Джеймс Балард
Небостъргач (3)

3. Първа смърт

Безоблачното небе се простираше пусто и оцъклено над бетонните стени и площади на жилищния комплекс. Призори, след обърканата нощ, Лейнг излезе на балкона и погледна надолу към смълчаните паркинги. На повече от половин километър на юг реката следваше обичайното си течение откъм града, но той продължи да се взира в пейзажа, очаквайки в него да са настъпили някакви радикални промени. Загърнат в хавлиения халат, предпазливо разтри натъртените си рамене. Макар на момента да не го бе осъзнал, партитата бяха изпълнени с осезаема доза физическо насилие. Пръстите му докосваха чувствителната кожа и мускулатурата под нея, сякаш в търсене на другия му „аз“ — онова на физиолога, нанесъл се в тиха гарсониера в скъпия жилищен блок шест месеца по-рано. Всичко бе започнало да излиза изпод контрол. Обезпокоен от неспирния шум, той бе спал не повече от час. Макар сега сградата да тънеше в тишина, последният от стотината купони бе свършил едва преди броени минути.

Далеч под него предните редици от паркирани коли бяха нашарени с петна от счупени яйца, вино и сладолед. Поне дузина предни стъкла бяха счупени от хвърлени бутилки. Дори в този ранен час двайсетина от живущите стояха по балконите си, взирайки се в пораженията в подножието на бетонната планина.

Лейнг разсеяно се залови да приготвя закуска, наливайки останалото в кафеварката студено кафе. Трябваше му усилие, за да си припомни, че тази сутрин има занятия в медицинския факултет. Вниманието му бе изцяло приковано върху събитията, развили се в блока, сякаш тази огромна постройка съществуваше единствено в главата му и щеше да изчезне, ако спре да мисли за нея. Докато оглеждаше в кухненското огледало изцапаните си с вино ръце и небръснатото, но изненадващо свежо лице, опита да подреди мислите си. Смущаващият образ на групата жени на средна възраст, налагащи младата масажистка, отместваше цялата реалност около него в една друга плоскост. Той дори не си даваше сметка доколко собствената му реакция — чевръстият начин, по който се бе отстранил от пътя им — обобщава развоя на събитията.

В осем часа Лейнг излезе за работа. Подът на асансьора бе заринат от счупени стъкла и бирени кутийки. Част от таблото с бутоните бе откършена, явно в опит да се попречи на живущите от по-долните етажи да ползват кабината. Докато прекосяваше паркинга, той хвърли поглед назад към небостъргача с усещането, че част от съзнанието му остава там. Когато стигна във факултета, тръгна по празните коридори, възстановявайки с усилие разположението на кабинетите и аудиториите. Влезе в една от залите за дисекции на отдела по анатомия и тръгна покрай редиците поцинковани маси, взирайки се в частично разчленените трупове. Постъпателната ампутация на крайници и гръдни кошове, на глави и кореми от екипите студенти, които до края на срока щяха да сведат всяко от телата до купчина кости с погребално етикетче, напълно съответстваше на разпада на света около небостъргача.

В течение на деня, докато водеше класовете и обядваше с колегите си в столовата, Лейнг не преставаше да мисли за жилищния блок, тази кутия на Пандора, чиито хиляди капаци един по един се отваряха навътре. Мина му през ума, че доминиращите обитатели на сградата, онези, които най-сполучливо се бяха адаптирали към съществуването в нея, всъщност не са буйните пилоти и филмови техници от долните етажи, нито обитаващите висините данъчни консултанти със своите злонравни, агресивни съпруги. Макар на пръв поглед тези хора да провокираха цялата враждебност и напрежение, същинските виновници бяха тихите и сдържани жители, като зъбния хирург Стийл и неговата жена. Това бе нов социален тип, създаден от високото строителство и приспособен към неговите изисквания — хладен, неемоционален, неподатлив на психологически натиск, виреещ като еволюирал механичен вид в неутрална атмосфера. Това бе индивидът, задоволяващ се да не прави нищо, освен да седи в безбожно скъпия си апартамент, да гледа телевизия с намален звук и да чака съседите му да допуснат грешка.

