Джеймс Балард
Небостъргач (16)

16. Удачна сделка

Нещата не вървяха на добре, реши Робърт Лейнг. Вече не можеше да разчита на сетивата си. Над апартамента бе надвиснала странна светлина — влажна и сивкава, но в същото време пропита от бледи сияйни жилки. Докато стоеше сред заринатата с отпадъци кухня, мъчейки се да източи някоя капка вода от крана, се озърна през рамо към мъглата, стелеща се като завеса в жилището, почти като продължение на собственото му съзнание. Не за първи път не знаеше кой час на денонощието е. От колко ли време бе буден? Сестра му Алис спеше в неговото легло, а той смътно си спомняше, че бе подремнал на черджето в кухнята, опрял глава върху торбата с боклук между краката на масата, но нямаше понятие дали се е събудил преди пет минути, или още предния ден.

Лейнг тръсна ръчния си часовник и зачопли пукнатото му стъкло с мръсния нокът на показалеца си. Беше го счупил по време на една схватка във фоайето на 25-ия етаж преди около седмица. Макар той самият да бе забравил точния момент, спрелите стрелки бяха запечатали тази единствена индикация за време, която му бе останала, подобно на изхвърлена на плажа вкаменелост, кристализирала в себе си кратка поредица събития от отдавна изчезнал океан. Всъщност вече нямаше особено значение колко е часът — стига да не беше нощ, защото тогава бе твърде опасно човек да върши друго, освен да клечи зад порутената барикада в апартамента си.

Той завъртя наляво и надясно крана на студената вода, вслушвайки се в леките вариации на съскащия звук. На редки интервали, може би за около минута на ден, от чучура прокапваше мътна, зеленикава течност, чиято поява се предизвестяваше от промяна в тоналността на стълбовете вода, все още циркулиращи по необятната система от тръбопроводи в сградата.

От постоянното настройване към тази далечна и сложна музика слухът на Лейнг се бе изострил до крайност и тази чувствителност се простираше спрямо всеки друг звук в небостъргача. За разлика от него, зрението му, ползвано основно нощем, се бе притъпило и му показваше един все по-непрозрачен и мъгляв свят.

Напоследък движение по етажите почти нямаше. Както самият Лейнг често си повтаряше, всичко, което е могло да се случи, вече се бе случило. Той излезе от кухнята, вмъкна се в тясното пространство зад барикадата и долепи ухо до входната врата. И по най-леките вибрации, идващи отвън, бе способен начаса да прецени дали в някой от пустеещите съседни апартаменти не снове мародер. Всеки следобед той и Стийл за кратко излизаха в коридора на етажа, като символично възпоменание за времето, когато хората действително бяха напускали жилищата си, за да отидат на работа. Тогава отиваха до асансьора и се редуваха да долепват длани към металните му врати, поемайки с телата си трептенията от някое внезапно движение петнайсет етажа нагоре или надолу. Или приклякваха на стълбището и с пръсти върху металните перила се вслушваха в потайните шепоти на сградата, в далечните спазми на насилие, достигащи до тях като изблици на радиация от друга вселена. Зловещи, едва процеждащи се звуци пронизваха небостъргача като тръпки, когато някой ранен обитател застенеше в търсене на убежище, подивяло куче попаднеше в клопка или разсеяна жертва рухнеше под удара на бухалка.

Сега обаче, както и подобаваше на тази безвременна зона с нейната несигурна светлина, тишината бе пълна. Лейнг се върна в кухнята и продължи манипулацията с крановете, но дори водопроводните тръби, този огромен орган, управляван от хиляди клапи, днес мълчаха. Жителите на сградата, стаили дъх, се криеха зад барикадите в жилищата си, пестейки сили за идването на нощта. Но вече дори насилието, настъпващо с нея, бе станало някак стилизирано — обикновени спазми на хладна, произволна агресия. Животът в небостъргача все повече напомняше на действителността отвън, с нейните безжалостни правила, скрити зад набор от учтиви условности.

