Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Благодарности

Сърдечни благодарности на Хене Адлер-Улсен за ежедневното вдъхновение и кураж и за мъдрите й прозорливи забележки. Признателен съм на Фреди Милтън, Еди Киран, Хене Педерсен, Мика Шмалщийг и Карло Андерсен за безценните задълбочени коментари и на Ане С. Андерсен за проницателния поглед и изключителната щедрост. Благодаря на Нилс и Мариане Хорбу, Гите и Петер К. Ранес и на Датския център за писатели и преводачи в Хал за оказаното ми гостоприемство. Задължен съм на полицейски комисар Лейф Кристенсен за щедро споделения опит и за поправките от професионално естество. Благодаря на АД „Сун и Белт“ на архива на Датското радио, на Мариане Фрю, на Курт Редер, на Бирте Фри-Нилсен, на Юла Юде, на Фрида Торуп, на Гюрит Кобер, на Карл Раун и на Съос Новела за приноса им към проучването ми във връзка с Дома за жени на остров Спройо.

Пролог

Ноември 1985-а

В пристъп на слабост я връхлетя онова усещане. То лъхаше и от хладната, изящна чаша с шампанско между пръстите й, и от жуженето на гласовете, и от ръката на мъжа й, леко прихванала я през кръста. Освен влюбването до това усещане се доближаваха само мимолетни мигове от детството й: уютът, създаван от бъбренето на баба й; приглушеният смях, докато се унасяше; смехът на хора, отдавна вече отишли си от този свят. Нете стисна здраво устни, за да не позволи на емоцията да я завладее напълно. Защото понякога се случваше точно това.

Понадигна се и плъзна поглед над многоцветната палитра от рокли и изправени гърбове. Мнозина уважиха вечерята в чест на тазгодишния датски лауреат на Голямата скандинавска награда за медицина. Присъстваха изследователи, учени, все отбрано общество. Тя не познаваше по рождение, тъй да се каже, тези среди, но с годините се бе научила да се вписва успешно.

Пое си дълбоко дъх и тъкмо да въздъхне със задоволство, доста осезаемо усети как през тълпата от високо вдигнати коси и мъже с папийонки нечий поглед се закова в нея. Такива неподдаващи се на дефиниция обезпокоителни електрически заряди изпращат само злонамерени очи. Тя инстинктивно се притаи настрана като подгонено животно, което търси укритие в близките шубраци. Хвана ръката на мъжа си и се опита да се усмихне, ала очите й зашариха тревожно сред празнично облечените гости, леко замъглени заради виещия се от свещниците дим.

Явно развеселена жена отметна глава назад и откри видимост към далечната стена на залата.

Там стоеше той.

Фигурата му се възвисяваше над околните като морски фар. Въпреки прегърбената стойка и кривите крака приличаше на внушително издигнал се звяр, чиито очи шарят из множеството като прожектори.

Тя отново усети как зоркият му пронизващ поглед се впи в тялото й и осъзна, че ако не предприеме нещо веднага, целият й живот ще се сгромоляса за секунди.

— Андреас — промълви тя и докосна врата си, лепнещ от пот. — Може ли вече да си вървим? Нещо ми прилоша.

Това се оказа напълно достатъчно. Съпругът й повдигна тъмните си вежди, кимна на околните, хвана я под ръка и я поведе към изхода. Ето заради такива постъпки го обичаше.

— Благодаря ти. Пак ме стегна главата.

Андреас кимна повторно. Самият той страдаше от хронично главоболие. Прекарваха дълги, тъмни вечери в дневната, докато мигрената се разгръщаше в най-мъчителната си фаза.

И в това отношение си приличаха.

Стигнаха до масивното стълбище на залата. Високият мъж се прокрадна отстрани и се изпречи пред тях.

Остарял е значително, забеляза тя. Искрящите му някога очи бяха помътнели, косата — неузнаваема. Двайсет и петте изминали години си бяха казали думата.

— Нете, ти пък какво търсиш тук? Последно теб очаквах да видя в това обкръжение.

Тя дръпна мъжа си към изхода, ала това не спря преследвача й.

— Не ме ли помниш, Нете? — чу се отзад гласът му. — Помниш ме, и още как! Курт Ве. Мен няма как да ме забравиш.

Преполовиха стълбите и той ги настигна.

— Станала си държанка на директора Росен. Не е за вярване, че си се намърдала в елита!

Опитваше се да накара мъжа си да ускорят ход, но Андреас Росен нямаше славата на човек, който обръща гръб на проблемите. И този път остана верен на себе си.

— Ще благоволите ли да оставите съпругата ми на мира? — той придружи овладяната си забележка с поглед, накипял от гняв.

— Така значи — натрапникът се отдръпна крачка назад. — Оплела си Андреас Росен в мрежите си, а, Нете? Браво на теб. — По лицето му се изписа гримаса, която някои биха разтълкували като крива усмивка, ала Нете не се подведе. — Този факт се е изплъзнал от вниманието ми. За твое сведение, рядко попадам в такива среди. Пък и не чета жълтата преса.

На забавен каданс видя как съпругът й поклаща презрително глава. Усети как сграбчи ръката й и я повлече след себе си. За миг тя пак задиша нормално. Стъпките им ехтяха в асинхрон. „Да се махаме оттук“ — сякаш повтаряха те.

Стигнаха до гардероба. Тогава гласът зад тях пак се извиси:

— Господин Росен! Навярно не знаете каква курва е жена ви. Това най-обикновено момиче от остров Спройо не подбира пред кого си разтваря краката. А понеже е твърде слабоумна, не прави разлика между истина и лъжа…

Мъжът й се извърна и дръпна рязко китката й. Неколцина от гостите се опитваха да усмирят непознатия смутител на тържеството. Двама млади лекари притичаха и притиснаха заплашително гръдния кош на исполина, та заявлението, че е нежелан, да добие по-конкретни измерения.

— Андреас, недей! — извика тя.

Съпругът й пристъпи към групата около клеветника й. Не я послуша. Алфа самецът се канеше да маркира периметъра си.

— Нямам представа кой сте, но ви предлагам занапред да избягвате публични появи, преди да сте усвоили общоприетите поведенчески норми.

Кокалестият му противник се извисяваше с цяла глава над сдържащите го мъже и всички в коридора се втренчиха в съсухрените му устни: гардеробиерките, които подреждаха памучни връхни дрехи и кожуси; прокрадващите се на пръсти гости; личните шофьори пред въртящите се врати.

После прокънтяха фаталните изречения:

— Питайте Нете къде се е подложила на стерилизация, господин Росен. Питайте я и колко аборта има зад гърба си и какво е да престоиш пет дена в изолатор. Първо й задайте тези въпроси, пък после ми четете нотации за изискани обноски. Нека оставим тази роля на по-компетентни от вас, Андреас Росен.

Курт Ве се откъсна от тълпата и с поглед, накипял от злоба, пристъпи встрани.

— Ще си вървя! — извика той. — А ти, Нете — посочи я с треперещи пръсти, — дано гориш в ада, където ти е мястото!

Вратата се затръшна след него. Цялото помещение жужеше.

— Това беше Курт Ве — прошепна някой зад тях. — Състудент на днешния лауреат. Това е единственото хубаво нещо, което може да се спомене по негов адрес.

И въпреки това тя се озова в капана. Разкриха я.

Хората я измерваха изпитателно с очи. Спираха се върху части от тялото й, сякаш търсеха издайнически сигнали за истинската й същност. Това деколте не е ли твърде дълбоко? Бедрата и устните й — твърде вулгарно предизвикателни?

Гардеробиерката им подаде връхните дрехи. Горещият й дъх направо бълваше отрова. „С нищо не ме превъзхождаш“ — излъчваше цялото й същество.

Всичко се срина за секунди.

Сведе поглед и улови под ръка съпруга си — любимия мъж, чиито очи не смееше да срещне.

 

 

Тя слушаше тихото, равномерно мъркане на двигателя.

Не си бяха проронили и дума. Седяха отчуждени и се взираха през плъзгащите се наляво-надясно чистачки в есенния мрак, през който колата си пробиваше път.

Навярно той очакваше опровержение, ала тя не бе в състояние да му го даде.

Навярно тя очакваше той да прояви отзивчивост. Да й помогне да се отърси от вцепенението. Да я погледне и да заяви, че чутото не го интересува. Важни са единайсетте години съвместен живот, а не трийсет и седемте, предхождащи брака им.

Ала той включи радиото и купето се огласи от шумно отчуждение. Стинг ги съпроводи на юг през Зеландия, а Шаде и Мадона — през Фелстер и Гулборсун. През тази нощ слушаха млади, специфични гласове — единствената връзка помежду им.

Всичко останало изчезна.

Няколкостотин метра преди селцето Бланс и два-три километра от имението той отби встрани и спря.

— Кажи ми всичко — настоя той с поглед, заровен дълбоко в мрака отвън.

Не произнесе нито една топла дума. Не спомена дори името й за утеха. Само това „кажи ми всичко“.

Тя затвори очи. Призова го да разбере, че сполетелите я нещастия са следствие от редица предхождащи ги събития; че мъжът, засипал я с обвинения, е главният виновник за злочестините й.

Ала — независимо от всичко — казаното от него е вярно, призна тя с глух глас.

Всяка изречена дума.

В последвалия гибелен, мъчителен миг се чуваше само неговото дишане. Той се обърна към нея с потъмнели очи.

— Затова значи с теб останахме без деца.

Тя кимна. Стисна устни и му призна цялата истина. Беше го лъгала и премълчавала много факти. Като млада я въдворили на остров Спройо, но несправедливо — в резултат от низ недоразумения, злоупотреба с власт и измама, само и единствено по тази причина. И да, правила е аборти и се е подложила на стерилизация, но злодеят, когото току-що срещнаха…

Сложи длан върху ръката й и студът я преряза като електрически ток. Тя млъкна.

Андреас включи на скорост, отпусна съединителя, прекоси селото и ускори през ливадите и тъмната гледка над водата.

— Съжалявам, Нете, но не мога да ти простя, че години наред ме заблуждаваше за шансовете ни да станем родители. Просто не мога. Колкото до другата част от биографията ти, тя ме отвращава.

Той направи кратка пауза. Тя усети ледени тръпки по слепоочията си и напрежение във врата.

Той вдигна глава — надменно, както при преговори с хора, недостойни според него за уважението му; самоуверено, както отминаваше без внимание неуместни съвети.

— Ще си събереш багажа — заяви отчетливо той. — Имаш една седмица да си намериш жилище. Вземи каквото искаш от „Хаунгор“. Нищо няма да ти липсва.

Тя отвърна бавно лице от него и се загледа във водата. Свали прозореца и вдиша миризмата на водорасли, довлечени от възчерните вълни, които щяха да я погълнат безвъзвратно.

Усещането от самотните, безотрадни дни на Спройо, където същото това поклащащо се море я примамваше да сложи край на несретния си живот, се завърна.

„Нищо няма да ти липсва“ — обеща той, сякаш уверението му имаше някаква стойност.

Явно наистина не знаеше нищо за нея.

За миг тя прикова поглед в датата на часовника: 14 ноември 1985-а. Устните й затрепериха, когато се обърна към съпруга си.

Потъмнелите му очи приличаха на кухи орбити върху череп. Бе съсредоточил цялото си внимание върху лъкатушещото пътно платно.

Тя бавно посегна към волана. Хвана го, преди съпругът й да се възпротиви, и го завъртя с всичка сила.

Конските сили на колата напразно подаваха мощност, докато настилката изчезваше под гумите. Металическият звън при съприкосновението на шасито с дърветата заглуши сетния протест на мъжа й.

Паднаха в морето. Все едно се прибра у дома.

Първа глава

Ноември 2010-а

За снощния инцидент Карл разбра от радиото, докато пътуваше към Главното управление от къщи. При обичайни обстоятелства изобщо не би обърнал внимание, защото с такива случаи се занимаваха „Пороци“, но тук се касаеше за нещо по-различно.

Собственица на агенция за компаньонки била нападната и залята със сярна киселина в апартамента си на улица „Енгхеуе“. В момента лекарите от отделението за тежки изгаряния в Държавната болница се борели с уврежданията.

Полицията издирваше свидетели на инцидента, до момента — без резултат.

Пасмина смачкани литовци били вече привикани на разпит. Призори станало ясно, че само един от заподозрените може да е бил извършителят, но полицията нямало как да го закове. Липсвали доказателства. Още при постъпването в болницата пострадалата обяснила, че не може да посочи виновника. И се наложи разследващите да освободят цялата банда.

Защо ли му звучеше познато?

Докато маневрираше по паркинга на Управлението, се наниза на Ледената висулка от площад „Халмторве“: Брандур Исаксен от Централното управление.

— Какво търсиш тук? Лазиш по нервите на хората ли? — изръмжа мимоходом Карл.

Идиотът спря. Боже, все едно му отправиха покана!

— Сестрата на Бак е загазила — студено съобщи Исаксен.

Карл го погледна със замъглени очи. Какви ги дрънкаше, по дяволите!

— Кофти тръпка — отвърна Карл, универсална реплика за подобни случаи.

— Не чу ли за нападението на „Енгхеуе“? Много лошо е пострадала. През нощта лекарите се видели в чудо. Ти нали се познаваш добре с Бьоре Бак?

Карл се поотдръпна. Бьоре Бак? Дали се познава с него? Заместник-криминалният комисар от отдел „А“, който първо излезе в отпуск, а после се пенсионира в най-неподходящия момент? Лицемерната скатавка?

— С него бяхме добри приятели, колкото сме двамата с теб — процеди Карл през стиснати устни.

Исаксен кимна мрачно. Търпимостта между него и Карл бе по-крехка от пеперудено крилце.

— Познаваш ли сестрата на Бак — Естер? — попита Исаксен.

Карл се загледа към колоните, където Росе припкаше, нарамила дамска чанта с размерите на куфар. Какво, мътните я взели, беше намислила? Да си устрои ваканция в офиса ли?

Карл усети, че Исаксен е проследил погледа му, и отмести очи от асистентката си.

— Не съм я виждал, но май държи бордей, нали? Това впрочем е по твоята част. Хич не ме забърквай.

Ъгълчетата на Исаксеновите устни се превърнаха в нагледно доказателство за гравитацията.

— Подготви се, защото Бак ще нахълта и ще поиска да се намеси.

Карл се усъмни в пророчеството. Та нали Бак се пенсионира именно защото ненавиждаше работата си и мразеше да се вясва в Управлението?

— Добре дошъл е — отвърна Карл. — Но не и долу при мен.

Исаксен прокара пръсти през въгленовочерната си чорлава коса.

— Не, разбира се. Ти си имаш достатъчно работа в мазето. Нали клатиш онази фръцла!

И той отметна глава към Росе, която се изгуби по стълбите.

Карл поклати глава. Нека Исаксен върви по дяволите с нелепите си мръснишки подмятания! Да клати Росе! По-добре да постъпи в манастир в Братислава.

— Карл — спря го охранителят в караулката трийсет секунди по-късно. — Психоложката поръча да ти предам това. — И подаде сив плик на Карл, все едно това бе кулминацията на деня.

Карл огледа любопитно писмото. Пък знае ли човек?

Охранителят седна.

— Всеки ден Асад цъфва още в четири сутринта. Не ще и дума, отделя много време на задълженията си. Да не планира атентат в Управлението?

Мъжът се засмя, но спря, като забеляза оловнотежкия поглед на Карл.

— Иди го питай, щом те интересува — отвърна Карл и се сети за жената, арестувана на летището само защото споменала думата „бомба“. Грешката имаше потенциала да създаде сензационни вестникарски заглавия.

Ала чутото току-що беше много, много по-лошо.

 

 

Още щом слезе в подземието, усети, че днес Росе е на кеф. Блъсна го задушлива миризма на карамфил и жасмин. Напомни му за старицата от Източен Брьонерслеу, дето пощипваше задниците на всички мъже, които я навестяваха. От тази миризма Карл получаваше мигрена, ако вече не го бе заболяла глава от начумерената физиономия на Росе.

Според теорията на Асад Росе придобила парфюма по наследство, но други колеги пък твърдяха, че подобни тежки сладникави мешавици се продавали в индийски магазини, където продавачите не се вълнуват дали клиентите ще стъпят повторно при тях.

— Карл, ела за малко! — провикна се тя от кабинета си.

Карл въздъхна. Сега пък какво?

С вдървени крака мина покрай потъналата в безпорядък бърлога на Асад, провря глава в стерилната обител на Росе и веднага забеляза огромната й чанта. Нещо му подсказваше, че парфюмът на Росе няма да е единствената му тревога днес. Защото от чантата се подаваше внушителна купчина книжа.

— Ъъъ… — той предпазливо посочи бумагите. — Това какво е?

Тя прикова в него очертаните си с черен туш очи. Погледът й предвещаваше неприятности.

— Стари случаи, подмятани между началническите бюра през последната година; от онези престъпления, които първо се разследват в другите отдели. Кой, ако не ти, е наясно с нехайството на институциите?

И тя придружи последната си забележка с гърлено ръмжене, навярно покана да се тълкува като смях.

— Папките били доставени по погрешка в Националния разследващ център. Преди малко минах да ги взема.

Карл повдигна вежди. Значи се касаеше не за един, а за няколко случая. Тогава защо Росе се усмихваше?

— Да, да, знам какво си мислиш: ужасна новина — изпревари го тя. — Но почакай да разгледаш тази папка. Тя не е от Центъра. Заварих я върху стола ми, когато пристигнах.

И Росе му подаде протрита картонена папка. Навярно очакваше Карл да я прелисти на момента, но си беше направила погрешно сметката. Лошите новини се разискват чак след сутрешната цигара. Всяко нещо по реда си. Та той току-що дойде на работа!

Поклати глава, влезе в кабинета си, шляпна папката на бюрото и метна палтото върху стола в ъгъла.

Вътре миришеше на застояло, а луминесцентната лампа премигаше още по-начесто. Как я мразеше тази сряда!

Запали си цигара и се замъкна към килерчето на Асад, където всичко изглеждаше както обикновено: килимчето — разстлано на пода, въздухът — наситен с миризма на мирта, транзисторът — настроен на станция, по която излъчваха нещо подобно на любовни стенания на сношаващи се делфини, смесени с хорово изпълнение на госпъл от магнетофон с износен ремък.

Автентична истанбулска атмосфера.

— Добро утро — поздрави Карл.

Асад бавно се извърна към него. И изгрев над Кувейт не би могъл да бъде по-ален от внушителния обонятелен орган на клетия Карлов помощник.

— Божичко, Асад! Не изглеждаш добре. — Карл се отдръпна крачка назад.

Ако грипът твърдо е решил да върлува из катакомбите на Управлението, дано поне отмине Карл.

— Прибирай се вкъщи веднага. — Карл се оттегли.

Беше безсмислено да го увещава. Асад така или иначе нямаше да го послуша. Карл се върна в безопасния си кабинет, изпружи крака върху бюрото и за пръв път в живота си се замисли дали не е настъпил моментът за почивка на Гран Канария. Четиринайсет дни под чадър с Мона по бански. Лошо ли щеше да му е? Пък нека вирусът се вихри по копенхагенските улици колкото му душа иска.

Мисълта го накара да се усмихне. Извади плика от Мона и го разпечата. Уханието му стигаше — нежно и чувствено: есенцията на Мона Ибсен, на светлинни години от бомбардировките на сетивата, които устройваше Росе.

„Сладко мое съкровище“ — започваше писмото.

Карл се усмихна. Откакто лежа в болницата в Брьонерслеу с шест шева след премахване на апандисит, Мона не го беше удостоявала с толкова захаросано обръщение.

Скъпо мое съкровище,

Ела у дома в 19:30 на печена гъска по случай деня на свети Мартин.

Издокарай се с нещо по така и донеси червено вино. За изненадите отговарям аз.

Целувки, Мона

Карл усети как бузите му пламват. Каква жена!

Затвори очи, дръпна жадно от цигарата и се опита да си представи какво ли включват обещаните „изненади“. Въображението му нарисува повече от нецензурни картини.

— Какво се хилиш със затворени очи? — изгромоля зад гърба му. — Кога най-после ще погледнеш папката, която ти връчих?

Росе стоеше на вратата със скръстени ръце и наклонена глава. Нямаше да миряса, докато Карл не се залови с възложената му задача.

Той изгаси цигарата и посегна към папката. По-добре да свърши час по-скоро, иначе Росе щеше да кисне на вратата, докато ръцете й отмалеят.

В папката имаше десет избелели листа от съда в Йоринг. Първият му беше достатъчен да разбере за какво става дума.

Как, мътните я взели, тази папка се бе озовала върху стола на Росе?

Карл прегледа надве-натри първата страница. Досещаше се за съдържанието на всяко следващо изречение. Лятото на 1978-а. Удавник в река Ньоре О. Собственик на машиностроително предприятие, страстен почитател на спортния риболов и член на различни риболовни клубове. Четири чифта пресни отпечатъци от стъпки около рибарското столче и износена чанта. Всичките такъми са налице: риболовни макари, марка „Abu“, и въдичарски прътове, всеки по петстотин крони, че и повече. Хубаво време. Аутопсията не показва никакви анатомични проблеми: нито сърдечни заболявания, нито наличие на тромбоза. Причина за смъртта според патоанатомите е удавяне.

Ако водата на лобното място на Карловия чичо не беше дълбока едва седемдесет и пет сантиметра, разследващите на мига щяха да се задоволят със заключението за злополука.

Не самият съмнителен смъртен случай обаче бе събудил интереса на Росе, нито фактът, че е неразкрит и по характеристика влиза в юрисдикцията на специалния отдел „Q“ на Карл. Вниманието й бе привлечено от снимките, приложени към следствените материали. На цели две от тях се мъдреше физиономията на Карл.

Той въздъхна. Удавникът — и кръвен роднина на Карл — се казваше Бирер Мьорк. Симпатяга, ларж човек, когото и синът му Рони, и Карл дълбоко уважаваха и затова често го придружаваха на излети. Така направиха и в онзи злощастен ден. Искаха да ги посвети в тайнствата и тънкостите на риболова.

Ала точно тогава две девойки от Копенхаген, прекосили цяла Дания с велосипеди, наближаваха Скаген със съблазнително полепнали по телата тениски.

Гледката на двете руси изкушения, които лъхтяха нагоре по склоновете, покоси Карл и Рони като с чук. Те захвърлиха въдиците и хукнаха презглава, подобно на телета, за пръв път през живота си стъпили на трева.

Два часа по-късно се върнаха при реката. Издутите тениски на девойките се бяха запечатали завинаги в паметта им. Колкото до Бирер, завариха го мъртъв.

След редица разпити и следствени версии полицията в Йоринг преустанови опитите да постигне напредък по случая. Макар че така и не откриха двете столичанки — единственото алиби на Карл и Рони — разследващите снеха обвиненията от двете момчета. Бащата на Карл кипеше от гняв и отчаяние в продължение на месеци, но случаят се размина без други последствия.

— Тогава си изглеждал много прилично, Карл. Тук на колко години си? — чу се гласът на Росе от вратата.

Карл остави папката върху бюрото. Никак не му се щеше да си припомня онези времена.

— Ами на колко… Аз — на седемнайсет, Рони — на двайсет и седем. — Карл въздъхна. — Някаква идея защо се е появил тук този случай?

— Защо ли!? — Тя се плесна по челото. Пак онези остри като шило орлови нокти. — Ало, спяща красавице, събуди се! Нали точно това ни е работата? Да дълбаем по стари, неразкрити убийства!

— Така е. Но, първо, този случай е прекратен като злополука, и второ, едва ли сам се е настанил на стола ти.

— Дали да не питам полицията в Йоринг защо са ни го изпратили?

Карл повдигна вежди. Ами какво по-логично?

Росе се завъртя на пети и затрака с токчета към обителта си. Схвана намека.

Карл се вторачи в празното пространство. На кого му бе притрябвало пак да нищят този случай? Навремето създаде достатъчно проблеми.

Хвърли още един поглед на снимката си с Рони и избута папката към купчината на бюрото. Миналото си е минало, настоящето — настояще. И този факт не подлежи на промяна. Преди четири минути прочете, че Мона го нарича „сладко мое съкровище“. Човек трябва да си има приоритети.

Карл се усмихна, извади телефона от джоба си и се загледа ядосано в миниатюрните копчета. За да напише есемес на Мона, му трябваха десет минути да набере текста. Ако й се обади, ще чака пак толкова, докато тя му вдигне.

Карл въздъхна и се зае да въвежда съобщението. Дизайнерите на мобилни технологии без съмнения са пигмеи с пръсти колкото грахови зърна, и затова, докато пише есемеси, нормалният северноевропейски мъж със среден ръст се чувства като хипопотам, който свири на блокфлейта.

Най-сетне приключи, огледа резултата от неистовите си усилия и подмина с въздишка купчината грешки при набирането. Мона все щеше да разбере посланието: угощението, приготвено от нея, си е намерило мераклия.

Остави телефона и в същия миг от вратата се подаде глава.

Зализаната настрани коса беше подстригана, а коженото яке — изгладено, ала притежателят му си беше смачкан както винаги.

— Бак?! Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита машинално Карл.

— Все едно не знаеш — отвърна мъжът. По очите му личеше, че цяла нощ не е мигнал. — Направо ще изляза от кожата си! Това търся тук!

Той се тръшна върху стола срещу Карл въпреки протестните му жестове.

— Сестра ми Естер никога повече няма да е същата. А изродът, който я заля с киселина, в момента умира от смях в мазе на улица „Ескил“. И сам се досещаш, че за полицай с дълъг стаж като мен не е гордост сестра му да държи публичен дом, но смяташ ли за справедливо негодникът да се измъкне безнаказано?

— Нямам представа защо си дошъл при мен, Бак. Ако си недоволен от следствието, върви в Централното, при Маркус Якобсен или при някой от шефовете. Не се занимавам нито с изнасилвания, нито с престъпления против морала. Знаеш много добре.

— Дойдох да помоля теб и Асад да ме придружите и да изтръгнем самопризнания от онзи мръсник.

Карл усети как бръчките на челото му хвръкнаха чак до косата. Да не би Бак да беше полудял?

— Сигурно вече си видял новия случай — продължи Бак. — Аз го донесох. Получих го преди няколко месеца от колега в Йоринг. През нощта го сложих върху стола на Росе.

Карл прехвърли наум наличните възможности. Заключи, че разполага с три: да стане и да забие един в мутрата на този нещастник; да го срита в задника. Карл избра третата.

— Папката е ей там — посочи струпаната в ъгъла на бюрото му книжна напаст. — Защо не ми я връчи лично? Щеше да е много по-колегиално.

Бак се усмихна.

— Кога колегиалните отношения помежду ни са водели до нещо добро? Я стига, Карл. Исках да съм сигурен, че някой от помощниците ти ще види папката — да не вземе да изчезне.

Първите две възможности излязоха на преден план. Добре че този кретен отдавна престана да идва на работа.

— Съхранявах папката в дебнене на удобен момент. Схващаш ли?

— Нищо не схващам. Какъв момент?

— Нужна ми е помощта ти!

— Не се самозалъгвай, че ще строша черепа на предполагаем извършител само защото размахваш под носа ми случай отпреди трийсет години. И знаеш ли защо?

Карл подчертаваше всеки от аргументите си с вдигнат пръст:

— Първо: случаят е изгубил давност. Второ: смъртта е настъпила вследствие от злополука. Чичо ми се е удавил. Прилошало му е и е припаднал в реката. До такъв извод стигнаха и разследващите. Трето: не съм присъствал по време на инцидента. Братовчед ми — също. Четвърто: за разлика от теб съм съвестен полицай и не малтретирам заподозрени.

Последното заявление заседна в гърлото му. Все пак не вярваше Бак да разполага с компромати срещу него — поне съдейки по изражението му.

— И пето! — Карл разтвори всичките пръсти на дясната си ръка и я сви в юмрук. — Ако изобщо реша да употребя физическа сила, то ще е срещу господин, който се прави на полицай, макар отдавна да е извън системата.

Усмивката на Бак се изпари.

— Добре. За твое сведение: един от едновремешните ми колеги от Йоринг обича да пътува до Тайланд. Четиринайсет дни в Банкок, пълна програма.

„И мен какво ме засяга?“ — помисли си Карл.

— Братовчед ти Рони също си пада по далечните екскурзии и не си поплюва с чашката — продължи Бак. — А като се натряска, му се развързва езикът.

Карл сподави въздишката си. Ах, този непоправим глупак Рони! Пак ли беше надробил някоя каша? Двамата се видяха за последно преди повече от десет години: на някаква жалка конфирмация в Оер. Там Рони опита от всички екстри на бара — и течни, и плътски. Едва ли някой щеше да обърне внимание, ако една от сервитьорките не се показа адски навита, при това малолетна и — главното — сестра на конфирманта. Скандалът се задържа в разумни граници, но роднините от Оер не го забравиха. Рони все се набъркваше в неприятности.

Карл размаха ръце да спре Бак. Какво, дявол да го вземе, го засягаха пиянските изцепки на Рони?

— Качи се при Маркус да му дуднеш на главата. Но знаеш предварително какво ще каже. Същото като мен: не може да биеш заподозрени и да рекетираш бивши колеги със стари истории.

Бак се облегна на стола.

— Във въпросния тайландски бар братовчед ти, в присъствието на свидетели, разправял надълго и нашироко как пречукал баща си.

Карл присви очи. Глупости!

— Така значи. Явно алкохолът съвсем му е промил мозъка! Ами щом смяташ за редно, подай сигнал. Знам, че не е удавил баща си, защото бяхме заедно.

— По думите му и ти си участвал в убийството. Това се вика братовчед за чудо и приказ!

Бръчките на Карловото чело се събраха над носа. Той стана и изтегли цялото несполучливо разпределено по тялото си тегло в раменете.

— Ела за малко, Асад! — извика той с цяло гърло в лицето на Бак.

След десет секунди болният подсмръкна на вратата.

— Асад, мое съсипано от грипа съкровище. Ще ми окажеш ли добрината да се изкашляш срещу този идиот? Поеми си дълбоко дъх и действай.

 

 

— Нещо интересно сред новите случаи, Росе?

Тя сякаш обмисляше да грабне цялата грамада и да я тръшне в скута му, но Карл вече умееше да разгадава поведението й. Нещо конкретно бе привлякло вниманието й.

— Снощното нападение над сутеньорката ми напомни за случай, изпратен ни от Колинг. Беше в купчината, която взех от Националния разследващ център.

— Знаеш ли, че въпросната сутеньорка е сестра на Бак?

— Да. Него не го познавам, но днес той и сестра му са най-обсъжданата тема в Управлението. Да не е онзи, дето се отби преди малко в кабинета ти? — Тя потупа най-горната папка и я отгърна с лакираните си в черно нокти. — Сега си отваряй ушите, Карл, иначе после сам ще залягаш над материалите.

— Добре — погледът му зашари из деловия й, сиво-бял кабинет. Чак му домъчня за другото лице на Росе — Юрса, която по време на престоя си в отдела превърна помещението в шедьовър на кича.

— Става дума за някоя си Рита Нилсен с „артистичния псевдоним“… — Росе описа кавички във въздуха — Луиз Чиконе. Под това име през осемдесетте организирала така наречените — пак кавички — „еротични танци“ в нощни клубове от Триъгълния район^[1]. Неколкократно осъждана за измама, сводничество и склоняване към проституция. През седемдесетте и осемдесетте държи агенция за момичета на повикване в Колинг. През 1987-а изчезва безследно в Копенхаген. Разследващите търсят ключа към изчезването й в средно ютландските и столичните порно среди, ала три месеца по-късно прекратяват издирването с мотива, че най-вероятно се касае за самоубийство. Междувременно в полицията са постъпили множество сериозни случаи и по-нататъшно ангажиране на кадри би било безотговорно, казва се в обосновката.

Росе постави папката на бюрото с кисела физиономия.

— Производството е прекратено, гаранция, че същият сценарий ще се разиграе и с нападението над Естер Бак. Да виждаш някой в Управлението да се е засилил да пипне негодника, полял нещастната женица?

Карл сви рамене. Единственият човек, засилил се занякъде сутринта, беше доведеният му син Йеспер. Карл го събуди в седем и го пришпори час по-скоро да тръгва към Гентофте за подготвителния си курс за матурата.

— От моя гледна точка никакви обстоятелства по случая не подкрепят версията за самоубийство — продължи Росе. — Рита Нилсен се качва в модерния си бял мерцедес и потегля най-спокойно! Само няколко часа по-късно е потънала вдън земя. И нито следа от нея.

Росе извади снимка и я шляпна пред Карл. На нея беше заснет паркираният до ръба на тротоар автомобил на Рита Нилсен с изтарашено купе.

Каква кола! На предния й капак можеха да се изтегнат поне половината „кифли“ на „Вестербру“, облечени в кожените си дрехи менте, за които бяха броили последните си пари. Разликата с Карловата служебна таратайка беше от земята до небето.

— Рита е видяна за последно в петък, 4 септември 1987-а. Чрез трансакциите от картата й е проследен маршрутът й: от дома си в Колинг в пет сутринта е поела към остров Фюн, там е заредила бензин и е продължила с ферибота през Големия белт към Копенхаген, където в 10:10 си е купила цигари от лавка на улица „Ньоребруге’е“. После следите й се губят. Откриват мерцедеса й няколко дни по-късно на улица „Капелвай“. Автоджамбазите са задигнали почти всичко. Кожени седалки, резервна гума, радио, касетофон и какво ли още не. Гепили са дори волана. Пощадили са само две касети и няколко книги в жабката.

Карл се почеса по брадичката.

— По онова време на пръсти се брояха магазините и лавките, които приемаха кредитни карти. Пък и защо ще се главоболи да плаща с карта за кутия цигари? През осемдесетте системата беше много тромава: снемаха отпечатък от картите в едни огромни устройства. Нямаше ПИН код, нямаше ПОС терминал. Голяма разправия за една кутия цигари. Цяло изпитание за търпението ти.

— Изглежда не е харесвала да пазарува с пари в брой — сви рамене Росе. — Или е имала непоносимост към допира им. Или е предпочитала авоарите й да стоят в банката и да трупат лихви. Или пък е разполагала само с едри банкноти и продавачът в лавката се е затруднил да й върне ресто, или…

— Достатъчно — спря я Карл. — Я кажи, въз основа на какво разследващите подозират самоубийство? Има ли сведения да е била тежко болна или във финансови затруднения? Да не би затова да си е купила цигарите с кредитна карта?

Росе сви рамене под антрацитносивия, възширок пуловер — навярно изплетен от Юрса.

— Много уместен въпрос. И мен ме озадачи. Рита Нилсен, известна и като Луиз Чиконе, е била състоятелна дама, а съдейки по недотам завидната й биография, малко неща са били в състояние да я разклатят. „Питомките“ й от Колинг я определяли като кораво, мъжко момиче. Една от тях дори казва: „Рита по-скоро би изтребила целокупното земно население, отколкото да посегне на себе си.“

— Хм… — У Карл се загнезди съмнение и това го ядоса.

В крайна сметка Росе успя да събуди интереса му. В ума му заизникваха въпроси. Например тези цигари… Дали човек, решил да сложи край на живота си, ще си купи цигари непосредствено преди да се самоубие? Възможно е: за да си приспи мислите и да се успокои.

По дяволите! В главата на Карл вече се заформяха версии, а кой му бе възложил случая? Захване ли се, пак ще се окаже заринат с работа. Това ли иска?

— Значи, за разлика от колегите, провели разследването, ти смяташ, че тук се крие престъпление? Някакви налични факти предполагат ли изобщо непредумишлено или предумишлено убийство? — Млъкна, за да й даде време да осмисли въпросите му. — Освен че случаят не е официално приключен, а затворен поради липса на доказателства, какво друго те навежда на мисълта за насилствена смърт?

Раменете под торбестия пуловер пак се вдигнаха. Явно Росе не разполагаше с нищо конкретно.

Карл прикова поглед в папката. От снимката на Рита Нилсен, прикрепена към картонената корица с кламер, лъхаше психическа устойчивост. Извънредно широки скули, тясна брадичка. Очите й излъчваха своенравност и борбеност. Очевидно изобщо не й пукаше, че са й сложили значка на престъпник на гърдите. Не за пръв път я снимаха за полицейските архиви. Затворът не можеше да сломи жена като нея: родена да оцелява, както я бяха описали нейните проститутки.

Защо такава жена ще посяга на живота си?

Карл придърпа папката и я разтвори, игнорирайки самодоволната усмивка на Росе.

За пореден път именно тази нацапотена с черно върлина даваше началния тласък на поредното разследване.

Втора глава

Ноември 2010-а

Зеленият микробус пристигна точно в 12:30 — съгласно уговорката.

— Днес ме чакат още пет обекта в Зеландия, господин Ве — съобщи Микел, шофьорът. — Всичко е готово, надявам се?

Микел беше свестен човек. Служеше му от десет години, без да зададе нито един въпрос. Симпатичен, спретнат, учтив. Идеалното лице на партия „Праволинейност“ пред обикновения датски гласоподавател. Такива като Микел печелеха нови и нови симпатизанти. Дискретен, надежден, с топли сини очи, с неизменно старателно сресана светлоруса чуплива коса, той запазваше самообладание дори в най-инфарктните ситуации — например броженията в Херслеу отпреди месец. Тогава се провеждаше поредното заседание за учредяване на партията и деветима демонстранти с ненавистни лозунги разбраха, че истинските мъже не могат да бъдат заобиколени току-така.

Именно благодарение на Микел всичко приключи преди пристигането на полицията.

Онези демонстранти нямаше да повторят инициативата си.

Курт Ве отвори вратата към старата конюшня на конната база, отмести металната пластина на стената зад малкия фризер и въведе деветцифрения код върху клавиатурата. Беше го правил безброй пъти. Изчака малко. Чу се щракване и стената се отмести.

В мрачния тайник държеше неща, известни само на единомишлениците му: фризера с ембрионите от криминални аборти, картотечните шкафове, списъците с членове, лаптопа, предназначен за конференции, старите записки от времето на баща му, без които работата му би била немислима.

Курт отвори фризера и измъкна пластмасов контейнер с найлонови пликове. Подаде го на шофьора.

— Тук са ембрионите за кремиране. Дано фризерът в микробуса не е още пълен.

— Не е. Има доста свободно място — усмихна се Микел.

— А това е пощата за нашите хора. Имената и адресите са написани.

— Ясно — шофьорът огледа пликовете. — За жалост ще стигна до Фреденсбор чак следващата седмица. Вчера обиколих цяла Северна Зеландия.

— Когато стигнеш — тогава. Само Орхус е спешен. Утре си там, нали?

Шофьорът кимна и погледна контейнера.

— От тези ще ви отърва. А имате ли ембриони за крематориума в Глоструп?

Курт Ве затвори фризера и отиде до другия фризер, който се намираше извън тайника. Налагаше се да погледне добре и там.

— Тук са — отвърна той и извади още един пластмасов контейнер.

Остави го на пода и взе найлонов джоб от рафта над фризера.

— Тук са съпровождащите документи — подаде ги на шофьора. — Всичко е в пълен ред.

Микел свери един по един пликовете в контейнера с контролните листове.

— Безупречни са. Никой не може да ни каже копче — заяви той и изнесе всичко пред микробуса.

Натовари съдържанието на двата контейнера в отделни мини фризери, разпредели писмата в отделенията за различните сдружения, сложи си каскета и се сбогува вежливо.

Курт Ве вдигна ръка за поздрав, докато микробусът се отдалечаваше по улица „Брьонбюйостервай“.

„Каква божа благодат на тази възраст да служа на делото“ — помисли си радостно той.

— Не е за вярване, че си на осемдесет и осем! — повтаряха хората, и съвсем с право.

Когато застанеше пред огледалото, и сам виждаше, че изглежда поне с петнайсет години по-млад. Знаеше защо.

„Живей в съзвучие с идеалите си“ — гласеше девизът на баща му.

И той последва мъдрия му завет. Упоритостта му си имаше цена, но докато душевният му свят се намираше в хармония, и тялото щеше да се крепи.

