Джеймс Балард
Небостъргач (6)

6. Опасност из небесните улици

Ричард Уайлдър прекара целия ден в подготовка за своето изкачване. След шумната нощ, през която трябваше час по час да успокоява синовете си и кискащата се Хелън, той се отправи към телевизионното студио. Там отмени всичките си ангажименти и каза на секретарката, че ще отсъства през следващите няколко дни. Дори не забеляза озадачената й физиономия и любопитните погледи, които му хвърляха колегите от околните офиси — той бе обръснал само лявата половина на лицето си и не се бе преобличал от предния ден. Щом седна зад бюрото, моментално заспа и захърка шумно върху пликовете с непрочетена кореспонденция. След не повече от час се събуди, грабна куфарчето си и пое обратно към къщи.

Краткият период, през който се бе отделил от жилищната сграда, му се струваше почти като сън в своята нереалност. Остави колата на паркинга, без да я заключва, и пое към главния вход. Обзе го нарастващо чувство на облекчение. Дори отпадъците, пръснати наоколо, празните бутилки и изпоцапаните коли със счупени предни стъкла по странен начин подсилваха неговата увереност, че единствените истински събития в живота му са тези, случващи се в небостъргача.

Макар да минаваше единайсет часа, Хелън и децата още спяха. Мебелите във всекидневната и спалните тънеха под слой бял прах, сякаш се бе завърнал при апартамента и тримата му летаргични обитатели след дълги векове, през които всичко се бе вкаменило. През нощта бе успял да запуши климатиците и сега въздухът наоколо не потрепваше. Той сведе очи към съпругата си, лежаща сред детските книжки, които бе преглеждала. Знаеше, че само след няколко часа ще трябва да я напусне и съжали, задето е твърде слаба, за да дойде с него. Би предпочел да извършат експедицията заедно.

За да проясни мислите си преди изкачването, Уайлдър се залови да почиства апартамента. Излезе на балкона и смете фасовете и натрошените стъкла, презервативите и скъсаните вестници, хвърлени от горните етажи. Вече не помнеше кога точно е взел решението да стигне до покрива на сградата, нито имаше ясна представа какво ще прави, щом се озове там. Добре си даваше сметка и за драстичното разминаване между простото натискане на един асансьорен бутон до върха и митологизираната версия на подвига, който се канеше да извърши.

Същата капитулация пред една логика, по-силна от разума, се наблюдаваше и в поведението на съседите му. Във фоайето нададе ухо на последните слухове. По-рано същата сутрин се бе състояла сериозна схватка между жителите на 9-ия и 11-ия етаж. Молът на десетия сега бе ничия земя между две воюващи фракции — тази от долните девет нива и другата, обитаваща средната секция на небостъргача. Въпреки нарастващия тормоз и насилие никой не изглеждаше особено притеснен. Посещенията в супермаркета, магазина за алкохол и фризьорския салон продължаваха както и преди. По някакъв начин жителите бяха успели да се нагодят към този двоен стандарт. Дори тонът им, когато описваха изблиците на враждебност, бе спокоен и делови, като на цивилни в разкъсван от война град, справящи се с поредното въздушно нападение. През ума на Уайлдър за пръв път се стрелна мисълта, че те всъщност приветстват разрухата в сградата и растящата конфронтация помежду си. Те ги сближаваха, слагаха край на хладната изолация от изминалите месеци.

Следобед той поигра със синовете си в очакване на падането на мрака. Хелън се движеше из апартамента беззвучно като сянка и по нищо не личеше, че го забелязва. След неудържимите пристъпи на смях от предната вечер, лицето й бе восъчно и безизразно. Само дясното ъгълче на устата й потрепваше в лек тик, сякаш отразяваше някакви сътресения дълбоко в съзнанието й. Докато я наблюдаваше как реши механично косите на момчетата, неспособен да измисли начин, по който да й помогне, Уайлдър почти повярва, че всъщност той е напуснат от нея, а не обратното.

Накрая, с превалянето на деня, първите обитатели започнаха да се прибират от работа. Сред тях беше и Джейн Шеридан, актрисата, с която имаха кратка връзка преди шест месеца. Като по ирония, той я бе прекратил именно заради трудността да стига до апартамента й на 37-ия етаж. Докато я гледаше как слиза от колата, си спомни колко неловко се бе чувствал там. През цялото време не го напускаше мисълта за разстоянието до земята, за съпругата и синовете му, пъплещи някъде ниско долу, като експлоатираните жени и деца от деветнайсети век. Докато правеха секс на работещ телевизор в спалнята й с копринени тапети, му се струваше, че се рее над града в луксозен частен самолет, оборудван с будоар и коктейлбар. Дори разговорите им, интонацията и думите, които използваха, бяха стилизирани, като между двама непознати, случили се на съседни седалки по време на полет.