Все още несигурен от колко време е буден или какво е правил половин час по-рано, Лейнг седна сред празните бутилки и отпадъците на кухненския под и се загледа по посока на пералнята и хладилника, сега използвани единствено като контейнери за боклук. Беше му трудно да си спомни каква е била първоначалната им функция. Те бяха придобили нова значимост, роля, която тепърва му предстоеше да разбере. Дори окаяното състояние на небостъргача като цяло бе модел за един свят, към който ги носеше бъдещето, ландшафт отвъд технологиите, в който всичко или се разпадаше, или по неведоми пътища добиваше различни и неочаквани измерения. Лейнг повъртя мисълта в главата си — понякога неволно изпитваше усещането, че живеят в бъдеще, което вече се е състояло и приключило.

* * *

Приклекнал край пресъхналия си водоизточник като номад в пустиня, разполагащ с цялото време на света, Лейнг търпеливо чакаше кранът да прокапе и чоплеше мръсотията, наслоена по дланите му. Въпреки че приличаше на бродяга, дори през ум не му минаваше да използва водата за миене. Цялата сграда вонеше. Никоя от тоалетните и шахтите за боклук не работеше и пред фасадата се носеше тънък воал от урина, спускайки се като роса по перилата на редовете от балкони. Над този характерен мирис обаче витаеше един друг — тежък и сладникав, идващ най-вече откъм празните апартаменти. Лейнг предпочиташе да не разузнава източника му.

При всичките си неудобства животът в небостъргача напълно го удовлетворяваше. Сега, когато голям брой от обитателите вече бяха отстранени от пътя, можеше да обърне повече внимание на себе си, да се подготви да продължи напред. Как и накъде точно, още не беше решил.

Притесняваше го единствено сестра му Алис. Тя страдаше от някакво неопределено неразположение и в редките моменти, когато не лежеше на матрака в спалнята му, бродеше полугола из апартамента и потрепваше като свръхчувствителен сеизмограф при всеки едва доловим звук, пронизал сградата. Когато Лейнг забарабани по сифона под мивката, изпращайки глухо боботене надолу по тръбите, тя го повика с немощен глас от постелята.

Лейнг отиде да я нагледа, като лавираше между купищата подпалки, в които бе превърнал мебелите си. Харесваше му да разфасова маси и столове.

— Този шум… — протегна сестра му тънката си като клечка ръка — пак сигнализираш на някого. На кого?

— Престани, Алис. Кого според теб познавам?

— Онези хора от долните етажи. Ти ги харесваш, нали?

Лейнг застана до нея, колебаейки се дали да не приседне върху матрака. Лицето й бе жълто и лъщящо, като кората на лимон. Воднистите й очи напразно се мъчеха да го фокусират. За миг му хрумна, че тя може би умира — за последните два дни единствената им храна се състоеше от една опаковка пушена сьомга, която бе намерил под подовите дъски на изоставен апартамент. По някаква ирония напоследък от различните тайници изникваха основно деликатеси и кулинарните стандарти в сградата се извисяваха посред дните на най-големия й упадък.

Но при цялата липса на храна Алис проявяваше удивителна жизненост в други отношения, а именно в безкрайните хленчещи капризи, които Лейнг се стараеше безропотно да удовлетворява. Всичко бе просто една игра, но той приемаше с удоволствие ролята на всеотдаен прислужник, отдаден изцяло на придирчивата си и язвителна господарка, на раболепен лакей, намиращ наслада единствено в пълната липса на признателност и в постоянното натякване на своите недостатъци. Всъщност отношенията му с Алис до голяма степен копираха онези, които жена му навремето се бе опитала да наложи, неволно улучвайки единствения възможен източник на хармония помежду им. Тогава Лейнг ги бе отхвърлил, но сега си даваше сметка, че в рамките на небостъргача бракът му би се увенчал с триумфален успех.

— Ще се помъча да намеря малко вода, Алис. Искаш ли чай?

— Чайникът вони.

— Тогава ще го измия. Не бива да се дехидрираш.

Тя кимна неохотно.

— Е, какво ново наоколо?

— Нищо… всичко си е постарому. — От тялото на Алис се носеше отчетлив, но не неприятен мирис. — Нещата постепенно се нормализират.

— Ами Алан? Нали обеща, че ще го потърсиш.

— Боя се, че си е тръгнал — смръщи вежди той при споменаването на нейния съпруг. — Успях да стигна до апартамента, но беше празен.