Курт прекоси градината и влезе през задната врата — неизменна практика по време на приемните часове. Когато неговият наследник в клиниката работеше, предната част от къщата се превръщаше в забранен периметър за Курт. Той вече имаше достатъчно ангажименти с учредяването на партията. Не, времето, когато той задушаваше още в зародиш едва покълналия човешки живот — там, където обстоятелствата го позволяваха, разбира се — остана безвъзвратно в миналото. Приемникът му продължи делото със същата отдаденост.

Извади кафемашината и сина кафе, като заглаждаше мерителните лъжички с пръст, за да не прекали с количеството. Напоследък стомахът на Беате стана много чувствителен и се налагаше да внимава.

Наследникът му Карл-Юхан Хенриксен се появи на вратата.

— А, ти в кухнята ли си бил!

Като Курт и той обичаше да носи прясно изгладена, ухаеща на чисто престилка. Защото независимо колко чужд си на пациентите, спретнатият вид вдъхва респект към авторитета, на когото най-спокойно да поверят живота си. Плиткоумни идиоти.

— Малко ме наболява стомахът. — Хенриксен си извади чаша от долапа. — Комбинацията от топли кестени, масло и червено вино е чудесна, докато я консумираш, но не и след това.

Усмихна се, напълни чашата с вода и пусна вътре разтворима болкоуспокояваща таблетка.

— Шофьорът се отби. Изпразних и двата фризера, Карл-Юхан. Няма пречки спокойно да почнеш да ги пълниш.

Курт се усмихна на ученика си, защото напътствията му бяха излишни. Хенриксен действаше по-ефективно дори от него.

— Работя по въпроса. Днес насрочих още три аборта. Два редовни и един от другите — усмихна се Хенриксен, докато съдържанието в чашата му съскаше силно.

— Коя е?

— Сомалийка от Тострупгор, пренасочена към нас от Бент Люнгсьое. Бременна с близнаци — веждите му подскочиха и той отпи от лекарството.

И Карл-Юхан беше много ценен кадър. И за партията, и за Тайната борба.

 

 

— Не ти ли е добре днес, красавице моя? — попита той предпазливо, влизайки в стаята с подноса.

От времето, когато тя можеше да отговаря, изминаха повече от десет години, ала все още не бе изгубила способността да се усмихва. Но макар да бе отслабнала неимоверно, макар младежката й красота и дух отдавна да я бяха напуснали, Курт не смееше да си помисли, че един ден, навярно съвсем скоро, щеше да му се наложи да продължи без нея. „Дано доживее деня, когато ще споменем името й от трибуната на фолкетинга^[2] и ще изразим дълбоката си признателност за нейния принос“ — помисли си той и хвана ръката й, по-лека от перце.

Наведе се и я целуна внимателно. Тя потрепери. Повече не му трябваше.

— Ето, съкровище — той поднесе чашата към устните й, докато лекичко духаше над повърхността. — Нито препалено горещо, нито напълно изстинало — точно както го обичаш.

Тя издаде напред изтънелите си устни — устни, целували и него, и двамата им синове, когато най-много се нуждаеха от подкрепа — и започна да отпива бавно и безшумно. В очите й прочете колко й харесва вкусът. Тези очи бяха видели толкова много. В тях търсеше той упование, когато — макар и рядко — го налягаха съмнения.

— По-късно през деня ще участвам в телевизионно предаване, Беате. Заедно с Льонбер и Касперсен. Ще се опитат да ни притиснат към стената, но няма да успеят. Днес ще пожънем плодовете от десетилетна работа и ще наберем още гласове. Гласове на много, много наши симпатизанти. Навярно журналистите ни мислят за трима дъртаци. — Той се засмя. — Ние всъщност наистина сме си дъртаци, но не и напълно изкуфели. Очакват да започнем да дърдорим несвързано и да ни хванат в нелогични изказвания. — Погали я по косата. — Ще включа телевизора, за да ни гледаш.

 

 

Якоб Рамбергер имаше славата на изключително способен и ерудиран журналист. След като обществеността остро разкритикува зачестилите напоследък беззъби интервюта, би било твърде неблагоразумно да не се съобразиш с ширещите се сред аудиторията настроения. Всеки интелигентен журналист се бои от телевизионните зрители повече отколкото от работодателите си, а Рамбергер се отличаваше с остър ум и възможности. Не се свенеше да нарежда високопоставени политици и да разобличава продажни държавници, завоалирани мошеници, безотговорни топмениджъри и престъпници.

Затова Курт остана очарован, че ще ги интервюира именно Рамбергер. Този път журналистът нямаше да успее да сломи събеседниците си и фиаското му щеше да предизвика голяма сензация в малка Дания.

Рамбергер и гостите в студиото му се ръкуваха в преддверие, където колегите на журналиста подготвяха следващата новинарска емисия. Ала щом пусна ръцете на бъдещите си жертви, Рамбергер незабавно откри огън.

— Преди броени часове вие внесохте в Министерството на вътрешните работи подписите, необходими на „Праволинейност“, за да участва в следващите парламентарни избори — подхвана Рамбергер след кратко и не особено ласкателно представяне на гостите. — Вероятно е редно да ви честитя, но нека веднага ви попитам: какво по-различно от вече съществуващите организации в политическия спектър ще предложи вашата партия на датския гласоподавател?

— Датският гласоподавател, казвате… Нека отбележа, че сред датските избиратели жените преобладават — усмихна се Курт Ве и кимна към камерата. — Да си говорим откровено: нима датският електорат има друг избор, освен да отзове старите муцуни?

Журналистът огледа събеседниците си.

— Моите уважения, господа, но никой от вас не е в първа младост. Средната ви възраст е седемдесет и една години, а вие, Курт Ве, безспорно имате сериозен принос към тази доста висока стойност с вашите осемдесет и осем години. Бъдете откровен: не смятате ли, че сте закъснели четирийсет-петдесет години с опитите да се намесите в управлението на Дания?

— Доколкото съм осведомен, най-влиятелният мъж в Дания е близо десет години по-възрастен от мен — отвърна Ве. — Всички датчани пазаруват в неговите магазини, отопляват се с неговия газ и купуват стоки, доставени с неговите кораби. Ако намерите смелост да поканите този изключителен човек^[3] във вашето студио и да му подхвърляте в ефир хапливи намеци за възрастта му, с удоволствие ще присъствам и също ще отговоря на въпроса ви.

Водещият кимна.

— Просто ми е трудно да си представя как средностатистическият датчанин ще припознае във ваше лице свой представител във фолкетинга, при положение че сте по-възрастен от него с едно-две поколения. Кой си купува мляко с изтекъл преди месец срок на годност?

— А кой си купува неузрели плодове — каквито са управляващите ни понастоящем политици? Хайде да престанем с тези бакалски метафори, господин Рамбергер. Освен това ние тримата няма да се кандидатираме за фолкетинга. В програмата ни ясно е упоменато, че след като предадем подписите, ще свикаме генерален конгрес и на този форум ще излъчим претендентите ни за следващия парламентарен вот.

— Щом така и така отворихте дума за партийната ви платформа, да си го кажем направо. Тя се базира предимно върху морални норми, идеи и доктрини, навяващи спомени за времена, за които не се сещаме с топли чувства; за политически режими, които съзнателно потъпкват правата на малцинства и граждани в неравностойно положение; на страдащи от интелектуална недостатъчност, на определени етнически групи и на лица със затруднена социална интеграция.

— Грешите. Всяко подобно сравнение е неуместно — намеси се Льонбер. — В програмата ни е заложено друго: отговорно и хуманно да преценяваме всеки отделен случай според конкретните обстоятелства и да се пазим от шаблонното мислене, пречка за сериозното и задълбоченото решаване на проблемите. Затова нашето кредо е съвсем просто: „Промяна към по-добро“, а не в посоката, инсинуирана преди малко от вас.

Рамбергер се усмихна.

— Звучи чудесно, но въпросът е дали изобщо ще се стигне дотам да упражнявате някакво влияние. Тук не изразявам лично мнение. Пресата изобилства от публикации, че партийната ви програма напомня много на нацистката расова доктрина, а закостенелите ви догми описват света като състоящ се от различни раси в непрекъснато противоборство помежду си. Някои са висши, други — низши.

— Висшите ще бъдат обезличени, ако се смесят с низшите — прекъсна го Касперсен. — Виждам, че и вестниците, и вие, господин Рамбергер, сте се поровили из Гугъл. Ала нашата партия не прокламира дискриминация, произвол и мизантропия — принципи, застъпени от повечето нацистки формации. Тъкмо обратното. Просто твърдим, че не бива да се поддържа живо онова, което няма шансове да живее що-годе достойно. Необходимо е да се очертаят параметрите на ситуациите, при които е допустимо лекари и граждани да търпят принуда или други щети. Трябва да се пресече порочната практика семействата да страдат, а държавата да прахосва средства само защото политиците вземат отношение по всякакви въпроси, без да си дават сметка за последствията от некомпетентната си намеса.

Развихри се продължителен дебат, последван от зрителски обаждания. Хората повдигаха разнообразни наболели въпроси: принудителна стерилизация на престъпници и на лица, неспособни поради психически или умствени заболявания да се грижат за потомството си; мерки, лишаващи многодетните семейства от редица социални привилегии; криминализация на клиентите на проститутки; затваряне на границите; въвеждане на минимален образователен ценз за желаещите да емигрират в страната и прочее.

Дебатът се разгорещи. Някои от включилите се в ефир зрители се гневяха, други — не.

Предаването набра рекорден рейтинг.

— Занапред ще управляват политици с нашата сила и убеждения — заяви после Касперсен, докато пътуваха към домовете си.

— Да, но все пак нагласите на хората са променливи — отбеляза Льонбер. — Да се надяваме, че днес оставихме дълбоки следи.

— И още как! — засмя се Касперсен. — Курт направо удари в десетката!

Курт знаеше отлично коя част от интервюто визира неговият съпартиец. Журналистът попита дали по време на лекарската си кариера Ве наистина е бил привикван многократно за обяснения. Курт се ядоса, но не го показа. Отговори, че способен, умен медик, който никога през живота си не е прекрачил границата на етичните норми, не заслужава да се нарече продължение на Божията десница.

Льонбер се усмихна.

— Рамбергер направо си глътна граматиката.

Ве не се усмихна.

— Не биваше да му отговарям така. Просто извадих късмет, защото не зачекна конкретен случай. Трябва непрекъснато да внимаваме до какво са се докопали, чувате ли? Доберат ли се до нещо компрометиращо, ще ни обезглавят. Извън нашите редици нямаме приятели, имайте го предвид. Намираме се в положението на Прогресивната партия и на партия „Дания“ по времето, когато никой не ги смяташе за сериозни фигури на политическата сцена. Да се надяваме, че пресата и опонентите ни ще ни отпуснат спокойствието, с което разполагаха тогава двете партии джуджета.

Касперсен смръщи вежди.

— Сигурен съм, че на следващите избори ще се класираме за фолкетинга. Ще вкараме в действие всички трикове. Но знаете мнението ми. Ако се наложи, си струва да жертваме дейността в Тайната борба.

Ве го погледна. Във всички групи се появява някой Юда. Касперсен имаше дългогодишна практика като адвокат и опит в местната власт. Организационният му опит му отреждаше заслужено място сред партийните дейци. Но в деня, когато започнеше да брои сребърници, с него беше свършено. Ве лично щеше да се погрижи.

Никой, освен него нямаше право да посяга на Тайната борба.

 

 

Завари я пред телевизора, където я беше оставил на тръгване. Домашната помощница й бе сменила бельото и й бе дала нещо за пиене.

Той я погледа от разстояние. Светлината от полилея с форма на призма пръскаше диаманти по косата й. Над лицето й се спускаше същата ефирност от времето на първия й танц пред него. Навярно си припомняше дните, когато животът още се разстилаше пред нея.

— Изгледа ли предаването, ангел мой? — попита тихо той, за да не я изплаши.

Беате се усмихна за миг, но погледът й продължаваше да се рее някъде далеч. Той знаеше, че светлите моменти са малко. Инсултът бе издигнал непробиваема стена между душата й и живота наоколо. И все пак му се струваше, че тя разбира част от думите му.

— Ще те сложа да си легнеш, Беате. Отдавна е време за сън.

Взе на ръце слабичката старица. На младини я вдигаше като перце. С годините силите му не стигаха да удържи пищната фигура на зрялата жена. Сега пак я носеше без усилие.

Не се радваше. Когато я положи в леглото, той трепереше. Колко бързо заспиваше тя — още преди да е отпуснала глава на възглавницата.

— Виждам, животът си отива, любима. Скоро иде нашият ред.

Върна се в дневната, изгаси телевизора, отиде до старинния шкаф и си наля коняк.

— След десет години още ще съм жив, Беате, обещавам ти — изрече на глас той. — Преди да се срещнем в отвъдното, всичките ни цели ще бъдат осъществени и постигнати.

Кимна и пресуши чашата на един дъх.

— И никой, никой няма да ни спре, миличка.

Трета глава

Ноември 1985-а

Най-напред усети чуждо тяло в носа си. После чу гласове над главата си. Приглушени, внимателни, издаващи самочувствие.

Очите й зашариха под клепачите, все едно търсеха местенце, откъдето да почерпят някакво прозрение. Унесе се, загърна се в одеялото на мрака и задиша спокойно. Улови картини на безоблачни летни дни и безгрижни игри.

Неочаквана болка я покоси под кръста.

Главата й се отметна назад, мощен спазъм скова цялата долна част на тялото й.

— Влейте й още пет — нареди нечий глас и потъна в мъгла, за да я остави в същата празнота както преди.

 

 

Нете беше желано дете. Роди се изтърсак и единствено момиче в семейство с три момчета. Въпреки скромните финансови възможности не й липсваше нищо.

Майка й имаше златни ръце, ръце за ласки и за домашна работа. Нете се превърна в нейно копие — хубаво дете с карирана рокличка, готово да помага във всички дейности във фермата.

Беше на четири, баща й доведе жребец пред къщи и се усмихна, а най-големият й брат докара кобилата им от обора.

Двамата близнаци се разкискаха, когато членът на жребеца започна да се тресе, а Нете отстъпи крачка назад. Голямото животно възкачи сладката им Моли и притисна към нея долната част на тялото си.

На Нете й се прииска да се развика: престанете! Баща й обаче се хилеше с беззъбата си уста и повтаряше, че скоро ще си имат жребче.

Животът започва драматично и свършва пак така, разбра Нете. Затова е важно да се наслаждаваш с пълна сила на всичко, вместено между тези две крайни точки.

— Добре си поживя — казваше неизменно баща й, докато прерязваше гърлото на съпротивляващо се прасе.

Със същата забележка посрещна и смъртта на съпругата си, която си отиде от този свят едва трийсет и осем годишна.

Тези думи тегнеха в главата на Нете и когато най-сетне се събуди в металното болнично легло и се огледа объркано в мрака.

Около нея мигаха светлинни индикатори и бръмчаха апарати. Обстановката й беше непозната.

Завъртя се на една страна. Подозираше какво ще последва, но ефектът надмина очакванията й. Тя отметна назад глава, а дробовете се напрегнаха и изтласкаха мощна въздушна струя към гласните й струни, които се опънаха до скъсване.

Не възприемаше виковете като свои, защото болката в краката притъпяваше всички останали усещания. Ала крещеше именно тя.

Приглушена светлина от рязко отворената врата плъзна по тялото й. Внезапно всичко се превърна в безпорядък от мигане подобно на неизправна луминесцентна лампа и решително действащи върху тялото й ръце.

— Успокойте се, Нете Росен — посъветва я нечий глас и й поставиха инжекция.

Този път обаче Нете не заспа.

— Къде съм? — попита тя, след като по краката й плъзна приятна топлина.

— В болницата в Нюкьобинг Фелстер, Нете. В добри ръце сте.

Нете зърна как сестрата се обърна към свой колега и повдигна вежди.

В този миг си спомни какво се бе случило.

* * *

Издърпаха кислородната тръбичка от ноздрите и сресаха назад косата й, сякаш я гласяха да посрещне окончателната си присъда: животът си отива.

Сивоокият главен лекар с оскубани вежди й поднесе трагичната вест до долния край на леглото в присъствието на трима свои колеги:

— Съпругът ви е загинал на място, госпожо Росен.

Това гласяха първите му думи. Чак след тях дойде:

— Съжаляваме за загубата ви.

После лекарят се постара да й изложи подробно фактите в хронологичен ред. Моторният блок затиснал Андреас и причинил мигновена смърт. Затова спасителните екипи първо измъкнали Нете. Самоотвержеността им се равнявала на истински подвиг. Лекарят изговори така гордо думата, все едно очакваше пациентката да разцъфне в усмивка.

— Спасихме краката ви, Нете Росен. Най-вероятно ще куцате, но това е за предпочитане пред другото.

В този миг тя престана да слуша.

Андреас беше мъртъв.

Той си отиде, а тя не успя да премине с него в отвъдното. Сега щеше да живее без него. Без единствения човек, когото бе обичала безрезервно и от цялото си сърце. Никой друг не й бе вдъхвал усещането за цялост.

— Задряма — прошепна един от лекарите, но грешеше.

Тя не спеше, а просто се отдръпна в себе си. Там, където отчаянието, поражението и причините се сляха в едно, а лицето на Курт Ве пламтеше със силата на адски огън.

Без него животът й щеше да протече съвсем различно.

Без него и още неколцина.

И Нете сподави напиращите на устните й викове и сълзи; обеща си, че преди да се откаже от този живот, ще се погрижи да усетят какво са й отнели.

Чу как медиците излязоха от стаята. Вече я бяха забравили. Интересуваше ги следващата спирка от визитацията.

 

 

След погребението на майка й тонът вкъщи загрубя, а Нете, тогава петгодишна, попиваше всичко много бързо. „Божиите слова и повели са за неделната служба“ — казваше баща й. От него тя научи думи, станали известни на връстничките й доста по-късно. Датските колаборационисти, които работеха за немците и поправяха оръжието им в Одензе, бяха „гнусни, олайнени свине“ или „смърдящи задници“.

Който иска да говори изискано, да не влиза в неговия дом.

Още през първия си учебен ден Нете разбра какво е шамар.

Пред сградата се бяха строили шейсет първокласници, начело с нея.

— Мамицата му, каква тарапана! — възкликна високо тя, спечели си завинаги неприязънта и гнева на учителката и опита силата на дясната й ръка.

Няколко седмици по-късно, когато червенината на бузата й посиня, тя разказа на двама третокласници, готвещи се за конфирмация, какво знае от братята си: ако плъзгаш кожичката напред-назад, пишката почва да пръска.

Същата вечер седеше разплакана вкъщи и се опитваше да обясни на баща си защо лицето й пак е нашарено.

— Да не беше си го изпросила — заключи той и толкоз.

Като станеш в три сутринта, е естествено да се чувстваш капнал. Откак най-големият брат на Нете замина за село Биркелсе, а близнаците — за рибарското градче Вие Сене, баща й непрекъснато беше преуморен.

Продължиха да пристигат оплаквания от поведението й, но той не им обръщаше внимание.

А малката Нете не разбираше какво толкова все недоволстват от нея.

 

 

Седмица след злополуката млада медицинска сестра застана до леглото й и я попита дали наистина не желае да се обадят на нейни близки.

— От цялото отделение само на вас не са ви идвали на свиждане.

Навярно желаеше да подтикне болната да се измъкне от черупката на мълчанието, но така черупката стана само още по-непробиваема.

— Нямам близки — отвърна тя и помоли да я оставят на спокойствие.

Същата вечер я посети млад адвокат от Марибу с обяснението, че е упълномощен да разпредели наследството на съпруга й и скоро ще се наложи да изиска подписа й, за да се стартира процедурата. Състоянието й не го вълнуваше.

— Имате ли ясна представа как да поемете в свои ръце бизнеса на съпруга си? — попита той, все едно въпросът отдавна бе стоял на дневен ред.

Тя поклати глава. Да поеме бизнеса? Та тя беше лаборантка. Запозна се с мъжа си именно в качеството си на изпълнителен работник. Нямаше друга квалификация.

— Състоянието ви позволява ли да присъствате на утрешното погребение?

Нете прехапа долната си устна. Изведнъж спря да диша, светът изчезна. Светлината от тавана стана твърде ярка.

— Погребението? — Тя не успя да отрони повече.

— Да. Вашата зълва Тина уреди всичко със съдействието на адвокатската ми кантора. Съпругът ви е оставил крайно изчерпателни инструкции за предпочитанията си. Траурната церемония ще се състои в църквата „Стокемарке“ утре, от 13 часа, в максимално тесен кръг, съгласно желанието на покойника — ще присъстват само най-близките.

Нете нямаше сили да чуе повече.

Четвърта глава

Ноември 2010-а

Новият телефон в кабинета на Асад беше страшна работа. С мощното си звънене съперничеше на няколко бохемски камбани и ако Асад бе възпрепятстван да вдигне веднага, „музиката“ продължаваше дълго. Вече два пъти Карл помоли помощника си да разкара проклетата джаджа, но той отвърна, че старият му служебен телефон много пращял, а щом са му отпуснали нов, защо да не го ползва?

„Ще срещнеш най-върлите си врагове сред приятелите си“ — помисли си Карл, когато телефонът за пореден път го принуди да измъкне краката си от най-долното чекмедже.

— Чашата вече преля! Още сега ще подмениш това дяволско творение! — провикна се той, а Асад промърмори нещо неразбрано. — Чу ли какво ти казах преди малко? — попита Карл, когато на вратата изникна валчестата глава на хремавия му помощник.

Асад не отговори. Навярно нежеланите въпроси караха носния му секрет да се наслагва в ушните му канали.

— Обади се Бак. Намирал се на улица „Ескил“ пред мазето, където живее литовецът, полял сестра му с киселина.

— Какво? Бьоре Бак! Кажи, че си му затворил веднага!

— Не, той затвори, но преди това ме предупреди, че ако не отидем, ти здравата ще загазиш, Карл.

— Аз? Тогава защо се е обадил на теб?

Асад сви рамене.

— Бях тук, когато той слезе и остави папката върху стола на Росе. Сестра му е била нападната, не чу ли?

— Чух, чух.

— Бак знаел кой е виновникът и нямал намерение да оставя нещата така.

Карл се вгледа в тъмните му очи, изгарящи от треска. Какво ли ставаше в главата на този човек? Да не беше натъпкана с вълна от едногърба камила?

— За бога, Асад! Бак вече не е полицай. Онова, в което се опитва да ни въвлече, се нарича саморазправа и е наказуемо. Знаеш ли какво означава? Доста дълго време на държавна хранилка, а след като напуснеш „Пандиз палас“ — нито залък на масата. Адиос, амиго.

— Този хотел не съм го чувал. Сега ли намери да ми говориш за храна? С такава посуда не мога да туря и хапка в устата си.

— Простуда, Асад. Посуда е друго.

Явно настинката влошаваше активния речник на клетия му помощник.

Карл се пресегна към телефона и набра номера на началника на отдел „Убийства“. Авторитетният иначе глас на Маркус Якобсен този път гъгнеше.

— Знам, знам — отвърна той, след като Карл го осведоми за обаждането на Бак. — В осем дойде в кабинета ми с искането да го преназнача на работа. Само сек…

Карл преброи осем кихания, преди болният да даде знак в слушалката, че е готов да продължат разговора. Кабинетът му явно се бе превърнал в инкубатор за бацили. И седем луди коня не биха завлекли Карл там.

— Проблемът е, че Бак е прав. Въпросният литовец, Линас Версловас, има присъда за подобно нападение във Вилнюс и без съмнение ръководи мрежа за проституция. Но не разполагаме с доказателства.

— По радиото съобщиха, че жертвата не може да посочи виновника. Дали пък не го е издала само на брат си?

— Не, Бак се кълне, че нищо не му е казала. Но преди сестра му си е имала разправии с Версловас и Бак е в течение.

— И сега пенсионерът се прави на ченге във „Вестербру“.

В слушалката се чуха няколко „апчих!“.

— Защо не се намесиш и не го спреш, Карл? Поне толкова дължиш на стар колега.

— Ти сериозно ли? — контрира Карл, но Якобсен вече беше затворил.

Силната хрема е в състояние да пречупи и най-коравите началници.

— Какво стана, Карл? — попита Асад зад гърба му. Сякаш изобщо не се досещаше! А вече се бе опаковал като мумия в пухеното си яке. — Предупредих Росе, че ще отсъстваме няколко часа, но тя изобщо не ме чу. Обсебена е от Рита Нилсен.

Върви го разбери сега този Асад! Как изобщо му идваше наум да излезе в ноемврийската копенхагенска киша в това здравословно състояние? Дали си беше мазохист по рождение, или пустинният пясък бе повредил рецепторите му за топло и студено?

Карл въздъхна и грабна палтото си от стола.

— Да те питам нещо — подхвана той, докато се тътреха нагоре по стълбите. — Защо си дошъл на работа толкова рано? В четири — според колегата в караулката.

Карл очакваше конкретен отговор, например „Говорих си с чичо ми по скайп. За него това време е най-удобно.“, но не и умолителния поглед на човек, комуто предстои да бъде подложен на всевъзможни мъчения.

— Има ли значение? — попита той, но на Карл такива не му минаваха.

Хората използват това клише в ситуации, когато отговорът на отправения към тях въпрос е от съществено значение. Подобен опит за измъкване влизаше в Карловата челна тройка на най-омразните изрази, допълвана от „много ясно“ и „нали се сещаш“.

— Ако искаш да сме на една честота, си свери часовника, Асад. Щом те питам, има значение.

— Че моят часовник си е точен, Карл.

— Оох… просто ми отговори! — сопна се Карл, докато пъхаше ръка в палтото. — Защо подрани толкова? Семейни дела ли?

— Да.

— Виж какво. Ако си се сдърпал с жената, не ме засяга. А пък ако си дошъл да си бъбриш с чичо ти или какъвто ти се пада онзи човек, трябва ли да се свързваш с него по първи петли? Нямаш ли домашен компютър?

— Ааа, чакай малко, Карл. Не са ме усетили никакви петли.

В този миг другата ръка на Карл заседна в ръкава.

— За бога, Асад, това е просто израз. Нямаш ли компютър вкъщи?

Асад сви рамене.

— В момента не. Мъчно е за обяснение. Тръгваме ли към Бак?

 

 

Някога, преди години, когато Карл слагаше белите ръкавици и започваше да патрулира из тази част на „Вестербру“, от олющените прозорци се показваха хора и на скучното си столично наречие се заяждаха, че ютландски ченгета като него трябвало да нахлузят селските галоши и да се върнат да ринат обора. Тогава това го сепваше, но днес си спомняше за миналото с носталгия. Сега кварталът изглеждаше другояче. Некадърни архитекти, забаламосали безмозъчни районни управници, бяха издигнали вонящи, противни бетонни блокове, които дори утайката на обществото не харесваше за свой дом. Старите времена се намираха на светлинни години. В тези странични улички вече живееха само хора в безизходица. И точка. А някогашните обитатели на „Вестербру“ се бяха преместили в още по-невзрачния Исхьой и тъгуваха по светлото минало.

Ако човек искаше да види импозантни тухлени сгради с первази и почернели от сажди комини, имаше дълго да търси из пресечките на улица „Исте“. Виж, който търсеше бетонни грозотии, увиснали задници в анцузи или начумерени мъже, беше попаднал на точното място. Тук нигерийски сводници съжителстваха мирно с източноевропейски мошеници. Тук дори най-странните и най-шантавите форми на престъпност намираха благодатна почва.

От отдел „Убийства“ Бак имаше най-дългия стаж в този район. Познаваше всички капани. Тук полицаите в никакъв случай не биваше да влизат в затворени помещения без подкрепление.

Карл и Асад стояха под проливния дъжд и оглеждаха мрачната безлюдна улица. От Бак нямаше и следа. Навярно въпреки богатия си опит се беше хванал в клопката.

— А уж обеща да ни изчака — промърмори Асад и посочи прохода към опустошен магазин с матирани стъкла.

— Сигурен си в адреса, нали?

— Главата си залягам, Карл!

„Не си залагай главата, а залягай над учебниците по датски“, помисли си Карл, докато четеше избледняла от слънцето бележка на рамката на вратата: „Каунас Тейдинг/Линас Версловас“. Привидно невинно. Подобни фирми често загиваха с бързината, с която бяха открити. Често техните далавери смърдяха по-силно и от тиня.

В патрулката Асад прочете най-същественото от досието на Линас Версловас: няколкократно арестуван и докарван в Главното управление, впоследствие се измъква безнаказано; доказан закоравял психопат с невероятни възможности да убеждава глупави и наивни източноевропейци да поемат вината за неговите бакии срещу нищожни суми. Западният затвор беше пълен с такива балами.

Карл хвана дръжката на вратата и я бутна. Звънчето над вратата издрънча, тя се отвори и пред погледите на Карл и Асад се откри абсолютно празна продълговата стая. Само дето по пода се въргаляха бутилки и смачкани опаковки, останали вероятно от бивш собственик.

От съседния килер се чу глух удар от юмрук в човешко тяло, но никой не изохка.

— Бак! — извика Карл. — Вътре ли си?

Карл посегна към кобура, готов да изтегли оръжието и да свали предпазителя.

— Добре съм — долетя отговорът зад надрасканата врата.

Карл я бутна внимателно и си даде време да прецени пораженията. И двамата мъже бяха пострадали, но по-тежко изпатил изглеждаше слабият, жилест литовец. Тежък хематом издуваше татуирания върху врата му дракон и митичното животно изглеждаше триизмерно.

Карл сгърчи погнусено лице.

— Какви ги вършиш, Бак? Полудя ли, човече?

— Той ме прободе. — Бак отметна глава към пода, където лежеше окървавен на върха нож.

Един от онези ножове пеперуди, или балисонги, чието острие се отваря само с едно ловко движение. Карл ги ненавиждаше. Ако зависеше от него, глобата за притежание на такова хладно оръжие щеше да е половин милион в брой.

— Добре ли си? — попита той.

Бак кимна.

— Жулна ме повърхностно по ръката, ще се оправя. Беше маневра за отвличане на вниманието. Можеш да го впишеш в доклада като „самозащита“ — и той заби с всичка сила юмрука си в носа на литовеца.

Асад се сепна.

— Мамка му! — изломоти онзи, по-бял от платно. Карл се приближи да ги раздалечи един от друг. — Нищо не съм направил. Той нахълта при мен и почна да ме бие. Как да реагирам? — заоправдава се литовецът. Едва ли имаше повече от двайсет и пет години, а вече беше затънал в лайна до гуша.

Продължи да се кълне в невинността си на нескопосан датски. Нищо не знаел за никакво нападение над собственичка на бордей. Вече хиляда пъти го бил заявил пред полицията.

— Да си вървим, Бак. ВЕДНАГА! — подкани го Карл.

В отговор Бак нокаутира литовеца и онзи се строполи върху масата.

— Обезобрази сестра ми! Няма да се измъкне току-така! — Бак се обърна към Карл. Мускулите на цялото му лице трепереха. — Знаеш ли, че тя е изгубила безвъзвратно зрението на едното си око? А едната половина от главата й ще е неузнаваема заради белезите? Трябва да отведем този тип в участъка, разбираш ли, Карл?

— Ако продължаваш в същия дух, ще повикам колегите от Централното. И ще трябва да си сърбаш попарата — предупреди го съвсем сериозно Карл.

Асад поклати глава.

— Секунда — протегна ръка покрай Карл, хвана Бак и го дръпна толкова рязко, че шевовете на коженото яке изпукаха.

— Раз карайте този кретен от мен! — кресна литовецът, когато Асад го сграбчи и го завлече към вратата в дъното на помещението.

Версловас заплаши да пречука и тримата, ако не се ометат веднага; да им разпори коремите и да им отсече главите. Такива заплахи от устата на подобен бандит обикновено не остават голословни и бяха достатъчни да му щракнат белезниците.

В този миг Асад сграбчи литовеца толкова силно за яката, че протестите заседнаха в гърлото му, блъсна вратата на килера и го натика вътре.

Бак и Карл се спогледаха, когато Асад затръшна вратата с ритник.

— Ей, да не го убиеш? — предупреди го все пак Карл. Зад вратата се възцари нагнетена с напрежение тишина.

Бак се усмихна доволен, че Карл е с вързани ръце. Не можеше нито да размаха пистолет, нито да се обади в Централното, защото за нищо на света не би рискувал да въвлече помощника си в неприятности. Бак го знаеше отлично.

— Де го чукаш, де се пука — подхвърли заядливо той. Запретна ръкава си и огледа прободната рана под лакътя. Навярно щеше да се наложи да го закърпят с няколко шева. Извади изпоцапана кърпичка от джоба си, превърза с нея ръката си и я стегна. На негово място Карл не би постъпил така, но нека прави каквото си ще. Ако получи сепсис, за следващия път ще му е обеца на ухото.

— Но да ти припомня ли недалечното минало? Двамата с Анкер нямахте равни при изтръгване на показания. Бяхте невероятен тандем. Ако Харди не се беше присъединил към вас, щеше да стане някоя беля. Така че не ми се прави на света вода ненапита.

Карл погледна към вратата на килера. Какво ли беше намислил Асад?

— Стига врели-некипели, Бьоре Бак. Нямам представа откъде черпиш информация, но за твое сведение грешиш.

— Поразпитах тук-там. Цяло чудо е, че не са ви разследвали за полицейски произвол. Но вие безспорно показвахте резултати от разпитите. Навярно затова са си затваряли очите. — Смъкна ръкава си. — Искам да се върна в Главното управление. И ми е нужна помощта ти. Маркус не е във възторг, но твоята дума тежи пред него — дявол знае защо.

Карл поклати глава. Ако способността адекватно да преценяваш ситуацията е вродена, то значи тя напълно липсваше в генетичния набор на Бак.

Карл отстъпи няколко крачки назад и отвори вратата към килера.

Посрещна ги изключително спокойна обстановка. Литовецът седеше на ръба на масата и хипнотизиран гледаше Асад. Лицето му, допреди малко озлобено и сгърчено, сега изразяваше тържествена сериозност. Кръвта бе измита от лицето му, раменете стояха отпуснати.

По знак на Асад мъжът се изправи, мина покрай Бак и Карл, без да ги удостои с поглед, мълчаливо вдигна спортен сак от пода, отиде до един шкаф и дръпна чекмедже. Извади оттам дрехи, обувки и пачка банкноти и ги натъпка безразборно в сака.

Асад стоеше на няколко метра от мъжа и наблюдаваше безмълвно, все още със зачервен нос и с влажни кучешки очи. Външността му не вдъхваше страх.

— Ще ми ги дадеш ли? — попита литовецът и посочи ръката му.

Асад му подаде две снимки и портфейл.

Версловас разкопча портфейла и прегледа отделенията. Вътре имаше доста пари и пластмасова карта.

— А шофьорската ми книжка? — напомни той, но Асад поклати глава.

Този въпрос явно вече го бяха обсъждали.

— Изчезвам — заяви литовецът.

Бак понечи да се възпротиви, но Асад поклати глава. Контролираше положението.

— Имаш трийсет часа и нито секунда повече! Разбра ли? — попита спокойно Асад.

Другият кимна.

— Какво правиш бе, човек! Я чакай малко! Нали няма просто да го пуснеш?

Бак пребледня, но после цветът се върна на лицето му. Асад изглеждаше като сапьор, току-що обезвредил водородна бомба. Бак схвана, че е с вързани ръце, и се примири.

Версловас отвори вратата и изчезна. Едната му обувка едва не се изхлузи от крака. Последно зърнаха издутия татуиран дракон. Мъжът претърпя изумителна метаморфоза. Обвивката се олющи и под нея се показа двайсет и пет годишен младеж, който тичаше, за да отърве кожата.

— Предай на сестра си, че е отмъстена — изгъгна Асад. — Повече никога няма да го видите. Давам гаранция!

Карл смръщи вежди, но разпита Асад чак когато излязоха на тротоара пред патрулката.

— Какво се случи вътре? Какво му направи? И как да разбирам ултиматума с трийсетте часа?

— Гепих го за яката и започнах да му изреждам имена. Имена на хора, които ще погнат него и семейството му, ако не офейка веднага от страната. Предупредих го: все ми е едно как, но прави, струвай, покрий се някъде, ако не искаш да те спипат. Решат ли да го намерят, това няма да ги спре, разбира се.

Бак стрелна Асад с поглед, в който години наред се бе наслагвало недоверие.

— Типове като този се боят само от едно: руската мафия. Не ми разправяй, че си го заплашил с тях. — Изчакваше отговор от Асад, но такъв не последва. — С две думи, оставил си негодника да се измъкне, идиот такъв.

Асад поклати леко глава и погледна Бак със зачервени очи.

— Справедливостта възтържествува: така да кажеш на сестра си. Хайде да се връщаме, Карл. Трябва ми чаша топъл чай.

Пета глава

Ноември 2010-а

Погледът на Карл шареше между папката със следствени материали върху бюрото и плазмата на стената. Не го изкушаваше нито едното, нито другото. По новините даваха как външната министърка се разхожда на високи токчета и се опитва да си придава компетентен вид, докато журналистите кимат раболепно и се привеждат под мълниеносните й очи. А папката пред него съдържаше сведения за удавянето на чичо му през 1978 година.

Все едно да избираш между чума и холера.

Карл се почеса зад ухото и затвори очи. Какъв отвратителен ден! С нищо не оправда очакванията му за благотворно бездеен и лежерен делник.

Новопостъпилите случаи бяха достатъчни да заемат рафт, дълъг цял метър, а два вече бяха обсебили мислите на Росе. Занимаваше я предимно изчезналата в Копенхаген собственичка на публичен дом Рита Нилсен. Самият ентусиазъм на Росе стигаше мрачни предчувствия да налегнат Карл. Не стига това, ами Асад, чието килерче се намираше само на няколко крачки от Карловия кабинет, се секнеше на всеки седем секунди и от бърлогата му бактериите прииждаха на пълчища. Въпреки тежкия грип преди по-малко от половин час Асад притисна до стената изпечен бандит с толкова безкомпромисни заплахи, че онзи хукна да се спасява презглава с изписан по лицето му ужас. Как Асад успя да му вдъхне такъв панически страх? Дори Анкер, покойният партньор на Карл — майчице, никак не си поплюваше с престъпниците този Анкер! — в сравнение с Асад изглеждаше божа кравичка.

И проклетият случай с чичо му… Защо братовчед му Рони се беше раздрънкал в тайландски бар, че смъртта на баща му не била злополука, докато Карл никога не бе изпитвал съмнения по този въпрос? Защо Рони дори се бе представил като убиеца на баща си — нещо невъзможно с оглед на обстоятелствата? По време на инцидента двамата братовчеди зяпаха четири копенхагенски цици до шосето. Беше изключено да е бил Рони. А според онзи скапаняк Бак Рони дори посочил Карл за свой съучастник.

Карл тръсна глава. Изключи телевизора, за да разкара празноглавата, самодоволна, избухлива първа дипломатка и грабна телефонната слушалка.

Позвъни на четири адреса — без успех. След справка в регистъра на населението набра други два телефона. Отново никакъв резултат. Рони беше ненадминат в умението да потъва в непресъхващите клоаки на обществото.

Карл реши да помоли Лис да издири къде на майната си се е пръждосал този нехранимайко.

Набра номера на администрацията. След половин минута сигнал за свободно Карл стана. Тази ситуация започна здравата да му лази по нервите. Защо секретарките не отговаряха?

Докато се качваше към третия етаж, се размина с неколцина колеги със зачервени носове и умърлушени физиономии. Изумително с каква скорост поваляше жертвите си този грип. Закри уста с ръка. „Далече, проклета напаст“ — ругаеше наум той, докато кимаше резервирано на кихащи и кашлящи колеги с възпалени очи и толкова изтерзан вид, все едно наближава краят на света.

На третия етаж го посрещна гробна тишина. Сякаш всички убийци, закопчани от служителите на отдела, след съвместен заговор бяха извършили атака с бактериологично оръжие. Дали отделът не бе застигнат именно от прокобата на името си: „Убийства“? Ами ако наистина целокупният персонал се бе гътнал? Това обясняваше царящото мъртвило.

Така или иначе, зад гишето не откри нито сексапилната Лис със съблазнителните движения на фламинго, нито госпожа Сьоренсен. На това му се вика прецедент! Намусената сопа напускаше работното си място само за да отиде до тоалетната.