Дали скорошните инциденти не представляваха сетен опит за бунт от страна на Уайлдър и пилотите от авиолиниите срещу тази неумолима логика? За съжаление, те нямаха шансове за успех именно защото опонентите им бяха хора, доволни от живота в небостъргача, хора, които нямаха особени възражения спрямо безличния пейзаж от стомана и бетон, не се притесняваха от навлизането в личния им живот на правителствени агенции и на организации за обработка на данни — нещо повече, дори приветстваха тези невидими вмешателства и ги ползваха за свои собствени цели. Те бяха първите, усвоили новия вид съществуване от края на двайсети век. Вирееха от бързия оборот на познанствата, от липсата на ангажираност към околните, от пълната самодостатъчност на един живот, в който, след като не се нуждаеха от нищо, никога не оставаха разочаровани.

Съответно техните действителни нужди навярно щяха да се проявят по-късно. Колкото по-сух и безчувствен ставаше животът в небостъргача, толкова по-богати възможности предлагаше. Със самата си ефективност сградата поемаше върху себе си функцията да поддържа социалната структура. За първи път тя премахваше нуждата от потискане на антисоциалното поведение и ги оставяше свободни да изследват всяко свое отклонение или своенравен импулс. Именно в тези области щяха да се осъществят най-важните и интересни аспекти от съществуването им. Скрити на сигурно в черупката на блока, като пътници на борда на автоматично пилотиран лайнер, те можеха да се държат по всеки начин, който пожелаят, да изследват най-тъмните кътчета на съзнанието си. В много отношения небостъргачът бе модел на всичко, което технологиите бяха постигнали, за да направят възможна изявата на истински „свободната“ психопатология.

* * *

През дългия следобед Лейнг спа в офиса си в очакване на момента, когато можеше да напусне факултета и да се прибере у дома. Когато той най-сетне настъпи, подкара с висока скорост покрай полузавършеното телевизионно студио, но бе задържан за пет минути от дълга колона бетоновози, влизащи в строителния обект. Именно тук Антъни Роял бе ранен в своята катастрофа с маневриращ на заден ход булдозер. Лейнг често си мислеше колко е иронично — а също така типично за противоречивата натура на Роял, — че той не само бе станал първата жертва на автопроизшествие в квартала, но и сам бе проектирал мястото на злополуката си.

Подразнен от забавянето, Лейнг барабанеше с пръсти по волана. По някаква причина бе убеден, че в негово отсъствие се случват важни събития. И действително, когато към шест часа достигна жилищния блок, научи, че са се случили цяла поредица нови инциденти. След като се преоблече, се отби при Шарлът Мелвил за по едно питие. Тя се бе прибрала от рекламната агенция още към обяд, разтревожена за сина си.

— Не ми се щеше да го оставям сам тук, детегледачките са толкова ненадеждни. — Тя сипа уиски в чашите им, жестикулирайки с бутилката така, сякаш се канеше да я метне през балкона. — Робърт, какво става тук? Сякаш сме във военна зона. Вече дори ме е страх да се кача в асансьора.

— Нещата не са чак толкова зле, Шарлът — чу се да произнася той. — Няма повод за притеснения.

Наистина ли вярваше, че животът продължава да тече гладко? Въпреки уверения си тон не можеше да не признае, че каталогът от безредици и провокации бе твърде дълъг за един-единствен следобед. Две поредни групи деца от долните етажи не бяха допуснати до скулптурната градина на покрива. Тази оградена конструкция, оборудвана с люлки, въртележки и катерушки, бе специално проектирана от Антъни Роял за забавление на невръстните обитатели на блока. Сега обаче портата й бе заключена с катинар, а малчуганите, появили се наоколо, биваха прогонвани. Междувременно, няколко дами от горните етажи се бяха оплакали от тормоз в асансьорите, а други живущи, излизайки сутринта за работа, бяха заварили гумите на колите си срязани. В класните стаи на началното училище на десетия етаж бяха проникнали вандали и изпокъсали материалите, разлепени по стените. Фоайетата на пет от по-ниските етажи бяха осъмнали мистериозно зацапани от кучешки екскременти, които обитателите им на свой ред бяха събрали и изсипали в експресните асансьори за горните нива.

Когато Лейнг се изсмя на всичко това, Шарлът го потупа по лакътя, сякаш се мъчеше да го събуди.

— Робърт! Трябва да приемеш нещата сериозно!

— Правя го.

— Не, ти си като в някакъв… транс!