Алис отвърна глава в знак, че за момента не се нуждае повече от него. Лейнг се наведе и събра подпалките, които бе разпръснала по пода около матрака. Тези крака от трапезни столове, добре пропити с лакове и лепила, щяха да горят чудесно. Беше ги отмъкнал от жилището на Ейдриън Талбът след изчезването на психиатъра. Консервативните вкусове на обитателите от средните нива им вършеха добра работа. За разлика от тях, онези от първите етажи се бяха оказали притежатели на купища модерни, но сега напълно безполезни мебели от хром, стъкло и изкуствена кожа.

Готвенето вече се извършваше единствено на открити огньове, които живущите палеха на балконите си или в специално пригодени огнища. Лейнг изнесе отвън снопче подпалки и едва след като ги подреди, си даде сметка, че няма какво да сготви на тях. Тайният му запас от консерви бе отдавна преотстъпен на зъбния хирург от съседния апартамент. Всъщност единственият коз, с който още разполагаше, бяха скътаните ампули с морфин.

Макар Стийл да го плашеше с непредвидимите си жестокости, Лейнг се бе прикрепил към него по необходимост. Толкова много хора бяха отпаднали от борбата или дори напълно изчезнали. Дали бяха дезертирали от небостъргача, заменяйки го за външния свят? Положително не. В известен смисъл той зависеше от несигурните обрати на връзката си със зъболекаря, следваше убийствените му похождения като затворник, влюбен в мрачния си надзирател. През последните седмици държанието на Стийл ставаше все по-застрашително. Лейнг следеше с тревога безсмислените му нападения над всеки, заварен да се разхожда сам или беззащитен, инфантилното размазване на кръв по стените на пустеещи апартаменти. Особено след изчезването на съпругата си, Стийл бе постоянно напрегнат като огромните арбалети, които конструираше с помощта на струни от пиано и залагаше по фоайета и коридори, зареждайки ги със зловещи стрели от дръжки на стикове за голф. В същото време външността му оставаше каменно спокойна, като на човек, преследващ ясно набелязана цел.

Следобед зъболекарят спеше, което даваше на Лейнг шанс да се отправи в търсене на вода. Той тъкмо взе чайника, когато сестра му отново го повика, но докато стигне до нея, вече бе забравила какво иска и само протегна към него измършавелите си ръце. Обичайно той щеше да ги разтрие, мъчейки се да възвърне част от топлината в тях, но сега, от някаква странна лоялност към зъболекаря, не направи опит да й помогне. Тази дребнава проява на коравосърдечност наред със занемарената лична хигиена и дори умишленото пренебрегване на собственото му здраве бяха елементи от една система, която нямаше намерение да променя. От седмици наред единствените неща, занимаващи съзнанието му, бяха следващият мародерски набег, следващият апартамент за разграбване, следващият съсед за пребиване. Постоянен свидетел на действията на Стийл, той бе обсебен от проявите на безсмислено насилие. Всяка от тях ги доближаваше с една крачка до крайната цел на небостъргача, до действителност, в която дори най-извратените им импулси щяха най-сетне да бъдат свободни да се проявяват както си щат. Едва на този етап физическата сила и жестокостите вече нямаше да са нужни.

Лейнг изчака Алис да изпадне в състояние на полусън. Грижите за нея му отнемаха повече енергия, отколкото можеше да си позволи. Ако тя, тъй или иначе, щеше да умира, не виждаше с какво друго може да й помогне, освен да й даде фаталния грам морфин и да скрие тялото й, преди Стийл да е успял да се изгаври с него. Разкрасяването на трупове и подреждането им в гротескни композиции бе сред любимите занимания на зъболекаря. Въображението му, потискано през всички години, прекарани в реконструиране на усти на пациенти, се развихряше неудържимо при игрите с мъртъвци. Предния ден, влизайки в един апартамент, Лейнг го беше заварил да гримира лицето на един мъртъв счетоводител, чийто труп бе преоблякъл в копринена нощница с волани по подобие на възрастен, дебел травестит. При наличие на достатъчно време и обекти зъболекарят положително би преобразил цялото население на небостъргача.