— Къде, за бога, са се дянали всички? — провикна се Карл и телбод машинките издрънчаха от мощния му тембър.

— Какво си се разкрещял, Карл! — изгъгна глас зад отворена врата в средата на коридора.

Карл провря глава в кабинета, където цареше небивал хаос. В сравнение с тукашните хартиени купчини и протрити мебели, разхвърляната стая на Карл в подземието приличаше на луксозна каюта в круизен кораб.

Карл кимна на главата, подаваща се иззад накамарените бумаги, и изстреля светкавично въпроса си, преди Терие Плоу да вдигне към него смъртнобледото си лице.

— Къде ги е хванала липсата всички? Да не се е разразила грипна епидемия?

Терие кихна мощно пет пъти, изкашля се пак толкова и ноздрите му рукнаха — повече от красноречив отговор.

— Добре! — натъртено каза Карл и се отдръпна.

— Ларс Бьорн е в стаята за инструктаж заедно с единия екип, а Маркус е на терен — изгъгна той. — Така и така си дошъл, Карл, да те осведомя: имаме нова следа по случая с монтажния пистолет. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Сериозно?

Възпаленият нос на Терие се разми пред очите на Карл.

От злощастния инцидент в порутената казарма на остров Амар, когато срещу него, Анкер и Харди откриха огън, изтече много вода. Нямаше ли най-сетне да престанат да му го припомнят?

— Днес сутринта събориха постройката, където намерихте Геор Месен със забит в черепа пирон — съобщи делово Плоу.

— Крайно време беше. — Карл пъхна изпотените си ръце в джобовете на панталона.

— Докарали са булдозери и са разровили най-горния почвен слой.

— И какво са открили? — попита Карл. Едва зачекнаха темата, а той вече не издържаше. Проклет случай.

— Дървен сандък, сглобен с монтажен пистолет „Паслод“, а вътре — чувал с трупни части в различна степен на разлагане. Станало е преди час. Веднага са алармирали полицията. Маркус и лаборантите вече са на мястото.

По дяволите! Двамата с Харди нямаше скоро да се отърват от тази история.

— Убийствата на Геор Месен и на двамата от Сорьо, умъртвени с монтажен пистолет, без съмнение са свързани с трупа в сандъка — каза Терие Плоу, докато бършеше сълзящите си очи с носна кърпа, която би трябвало да се изгори под надзора на санитарните служби.

— И на какво основание изказваш това предположение?

— В черепа на трупа е открит сравнително дълъг пирон.

Карл кимна. Почеркът съвпадаше с по-раншните убийства. Колегите му бяха направили съвсем логично заключение.

— Ще те помоля след половин час да ме придружиш до мястото на находката.

— Необходимо ли е? За какво съм ти? Отдавна не работя по случая.

В отговор Терие Плоу придоби изражение, все едно Карл беше заявил, че оттук насетне ще се облича само в розови пуловери от камилска вълна и ще поема единствено случаи, свързани с трикраки далматинци.

— Маркус е на друго мнение — деликатно се изрази Терие.

Разследването безспорно засягаше и Карл. Големият белег на слепоочието му ежедневно му напомняше за стрелбата. Своеобразен аналог на Каиновия знак от Библията, този срамен печат свидетелстваше за проявеното от Карл малодушие и бездействие в един от най-съдбовните мигове в живота му.

Карл плъзна поглед по стените в кабинета на Плоу. Снимките, които го гледаха обвинително, бяха достатъчни да запълнят кашон със средна големина.

— Ще дойда — склони Карл. — Но с моята кола — додаде той една октава по-ниско от нормалния си тембър.

За нищо на света не искаше да се качи в автомобила на Плоу — същински инкубатор на бацили. По-добре да върви пеш.

— Ама ти тук ли си? — чу се гласът на госпожа Сьоренсен иззад бюрото, докато Карл минаваше оттам с глава, натежала от кошмарните картини на злощастния ден, когато Анкер изгуби живота си, а Харди — способността да се движи.

Гласът на Сьоренсен звучеше почти нежно и приветливо, а това вещаеше неприятности. Карл се обърна бавно с наточени гласни струни, готов за контраатака.

Тя стоеше едва на няколко крачки от него, но изглеждаше силно променена — Карл по-лесно би разпознал съученик от началното училище от сто метра разстояние, отколкото да възприеме, че този нов имидж е неин.

Сьоренсен не бе променила стила си на обличане. Все още приличаше на жена, пазарувала от магазин за дрехи втора употреба със завързани очи. Ала именно тези очи и възсухата, тъмна и подстригана късо коса лъщяха като лачени пантофки за дворцов бал. Ставаше още по-страшно: по бузите й се стелеше лека руменина, изключваща възможността да се припише единствено на отлично кръвообращение. Тя подсказваше, че в тази жена кипи повече страст, отколкото бе допускал.

— Радвам се да те видя — поздрави го тя.

Мили боже! Тук вече навлизаха в сферата на сюрреализма.

— Хмммм — избоботи Карл. Смееше ли да отговори друго? — Случайно да знаеш къде е Лис? Да не е болна като повечето колеги? — попита предпазливо той, готов върху главата му да се излее солидна доза отрова и жлъч.

— Качи се в залата за инструктаж да води протокола. След малко ще слезе в архива. Да я помоля ли да се отбие в кабинета ти?

Карл преглътна. Правилно ли чу? Нима вълчицата Илза му зададе толкова вежлив въпрос?

Стъписан, Карл се усмихна сконфузено и се устреми право към стълбите.

 

 

— Да, шефе — изгъгна Асад. — За какво искаш да говориш с мен?

Карл стисна клепачи.

— За нещо съвсем простичко. Искам да знам какво точно се случи в онази дупка на улица „Ескил“.

— А, нищо особено. Онзи тип най-сетне си отвори ушите.

— Ясно, но как го постигна? С какво или с кого го заплаши? Бандитите от прибалтийските страни не се стряскат от приказки на Андерсен.

— О, от тези приказки понякога ме побиват тръпки. Като се сетя за онази с отровната ябълка…

— „Снежанка“ не е от Андерсен, Асад — въздъхна Карл. — Кого каза, че ще насъскаш по петите му?

Асад се поколеба за миг, пое си дълбоко дъх и погледна Карл право в очите.

— Предупредих го, че ще сканирам шофьорската му книжка и ще я изпратя по факс на мои авери. „Прибирай се при семейството си и веднага се омитайте оттам — така му казах. — Ако моите хора заварят някого или ако още не си напуснал Дания, ще изгорим къщата ти.“

— Какво? Това да не си го споменал преди никого, Асад, чу ли ме добре? — Карл направи пауза, за да подсили ефекта от думите си, но на Асад дори окото му не мигна. — И литовецът се хвана ей така? От къде на къде ще ти повярва? На кого заплаши да изпратиш шофьорската му книжка, та онзи офейка яко дим?

Асад извади от джоба си сгънат лист. „Линас Версловас“ — пишеше най-отгоре. Под името имаше автентична, но доста несполучлива снимка на литовеца, следваха малко лични данни и обширен текст на напълно неразбираем за Карл език.

— Проучих го, преди да отидем да „поговорим“ с него — Асад описа кавички във въздуха. — Данните ми изпратиха мои приятели от Вилнюс. Разполагат със свободен достъп до разни архиви.

Карл се намръщи.

— И си получил сведенията от литовското разузнаване?

Асад кимна и носът му покапа по пода.

— И те ти преведоха текста по телефона, така ли?

От носа на Асад отново се отрониха няколко капки.

— Добре де. Вътре със сигурност не пише нищо хубаво. И си заплашил Версловас, че тайните служби — или както там ги наричат — ще подложат семейството му на репресии? Той имаше ли основания да ти повярва?

Асад сви рамене.

Карл се пресегна над масата и придърпа найлонов джоб.

— Още откакто постъпи при мен, все се каня да прегледам досието ти от Агенцията за чужденците. Ето че най-после си направих труда.

Карл усети как в челото му се впиха две тъмни очи.

— Установих, че информацията в досието ти отговаря изцяло на онова, което си ми споделял за миналото си.

— Знам, Карл.

— Но тя е прекалено оскъдна. Вътре не фигурират данни с какво си се занимавал, преди да пристигнеш в Дания. Не е упоменато на какво основание си получил право за постоянно пребиваване тук и защо са придвижили толкова светкавично молбата ти за убежище. Нито дума за съпругата ти и за децата ти — нито кога и къде са родени, нито какво работят. Освен имената няма нищо друго. Комплектът с данни е удивително непълен — рядкост при хора в твоето положение. Все едно някой е цензурирал информацията.

Асад сви рамене. Очевидно този универсален „отговор“ притежаваше неизчерпаем потенциал да изразява лексикални окраски от най-разнообразен характер.

— А сега твърдиш, че стига да вдигнеш слушалката, връзките ти в литовската агентура са готови мигом да ти снесат поверителни данни за разработвани от тях лица? Знаеш ли какво означава това?

Асад отново сви рамене, но в погледа му се появи известна бдителност.

— Че можеш нещо, което дори шефът на Датските служби за сигурност не е в състояние да направи.

Поредно вдигане на рамене.

— Възможно е, Карл. Но какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? — Карл се изправи и шляпна джоба върху бюрото. — Следното: как, по дяволите, си се уредил с такива контакти? Ето това ме интересува, а в досието ти не го пише.

— Чуй ме, Карл. Виж колко добре си работим заедно. Защо да се ровим из тези неща?

— Защото днес ти прекрачи граница, неприкосновена за обикновеното човешко любопитство.

— Какво?!

— Дявол да го вземе, човече. Защо просто не признаеш, че си работил за сирийските тайни служби, забъркал си големи каши и ако се прибереш, ще ти отсекат главата; сътрудничил си на Датските служби за сигурност или на Датското разузнаване или на някоя подобна агентура и те са се принудили да ти се отплатят, като те назначат да се мотаеш из подземията на Управлението срещу прилична заплата? Защо просто не ми кажеш?

— Ако беше вярно, щях да ти го призная, Карл, но не е. Донякъде отговаря на истината, че съм изпълнявал поръчения за Дания и затова съм тук. Но нямам право да издавам нищо. Някой ден сигурно ще разбереш, Карл.

— И тъй, имаш приятели в Литва. Къде другаде имаш приятели? Може контактите ти да ни послужат и в други ситуации.

— Като се появи подходящ момент, ще ти кажа, Карл. Пита ли искане.

— Иска ли питане — поправи го Карл, отпусна напрегнатите си рамене и се опита да се усмихне на болния си помощник. — Но занапред ти забранявам да предприемаш самосиндикално каквото и да било.

— Самосин… Как го каза?

— Означава да се допитваш винаги до мен, Асад, разбра ли?

Асад издаде напред долната си устна и кимна.

— Още нещо. Какво правиш толкова рано в кабинета? Нещо тайно ли е, нещо, което трябва да остане извън мое знание? И защо не ми позволяваш да те посетя на улица „Конгевай“? Кой беше онзи арабин, с когото те видях да се караш? И защо двамата със Самир Гази от участъка в Рьовре се хващате за гушите при всяка среща?

— Лично е, Карл.

Начинът, по който го изрече Асад, засегна Карл. Асад се дистанцираше. Все едно отхвърли протегната десница. Недвусмислено подчерта, че независимо колко неща ги свързват, Карл няма да получи достъп до близкото му обкръжение. Напуснат ли работното място, Карл няма място в света на Асад. Разковничето се криеше в думата доверие. А Карл не се ползваше с доверието му.

— Кой да предположи, че двама привлекателни мъже си седят тук и си бъбрят сладко-сладко? — раздаде се познат глас от коридора.

На вратата Лис оголи зъбите си в съблазнителна усмивка и им намигна. Едва ли би могла да уцели по-неподходящо време.

Карл забеляза как Асад мигом се отпусна на стола и нахлузи въодушевена физиономия.

— О, съкровище! — Лис се приближи и погали ласкаво бузата на Асад, покрита с набола брада. — И теб ли те сдруса грипът? Очите ти плуват във влага. Как не те е срам да го държиш на работа, Карл? Не виждаш ли колко е отпаднал, горкичкият! — В сините й очи пламтеше остър упрек. — Плоу поръча да ти предам, че ще те чакат на Амар.

Шеста глава

Август 1987-а

Чак когато стигна до края на улица „Корсге’е“, седна на пейката под кестените пред главния вход на къщата и зарея поглед в езерото Пеблинге, тя се почувства изцяло освободена от неодобрението на големия град и от затвора на тялото си.

През осемдесетте по улиците се разхождаха красиви, атлетични тела, а тя никак не се вписваше в тази картина.

Затвори очи, стисна крака си под коляното и внимателно го разтърка. Притисна пръсти към изпъкналите кости и заповтаря наум мантрата си: „Достойна съм“, „Аз съм достойна“. Днес обаче думите й звучаха кухо, независимо къде поставяше акцента. Мина много време, откакто за последен път си ги промърмори неколкократно.

Наведе се напред, сви колене и притисна чело към тях, докато краката й потупваха по земята в барабанен ритъм. Така донякъде облекчаваше кошмарните спазми.

Разходката до магазин „Делс“ по алеята покрай езерото Пеблинге си имаше цена и причиняваше болка и в счупения пищял, довел до изкривяване на стъпалото навътре, и в глезенната става, която непрекъснато се стремеше да компенсира няколкото сантиметра на скъсения крак, и в тазобедрената става, опитваща се да облекчи натоварването.

Болеше я, ала не това бе най-лошото. Докато слизаше по улица „Ньореге’е“, гледаше неотклонно пред себе си и въпреки ясното съзнание, че няма да успее, се опитваше да не куца. Трудно приемаше недъга си. Преди две години беше привлекателна, пъргава жена, а сега се чувстваше бледа сянка на някогашната Нете.

Ала сенките имат сериозно предимство: забелязват се по-трудно, смяташе допреди малко тя. Големият град прикрива по-успешно от селото. Затова преди близо две години се премести в Копенхаген. Избяга от срама, скръбта и смразяващия хлад на местното население на остров Лолен.

Напусна „Хаунгор“, за да забрави, а ето какво се случи.

Нете стисна здраво устни, докато две млади жени с безсрамно изписано по лицата им щастие и весели гласове минаха край нея, бутайки детски колички.

Откъсна очи от майките и се загледа в един от кварталните тарикати, който се перчеше, докато разхождаше свирепия си, неконтролируем помияр с вид на убиец. Нете се загледа в птиците, плаващи в езерото.

Пусти живот! Преди четирийсет и пет минути двайсетте секунди, прекарани в асансьор в магазин „Делс“, я разтърсиха до дън душа. Нищо и никакви двайсет секунди… а се оказаха предостатъчни.

Затвори очи и върна лентата назад. Крачи към асансьора на четвъртия етаж. Натиска копчето. Какво облекчение, че само след няколко секунди вратите се разтварят.

Ето това илюзорно облекчение я втрисаше като вирус в момента.

Каква грешка да се качи точно в този асансьор. Ако се бе насочила към другия край на етажа, щеше да продължи да живее както преди; да остави колосалните сгради в „Ньоребру“ и крепостите по улиците да я погълнат.

Нете поклати глава. Всичко се промени безвъзвратно. Тези съдбоносни секунди заличиха и последните остатъци от Нете Росен. Тя умря, изчезна, изпари се. На нейно място се появи Нете Хермансен, момичето от остров Спройо възкръсна.

С всичките си достойнства и пороци.

 

 

Осем седмици след злополуката я изписаха от болницата без особено емоционално сбогуване. През следващите месеци прекара сама в „Хаунгор“. Адвокатите работеха като луди, защото мъжът й притежаваше внушително състояние. В околните канавки и храсталаци дебнеха фотографи. Кончината на едно от най-знаковите лица в датския бизнес, при това в автомобилна катастрофа, криеше възможности за по-високи продажби на изданията, а каква по-примамлива начална страница от снимка на изтерзаната му вдовица с патерици?

Ала Нете спусна завесите пред прозорците и се изолира от бушуващите сензации. Знаеше отлично какво си мислят хората: нищожната мравка, проправила си път от научните лаборатории към леглото на шефа, не заслужава да тъне в разкош. Беше й пределно ясно, че всички около нея бяха лазили в краката й не от уважение, а единствено заради парите на съпруга й. И я смятат за пълно нищожество.

Така се чувстваше и сега. Дори някои от медицинските сестри, ангажирани да я наглеждат вкъщи, не съумяваха да скрият презрението си. Реши проблема, като ги уволни и назначи нови.

През тези месеци плъзнаха пикантни слухове и разкази на очевидци за смъртта на Андреас Росен. Миналото се затягаше около нея по-заплашително от примка. Когато я привикаха от полицейския участък в Марибу, хората от градчето надничаха от прозорците с усмивка на лицето. Беше плъзнала мълвата, че обитателите на къщата в непосредствена близост до местопроизшествието са видели боричкане в купето, преди колата да полети над дърветата и да се забие отвесно във водата.

Нете обаче запази самообладание и не призна греха си нито пред обществото, нито пред следователите. Изповяда го единствено пред себе си.

Нямаше да им позволи да я повалят, защото отдавна се бе научила да стои изправена дори когато вилнее буря.

И Нете напусна „Хаунгор“.

 

 

Облече се бавно пред прозорците с изглед към езерото и седна спокойно пред огледалото в спалнята. Сега, когато окосмяването не бе толкова гъсто, белегът над срамната кост личеше по-ясно. Почти незабележима, тясна бледолилава линия бележеше вододела между щастието и падението, между живота и смъртта. Този белег й остана след стерилизацията.

Поглади безплодния си отпуснат корем и стисна зъби. Търка ожесточено, докато кожата започна да щипе, а краката й — да треперят. Дишането й се ускори, а мислите се тълпяха в ума й.

Само преди четири часа, докато прелистваше рекламен каталог в кухнята, се влюби в розов пуловер на пета страница. „Есенна колекция“ — пишеше примамливо. „Елегантни плетива“ — гласеше рубрика на следващата страница.

През парата на димящото кафе тя видя цветния пуловер и си представи какво самочувствие за ново начало ще й вдъхне такова бижу в комбинация с риза с подплънки. Колкото и голяма да беше скръбта й, пред нея се очертаваха години живот и тя вече се настройваше.

Затова преди два часа, обзета от еуфория, се возеше в асансьора със заветните покупки. А точно преди един час и петдесет и девет минути кабината спря на третия етаж. Висок господин се качи и застана съвсем близо до нея. Тя дори усети миризмата му.

Той въобще не я погледна, ала тя го видя. Наблюдаваше го със затаен дъх, докато отчаяно се притискаше към ъгъла с пламнали от ярост бузи, надявайки се той да не се обърне или да не улови лицето й в огледалата.

Мъжът правеше впечатление на напълно удовлетворен от света и от живота си; човек, подредил съществуването си и оптимистично настроен въпреки напредналата си възраст.

Проклет изверг.

Преди един час, петдесет и осем минути и четирийсет секунди той слезе от асансьора на втория етаж и остави Нете със стиснати юмруци, задъхана от гняв. През следващите бавно изнизващи се минути тя забрави за всичко наоколо. Возеше се нагоре-надолу с асансьора, без да отговаря на въпросите на хората, загрижени за състоянието й. Цялата й енергия отиде в опити да овладее пулса си и да подреди мислите си.

Най-после излезе на улицата. Торбичката с покупките й бе изчезнала. Жена с бъдеще като нейното не се нуждаеше от розов пуловер и риза с подплънки. А сега седеше на петия етаж в апартамента си, гола и омърсена — и физически, и духовно — и мислеше как да осъществи отмъщението си и срещу кого да го насочи.

Усмихна се. Навярно случката в асансьора не биваше да се тълкува в неин ущърб, просветна й изведнъж. Навярно съдбата й помагаше, кръстосвайки в щастлив миг пътя й с пътя на онова адско изчадие.

Така се чувстваше тя през първите часове, след като Курт Ве отново нахлу в живота й.

 

 

През лятото им гостуваше братовчед й Таге. Истинска панта, която нито училището, нито улиците в Асенс успяваха да усмирят. „Канара от мускули и нито грам мозък“ — клатеше глава чичо й, но Нете обожаваше тези посещения, защото в продължение на няколко седмици се сдобиваше с помощник в ежедневните задължения. Момиче на нейната възраст хранеше лесно кокошките, но част от другите й задачи надхвърляха възможностите й. А Таге обичаше да маца ръцете си с мръсотии. Кочината и кравешкият обор се превръщаха в негова територия. Само когато той беше на гости, Нете си лягаше, без да я болят всички кости. Затова го обичаше.

Малко повече, отколкото се обича братовчед.

— От кого учиш такива цинизми? — мъмреше я учителката след лятната ваканция.

Нете ядеше най-много бой именно в началото на учебната година, защото любимите думи на Таге — „чукам“, „праскам“ и „надървен“ — никак не се вписваха в порядъчния свят на даскалицата.

Тъкмо тези вулгаризми и безгрижното луничаво лице на Таге положиха първите камъни по пътя към Курт Ве.

Гладки, одялани камъни.

 

 

Стана от тоалетката и докато се обличаше, в ума й се заформи цялостен план. Замисълът вдигна кръвното й и набразди челото й с бръчки.

Навън се разхождаха хора, които не заслужават да дишат — взрени в бъдещето, те никога не поглеждаха назад. Част от тези негодници познаваше и тя. Пред нея стоеше въпросът как да си понесат последствията.

Излезе в дългия коридор и влезе в стаята с масата, наследена от баща й.

Беше се хранила на нея поне хиляда пъти, докато баща й, надвесен над чинията, мълчеше, изпълнен с огорчение, изнурен от живота и от болките. От време на време, много рядко, вдигаше поглед и се опитваше да й се усмихне, но не му достигаха сили.

Ако не беше тя, той щеше да си надене въжето и да сложи край на всичко. Защото подаграта, самотата и душевният разпад го съсипваха.

Погали тъмния ръб — там той отпускаше ръцете си — и плъзна пръсти към кафявия плик в средата. Лежеше тук, откакто тя се пренесе в апартамента преди две години.

От многократното разгъване и четене листовете бяха намачкани и протрити.

„Госпожица Нете Хермансен, лаборант. Техническо училище Орхус, улица «Халмста», Орхус С.“ — пишеше на плика. Пощенските служители бяха добавили с червено мастило номера на улицата и пощенския код. Често им благодареше наум за този жест.

Поглади внимателно марката и датата. Изминаха близо седемнайсет години, откакто пощальонът бе пуснал това писмо в пощенската им кутия. Струваше й се, че е изминал цял живот. Отвори плика, извади писмото и го разгъна.

Прескъпа Нете,

По лъкатушни и неведоми пътища успях да разбуля мистерията как се е развил животът ти, след като усмихнато ни махаше за сбогом от влака на гарата в Бребру.

Всичко, което научих за живота ти през последните шест години, ме зарадва неописуемо, уверявам те.

Сега вече знаеш, че си достойна, нали? Че затрудненията ти с четенето не са непреодолими. И за теб има място под слънцето. И то не какво да е място! Толкова се гордея с теб, мила моя. Издържала си матурата с отличен. А лаборантското училище в Обенро си завършила като първенец на класа. Съвсем скоро ти предстои да се дипломираш като биолог-лаборант в Орхус. Великолепно! Навярно се питаш откъде съм почерпил толкова сведения. Ще ти кажа нещо направо невероятно. Основател и собственик на „Интерлаб“, фирмата, където си назначена от 1 януари, е на стария ми приятел Кристофер Хеле. Освен дългогодишната ни дружба, аз съм и кръстник на сина му Даниел. Затова се виждаме редовно. Последно се събрахме през първата седмица от декември за традиционното изрязване на коледни сърца и пържене на мекички.

Попитах Кристофер с какво се занимава в момента и — какво невероятно съвпадение! — той сподели, че току-що е прочел купчина отлично съставени мотивационни писма за работа във фирмата му и е избрал най-доброто. Само си представи колко се изненадах, когато чух твоето име. Прощавай за нетактичността, но прочетох и писмото, и автобиографията ти. Да си призная, просълзих се от радост.

Няма да те занимавам повече със сълзливата сантименталност на един старец. Само знай, че двамата с Мариане сме извънмерно щастливи за теб. Можеш да вървиш с гордо вдигната глава и да извикаш на целия свят онова кратко изречение, което заедно измислихме преди години: Достойна съм!

НЕ ГО ЗАБРАВЯЙ, моето момиче!

Желаем ти всичкото щастие и късмет в бъдещия ти живот!

Сърдечни поздрави,

Мариане и Ерик Ханстхолм,

Бребру, 14 декември 1970

Препрочете три пъти писмото и очите й неизменно се спираха върху думите: „Сега вече знаеш, че си достойна, нали?“

— Достойна съм! — извика високо тя, докато набръчканото лице на Ерик Ханстхолм се усмихваше пред вътрешния й взор.

За пръв път чу тази похвала на двайсет и четири години, а сега беше на петдесет. Кога мина толкова време? Защо не се бе свързала с него, докато беше жив?

Пое си дълбоко дъх, наведе глава настрани и се постара да запомни наклона на почерка, главните букви и интервалите между думите, оставени от писалката му.

После извади друг лист от плика и известно време го гледа със сълзи в очите. Оттогава бе получавала много дипломи и грамоти, но тази беше първата и най-значимата в живота й. Беше я съставил Ерик Ханстхолм с присъщото си голямо сърце.

„ДИПЛОМА“ — пишеше най-отгоре с красиви печатни букви, а отдолу, на четири реда: „Неграмотен не би могъл да прочете това.“

Само това пишеше.

Тя избърса очи и стисна устни. Колко неблагодарно и себично, че така и не го потърси. Какво щеше да излезе от нея, ако Ерик и съпругата му Мариане не я бяха взели под крилото си? А вече беше твърде късно. Преди три години попадна на некролога му във вестника: „Починал след продължително боледуване“. Каквото и да означаваше това.

Писа на Мариане Ханстхолм, за да й изкаже съболезнованията си, но писмата й се върнаха. Навярно и тя се бе споминала. И кой оставаше в живота на Нете, освен онези, които го бяха съсипали?

Никой.

Сгъна писмото и дипломата и ги прибра в плика. Приближи се до перваза, взе оттам една калаена чиния и сложи в нея кафявия плик.

След като го запали и димът започна да се вие под украсения с резба таван, за пръв път от злополуката насам тя се избави от срама си.

Изчака и последните въгленчета да угаснат и стри пепелта на прах. Отнесе чинията до перваза в дневната и за миг погледна растението с лепкавите власинки. В момента миризмата не се усещаше толкова силно.

После изтръска пепелта в саксията и се обърна към скрина.

В най-горното чекмедже на изящната мебел имаше снопче пликове от хартия на цветчета. Такава хартия, наред с ароматни свещи в поставки, бяха сред най-често поднасяните подаръчета, с които гостите засвидетелстваха внимание на домакинята. Извади шест плика, седна до масата и ги надписа: Курт Ве, Рита Нилсен, Гите Чарлс, Таге Хермансен, Виго Моенсен, Филип Ньорви.

По едно име за всеки период от живота й, когато нещата вземаха злополучен обрат.

Загледа се в имената пред себе си. Не само че не й се струваха значими, а направо й изглеждаха нищожни — без никакво съжаление да ги зачеркнеш от живота си само с едно драсване на химикалката. Ала в реалността нещата имаха по-различни измерения. Зад тези имена стояха хора, които бяха всичко друго, но не и незначителни. Проблемът се заключваше във факта, че те, ако изобщо бяха живи, се разхождаха на свобода подобно на Курт Ве, без да разсъждават особено задълбочено над миналото и гнусните последствия — плод на безчинствата им.

Тя обаче щеше да ги извади от самозабравата и да ги тласне към принудителна равносметка. И то по свой начин.

Вдигна слушалката и набра телефона за справки в регистъра на населението.

— Добър ден — подзе тя. — Обажда се Нете Хермансен. Бихте ли ми съдействали да се свържа с неколцина мои стари приятели? Адресите, с които разполагам, отдавна не са актуални.

Седма глава

Ноември 2010-а

Вятърът духаше поривисто и още отдалече се усещаше тежката миризма на труп, пропила влажния есенен въздух.

Зад два булдозера със спуснати гребла стояха следователи от отдел „Убийства“ в бели защитни костюми и се съветваха с криминалните експерти.

Явно почти бяха приключили с огледа и предстоеше санитарите от съдебна медицина да отнесат намерените останки.

Терие Плоу, с папка под мишница, жадно дърпаше от пурата си, а Маркус Якобсен — от цигарата си, но нямаше как да се преборят със случилото се. Оскверненият нещастник, положен в последния си дом, отдавна бе започнал да се разлага, а при тези процеси се отделя смрад, несравнима с нищо. Именно затова по-голямата част от присъстващите експерти обикаляха със запушени обонятелни органи.

Карл също притисна ноздри и едва тогава се приближи да погледне сандъка, все още в ямата и посипан с пръст, но с отхлупен капак. Сандъкът се оказа по-малък, отколкото си бе представял. Куб със страна седемдесет и пет сантиметра, ала повече от достатъчен да побере разфасован труп. Сандъкът беше солиден, скован от сухи, грундирани с безир дълги рендосани дъски, сглобени така, че да прилягат плътно една към друга. Подобна изработка от здрав материал гарантираше на сандъка дълъг престой под земята, преди да изгние.

— Защо просто не са хвърлили тялото и не са го покрили с пръст? — попита Карл от ръба на изкопа. — И защо са избрали да го заровят точно тук? — Посочи околността. — Тук определено не липсват подходящи места.

— Разгледахме дъските, отпорени от бараката. — Началникът на отдел „Убийства“ притисна още по-грижливо шала около яката на коженото си яке и посочи купчината дъски зад неколцина строителни работници в оранжеви гащеризони. — И вече имаме яснота откъде точно са спуснали сандъка през пода: близо до ъгъла по протежение на южната стена. Има следи от неотдавнашно пробиване на дюшемето с циркуляр. Според криминалистите е станало преди пет години.

Карл кимна.

— Добре, значи жертвата е убита и разчленена другаде и после е пренесена тук.

— Всичко говори в полза на тази версия — изгъгна Маркус зад облака тютюнев дим около главата му. — Навярно предупреждение към Геор Месен да си опича акъла — за разлика от клетника в сандъка, с когото явно не са се церемонили толкова.

Терие Плоу кимна.

— Според експертите сандъкът бил заровен под изрязаните дъски в дневната. Доколкото виждам от чертежа… — посочи плана на сградата в протокола — … мястото се пада точно под стола, където открихте Геор Месен с пирон в главата и откриха огън срещу вас.

Карл се поизправи. Всички тези сведения закопаваха срядата му още по-ниско в класацията на седмичните дни. Очевидно предстояха стотици часове следствени действия и ровичкане из събития, които той предпочиташе да забрави. Ако зависеше от него, щеше начаса да се махне оттам, да подкара към „Луфхаунсгрилен“ — емблематично заведение, откъдето любители на въздухоплаването наблюдават как самолети излитат и кацат на датското летище „Каструп“ — щеше да излапа две-три печени наденички на скара, обилно полети с кетчуп, докато най-спокойно следи стрелките на часовника. Три-четири часа по-късно да се отправи към дома си и да се преоблече подобаващо за празничната гъска у Мона.

Плоу се взираше в него, сякаш му бе прочел мислите.

— И тъй, знаем, че мъжът е бил убит другаде и заровен под пода на Геор Месен със знанието на стопанина. Кои подробности остана да уточним? — Карл се почеса по бузата и си отговори сам: — Само съвсем дребни детайли: мотива за престъплението, самоличността на убития и извършителя, нали? Фасул ска работа! Ще ги откриеш за нула време, така ли е, Плоу? — изсумтя Карл, докато болката от спомените се загнездваше още по-дълбоко в душата му.

Тук, на това парче земя, преди две години той едва не се прости с живота си. Оттук санитарите изнесоха приятелите му; единия — безжизнен, другия — завинаги прикован към постелята. Тук Карл предаде приятелите си, докато лежеше обезсилен и парализиран на пода като изплашено животно, а куршумите поваляха партньорите му. А след малко, когато въпросният сандък потегли на последното си пътешествие към Съдебна медицина, всички материални свидетелства за злощастните събития ще бъдат изличени от лицето на земята. Едновременно грешно и правилно.

— Най-вероятно заравянето на сандъка е станало със знанието на Геор Месен, но ако с това са целели да отправят предупреждение към него, спокойно можем да заключим, че той не си е взел бележка — изкоментира началникът на отдел „Убийства“.

Карл плъзна поглед покрай Якобсен към отворения сандък.

Главата се намираше върху един от черните чували за смет, в които бяха увити отделните части на трупа. Съдейки по големината на черепа, състоянието на челюстта и накриво зарасналия нос, преживял минимум една фрактура, тялото принадлежеше не просто на мъж, а на мъж, комуто животът не бе спестил перипетии. А сега същият този човек лежеше тук, без зъби, с разложен скалп и коса, превърнала се в пихтия. Под слузестата гнила маса се виждаше главата на галванизиран дебел пирон. Вероятно същият като пироните, открити в черепите на Геор Месен и двамата монтьори от автосервиза в Сорьо.

Началникът на отдел „Убийства“ съблече защитния си костюм и кимна на фотографите.

— След два часа ще прегледаме сандъка в Съдебна медицина и ще видим дали ще открием белези за установяване на самоличността на трупа.

И след това обяснение Маркус Якобсен се насочи към автомобила си, паркиран горе до чакълестата алея.

— Ти ще съставиш доклада, Плоу! — извика той.

Карл отстъпи няколко метра назад и вдиша дълбоко миризмата на пурата на Терие, за да се отърси от смрадта.

— Защо изобщо ме домъкна тук? — попита Карл. — За да провериш дали нервите ми ще издържат ли?

В отговор Плоу го изгледа изпод натежали клепачи. Психическото състояние на Карл изобщо не го вълнуваше.

— Доколкото си спомням, бараката на съседа се намираше няколко метра по-нататък. — Той посочи близката строителна площадка. — Не може да не е чул или видял нещо, ако някой е довлякъл сандъка тук и е започнал да реже с циркуляр пода на Геор Месен. Спомняш ли си какви показания даде съседът?

Карл се усмихна.

— Скъпи Плоу, първо, съседът беше живял на това място едва десет дни, когато убиха Геор Месен, и изобщо не го познаваше. Както лично се уверих — а криминалните експерти го потвърдиха след огледа на вонящата дупка — трупът е престоял поне пет години в земята, тоест бил е заровен три години преди убийството на Месен. Как очакваш при това положение съседът да знае нещо по въпроса? Впрочем нали точно ти оглави следствието, след като ме откараха в болницата? Не си ли направи труда да разпиташ съседа?

— Не, защото човекът получи масиран инфаркт малко по-късно през същия ден и издъхна на място, докато си събирахме нещата. Явно сърцето му не издържа на нервното напрежение около убийството и струпването на полицейски екипи.

Карл издаде напред долната си устна. Още една жертва! Върху съвестта на мръсниците с монтажните пистолети тежаха вече много животи.

— Това не го знаеше, нали? — Плоу извади бележник от вътрешния си джоб. — Навярно не си осведомен и за друго: през последните седмици получихме сведения за няколко подобни убийства в Холандия. В Схидам в околностите на Ротердам през май и септември били открити два трупа на мъже, екзекутирани с монтажен пистолет. Колегите ни изпратиха богат снимков материал.

Плоу показа на Карл фотографираните черепи на двете жертви, докато неколцина полицаи отцепваха района около находката с ограничителна лента.

— В слепоочията им били забити деветдесетмилиметрови пирони „Паслод“, както и в главите на убитите в Зеландия. По-късно днес ще ти изпратя копия от следствените материали. Щом излезе съдебномедицинският доклад, ще се върнем на темата.

„Тъкмо ще осигуря малко мозъчна гимнастика на Харди“ — помисли си Карл.

 

 

Карл намери Лис скръстила ръце под гърдите си пред кабинета на Росе. Секретарката кимаше и попиваше възгледите на Росе за живота като цяло и за подземието — в частност. До Карл стигнаха откъслечни думи: „мизерни условия“, „атмосфера като в гробница“ и „нелеп шефски маниер“. Напълно споделяше мнението й, преди да осъзнае, че Росе всъщност говори за него.

— Кхк-кхк — изкашля се той с надеждата тя да се сепне, но Росе дори не го удостои с поглед.

— Божието чудо в целия си блясък — нахално изтърси тя и му връчи наръч книжа. — Запознай се внимателно с бележките ми по делото Рита Нилсен и се благодари, че в тази дупка някои хора си гледат работата, докато други се чешат където не ги сърби.

О, божичко. Росе пак ли бе изпаднала в специалното си състояние? Значи да очакват всеки момент да застъпи мнимата й близначка Юрса.

— Търсил си ме — обади се Лис, след като Росе хлътна в кабинета си.

— Колкото и да се мъчих да открия братовчед ми Рони, не успях. Затова ми се щеше да…

— А, това ли било — по лицето й се изписа леко разочарование. — Бак ни поразказа малко. Ама че история. Ще видя какво мога да направя.

Изпрати му усмивка, от която коленете му омекнаха като желе, и тръгна към архива.

— Само секунда, Лис — спря я Карл. — Какво, за бога, е станало със Сьоренсен? Изведнъж започна да се държи… почти щях да кажа сърдечно.

— В момента посещава курс по НЛП.

— НЛП? Това пък какво е?

Неочаквано звънна телефонът му. Мортен Холен, изписа се на екрана. Какво ли искаше от него наемателят му?

— Кажи, Мортен. — Карл кимна извинително на Лис.

— Преча ли? — попита предпазливо гласът отсреща.

— Айсбергът попречил ли е на „Титаник“? Брут попречил ли е на Цезар? Какво има? Проблеми с Харди?

— Може да се каже. Това с „Титаник“ ми хареса, ха-ха! Давам ти Харди.

Карл чу как слушалката се спуска към възглавницата на Харди. В последно време Мортен и Харди си бяха изработили неприятния навик да безпокоят Карл в службата. Доскоро вечерната раздумка до леглото стигаше на болния, но потребностите му от общуване явно нарастваха.

— Чуваш ли ме, Карл?

Пред мисления взор на Карл ясно изникна образът на едрия, парализиран мъж, до чието ухо Мортен придържа слушалката. Полузатворени очи, набръчкано чело, напукани устни. В гласа на Харди се долавяше зле прикрито безпокойство. Значи сто процента вече бе разговарял с Терие Плоу.

— Плоу се обади — съобщи в съответствие с Карловата прогноза Харди. — Досещаш се по какъв въпрос, нали?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли подробности, Карл?

— Онези, които стреляха по нас, са хладнокръвни убийци и поддържат дисциплината в редиците си чрез насилие и заплахи.

— Наясно си, че те питам за друго.

Пауза. Такива паузи вещаеха неприятности и обикновено завършваха със словесен сблъсък.

— Да ти кажа ли аз какво мисля? — продължи Харди. — Анкер беше яко замесен в тази гадост. Преди да потеглим към Амар, той знаеше, че в казармата ни очаква мъртвец.

— Аха. И на какво основание твърдиш това, Харди?

— Просто го знам. Беше започнал да се държи по-различно. Харчеше повече, промени се. И ако си спомняш, не спази стандартната процедура.

— В смисъл?

— Отиде да разпита съседа, преди дори да сме влезли в къщата на Геор Месен. Откъде можехме да сме сигурни, че вътре наистина е убит човек?

— Как откъде? Нали съседът подаде сигнал.

— По дяволите, Карл. Колко пъти ни се е случвало да се отзовем на подобни сигнали, а после да открием вътре умряло животно или звуците да идват от радио или телевизор? Преди да се втурне да разпитва свидетели, Анкер винаги влизаше да провери дали не е фалшива аларма. Но не и онзи път.

— И защо ми го казваш чак сега? Нима досега са ти липсвали удобни възможности?

— Спомняш ли си, че с Мина подслонихме Анкер, когато жена му го изгони?

— Не.

— Беше за кратко, но Анкер здравата го беше закъсал. Смъркаше кокаин.

— Онзи тъпанар Крис, психологът, дето Мона ми го натресе, ми го каза. Иначе не съм подозирал.

— Една вечер излезе из града и се върна с кървави петна по дрехите. Сбил се с някого.

— И?

— Говорим за много кръв, Карл. Направо изхвърли дрехите на боклука.

