Джеймс Балард
Небостъргач (14)

14. Окончателен триумф

На здрачаване, след като подсили постовете, Антъни Роял нареди да запалят свещите на масата в трапезарията. Пъхнал ръце в джобовете на бялата си куртка, застана пред прозореца на мезонета на 40-ия етаж и се загледа надолу към бетонните площи на жилищния комплекс. Всички обитатели, излезли за работа през деня, вече бяха паркирали колите си и се бяха прибрали в сградата. Едва след тяхното безопасно завръщане Роял почувства, че най-сетне може да се отпусне, подобно на морски капитан, очакващ и последният член на екипажа да се появи на борда, преди да вдигне котва от чуждоземно пристанище. Вечерта бе започнала.

Той се настани върху дъбовия стол с висока облегалка начело на трапезата. Светлините на свещите хвърляха отблясъци от сребърните прибори и позлатените орнаменти на съдовете, играеха по копринените ревери на смокинга му. Както обикновено, пресилената театралност на обстановката го накара да се усмихне. Тя приличаше на зле скалъпена телевизионна реклама на престижен продукт. Всичко бе започнало три седмици по-рано, когато той и Пангборн решиха всеки път да се обличат официално за вечеря. Роял бе наредил на жените да разтегнат масата в трапезарията до максималната й дължина, тъй че да може да се разполага с гръб към френските прозорци, на фона на осветените фасади на околните здания. В отговор на апела му те на свой ред измъкнаха от тайниците си свещи и скъпи сервизи и приготвяха сложни и изискани блюда. Сенките им се полюшваха по тавана, сякаш се движеха из залата за пиршества на феодален лорд. Седнал в отсрещния край на дългата трапеза, Пангборн обикновено изглеждаше подобаващо впечатлен.

Разбира се, гинекологът добре съзнаваше безсмислеността на целия този декор. Само на крачка встрани от овала златиста светлина купища торби за смет се издигаха на един човешки бой височина покрай стените. Отвън коридорите и стълбищата бяха заринати със счупени мебели и преградени с барикади от фризери и перални машини. Асансьорите, вече спрели до един, бяха новите шахти за боклук, препълнени с кухненски отпадъци и трупове на домашни любимци. Бледо подобие на цивилизация все още мъждееше на горните три етажа, последният оцелял племенен съюз в небостъргача. Грешката на Роял и Пангборн се състоеше в допускането, че под тях винаги ще съществува някаква форма на социална организация, която да владеят и експлоатират. Сега обаче сградата бавно се плъзгаше към пълен хаос. Клановете се бяха разбили на малки групи и самотни ловци, които устройваха клопки из апартаментите или нападаха непредпазливи жертви в пустеещите фоайета.

Сега Роял вдигна очи от полирания плот на масата към дамата, която тъкмо влизаше, понесла сребърен поднос в голите си ръце. Беше госпожа Уайлдър, облечена в една от елегантните рокли на Ан, и при вида й той не за първи път си помисли за лекотата, с която тази интелигентна жена се бе приспособила към живота във висшето общество. Две седмици по-рано я бяха открили заедно с децата й, изоставена от своя съпруг и вцепенена от глад и унижение, в един празен апартамент на 19-ия етаж. Дали в търсене на мъжа си, или в отговор на някакъв смътен импулс, тя бе предприела самостоятелно изкачване на сградата и една от патрулиращите групи я доведе на покрива. Пангборн искаше да се отърват от анемичното, несвързано бълнуващо същество, но Роял нареди да я оставят на мира. Някъде долу, в недрата на небостъргача, Уайлдър продължаваше упорития си напредък и един ден жена му можеше да се окаже ценен заложник.

Така тя се присъедини към група жени със сходни съдби, които заработваха прехраната си като прислуга. Само след няколко дни силите и увереността й се възвърнаха. С ясен поглед и изправени рамене, тя напомняше на Роял за сериозната, привлекателна съпруга на един изгряващ телевизионен журналист, нанесъл се в сградата година по-рано, малко след него самия. Когато я видя, че се отправя към мястото на Пангборн и започва да прибира безупречно лъскавите прибори, той попита:

— Да не би уважаемият доктор да е решил да ни лиши от присъствието си тази вечер?

— Не само тази, а и всяка друга за в бъдеще. — Госпожа Уайлдър му хвърли през трапезата поглед, в който се четеше почти загриженост. — Ако бях на ваше място, щях да внимавам с него.

— Винаги съм го правил.

— Когато човек като доктор Пангборн изгуби апетит за храна, разумно е да се предположи, че е захапал между зъбите си нещо много по-интересно — и по-опасно.