С чайника в ръка, Лейнг предпазливо напусна апартамента. Същата сивкава мъгла, пропита от перлено вътрешно сияние, изпълваше коридора и фоайето пред асансьора — миазми, отделени като секрет от самата сграда, дестилирани от мъртвия й бетон. На места по надрасканите със спрей стени личаха пръски от кръв, подобни на модернистичните мазки от боя по картините, предпочитани от обитателите на горните етажи. Торбите със смет се издигаха на безредни купчини, сред които се въргаляха парчета от счупени мебели и размотани магнетофонни ленти.

Под краката му пропукваха моментални полароидни снимки, всяка запечатала отдавна забравен акт на насилие. Той внезапно спря, притеснен, че е привлякъл вниманието на дебнещ хищник. Вратите откъм стълбището се разтвориха и във фоайето влезе мъж с тежки ботуши и подплатено с агнешка кожа яке.

Докато гледаше Пол Кросланд да прекосява целеустремено осеяния с отломки под, Лейнг си даде сметка, че говорителят, както и всеки ден, се завръща след прочитането на обедния осведомителен бюлетин по телевизията. Той бе единственият човек, все още напускащ сградата, нейната последна крехка връзка с външния свят. Дори Стийл предпочиташе дискретно да го заобикаля, а неколцина от живущите, притежаващи портативни приемници на батерии, продължаваха да следят предаванията му, стаени зад своите барикади. Може би тайно се надяваха, че Кросланд рано или късно ще остави настрани напечатания текст и ще оповести на всеослушание какво се случва в небостъргача.

Щом се озова на стълбището, Лейнг провери клопката за кучета, която собственоръчно бе изработил от тропическа мрежа против комари, задигната от апартамента на един антрополог. Напоследък цели глутници от тези животни се бяха спуснали откъм ловните си полета на покрива. Той не разчиташе да хване някой по-едър екземпляр, но инак найлоновите нишки бяха достатъчно здрави, за да удържат дакел или примерно пекинез.

Площадката на долния етаж се оказа неохранявана и Лейнг реши да продължи нататък. Преодоля барикадата от струпани мебели и попадна в коридор, обслужващ десет апартамента в северното крило на блока.

Третата поред врата бе отключена и той влезе в изоставения апартамент. Стаите бяха празни, мебелите — отдавна разграбени и изгорени. С помощта на джобното си ножче преряза маркучите на пералнята и съдомиялната и събра около една чаша застояла вода. Върху плочките в банята лежеше голото тяло на възрастен данъчен специалист. Без да се замисля, Лейнг го прекрачи и продължи да броди из жилището. На пода в гостната се търкаляше празна гарафа. Той я вдигна и помириса гърлото. Слабият аромат на малцово уиски го прониза с болезнена носталгия.

Премина към следващия апартамент, също изоставен и опустошен. В спалнята забеляза овална вдлъбнатина на пода и запретна килима с подозрението, че отдолу може да се крие тайник за храна. За своя изненада откри, че това всъщност е люк към долния етаж, прорязан през дюшемето и бетонната плоча.

След като затвори внимателно външната врата, се върна, легна на пода и провеси глава през отвора. Отдолу кръгла маса от закалено стъкло, по някакво чудо останала невредима, отразяваше омазаната му с кръв риза и брадатото лице, взиращо се обратно като от дъното на кладенец. От двете страни на масата се въргаляха преобърнати кресла. Балконският прозорец бе затворен, с полуспуснати завеси. Спокойната сцена предизвика у него усещането, че случайно е надзърнал в паралелен свят, неподлежащ на законите на небостъргачите, магично царство, в което килийките на огромните здания се оборудват и мебелират, но никога не се населяват.

Лейнг импулсивно спусна тънките си крака и приседна на ръба на люка. После се залови с две ръце, плъзна се надолу и без особен труд се озова стъпил върху стъкления плот на масата. Докато оглеждаше обстановката, придобитият с дълги премеждия опит му подсказа, че не е сам. Отнякъде се носеше тихо шумолене, сякаш дребно животинче се мъчеше да се измъкне от хартиен плик.

Той бутна полека вратата към спалнята. Върху леглото лежеше напълно облечена червенокоса жена малко над трийсетте и си играеше с персийска котка. Животното имаше кадифен нашийник със звънче, привързан посредством каишка за окървавената китка на собственичката му. Котката усърдно облиза кървавите петна по собствената си козина, а после сграбчи с лапи китката на жената и загриза нежната плът, мъчейки се да отвори наново раната.