— И виждаш връзка между намерения днес труп и онзи инцидент?

Пак същата пауза. Докато се намираше в цветущо здраве, Харди минаваше за един от най-даровитите следователи в Управлението. Самият той обясняваше успехите си с „комбинация от знания и интуиция“. Безпогрешна интуиция.

— Да изчакаме заключението на патоанатомите, Харди.

— Зъбите липсват, нали?

— Да.

— И трупът беше изцяло разложен?

— Да, нещо такова. Не съвсем с консистенцията на супа, но почти.

— Значи така и няма да разберем коя е жертвата.

— Какво да се прави? Понякога се налага да се примиряваме, Харди.

— Лесно ти е да говориш така, Карл, но не ти лежиш по цял ден със заврени в тялото ти тръбички и зяпаш тавана, нали? Ако Анкер е бил замесен, значи той е виновен да съм на този хал. Затова ти звъннах, Карл. За да не изпускаш от очи шибания случай. Ако Плоу се офлянква, ще му опъваш ушите, чу ли? Поне това дължиш на стария си партньор!

Мортен Холен се извини за причиненото безпокойство и прекрати разговора. Карл се беше озовал върху стола си с наръча книжа в скута. Нямаше ни най-малка представа кога е стигнал дотук.

За миг затвори очи и се опита да възкреси образа на Анкер пред спуснатите си клепачи. Чертите на някогашния му партньор бяха избледнели.

Как тогава ще си спомни състоянието на зениците му, ноздрите, гласа и всички онези физиологични признаци, които свидетелстват за злоупотреба с кокаин?

Осма глава

Ноември 2010-а

— Погледна ли отбелязките на Росе по случая Рита Нилсен, Карл?

Карл вдигна очи и едва се сдържа да не прихне. Пред него Асад размахваше сноп листове. Явно бе открил средство срещу непрекъснато течащия си нос, защото от ноздрите му стърчаха две тампончета. Това обясняваше допълнителното затруднение при артикулацията на съскавите съгласни.

— Какви са тези отбелязки? — Карл сподави усмивката си.

— В материалите за Рита Нилсен, изчезналата собственичка на бордей в Копенхаген. — Асад шляпна тесте фотокопия върху бюрото. — Росе ще звъни на разни места и поръча ние да разгледаме какво е отбелязала.

Карл взе копията и посочи памучетата в носа на Асад.

— Извади тези тампони, защото ми пречат да се съсредоточа.

— Да, ама иначе носът ми капе.

— Да капе, стига да е върху пода. — Карл кимна признателно, когато памучетата полетяха към кошчето. — И къде е отбелязвала Росе?

Асад се наведе към него, скъсявайки застрашително дистанцията. Прелисти няколко страници.

— Ето — посочи редовете, маркирани с червено.

Карл прегледа справката набързо. Описваше в какво състояние е бил намерен мерцедесът на Рита Нилсен. Росе пък беше подчертала вещите, открити в жабката: пътеводител за Северна Италия, кутийка с дражета за свеж дъх, пакетче носни кърпички, две брошури за Флоренция и четири касети с албуми на Мадона.

„Очевидно кралицата на попа тогава не е била сред звездите, чиито албуми вървят на черната борса за крадени стоки в «Ньоребру» — помисли си Карл и забеляза, че Росе е теглила много плътна черта под изречението «Касетата с „Who’s that girl“ е без съдържание»“. Тази формулировка го развесели. „Касетата е без съдържание.“ Можеше да се тълкува двояко.

— Ммм… добре — кимна Карл. — Наистина грандиозни разкрития, Асад. Касетата на Мадона нямала съдържание. Дали да не уведомим незабавно медиите?

Асад го изгледа с недоумение.

— На следващата страница има още. Малко са разбъркани.

Асад тикна показалец в подчертания откъс. Ставаше дума за телефонно обаждане на 6 септември 1987-а, съобщаващо за изчезването на Рита Нилсен. Сигналът подала някоя си Лоне Расмусен от Колинг — телефонистката на Рита Нилсен. Расмусен разговаряла с клиенти и приемала заявки за момичета на повикване. Тя се озадачила защо шефката й не се е върнала в Колинг в събота, както се очаквало. Допълнително бе уточнено, че въпросната Лоне Расмусен била стара познайница на полицията, разпитвана във връзка с редица престъпления в средите на проститутки и наркомани.

Тук Росе бе подчертала следното изречение: „По думите на Расмусен Рита Нилсен имала насрочен съвсем конкретен ангажимент, защото и неделята, и следващите няколко дни били зачертани с червено в графика й, окачен в масажната клиника, която Лоне Расмусен упорито нарича «офиса за момичета на повикване»“.

— И тъй… — Карл продължи да чете по-нататък. — Излиза, че Рита Нилсен е имала уговорка за дните след изчезването си. Следователите са провели сериозно проучване, но не са открили защо Нилсен се е покрила за няколко дни.

— В момента Росе се опитва да се свърже с Лоне Расмусен — изгъгна Асад.

Карл въздъхна. От изчезването на Рита Нилсен бяха изминали цели двайсет и три години. Съдейки по ЕГН-то й, в момента Лоне Расмусен беше на седемдесет и пет — доста сериозна възраст за жена с нейното минало. Ако въпреки всичко се окажеше жива, какво би могла да допълни след толкова дълго време към дадените вече мъгляви показания?

— Погледни, Карл. — Асад отгърна на следващата страница, посочи поредното подчертано изречение и го прочете носово: — „При огледа на апартамента на Рита Нилсен на десетия ден след изчезването й полицаите са открили котка, изнемощяла от глад, и ветеринарите не са имали друг изход, освен да я приспят…“

— Ама че кофти — промърмори Карл.

— Да. Има и още — Асад посочи края на страницата. — „При огледа не са открити следи, свидетелстващи за извършено престъпление, нито лични документи, дневници или друго, което да предполага, че изчезналата е изживявала депресивен епизод. Домът на Рита Нилсен е заварен добре подреден. Известно впечатление за незрялост създават многобройните джунджурии и внушителният брой изрязани от вестници и списания снимки на Мадона, поставени в рамки. С две думи, никакви предмети не навеждат на мисълта за самоубийство, още по-малко — за убийство.“

Росе беше подчертала с две линии частта със снимките на Мадона.

Защо? Карл си избърса носа. Да не го хващаше хремата? Сигурно си внушаваше. Тази вечер за нищо на света не биваше да се разболява. Мона го очакваше.

— Не разбирам защо Росе отдава такова значение на Мадона. Виж, това с котката наистина ми се струва съмнително.

Асад кимна. Митовете за самотните жени и тяхната привързаност към домашните им любимци не бяха никак преувеличени. Стопанките на котки биха се погрижили за тях, преди да предприемат нещо толкова драстично като самоубийство. Или биха ги погубили заедно със себе си, или биха поверили животното на съвестни хора.

— Колегите от Колинг, предполагам, са обърнали внимание на този странен факт — отбеляза Карл. Асад обаче поклати глава:

— Не. Сметнали са, че е посегнала на живота си в резултат от внезапна приумица.

Карл кимна. И тази вероятност не биваше да се изключва. Всичко е възможно, ако те покоси неочаквана психическа криза.

— Ей, вие двамата, веднага елате при мен! — избумтя гласът на Росе от коридора.

Тази жена вече прекаляваше! И команди ли започна да раздава? Не й ли стигаше, че се разпорежда кои случаи да поемат? Ако Росе възнамеряваше и занапред да му държи такъв тон, крайно време беше Карл да я скастри, та да изпадне в депресия и да изпрати Юрса да я замества. Другото й „аз“ не се отличаваше с толкова остър ум, но не беше и съвсем малоумно.

— Ела, Карл — Асад го повлече за ръката. Явно беше по-добре дресиран.

Облечена в черно от главата до петите подобно на коминочистач, Росе стоеше в средата на кабинета си с телефонна слушалка в ръка. Не се смути ни най-малко от присвитите, неодобрително гледащи очи на Карл.

— Говоря с Лоне Расмусен — прошепна тя, след като закри мембраната с длан. — Сега само слушайте. После ще ви обяснявам.

И Росе постави слушалката върху бюрото и включи високоговорителя.

— Лоне, при мен са моят началник Карл Мьорк и неговият помощник. Ще имаш ли добрината да повториш какво ми каза току-що?

Нарече го свой началник. Добре, добре. Значи засега поне знаеше още кой взема решенията в този отдел. Все беше нещо. Карл й кимна одобрително. Така или иначе бе успяла да се свърже с Лоне Расмусен. Прилично постижение.

— Дааа — разнесе се проточено от телефона апатичен, дрезгав глас, с какъвто неминуемо се сдобиват наркоманите с дългогодишна практика. Гласът всъщност не звучеше старчески, а по-скоро износен до крайност. — Чувате ли ме?

Росе потвърди.

— Казах само, че Рита обожаваше скапаната котка и веднъж я повери на една проститутка. Не си спомням името й. Онази обаче забравила да мине да нагледа котката и Рита така побесня, че изхвърли заблудената шматка. Оттогава насетне, случеше ли се да пътува, Рита караше мен да храня котката й. Давах й от онези консерви, готовите. Рита ме ангажираше само когато отсъстваше повече от два дни. Иначе котката се справяше сама. Е, правеше доста мръсотии из апартамента, но после Рита изчистваше всичко.

— С други думи, твърдите, че Рита никога не би изоставила котката си, без да й осигури подходяща грижа — насочи я Росе.

— Именно! Тогава направо се шашнах. Изобщо не допусках, че котката стои сама в апартамента, защото Рита не ми беше оставила ключа, за да я наглеждам. Даваше ми го само когато ходех при котката. Ако ми го беше дала, щях да знам, че клетото животинче умира от глад, разбирате ли?

— Да, Лоне, разбираме отлично. Ще повторите ли и какво споменахте за Мадона?

— Да. Рита беше обсебена от нея. Изобщо не преувеличавам.

— Използвахме дори думата „влюбена“.

— Ами така си беше, мамка му. Не говореше за това, но всички знаехме.

— Рита да не е била лесбийка? — намеси се Карл.

— Олеле, мъжки глас ли чувам? — разкикоти се дрезгаво Лоне. — Рита се чукаше с де когото свари. — Тя млъкна и се опита да залъже неутолимата си жажда. В пуританския интериор на Росе се разнесе свирепо лочене. — Ако питате мен, не вярвам някому да е отказала — продължи тя. — Май знам само за един такъв случай, но тогава тя го правеше за пари, а клиентът беше гол като пушка.

— И не вярвате Рита да е посегнала на живота си? — попита Карл.

В отговор получи продължителен пресипнал смях.

— Пълен абсурд — допълни тя.

— И нямате представа какво може да се е случило?

— Никаква. Адски странна работа. Сигурно е било свързано с пари, макар че когато съдът оповести финансовото й състояние, се оказа, че имала тлъста сметка в банката. Стана чак осем години по-късно.

— Завещала е всичките си средства и жилището си на Сдружението в защита на котките, нали? — вметна Росе.

„Пак тези котки — помисли си Карл. — Такава жена не би оставила своята да умре от глад.“

— Хвана ме голям яд — призна вяло Лоте. — На мен например два-три милиона от нейните щяха да ми свършат чудесна работа.

— Добре, нека обобщя казаното дотук — предложи Карл. — В петък Рита заминава за Копенхаген и вие очаквате тя да се прибере в събота, защото не ви е поверила грижите за домашната си любимка. Предполагали сте, че в събота срещу неделя ще нощува в дома си в Колинг и после ще замине за няколко дни и вероятно ще се наложи да наглеждате котката. Не сте знаели обаче дали Рита действително е оставила животното само в апартамента. Така ли е?

— Да, в общи линии.

— Преди случвало ли се е нещо подобно?

— Да. Обичаше да ходи по екскурзии: до Лондон например. Там гледаше мюзикъл и. Много се кефеше на концерти. То кой не би се изкефил, ама откъде толкова мангизи?

Последните изречения се чуха много неясно и Асад се мъчеше да ги проумее със стиснати очи, все едно го връхлетя пясъчна буря. Карл обаче не се затрудняваше.

— И последно. Непосредствено преди изчезването си Рита си е купила цигари с кредитна карта в Копенхаген. Знаете ли защо не е платила в брой? Все пак говорим за скромна сума.

Лоне Расмусен избухна в смях.

— Данъчните я изловиха със сто бона в чекмеджето у дома. Тръснаха й солена глоба, защото не можа да обясни откъде ги има. Оттогава държеше всичките си пари в банката и не теглеше нито крона в брой. Пазаруваше само с дебитна или кредитна карта. В голяма част от магазините не приемаха електронни разплащания, но тя се беше зарекла повече да не рискува. И не правеше никакви компромиси.

— Разбрах — обади се Карл. Поне изясниха въпроса за кредитната карта. — Жалко, че не ви е завещала част от авоарите си — добави почти искрено той.

Ако ги беше получила, Лоне Расмусен нямаше да е измежду живите досега, но поне щеше да си е набавила приятни емоции.

— Поне се уредих с покъщнината й; Сдружението в защита на котките отказа да прибере мебелите. Добре ми дойдоха, защото моите вече бяха вехтории.

Карл си представи ясно гледката.

Благодариха на свидетелката и се сбогуваха. Тя ги окуражи при нужда да я потърсят пак.

Това явно разнообразяваше скучното й всекидневие.

Росе огледа продължително Карл и Асад и се увери, че и те са на нейната честота. Случаят бъкаше от съмнителни обстоятелства, които изискваха обстойна проверка.

— Има ли и друго, Росе? — попита Карл. — Изплюй камъчето.

— Не знаеш почти нищо за Мадона, нали?

Карл я изгледа уморено. Росе, малко по-млада от него, смяташе, че прехвърлилите трийсетте живеят закостеняло, а чукналите четирийсетака са направо за изхвърляне. А как ли възприемаше хората на петдесет, шейсет или дори повече?

Карл сви рамене. Въпреки възрастта си поназнайваше доста за Мадона. Но не възнамеряваше да описва на Росе как едно от гаджетата му го докара до лудост с „Материално момиче“, а Вига кършеше бедра върху завивките, както я е майка родила, докато пееше с цяло гърло „Papa don’t preach. I’m in trouble deep. Papa don’t preach. I’ve been losing sleep.“. Това последното впрочем Карл нямаше желание да разправя на когото и да било.

— Еее, чувал съм това-онова — възрази Карл. — Напоследък го раздава религиозна, нали?

Росе не се впечатли ни най-малко.

— Рита Нилсен основала собствена централа за компаньонки и масажна клиника в Колинг през 1983 година и се представяла в местните порно среди с псевдонима Луиз Чиконе. Това говори ли ти нещо?

— О, това съм го опитвал — обади се Асад. — Паста с месо, нали?

Росе го стрелна с възмутен поглед.

— Рожденото име на Мадона е Луиз Чиконе. Лоне Расмусен ми каза, че в масажната клиника въртели само нейни парчета, а Рита се опитвала да имитира макиажа и прическата на поп кралицата. По времето, когато изчезнала, Рита имала почти същата къдрава, бледоруса коса, с която Мадона се появявала на турнето „Who’s that girl“. Погледнете сами!

Росе щракна с мишката и на екрана се появи изключително предизвикателна снимка на Мадона в профил, с мрежести чорапи, плътно прилепнало черно трико, небрежно хванат микрофон в отпуснатата ръка и хубав грим, хит през осемдесетте, с тъмни сенки за очи и бухнала руса коса. Карл си спомняше отлично онези времена. Сякаш беше вчера. Но уви.

— Според Лоне Расмусен Рита изглеждала досущ като Мадона. С тъмен грим на клепачите и яркочервено червило. В този вид е изчезнала. Е, не е била в първа младост, разбира се, но е хващала окото.

— Майчице — отрони Асад. Повече не успя.

— Силно впечатление ми направиха предметите в жабката на Рита — продължи Росе. — Всички албуми на Мадона, включително саундтрака към филма „Who’s that girl“. Е, самата касета липсваше, защото вероятно е била пъхната в откраднатия касетофон. Освен албумите в жабката е имало брошури за Флоренция и пътеводител за Северна Италия. Нещата се подредиха в ума ми и ме наведоха на едно предположение. Погледнете.

Тя кликна върху икона на работния плот и на екрана се появи почти същата снимка на Мадона с единствената разлика, че кръстът й беше опасан от „колан“ с дати. Росе тикна пръста си върху тях.

— 14 и 15 юни, стадион „Нашиномия“, Осака, Япония — прочете на глас Асад. Тези японци с техните трудни за изговаряне имена!

— Според всичките ми източници стадионът всъщност се казва „Нишиномия“, но все тая — подчерта Росе с надменно присвити устни. — Погледни в края на списъка. Става още по-весело.

— 6 септември, „Стадио Комунале“, Флоренция, Италия.

— Коя година? — попита Карл. — Нека позная. 1987-а.

Росе кимна. Намираше се в стихията си.

— Същата онази неделя, която Рита Нилсен е зачертала с червени линии в графика си. Ако питате мен, е смятала да посети последния концерт от турнето на Мадона. Почти сто процента съм сигурна. Искала е да се прибере за малко от Копенхаген, да си стегне багажа и да потегли към Флоренция, за да види своя идол на живо.

Асад и Карл се спогледаха. Туристическите брошури, котката, култът към певицата. Всичко се подреждаше.

— Можем ли да проверим дали е купила самолетен билет от летище „Билун“ за 6.9.1987?

Росе го погледна обидено.

— Вече проверих. В системата не съхраняват толкова стари данни. И в апартамента й не са открили билети. Явно двата билета — за самолета и за концерта — са били у нея, когато е изчезнала.

— И изглежда, изобщо не става въпрос за самоубийство — обобщи Карл и потупа леко Росе по рамото.

 

 

Карл прегледа записките на Росе за Рита Нилсен. По всичко личеше, че Росе не е имала затруднения да състави кратък обзор на живота й, защото кажи-речи от люлката Рита е попаднала под зоркото наблюдение на социалните служби, които са се отнасяли повече от скептично към развитието й. Имаше данни за намесата на всевъзможни институции: Агенцията за закрила на детето, Агенцията за закрила на умствено изостанали деца, полицията, болничната система и затворът. Родена на 1 април 1935 година от проститутка, която след появата на дъщеря си не скъсала с професията си, Рита отраснала в приемно семейство от социалното дъно. На пет вече крадяла от магазините. Посещавала училище в продължение на шест години, изпъстрени с прояви на дребна престъпност. Следваше престой в изправителен дом, после в сиропиталище. Противоправните деяния зачестили. Започнала да проституира още на петнайсет, на седемнайсет забременяла, направила аборт и за известно време я поставили под специално наблюдение заради социално неприемливо поведение и обучителни затруднения. Тогава приемното й семейство вече отдавна се било разпаднало.

След кратък престой в друго приемно семейство Рита отново започнала да се продава по улиците и я въдворили в Келеровите заведения в Брайнинг. Там й поставили диагнозата „лека форма на умствена изостаналост“ и след няколко опита за бягство и прояви на насилие, през периода 1955-1961-ва я настанили в Дома за жени на остров Спройо. Последвало изпращане в приемно семейство, още престъпления и от лятото на 1963-та до средата на седемдесетте Рита изчезнала от радара на социалната система. През този промеждутък най-вероятно се е изхранвала като танцьорка в големи градове из Европа.

После отворила масажна клиника в Олборг, осъдили я за сводничество, но след присъдата нямала повече спречквания със закона. Навярно си била научила урока, защото съумяла да се замогне от дейността на фирмата за компаньонки, без властите да й пречат. Плащала си данъците и след като изчезнала, в банката имала ликвидни активи в размер на три и половина милиона крони. В днешни пари сумата се равняваше на три пъти повече.

Докато четеше справката, Карл клатеше глава. Ако Рита Нилсен е била слабоумна, Карл беше готов да си скъса дипломата.

Опря лакът на бюрото и усети влага през плата. Течността, изтекла от носа му, бе образувала локвичка с обем на чаена чаша.

— По дяволите! — възкликна той и отметна назад глава, докато опипом търсеше в какво да се изсекне.

Две минути по-късно излезе в коридора. Росе и Асад тъкмо окачваха копия от следствените материали по по-малкото информационно табло.

Другото се простираше между вратата на Асад и стаята на Росе. Там за всеки неразрешен случай, постъпил в отдела от самото му създаване, бе залепен по един лист. Материалите бяха подредени в хронологичен ред, а някои от случаите — свързани с цветни конци, обозначаващи предполагаема връзка помежду им. Тази прегледна система създаде Асад. Сини конци между случаите с обединяващо звено, червено-бели — между случаите с доказана връзка помежду си.

В момента червено-бели конци не се виждаха, но — не ще и съмнение — Асад работеше по въпроса.

Карл плъзна поглед по следствените материали. Броят им бе набъбнал до сто, че и повече. Навярно имаше и случаи, които изобщо не попадаха в юрисдикцията на отдел „Q“. Ориентацията в тях напомняше опитите да намериш не само игла, но и конец в купа сено и същевременно да се опиташ да вденеш слепешком конеца.

— Аз си тръгвам — заяви той. — Май прихванах твоя вирус, Асад. Ако ще стоите още, потърсете вестници от периода непосредствено преди и след изчезването на Рита Нилсен. Предлагам да започнете от седмицата, в която попада 4 септември, и да се ограничите до средата на месеца. Ще си опресним тогавашните събития, защото лично аз не си спомням абсолютно нищо.

Росе разклати хълбоци.

— Да не си представяш, че един светкавичен преглед на пресата ще ни помогне да открием нещо, което тогавашното обстойно следствие е пропуснало?

„Обстойно“ — ама че необичайна дума за толкова млада уста.

— В момента не си представям друго, освен няколкочасова дрямка у нас преди вечеря — отвърна Карл и си тръгна.

Девета глава

Август 1987-а

Майката на Нете непрекъснато я хвалеше за златните й ръце. Уверяваше я, че един прекрасен ден Нете несъмнено ще се прослави със сръчността си. Най-важните дарове, с които Бог сподобил хората, били бистрият ум и чевръстите ръце. След смъртта на майка й бащата на Нете добре се възползва от даденостите й.

Нете изправяше падналите градински колове, пак тя кърпеше изгнилите хранилки на животните. Заковаваше каквото е нужно и при необходимост го разковаваше.

Същите тези сръчни ръце се превърнаха в нейното проклятие на остров Спройо. Когато плевелите избуяваха по нивите, пращаха Нете да ги скубе и бурените разраняваха кожата й до кръв. Тези ръце се трудеха целодневно, без да получат нищо в замяна, освен още несгоди.

После настъпиха по-добри времена и изтерзаните й ръце си починаха, но ето че дойде моментът отново да се хванат на работа.

 

 

Тя измери внимателно стаята в дъното на коридора с шивашки метър и записа височината, ширината и дължината. Пресметна общата площ и извади от нея площта на прозорците и на вратата. После пусна поръчката си: инструменти, боя, шпакловъчна смес, силикон, летви, пирони, дебел покривен найлон на рула, уплътнителни ленти, каменна вата, OSB плоскости и гипсова мазилка, достатъчна за два слоя.

От железарията в квартал „Ньоребру“ обещаха да й доставят поръчаните артикули още на следващия ден. И добре че действаха толкова бързо, защото обстоятелствата не й позволяваха да протака повече.

След като получи всичко необходимо, тя се зае с изолацията и ремонта на стаята. Работеше само през деня, докато съседът отдолу беше в офиса, а съседката до нея — на пазар или на разходка с малкия си тибетски помияр.

Не биваше никой да чуе какво се случва на петия етаж вляво, нито да я види с чук или трион в ръка. Нете беше решена да избегне всякакви любопитни въпроси, защото живееше тук от две години в пълна анонимност и възнамеряваше да продължава в същия дух до края на дните си.

Независимо от другите си планове.

 

 

След като приключи, застана на вратата да огледа резултата. Най-трудна се оказа изолацията и облицовката на тавана, но тя беше и най-важна, както впрочем и изолацията на вратата и пода. Повдигна го с два слоя найлон и каменна вата и подряза вратата, за да може да се отваря навътре, без да я спират плоскостите и постланият върху тях килим.

Като се изключеше разликата в нивото на пода в стаята и в коридора, не личеше друга промяна. Стаята беше готова. Шпаклована и боядисана, с дебели уплътнителни ленти на вратата и прозорците, без промени в обзавеждането. Снимки по стените, дребни сувенири по первазите, масата за хранене с дантелена покривка и шест стола — своя, с подлакътници, постави откъм едната по-къса страна.

Нете се обърна към растението на перваза и разтърка едно от листенцата между пръстите си. Излъчваше тръпчива, но не неприятна миризма. Именно тази миризма — на черна попадийка — й създаваше усещане за сигурност.

 

 

В разгара на лятото на 1956 година Гите Чарлс пристигна на остров Спройо и предизвика огромно оживление сред момичетата. Била медицинска сестра, шушукаха си те, ала не отговаряше на истината. Болногледачка — може би, но не и медицинска сестра. Освен директорката никой друг от персонала нямаше специализирано образование и Нете го знаеше от самото начало.

Интересът на момичетата бе породен от факта, че в дома най-после постъпва нещо красиво. Гите Чарлс размахваше кокетно ръце и вървеше с дълги, енергични крачки. Някой подхвърли, че напомняла на някоя си Грета Гарбо. Гите действително беше специална. По нищо не приличаше на застаряващите, озлобени вещици — или стари моми, или разведени, или вдовици — по неволя постъпили в персонала на това отвратително място.

Гите Чарлс имаше стройна осанка и руса коса като на Нете. Вдигаше я над мъха на тила си. Подобна дързост не си позволяваше дори директорката. Женствена, пъргава, изобщо въплъщение на всичко онова, което Нете и повечето домуващи мечтаеха да бъдат.

И момичетата хвърляха завистливи, а някои дори страстни погледи към Гите Чарлс, ала съвсем скоро се убедиха, че зад крехката й външност се крие истински демон. И всички, с изключение на Рита, страняха от новодошлата.

След като се насити на компанията на Рита, Чарлс, както я наричаха в дома, хвърли око на Нете. Обеща й помощ във всекидневните задачи, сигурност и възможност да се махне от острова.

Всички тези привилегии зависеха от благосклонността, която Нете щеше да прояви към Чарлс. Случи ли се за лош късмет Нете да се изпусне пред някого какво правят двете, ще й се наложи да спре да приема всякакви течности — ако й е мил животът, предупреди я Гите Чарлс. Защото току-виж някой налял отвара от черна попадийка в чашата й с вода.

С тази потресаваща заплаха Чарлс откри пред Нете отровните свойства на коварната билка.

— Хиосциамус нигер — Чарлс изговаряше латинското название драматично и бавно, за да подчертае пагубното действие на растението.

Само името стигаше Нете да я побият тръпки.

— Вещиците го използвали, за да прелетят до Блоксберг^[4]. А когато ги заловели, свещениците и палачите им давали от същата билка, за да ги упояват по време на изтезанията. Затова еликсирът е известен и под името „вещерско биле“. Внимавай пред кого си отваряш устата. Май е най-добре да не ми се противопоставяш, а?

И Нете се подчиняваше безпрекословно в продължение на месеци: най-кошмарният период от престоя й на острова.

Често се взираше в морската шир. Там виждаше не само вълни, достатъчно големи да я отнесат далече от острова, към свободата, но и вълни, достатъчно опасни да я потопят в тъмните глъбини, където повече никой няма да я намери и да я нарани.

 

 

На тръгване от острова след четиригодишен къртовски труд и страдание Нете взе единствено семенца от черната попадийка.

Няколко години по-късно, тъкмо завършваше лаборантското си образование, тя чу за разкопки в района около манастира. Там бяха намерили и семенца от черната попадийка. Нещо повече, след няколко века в земята бяха покълнали. Нете веднага пося своите семенца в саксия и я постави на слънчево място върху перваза.

Не мина много време и от пръстта поникна жилаво зелено растение, възкръснало от пепелта като птица феникс. Кимаше на Нете, все едно е стар другар, завърнал се след дълго отсъствие.

В продължение на няколко години попадийката растеше в имението „Хаунгор“. А сега, в мансардата в „Ньоребру“, вирееше трето поколение от билката. Нете бе изсушила всички предшественици на попадийката и ги беше скътала заедно с дрехите, с които напусна острова. Тези реликви й напомняха за старите времена. Листенца, семенца, хербаризирани стъбла — сгърчени спомени за времената, когато са били прелестни бели цветчета с тъмни жилки и блестящо червено око в средата. Беше събрала цели две пликчета с органичен материал от това растение и знаеше точно какво приложение ще му намери.

Навярно именно черната попадийка и коварните й свойства подтикнаха Нете да усъвършенства уменията си на лаборант. Навярно именно билката я тласна към химията и нейните тайнства.

Надграждайки върху медицинските си познания, тя започна да разбира по-ясно свойствата на веществата и тяхното въздействие върху човешкия организъм; осъзна каква изумителна и смъртоносна билка вирее безпрепятствено на Спройо.

Направи няколко опита в кухнята на петия етаж и успя да извлече екстракт от трите най-важни активни съставки на растението. Изпробва въздействието му върху себе си, поемайки съвсем малки количества.

След приема на хиосциамин получи упорит запек, сухота в устата, леки отоци по лицето и устната кухина и, меко казано, особен сърдечен ритъм, но не й прилоша сериозно.

Повече се боеше от скополамина. Петдесет милиграма бяха достатъчни да убият човек. Дори в малки дози скополаминът оказваше силно сънотворно действие, съчетано с еуфоризиращ ефект. Нищо чудно, че по време на Втората световна война са го използвали като серум на истината. Под влиянието му хората ставаха безкритични и започваха да говорят, без да мислят.

Третата активна съставка се наричаше атропин. Отново алкалоид под формата на безцветни кристали, който заедно със скополамина и хиосциамина се съдържа в растенията от семейство Картофови. Навярно Нете бе подходила по-небрежно при приема на атропина, защото получи нарушения на зрението, силни говорни смущения, повишена температура, парещи обриви по кожата и халюцинации, които едва не я доведоха до загуба на съзнание.

Не ще и съмнение — от трите съставки можеше да се забърка смъртоносен коктейл, стига да е с достатъчно висока концентрация. А Нете знаеше рецептата: сварява силна отвара и дестилира 95 процента от течността.

В момента държеше голяма бутилка с екстракт от отровната билка. Прозорците бяха запотени, а из целия апартамент се носеше тежка, тръпчива миризма.

Оставаше само да прецени каква доза ще е необходима за всеки.

 

 

Откакто се нанесе в мансардата, Нете не беше включвала компютъра на съпруга си. За какво да го използва? Нямаше на кого да пише, нямаше за какво да пише, не водеше нито счетоводството, нито служебната кореспонденция на Андреас. Програмите за изчисления и за текстообработка не й трябваха. Онези времена отминаха безвъзвратно.

Ала в този четвъртък, август, 1987 година, тя включи компютъра и се заслуша в бръмченето. Гледаше бавно появяващия се зелен екран с трепет в тялото си и бодежи в диафрагмата.

След като набра писмата и ги изпрати, нямаше връщане назад. Житейският й път се стесняваше и неминуемо щеше да я доведе до задънена улица. Тя го знаеше и искаше точно това.

Предварително състави няколко чернови, но окончателният текст на писмото гласеше следното:

Скъпи/Скъпа ……………

Изминаха много години, откакто се видяхме за последно. Години, през които — гордо мога да заявя — постепенно уредих живота си.

През изтеклото време разсъждавах над съдбата си и стигнах до извода, че животът ми е протекъл, както ми е било писано, пък и в последна сметка аз също имам вина за участта си.

Затова всички някогашни постъпки, тежки думи и недоразумения вече не ме гнетят. Тъкмо обратното. Поглеждам назад с огромно спокойствие и знам, че след преживяното дойде време за помирение.

Както вероятно си научил/научила от пресата, няколко години бях омъжена за Андреас Росен и наследството му ме направи заможна жена.

Съдбата обаче разпореди да ме приемат в болница. Уви, установиха, че страдам от неизлечима болест. Затова разполагам с ограничено време да уредя подробностите, които следват.

Поради здравословното ми състояние не се сдобих с наследници и реших да споделя охолството си с хора, с които пътищата ни се кръстосаха за добро или зло.

Във връзка с гореспоменатото те каня в жилището си на алея „Пеблинге“ 32 в Копенхаген,

В ПЕТЪК, 4 СЕПТЕМВРИ 1987 ГОДИНА, В …… ЧАСА.

Ще присъства адвокатът ми и ще се погрижи в банковата ти сметка да бъдат преведени 10 милиона крони. Ще се наложи, разбира се, част от сумата да бъде внесена за данъци, но адвокатът ми ще го уреди. Не се тревожа за това.

После сигурно ще можем да си поговорим за отлетелите дни. Уви, на мен звездите не ми вещаят светло бъдеще, но затова пък ще подсладя твоето. Това ще ме направи щастлива и ще ми вдъхне душевен мир.

Надявам се, че си в отлично здраве и готов/готова да се срещнем. Това, повтарям, ще ме зарадва много.

Знам колко малко време ти давам да се организираш, но независимо от плановете ти за въпросния ден, положително ще си направиш труда да предприемеш това кратко пътуване.

Моля те да носиш тази покана и да се явиш при мен точно в уговорения час, защото с адвоката ми имаме да уреждаме и други дела.

Към писмото прилагам и пресечен чек^[5] за две хиляди крони, за да покриеш разноските по пътуването.

Очаквам срещата ни с нетърпение. Тя ще ме изпълни с вътрешна хармония, а вероятно и теб.

С най-сърдечни пожелания,

Нете Хермансен

Копенхаген, четвъртък, 27 февруари 1987

„Чудесно се получи“ — помисли си тя и копира текста в шест файла. Във всеки попълни съответното име и часа на срещата, принтира ги и ги подписа. Грижливо, решително, вещо. Използва разновидност на своя подпис, каквато нито един от шестимата получатели не бе виждал да излиза изпод ръката й.

Шест писма. Курт Ве, Рита Нилсен, Гите Чарлс, Таге Хермансен, Виго Моенсен и Филип Ньорви. Поколеба се дали да не изпрати по едно такова писмо и на двамата си живи братя, но размисли. По онова време бяха твърде малки и не я познаваха добре. А в периода на злощастните събития бяха заминали на пътешествие с яхта. Нямаше в какво да ги упрекне. А Мес, батко им, почина. Пред нея лежаха шест плика, вместо планираните девет, защото смъртта я бе изпреварила три пъти. Времето се бе погрижило да затвори три от болезнените глави в книгата на нейния живот.

Смъртта покоси началната й учителка, главния лекар и директорката на дома на остров Спройо. Размина им се. При желание не пречеше и тримата да й покажат човещина, вместо да се вживяват в ролята на въздатели на илюзорна правда. Защото те не се бореха за тържеството на справедливостта. Вършеха мерзости и допускаха чудовищни грешки, а и тримата живееха с непоклатимата увереност в обратното: че техните житейски дела обслужват благото не само на обществото, а и на клетниците, жертви от безчинствата им.

Ето това не даваше мира на Нете. Измъчваше я неописуемо.

 

 

— Ела веднага! — изръмжа през зъби началната учителка.

Нете се поколеба. Жената я хвана за ухото и я влачи около училищната сграда, та наоколо се вдигна пушилка.

— Проклето чудовище! Безмозъчно, малоумно дете, как смееш? — изкрещя тя и плесна Нете през лицето с кокалестата си ръка.

Малката изхленчи през сълзи, че не разбира защо я бият, и изяде още един шамар.

Просната на земята, Нете се огледа. Над нея се бе надвесило разяреното лице на учителката. „О, не, помисли си Нете, сега ще си изцапам роклята и татко ще се ядоса, защото даде много пари за нея.“ Опита се да се скрие зад стелещите се от дърветата ябълкови цветчета, зад песента на чучулигите, която се носеше във въздуха над главите им, зад безгрижния смях на съучениците си от другата страна на сградата.

— Край! Не искам и да чуя повече за теб, противно изчадие! Разбра ли? Богохулна, развратна твар!

Нете обаче не разбираше. Беше си играла с момчетата и те настояха да си вдигне роклята. Тя се засмя и се съгласи. Отдолу се показаха чифт големи розови бикини, останали от майка й. После цялата тайфа избухна в освобождаващ смях, защото това им се стори нещо съвсем естествено и непринудено. После обаче учителката се вклини сред тях и започна да раздава шамари наред. Момчетата се пръснаха. Остана само Нете.

— Малка пачавра такава! — извика учителката.

Нете знаеше значението на думата и възрази, че не е пачавра. Който я нарича така, да си го начука.

Бялото в очите на учителката почти изчезна.

Затова сграбчи безцеремонно Нете зад училището, рита чакъл в лицето й и крещя, че от днес нататък кракът на Нете няма да стъпи в клас. Да можела, учителката така щяла да я нареди, та следващия път, преди да отговори на възрастен човек, хубавичко да си помисли. Отрепка с безобразното поведение на Нете не заслужавала да й се случи нищо добро. Учителката я увери, че лично ще се погрижи Нете никога, никога, ама никога повече да не получи шанс да поправи безсрамната си постъпка.

Така и стана.

Десета глава

Ноември 2010-а

До уреченото време за срещата оставаха три часа и половина. За толкова Карл трябваше да си поспретне косата и да се изтупа в изгладена риза, та с вида си да събуди у Мона желанието да прекара гореща нощ в обятията му.

Той паркира служебния автомобил пред последната от редицата еднотипни къщи в Алерьо и огледа унило посивялото си лице в огледалото за обратно виждане. Трудно можеше да си представи по-непосилна задача.

„Дано два часа в хоризонтално положение помогнат“ — помисли си той в секундата, преди да забележи задаващия се от сградата Терие Плоу.

— Ти пък какво правиш тук? — възкликна Карл, докато слизаше от колата.

— Дойдох във връзка с убийствата с монтажен пистолет. Държах да чуя версията на Харди.

— Чувал си я поне пет пъти.

— Да, но се надявах новите разкрития да го подсетят за още нещо. Личеше, че хрътката Плоу е надушила следа. Терие спадаше към най-прилежните следователи в Управлението. Кой, освен него би се навил да измине трийсет и пет километра с надеждата да добави няколко нищо и никакви съчки към огъня, наречен съмнение?

— Той сети ли се нещо?

— Може би.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „може би“?

— Питай него. — Терие отдаде чест за довиждане.

 

 

Мортен Холен го емна още в антрето. Присъствието на такъв напорист наемател превръщаше личното му пространство у дома в утопия.

Мортен си погледна часовника.

— Добре че се прибираш толкова рано, Карл. Слава богу! Тук станаха куп неща. Имам чувството, че започвам да ги забравям.

Мортен се задъхваше и изстрелваше кратки изречения на откоси: последното, от което имаше нужда Карл в момента.

— Успокой малко топката — промърмори Карл, но това не озапти бясно галопиращите гласни струни на сто и двайсет килограмовата грамада от тлъсти телеса.

— Говорих цял час по телефона с Вига. Откачена работа. Обади й се веднага.

Главата на Карл клюмна още по-ниско. И да беше здрав, тази новина щеше да го разболее. Защо, за бога, съпругата му, с която от години живееха разделени, продължаваше да упражнява такова гибелно влияние върху имунната му система?

— Какво каза тя? — попита изнурено той.

Мортен вдигна бледите си ръце отбранително пред гърдите си и ги размаха кокетно: не се бъркам, сам ще разбереш.

Боже!

— Какво друго се е случило, освен посещението на Терие Плоу? — насили се да попита той. По-добре да не отлага въпросите, та да се свърши час по-скоро, че току-виж се свършил Карл.

— Да. Йеспер се обади от курса. Откраднали му портфейла.

Карл поклати глава. И на доведен син не случи! Изкара близо три години в гимназията в Алерьо и накрая го скъсаха точно на двата последни изпита. Беше нанизал ниски оценки по всички предмети. Сега посещаваше за втора година курсовете за подготовка за висше образование в Гентофте, местеше се ту в дома на Карл в Алерьо, ту в къщата на Вига в Ислеу — в зависимост от желанието си кому да натрие носа; през два дни сменяше гаджетата си; вдигаше купони, врява, скандали. Това обаче не подлежеше на промяна.

— Колко пари е имало в портфейла му? — попита Карл.