Роял изслуша хладния й съвет без коментар. Не бе учуден от приключването на вечерния ритуал. Разпадането на последния клан в сградата бе логично да се очаква — и ето че сега двамата му водещи членове се бяха оттеглили всеки в своя лагер в противоположния край на покрива, вземайки и жените със себе си. Пангборн още отдавна се бе преселил в мезонета, притежаван навремето от мъртвия бижутер. Колкото и странно да бе, жителите на сградата скоро щяха да се окажат там, откъдето бяха тръгнали — всеки изолиран в собствения си апартамент.

Нещо го подтикна също да се откаже от вечерята, но все пак изчака госпожа Уайлдър да му сервира. Щом бе оцелял досега, нямаше защо да се стряска от номерата на някакъв гинеколог. През последните месеци травмите от катастрофата бяха почти напълно отшумели и той се чувстваше по-силен и уверен от всякога. Беше успял в опита си да завоюва господство над небостъргача, доказвайки убедително правото си да го управлява дори с цената на своя брак. Колкото до новия социален ред, чиято поява се бе надявал да види, то тази гигантска зоологическа градина, със стотиците си клетки, струпани една връз друга, бе по-близо до визията му за птичарник, издигащ се до небесата, отколкото можеше да пожелае. Всички събития от изминалите месеци добиваха смисъл, ако човек си дадеше сметка, че тези блестящи и екзотични същества най-сетне са се научили да отварят вратичките.

Роял се облегна назад, докато носеха чинията му. Тъй като собствената му кухня нямаше нужното оборудване, ястията се приготвяха в съседния апартамент. Госпожа Уайлдър, крепейки внимателно подноса, прекрачи торбите с боклук, задръстили антрето — въпреки завръщането си към варварството, жителите на горните етажи оставаха верни на своите корени и продължаваха да генерират огромни количества отпадъци.

Както обикновено, основното блюдо се състоеше от къс печено месо. Роял никога не питаше за произхода му, но допускаше, че е кучешко. Жените явно държаха ситуацията с провизиите под контрол. Госпожа Уайлдър застана до него, взирайки се в нощния въздух, докато той сдъвка първата силно подправена хапка. Като добре обучена икономка, тя очакваше някакъв признак на одобрение, макар и да не се впечатляваше особено нито от похвалите, нито от забележките му. Дори гласът й бе равен, за разлика от оживения тон, който използваше пред Ан и останалите жени. Всъщност тя прекарваше със съпругата му много повече време от него самия. Общо шест представителки на нежния пол си деляха съседния апартамент, под предлог да бъдат по-лесно защитими в случай на изненадваща атака. Понякога Роял посещаваше Ан, но в сплотената група жени, насядали по леглата си сред торбите със смет и грижещи се заедно за децата, имаше нещо смущаващо. Очите им го следяха как се повърта нерешително край прага, подканяха го час по-скоро да си отиде. Дори Ан беше охладняла, отчасти от страх, но отчасти и защото съзнаваше, че той вече не се нуждае от нея. След дълги месеци усилия да поддържа статута си на превъзходство над своите посестрими, най-сетне бе решила да се присъедини към тях.

— Много добре… отлично, както винаги. — Роял остави вилицата настрана и небрежно попита: — Впрочем какво се чува за него? Виждал ли го е някой?

— Кого? — извъртя очи към тавана госпожа Уайлдър, отегчена от заобиколните му въпроси.

— Мъжът ти… Ричард, нали така се казваше?

Тя се вторачи в него, поклащайки глава, сякаш името не й говореше нищо. Роял бе сигурен, че е забравила самоличността не само на съпруга си, но и на всички мъже изобщо, включително неговата. За да провери теорията си, положи длан върху бедрото й, стискайки стегнатия мускул. Тя продължи да стои безучастно с блюдото в ръце. През последните месеци я бяха опипвали толкова много и различни хора, че сексуалното посегателство бе изгубило всякакъв смисъл. Когато провря два пръста в цепката на задника й, тя най-сетне реагира, но не го отблъсна, а просто улови китката му и търпеливо я премести върху талията си, както би сторила с палавата ръка на някой от синовете си.

Накрая госпожа Уайлдър си тръгна, отнасяйки със себе си частта от порцията, която той винаги й оставяше. Роял, останал сам пред дългата маса, изгледа подир нея с известно раздразнение. Без да го попита, тя бе изпрала бялата куртка, заличавайки петната, които бе носил с такава гордост и които не само му даваха чувство на превъзходство, но и дефинираха цялата му негласна роля в рамките на небостъргача.