Актрисата се упъти към отделния вход за експресните асансьори, пристъпвайки внимателно сред натрошените стъкла и бирени кутийки. Едно пътуване заедно с нея щеше да го отведе, подобно на пряка стълбичка в настолна игра, практически до самия връх на небостъргача само с едно търкулване на зарчето.

Хелън вече слагаше момчетата да спят. Бе преместила гардероба и скрина около леглата им в опит да ги предпази от шумовете, които щеше да донесе нощта.

— Ричард…? Излизаш ли някъде…?

Докато изричаше думите, тя за кратко излезе от дълбокия кладенец на съзнанието си, даде си сметка за няколко секунди, че тя и синовете й ще останат сами.

Уайлдър изчака моментът на просветление да премине, наясно с трудността да й опише мисията, която сам си бе възложил. Накрая Хелън приседна върху тяхното легло, с ръка върху купчината детски книжки, и с каменно лице изгледа отражението му в огледалото, докато той излизаше в коридора.

* * *

Оказа се, че да хване асансьор до 37-ия етаж е практически невъзможно. Петте кабини, които стигаха дотам, бяха или повредени, или застопорени с отворени врати някъде по горните нива.

Фоайето на втория етаж гъмжеше от негови съседи — някои с делови костюми, други по бански, които спореха оживено като недоволни туристи, зарязани от туроператора. Уайлдър си проправи път към стълбището и започна дългото изкачване до десетия етаж, откъдето имаше по-големи шансове да си осигури превоз до върха.

На петия етаж се размина с десетина членове от наказателния отряд на пилотите, връщащи се от поредната си неуспешна мисия. Гневни и изнервени, те викаха по хората, които ги обсипваха с подигравки от горните площадки. Оказа се, че входът към мола е блокиран от чинове, взети от началното училище и хвърлени надолу по стълбите. Отрядът, състоящ се най-вече от родители на деца, посещаващи училището, се бе опитал да разчисти барикадата, но бе отблъснат от жителите на средната секция, събрали се там в очакване магазинът за алкохол да бъде наново зареден със стока.

Самият Уайлдър нямаше това затруднение, защото, докато стигне мястото, защитниците на редута вече се бяха оттеглили. Той прекрачи натрошените чинове и пръснатите наоколо цветни моливи и флумастери. Тъкмо съжаляваше, че не може да ги заснеме, когато забеляза двама жители на 18-ия етаж — един инженер-химик и един мениджър човешки ресурси, застанали край вратата. Всеки от тях държеше кинокамера и документираше сцената, следейки с обектива изкачващия се Уайлдър.

Той ги остави да довършват съмнителния си частен репортаж, бутна летящите врати и влезе в широкото, открито пространство на мола. В супермаркета стотици хора се блъскаха един друг, грабеха от рафтовете бутилки вино и почистващи препарати сред бъркотията от колички, задръстили проходите. Гълчавата от гневни гласове се примесваше с непрестанния звън на касовите апарати. Междувременно, на фона на цялото това стълпотворение, редица жени седяха под сушилните апарати във фризьорския салон и спокойно четяха списанията си. Двамата касиери от вечерната смяна в банковия клон безстрастно брояха банкноти.

Уайлдър се отби да надникне в пустеещия басейн. Нивото на водата бе спаднало с поне петнайсет сантиметра, сякаш някой крадеше жълтеещата течност. В средата плуваше празна винена бутилка, заобиколена с помия от цигарени фасове и разпадащи се угарки от пури. Под дъските на трамплините призрачно се носеше разгънат вестник, чието неясно заглавие приличаше на послание от друг свят.

Във фоайето се бе събрала гъста тълпа, думкаща по вратите на асансьорите. Ръцете на мнозина тегнеха от кашони с напитки и торби с продукти — горивото за агресивните партита на предстоящата вечер. Уайлдър се върна обратно към стълбището. Все някъде асансьорите щяха да се поизпразнят и да му дадат шанс да се качи.

Тук поне нямаше никакви препятствия и той вземаше стъпалата по две наведнъж. Колкото по-нависоко се изкачваше човек, толкова по-неохотно живущите в сградата ползваха стълбите, сякаш това по някакъв начин ги принизяваше. На една от площадките хвърли поглед към дребните като играчки коли на паркинга. Зад тях далечната извивка на реката се точеше към тъмнеещия силует на града като пътен знак, сочещ към забравен свят.

Тъкмо подминаваше 14-ия етаж, прескачайки купчините смет, когато долови над главата си някакво движение. Спря и се заслуша, но тишината се нарушаваше единствено от собственото му тежко дишане. В следващия миг към него полетя кухненски стол, запратен от невидим нападател три етажа по-горе. Той отскочи, а столът удари парапета и като закачи дясната му ръка със стоманения си крак, пропадна с громолене в шахтата.