Мортен започна да мига. Чак толкова много ли?

— Да се оправя — отсече Карл и влезе в дневната. — Здравей, Харди — тихо поздрави той.

Навярно най-лошото беше, че тялото върху болничното легло изобщо не помръдваше при влизането на Карл в стаята. Да можеше поне някакво шавване под чаршафа да го приветства или да се протегне ръка, която да стисне неговата.

Верен на навика си, Карл погали парализирания си приятел по челото. Посрещнаха го две сини очи, бленуващи за гледка, различна от околната.

— Новини гледаш, а? — Карл кимна към телевизора в ъгъла.

Устните на Харди увиснаха. Как иначе да изрази отегчението си?

— Терие Плоу се отби. Току-що си тръгна — съобщи той.

— Срещнах го на паркинга. Ако съм разбрал правилно, намекна, че си внесъл нови аспекти в случая.

Карл се поотдръпна, защото усети гъделичкане в носа, но кихавицата замря от само себе си.

— Ще гледам да не се приближавам, Харди. Май се разболявам. В Управлението почти не остана здрав човек.

Харди се опита да се усмихне. За него думата „болен“ отдавна бе изгубила значението, което често й придаваме, споменавайки по-скоро дребни, краткотрайни неразположения.

— Плоу ми каза за открития днес труп.

— Беше в окаяно състояние. Разчленен и натъпкан в малки торби за смет. Найлонът е забавил разлагането, но въпреки това процесът е в доста напреднала фаза.

— Според Плоу се натъкнали на торбичка, в която явно се е създал вакуум. Навярно вътре е имало горещ въздух, който впоследствие се е охладил рязко. Така или иначе, тленните останки във въпросната торбичка са съхранени в много по-задоволително състояние.

— Аха. Значи ще успеят да вземат ДНК проба. Май се приближаваме към разрешаването на случая, Харди. Ще се отрази добре и на двамата ни.

— Посъветвах Плоу да проверят дали убитият е от не датски етнически произход. — Харди гледаше Карл право в очите.

Той наклони глава и усети как носът му потича.

— Защо?

— Защото онази вечер, когато се прибра у нас целия окървавен, Анкер спомена, че се сбил с някакъв проклет чужденец. Виждал съм дрехи след меле, но тези на Харди бяха целите просмукани с кръв!

— И какво общо има този инцидент с престрелката на Амар?

— И аз това се питам. Нещо обаче ми подсказва, че Анкер се е набъркал в лайната, разбираш ли? Нали ти споменах?

— Утре ще поговорим повече, Харди. Сега искам да полегна за час-два, та дано преборя този вирус. Довечера ще ходя у Мона на празнична гъска и изненади.

— Приятно ти прекарване! — промърмори горчиво Харди.

Карл се просна в кревата и му хрумна да изпробва лечебната тактика на баща си. Той продължаваше да я прилага, когато се разболее. „Лягаш в леглото и окачваш шапка в края на таблата в долната част — гласеше изпитаната рецепта. — После посягаш към бутилката алкохол, която задължително трябва да държиш на нощното си шкафче, и пиеш, докато шапките станат две. Гаранция, че на следващия ден ще си пушка. Или просто няма да ти пука болен ли си, или не.“

Този цяр действаше безотказно, но как да го приложи, при положение че след два часа му предстои да шофира, а и не иска да вони на алкохол? Карл се съмняваше Мона да възнагради отчаяния му опит да се излекува със спиртна терапия.

Въздъхна няколко пъти, обхванат от самосъжаление. Все пак посегна към бутилката уиски „Тъламор“ и отпи два-три пъти. Няколко глътки няма да навредят.

Набра Вига по мобилния, вдиша дълбоко и зачака с притаен дъх. Обикновено му действаше успокояващо.

— О, колко хубаво, че се обаждаш! — изчурулика Вига.

Значи определено се задаваха неприятности.

— Изплюй камъчето, Вига. Прекалено съм скапан и болен да ми увърташ.

— Болен ли си! Тогава да го отложим за по-нататък.

Защо се преструваше, като знаеше отлично, че Карл няма да се съгласи?

— За пари ли искаш да говорим?

— Карл! — гласът й преливаше от възторг. Затова Карл поднесе бутилката към устните си. — Гуркамал ми предложи!

В същата секунда Карл разбра, че попаднало в носа, уискито щипе ужасно. Изкашля се няколко пъти, избърса потеклия секрет и се опита да не обръща внимание на очите си, плувнали обилно в сълзи.

— На това му викат двубрачие, Вига. Омъжена си за мен, забрави ли?

Тя се засмя. Карл се надигна в леглото и остави бутилката върху нощното шкафче.

— Я ми кажи, развод ли ще ми искаш? И какво очакваш? Да се заливам в сърдечен смях, докато ми съобщаваш, че светът ми се срива? Нямам пари да се развеждам с теб, Вига. При делбата на имуществото ще се наложи да продам къщата. Къщата, където живеят синът ти, наемател и парализираният ми приятел! Не можеш да искаш такова нещо от мен. Какво ви пречи с Куркумал просто да живеете заедно, защо ви е да се жените на всяка цена?

— Нашата Ананд Карадж ще се състои в Патиала, където живее семейството му, не е ли фантастично?

— Чакай, чакай малко, Вига. Не чуваш ли какво ти казвам? Как очакваш да си позволя да се разведа в момента? Нали се бяхме разбрали да оставим нещата така? И не ми говори на чужди езици. Нищо не разбирам.

— Сватбеният ритуал Ананд Карадж се извършва, като младоженците се навеждат над книгата Гуру Грантх Сахиб, за да засвидетелстват пред всички желанието си да се бракосъчетаят.

Погледът на Карл обходи стената на спалнята със светкавична бързина. Там още висяха ковьорчета от времето, когато Вига се беше запалила по индуизма и мистериите на остров Бали. Изобщо остана ли религия, с която бившата съпруга на Карл да не бе влизала в горещ флирт?

— Нищичко не схващам, Вига. Наистина ли искаш да олекна, с триста-четиристотин бона, за да се омъжиш за мъж с двуметров тюрбан и да заживееш в пълно подчинение?

Тя се разкикоти като ученичка, успяла да си издейства родителско разрешение да си пробие ушите.

Ако Вига продължаваше да се лигави така, щеше да го докара до припадък. Посегна към носната кърпичка и се изсекна. За негова изненада от носа му не излезе нищо.

— Явно си в пълно неведение за учението на гуру Нанак. Сикхизмът проповядва равнопоставеност, медитация и почтеност. Човек трябва да раздава пари на бедните и да издига труда в култ. Последователите на нито една религия не водят толкова чист живот, колкото сикхите.

— Щом са толкова щедри, защо Куркумал не ми пусне малко аванта? Двеста хиляди и сме квит?

Отново смях. Несекващ смях.

— Споко, Карл. Преди да ми изплатиш моя дял, ще вземеш заем от Гуркамал. Изобщо не се тревожи: ще ти иска незначителна лихва. Помолих брокер на недвижими имоти да оцени къщата. Сгради в Рьонехолт парк, подобни на нашата, в момента вървят по един милион и деветстотин хиляди. На банката дължим шестстотин хиляди. От оставащите милион и триста хиляди ще ми платиш половината и ще си запазиш жилището!

Половината! Шестстотин и петдесет хиляди крони!

Карл се облегна назад и хлопна телефона.

Преживяният шок сякаш прогони вируса от организма му. Затова пък трийсет и два оловни топуза затиснаха гръдния му кош.

 

 

Усети аромата й още преди тя да отвори вратата.

— Заповядай — покани го Мона и ласкаво го дръпна за ръката.

Щастието трая още три секунди. После тя свърна рязко към трапезарията и му представи момиче в тясна, ултракъса черна рокля. В момента девойката се бе навела да запали свещите на масата.

— Това е Саманта, по-малката ми дъщеря. Нямаше търпение да се запознае с теб.

Погледът, с който го посрещна своеобразният клонинг на Мона, но в двайсет години по-млада версия, не изразяваше вмененото от майката нетърпение. Дъщерята огледа оплешивяващите му слепоочия, несъвършената му фигура и вратовръзката, чийто възел изведнъж му се стори ужасно стегнат. Гледката очевидно не я впечатли.

— Здравей, Карл — поздрави тя, без да крие неодобрението си от решението на майка й да бръкне точно в чекмеджето с етикет „смотаняци“, където екземпляри — колкото щеш.

— Здравей, Саманта — Карл се опита да се усмихне въодушевено.

Как ли го е описала Мона, щом от лицето на дъщеря й струи такова неприкрито разочарование?

Положението се влоши. В стаята нахълта момченце и заби пластмасовия си меч в коляното на Карл.

— Аз съм опасен разбойник! — извика русият къдрокоско на име Лудвиг.

Болката в крака съвсем заглуши грипните симптоми. Още една неприятна изненада, и Карл щеше да е напълно здрав.

По време на предястието Карл се усмихваше, присвил добродушно очи, както се бе научил от филмите с Ричард Гиър, но след като поднесоха гъската, очите на Лудвиг станаха като палачинки.

— Сополите ти капят в соса. — Той посочи носа на Карл и предизвика няколко бурни спазъма в диафрагмата на майка си.

После малкият започна да бъбри колко грозен бил белегът на госта и отказа да повярва, че Карл има пистолет. Тук вече Карл изчерпи арсенала си от словесни оръжия.

„Моля те — вдигна набожно очи той. — Ако не ми помогнеш, след десет секунди едно момченце здравата ще си изпати.“

От конфузната ситуация го спаси не тактичността на красивата баба, нито възпитателният подход на майката, а бръмчене в задния му джоб, което му вдъхна надежда, че някой го търси по работа.

— Извинете — вдигна ръка към двете жени и прие разговора. — Слушам, Асад.

В момента Карл беше готов да каже каквото и да е, дори да говори пълни глупости, само и само да се сдобие с удобен претекст да си тръгне. Искаше час по-скоро да се махне оттук.

— Извинявай, че пак те притеснявам, Карл. Знаеш ли колко души обявяват за изчезнали всяка година в Дания?

Шифрованата встъпителна реплика предполагаше и шифрован отговор. Идеално.

— Около хиляда и петстотин. Къде си в момента? — Въпросът създаваше впечатление за неотложност.

— С Росе сме още на работа. И каква част от тези хиляда и петстотин остават в неизвестност след края на годината според теб?

— Различно. Приблизително десетина.

Карл стана от масата, придавайки си много притеснен вид.

— Да няма нови разкрития по случая? — попита той. Право в десетката.

— Не знам — отвърна Асад. — Ти ми кажи. В седмицата, през която собственичката на публичен дом Рита Нилсен е обявена в неизвестност, изчезват още двама души, а през следващата седмица — четвърти човек. Нито един от тях не е намерен. Не ти ли се струва подозрително? Четирима души за няколко дни, Карл, какво ще кажеш? Обикновено толкова изчезват за половин година.

— Божичко, идвам веднага!

Превъзходна заключителна реплика, пък нека Асад да се чуди. Кога за последно Карл реагира толкова емоционално на служебно обаждане?

— Извинете ме — обърна се Карл към домакините. — Сигурно сте забелязали, че днес съм малко отнесен. От една страна, съм пипнал тежък грип. Дано не съм заразил никого. — Подсмръкна, за да демонстрира неразположението си, но носът му се оказа пресъхнал. — От друга, в момента разследваме четири случая на изчезнали лица и зверско убийство на остров Амар. Много съжалявам, но се налага да тръгвам. Ситуацията е критична.

Прикова поглед в Мона. Тя придоби дълбоко угрижен вид. Нищо общо със самоуверената терапевтка в кабинетното кресло.

— Да не става въпрос за онзи случай, при който и ти пострада? — попита тя и пропусна покрай ушите си комплиментите му за вечерята и гостоприемството. — Имай едно наум, Карл. Не си ли даваш сметка колко сериозна травма ти е нанесъл онзи инцидент?

— Да, викат ме във връзка със същия случай. Не се притеснявай. Няма да се забърквам в нищо опасно. Добре съм.

Мона смръщи вежди. Катастрофална вечер. Карл дръпна с две крачки назад след неуспешния си дебют в семейството. Дъщерята го мразеше, а той мразеше внучето. Не успя да похапне от гъската, а сополите му покапаха в соса. А сега Мона повдигна въпроса за проклетите убийства с монтажен пистолет. Значи съвсем скоро пак ще насъска онзи самозванец Крис по петите му.

— Нищо ми няма — увери я отново той, прицели се в хлапето с въображаем пистолет и натисна спусъка с усмивка.

Следващия път ще подпита Мона какво точно разбира под „изненади“.

Единайсета глава

Август 1987-а

Подвижното капаче на пощенската кутия издрънча и Таге изруга. Откакто постави табелката „Без реклами, моля!“, получаваше писма само от данъчното, а оттам никога не пристигаха добри новини. Така и не стопляше защо, дявол да ги вземе, се мъчеха да изсмучат и бездруго нищожните парици, припечелени от кърпене на гуми, ремонт на автомобилни свещи и почистване на мотопедни карбуратори. Нима целяха и той да висне пред социалното в „Миделфарт“ или да обира вили до „Скоруп Стран“ като момчетата, с които порка?

Таге посегна към бутилката от вино между леглото и касата за бира, приспособена за нощно шкафче, провери докъде стига урината, отделена през нощта, тикна бутилката под слабините си и я напълни догоре. Избърса си ръцете в чаршафа и бавно се надигна. Писна му от Мете, наемателката, защото клозетът се намираше зад нейната стая в къщата, а в сервиза, където спеше той, подовите дъски бяха прогнили, вятърът свирукаше в цепнатините и преди да се усетиш, зимата пак беше дошла.

Огледа се. От овехтели плакати от мъжки списания го гледаха разсъблечени момичета с размазано по гърдите смазочно масло. По пода се валяха главини, колела и парчета от мотопеди; петна от засъхнало моторно масло изпъстряха бетонния под. Мястото не даваше поводи за гордост, но си беше негово.

Протегна ръка и напипа препълнения пепелник върху триъгълната етажерка. Избра си най-дългата угарка, дръпна от нея, докато въгленчето пропълзя до почернелите му от масло пръсти, и я угаси.

Намъкна си боксерките, стъпи върху студения под и отиде до вратата. Една крачка и ще се пресегне до пощенската кутия, скована от талашит. С времето капакът й се бе удебелил двойно.

Огледа цялото протежение на улицата. Няма да дава повече поводи на съкварталците си да се оплакват, понеже се бил появил насред Бренеруп по голо шкембе и с мръсни боксерки.

— Тесногръди снобарки! Не могат да понесат вида на мъж в разцвета на силите си — повтаряше той пред компанията си.

Обожаваше да употребява тази дума: тесногръди. Звучеше някак интелигентно.

Извади писмото. За негова изненада не беше плик с прозрачно прозорче от данъчното или общината, а съвсем обикновен бял плик с пощенска марка. От много години не бе получавал такива писма.

Таге се поизпъчи. Сякаш подателят на писмото наблюдаваше отнякъде паметния миг на разпечатването или пък самото писмо имаше очи и сега преценяваше дали получателят е достоен за съдържащото се в него послание.

Не позна почерка, но видя името си, написано с красиви завъртулки. Много му хареса.

Обърна писмото и усети как по вените му плъзна бурен приток на адреналин. Бузите му пламнаха като на влюбен, очите му се разшириха като на беглец.

Остана като гръмнат. Писмото бе изпратила Нете Хермансен, неговата братовчедка. Беше добавила адреса и подписа си. Не бе очаквал, че тя отново ще потърси връзка с него. Имаше сериозни основания да си мисли така.

Таге си пое дълбоко дъх и се поколеба дали да не върне писмото в пощенската кутия. Сякаш атмосферните условия или самата кутия бяха в състояние да унищожат хартията. Надяваше се вятърът да го изтръгне от ръцете му, за да не се налага да чете съдържанието.

Така му се отрази писмото.

 

 

Земеделският труд във фермата научи Мес, най-големия брат на Нете, че всички живи същества, включително хората, се делят на две групи: мъжки и женски. Стига да знаеш това, нищо друго не ти трябва, защото нещата стават от само себе си. Всяка от двете групи изпълнява определена роля във войните, във възпитанието на децата, в работата и в домакинството. Светът е устроен така, че задълженията поемат или едните, или другите.

И Мес привика на двора двамата си по-малки братя, сестра си и братовчед си, смъкна си панталоните и посочи члена си.

— Ако имаш такъв, си от единия вид. Ако имаш процепче, си от другия. Съвсем просто е.

Братята и Таге се разсмяха. Нете си събу бикините в типично детски стремеж да покаже солидарност и разбиране.

На Таге това много му допадна, защото в неговия дом всички се събличаха скришом и не беше проумял в какво се състои разликата между мъжете и жените.

Тогава за пръв път той прекара лятото във фермата на чичо си. Забавляваше се несравнимо повече, отколкото на пристанището в Асенс и по тесните улички, където заедно с другите хлапета строяха Айфеловата кула с кубчета лего и си мечтаеха някой ден да обиколят света.

Харесваше му в компанията на Нете. И близнаците бяха готини, но Нете му стана любимка, макар и близо осем години по-малка от него. С нея се общуваше леко. Смееше се на всичките му маймунджилъци. Забъркваше се в ужасни каши, стига той да я помоли.

За пръв път на Таге му се случваше някой да му се възхищава и това го окриляваше. Затова не пестеше сили да й помага в селскостопанската работа.

След като близнаците и Мес си тръгнаха, на Нете й останаха само баща й и летните дни с Таге. Той си спомняше колко тежко й бе тогава. Особено след като започнаха ожесточени проверки как скотовъдите се отнасят към отглежданите животни. Нравът на баща й ставаше все по-непредвидим и тежък и той често я хокаше незаслужено.

Таге и Нете не бяха влюбени, а близки приятели. Задълбочаващата се интимност помежду им възроди пикантните и любопитни въпроси за двата вида хора и за техните взаимоотношения.

Именно Таге научи Нете как се сношават хората и й отне всичко.

Сега той седна тежко върху леглото, хвърли поглед към струга, където стоеше бутилка с черешов ликьор, и се замисли кое ще е за предпочитане: да си пийне преди или след като прочете писмото.

Наемателката му Мете започна да блъска нещо в дневната и да кашля. Все звуци, които човек не асоциира с женственост, но той беше свикнал. Пък и му харесваше да се топли до нея в студените зимни дни, стига властите да не решат, че двамата живеят на семейни начала и крият връзката си, за да не им орежат социалните обезщетения.

Таге претегли плика в длан и извади писмото. Красивата хартия беше сгъната на четири. Разтваряйки листа, очакваше да види същия почерк от плика, но текстът се оказа набран на компютър. Прегледа съдържанието надве-натри, за да съкрати тревожното очакване, и тъкмо да отпие от черешовия ликьор, стигна до мястото, където тя изявяваше желание да му връчи дарение от десет милиона крони, ако се яви в определен час на посочен адрес в Копенхаген.

Той пусна писмото и то полетя към пода. Чак тогава забеляза, че към долната част с кламер е прикрепен чек, а върху чека е изписано неговото име и сумата от две хиляди крони.

В тази част от месеца Таге никога не се бе виждал с толкова пари. Цифрата го обсеби напълно. Всичко друго му се струваше нереално: милионите, болестта на Нете. Всичко!

Две хиляди крони, пишеше върху чека! Не му се беше случвало в края на месеца да разполага с толкова пари нито докато беше моряк, нито докато работеше във фабриката за тирове, откъдето го уволниха заради пиенето. Впоследствие тя се премести в Ньоре Обю.

Той издърпа чека изпод кламера и го опипа.

Изглеждаше съвсем истински.

 

 

Нете беше хубава, а Таге — здрав. Когато бикът покри единствената крава във фермата, тя го попита дали и той може да си вдигне пишката като бика. Таге й демонстрира уменията си и тя започна да се смее като обезумяла, все едно бе чула поредната шега от братята си. Дори докато се целуваха, тя се държеше непринудено и спокойно. Таге беше доволен. Пробва се с нея, защото тя присъстваше непрекъснато в мислите му, макар че Нете едва-що бе започнала да се закръгля. Таге беше елегантен, с кафява войнишка униформа, кепето под пагона, слабичък. Благодарение на бика и кравата актът между него и Нете придоби вид на част от неизбежните годишни ритуали.

На Нете Таге й се стори много възмъжал, а когато той поиска от нея да се съблече на тавана и да му достави удоволствие, Нете изобщо не се поколеба. И защо да се колебае? Нали всички казваха, че между женските и мъжките екземпляри това са нормални неща?

И понеже се размина без никакви последствия, те продължиха да практикуват наученото: нищо не е съизмеримо с приятната физическа близост.

На петнайсет години Нете забременя. Тя се зарадва и съобщи новината на Таге. Сега вече ще заживеят заедно до края на дните си! Той обаче отказа да признае детето. Ако действително той е бащата на копелето, ще си навлече неприятности, защото половите контакти с малолетни се преследват от закона. Няма да влиза в затвора заради нея, я!

Баща й повярва на думите й, но след като преби зверски Таге, без да изтръгне от него признание, си промени мнението. Неговите синове не биха издържали подобен побой и това потвърди невинността на племенника му. И Таге повече не видя братовчедка си. Откъслечните новини за нея го караха да изпитва силен срам.

Накрая реши да забрави всичко.

 

 

Посвети два дни на подготовка. Накисна ръцете си в смазочно масло, търка и лющи, докато напуканата кожа стана розова и придоби жизнен вид. Избръсна се няколко пъти, та кожата му да стане гладка и бяла. В бръснарницата го посрещнаха като блудния син. Подстригаха го, измиха му косата и я напръскаха обилно с ароматен лосион. Действаха с вещината на професионалисти. Таге лъска зъбите си със сода бикарбонат, докато разкървави венците. В резултат от огледалото го погледна образът му от някогашните добри времена. Ако ще получава десет милиона, нека го стори със стил. Редно е да изглежда като човек, живял достойно. Искаше Нете да види момчето, което някога я разсмиваше, и да се гордее с него.

Само при мисълта за предстоящото се разтреперваше. На петдесет и осем години щеше да се оттласне от дъното и да си възвърне самочувствието; щеше да се показва сред хората, без да се страхува, че искат да му навредят.

Нощем сънуваше новия си живот: уважение, завист, светло бъдеще. Докопа ли парите, веднага ще се махне от този мизерен квартал, където всички го възприемат като цирей. За нищо на света няма да продължава да гние в град с хиляда и четиристотин жители, където дори железопътният транспорт запада, а най-голямата гордост на селището е фабрика за тирове, а и тя отдавна премести цеховете си другаде. Окепазиха дори новооткрития народен университет в града, наричайки го „Скандинавски народен университет за мир“.

Влезе в най-големия магазин за мъжка мода в Боденсе и си купи хубав, лъскав костюм в син меланж. По думите на продавача — последна дума на модата. След „голямо“ намаление от няколко крони Таге плати за костюма толкова солена сума, че от чека му останаха пари само колкото да зареди мотопеда и да си купи двупосочен билет от Ейбю до Копенхаген.

Яхна своя мотопед „Вело Солекс“ и потегли през града. Тъкмо тогава изживя най-великия миг в живота си: никога околните не го бяха гледали с такава симпатия.

Никога не се бе чувствал толкова готов за живота и предстоящото неизвестно бъдеще.

Дванайсета глава

Август 1987-а

През осемдесетте Курт Ве наблюдаваше със задоволство как дясната вълна увлича все повече привърженици, а в края на август 1987 година почти всички медии пророкуваха победа на консерваторите.

Настанаха благодатни времена за Курт Ве и идеологическите му съмишленици. Прогресивната партия громеше ожесточено чужденците и постепенно все повече и повече християнски организации и национални сдружения се присъединяваха към обиграни популистки агитатори, които умело бичуваха повсеместния морален крах и разпад, същевременно погазвайки безжалостно общовалидните човешки права.

Хората не са родени еднакви и равни, проповядваше тяхната идеология; те трябва да се научат да приемат този факт и да се примирят с него.

Нагласите определено работеха в полза на Курт Ве и неговата доктрина. Благоприятни предпоставки за популяризиране на такива възгледи съществуваха и във фолкетинга, и в част от активистките движения. Същевременно в идеологическата рожба на живота му — обществото „Праволинейност“ — валяха постъпления. Той работеше здраво, за да го превърне в политическа партия с местни структури и представителство в Парламента. Все едно се завръщаше към 30-те, 40-те и 50-те, когато също се осъществяваше прелом в ценностите. За щастие днешните времена по нищо не приличаха на 60-те и 70-те. Тогава по улиците младежи демонстрираха в полза на любовта и социализма; превъзнасяха до герои някакви си отрепки от утайката на обществото, а асоциалното им поведение извиняваха като неизбежен бунт срещу държавата и обществото.

Това приключи. През осемдесетте всеки сам ковеше щастието си. Някои се справяха отлично, защото в централата на „Праволинейност“ всекидневно постъпваха волни пожертвования от почтени граждани и фондации.

И резултатите не закъсняха. В офиса вече бяха назначени две секретарки, за да водят счетоводството на фирмата и да разпращат агитационни материали. Всяка седмица поне четири от местните звена приемаха най-малко по пет нови попълнения в редиците си.

Сред обществото се надигна сериозно недоволство срещу хомосексуалисти, наркомани, малолетни престъпници, имигранти, бежанци, безразборни сексуални отношения, унаследяване на изродени гени. По онова време откриха болестта СПИН и в християнските среди се заговори за „божие знамение“.

През петдесетте десните партии изобщо не се нуждаеха от тези обществени язви, за да натрупат преднина пред политическите си опоненти, но тогава разполагаха и със значително повече средства за ответен удар.

Така или иначе обаче, настанаха добри времена. Доктрината на „Праволинейност“ се разпространяваше мълниеносно, макар и посмекчена. Мръсната кръв не бива да се смесва с чиста, гласеше неофициално обявеният вариант.

 

 

Обществото в защита на незаразената кръв и моралните ценности на населението и нацията смени три имена. Бащата на Курт го основа в яростната си борба за расово единство и нравствено възвисяване на живота на обикновения буржоа. През четирийсетте той го нарече Комитет срещу порока, после го нарече Датското общество и накрая го наименува „Праволинейност“.

Идеята, зародила се в главата на практикуващ лекар от остров Фюн и облагородена от неговия син, отдавна не представляваше само частна инициатива. В момента сдружението наброяваше две хиляди души и те с радост плащаха високия членски внос. Все почтени граждани: адвокати, лекари, полицаи, болничен персонал, свещеници. Хора, които във всекидневната си дейност забелязват обществените недъзи, а притежават и необходимия професионален поглед, и нужния потенциал, за да променят статуквото.

Ако беше жив, днес бащата на Курт би се гордял колко напредна синът му и с каква вещина управлява Тайната борба, както бяха започнали да наричат общото дело. Там той и неговите верни съмишленици вършеха понастоящем незаконна дейност с надеждата да я легитимират чрез партията „Праволинейност“: позволяваха си да отсяват кои деца не заслужават да се родят от другите, достойните.

Курт Ве тъкмо приключи с телефонно интервю за официалната доктрина на „Праволинейност“, което предстоеше да се излъчи на запис и съпругата му постави купчина писма пред него върху дъбовата маса, прорязана от слънчев лъч.

Тези купчини обикновено представляваха сбирщина от всякакви писма.

Анонимните — приблизително една трета — Курт изхвърляше направо в кошчето.

После отделяше обичайните заплахи й ненавистни послания. Преписваше имената на подателите и прехвърляше тези писма при секретарките в центъра. Ако забележеха повторения на подателите, Курт се обаждаше на ръководителите на местните звена и те поемаха грижата писмените атаки да секнат. За постигането на тази цел съществуваха множество прийоми. Адвокати, лекари и свещеници из цялата страна, все привърженици на „Праволинейност“, разполагаха с подробни сведения в картотеките си и можеха да дискредитират когото си поискат. В крайна сметка всеки има епизоди от миналото си, които не би искал да видят бял свят. Някой би го нарекъл изнудване. Курт го възприемаше като самозащита.

Сред получената поща попадаше и на молби за прием в общността. Проверката доколко тези заявления са искрени изискваше сериозна бдителност. Веднъж допуснати, вражески елементи, внедрени в редиците на партията, трудно можеха да бъдат обезвредени. Затова се налагаше желаещите да бъдат щателно преценени. По тази причина Курт Ве лично отваряше кореспонденцията.

Писмата извън гореспоменатите две категории запълваха целия емоционален спектър от възхвала през мрънкане до гняв.

В последната купчина днес Курт Ве попадна на писмо от Нете Хермансен. Не успя да сдържи усмивката си, когато видя кой е подателят. Тя беше сред най-успешните му случаи. Цели два пъти той й попречи да създаде поколение с непристойно поведение и покварено съзнание. Проклета пачавра.

С какво му досаждаше сега тази нещастница? Със сълзи или с омразни думи? Всъщност изобщо не го интересуваше. За него тя беше пълно нищожество — и преди, и сега. Да, остана вдовица, след като малоумният й съпруг се преби в автомобилна катастрофа същата вечер, когато Курт видя за последен път Нете, но той ни най-малко не я съжаляваше.

И бездруго не заслужаваше по-добра участ.

Хвърли неразпечатания плик в купчината с маловажна кореспонденция. Не го глождеше любопитството, което изпита преди много, много години.

 

 

Навремето чу за Нете от предстоятеля на училищния инспекторат. Човекът дойде в кабинета на баща му да съобщи за момиче, паднало в реката и получило вагинален кръвоизлив.

— Възможно е да се касае за аборт. Има известни показания. Евентуални слухове, че момичето е пострадало заради свои съученици, следва да се оставят без внимание. Случилото се е било злополука и ако ви повикат в дома на болната, тълкувайте всички травми по тялото й като получени вследствие от падането й в реката.

— На колко години е момичето?

— Навършила е петнайсет.

— В такъв случай една бременност не е нещо нормално за възрастта й.

— То самото момиче не е много нормално — разсмя се предстоятелят. — Преди няколко години я изключиха от училище заради редица непристойни прояви: изкушавала момчетата да развратничат, употребявала вулгаризми, изоставала във физически и умствен аспект, демонстрирала агресивно поведение към съученици и учители.

След това обяснение бащата на Курт кимна в знак на пълно разбиране.

— Значи една от ония. Слабоумна.

— Абсолютно.

— А сред прилежните ученици, които това ощетено от природата дете би набедило като виновник за нещастието си, вероятно е ваш личен познат, господин предстоятел?

— Да. — Той си взе пура от кутията върху бюрото. — Едно от момчетата е по-малкият син на моята балдъза.

— Ясно — кимна бащата на Курт. — Бихме могли да окачествим случая като сблъсък между две обществени прослойки, как ви се струва?

По онова време Курт, трийсетгодишен, бе усвоил занаята на баща си и вече поемаше повечето му пациентки, но не се беше натъквал на момиче, каквото обсъждаха с предстоятеля.

— С какво се занимава девойката? — попита Курт и получи одобрително кимване от родителското тяло.

— Не съм в течение, но доколкото ми е известно помага на баща си в селскостопанската работа.

— А бащата що за човек е? — поинтересува се възрастният лекар.

— Казва се Ларс Хермансен. На вид едър като канара, но интелектуално много посредствен.

— Познавам го — сети се бащата на Курт. Беше асистирал при раждането на дъщеря му. — Малко не го слуша главата. След смъртта на съпругата му положението се влоши. Откъдето и да го погледнеш, затворен, особен тип. Нищо чудно, че малката също не е съвсем с всичкия си.

И разговорът приключи.

От фермата повикаха доктор Ве и той установи, че по непредпазливост момичето е паднало в реката, течението я е подмятало и се е ударила в клоните и камъните покрай брега. Ако момичето твърди друго, се дължи на преживяния шок и объркването. Уви, нараняванията са предизвикали тежък кръвоизлив. Дали случайно не е била бременна?

Курт присъства на прегледа. Отскоро той придружаваше баща си при всички негови визити. И до ден-днешен си спомняше ясно как Ларс Хермансен пребледня и бавно поклати глава. Подчерта, че не е нужно да замесват полицията.

И оставиха нещата така.

Същата вечер предстоеше поредното партийно мероприятие и Курт Ве тръпнеше от нетърпение. След десет минути щеше да се срещне с трима от най-дейните активисти на „Праволинейност“. Те не само поддържаха тесни контакти с членове на десните партии, но имаха и връзки със служителите в Министерство на правосъдието и Министерство на вътрешните работи, които не гледаха с добро око на засилващите се тенденции в страната да се приемат емигранти и близки на датчани с чуждестранен произход. Въпросните активисти обясняваха своята отдаденост на каузата съвсем просто и логично: прекалено много чужди елементи се натресоха в страната; низши, нежелани индивиди.

„Заплаха срещу датското“ — чуваха се коментари и Курт Ве беше повече от съгласен. Всичко опираше до генетичния материал. Хора с дръпнати очи или тъмна кожа не се вписваха в датския идеал за красота: момичета и момчета с руса коса и едри, силни тела. Тамили, пакистанци, турци, афганистанци, виетнамци. Подобно на всички плевели, така и тези нашественици трябваше да бъдат изтръгнати из корен. Без никакво колебание.

Разговаряха подробно до какви средства се налага да прибегнат в дейността си за „Праволинейност“. Двамата от мъжете си тръгнаха, един остана. Курт го познаваше най-добре от тримата активисти. Изумителен човек, също лекар, с просперираща практика на север от Копенхаген.

— Вече няколко пъти обсъждаме Тайната борба, Курт — той го изгледа продължително. — Познавах баща ти. Той ме посвети в свещения ми дълг по време на стажа ми в болницата в Одензе. Славен човек беше той, баща ти. От него научих много и в професионален, и в морален план.

Кимнаха си. Курт извади късмет, че до шейсет и две годишна възраст се радваше на жив баща. Старецът почина преди три години, на преклонната възраст от деветдесет и седем. Колко неусетно минаваше времето.

— Баща ти ме посъветва да се обърна към теб, ако поискам да се включа активно в делото — каза гостът му и направи продължителна пауза — навярно осъзнаваше, че следващата стъпка ще го тласне в безкраен низ от тежки въпроси и коварни клопки.

— Това ме радва — отвърна най-сетне Курт. — Но защо точно сега, ако мога да попитам?

Гостът вдигна вежди. Не бързаше.

— Желанието ми е продиктувано от редица фактори. На първо място, тазвечерният ни разговор. В Северна Зеландия, където живея, непрекъснато прииждат чужденци. Голяма част от емигрантите се женят за свои близки родственици. А както знаем от професионалния си опит, децата, заченати при кръвосмешение, често се раждат с тежки малформации.

Курт кимна. Освен всичко друго подобни бракове произвеждаха съвсем не малочислено поколение.

— Искам в такива случаи да върша онова, за което съм призван — прошепна събеседникът му.

Курт кимна отново. Още един съвестен и почтен мъж в лоното.

— Наясно ли си, че ако се присъединиш към нас, до края на живота си се впускаш в начинание, което при абсолютно никакви обстоятелства нямаш право да разискваш с лица, различни от одобрените за нашата дейност?

— Да, очаквах това условие.

— Почти нито един аспект от делата ни в името на Тайната борба не бива да излиза на светло, но вероятно това ти е пределно ясно. Залогът е твърде голям.

— Знам.

— Голяма част от нашите съмишленици ще предпочетат да изчезнеш от лицето на земята, вместо да се примирят, че не умееш да си държиш езика зад зъбите или при извършването на манипулациите не проявяваш необходимата дискретност и предпазливост.

— Това е съвсем разбираемо. Напълно споделям нагласите им.

— И въпреки чутото искаш да те въведем в процедурите по набиране на кандидатки, подходящи за прекъсване на бременност, а впоследствие — и за стерилизация?

— Да.

— Използваме специфична терминология в работата си. Имаме адресна картотека и специално разработени методи за извършване на аборт. Веднъж посветен в тях, се превръщаш в пълноправен член, разбираш ли?

— Да. Какво е необходимо, за да бъда одобрен?

Курт го изгледа продължително. Дали този мъж притежаваше нужната воля? Дали тези спокойни очи щяха да запазят същото самообладание при евентуална заплаха от затвор и публичен линч? Дали лекарят щеше да прояви устойчивост при натиск?

— Близките ти не бива да знаят нищо, освен ако самите те не участват активно в нашите интервенции.

— Не се безпокой. Съпругата ми не се интересува от професията ми.

Мъжът се усмихна. Точно в този етап на разговора Курт се надяваше на такава усмивка.

— Добре. Сега ще те заведа в кабинета за консултации. Ще се съблечеш, за да проверя дрехите ти и тялото ти за подслушвателни устройства. После ще изредиш писмено няколко факта за теб, които не искаш да се разчуват. И ти като повечето хора положително имаш някои малки тайни. За предпочитане е да са свързани с лекарската ти практика.

Гостът кимна. Мнозина не приемаха това условие.

— Ясно. Нуждаете се от компромати, за да ме притиснете, ако се изплаша и реша да се оттегля, нали?

— Все ще се намери нещо дискретизиращо, нали?

— Несъмнено.

Курт го обискира и го накара да подпише изповедта си. После му прочете дежурната строга лекция колко необходимо е да бъде лоялен и да пази в пълна тайна делото и принципите, залегнали в устава на Тайната борба. Понеже и това не стресна мъжа, Курт му даде кратки напътствия за начините как се предизвиква спонтанен аборт, без да се подбуждат подозрения, и при какъв минимален промеждутък да се предприемат отделните интервенции, за да не събудят бдителността на друг лекар или на полицията.

След взаимна размяна на благодарности двамата се сбогуваха. Разговорът остави Курт с великолепното усещане, че е дал поредната си лепта за благоденствието на родината.

Наля си коняк, седна до дъбовото бюро и се опита да си направи равносметка за приноса си към общото дело.

Оцени го като огромен. Сред заслугите му се нареждаше и извършеното с Нете Хермансен.

Погледът му падна върху писмото й най-отгоре на купчината. Затвори очи, потънал в блажени спомени за първия си и най-незабравим случай.

Тринайсета глава

Ноември 2010-а

В късния вечерен час на мрачния ноемврийски ден от прозорците — светлите бдителни очи върху тежките зидове на Управлението — струеше нещо обещаващо. Защото именно сега градът показваше острите си зъби. Именно по това време ставаха побои над проститутки, пиянски свади и наръгвания с ножове, бандитски мелета, улични кражби.

Карл бе прекарал хиляди часове в тази сграда, докато навън мъждукат лампи, а почтените граждани спят спокойно, но от онези времена изтече доста вода.

Как му се щеше, вместо ужасяващите мъчения на провалената вечеря, да се беше вгледал в кафявите очи на Мона. Ако бяха останали сами, и през ум не би му минало да проверява кой го търси по телефона. Но понеже обстоятелствата се стекоха по-различно, обаждането на Асад му дойде като спасение.

Само затова Карл се бе отзовал и в момента слезе в подземието. Поклати глава на Росе и Асад, изправили се да го посрещнат.

— Какво, по дяволите, правите тук по това време? — попита той, докато минаваше край тях. — Асад, осъзнаваш ли, че от деветнайсет часа не си спирал да работиш?

Карл надникна през рамо. Съдейки по натежалата й походка, Росе определено не кипеше от енергия.

— Ами ти, Росе? Защо още не си си тръгнала? Да не се надявате да ви компенсирам с допълнителен почивен ден? — попита Карл и метна палтото си на стола. — Защо случаят на Рита Нилсен не може да почака до утре?

Асад повдигна гъстите си вежди и блясъкът от зачервените му очи подейства шокиращо на Карл.

— Това са вестниците, които прегледахме — и Асад тръшна купчината върху Карловото бюро.

— Но ги прехвърлихме надве-натри — додаде Росе.

Карл ги познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка, че скромничат. Забеляза и усмивката на Асад. Двамата му помощници сто процента бяха прелистили всички вестници лист по лист, докато печатарското мастило се размаже. Първо бяха проучили полицейските сводки за всички изчезнали лица през септември 1987-а, после — пресата. Карл си познаваше хората.

— През този период в района няма данни за размирици в наркосредите или инциденти, свързани с изнасилване — докладва Росе.

