просто защото го има. Най-високата точка по устието на кратера се намира извън границите на забранената зона, нали?

— Да — потвърди Майлс.

— Значи, пътувате към хижата и виждате страхотния връх. Имате време и си казвате, какво пък толкова? Малко е стръмно, но като стигате горе, виждате отвесните скали, спускащи се към кратера долу. Забелязвате отвора на пещера — тъмна, загадъчна, привличаща. Не знаете, че се намира в забранена територия. Откъде бихте могли? Решавате да се спуснете долу и да разгледате. Това е маршрутът ни към пещерите и поне има добро обяснение за действията ни.

— Че какво му е лошото на плана? — вметна Нарова.

— Има една важна подробност. Вятърничави, нали така? Това е ключът. Какви хора са вятърничави? Не и група калени бойци като нас. — Йегер поклати глава. — Младоженците са вятърничави. Някаква богата двойка младоженци. От онези, които прекарват медения си месец в петзвезден лукс.

Погледът на Йегер се премести от Нарова към Джеймс и обратно.

— Това сте вие двамата. Господин и госпожа Бърт Гроувс, с издути портфейли и размътени от любов мозъци.

Нарова впери поглед в брадатата грамада на Джо Джеймс.

— Аз и той? Защо ние?

— Ти, защото никой от нас няма да тръгне да дели хижа за сафари с друг мъж — отвърна Йегер. — И Джеймс, защото щом си обръсне брадата и се подстриже, ще бъде идеален.

Новозеландецът поклати глава и се усмихна.

— А какво ще правиш ти, докато двамата с прекрасната Ирина вървим към африканския залез?

— Ще бъда плътно зад вас — отвърна Йегер. — С оръжията и подкреплението.

Джеймс почеса огромната си брада.

— Един проблем, освен бръсненето на това нещо… Не давам гаранции, че ще мога да държа ръцете си далеч от Ирина. Така де, колкото и да съм…

— Млъквай, Осама Бин Лайнар — сряза го Нарова. — Мога да се грижа за себе си.

Джеймс сви добродушно рамене.

— Сериозно, има проблем. Камиши, Алонзо и аз сме още под наблюдение, не забравяй. Имаме кожна лайшманиоза и ни е забранено да се натоварваме. А доколкото мога да преценя, операцията няма да е от леките.

Джеймс не се майтапеше за болестта. В края на експедицията в Амазония той, Алонзо и Камиши бяха прекарали няколко седмици в джунглата. По време на епичния им изход бяха хапани от пясъчни мухи — миниатюрни тропически насекоми колкото връх на топлийка.

Мухите бяха снесли яйцата си под кожата им, за да могат ларвите да се хранят с живото месо. Ухапванията се бяха превърнати в открити, сълзящи язви. Единственото лечение бе серия инжекции пентостам — много отровно лекарство. Всяка инжекция бе като вкарване на киселина във вените. Пентостамът беше толкова опасен, че можеше да отслаби сърцето и дихателната система, поради което беше и забраната на активна физическа дейност.

— Остава Раф — предложи Йегер.

Джеймс поклати глава.

— При цялото ми уважение, но Раф просто не е за тази роля. Извинявай, приятел, но е заради татуировките и косата. Никой няма да се върже. И това означава — той посочи Йегер, — че оставаш само ти.

Йегер хвърли поглед към Нарова. Изобщо не изглеждаше смутена от обсъжданията. Не че беше особено изненадан. Тя сякаш беше лишена от повечето човешки усещания как трябва да общуват хората помежду си, особено когато ставаше въпрос за общуване между половете.

— Ами ако хората на Камлер ни разпознаят? Вероятно разполагат с наши снимки, със сигурност поне с мои — възрази той. Това беше основната причина да не предложи от самото начало да отиде с Нарова.

— Има две възможности — обади се Питър Майлс. — И между другото, планът ми харесва. Ще бъдете маскирани. Крайната възможност е пластична хирургия. Не толкова крайната е да променим външността ви, доколкото е възможно, без да ви подлагаме под ножа. И в двата случая разполагаме с хора, способни да го направят.

— Пластична хирургия ли? — втрещи се Йегер.

— Не е толкова необичайно. Госпожица Нарова се е подлагала вече два пъти. Всеки път подозирахме, че противникът знае как изглежда. Всъщност „Тайните ловци“ имат дълга история за подлагането под ножа.

Йегер вдигна ръце.

— Добре, вижте, не може ли да го направим без клъцване и рязане?

— Можем и в този случай ще станете блондин обяви Майлс. — И за всеки случай съпругата ви ще бъде пленителна брюнетка.

— Не е ли по-добре огненочервена коса? — предложи Джеймс. — Ще подхожда много повече на темперамента й.

— Гледай си работата, Осама — изсъска Нарова.

— Не, не. Блондин и брюнетка. — Питър Майлс се усмихна. — Ще бъде перфектно, повярвайте ми.

След като се разбраха по този въпрос, събранието се разпусна. Всички бяха уморени. Престоят дълбоко под земята караше Йегер да се чувства странно неспокоен и раздразнителен. Копнееше за полъха на вятър и слънчева светлина.

Но първо трябваше да направи още едно нещо. Забави се, докато другите излизаха, след което отиде при Майлс, който прибираше компютъра и проектора.

— Може ли да поговорим на четири очи?

— Разбира се. — Майлс се огледа. — Мисля, че сме сами.

— Е. любопитно ми е — започна Йегер. — Защо наблегнахте толкова на опитите върху хора? Сякаш смятате, че това е свързано лично с мен?

— А, това ли… Не съм много добър в скриването на истината, особено когато ме тревожи… — Майлс отново включи лаптопа си. Ще ви покажа нещо.

Той щракна върху един файл и отвори изображението. Мъж с бръсната глава, в пижама на черни и бели райета, свлечен до гола, облицована с плочки стена. Очите му бяха затворени, челото сбърчено, а устата му беше отворена в беззвучен писък.

Майлс погледна към Йегер.

— Газовата камера на „Нацвайлер“. Както при повечето си дейности, нацистите са документирали много подробно експериментите си е отровен газ. Има четири хиляди подобни снимки. Някои са много по-смущаващи, защото показват опити върху жени и деца.

Йегер имаше ужасното предчувствие накъде бие Майлс.

— Кажете ми го направо. Трябва да знам.

Възрастният мъж пребледня.

— Никак не ми е приятно да го казвам. И не забравяйте, че това са само подозрения… Но Ханк Камлер държи жена ви и детето ви. В ръцете му са. Той — или хората му — ви изпратиха доказателство, че са още живи. Или че най-малкото са били живи до неотдавна.

Няколко седмици по-рано Йегер беше получил имейл с прикачен файл. Когато го отвори, видя снимка на Рут и Люк; бяха на колене и синът му държеше вестник — доказателство, че са били живи на тази дата. Това беше част от опита да измъчват и пречупят Йегер.

— Тук вече си съчинявам. Държи семейството ви и рано или късно ще трябва да изпита своя Gottvirus върху живи хора, ако иска да докаже без никакви съмнения…

Гласът му замря. Очите му бяха пълни с мрачна болка. Остави останалото неизказано. Колкото до Йегер, нямаше нужда да му го казват.

Майлс го погледна изпитателно.

— Още веднъж съжалявам, че сметнахме, че трябва да ви подложим на изпитание.

Йегер не отговори. Точно сега това беше последното, за което го бе грижа.