Уайлдър се притисна до стената, за да се прикрие, и взе да потърква удареното място. Поне трима или четирима души го очакваха, потропвайки демонстративно с пръти по металните перила. Със стиснати юмруци, той затърси около себе си някакво оръжие. Опасност по небесните улици — първият му импулс бе да се впусне в безогледна контраатака. Знаеше, че с мощната си физика е способен да преодолее всеки трима обитатели на небостъргача — тези затлъстели и обездвижени счетоводители и адвокати, подтиквани към благовъзпитано насилие от своите нахални съпруги. И все пак си наложи да се успокои — ако щеше да стигне до върха, това трябваше да стане с хитрост и коварство, а не чрез груба сила.

Върна се обратно до долната площадка. През стените на асансьорната шахта можеше да чуе движението на кабините, тихото жужене на стоманените въжета. Пътниците се прибираха в своите жилища. Входът към фоайето на 13-ия етаж обаче се оказа залостен. Отвътре смръщено го изгледа нечие лице, добре гледана ръка му махна да си върви.

Чак до десетия етаж всички междинни врати бяха или заключени, или барикадирани. Раздразнен, Уайлдър се озова отново на нивото на мола. Пред асансьорите все така чакаше голяма тълпа. Тя бе разделена на ясно обособени групи, всяка от които наложила свой собствен пропускателен режим.

Той ги остави и закрачи към супермаркета. Рафтовете вече бяха опразнени и персоналът си бе отишъл, заключвайки преди това въртящите се прегради. Уайлдър се прехвърли през една от тях и тръгна към складовите помещения в дъното. Зад пирамидите от празни кашони се намираше една от трите основни сервизни шахти на небостъргача, през която минаваха товарен асансьор, както и магистралните линии на водата, климатизацията и електроснабдяването.

Уайлдър натисна копчето и асансьорът тромаво пристигна. Голям като вагон, той бе предназначен за превозване на кухненски острови, вани и душкабини, както и на огромните абстрактно-импресионистични картини, предпочитани от жителите на небостъргача.

Той дръпна стоманената решетка и едва тогава забеляза свитата в ъгъла млада жена. Въпреки бледия си и недохранен вид, тя го гледаше с интерес, сякаш доволна да го приветства в уединената си територия.

— Колко далеч искаш да стигнеш? — го попита. — Можем да пътуваме навсякъде. Аз ще те придружа.

Беше масажистката от петия етаж, една от бродягите, които прекарваха времето си в скитане из сградата и формираха нещо като невидима прослойка.

— Ами… какво ще кажеш за 35-ия етаж?

— Хората на 30-ия са по-мили. — Тя с опитно движение натисна бутоните, активирайки масивните врати. След секунди кабината вече тежко се носеше нагоре. Момичето му се усмихна окуражително, сякаш ободрено от движението.

— Ако трябва да продължиш и по-нагоре, ще ти покажа как. Има въздушни шахти, които могат да се ползват. Проблемът е, че в тях се завъдиха кучета и напоследък стават все по-гладни…

* * *

Час по-късно, когато стъпи в пищно застланото фоайе на 37-ия етаж, Уайлдър си даде сметка, че е открил цяла една нова сграда във вътрешността на онази, която първоначално бе обитавал. Преди да се раздели с младата масажистка, двамата бяха избродили безкрайна плетеница от хоризонтални и вертикални проходи и шахти, транзитни пътища, даващи външен израз на одисеята, разиграваща се в главата й. Маршрутът им включваше прехвърляне на втори товарен асансьор на 28-ия етаж, движение по серия от коридори, заобикалящи враждебните анклави, и най-сетне ползване на друг асансьор за разстояние само от един етаж. Това даде възможност на Уайлдър да види начина, по който се бяха организирали средните и горните нива на небостъргача.

Докато собствените му съседи си оставаха една объркана паплач, обединена единствено от собственото си чувство на безсилие, тук всеки членуваше в местна група от трийсетина апартамента. Неформалните кланове обхващаха по два или три етажа, в зависимост от архитектурното устройство на коридорите, фоайетата и асансьорите. Съществуваха около двайсет такива групи, всяка в сепаративен съюз с тези от двете си страни. Бдителността навсякъде бе на повишено ниво. Издигаха се бариери, залостваха се пожарни изходи, боклукът се изхвърляше директно в стълбищната шахта или се стоварваше на площадките на съперниците.

На 29-ия етаж Уайлдър се натъкна на комуна, съставена изключително от жени — група апартаменти, доминирани от възрастна детска писателка, дама със страховита физика и характер, която споделяше жилището си с три стюардеси от първия етаж. Той мина плахо по въпросния коридор, доволен от компанията на младата масажистка. Това, което го смути, докато жените го разпитваха по двойки иззад полуотворените си врати, бе явната им враждебност — не само защото беше мъж, но и защото очевидно се опитваше да достигне ниво над тяхното собствено.