— Разследващите допуснали ли са възможността Рита Нилсен да е оставила колата си другаде, а после някой да я е паркирал на „Капелвай“? — попита Карл. — Навярно неправилно ограничаваме периметъра само до Копенхаген. Ако не тя, а друг е паркирал мерцедеса, не е изключено да е била нападната на борда на ферибота през Големия белт или по пътя до столицата.

— Да, взели са го предвид. Но според полицейския доклад собственикът на лавката в „Ньоребру“ е помнел отлично лицето на клиентката, която си е купила цигари с кредитна карта. Рита несъмнено е била в „Ньоребру“ през въпросния предобед.

Карл стисна устни.

— Защо е излязла от дома си в ранни зори? Някакви предположения?

— Според мен е имала уговорка — отвърна Асад.

Карл споделяше неговата версия. Именно ранният час го подтикна към по-задълбочен размисъл. Никой не потегля в пет сутринта — още по-малко жена с професия, която по дефиниция се практикува в тъмните часове на денонощието — освен ако няма основателна причина. Понеже магазините в столицата в събота отварят след десет, Рита едва ли бе дошла да пазарува. За ранното тръгване на Рита нямаше друго логично обяснение, освен да е имала уговорка в Копенхаген.

— Или се е видяла с някого — в такъв случай този човек знае за изчезването й повече от нас — или изобщо не е стигнала до мястото на срещата. Това би трябвало да е изяснено. Полицията положила ли е достатъчно усилия в издирването?

— Достатъчно? — повтори въпросително Асад и погледна Росе, която също не изглеждаше никак адекватна. Явно кръвната захар и на двамата бе паднала.

— Хората, с които е общувала Рита, положително са били уведомени, че тя е в неизвестност — отвърна Росе. — Но чуй ме, Карл. Колегите са обикаляли от врата на врата в продължение на три дни. И националните, и местните вестници са отразили случая. Съобщение за издирването й е било излъчено и по телевизионните канали с покритие в цялата страна, и по местната радиостанция. Отзовал се е единствено собственикът на лавката.

— Затова подозираш, че някой е знаел как е изчезнала, но не е оповестил информацията си. И според теб този някой има пръст в изчезването й, правилно ли съм разбрал?

Росе удари пети в пода и отдаде чест.

— Тъй вярно, Ваше Високоблагородие.

— И сте установили необичаен ръст в броя на изчезналите лица през въпросната седмица, така ли е, Асад?

— Да, а току-що се натъкнахме на още един. Подадохме заявка за вестниците от следващата седмица, за да сме сигурни, че в полицейските списъци няма пропуски.

Карл изчака умът му да асимилира последните новини.

— И изчезналите лица станаха… пет заедно с Рита?! Петима безследно изчезнали за две седмици?

— Да. В цялата страна през въпросните четиринайсет дни петдесет и пет души са обявени в неизвестност. След десет месеца от нашите петима герои няма ни вест, ни кост. Днес, двайсет и три години по-късно, положението е същото — кимна Росе. — Такъв голям брой изчезнали в рамките на няколко дни вероятно бележи рекорд в историята на Дания.

Карл се питаше дали тъмните кръгове под очите й са от умора, или от размазана спирала.

— Дай да погледна. — Пръстът му зашари надолу по списъка на Росе.

Карл взе химикалка и подчерта едно име.

— Тази можем да я прескочим. — Той посочи възрастта на жената и обстоятелствата около изчезването й.

— И на мен ми се стори доста стара — обади се Асад. — Но моята леля, сестра на баща ми, е две години по-голяма — на Коледа ще навърши осемдесет и пет — и въпреки това цепи дърва всеки божи ден.

„Толкова приказки за нищо“ — помисли си Карл.

— Асад, тази жена е страдала от деменция и е изчезнала от социален дом, така че цепенето на дърва изобщо не е било в рамките на възможностите й. Проверихте ли другите имена в списъка? Някаква връзка между тях и Рита Нилсен?

Двамата се усмихнаха. Направо се ухилиха до уши.

— Изплюйте камъчето. Какво сте открили?

Асад смушка Росе. Явно заслугата за находката беше нейна.

— Адвокат на име Филип Ньорви от дружество „Ньорви и Сьонерскоу“ в Корсьор — обяви тя. — Ньорви обещал на дъщеря си, състезателка от младежкия отбор, да присъства на мача й по хандбал. В деня преди решителния двубой Ньорви й съобщил, че ще се наложи от трибуните да я подкрепя само майка й. Като причина изтъкнал неотложна служебна среща от изключителна важност в Копенхаген.

— И после изчезнал?

— Да. Същата сутрин се качил на влака от Халскоу и пристигнал на Централната гара към дванайсет и половина. После все едно потънал вдън земя.

— Някой видял ли го е да слиза от влака?

— Да. Двама пътници го разпознали. Ньорви се изявявал като активен обществен деятел в Корсьор и бил сред известните лица в околността.

— О, сещам се. — Карл престана да обръща внимание на потеклия си нос. — Виден адвокат от Корсьор, потънал в неизвестност. Доста се изписа по този въпрос. Не го ли намериха в един от каналите в Копенхаген?

— Не, не е открита никаква следа — възрази Асад. — Сигурно го бъркаш с някого.

— Този случай не беше ли залепен на таблото ни, Асад?

Асад кимна. Навярно между Ньорви и Рита Нилсен вече бе опъната червена връв.

— Росе, виждам, че си извадила информация. Какво знаем за Ньорви?

— Роден е през 1925 година.

— 1925-а, боже! — възкликна Карл. — Значи през 1987-а е бил на шейсет и кусур! Доста възрастен баща за тийнейджърка.

— Изслушай ме, без да ме прекъсваш, Карл — изморено помоли Росе.

Тя мигаше с очи подобно на рокпевиците от осемдесетте, които бяха ненадминати във въртенето на очни ябълки под мигли, напластени с туш. Карл очакваше Росе да заспи всеки момент.

— Роден е през 1925 година — повтори тя. — Завършил е право в Орхус през 1950-а. Оттогава до 1954-та е стажант при „Лаурсен и Бунде“ във Веленсбек. От 1954-та самостоятелно практикуващ адвокат в Корсьор, през 1965-а получава правоспособност пред окръжния съд. През 1950-а се жени за Сара Юлие Еневолсен, развеждат се през 1973-та. С нея имат две деца. Година по-късно сключва брак със секретарката си Мие Хенсен. Още същата година им се ражда дъщеря, Сесилие.

И Росе изгледа Карл красноречиво изпод вежди. Ето защо Ньорви е бил възрастен татко. Класическата история за шефа и секретарката. Филип Ньорви явно си е падал по тънката част.

— Бил е неколкократно номиниран за председател на местните спортни сдружения и е изкарал три мандата. До 1982-ра е оглавявал и Съвета за назначаване на духовни лица в епархията. Тогава са го принудили да си подаде оставката заради обвинения в злоупотреби в качеството му на адвокат. Случаят се е гледал в съда, но не са го осъдили поради липса на доказателства. Въпреки това изгубил многолюдната си клиентела, по-късно му отнели книжката заради шофиране в нетрезво състояние, а авоарите му се стопили. Пет години по-късно изчезнал.

— Хммммм… — Карл издаде напред долната си устна и си помисли, че две-три цигари ще подобрят хем здравословното му състояние, хем мисловната му дейност.

— Само да си запалил! — предупреди го Росе.

Карл впери смаян поглед в нея. Как, за бога…?

— Изобщо не ми е хрумвало, Росе. — Карл се прокашля, защото гърлото го сърбеше. — Асад, случайно да е останал чай в самовара?

Кафявите очи на помощника светнаха за миг, но бързо посърнаха.

— За жалост не. Искаш ли да ти направя от моето кафе?

Карл преглътна. Една чашка от черната отрова вероятно щеше да прогони грипа.

— Само не го прави твърде силно — помоли той.

Последния път кафето глътна половин руло тоалетната хартия. Не искаше и сега да стане същото.

— Единственото обединяващо звено между двата случая са сходните обстоятелства — обобщи Карл. — И двамата изчезнали потеглят за Копенхаген. Не знаем къде е отивала Рита, но Ньорви е предупредил, че му предстои важна среща. Сведенията ни са твърде оскъдни да си правим категорични изводи, Росе.

— Забравяш, че и двамата изчезват в един и същи ден и приблизително по едно и също време. И това ако не е странно!

— Не съм убеден. Кои са другите двама?

— Единият е Виго Моенсен — за него не знаем нищо. Последно е забелязан на пристанището в Лунебор. Оттам се насочил към Големия белт с малката си лодка.

— Рибар ли е бил?

— Не, става дума за малка лодка. Преди това имал риболовен катер, но са го нарязали за скрап. Сигурно поредната глупава директива на ЕС.

— Лодката открита ли е?

— Да, във Варнемюнде. Двама поляци си я присвоили. Твърдели, че тя стояла дълго в Юлинге, преди да я вземат. Не гледали на това като на кражба.

— Какво казват хората от пристанището в Юлинге?

— Отричат да са забелязали подобна лодка.

— Дали поляците не са хвърлили Моенсен зад борда, за да гепят лодката?

— Не, от август до октомври 1987-а година са работили в Швеция. По времето, когато Моенсен е изчезнал, изобщо не са били в Дания.

— Колко голяма е тази лодка? Възможно ли е да е била вързана някъде, без да я забележат?

— Ще разберем по-нататък — чу се от вратата, където Асад държеше красив цизелиран поднос от съвършена имитация на сребро.

Карл изтръпна при вида на чашките. Колкото по-малки, толкова по-лошо. А тези бяха направо колкото напръстник.

— Наздраве, Карл — пожела Асад с трескави очи. Приличаше на пациент, нуждаещ се от изкуствено дишане.

Карл изгълта кафето наведнъж и му се стори, че този път не беше толкова зле. Това чувство обаче трая едва четири секунди. Тялото му реагира, все едно беше поел смес от рициново масло и нитроглицерин.

— Хубаво е, нали? — попита Асад.

Нищо чудно защо очите му бяха зачервени.

— И така — изпъхтя Карл. — Виго Моенсен ще го оставим. Интуитивно усещам, че не бива да го свързваме с Рита Нилсен. Случаят на Моенсен залепен ли е на таблото ни, Асад?

Той поклати глава.

— Затворен е след заключение, че през есента се е удавил при злополука. Бил веселяк и обичал да си пийва. Не алкохолик, а купоняга.

— Купонджия, Асад. И не ме питай защо. Друго?

Карл погледна книжата на Росе и се опита да потисне дискомфорта, предизвикан от кафето, когато стигна до стомаха му.

— Имаме и още едно такова лице. — Росе посочи името. — Гите Чарлс. Родена през 1934-та в Торсхавн. Дъщеря на Алистър Чарлс, търговец. След войната бащата фалирал и родителите се развели. Мъжът се върнал в Абърдийн, а Гите, по-малкият й брат и майка й се преместили във Вайле. Гите се записала в училището за медицински сестри, но не го завършила. Назначили я в дома за душевноболни в Брайнинг. После работила из страната като болногледачка и накрая постъпила в болницата на остров Самсьо.

Росе плъзна поглед надолу по текста.

— Историята й е повече от типична за внезапно изчезващи хора. Само чуйте. През периода 1971–1980 работи в болницата в Транебиер на Самсьо. Повечето от персонала и пациентите я харесват, но на няколко пъти идва пияна на работа. Обръща се към специалист, за да се справи с проблема, и терапията върви добре, докато един ден не я спипват да краде медицински спирт. Алкохолната й зависимост се оказва напълно неконтролируема и я уволняват още същия ден. Няколко месеца по-късно я назначават в „Социален патронаж“. Обикаля с велосипед десетина възрастни пациенти, за да им оказва медицински грижи. Един ден обаче разкриват, че Гите краде от старците, и пак я уволняват. От 1984-та година до изчезването си е безработна и се издържа със социални помощи. Плачевна кариера.

— Самоубийство?

— Така предполагат. Качва се на ферибота до Калундборг и слиза на сушата. Била е хубаво облечена, но никой не е разговарял с нея. И случаят потъва в архивите.

— Едва ли е залепен на нашето табло, Асад.

— Живеем в странен свят — поклати глава помощникът.

Самата истина. Изведнъж хремата на Карл отшумя, но червата му стенеха за пощада.

— Само секунда. — Карл изхвърча в коридора и тръгна към тоалетната.

Вървеше с малки крачки и стегнати бузи на дупето. Зарече се повече да не близне и капка от проклетото кафе.

Смъкна си панталоните, седна върху тоалетната чиния и опря чело в коленете си. Как е възможно човек да изхвърли за толкова кратко време нещо, което е поемал толкова продължително? Карл нямаше никакво желание да разбулва тази загадка.

Избърса потта от челото си и се опита да се разсее. Случаите дремеха в ума му, готови да изскочат. Рибар от Фюн. Болногледачка. Проститутка от Колинг и адвокат от Корсьор. „Ако помежду им има нещо общо, аз съм трамвай“ — помисли си Карл. Статистиката е шантава наука и е напълно възможно в рамките на един-единствен уикенд безследно да изчезнат четирима души, без да ги свързва абсолютно нищо.

Случайностите затова са случайности, защото се появяват, когато най-малко очакваш.

— Открихме нещо! — извика пред вратата на тоалетната Асад.

— Само секунда и излизам — отвърна Карл. Секунда — друг път. Нямаше намерение да мръдне оттук, докато спазмите не са уталожат. Не можеше да поеме такъв риск.

Чу как вратата към коридора се хлопна. Наложи си да диша дълбоко и равномерно. Перисталтиката му се успокои. Росе и Асад бяха открили нещо.

Карл мислеше, та главата му пращеше, защото в ума му се въртеше някаква упорита идея. Името Гите Чарлс му подсказваше нещо. Но какво?

Силно впечатление му направи възрастта на изчезналите. Рита Нилсен е била на петдесет и две, Филип Ньорви — на шейсет и две, Гите Чарлс — на петдесет и три, Вито Моенсен — на петдесет и четири. На тази възраст малцина изчезват безследно. На младини, докато хората са щури и безразсъдни — да. Също и на старини, когато болестите, самотата и житейските разочарования те съсипват. Ала въпросните четирима не влизаха в нито една от двете рискови групи. Заемаха междинно положение, но това не даваше тласък на следствената дейност. Разпределянето в категории невинаги хвърля светлина върху събитията.

След половин час в тоалетната Карл си закопча колана. Беше олекнал поне с десет килограма и задникът го болеше.

— Правиш кафето прекалено силно, Асад — и се тръшна на стола си.

А Асад, безсрамникът, се засмя.

— Не е от кафето, Карл. Пипнал си моя вирус. Кашляш, сополивиш се, после дрискаш като картечница, очите ти се възпаляват. Обикновено между отделните фази минават два дни, но при теб протича по-бързо. Всички в Управлението ги хвана разстройство, с изключение само на Росе. По-здрава е от едногърба камила. Каквото и да правиш, ако щеш да й изсипеш водородна бомба или ебола право в гърлото, няма да я събори.

— Къде е тя в момента?

— Чете в интернет. След секунда ще дойде.

— Какво каза, че сте открили?

Карл никак не вярваше на обяснението за стомашните му проблеми. Само при вида на кафената чашка спазмите му се възобновяваха. Взе някакъв лист и покри омразния „напръстник“. Асад остана силно изненадан.

— Гите Чарлс е работила в дом за слабоумни. Това открихме.

— И? — попита Карл.

От коридора затрополяха стъпки.

Росе нахълта в кабинета, ухилена като ряпа.

— Намерихме връзка между Рита Нилсен и Гите Чарлс — и тя тикна пръст в средата на черно-бяла пътна карта.

Спройо, пишеше там.

Четиринайсета глава

Август 1987-а

Тя седеше, плътно облегнала гръб на пейката, и гледаше бункера до „Корсге’е“. Очакваше всеки момент да се зададе наркоманът с противния помияр. Кучето — Сатана — напълно заслужаваше името си. Предния ден мощното чудовище захапа един кокер шпаньол и дребосъкът отърва кожата само благодарение на навременната намеса на мъж със сабо. Наркоманът, разбира се, се развика, че ще пребие усмирителя и ще насъска кучето си срещу него, но не осъществи заплахата си. Имаше прекалено много свидетели, сред които и Нете.

„Този звяр не заслужава да се разхожда из моя град“ — реши наум тя и измисли как с един куршум да убие два заека.

Свинската наденица в края на „Корсге’е“, до стария бункер от войната, беше инжектирана с толкова много екстракт от черна попадийка, че количеството без съмнение щеше да свърши работа. Лакомото куче нямаше да устои на изкушението, защото наденицата стоеше точно където песът обикновено се изхождаше. А когато такъв звяр захапе нещо между челюстите си, никой не е в състояние да му попречи да го глътне. Впрочем Нете изобщо не допускаше стопанинът да му бърка из устата, защото той, за разлика от други собственици на домашни любимци, никак не обръщаше внимание на кучето, докато то ровеше из отпадъците.

Само след няколко минути разпененото чудовище се появи, влачейки стопанина си по алеята край езерото Пеблинге. За по-малко от десет секунди то надуши плячката и засмука наденицата като прахосмукачка.

Доколкото Нете видя, кучето дори не я сдъвка.

Стопанинът и песът минаха покрай нея. Тя се изправи тихо и спокойно, погледна ръчния си часовник и закуцука след тях.

Съмняваше се мъжът да обиколи и четирите езера, но и по-кратка разходка щеше да свърши работа. С неговото темпо обиколка на езерото Пеблинге отнемаше петнайсетина минути. Инжектираната отвара съдържаше достатъчно отрова.

Още по моста „Кралица Луис“ кучето започна да залита настрани. Наркоманът дърпаше каишката, ала вироглавото животно не се подчиняваше.

На отсрещния бряг мъжът затегли кучето по алеята и започна да му вика, все едно съпротивата му се дължеше само на инат. Кучето започна да му ръмжи и оголи зъби. Наркоманът престана да крещи.

В тази поза човек и куче замръзнаха един срещу друг в продължение на минута — две. Нете се подпираше на помпозно украсените перила на моста и се преструваше на омагьосана от гледката към езерото и Павилиона.

Всъщност нещо съвсем различно бе приковало вниманието й. С периферното си зрение видя как кучето рухна тежко на земята и се огледа объркано, все едно не знаеше кое е горе и кое — долу. Езикът му висеше от устата: един от симптомите.

„След малко ще скочи в езерото да лочи“ — помисли си тя, но не стана така. Отровата вече беше парализирала тялото му.

Кучето се катурна настрани. Дишаше тежко. После престана да мърда. Тогава глупакът с каишката загря, че става нещо сериозно.

Стреснат, с безпомощно изражение той дръпна кучето и извика:

— Ставай, Сатана!

Сатана обаче продължи да лежи неподвижно. Наденицата и черната попадийка си бяха свършили работата.

Само за някакви си десетина минути целта бе постигната.

 

 

Послуша класическа музика по радиото, защото й действаше успокоително и я подтикваше към конструктивни мисли. Нете вече познаваше действието на черната попадийка и не таеше никакви тревоги в това отношение. Оттук насетне успехът на начинанието й зависеше от точността, с която гостите й ще спазят указаното в писмата време. Тя не се съмняваше, че ще се хванат на въдицата. Все пак десет милиона са много пари, а беше обществена тайна, че тя, в качеството си на вдовица на Андреас Росен, притежава несметно състояние.

„Ще се хванат, няма начин“ — помисли си тя, когато започна осведомителният бюлетин.

Новините не й се сториха особено знаменателни. Датският министър на църковните дела бил на посещение в ГДР; започнал съдебният процес срещу Мордехай Вануну, израелския техник, разкрил пред журналист секретна информация за израелската ядрена програма.

Нете стана да си приготви закуска в кухнята, когато неочаквано чу да споменават името Курт Ве.

Потрепери сякаш пронизана с нож. Притаи дъх, все едно само така можеше да изцери раната си.

Същият като преди две години високомерен, ясен и самоуверен глас. Затова пък темата беше нова.

— „Праволинейност“ обединява не само противниците на обществената мекушавост по въпросите на имиграцията. Занимава ни и раждаемостта в най-ниските и бедни социални групи. Защото децата на социално обременени родители, независимо дали става дума за слабоумни по рождение деца, за развили наркозависимост в по-късна възраст, или за генетично предразположени към социално неприемливо поведение, създават голяма част от проблемите, с които ежедневно се борим в тази страна, а това ни струва милиарди — заяви той и пресече опита на журналиста да се намеси. — Само се замислете колко ще спестим, ако на криминално проявените се забрани да зачеват деца. Средствата, предвидени за социални грижи, ще останат непокътнати. Затворите ще се изпразнят. Защо да харчим такива безумни суми за безработни имигранти? Та те само източват хазната и изтеглят семействата си в Дания, където задръстват училищата ни с деца, които нито знаят датски, нито познават културата на нашата страна. Само си представете колко неща ще се променят, ако многодетни семейства на държавна издръжка, оставили потомството си на пълен произвол, изведнъж изгубят правото да създават деца, които не са в състояние да обезпечат финансово. Защото въпросът опира до…

Нете се отпусна тежко върху стола и се загледа над короните на кестените.

Стомахът й се обърна. Кой беше този самозванец, дръзнал да отсъжда кой да живее и кой — не?

Курт Ве, разбира се.

Доповръща й се.

 

 

Нете стоеше пред баща си. Толкова мрачен не го беше виждала. Мрачен и омерзен.

— Все те защитавах в училище. Осъзнаваш ли това, Нете?

Тя кимна. Вече не помнеше колко пъти ги бяха привиквали в тъмната приемна. Баща й негодуваше против заплахите на директора и учителката, но впоследствие омекваше и изслушваше обвиненията. Накрая обещаваше от името на дъщеря си тя да се поправи. Той ще я научи да се бои от Господ и да внимава какво говори. Ще я вразуми, та да преосмисли непристойното си поведение.

Ала Нете не разбираше защо тя да се въздържа, щом баща й псува, и защо е толкова неприлично да се говори за мъжки и женски индивиди, щом във фермата това се приема за нормално.

— Оплакаха се, че си глупава, говориш мръсотии и развращаваш всички около теб. Веднъж вече те изгониха от училище и ти наех частна учителка, макар да е ужасно скъпо. Поне да се беше научила да четеш, но ти и това не направи. Хората навсякъде ме гледат осъдително. Аз съм бащата на онова момиче, дето посрамва целия град. Свещеникът, учителката, всички странят от теб, а следователно и от мен. Не си приела конфирмация, а отгоре на това си и бременна и твърдиш, че си заченала от братовчед си.

— Така е. Той е бащата.

— Не, не е! Таге отрича да е имал нещо с теб. Кой беше?

— Таге беше.

— На колене на пода!

— Ама…

— Казах на колене!

Тя се подчини. Баща й се отдалечи с тежки стъпки и посегна към торбичката на масата.

— Ето — той изсипа купчина ориз пред нея на пода. — Яж!

Отстрани остави кана с вода.

— И пий!

Нете се огледа. Очите й се плъзнаха по снимката на майка й — усмихната и слабичка в сватбената си рокля — по остъклената витрина с чинии, по стенния часовник, спрял отдавна. Нищо в тази стая не й носеше утеха; нищо не й подсказваше как да намери изход.

— Казвай с кого си се чукала, Нете, или яж.

— С Таге. Само с него.

— Ще те науча аз тебе — изръмжа баща й и с разтреперани ръце натъпка шепа ориз в устата й.

Зърната дращеха гърлото й, макар да пи много вода. При следващото преглъщане болката стана още по-силна. Тези дребни, остри, ръбести зърна, натрупани върху пода.

Баща й зарови лице в шепите си, зарида и започна да я моли да му каже от кого е детето. Нете скочи поривисто, каната с вода се строши, тя взе разстоянието до вратата на четири скока и хукна. Навън се почувства сигурна, пъргава, лека и в свои води.

Чу виковете на баща си и далечните му крачки, но я спряха не те, а болката в стомаха, когато оризът започна да предизвиква отделяне на стомашна киселина. Стомахът й се изду, тя отметна назад глава и се задъха.

— Беше Тагеееее — изкрещя тя над тръстиката и реката.

Свлече се на колене и притисна юмруци към корема си. Това облекчи болката, но стомахът продължи да се издува. Тя започна да се дави и бръкна в гърлото си, но нищо не й помогна.

— Беше Таге, мамо, кажи на татко! — плачеше тя с очи към небето.

Отзова се обаче не майка й, а група от четири момчета с рибарски въдици.

— Ама това е Нете Курвата! — възкликна едното.

— Нете Курвата, Нете Курвата! — запригласяха и другите.

Тя затвори очи. Организмът й я предаваше. Болеше я и стомахът, и коремът. Изпитваше болка на неподозирани места. Едното й око пулсираше, пулсираше целият й череп. За пръв път усети миризмата на потта си. Всяка фибра от тялото й се мъчеше да прогони спазмите и да възстанови неговата цялост.

Ала тя не можеше да вика, колкото и да й се искаше. Не можеше и да отговори, когато момчетата я попитаха ще си вдигне ли полата.

Долови обаче стаената в гласовете им надежда. Те разкриха истинската си същност — малки, глупави, невежи хлапета, които винаги са правели само каквото им нареди татко. Мълчанието й не само ги ядоса, а и ги смути, а няма по-опасно състояние, в което да тласнеш момчета като тях.

— Тя е мръсница — извика едното. — Да я измием в реката!

И сграбчиха краката, раменете и кръста й и я хвърлиха навътре във водата.

Чуха глухия удар, когато тя падна по корем върху един камък, и видяха как размахва ръце, докато кръвта между краката й обагря водата в червено.

Ала не сториха нищо. Впрочем зависи от гледната точка, защото офейкаха.

Нете се разкрещя в студената вода.

Това помогна, защото баща й чу, ориентира се по звука, извади я и я отнесе у дома. Силните му ръце изведнъж станаха нежни. Той видя кръвотечението и разбра колко безпомощна е Нете.

Положи я в леглото, постави студени компреси върху долната част на корема й и я помоли за прошка, задето бе избухнал така. Тя мълчеше. Болките в главата, матката и стомаха не й позволяваха да говори.

Не повтори кой е бащата на детето й, защото то вече не съществуваше. Веднъж майката на Нете бе пометнала, момичето познаваше симптомите и не се съмняваше, че й се случва същото.

Вечерта челото й пламна и баща й извика доктор Ве. След час лекарят дойде със сина си Курт. Не изглеждаше изненадан от състоянието й. Само установи, че по невнимание е паднала в реката. Чул от свои познати, а и по всичко личало, че е станало точно така. За жалост, момичето е получило кръвоизлив. Попита баща й дали не е бременна. Дори не си направи труда да провери сам.

Нете погледна лицето на баща си, когато той поклати глава, скован от срам и смущение.

— Би било незаконно — смотолеви той. — Не, не беше бременна. Няма нужда да викаме полиция. Злополуки стават непрекъснато.

— Ще се оправиш — увери я синът на доктора.

Твърде дълго гали ръката й и незабелязано плъзна пръсти по гърдите й.

Още тогава — при първата си среща с Курт Ве — Нете изпита остра антипатия.

След като лекарят и синът му си тръгнаха, баща й дълго я гледа, после се взе в ръце и реши да съсипе и нейния, и своя живот.

— Не мога да се грижа повече за теб, Нете. Ще ти намерим друго семейство. Утре ще говоря със социалната служба.

 

 

Интервюто по радиото приключи. Тя дълго седя със смръщени вежди на стола в дневната. Дори „Фюнска пролет“ на датския композитор Карл Нилсен и „Прелюдиите“ на Бах не успяха да й донесат спокойствие.

Бяха предоставили ефира на един изверг. Водещият се бе опитал да го прекъсне с уместни въпроси, ала подлецът използва цялото отпуснато му време и го направи много умело и противно.

Не само че продължаваше да отстоява едновремешните си принципи, а и ги проповядваше с плам, който хвърляше Нете в ужас. Курт Ве обясни на всеослушание какви цели преследва с дейността си и с работата на сдружението си. Идеите му принадлежаха на друго време. Време, когато хората отдаваха нацистки поздрави и убиваха заради безумната си вяра, че някои са по-добри от други и това им дава правото да разпределят човечеството в две: достойни и недостойни.

На всяка цена трябваше да накара това чудовище да захапе стръвта. Каквото и да й струва.

Намери номера му и три пъти сгреши цифрите, защото цялото й тяло трепереше.

Даваше заето. Чак на четвъртото позвъняване линията се освободи. Явно радиоинтервюто беше провокирало бурни реакции у аудиторията. Нете се надяваше обаждащите се да са върли противници на Ве и идеите му.

Ала гласът му, когато вдигна, опроверга очакванията й.

— Курт Ве, „Праволинейност“ — изрече той без никакво притеснение и срам.

Тя се представи, а той гневно я попита как си позволява да му губи времето не само с писма, а и с телефонни обаждания.

Навярно се канеше да затръшне слушалката. Нете обаче мобилизира всичките си сили и съобщи с напълно спокоен глас:

— Откриха ми неизлечима болест и исках само да ви уверя, че отдавна съм загърбила лошите чувства помежду ни. Изпратих ви писмо с предложение да отпусна щедро дарение на вас и управляваните от вас фондации. Не знам дали сте прочели писмото ми, но ви съветвам да го сторите и да вземете отношение, защото времето ми изтича.

Окачи леко слушалката върху вилката и се загледа в бутилката с отровата, докато усещаше как мигрената стяга главата й в обръч.

Оставаха само пет дни.

Петнайсета глава

Ноември 2010-а

Карл се събуди с буза, долепена до стената. В ноздрите му нахлу остра екзотична миризма. От лице с набола брада го гледаха две изпитателни очи.

— Вземи. — Асад му поднесе димяща чаша.

Карл се отдръпна поривисто и усети колко схванат е вратът му; все едно заклещен в менгеме. По дяволите, как гадно вонеше този чай!

Огледа се и си спомни, че снощи доста окъсня и накрая му се стори непосилно да се прибере у дома. Подуши подмишниците си и съжали за стореното.

— Натурален чай от Ар-Рака — дрезгаво обясни Асад.

— Ар-Рака? Звучи ужасно. Да не е нещо като ангина?

— Ар-Рака е прекрасен град покрай река Ефрат — усмихна се Асад.

— Покрай Ефрат ли? Че какъв ще да е този чай? За коя страна става дума?

— За Сирия, разбира се. — Асад сипа няколко лъжички захар в напитката и подаде чашата на Карл.

— Доколкото ми е известно, в Сирия не се отглежда чай.

— Билков чай, Карл. През нощта се скъса да кашляш.

Карл изпъна напред врата си, но от това не му стана по-добре.

— Росе прибра ли се?

— Не. Цяла нощ почти не е излизала от тоалетната. Дойде и нейният ред.

— Снощи не беше болна.

— По-късно я хвана.

— И къде е сега? — попита Карл с надеждата да е на километри от подземието.

— В Кралската библиотека да търси информация за Спройо. Когато не седеше в тоалетната, четеше в интернет. Ето част от материалите — и Асад му подаде няколко листа, захванати с кламер.

— Може ли преди това да се поосвежа?

— Да, разбира се. А докато четеш, ще похапнеш от ей тези. Колкото можеш. Купени са от същия магазин, от който е и чаят. А са тооооооооолкова вкусни!

„За нииииищо на света“ — помисли си Карл, докато оглеждаше пликчето, надписано с арабски букви. Върху опаковката се мъдреше снимка на бисквити, към които дори корабокрушенец не би посегнал.

— Благодаря. — Карл се замъкна към тоалетната, за да се поизкъпе „по тираджийски“.

Ще измисли нещо друго за закуска. Лис обикновено къта разни лакомства в чекмеджетата си.

Колкото и да не му се качваха стълби, мисълта го мотивира.

* * *

— Добре, че се сети да се отбиеш. — Лис оголи кривите си предни зъбчета в съкрушително пленителна усмивка. — Открих братовчед ти Рони, но да ти кажа право, не беше никак лесно. Сменя си жилищата по-бързо, отколкото хората си сменят пижамите.

Пред мисления взор на Карл изникнаха двете избелели тениски за сън, които редуваше. Постара се да прогони смущаващата картина.

— И къде се подвизава в момента? — попита Карл, опитвайки се да бъде по-деликатен, отколкото му диктуваше вътрешният глас.

— Наел е апартамент във „Венльосе“. Това е мобилният му. С предплатен ваучер е.

И това ако не е ирония! Във „Венльосе“, откъдето Карл минаваше с колата всеки божи ден. Добре че светът е малък.

— А къде е буреносният облак? В болнични? — Карл посочи бюрото на госпожа Сьоренсен.

— Не, и тя като мен не се дава толкова лесно. — Лис описа полукръг с ръка към обезлюдените кабинети. — Мъжете се оказаха адски кекави. Ката е на курс по НЛП. Днес е последното занятие.

Ката? Не, абсурд е госпожа Сьоренсен да се казва Ката.

— Ката ли е малкото й име?

Лис кимна.

— Всъщност е Катарина, но предпочита да я наричат Ката.

Карл се завлачи надолу по стълбите.

Тук горе нещата съвсем се бяха объркали.

 

 

— Прегледа ли справките, които разпечатах? — попита Росе още щом зърна Карл. Изглеждаше отпаднала.

— Уви, още не. Защо не се прибереш, Росе?

— По-късно. Преди това трябва да обсъдим нещо.

— Така и предполагах. Каква е тази история с остров Спройо?

— Гите Чарлс и Рита Нилсен са били там по едно и също време.

— Да, и? — попита Карл, все едно не схващаше какво следва от откритието. Всъщност много добре разбираше колко похвална работа е свършила Росе.

— Със сигурност са се познавали. Гите Чарлс е била в персонала, а Рита — една от въдворените.

— Какво имаш предвид под „въдворена“?

— Май не си особено запознат със Спройо, а, Карл?

— Нищо подобно. Това е остров между Зеландия и Фюн. Навремето, преди да построят моста, от фериботите, които превозваха пътници през Големия белт, се виждаше морският фар на върха на затревено възвишение.

— И няколко сгради, нали?

— Точно така. Ако идваш от зеландския бряг, сградите се виждат много ясно. Боядисани бяха в жълто, доколкото си спомням.

Асад се появи в кабинета — старателно сресан и с кървави резки по лицето. Очевидно се нуждаеше от нова самобръсначка.

Росе наклони глава.

— На острова е имало дом за жени. Знаеш ли, Карл?

— Да, разбира се. Държали са ги там заради проявено леконравие.

— Горе-долу. Ще разкажа накратко какво е представлявала институцията, затова слушайте внимателно и двамата.

Росе вдигна показалец като начална учителка — в тази роля явно се чувстваше в свои води.

— Всичко започва през 1923 година с Кристиан Келер — главен лекар в социалните служби. В продължение на доста години ръководел домове за слабоумни, включително дома в Брайнинг. Институциите били обединени под общото име Келеровите заведения. А Келер бил от лекарите, главозамаяни от собствената си непогрешимост — смятал се за последна инстанция да се произнася кои хора са негодни да се „внедрят“ успешно в датското общество. Идеята му за създаването на такъв дом на остров Спройо води началото си от тогавашните евгенични представи за социална хигиена, „долнокачествен генофонд“, раждане на недъгави деца и знам ли още какво.

— Евгеника! — усмихна се Асад. — Съвсем съм наясно по въпроса. Това значи да клъцнат топките на момчета, за да пеят високо. Едно време бъкало от такива в арабските хареми.

— Говориш за евнуси — поправи го Карл и чак тогава забеляза мазната усмивчица на помощника си. Асад само се преструваше на невежа.

— Майтап си правя, Карл. Проверих го през нощта. Думата „евгеника“ идва от гръцки и означава „породист“. Това учение разделя хората според техния произход и среда.

Асад тупна приятелски рамото на Карл. Без съмнение беше по-подробно осведомен по въпроса.

— Да ти кажа ли какво мисля? — Усмивката на Асад изчезна. — Ужасно съм възмутен, че някои се чувстват по-важни от други. Изпитват расово превъзходство, както се казва. И отсичат: ти си ценен, а пък ти за нищо не ставаш.

За пръв път Асад вземаше отношение по такива въпроси.

— Но това е заложено в човека, нали? — продължи той. — Хората обичат да се смятат за по-добри от другите. Всички се стремят към превъзходство.

Карл кимна. Навярно Асад бе изпитал на свой гръб какво е да си обект на дискриминация.

— През онези години лекарите са били некадърни самозванци — продължи Росе. — Потресаващо невежество. При всяка асоциална проява вземали жените на прицел. Особено жени с така нареченото „леконравно поведение“. Обвинявали ги в нисък сексуален морал и ги нарочвали за разпространителки на венерически болести и създателки на увредено поколение. За да се отърват от тях, ги заточвали на Спройо без официална присъда и за неопределено време. Лекарите очевидно се смятали за упълномощени и дори задължени да налагат такива наказания, защото като медицински лица лепвали на тези жени диагнозата „ненормални“.

Росе направи пауза, за да подсили ефекта от следващото изречение:

— Според мен лекарите, които са се втурвали да въдворяват ред при всеки сигнал за жена, опорочаваща моралните устои на гражданството, са били пасмина тесногръди, лицемерни, самовлюбени негодници. Вживявали са се в ролята на Господ.

— Или на дявола — додаде Карл. — Честно да си призная, досега си мислех, че жените на острова са били слабоумни. Дори да е било така, това ни най-малко не оправдава отношението към тях, разбира се — побърза да добави той. — Дори тъкмо обратното.

— Слабоумни — друг път! — процеди жлъчно Росе. — Лекарите ги изкарвали такива с идиотските си, примитивни тестове за интелигентност. От позицията на какви са си позволявали да обявяват за умствено недоразвити жени, които не са получили никакъв стимул през целия си живот? Повечето обитателки на дома имали социални проблеми, но на острова ги третирали като престъпници и малоценни твари. Сред тях, естествено, имало и слабоумни, и интелектуално изостанали, но те били единици. Доколкото ми е известно, досега в Дания не е съществувал закон, който да забранява да си глупав. Иначе повечето от министрите ни щяха да са прибрани в някой дом. Лекарите са извършвали напълно недопустими престъпления. Европейският съд по правата на човека и Амнести Интернешънъл едва ли биха им връчили медал. Хващам се на бас, че и до ден-днешен в нашата страна още се случват такива неща. Само се сетете как връзват хората с колани или ги упояват с всякакви хапчета, докато изгният; или им отказват поданство, защото не можели да отговорят на абсурдно зададени въпроси — Росе избълва последната фраза с нескрито отвращение.

„Или е от недоспиване, или й е дошло“ — предположи Карл и измъкна от джоба си бисквитите, дадени му от Лис.

Предложи на Росе, но тя поклати глава. Нормално: разстройството още не й беше минало. Поднесе пакета и на Асад. Той също отказа. Супер, помисли си Карл, тъкмо ще има повече за мен.

— Слушай внимателно, Карл. Никоя жена не можела да си тръгне от Спройо. Островът приличал на преддверие на ада. Макар да са смятали жените за болни, не са прилагали никакво лечение — домът не бил болница. Било по-лошо и от затвор, защото на жените не определяли какво време ще излежават. Някои оставали там почти цял живот без никакъв контакт със семействата си или с хора извън острова. Това продължава до 1961-ва година. По дяволите, Карл, тогава вече си бил роден, осъзнаваш ли го? — Не ще и съмнение — чувството й за справедливост се бунтуваше.

Карл понечи да възрази, ала тя всъщност имаше право. Събитията на острова се бяха разиграли именно по време на неговото детство и това го изненада.

— Добре — кимна той. — Кристиан Келер депортирал тези жени на остров Спройо, защото не ги смятал годни за нормален живот, така ли е? Затова и Рита Нилсен попаднала там?

— Да. Цяла нощ чета за тези изверги. Келер и неговият наследник Виленскоу в Брайнинг определяли политиката в дома от 1923 до 1959 година. Две години по-късно затварят институцията. За тези близо четири десетилетия на острова са били заточени за неопределено време хиляда и петстотин жени, а животът им там е бил пълен ад. Грубиянско отношение, тежък труд. Нискообразованият персонал разглеждал „момичетата“, както ги наричали, като непълноценни същества и ги подлагали на словесен и физически тормоз. Подлежали на денонощно наблюдение. При неподчинение вкарвали момичетата в изолатор и ги държали там в продължение на дни. Ако някоя обитателка хранела надежди да се махне от проклетия остров, трябвало първо да се подложи на стерилизация. Принудителна стерилизация! Отнемали са им и половия живот, и органите им, Карл.