Лейнг я погледна, давайки си внезапно сметка, че тази симпатична и интелигентна жена пропуска най-същественото. Прегърна я и не остана учуден от яростния начин, по който тя се вкопчи в него. Без да обръща внимание на малкия си син, който се опитваше да отвори кухненската врата, Шарлът я затисна с гръб и придърпа Лейнг към себе си, мачкайки тялото му, сякаш да се увери, че е останало поне едно нещо, върху чиято форма може да влияе.

Около час чакаха сина й да заспи и през цялото време ръцете й не се отделиха от него. Но дори преди да седнат заедно върху нейното легло, той знаеше, че следвайки парадоксалната логика на небостъргача, връзката им по-скоро ще приключи, отколкото да започне с първия сексуален акт. Той щеше да ги отдалечи един от друг, а не да ги събере. По силата на същия парадокс, грижата и обичта, които изпитваше към нея, докато лежаха върху тесния матрак, изглеждаха по-скоро безсърдечни, отколкото нежни, именно защото тези емоции не бяха свързани с реалността на света около тях. Знаците на истинската привързаност, които би следвало да си разменят, тук бяха направени от много по-несигурните материали на еротиката и перверзността.

Когато тя заспа в ранния вечерен сумрак, Лейнг се измъкна тихо от апартамента и се впусна в търсене на своите нови приятели.

* * *

Отвън, по коридорите и фоайетата пред асансьорите, стояха десетки хора. Лейнг се придвижваше от една група към друга, вслушвайки се в разговорите, които водеха. Тези неформални сбирки скоро щяха да добият почти официалния статут на форуми, на които живущите да дават гласност на своите мнения и проблеми. Правеше впечатление, че повечето им оплаквания са насочени не срещу самата сграда, а срещу техните съседи. За неефективността и спиранията на асансьорите се виняха не архитектите и проектантите, а живущите от горните и долните етажи.

Шахтата за боклук, която Лейнг споделяше със семейство Стийл, отново беше задръстена. Той опита да телефонира на домоуправителя, но бедният човек бездруго бе затрупан от жалби и искания от всевъзможен вид. Няколко от служителите му бяха напуснали, а силите на останалите бяха посветени на това да държат асансьорите в изправност и да се опитват да възстановят електрозахранването на деветия етаж.

Лейнг събра каквито инструменти имаше подръка и излезе в коридора, за да отпуши шахтата сам. Стийл незабавно му се притече на помощ със сложен прибор за рязане с множество сгъваеми остриета. Докато двамата мъже се трудеха рамо до рамо да разхлабят смачканата на топка брокатена завеса, задържаща цяла колона от пресовани кухненски отпадъци, Стийл дружелюбно забавляваше Лейнг с описания на обитателите от горните и долните нива, отговорни за задръстването на съоръжението.

— Направо е поразително какви неща изхвърлят тези хора — му съобщи поверително. — Положително не от вида, който човек би очаквал да открие в една жилищна сграда. Предмети, които по-скоро биха заинтересували нравствената полиция. Собственичката на салона от 33-ия етаж, да речем, или пък двете тъй наречени лаборантки от 22-ия. Странни млади жени, дори за наши дни…

Лейнг откри, че донякъде е съгласен. Колкото и дребнаво да звучаха подобни оплаквания, живеещата на 33-ия етаж собственичка на фризьорския салон действително постоянно ремонтираше апартамента си и тъпчеше в шахтата не само стари парцали, но дори и цели дребни мебели.

Боклукът най-сетне пропадна надолу като шумна, мазна лавина. Стийл изправи гръб и улови Лейнг под ръка, предпазвайки го да не настъпи една празна бирена кутийка, търкаляща се по пода на коридора.

— И все пак несъмнено всички носим вина — чувам, че хората по долните етажи дори оставяли торби с отпадъци пред вратите на апартаментите си. А сега защо не се отбиеш да пийнем по чашка? Жена ми постоянно пита за теб.