Сега пристъпи с облекчение в празното фоайе на 37-ия етаж и застана край вратата на стълбището, подозрителен, че не вижда никаква охрана. Обитателите тук сякаш нямаха и представа какво се случва под нозете им. Килимите в смълчаните коридори бяха достатъчно дебели, за да ги изолират и от самия ад.

Уайлдър отиде до апартамента на Джейн Шеридан. Предполагаше, че тя ще се удиви на появата му, но положително ще го пусне да пренощува. А на следващия ден щеше да се пренесе при нея окончателно и да посещава Хелън и децата само на отиване и връщане от работа в студиото.

Той натисна звънеца и отвътре се чу плътният й, почти мъжки глас, познат от безброй телевизионни сериали. Най-сетне вратата се отвори, задържана от поставената верига. Щом очите им се срещнаха, веднага стана ясно, че е била известена за неговото идване. Имаше неловко напрегнат вид, като зрител, принуден да гледа някой, който всеки момент ще претърпи инцидент. Уайлдър си спомни, че бе споменал за крайната си цел пред един от женските постове за бдителност.

— Джейн, ти си ме очаквала. Поласкан съм.

— Виж, Ричард, не мога да…

Преди Уайлдър да успее да отговори, вратата на съседния апартамент се отвори рязко. В него се впериха пълните с неподправена омраза погледи на данъчен специалист от 40-ия етаж и на един мускулест хореограф, с когото навремето неведнъж си бяха подхвърляли медицинската топка във фитнеса на 10-ия етаж.

Той разбра, че присъствието му е нежелано и понечи да си тръгне, но пътят му за отстъпление бе отрязан. Група от шестима мъже, появили се откъм фоайето, преграждаше коридора. Те носеха анцузи и бели маратонки и на пръв поглед приличаха на спортен отбор от ветерани, с тази разлика, че всеки носеше по една полирана дървена палка. Водач на импровизирания отряд, състоящ се от борсов посредник, двама педиатри и трима старши научни сътрудници, бе Антъни Роял. Както обикновено, беше облечен в бялата си куртка за сафари, която открай време дразнеше Уайлдър, напомняйки му за ексцентричен началник на трудов лагер или надзирател в зоологическа градина. Светлините от тавана блестяха в русата му коса и открояваха белезите по челото — объркващо послание, увиснало като серия от въпросителни знаци над суровото му изражение. Роял приближи наперено, размахал хромиран бастун. Уайлдър наблюдаваше лъскавата му повърхност, умирайки от желание да го усуче около врата му.

Макар добре да разбираше, че е попаднал в капан, се изсмя гласно при вида на налудничавата групичка. В този момент лампите примигнаха предупредително, а после угаснаха съвсем. Той притисна гръб в стената, а палките взеха да потропват търсещо около него. От отворената врата на Джейн Шеридан го заслепи лъч на фенерче.

Групата от ветерани пристъпи към заучения си номер и около него се заиздигаха ръце, посипвайки раменете му с внезапна вихрушка от удари. Преди да падне, успя да сграбчи нечия палка, но другите бързо го повалиха върху застлания с килим под в краката на Антъни Роял.

* * *

Когато се събуди, бе проснат на дивана във фоайето на приземния етаж. Около него блестяха луминесцентни светлини, отразяващи се в стъклените окачени тавани. Уайлдър имаше чувството, че безцветното им сияние открай време се носи някъде вътре в главата му. Пред асансьорите чакаха двама живущи, прибрали се късно в небостъргача. Стиснали здраво куфарчетата си, те напълно го игнорираха, явно вземайки го за пиян.

Той с мъка раздвижи натъртените си рамене и потърка подутината зад дясното си ухо. Щом успя да стане от дивана, се отправи към главния вход и се опря на стъклените врати. Редиците от паркирани коли се простираха в мрака — достатъчно транспорт, за да го евакуира до хиляда и една дестинации. Отвън нощният въздух бе прохладен и той, уловил врата си с длан, вдигна поглед към фасадата. Почти можеше да различи светлините на 37-ия етаж. Изведнъж се почувства изтощен колкото от смазващото тегло на сградата, толкова и от собствения си неуспех. Небрежният му и необмислен опит да се изкачи до върха бе свършил по унизителен начин. В известен смисъл той бе отхвърлен повече от небостъргача, отколкото от Роял и неговите приятели.

Тъкмо сведе очи от покрива и забеляза жена си, която наблюдаваше от балкона на втория етаж. Въпреки раздърпаните дрехи и насиненото му лице, в израза й не личеше загриженост, сякаш вече не го познаваше.