Тя отметна глава и ритна стената.

— Каква жестокост!

— Добре ли си, Росе? — попита Асад и внимателно я докосна.

— По-зверско издевателство не мога да си представя — процеди тя. Карл не я бе виждал толкова гневна. — Да те заточат на самотен остров, докато изгниеш. Ние, датчаните, с нищо не сме по-добри от най-презираните от нас. Същите сме като онези, които убиват с камъни прелюбодейки, като нацистките, които погубвали слабоумни и недъгави хора. С какво домът на Спройо е по-различен от съветските клиники за душевноболни или от румънските болници за лечение на умствено увредени? Изобщо не сме цвете за мирисане!

Обърна се и хукна към тоалетните. Явно стомашните проблеми още не бяха отшумели.

— Майчице! — възкликна Карл.

— Още през нощта яко се беше впрегнала за Спройо — прошепна Асад. Не би рискувал Росе да го чуе. — Определено взема нещата много присърце. Дали пък няма пак да ни изпрати Юрса?

Карл стисна очи. Това опасение го навестяваше от време на време и сега сериозно го притесни.

— Да не подозираш, че самата Росе е била подложена на подобно лечение?

Асад сви рамене.

— Казвам само, че нещо в поведението й ме убива, както камъче в обувка.

 

 

Карл погледна телефонната слушалка, вдигна я и набра номера на Рони.

След продължителен сигнал за свободно тръшна слушалката, изчака двайсет секунди и пак набра братовчед си.

— Ало! — обади се изхабен глас, изнемощял от възрастта и късните запои.

— Здрасти, Рони.

Никакъв отговор.

— Обажда се Карл.

Пак никакъв отговор.

Карл повиши глас, после — още. В ответ получи хъркащо дишане и хрипкава кашлица от шейсетте цигари, чиито угарки вероятно се намираха в пепелника.

— Кой си?

— Братовчед ти Карл. Здравей, Рони.

Нов пристъп на кашлица в слушалката.

— Кое време е, дявол да го вземе?

Карл си погледна часовника.

— Девет и петнайсет.

— Девет и петнайсет! Полудя ли, човече? От десет години не сме се чували, а сега ми звъниш в девет вечерта!

И тръшна слушалката.

Нищо ново под слънцето. Карл си го представи: гол, само по чорапи — никога не спеше бос — с дълги нокти, небръснат. Едър мъжага, който — независимо къде по света се намира — предпочита полумрака и сянката. Пътуваше до Тайланд не за да хване тен.

След по-малко от десет минути Рони му се обади.

— Какъв е този номер, Карл? Откъде звъниш?

— От кабинета ми в Главното управление.

— Майчице!

— Чувам разни неща, Рони. Трябва да си поговорим.

— Какви неща?

— Из съмнителни барове разправяш небивалици за смъртта на баща ти и замесваш моето име.

— Кой ти каза?

— Колеги.

— Абе те да не са се побъркали?

— Ще дойдеш ли да поговорим?

— В Управлението?! Откачи ли? Да не те е хванала деменцията след последната ни среща? Ако ще се срещаме, ще си дадеш малко зор.

Карл очакваше Рони да предложи нещо скъпо — за предпочитане в наливно състояние и платено от джоба на Карл.

— Ще ме почерпиш с бира и няколко сандвича в „Тиволихелен“. Съвсем близо до Управлението е.

— Не се сещам за това заведение.

— Точно срещу „Рио Браво“. Не може да не го знаеш. На ъгъла на улица „Сторм“.

Щом този глупак даваше за ориентир „Рио Браво“, убеден, че Карл е наясно къде се намира, защото не предложи просто да се срещнат там?

Уговориха се за час. Карл затвори и се зачуди как да подходи, за да набие съветите си в главата на този идиот.

„Сигурно е Мона“ — предположи той, когато телефонът звънна. Девет и половина — идеално време за любовна среща. При тази мисъл в стомаха му запърхаха пеперуди.

— Даааа — обади се той, но гласът отсреща не беше на сексапилната психоложка. Все едно му показаха среден пръст.

— Ще се качиш ли за малко при мен, Карл? — помоли Томас Лаурсен; много кадърен криминален експерт, но напусна работа заради професионално прегаряне, а печалбата си от тотото впоследствие пропиля в неизгодни инвестиции. В момента Лаурсен работеше като управител в столовата на петия етаж. Крайно време беше Карл да го посети.

Защо не още сега?

— За какво става дума, Томас?

— За разчлененото тяло, открито на остров Амар.

 

 

Ремонтираната столова приличаше на старата единствено по теснотията.

— Добре ли върви? — попита Карл внушителния си колега.

Лаурсен му кимна неохотно.

— Едва ли ще успея да изплатя ферарито, което си купих вчера — засмя се Томас и отведе Карл в кухнята.

Там усмивката се стопи.

— Забелязвал ли си колко гръмогласни стават хората, докато се хранят? — тихо попита той. — Чак сега си давам сметка.

Отвори бира и я подаде на Карл.

— Чух слухове, че с Бак сте се спречкали заради случая на Амар. Има ли нещо вярно?

Карл отпи от бутилката. Напоследък му се налагаше да преглъща доста неприятни въпроси.

— Не точно за този случай. Защо?

— Бак намекнал пред бившите си колеги, че му се струвало съмнително как си се измъкнал невредим от престрелката, в която Анкер загина, а Харди пострада тежко; нагласил си нещата така, все едно покушението е било насочено и срещу теб, но било абсурдно да изгубиш съзнание заради леко одраскване от куршум по слепоочието. Пък и от късо разстояние лесно можело да се инсценира, че си станал жертва на изстрел.

— Какъв подлец! Избълвал е тези глупости, преди да му помогна да залови нападателя на сестра си. Проклет, неблагодарен задник! И кой разнася тези клевети?

Лаурсен поклати глава. Не искаше да издава клюкарите. Нали столовата имаше претенциите на място, където хората могат спокойно да обсъждат другите. Томас нямаше нищо против, стига да не злословят по негов адрес.

— Опасявам се, че Бак не е единственият на това мнение, Карл. Има обаче и още.

— Какво? — Карл остави бирата върху най-близкия хладилник. Не искаше да вони на бира, когато след малко се яви пред началника на отдел „Убийства“ и му запали фитила.

— Вчера съдебните медици открили няколко важни неща в джоба на разчленения труп. Сред находките е монета на стойност една крона. Всъщност всичко на всичко имало пет монети, но въпросната била най-нова.

— От коя година?

— От 2006-а. Значи тялото е било заровено максимум преди четири години. Това не е всичко.

— Досетих се. Казвай.

— Две от намерените монети били увити в домакинско фолио и по тях имало пръстови отпечатъци от десните показалци на двама души.

— Открили ли са съвпадение в базата данни?

— Да. Благодарение на фолиото отпечатъците били съвсем ясни и добре запазени.

— Чии са?

— Единият е на Анкер Хьойер.

Карл се ококори. Пред взора му изникна лицето на Харди, изпълнено с подозрения към Анкер. Карл си спомни с какво огорчение Харди му разправи, че покойният им партньор и приятел е употребявал кокаин.

Лаурсен подаде бирата на Карл и го погледна изпитателно.

— Другият отпечатък е от твоя показалец, Карл.

Шестнайсета глава

Август 1987-а

Курт Ве претегли в длан писмото на Нете и го отвори без абсолютно никакви очаквания, все едно разпечатваше реклама на фармацевтична компания.

Някога именно Нете събуди желанието му да прекрачи границата, но оттогава през ръцете му минаха хиляди случаи. Защо тогава да си губи времето с тази незначителна селянка? Какво го интересуваха нейните възгледи и размисли?

Прочете писмото два пъти и го остави настрана с усмивка.

Малката мръсница предлагаше безвъзмездно дарение и прошка. Това не го бе очаквал. Защо обаче да вярва дори на една дума от написаното?

— Добър опит, Нете Хермансен — промърмори той. — Но първо ще те преслушам.

Натисна най-горното чекмедже на бюрото плътно навътре. Чу се тихо щракване. Повдигна леко плота и го отмести настрани. Отдолу се показа тайно отделение, високо един сантиметър — тук той държеше скъпоценния си бележник с адреси и телефонни номера.

Отвори на една от първите страници, набра номера и се представи.

— Трябва ми едно ЕГН, ще ми помогнеш ли? На Нете Хермансен, по мъж Росен. Живее на алея „Пеблинге“ 32, пети етаж. Точно тя е, да. Помниш ли я? Да, мъжът й беше печен, но през последните години трезвата преценка нещо започна да му куца. Вече си открил номера? Много бързо действаш.

Записа ЕГН-то на Нете Росен и благодари за съдействието. Увери своя човек, че при първа възможност ще му върне жеста с най-голямо удоволствие. Така се полага на съмишленици.

Разлисти бележника, откри следващия нужен му номер, набра го, прибра бележника в отделението и плъзна плота на бюрото, ослушвайки се да чуе очакваното щракване.

— Здрасти, Свене, Курт Ве се обажда — представи се той. — Трябва ми справка за Нете Росен, разполагам с ЕГН-то й. По мои сведения в момента се лекува в болница. Ще те помоля да ми го потвърдиш. Да, уж в Копенхаген. С колко време разполагаш? Ами ако стане за днес, ще се радвам. Ще се опиташ? Супер! Благодаря ти.

Затвори, облегна се на стола и отново прочете писмото — удивително добре формулирано и никакви правописни грешки. Дори препинателните знаци бяха поставени безупречно. Без съмнение някой й бе помогнал. Тя страдаше от словесна слепота, имаше ограничен кръгозор и ниско образование. Няма как да го заблуди, че е грамотна.

По устните му се появи крива усмивка. Най-вероятно го беше написал адвокатът. Нали тя съобщаваше за присъствието му на срещата, ако Курт приеме поканата й?

Засмя се на глас. Как ли пък не.

— Сам ли се забавляваш, Курт?

Обърна се към съпругата си и поклати глава.

— Просто съм в добро настроение — и я прегърна през кръста, когато тя се приближи до бюрото.

— Имаш всички основания да си весел, скъпи. Равносметката е изцяло в твоя полза.

Курт Ве кимна. И той изпитваше удовлетворение от постигнатото.

 

 

След като баща му прекрати лекарската си практика, Курт пое клиентелата му. Наследи амбулаторни картони от дългогодишен медицински стаж, картотеки от Комитета срещу порока и Датското общество. Важни документи за Курт и смъртоносно оръжие в ръцете на неподходящи хора. Ала книжата не можеха да се мерят с риска, на който той се подложи, приемайки да поеме дейността в Тайната борба.

В задълженията му влизаше не само да издирва бременни, чиито ембриони не заслужават да живеят, а и да привлича квалифициран персонал — мъчна задача. Нуждаеше се от кадри, които за нищо на света не биха издали в какво се състои дейността на нелегалното сдружение.

В продължение на няколко години кабинетът му на остров Фюн изпълняваше отлично ролята на възлова точка в дейността, но постепенно абортите се съсредоточиха в столичния регион и той реши да скъса с миналото и да се премести в Брьонбю. Не особено вълнуващо предградие на Копенхаген, но в епицентъра на събитията. Близо до големите болници, до кадърни общопрактикуващи лекари и специалисти с много посещавани кабинети и най-вече близо до пациентския контингент, който се стремеше да привлече за целите на Тайната борба.

Тук, в това предградие, в средата на шейсетте Курт се запозна със съпругата си Беате. Великолепна жена, че и медицинска сестра, от качествен генетичен материал, националистка, с пленителна усмивка, от която Курт щеше да извлече много ползи.

Още преди да се оженят, той я посвети в естеството на работата си и й обясни какви рискове крие каузата на Тайната борба. Беше се подготвил да срещне известна неохота или най-малкото притеснение, но противно на очакванията му Беате прояви разбиране и инициатива. Всъщност именно тя завърза тесни контакти с медицински сестри и акушерки. В рамките само на година тя набра повече от двайсет и пет кадъра, както ги наричаше, за целите на движението. Пак Беате измисли името „Праволинейност“ и предложи политическата дейност в Тайната борба да се развива паралелно с практическата.

Беате олицетворяваше идеала за жена и майка.

 

 

— Погледни, Беате — подаде й писмото на Нете и я остави да го прочете, без да я пришпорва.

По лицето й плъзна усмивка — същата пленителна усмивка, която двамата им прекрасни синове бяха наследили от нея.

— Ама че дълги излияния! Какво ще й отговориш, Курт? — попита тя. — Дали има нещо вярно? Наистина ли разполага с толкова много пари?

Той кимна.

— Без съмнение. Но бъди сигурна, че не възнамерява да ме позлатява.

Курт стана, дръпна завеската пред стената в дъното на кабинета и зад нея се показаха пет големи картотечни шкафа от тъмнозелен метал. Съхраняваше ги тук от години. След месец в старата конюшня, сега използвана като склад, щяха да монтират огнеупорен сейф и да преместят там цялата документация. Достъп до нея щяха да имат само най-приближените му хора.

— Още помня номера — усмихнато каза той и дръпна чекмедже от шкаф номер две. — Ето го — и Курт Ве шляпна сиво-бялата картонена папка пред съпругата си.

Отдавна не я беше вадил. Пък и за какво да я вади? Погледна корицата, отметна назад глава и премрежи поглед.

По предхождащите я шейсет и три амбулаторни картона и истории на заболяванията бе работил съвместно с баща си. Заслугата по този случай обаче си беше само негова. Първият му принос към каузата на Тайната борба.

„Картон №64“ — пишеше върху папката.

— Родена е на 18 май 1937-а. Значи е само седмица по-голяма от мен — установи съпругата му.

Курт се засмя.

— Да, но помежду ви има съществена разлика. Ти си на петдесет, а приличаш на трийсет и пет, докато тя сигурно изглежда като шейсет и пет годишна бабичка.

— Тук пише, че е била въдворена на остров Спройо. Как тогава се е научила да се изразява толкова добре?

— Едва ли го е написала сама.

Привлече Беате към себе си и стисна ръката й. Думите му нямаха нищо общо с действителността. Между двете жени съществуваше удивителна прилика. И едната, и другата олицетворяваше идеалът му за жена: руси, синеоки скандинавки със закръглени форми и съразмерни телесни пропорции; с гладка кожа и устни, които могат да ускорят дишането на всеки мъж.

— Не ти се вярва да иска да направи дарение. Защо? В картона й пише, че през 1955-а се е подложила на кюретаж. Всъщност съвсем рутинна манипулация.

— Нете Хермансен винаги е имала много лица и се скрива зад онова, което й отърва. Тя е с нисък интелект, притежава психопатски наклонности и неадекватна самооценка. Мога да се справя с нея без никакъв проблем, но ще взема превантивни мерки.

— Какви?

— Разпоредих да проверят. Така ще разберем дали наистина е толкова болна, колкото се изкарва в писмото.

 

 

Още на следващата сутрин Курт Ве получи резултата от справката и съмненията му се потвърдиха.

Лице с ЕГН-то на Нете Хермансен не фигурираше нито в системата на държавните, нито в системата на частните болнични заведения, откакто двамата със съпруга й бяха катастрофирали през ноември 1985-а. След болничния престой в клиниката в Нюкьобинг Фелстер и два прегледа шест месеца и година по-късно — съответно в същата клиника и в Държавната болница — Нете Хермансен не бе постъпвала за стационарно лечение.

Какво беше намислила, дявол да я вземе? Защо лъжеше, че е болна? Очевидно целеше да го примами в мрежите си с ласкави думи и правдоподобни обяснения, та Курт да не се усъмни защо го търси точно сега. Но какво възнамеряваше да направи тя, ако той се появи при нея? Да го накаже? Или да го подлъже да се компрометира? Нима след толкова години още не се бе убедила, че той е достатъчно умен и предпазлив?

И си въобразяваше как ще пусне скрит магнетофон и ще изкопчи от него тайни и признания?

Жалка глупачка! Никога няма да го хване натясно. Да не се надяваше да разобличи каквото й бе сторил навремето, но адвокат Ньорви успя да го опровергае?

Тази мисъл го разсмя. За по-малко от десет минути ще събере отбор силни датски момчета, пламенни националисти, готови при необходимост да обърнат дебелия край. „Ако съгласно поканата се появя в жилището й в петък заедно с четирима такива юначаги, ще видим кой кого ще наказва и кой ще се окаже неподготвен“ — зарече се той.

Изключително примамлива перспектива, но точно този ден му предстоеше да присъства на учредително събрание в новото местно подразделение в Хастен. Затова се налагаше забавленията да отстъпят пред по-належащи дела.

През ръба на бюрото избута писмото в коша за отпадъци. Зарече се следващия път, когато Нете се опита да му пробута подобен номер, веднъж завинаги да й покаже кой командва парада и до какво може да се стигне, ако някой му оспори господството.

Влезе в кабинета за консултации и без да бърза, си облече бялата престилка и я приглади. Именно това облекло затвърждаваше авторитета и компетентността му в очите на пациентите.

Седна до стъклената маса, придърпа графика си за деня и прегледа записаните часове. Днес работното му натоварване беше поносимо. Две жени, насочени към него за аборт, три консултации относно репродуктивни проблеми и един-единствен случай в името на Тайната борба.

Първа в кабинета влезе много симпатична, сдържана млада дама. По сведения от изпращащия лекар — здрава, благовъзпитана студентка иска да абортира, защото приятелят й я зарязал и тя изпаднала в депресия.

— Софи, нали? — попита с усмивка той.

Тя стисна устни. Още в самото начало нервите й я предаваха.

Курт Ве я огледа мълчаливо. Имаше благи сини очи и хубаво, високо чело. Изящни вежди и добре разположени уши. Съразмерно, атлетично тяло и красиви ръце.

— Разбрах, че приятелят ти те е изоставил. Много жалко, Софи. Виждам колко си държала на него.

Тя кимна безмълвно.

— Защото е бил свястно и хубаво момче?

Тя пак кимна.

— Но явно е и доста глупав, щом е избрал това уж лесно решение — да избяга от отговорността си?

Тя възрази — точно както очакваше Курт.

— Не, не е глупав. Следва в университет. И аз имам такива намерения.

— Нещастна ли си, Софи?

Главата й клюмна утвърдително. Момичето се разплака.

— Понастоящем работиш в магазина за обувки на родителите си. Там не ти ли харесва?

— Харесва ми, но това е временно. Идеята е да постъпя в университет.

— Какво мислят родителите ти за аборта?

— Никак. Казаха, че решението си е мое. Не се намесват, освен ако аз не поискам съвет.

— А ти вече си решила?

— Да.

Курт Ве стана, приседна на креслото до нея и хвана ръката й.

— Чуй ме. Софи. Ти си напълно здрава, млада жена и животът в утробата ти в момента зависи изцяло от твоя избор. Ако размислиш за аборта, убеден съм, ще осигуриш щастлив живот на детето си. Искаш ли да се обадя на родителите ти и да поговоря с тях? Като те слушам, оставам с впечатлението, че са много свестни хора, които просто не искат да ти оказват натиск. Съгласна ли си да проведа кратък разговор с тях?

Тя вдигна глава, все едно той бе задействал реакцията й с копче. По лицето й се изписа бдителност, неохота и силно колебание.

Курт Ве спря дотук. Умееше да преценява в кой момент е важно да прекрати увещанията.

 

 

— Как минава денят ти? — попита Беате и му наля още половин чаша чай.

Наричаше ритуала „three o’clock tea“. В такива мигове Курт се уверяваше колко удобно е лекарският ти кабинет и домът ти да са на едно и също място.

— Добре. Сутринта разубедих хубаво и умно младо момиче да се откаже от планиран аборт. Размекна се, когато й казах, че родителите й неистово желаят да я подкрепят във всичко; съгласни са да роди детето, да работи в магазина им, когато иска и може, ще й помагат при отглеждането и майчинството няма да й попречи да запише висше образование.

— Браво на теб, Курт.

— Беше много хубава, типична скандинавка. Ще роди прекрасно дете — благодат за Дания.

— А сега? — усмихна се Беате. — Предстои ти нещо различно, нали? Доктор Льонбер ли изпраща хората в чакалнята?

— Същият. От пръв поглед ли разбра? — усмихна се той. — Льонбер служи отдадено на делото. Петнайсет попълнения само за четири месеца. Благодарение на теб внедрихме много ефективни съмишленици, съкровище.

 

 

Петнайсет минути по-късно вратата на кабинета му се отвори. Той тъкмо преглеждаше информацията от колегата си. Погледна за миг пациентката и придружаващия я мъж и кимна приветливо, докато сверяваше зрителното впечатление с писмената характеристика.

Беше лаконична, но изключително информативна.

„Бъдещата майка, Камила Хенсен, трийсет и осем годишна, бременна в пета гестационна седмица, има шест деца от четирима мъже и се издържа от социални помощи. Пет от децата посещават допълнителни часове поради затруднения с материала. Най-голямото е настанено в институция. Бащата на нероденото: Йони Хуринайнен, двайсет и пет годишен, социално слаб, три пъти лежал в затвора за кражба. Наркоман на метадон. И той, и Камила имат само начално образование.

През последните седмици Камила се оплаква от болки при уриниране. Причината е инфекция с хламидия, но пациентката не е уведомена за диагнозата.

Предлагам намеса.“

Курт кимна. Голям пич беше този Льонбер — откъдето и да го погледнеш.

Вдигна глава към несъвместимата двойка.

Като насекомо, чиято единствена функция е да се множи, бъдещата майка — с наднормено тегло и мазна, чорлава коса — седеше на кушетката. Очевидно умираше за цигари. Очакваше лекарят да й помогне да роди поредно; то напълно безполезно отроче, каквито вече ги бе наспорила шест; да допусне индивиди, носители на генетически деформирания материал от две малоценни човешки твари, да населят улиците на Копенхаген. При възможност да го предотврати Курт Ве не би се поколебал.

Той им се усмихна. Отвърнаха му две глуповати физиономии с оголени развалени зъби. Дори усмихнати изглеждаха потресаващо.

— Изпитваш дискомфорт, докато пишкаш, нали, Камила? Ей сега ще те прегледам. Ти изчакай отвън, Йони. Съпругата ми ще ти поднесе чаша кафе, ако искаш.

— По-добре кока-кола.

Курт се усмихна. Да бъде кока-кола! След пет-шест чаши щеше да му върне Камила — малко разстроена, задето се е наложило лекарят да й направи кюртаж, но в блажено неведение, че подобна интервенция се налага за последен път.

Седемнайсета глава

Ноември 2010-а

Карл се посвести след шока, че в джоба на разложения труп са открили монета с неговия отпечатък, стисна ръката на Лаурсен и го помоли да го държи в течение, ако научи още нещо. Каквото и да е: нови веществени доказателства, които отделът би скрил от него, и дори случайни подхвърляния. Държеше да знае всичко.

— Къде е Маркус? — попита той Лис.

— Инструктира два екипа.

Дали избягваше да го погледне, или вече го тресеше параноя?

Неочаквано тя го стрелна с палаво пламъче в очите.

— Натъпка ли хубаво гъската снощи? — Тя придружи въпроса си със смях, предмет на цензура във филм от петдесетте.

Ако Лис наистина се вълнуваше от лудориите му под чаршафите, значи слухът за монетите едва ли се беше превърнал в дъвка за устата на всички от отдела.

Карл нахълта в залата за инструктаж, без да се смущава от трийсетте очи, които се впиха в него като вендузи.

— Извинявай, Маркус — високо се обърна той към омаломощения, пребледнял началник. Якобсен вдигна вежди. — Но съм длъжен да осветля някои недоразумения, преди да са излезли от контрол.

Обърна се към присъстващите. По лицата им личаха пораженията от грипната епидемия с разстройство и хрема. Бяха с хлътнали бузи, зачервени очи и гледаха нападателно.

— В Управлението се ширят слухове за моята роля в престрелката на Амар и ме поставят в светлина, в която не желая да бъда. Ще го кажа сега и повече няма да повтарям, ясно ли е? Нямам никаква представа защо в джоба на открития труп има монети с отпечатъците на Анкер и с моите отпечатъци. Но ако се замислите малко — доколкото позволяват изпържените ви от треската мозъци — идеята е била тези монети да бъдат открити от разследващите, ако се изрови трупът. Дотук загряхте ли?

Огледа присъстващите. Определено не даваха вид да са разбрали каквото и да било.

— Съгласни ли сте с мен, че убийците са можели да заровят тялото другаде? Например отвън, но не са го направили. Всичко това навежда на мисълта, че е важен не толкова самият труп, колкото усилията следователите да бъдат насочени в грешна посока, нали?

Никой не кимна. Никой не поклати глава.

— По дяволите. Знам отлично, че си градите какви ли не хипотези за случилото се по време на престрелката на Амар и се питате защо оттогава не съм се включвал в разследването. — Карл погледна право в очите Терие Плоу, седнал на третия ред. — Причината повече да не желая да се връщам към онзи случай е съвсем проста, Плоу: срамувам се от станалото тогава. Защо според вас в момента Харди лежи в моята дневна, а не в някой от вашите домове? Защото това е моят начин да изкупя вината си. Никога няма да изоставя дълга си към Харди, но не е изключено по време на престрелката да не съм реагирал адекватно.

Неколцина се размърдаха върху столовете. Вероятно сигнал, че разбират. Или защото страдат от хемороиди. Иди разчитай поведението на ведомствен служител!

— И последно. Как според вас съм се чувствал, когато само за секунди двамата ми партньори се проснаха безжизнени, единият — върху мен, а от телата им започна да пръска кръв, докато върху мен продължаваха да се сипят куршуми? И ме раниха — нека добавя. Замислете се. Такъв стрес съсипва психиката.

— Никой в нищо не те упреква — увери го Плоу. Най-после някой реагира. — В момента обсъждаме съвсем друг случай.

Карл плъзна поглед из залата. Беше невъзможно да отгатне какво се върти из тиквите на тези мумии. Мнозина от тях го ненавиждаха от дън душа. И той изпитваше същото към тях.

— Само ви моля, колеги, да внимавате какви ги дрънкате в Управлението и първо да мислите, а после да говорите!

Затръшна вратата и трясъкът отекна из цялата сграда. Върна се в кабинета си, седна зад бюрото и нервно придърпа кибрита, та най-сетне да запали проклетата цигара, която трепереше между устните му.

Бяха открили монета с отпечатък от пръста му в джоба на разчленения труп, а той дори не можеше да предположи как негова следа е попаднала там. Ама че тъпа история.

„Защо, защо, защо?“ — отекваше в главата му. Сега вече нямаше как да обърне гръб на случая. По дяволите, колко зле му се отразяваше.

Пое си дълбоко дъх през стиснати зъби и усети как пулсът му се ускорява. „Мисли за друго“ — наложи си той. Не искаше за нищо на света пак да се строполи на пода с тежест върху гърдите, достатъчна да сломи по-едри и поздрави хора от него.

„Разсей се“ — заповядай си той и затвори очи.

В момента един човек заслужаваше повече от всички да бъде пометен от урагана, който бушуваше у Карл. Бак.

— Ще ти дам да разбереш, че такива клюкарски номера не минават на Карл Мьорк — закани се на глас той, докато търсеше номера.

— Какво правиш, Карл? Сам ли си говориш? — попита от вратата Асад, свъсил чело.

— Не се тревожи за мен. Просто се каня да разгоня фамилията на Бак, задето ме клепа зад гърба ми.

— Първо ме изслушай, Карл. Току-що говорих с мъж на име Нилсен. Работи в Полицейската школа. Обсъдихме Росе.

Асад улучи адски неподходящ момент. Карл тъкмо кипна по онзи, конструктивния начин. Нима цялата тази насъбрана енергия сега щеше да отиде по дяволите?

— Казвай, щом не търпи отлагане. Какво научи?

— Спомняш ли си какво ни разправи Маркус Якобсен, когато Росе постъпи при нас? Че я скъсали на изпита за полицай и шофирала некахърно?

— НекаДърно, Асад. Да, имаше нещо такова.

— Нилсен потвърди, че Росе никак не умеела да кара. Веднъж не успяла да вземе един завой и направила три хубави коли на хромоники.

— На хАрмоники, Асад. — Карл здравата се смая. — Три коли, казваш!

— Да, онази, която е управлявала тя, учебната кола на инструктора по шофиране върху хлъзгава настилка и още някаква.

Карл се опита да си представи инцидента.

— Впечатляващо, много впечатляващо. Значи не бива в никакъв случай да й поверяваме ключовете за служебната кола — засмя се той.

— И това не е всичко, Карл. Посред цялата олелия се появила Юрса — докато колите стояли обърнати на шосето.

Челюстта на Карл увисна.

— Майчице мила, ударихме джакпота! — възкликна той, макар да мислеше за друго.

Ако Росе се превръщаше в Юрса, мнимата си сестра близначка, в критични ситуации, това не можеше да се тълкува като шега. Говореше не просто за погрешно възприемане на реалността, а за пълна загуба на връзка с нея.

— Кофти работа. Как са реагирали преподавателите от Полицейската школа?

— Възложили са на психолог да я прегледа. Тогава тя пак станала Росе.

— Божичко! Асад, нали не си обсъждал въпроса с Росе? Дано не си.

Асад го погледна малко обидено. За какъв го смяташе Карл!

— Има и още. Преди да дойде при нас, работела в администрацията на Централното. Спомняш ли си какво каза за нея Брандур Исаксен?

— Слабо. Била блъснала колата на свой колега и унищожила важни документи.

— И за пиенето.

— На някакво коледно тържество попрекалила с чашките и спретнала тройка с двама полицаи. Брандур, нали го раздава пуритан, ме посъветва да не й предлагаме алкохол.

Карл се сети с носталгия за Лис, преди да се запознае с Франк. На нея алкохолът на коледните банкети й се отразяваше толкова добре… Карл се усмихна.

— Брандур сигурно завижда на колегите, пред които Росе е развихрила скритата си женственост, не мислиш ли? Похожденията на Росе на коледно тържество засягат единствено нея и другите участници в забивката, но не са работа нито на Брандур, нито на когото и да било.

— А, не знам какви са ги вършили след партито, но разбрах, че се е държала като Юрса. Разпитах двама-трима от Централното. — Веждите на Асад хвръкнаха нагоре, един вид „само си представи!“. — Със сигурност не е била Росе, защото е разговаряла с различен глас и се е държала съвсем другояче. Може да е влязла в трети образ. Колегите не бяха сигурни — докладва Асад и отпусна вежди.

Пепел му на езика! Трета самоличност? Тогава вече щяха да я втасат!

Карл усети как подготвената за Бак тирада се изпари. Много жалко, защото онзи кретен заслужаваше да си го получи тъпкано!

— Разбра ли защо Росе изпада в такова раздвоение, Асад?

— Не са я вкарвали в болница, Карл, ако за това ме питаш. Намерих номера на майка й. Попитай нея.

— Майка й?

На Асад здраво му сечеше пипето. Беше се сетил да хване бика за рогата.

— Защо ти не й се обадиш?

— Защото… — Асад погледна умолително Карл. — Защото не искам. Ако Росе научи за обаждането, не искам аз да съм насреща й.

Карл разпери примирително ръце. Явно развоят на днешния ден не подлежеше на контрол.

Протегна ръка към листчето с номера и даде знак на Асад да изчезне от кабинета му. Номерът беше от старите, започваше с 45. Люнгбю или Вирум, предположи той.

Макар денят досега да бе протекъл катастрофално, Карл успя да се свърже.

— Тук е Юрса Кнюсен — обади се женски глас.

Карл не повярва на ушите си.

— Ъъъ… Юрса ли?!

Поколеба се за миг, но чу как Росе повика Асад в коридора. Значи още беше в службата.

— Прощавайте. Обажда се Карл Мьорк, началникът на Росе. Вие майка й ли сте?

— Не. — Жената се засмя с тембър в алтовия регистър. — Сестра й.

Ама как така? Значи сестрата Юрса наистина съществуваше. Гласът й напомняше имитацията на Росе, но не беше съвсем същият.

— Сестра близначка?

— Не. — Тя пак се засмя. — В нашето семейство близнаци няма, но сме четири сестри.

— Четири!! — Карл малко прекали с децибелите.

— Да. Росе, аз, Вики и Лисе-Мари.

— Четири сестри… Не знаех, че Росе е най-голямата.

— Раждани сме през една година. Татко и мама работели за момче, но все се пръквали момичета и накрая мама затворила сергията.

И Юрса се засмя с грухтене — досущ като Росе.

— Всъщност исках да поговоря именно с майка ви. Случайно да си е вкъщи?

— За жалост не. От три години не се е прибирала. Явно предпочита новия си апартамент в Коста дел Сол.

В слушалката пак се разнесе носов смях. Веселячка го раздаваше тази Юрса.

— Добре, тогава минавам по същество. Мога ли да разчитам на вашата дискретност? При никакви обстоятелства Росе не бива да разбира, че съм звънил.

— Не, не можете!

— И ще й кажете за какво съм се обадил? Не е никак тактично спрямо мен.

— Друго имам предвид. Наскоро изобщо не сме виждали Росе, но ще разкажа всичко на другите. С тях нямаме никакви тайни.

Ставаше все по-шантаво.

— Ясно! Да ви питам тогава: Росе страда ли от психически проблеми и личностни разстройства? Знаете ли дали се е подлагала на лечение?

— А сега де… И аз не знам какво да ви отговоря. Пиеше от хапчетата, които изписаха на мама след смъртта на татко. Напушваше се, смъркаше, пиеше… Ако това минава за лечение, значи се е лекувала. Само дето не съм наясно дали е получила някакво подобрение.

— Какви симптоми е имала?

— Когато й станеше кофти, не искаше да е Росе, а някоя от нас трите или съвсем друг човек.

— Значи е болна?

— Откъде да знам дали е болна! При всички случаи дъската й хлопа.

Това Карл го бе установил и без нейна помощ.

— От малка ли е имала такива проблеми?

— Да — откак я помня. Но след смъртта на татко се влоши.

— Ясно. Някакви по-особени причини? Дано не ви звуча бездушно. Питам дали баща ви е починал при трагични обстоятелства.

— Да. Загина при трудова злополука. Смля го машина и събраха парчетата върху брезент. Един от приятелите ми каза, че когато го занесли в Съдебна медицина, санитарите попитали: „Изобщо ще можете ли да разберете нещо от тази пихтия?“

Тя изрече всичко това със смайващо спокойствие, граничещо с цинизъм.

— Много съжалявам. Потресаваща кончина. Разбираемо е, че подобно трагично събитие се отразява на цялото семейство, но май най-тежко го е изживяла Росе.

— През лятото тя беше назначена на временна работа в завода за валцуване и видяла как изнасят баща ми. Това я срина.

Кой не би се сринал след такъв шок?

— И изведнъж реши, че не иска да бъде Росе. Дегизираше се ту като пънкарка, ту като елегантна дама, ту като някоя от нас трите. Не знам дали е болна, но нито Лисе-Мари, нито Вики, нито аз имаме желание да сме близо до нея, когато нещо й прищрака и си науми, че е някоя от нас.

— Според вас какво е отключило такава бурна реакция?

— Нали ви казах. Хлопа й дъската. Сто процента и вие сте го забелязали, иначе нямаше да ми звъните.

Карл кимна. Явно прозорливостта им беше семейна черта.

— Последен въпрос или два — моля да задоволите любопитството ми. Случайно да имате руса, къдрава коса, да си падате по розовото и да носите плисирани поли?

От слушалката прогърмя смях.

— Майчице, ама и вие ли сте я виждали в този вид! Да, имам руса, къдрава коса и си падам по розовото. В момента например съм лакирана с розов лак и нося розово червило. Виж, плисираната пола не съм я обличала от години.

— На шотландски карета, нали?

— Да, след като приех конфирмация, ме беше прихванало нещо.

— Ако се поразровите из гардероба, където сте напъхали полата си, сигурно ще установите, че липсва.

След като приключиха разговора, Карл постоя усмихнат. Наистина не беше запознат с особеностите на другите две сестри, но се надяваше той и Асад да се справят с тях, ако Росе реши да приеме тяхната самоличност.

 

 

„Тиволихелен“ наистина се намираше срещу „Рио Браво“, но представляваше мазе, високо два метра и дванайсет сантиметра.

Братовчедът на Карл се беше настанил в дъното на помещението, към улицата, близо до тоалетната. Заседнеше ли в такова заведение, Рони не бързаше да мърда никъде, освен към клозета, та да изпразва периодично пикочния си мехур от погълнатия алкохол.

Рони вдигна ръка, все едно Карл нямаше да го познае. Е, Рони действително бе остарял и напълнял, но останалото си беше непокътнато — уви. Гелосана коса, не в стила на рокаджиите от петдесетте, а като на аржентински донжуан от любимите на бедните домакини сапунени опери. Противен — така би определила стила му Вига. Дебелото му лъскаво мафиотско яке и дънките, които не подхождаха нито на останалата част от облеклото му, нито на самия Рони. Огромен задник и тънки пищялки: апетитна фигура, ако става въпрос за кокетна синьорина от Неапол, но не и когато говорим за мъж. Картинката допълваха острите обувки с катарами. Накратко: пълен кич!

— Вече поръчах. — Рони посочи двете празни бутилки бира.

— Едната за мен ли беше? — попита Карл, но получи отрицателен отговор.

— Още две! — извика Рони на сервитьорката и се наведе към Карл. — Радвам се да те видя, братовчеде.

И посегна към ръцете му, но Карл ги отдръпна демонстративно и предостави тема за разговор на клиентите от съседната маса.

Погледна настойчиво Рони право в очите и в две изречения обобщи каквото беше чул от Бак за брътвежите на братовчед си в тайландския бар.

— Е, и? — попита Рони. Дори не се направи труда да отрече.

— Нямаш мярка в пиенето, Рони. Да ти запиша ли час, за да те включат в лечение по модела Минесота? Не си мисли, че ще го платя аз, но ако продължаваш да тръбиш наляво-надясно, че си убил баща си, и то с моя помощ, ще те излекуват от алкохолизма ти съвсем безплатно — на държавни разноски — в някой от хубавичките затвори, предназначени за такива като теб.

— Не могат, защото давността на случая изтече преди години. — Рони се усмихна на възрастната жена, която донесе неговата порция и още две бири. Беше си поръчал осолена треска.

Карл хвърли бърз поглед на менюто. Блюдото на Рони струваше цели сто петдесет и пет крони — навярно най-скъпото в целия асортимент. Ще си го плати сам, зарече се Карл.

— Благодаря, но бирите не са за мен. — Карл избута двете бутилки към братовчед си.

Не искаше да оставя никакво съмнение у сервитьорката на кого й предстои да връчи сметката.

— Според датското законодателство убийствата нямат давност — обясни сухо Карл на Рони и подмина с безразличие сепването на сервитьорката.

— Мой човек, няма как да го докажат — увери го Рони, след като жената се отдалечи. — Така че успокой топката, какво толкова се палиш. Баща ми беше гадняр. С теб може да е бил мил, но не и с мен. Ходеше за риба само за заблуда на врага и за да впечатлява баща ти. Изобщо не обичаше въдицата. Бях сигурен, че след като с теб се отдалечим, ще се настани удобно на стола и ще извади цигарите и пиячката. Пет пари не даваше за риболова. Носеше си „улова“ — Рони описа кавички във въздуха — от къщи, Карл. Да не би да не знаеш?

Карл поклати глава. Този образ изобщо не се припокриваше с неговите впечатления от мъжа, към когото баща му изпитваше силна привързаност, а самият Карл бе възприемал като житейски наставник.

— Не ме будалкай, Рони. Рибите си бяха прясно уловени. При аутопсията не са открили следи от алкохол в кръвта му. Защо дрънкаш такива глупости?

Рони повдигна вежди и си сдъвка хапката, преди да отговори.

— Тогава ти беше много малък, Карл. Виждаше каквото искаше да видиш. В моите очи още си хлапак. Ако не искаш да чуеш истината, плащай и се омитай.

— Кажи ми истината, де. Кажи как си убил баща си и по какъв начин съм ти станал съучастник.

— Сети се за плакатите в стаята ти.

Що за отговор!

— Кои плакати?

— Не се прави на ударен! Щом аз ги помня, няма как ти да си ги забравил!