Въпреки скорошната им конфронтация, Лейнг прие без особени скрупули. На фона на общия климат на единение, дребните вражди бързо се стопяваха. Госпожа Стийл, с безупречно направена прическа, запърха при вида му с широката усмивка на съдържателка на бардак, посрещаща първия си клиент. Дори му направи комплимент за избора на музиката, която можеше да чува през зле изолираните стени. Лейнг слушаше нейното енергично описание на упадъка, в който се намираше сградата — постоянните аварии, вандалствата в асансьорите и в съблекалните на басейна на десетия етаж. Тя говореше за небостъргача така, сякаш той бе някакво огромно одушевено присъствие, дебнещо мрачно над тях и властно направляващо развоя на събитията. И това сравнение не бе съвсем неуместно — асансьорите, носещи се нагоре и надолу в дългите си шахти, наподобяваха бутала в камерите на механично сърце. Обитателите, сновящи по коридорите, бяха кръвните клетки в мрежа от артерии, а светлините в апартаментите им — импулси на мозъчни неврони.

Лейнг отправи взор през мрака към ярко проблясващата фасада на съседния небостъргач, почти без да забелязва новите гости, които пристигнаха и се настаниха наоколо — телевизионният водещ Пол Кросланд и една червенокоса филмова критичка на име Еленор Пауъл. Последната пиеше доста и Лейнг често я засичаше да се вози нагоре-надолу в асансьорите в объркани опити да открие изход от сградата.

Кросланд се бе превърнал в неформален лидер на техния клан — местно ядро, съставено от обитателите на трийсетина апартамента от 25-ия, 26-ия и 27-ия етаж. Всички заедно, те планираха да слязат на следващия ден до супермаркета в мола, подобно на доброволен отряд, тръгнал на експедиция за провизии из размирен град.

Разположена на дивана, Еленор Пауъл гледаше Кросланд с премрежени очи, докато той, в цветистия стил на обигран говорител, описваше предложенията си за безопасността на техните жилища. От време на време тя протягаше ръка, сякаш да настрои образа му върху екрана — да регулира цветовата гама на месестите му бузи или може би силата на гласа.

— Твоят апартамент е непосредствено до фоайето с асансьорите, нали? — попита я Лейнг. — Няма да е зле да го барикадираш.

— И през ум не ми минава. Дори оставям вратата широко отворена — отвърна тя и в отговор на озадачения му израз добави: — Защо да развалям забавата?

— Значи, смяташ, че тайно се наслаждаваме на случващото се?

— А не е ли така, докторе? Кой го е грижа за блокиралите асансьори при това чувство за сплотеност? За първи път, откак сме били тригодишни, можем да правим каквото си щем без абсолютно никакви последствия. Доста е интересно, като се замисли човек…

— Нещо май не е наред с климатичната инсталация — каза Лейнг, когато тя се притисна към него, облягайки глава на рамото му. — На балкона сигурно ще е по-прохладно.

— Добре тогава, вдигай ме оттук — улови чантата си тя. — Хитър развратник си ти, докторе.

Тъкмо бяха достигнали френските прозорци, когато високо над тях се разнесе същинска експлозия от счупено стъкло. Остри късове се посипаха като кинжали в нощния въздух. Голям, неугледен предмет прелетя край тях, на не повече от пет-шест метра от балкона. Стресната, Еленор залитна срещу Лейнг. Докато възвръщаха равновесието си, отдолу се чу рязък металически удар, почти като от автомобилна катастрофа. После за кратко всичко замря — първата истинска тишина, даде си сметка Лейнг, настъпвала в сградата от дни насам.

Всички се скупчиха на балкона. Кросланд и Стийл се бяха сграбчили за раменете, сякаш всеки искаше да възпре другия да не скочи през перилата. Избутан в ъгъла, Лейнг видя собствения си празен балкон на пет метра встрани и в един абсурден момент се зачуди дали жертвата не е самият той. Навред около тях хора с чаши в ръка протягаха вратове и се взираха в тъмнината.

Ниско долу, забито в сплескания таван на една от колите в първия ред, лежеше тялото на мъж във вечерно облекло. Еленор Пауъл, бледа като тебешир, се извърна с олюляване и влезе обратно в апартамента. Лейнг стоеше вкопчен в металния парапет, едновременно потресен и възбуден. Почти всички балкони по огромната фасада на небостъргача вече бяха заети от зрители, като ложите на колосална опера под открито небе.

Никой не приближаваше до разбитата кола и трупа, проснат върху покрива й. При вида на разцепения смокинг и малките лачени обувки, Лейнг без труд разпозна мъртвеца. Беше бижутерът от 40-ия етаж. Очилата му с кръгли рамки се търкаляха край предната гума на автомобила, а непокътнатите им стъкла отразяваха бляскавите светлини на жилищната сграда.