Червенокосата, в която Лейнг смътно разпозна Еленор Пауъл, не направи никакъв опит да прекъсне човекоядното занимание на мъхнатата си любимка — напротив, приведе над нея сериозното си лице, придобило леко синкав оттенък, като търпелив родител, наблюдаващ игривото си дете.

Лявата й ръка бе просната върху сатенената покривка на леглото, докосвайки молив и репортерски бележник. Край отсрещната стена бяха наредени четири телевизора, вероятно с идеята да предават различни канали, но сега три от екраните тъмнееха. На четвъртия, захранван с батерии, се виждаше размазана и беззвучна картина на конно състезание.

Отегчена от заниманията на филмов критик, Еленор тикаше разранената си китка в муцуната на котката. Животното гризеше стръвно месото около кокалчето и Лейнг се опита да го дръпне встрани, но жената тръсна глава и го погледна укорително.

— Все от нещо трябва да живее, докторе. — Апетитът на котката предизвика върху лицето й безметежна усмивка и тя протегна към него другата си ръка. — Ето, ако искаш посмучи и ти… Горкичкият, изглеждаш съвсем отслабнал.

Той слушаше възбуденото мляскане на котката. Апартаментът бе напълно тих и дори звукът от неговото собствено дишане ехтеше в ушите му. Дали нямаше скоро да остане последният жив човек в небостъргача? Представи си как броди сам из колосалната сграда, свободен да кръстосва коридорите и бетонните й галерии, да изкачва смълчаните асансьорни шахти, да седи на който си пожелае от хилядата балкони. Този блян, по който бе копнял още от пристигането си тук, сега изведнъж му се стори плашещ, сякаш бе дочул стъпки от съседната стая и внезапно се бе озовал лице в лице със самия себе си.

Лейнг се пресегна и усили приемника. От него се разнесе гласът на спортен коментатор, редящ имена, които му се сториха като побъркано бръщолевене, изреждане на списък от несвързани предмети, чиято идея бе да населят наново небостъргача чрез спешно преливане на самоличност.

— Какво…? Коя е програмата? — Еленор повдигна глава и се вторачи неразбиращо в екрана. — Какво говори този?

Лейнг подпъхна ръце под нея с намерението да я вдигне, но слабото й тяло се оказа изненадващо тежко. Или пък той бе по-немощен, отколкото предполагаше.

— Можеш ли да вървиш? Аз после ще се върна за телевизора.

Тя сви неопределено рамене и се облегна на рамото му като подпийнала жена в бар, приемаща съмнително предложение от стар познат. После приседна на ръба на леглото и като присви очи, го блъсна игриво в гърдите.

— Добре. Но само ако намериш отнякъде батерии.

— Разбира се. — Проявата на оживление му подейства насърчително и той започна да пълни един куфар с дрехи от гардероба.

* * *

Така Лейнг взе Еленор Пауъл и портативния й приемник в своя апартамент. След като й устрои леговище върху един матрак в хола, продължи да прекарва дните си в ловуване из изоставените апартаменти за храна, вода и батерии. Завръщането на телевизията в живота му окончателно го убеди, че нещата в небостъргача се връщат към нормалното си русло. Когато Стийл се премести към по-богатите пасбища на горните етажи, той отказа да го последва. Вече бе решил да отдели себе си и двете жени от всички останали. Харесваше му да бъде сам с Алис и Еленор, да се държи толкова агресивно и самоуверено, или пък пасивно и покорно, колкото пожелае. На този ранен етап още нямаше ясна представа за ролята, която ще играе спрямо тях, но каквато и да бе тя, щеше да я изпълнява между собствените си стени.

Въпреки всички рискове на настоящото си съществуване, въпреки вероятността във всеки един момент да умре от глад или нападение се чувстваше по-щастлив от всякога. Задоволяваше го чувството за самодостатъчност, способността да се справя със задачите на оцеляването — търсене на провизии, запазване на самообладание, пазене на двете жени от всеки мародер, който би пожелал да ги използва за подобни цели. И най-вече, влечеше го перспективата да отпусне юздите на онези импулси, които го свързваха с Еленор и сестра му, на перверзностите, породени от безкрайните възможности на небостъргача.