Дали го бе направила нарочно, знаейки, че така ще го лиши от регалиите му? Той добре помнеше периода на безкрайните партита, когато апартаментът му блестеше, осветен като увеселителен кораб. Той играеше ролята си на феодален лорд до последно, не само на трапезата, но и в ежедневните военни съвещания, провеждани в гостната му. Докато седяха скупчени под светлината на свещите, всички тези неврохирурзи, професори и борсови посредници демонстрираха целия талант за интриги и оцеляване, натрупан през трудовите им и университетски години. Въпреки официалните формулировки на дневни редове и протоколи, на реплики и предложения, на целия набор от словесни атрибути, завещан от стотици заседания и комисии, това по същество бяха племенни съвети. На тях се обсъждаха хитрости за придобиване на храна и жени, за защита на горните етажи срещу мародери, планове за съюзи и предателства. Беше се възцарил нов ред, при който целият живот в небостъргача се въртеше около три основни ценности — сигурност, храна и секс.

Роял стана от масата, взе един сребърен свещник и отиде до прозореца. В целия небостъргач не светеше нито един прозорец. Два етажа, 40-ият и 37-ият все още имаха ток, но никой не палеше лампите. Тъмнината действаше успокояващо, в нея илюзиите процъфтяваха безпрепятствено.

Четирийсет етажа по-долу една кола влезе в паркинга и си проправи път през лабиринта от спрели возила към своето място на двеста метра от сградата. Шофьорът, мъж с дебело кожено яке и тежки ботуши, излезе и се забърза към входа. Роял се замисли, че той вероятно е последният обитател, напуснал блока, за да отиде на работа. Който и да беше, нямаше да му е леко да се добере обратно до апартамента си.

* * *

Някъде на покрива изскимтя куче. Далеч в ниското, от отворен прозорец около средата на фасадата долетя кратък, откъслечен вик — дали на болка, похот или ярост, вече нямаше значение. Роял чакаше, усещайки как пулсът му се ускорява. След няколко секунди викът се повтори — остър, безсмислен вой. Тези звуци вече бяха израз на напълно абстрактни емоции, откъснати от контекста на събитията наоколо.

Той продължи да стои неподвижно, в очакване някой от свитата му да влезе и да го информира относно вероятните причини за вълненията. Освен жените в съседното жилище, неколцина от по-младите мъже, сред които собственик на галерия от 39-ия етаж и преуспяващ фризьор от 38-ия, обикновено се шляеха в коридора сред торбите с отпадъци, подпираха се на копията си и държаха под око барикадите към стълбищата.

Накрая Роял взе хромирания си бастун и излезе от трапезарията, осветявайки пътя със свещта. Докато се препъваше в найлоновите чували, се запита защо просто не бяха изхвърлили целия този боклук през терасите. Вероятно го държаха не толкова от страх да не привлекат вниманието на външния свят, колкото от нуждата да се придържат към нещо свое, да се обградят с пихтиеста смес от недовършени обяди, кървави превръзки, счупени бутилки, съдържали някога виното, замайвало главите им — всички те леко прозиращи през матовия полиетилен.

Собственият му апартамент беше празен, стаите с високи тавани пустееха. Той предпазливо пристъпи в коридора. На поста край барикадите нямаше жива душа, а изпод кухненската врата на жените не се процеждаше светлина. Последното го учуди, понеже там винаги цареше оживление. Роял премина тъмното антре, като ритна встрани някаква детска играчка и вдигна високо свещника, мъчейки се да различи човешки фигури в околните стаи.

В голямата спалня, чийто под бе целият покрит с матраци, видя няколко отворени куфара. Застана на прага, връхлетян от цял букет аромати, като ефирни шлейфове, оставени от изпарилите се обитателки. След кратко колебание се пресегна към ключа на стената и запали лампите.

Очите му, привикнали към трепкащия пламък на свещта, за миг останаха заслепени от яркото електрическо сияние. Шестте матрака бяха празни, а в някои от куфарите имаше набързо нахвърляни вещи, сякаш напускането на жените бе станало с много кратко предизвестие или по предварително уговорен сигнал. Повечето им дрехи още бяха тук, включително роклята, с която госпожа Уайлдър му бе сервирала вечерята. Тоалетите на Ан изпълваха гардеробите като в магазин за луксозно облекло.

Под обилната светлина, бездушна като в полицейска фотография на местопрестъпление, се открояваха разпраните матраци, разхвърляния багаж, петната от вино по стените и забравените козметични принадлежности в краката му.

Докато ги съзерцаваше, от затъмнения коридор до слуха му долетя звук. Слаб и далечен, той сякаш идеше от отлетялото ято жени. Роял чуваше подобни серии от нечленоразделни, животински крясъци и носови пръхтения от дни насам и напразно се мъчеше да ги прогони от съзнанието си. Той угаси лампите и стиснал здраво дръжката на бастуна, излезе от апартамента. Пред вратата се заслуша отново — приглушените звуци, почти наподобяващи електронна пародия на детски плач, все така се носеха откъм стълбището в далечния край на етажа. Нощните призиви на зверовете от неговата частна зоологическа градина.