Карл си пое дълбоко дъх. Алкохолът явно бе увредил сериозно мозъка на братовчед му.

— Брус Ли, Джон Саксън, Чък Норис. — Той размаха ръце като каратист. — Фрас-фрас! „Драконът идва“, „Юмрукът на яростта“. Сега сети ли се за кои плакати говоря, Карл?

— За каратистите ли?! Държах ги съвсем кратко време, после ги махнах. По времето, когато баща ти почина, ги бях свалил. Но какво намекваш?

— ДЖИЙТ КУН ДООООО — извика неочаквано Рони. От устата му се разхвърча сдъвкана риба, а клиентите на съседната маса едва не си изпуснаха чашите. — Това беше твоят боен вик. Олборг, Йоринг, Фредериксхаун, Ньоресунбю. Когато прожектираха филм в някой от тези градове, ти задължително беше там. Не си ли спомняш, човече? Зърнеше ли афиш на филм, забранен за деца, моментално цъфваше пред билетната каса. Едва ли преди смъртта на татко си бил на по-различна вълна. Когато той почина, ти беше на седемнайсет, а възрастовата граница за тези филми беше шестнайсет.

— Какви ги дрънкаш, Рони? Какво общо имат филмите?

Той се надвеси над масата.

— Ти ме научи на саблен удар. А като видя онези девойки, ослепя за всичко. Тогава цапардосах татко. Не прекалено мощно, а с премерена сила — точно както ти ми обясни, че трябва да се прави, за да не счупиш врата на противника. Бях се упражнявал върху овцете във фермата. Прицелих се в сънната артерия, посякох го с длан и го ритнах. Ей така!

Карл видя как покривката подскочи. Рони беше решил да направи нагледна демонстрация!

— Отдръпни се, защото плюеш риба в лицето ми. Говориш пълни небивалици, Рони. Защо лъжеш? Онзи ден пристигнах, поздравих баща ти, двамата тръгнахме. Толкова ли те е травмирал той, че ти е нужно да си измисляш всякакви абсурди, за да преодолееш юношеските си комплекси? Колко си жалък.

— Мисли каквото си искаш — ухили се братовчед му. — Искаш ли десерт?

Карл поклати глава.

— Чуя ли те още веднъж да бръщолевиш за инцидента, да не се казвам Карл, ако не ти покажа какво е джийт кун до.

Карл стана и заряза Рони с остатъците от вечерята и в сериозен размисъл как да избегне плащането на сметката.

Навярно и той щеше да пропусне десерта.

 

 

— Качи се веднага при Маркус Якобсен — поръча дежурният охранител в Управлението.

„Ако е решил да ми чете конско, чашата на търпението ми ще прелее“ — помисли си Карл по стълбите.

— Минавам по същество, Карл — подзе Маркус още преди Карл да е затворил вратата. — Моля те да ми отговаряш откровено. Познаваш ли човек на име Пийт Босуел?

— Нищо не ми говори — намръщи се Карл.

— Следобед получихме анонимен сигнал за разчленения труп на остров Амар.

— Мразя анонимните сигнали. Какво ви съобщиха?

— Че жертвата е англичанин. Пийт Босуел, на двайсет и девет години, тъмнокож, родом от Ямайка. От есента на 2006-а се води в неизвестност. Живеел е в хотел „Тритън“ и е работел в търговска фирма, регистрирана като „Кандалу Уъркшоп“. Търгувал е с индийски, индонезийски и малайзийски антики и мебели. Нещо познато?

— Съвсем нищо.

— Анонимният източник добави, че ти, Анкер Хьойер и Пийт Босуел сте имали среща в деня, когато Босуел е изчезнал.

— Среща? — Веждите му надвиснаха над очите. — И каква работа имам аз с човек, който внася мебели и сувенирчета? Не съм си сменял мебелите, откакто се нанесох в апартамента в Алерьо. Нямам пари за ново обзавеждане и ако се наложи да си купя нещо, ще отида в ИКЕА^[6] като повечето хора. Кой пуска такива партенки, Маркус?

— И аз това се питам. Нека проявим търпение. Анонимните сигнали рядко остават изолирани случаи.

Нито дума за конфузното нахълтване на Карл в залата за инструктаж.

Осемнайсета глава

Август 1987-а

Гите Чарлс напомняше картина, някога гордост на своя създател, а впоследствие, със заличен подпис на художника, натикана в антиквариат. В Торсхавн дори името й внушаваше усещането, че е специална. През юношеските си години си обеща, ако в живота й се появи кандидат-жених, в никакъв случай да не се отказва от името си. Детето Гите Чарлс — силно, самоуверено момиче — още се издигаше като пиедестал в спомените й. За съдбата й в зрели години не си заслужаваше да се говори.

Когато баща ти се разори и изостави семейството, светът ти рухва и се сбогуваш с големите си очаквания. Такъв срив сполетя Гите, по-малкия й брат и майка й.

Във Вайле намериха сигурен, но много по-мизерен заместител на стария си дом — апартамент без изглед към морето или друг воден басейн. Семейството им се превърна в събрани по неволя трима души, напълно равнодушни един към друг и вперили поглед в различни посоки. От шестнайсетата си годишнина — тоест преди трийсет и седем години — Гите не беше виждала нито майка си, нито брат си и това не я смущаваше ни най-малко.

„Слава богу, нямат представа колко съм изпаднала“ — помисли си тя и дръпна жадно от цигарата. От понеделник не беше близнала алкохол и сухият режим я побъркваше. Не че беше зависима — в никакъв случай. Ала лекият кик, повеят, който прочистваше мозъка й, и мимолетното парене върху езика я изтръгваха от безсмислието. Ако й бяха останали малко мангизи — а както винаги, и този месец се оказа на червено — щеше да си достави двудневно удоволствие с бутилка джин. Повече не й трябваше — та тя не беше пияница! Просто липсата на алкохол я потискаше.

Гите се поколеба дали да не отскочи с велосипеда до Транебиер. Може пък някой от старците, на които преди години помагаше по задължение, да я помнят с добро и да я почерпят с чаша кафе, придружена от черешов ликьор или портвайн.

Гите затвори очи и почти усети вкуса на алкохола в устата си.

Стига да гаврътне една чашка — все едно какво — по-леко ще дочака следващото социалното обезщетение. Мамка му, колко дълго време минава между отделните траншове.

Подаде молба да й изплащат сумата ежеседмично, но социалните служители не бяха вчерашни. Бързо разбраха, че ако й превеждат пари по този начин, в края на всяка седмица тя ще цъфва с умолително протегната ръка и празни джобове. Иначе ще им досажда само в последните дни от месеца.

Гледаха собственото си удобство. Гите не беше малоумна, та да не се досети.

Плъзна поглед над нивите и забеляза в далечината пощенската кола. Идваше от църквата в Норбю. Пое по „Моруп Киркевай“. През този сезон на острова цареше пълно мъртвило. Туристите си бяха тръгнали, братята, собственици на почти всичко на острова, бяха потърсили спасение от скуката във фирмите си за земеделска техника под наем, а всички други жители чакаха само новините и идването на пролетта.

Вече близо две години обитаваше барака към селскостопанска ферма, чийто стопанин изобщо не й се бъркаше. Живееше самотно и беше свикнала с житейските несгоди. В много отношения Гите представляваше олицетворение на островния жител. Годините, прекарани на Фарьорските острови, на остров Спройо и на остров Самсьо, й харесваха много повече от престоя й в големите градове, където гъмжеше от народ: хора се блъскаха един в друг, ала си оставаха съвсем чужди. Островите представляваха място, създадено специално за потребностите на Гите Чарлс. Там всичко подлежеше на контрол много по-лесно.

Отвън спря кола и слезе пощаджия с писмо в ръка. Фермерът много рядко получаваше поща. Беше от хората, които се задоволяват с рекламни брошури на хранителни магазини.

Гите се слиса. Да не би пощаджията да пусна писмото в нейната кутия? По погрешка?

Изчака колата да потегли, загърна се плътно в халата, притича по пантофи до кутията и повдигна капака.

Имената на получателя бяха написани на ръка. От години не бе получавала лично писмо.

Изпълнена с трепетно очакване, тя си пое дълбоко дъх и обърна плика. От изненада и смайване усети свиване в диафрагмата. Подател: Нете Хермансен.

Гите прочете още няколко пъти името и адреса на подателя, седна до кухненската маса и придърпа пипнешком цигарите си. Дълго се взира в писмото в опит да отгатне съдържанието му.

Нете Хермансен! Оттогава изминаха толкова години.

 

 

Към края на лятото на 1956 година, шест месеца след като навърши двайсет и две години, Гите се качи на пощенския кораб от Корсьор за Спройо, изпълнена с очаквания, но без конкретна представа за мястото, където щеше да пребивава няколко години.

Посъветва се с главния лекар в Брайнинг дали домът на острова е подходящ за нея. Неизменно топлите му, умни очи зад очилата с рогови рамки й отправиха поглед, който съдържаше изчерпателен отговор на въпроса й. Младо, здраво и непринудено момиче като нея ще бъде ценен кадър на остров Спройо, увери я той и предопредели решението й.

Гите имаше опит със слабоумни. Някои се инатяха здравата, ала повечето бяха мекушави и отстъпчиви. Освен това бе чувала, че момичетата на острова не са толкова глупави, колкото нейните пациенти в Брайнинг. Още един аргумент в полза на Спройо.

Облечени в дълги карирани рокли, те я чакаха, скупчени на пристана, и й махаха с широки усмивки. Най-напред забеляза колко противни са косите им и колко уродливи — усмивките. После узна, че момичетата са мразели предшественичката й и са брояли дните до пристигането на кораба, който ще отнесе ненавистната болногледачка.

Навярно затова я посрещнаха с прегръдки и потупвания по цялото тяло.

— Оооо, колко си хубава! — възкликна едно момиче, три пъти по-едро от другите, и така стисна Гите в обятията си, че през следващите няколко дни тя цялата беше в синини. Казваше се Виола и невъздържаната й емоционалност много скоро щеше да изкара Гите от нерви.

И така, питомките на острова посрещнаха новодошлата изключително сърдечно.

— В документите ти от Брайнинг си се представила за „медицинска сестра“. За твое сведение нямам намерение да лъжа, но и не възразявам срещу самоприсвоената ти професия. Понеже не разполагаме с квалифициран персонал, смятам, че ако служителите имат към какъв пример да се стремят, това ще повиши качеството на работата им. Ще бъдеш медицинска сестра. Така се разбираме.

Докато обясняваше всичко това, директорката остана напълно сериозна, ала отвън, пред прозорците, група ухилени момичета хвърляха крадливи погледи към Гите — подстригани на паница бостански плашила, които се притискаха едно към друго и кривяха уродливо лица.

— Документите ти са изрядни, но имай предвид, че дългата ти коса може да отключи нежелани щения у момичетата. Затова те моля да я прибираш в мрежичка, докато си сред тях. Погрижих се да изчистят стаята ти и очаквам занапред да я поддържаш в изряден вид. Тук се отнасяме много по-съвестно и безкомпромисно към хигиената, отколкото в Брайнинг, откъдето идваш. Всички служители и питомки носят чисти дрехи, а сутрешният тоалет е задължителен.

Тя кимна на Гите в очакване да получи утвърдителен знак. Получи го.

 

 

Няколко часа след пристигането й я преведоха към служебната столова през трапезарията на питомките.

Момичето седеше до прозореца и гледаше водата, все едно нищо друго не съществува. Нито гръмогласните викове на посестримите й, нито едрата Виола с нейните крясъци „здрасти“, отправени към Гите, нито храната на масата не бяха в състояние да изтръгнат момичето от дълбокия й унес. Светлината падаше върху лицето й и плъзналите по него сенки сякаш издаваха най-съкровените й мисли. Тези няколко секунди се оказаха достатъчни Нете да омагьоса Гите Чарлс.

Директорката представи новата служителка. Момичетата заръкопляскаха и започнаха да махат, да крещят имената си и да се посочват. Само Нете и сътрапезницата й реагираха по-овладяно. Нете обърна глава и погледна Гите право в очите, все едно пробиваше броня, а другото момиче впери в Гите палавите си очи и я огледа от глава до пети.

— Как се казва мълчаливката до прозореца? — поинтересува се по-късно Гите по време на обяда с колегите си.

— Не знам коя имаш предвид — отвърна директорката.

— За момичето срещу онази, отраканата.

— Срещу Рита? Казва се Нете — сети се съседът й по място. — Непрекъснато седи в ъгъла, гледа морето и как чайките кълват миди. Но ако я мислиш за мълчалива, много се лъжеш.

 

 

Гите разпечата писмото и го прочете. Треморът на ръцете й се засилваше. Стигна до мястото, където Нете заявяваше желанието си да й дари десет милиона крони. Тук дъхът й секна и тя остави листа. В продължение на няколко минути се щура из малката кухня, без да посмее да погледне текста. Подреди кутиите с чай, избърса масата и подсуши ръцете си в халата. Пак обърна очи към многоцифреното число. Десет милиона крони. По-надолу Нете пишеше, че прилага и чек. Гите грабна плика и го разтвори. Вътре действително откри чек. При разпечатването не го бе забелязала.

Тръшна се на стола и с разтреперани устни огледа окаяната стая.

— От Нете е — повтори неколкократно тя на глас и съблече халата.

Чекът възлизаше на две хиляди крони — много повече, отколкото струваше двупосочен билет за ферибота и за влака до Копенхаген. Нямаше как да го осребри в банката в Транебиер, защото там дължеше доста по-голяма сума. Ще помоли фермера да го купи за хиляда и петстотин крони, ще се метне на велосипеда и ще отскочи до магазина в Моруп.

За да се справи със ситуацията, й трябваше нещо за подсилване. А в магазина предлагаха богат асортимент от напитки.

Деветнайсета глава

Септември 1987-а

Нете събра брошурите, подредени върху ниската масичка, и ги сложи на перваза. Вълнуващи реклами с прелестни снимки на тристайни апартаменти в Санта Понса, Андрач и Порто Кристо, еднофамилни къщи в Сон Вида и Поленка и апартаменти тип „пентхаус“ в Сан Телмо. Достъпни цени и богат избор. Мечтите й се бяха наредили на опашка и чакаха да бъдат осъществени.

Искаше, когато студът стегне, да се махне от Дания. Майорка й се струваше подходящо място. Там, сред китната природа, щеше да пожъне плодовете от дългогодишния къртовски труд на съпруга си и да остарее с достойнство.

Вдругиден начинанието й ще приключи, ще си купи билет за Майорка и ще започне да търси подходящо жилище. Възнамеряваше до седмица да е заминала.

Извади списъка с имената и го прегледа. Преповтори си наум плана в хронологичен ред, защото не биваше да оставя нищо на случайността. Програмата гласеше:

Рита Нилсен 11:00-11:45

• Почистване: 11:45-12:30

Таге Хермансен 12:30-13:15

• Почистване: 13:15-13:45

Виго Моенсен 13:45-14:30

• Почистване: 14:30-15:00

Филип Ньорви 15:00-15:45

• Почистване: 15:45-16:15

Курт Ве 16:15-17:00

• Почистване: 17:00-17:30

Гите Чарлс 17:30-18:15

• Почистване: 18:15-…

Нете кимна, след като наум проигра пристигането на всеки от поканените. Сценарият изглеждаше добре обмислен.

При всяко пускане на поредния „гост“ в апартамента ще изключва домофона. Когато посетителят изгуби способността да се съпротивлява, пак ще включва уредбата. Ако някой от поканените подрани, ще го помоли да изчака определения час. При закъснение пък ще остави неспазилия уговорката за най-накрая, като му предложила хапне в Езерния павилион за нейна сметка. Ситуацията и обещаното възнаграждение предполагаха, че шестимата „облагодетелствани“ ще се съобразяват с Нете.

А ако по злощастно стечение на обстоятелствата двама се засекат пред входната врата, тя беше взела предпазни мерки: съзнателно ги бе подредила така, че предвидените за съседни часове да не се познават. Е, Курт Ве и Гите Чарлс може и да се знаеха от медицинските среди, но вероятността човек като Курт Ве да наруши графика дори с минута, беше кажи-речи нищожна.

— Добре че оставих Гите за най-накрая — каза на глас Нете.

Беше твърде съмнително Чарлс да се яви в уречения час. Тя никога не бе отдавала значение на точността.

Планът определено си го биваше, а и Нете бе предвидила предостатъчно време.

 

 

Никой от другите обитатели на сградата не би пуснал вътре непознат. Хората бяха натрупали прекалено много горчив опит с крадливи наркомани от площад „Блогор“.

След като приключи, Нете ще разполага с вечерта и нощта да уреди заключителните подробности.

Оставаше единствено да се увери в достатъчно добрата изолация на стаята, а това можеше да се установи само експериментално.

Извади пазарска мрежа и отвертка от сандъка с инструменти, излезе на стълбищната площадка и коленичи пред входната си врата. Резбата на единия винт, който крепеше табелката с името й, се беше поизносила, но с малко повече усилие Нете успя да го развие и да свали табелката. Пъхна я в пазарската мрежа, слезе по стълбите и излезе навън.

Реши първо да се отбие при обущаря на улица „Блогор“, после — в магазина за битова химия на „Ньоребру“.

— Ще се опитам да сколасам — увери я майсторът зад гишето, докато оглеждаше табелката. — Но ще отнеме около час и четвърт. Преди това трябва да закърпя чифт обувки.

— Ще се върна точно след час и половина. Само се постарайте новата табелка да е точно копие на старата и името ми да е изписано правилно.

„Готово!“ — помисли си тя, когато тръгна по улицата. Срещу звънеца й на домофонната уредба още стоеше „Нете Росен“, но там щеше да лепне ново листче, написано с маркер. Оттук нататък се казваше Нете Хермансен. Бе подписала и изпратила необходимите документи за смяна на фамилията. Съседите й вероятно щяха да се учудят, но нека се дивят, колкото си искат.

— Трябват ми препарати със силна миризма — обясни тя на продавача в магазина за битова химия. — Учителка съм по биология и утре ще преподавам урок за обонянието. У дома разполагам с изобилие от приятни ухания, но за целите на обучението са ми нужни вещества с остра, проникваща миризма.

Мъжът зад тезгяха й се усмихна.

— Мога да предложа терпентин, керосин и нишадърен спирт с трийсетпроцентно съдържание на амоняк. Препоръчвам да сварите две яйца и да вземете бутилка оцет. Учениците направо ще заронят сълзи.

— Добре. Искам и малко формалин. Само четири-пет бутилки.

Позасмяха се, продавачът й подаде покупките и готово.

Два часа по-късно новата табелка с името Нете Хермансен бе поставена. Тя не би допуснала на вратата, зад която ще се разчистват сметки, да стои фамилията Росен.

Влезе в апартамента. Отиде в кухнята, взе осем дълбоки чинии и ги отнесе в стаята в дъното на коридора.

Там за всеки случай беше застлала масата за хранене с вестници. Постави върху тях чиниите и напълни всяка със силно благоухаеща или зловонна течност. Одеколон, лавандулова вода, терпентин, керосин, чист бензин, оцет, денатуриран спирт и нишадърен спирт.

След като наля последния химикал в чинията, невидим облак от изпарения пресече дъха й с мигновения ефект на саблен удар. Ноздрите и гърлото я заболяха.

Тя заряза бутилките, побягна от стаята и хлопна вратата.

— Олеле — стенеше тя.

Изтърча до тоалетната и изплакна няколко пъти лицето си със студена вода. Ужасната смесица от силни миризми проникваше навсякъде. Все едно през ноздрите й стигаше до мозъка.

Препъвайки се, разтвори широко всички прозорци в жилището, та промъкналите се от вече затворената стая изпарения и миризмата, просмукала се в дрехите й, да се проветрят.

След час хлопна прозорците, тикна бутилките с формалин в дъното на кухненския долап до сандъка с инструменти, излезе от жилището и седна на една пейка до езерото.

В ъгълчето на устните й се спотайваше усмивчица.

Ще се получи.

 

 

След час беше готова да се върне. Ноздрите й се бяха отпушили, а лекият ветрец бе продухал дрехите й. Чувстваше се изпълнена с покой и удовлетворение от постигнатото дотук.

Ако пък, противно на очакванията й, на стълбището или в апартамента се усещаше дори съвсем слаба миризма, щеше да се наложи да се труди цяла нощ. Беше си поставила безкомпромисни условия. Понеже нямаше как да знае дали планът й с формалина ще сработи съгласно намеренията й, стаята трябваше да е напълно херметизирана. Иначе не можеше да замине за Майорка, а това бе най-съкровеното й желание.

Влезе в сградата, спря на стълбите и започна да души. Долови лек мирис на парфюм и на кучето на съседката, но нищо друго. А Нете притежаваше отлично обоняние.

Повтори упражнението на всеки етаж. Резултатът беше еднакъв. На петия коленичи пред вратата на апартамента си, повдигна капачето на пощенската кутия и вдиша дълбоко.

Усмихна се. Все още нищо.

Влезе в апартамента. Посрещна я свежият въздух, нахлул през прозорците преди час. Постоя за миг със затворени очи и съсредоточи цялото си внимание върху сетивото, което умееше да разграничава фиаското от успеха. Не усети нищо.

След още един час в апартамента, където не се долавяше никаква миризма на газове, тя най-сетне отвори вратата на херметически затворената стая в дъното на коридора.

За по-малко от секунда от очите й рукнаха сълзи. Все едно стана жертва на атака с нервнопаралитичен газ. Острата смрад проникна до всяка пора на непокритата й кожа. Стисна силно очи и си запуши устата. Добра се до прозореца и го блъсна, та да се разтвори.

Като удавница подаде глава навън и жадно си пое дъх, раздирана от несекваща кашлица.

Петнайсет минути по-късно изпразни в тоалетната съдържанието на осемте чинии и ги изплакна многократно. Отвори широко всички прозорци в апартамента и изми акуратно чиниите. С настъпването на вечерта установи, че проведеният експеримент е бил успешен.

Постла масата в изолираната стая с бяла покривка. Извади най-фините си порцеланови чинии и ги подреди. Сложи кристални чаши, сребърни прибори и красива картичка с името на съответния човек.

Празнична атмосфера — като за празник.

Погледна короните на кестените навън. Листата бяха започнали да пожълтяват. Добре че скоро щеше да се махне оттук.

Преди да си легне, се сети да затвори прозореца в специалната стая. Уплътни го с прозрачен силикон и огледа доволно творението си.

Предстоеше да измине много дълго време, преди този прозорец да се отвори пак.

Двайсета глава

Ноември 2010-а

Над главата на Карл надвиснаха черни буреносни облаци: убийствата с монтажния пистолет и съмненията на Харди, монетите с пръстовите отпечатъци, сватбата на Вига и отражението на това събитие върху Карловите финанси, миналото на Асад, странностите на Росе, идиотското бръщолевене на Рони и проваленото отбелязване на празника на свети Мортен. За пръв път над Карловата глава тегнеха толкова много неприятности. Едва поел си дъх след поредната беда, го връхлиташе следващата катастрофа. Подобно струпване на проблеми не подхождаше никак на детектив на държавна служба с умения да разбулва мистерии, неразгадаеми за простосмъртните му колеги. Напоследък Карл почти бе започнал да се надява да открият отдел с главна задача да разгадава потайностите в неговия живот.

Въздъхна дълбоко, взе цигара и пусна новините. Винаги е ободрително да видиш, че има хора, загазили много повече от теб.

Ала един бегъл поглед към екрана се оказа достатъчен да го потисне още повече. Петима зрели мъже обсъждаха икономическите стратегии на правителството. Пълна скука. Така или иначе, кучетата си лаят, керванът си върви.

Карл вдигна листа, оставен от Росе върху полицейския доклад, докато той беше в кабинета на Маркус Якобсен. Нищо и никаква половин страничка, изписана на ръка. Наистина ли бе открила само толкова за Гите Чарлс — болногледачката от Спройо?

Карл прочете краткия текст и не изпита никаква надежда.

Макар Росе да бе разпитала надлъж и шир, никой в социалното на остров Самсьо не си спомняше нито Гите Чарлс, нито кражбите й от възрастните хора, чиито домове бе посещавала служебно. Колкото до болницата в Транебиер — също част от професионалния път на Чарлс — оказа се, че заведението е затворено, а персоналът — разпилян из цялата страна. Майката на Гите бе починала отдавна, а брат й, междувременно бе емигрирал в Канада — преди няколко години. Можеха да почерпят сведения за живота на Гите Чарлс единствено от хазяина, отдал й преди двайсет и три години стая под наем на улица „Моруп Киркевай“ на остров Самсьо.

Росе бе описала въпросния господин изключително колоритно. „Човекът или загрява бавно, или просто е опак. След Гите Чарлс е имал петнайсет-двайсет наематели на боксониерката с площ двайсет и един квадрата. Спомнял си отлично Гите, но не каза нищо смислено. Той е от онези селяндури, дето ходят с галоши, омазани с тор, държат си ръждясалите трактори в задния двор и си мислят, че пари се печелят само на черно.“

Карл остави листа и се зае да прегледа материалите от следствието. И те бяха доста оскъдни.

Картината на телевизионния екран се смени. Появиха се кадри от две препълнени конгресни зали и лицата на двама широко усмихнати старци.

А в гласа, коментиращ зад кадър, не се долавяше особено уважение към обектите на репортажа.

— Сега, когато след многобройни опити партия „Праволинейност“ най-сетне успя да събере достатъчно подписи, за да участва в следващите парламентарни избори, е редно да се запитаме дали датската политическа система не е ударила дъното. От учредяването на Прогресивната партия в родното политическо пространство не е имало партия с толкова особени цели и с толкова — според широко разпространено мнение — противоречив имидж. Днес по време на генералния конгрес основателят на формацията, често заклеймяваният фанатичен специалист по репродуктивна медицина Курт Ве представи пред обществеността кандидатурите на партията за парламентарния вот. За разлика от Прогресивната партия в зората на политическото й битие, „Праволинейност“ заложи на авторитетни, високообразовани личности със забележителни професионални постижения. Средната им възраст е четирийсет и две години. Така „Праволинейност“ опровергаха обвиненията на политическите си опоненти, че са старческа партия. И все пак, бащата на партията Курт Ве е на осемдесет и осем години, а голяма част от членовете на Висшия съвет на партията отдавна са прехвърлили пенсионната възраст.

На екрана се появи снимка на висок мъж с побелели бакенбарди, който изглеждаше доста по-млад от осемдесет и осемте си години. „Курт Ве — лекар и партиен основател“ — пишеше под портрета.

— Прочете ли моята бележка и полицейския доклад за изчезването на Гите Чарлс? — нахълта неканена Росе.

Карл я погледна. След разговор с истинската Юрса му беше малко трудно да се отнася със стопроцентова сериозност към личността на Росе. Започна да се пита дали провисналите черни парцали, гримът и обувките, чиито токчета можеха да пронижат смъртоносно дори кобра, не са просто опит за камуфлажна фасада.

— Надве-натри.

— За Гите Чарлс не може да се открие нищо, освен доклада, който ни даде Лис. Понеже не разполагали с никакви следи, разследващите само я обявили в неизвестност и пуснали нейна снимка из медиите. Открили слабостта й към по-силни питиета и макар да не я изкарали алкохоличка, лансирали версията, че най-вероятно е загинала по време на запой. Понеже нямала нито близки, нито колеги, историята бързо отшумяла. Сбогом, Гите Чарлс.

— Била е забелязана да се качва на ферибота до Калундборг. Проверили ли са дали не е паднала през борда?

По лицето на Росе се изписа раздразнение.

— Нали ти казах: очевидци са я видели да слиза от ферибота на сушата! Претупал си доклада, нали?

Карл пропусна покрай ушите си упрека й. Беше ненадминат в задаването на отвличащи въпроси.

— Какво каза хазяинът на Гите за изчезването й? Все трябва да се е запитал защо не си получава наема.

— Сумата се изплаща направо от социалните власти, защото иначе Гите изпивала парите. На льохмана изобщо не му и хрумнало да съобщи в полицията за изчезването й. Навярно не му е пукало, щом са му превеждали наема. Бакалинът се обадил да сигнализира. Гите се отбила в магазина на 31 август с хиляда и петстотин крони в джоба и се държала много нафукано. Похвалила се на бакалина, че е наследила цяло състояние и ще ходи да си го вземе от Копенхаген. Той й се присмял, а тя се засегнала.

— Наследство, казваш? — отдръпна се Карл. — Има ли нещо вярно в нейното твърдение?

— Не. Обадих се за справка в съда за разпределение на наследственото имущество. На Гите Чарлс не й е било завещавано нищо.

— Хммм… По принцип такива неща стават само по филмите.

— А сега чуй нещо, заслужава си да му обърнеш внимание.

Тя взе папката от бюрото и я разтвори по средата.

— Ето. Бакалинът сезирал властите седмица след посещението й, защото му оставила банкнота от петстотин крони с уговорката, ако не се върне след седмица с десет милиона, да задържи парите. Иначе щяла да иска само да я почерпи чаша кафе с нещо силничко. Бакалинът на практика можел само да спечели и затова сключил облога.

— Десет милиона! — подсвирна Карл. — Витаела е в нереални светове.

— Сигурно. Има и още. След като седмица по-късно видял, че велосипедът й продължава да стои на пристанището, го налегнали съмнения.

— Разбираемо е. Банкнотата е останала у него, а Гите не е била от хората, които пръскат пари наляво-надясно.

— Именно. Ето какво пише в доклада: „Господин Ласе Биер твърди, че ако Гите Чарлс не е получила въпросните десет милиона и не е теглила чертата на някогашния си живот, за да започне на чисто, я е сполетяло нещастие.“ Следващите изречения ми направиха най-силно впечатление: „Защото за Гите Чарлс петстотин крони бяха огромна сума. От къде на къде ще ми ги дава просто така?“

— Най-добре да се поразходим до Самсьо и да поговорим с бакалина и хазяина и да поразучим обстановката.

Тъкмо ще се откъсне от всички неразбории.

— Безсмислено е, Карл. Бакалинът е в старчески дом с напреднала деменция, а хазяинът, с когото вече разговарях, е пълен тъпанар. Продал е вещите на Гите на битпазар, за да изкара още някоя крона.

— С други думи, следите са изстинали.

— Направо са вледенени!

— Добре, тогава с какво разполагаме? Знаем, че две жени — Гите Чарлс и Рита Нилсен — които са се познавали, са изчезнали по мистериозен начин безследно в един и същи ден. От Гите Чарлс не са останали никакви вещи, а Лоне Расмусен — някогашна телефонистка на Нилсен — е запазила нейни вещи, но те не хвърлят никаква светлина върху необяснимото й потъване вдън земя. — Карл посегна да си извади цигара, ала под погледа на Росе, мразовит колкото Северния полюс, пръстите му замръзнаха във въздуха. — Дали да не посетим Лоне Расмусен и да се поразровим из наследството на Рита Нилсен? Но на кого му се шофира чак до Вайле?

— Тя вече не живее във Вайле — въздъхна Росе.

— А къде?

— В Тисте.

— По дяволите, това е още по-далече.

— Да, но важното е, че не живее във Вайле.

Карл все пак си извади цигара и тъкмо да я запали, Асад се вмъкна в кабинета, енергично размахвайки ръце да разпръсне все още несъществуващия дим. Кога всички станаха толкова изнежени!

— Гите Чарлс ли обсъждате? — поинтересува се Асад.

Карл и Росе кимнаха.

— С рибаря Виго Моенсен не стигнах доникъде, но съм готов с Филип Ньорви — продължи Асад. — Уговорих се с вдовицата му да я посетим. Тя още живее в къщата в Халскоу.

— И кога ще ходим при нея? Не сега, надявам се? — притесни се Карл.

Клепачите на Росе едва-едва се повдигнаха над зениците й. Изглеждаше капнала.

— Не ставай смешен, Карл. Не смяташ ли, че за днес работихме достатъчно?

Карл погледна Асад.

— И се уговорихте за утре?

Асад вдигна утвърдително палец:

— Тъкмо ще си почина и ще мога да карам.

Ще кара — на куково лято!

— Мобилният ти звъни. — Росе посочи вибриращия апарат.

Карл погледна дисплея. Непознат номер. Прие разговора. Обади се не особено приветлив женски глас.

— Добър ден, с Карл Мьорк ли разговарям?

— Да.

— Ще ви помоля да се отбиете в „Тиволихелен“ и да платите сметката, от която избяга вашият братовчед.

Карл преброи до десет.

— И защо, за бога, безпокоите мен заради дългове на братовчед ми?

— В момента държа меню, на чийто гръб е изписан цял ферман. Ще ви го прочета. „Приемете извиненията ми, но се налага да избързам, за да хвана самолета си. Моят братовчед, заместник полицейски комисар в отдел «Убийства» на Главното управление Карл Мьорк, обеща да се отбие след малко и да плати сметката. И той вечеря с мен, така че знаете как изглежда. Помоли ме да ви оставя номера на мобилния му телефон, ако случайно е зает и се забави. Така ще се уговорите за удобен час, в който да покрие дълга си.“

— Какво? — възкликна Карл. Нямаше енергия за повече думи.

— Сервитьорката открила посланието, когато минала покрай масата да попита дали искате да поръчате още нещо.

В този миг чувството, връхлетяло Карл, най-точно съответстваше на израза „като в небрано лозе“. Горе-долу така се чувстваше и в качеството си на новоизлюпен скаут, когато патрулният му водач го прекара да измине километър и половина под проливен дъжд, за да донесе устройство за пренасочване на дима.

— Идвам — отвърна той и реши на връщане към къщи да мине през „Венльосе“, за да удостои господин Рони Мьорк с посещение на вежливост.

 

 

В сградата, където Рони живееше под наем, нямаше абсолютно нищо впечатляващо. „Задният двор на заден двор“ би било твърде ласкаво описание. Ръждясала метална стълба опасваше гола фасада. След завой край занемарена бетонова платформа стълбата излизаше пред стоманена врата с височина етаж и половина. Приличаше на вход към прожекционна кабина в отдавна запуснат киносалон. Карл потропа на вратата два пъти, отвътре се чу слаб вик и след половин минута ключът изщрака.

Този път Рони се появи облечен по-хармонично: бельо с щамповани огнедишащи дракони.

— Вече отворих по една бира — съобщи той и дръпна Карл в помещението, задимено и осветено от лампи, върху чиито абажури се въртяха водопади, и от пъстри оризови фенери с изобразени върху тях горещи еротични сцени. — Това е Мае, както й викам аз. — Рони посочи азиатка, чието тяло можеше да се побере три-четири пъти в неговото.

Жената не се обърна. Беше твърде заета да разбърква тенджерите с малките си, слабички ръце. Във въздуха се носеше аромат, който прехвърляше кулинарен мост между благоуханията от предградията на Патая и барбекюто, което си спретваха съседите на Карл в Алерьо.

— Мае бърза, защото наближава време за вечеря. — Рони седна на изстрадало канапе, постлано с жълти като къри дрехи, подобни на индийско сари.

Карл се настани срещу него и взе бирата, поставена от Рони върху абаносовата масичка помежду им.

— Дължиш ми шестстотин и седемдесет крони и обяснение как изобщо ти идва наум за храна след всичко, което изплюска в „Тиволихелен“?

— О, аз имам тренинг. — Рони се потупа по корема с усмивка.

Тайландката се обърна. Карл не бе виждал по-любвеобилна усмивка. Не приличаше на онези двайсет и пет годишни нейни сънароднички с гладка кожа, внасяни в страната. По нейното лице годините бяха оставили отпечатък. Имаше мимически бръчки и проникновен поглед.

„Едно на нула за Рони“ — помисли си Карл.

— Ти ме покани, Карл. Нали те предупредих по телефона. Повика ме на среща посред работно време. Няма безплатен обяд.

Карл си пое дълбоко дъх.

— Повикал съм те? Посред работен ден? И какво точно работиш, ако смея да попитам, Рони? Да не си се цанил за професионален разширител на боксерки в размер S?

Карл забеляза как тялото на тайландката се поразтресе пред тенджерите. Не само разбираше датски, а явно притежаваше и чувство за хумор.

— Наздраве, Карл. Радвам се пак да се видим.

— И да не разчитам ли да си получа парите?

— За парите — забрави, но ще те почерпим с най-вкусната супа „Том ка гай“, която можеш да си представиш.

— Звучи ми като отрова.

Тайландката пак се разтресе от смях.

— Приготвя се от кокосово мляко, пилешко месо, чили, кафир лайм и корен от галангал — поясни Рони.

— Чуй ме — въздъхна Карл. — Прекара ме с шестстотин и седемдесет крони — майната им. Но това ще ти е за последно. В момента разчиствам големи каши и разговорът ни в ресторанта ме притесни. Да не се опитваш да ме изнудваш? Защото в такъв случай пет минути ми стигат да изправя теб и Мае пред избора или съд, или самолетни билети за Манджая или откъдето сте дошли.

В този миг тайландката се обърна и започна да крещи на майчиния си език. Рони поклати глава и придоби разгневен вид. Рунтавите му вежди поведоха самостоятелно съществуване и се канеха да дадат арогантен отговор.

— Нека ти обърна внимание върху две неща. Първо, тази сутрин ти ме потърси, а не обратното, и второ, моята съпруга, Мае-Инг-Тахан Мьорк, току-що те заличи завинаги от списъка с желаните гости в дома ни.

 

 

Карл се изнесе за по-малко от минута. Опитът явно бе научил тайландката, че енергичното размахване на кухненски прибори прогонва с безотказна ефективност навлеците.

„Пътищата ни пак се разделят, Рони“ — помисли си Карл, макар в душата му да се прокрадваше предчувствие, че греши. Мобилният завибрира в джоба му. Още преди да погледне дисплея, Карл знаеше кой го търси.

— Здравей, миличка — постара се да звучи простинал, но във форма да се отзове на евентуалната й покана.

— Ако желаеш да повторим опита да опознаеш дъщеря ми и Лудвиг, утре ти се открива нова възможност.

Явно Мона много държеше на това.

— Естествено — отвърна той толкова естествено, че прозвуча изкуствено.

— Супер. В седем у нас. Да не забравя: утре в три следобед съм ти записала час при Крис в кабинета му. Знаеш къде се намира.

— Не си спомням… — излъга Карл.

— Стига, Карл! Спомняш си, разбира се. Нуждаеш се да поговориш с някого. Познавам предвестниците на кризата.

— Утре трябва да съм в Халскоу.

— Гледай да се върнеш до три.

— Мона, нищо ми няма. Вече преодолях паниката от престрелката.

— Маркус Якобсен ми сподели за истеричния ти пристъп в залата за инструктаж днес.

— Истеричен пристъп?

— Искам да съм сигурна, че мъжът, когото съм избрала за мой постоянен любовник, е психически стабилен.

Карл се разрови из мозъчните си гънки в търсене на подходящ отговор, но уви. Ако владееше танцовото изкуство, в момента би изразил емоциите си с няколко латиноамерикански стъпки.

— Предстои ти тежък период, Карл. В сандъка, където са открили разчлененият труп, полицаите са се натъкнали на още нещо. Маркус Якобсен ме помоли да ти предам последните новости по случая.

Тук танците секнаха.

— Става дума за късче хартия — фотокопие от снимка, увито в найлон. На въпросната снимка убитият Пийт Босуел позира, прегърнат с теб и Анкер.

Двайсет и първа глава

Ноември 2010-а

— Виждаш ми се изморен. Искаш ли аз да карам? — предложи услугите си Асад на следващата сутрин.

— Наистина съм изморен, но няма да шофираш ти. Не и когато съм в същата кола.

— Лошо ли спа?

Карл не отговори. Всъщност спа добре, но само в продължение на два часа, защото цяла нощ го измъчваха мисли. Маркус Якобсен му изпрати по електронната поща компрометиращата снимка и така потвърди думите на Мона.

„В момента криминалисти проверяват дали фотографията е фалшифицирана. Дано да е така, нали?“ — написа му началникът.

И Карл, естествено, се надяваше да стигнат до същото заключение, защото снимката наистина беше подправена. Да не би Маркус да се опитваше да изтръгне самопризнание?

Карл никога не бе припарвал до лице на име Пийт Босуел. Изобщо не познаваше такъв човек и въпреки това новите неприятности му отнеха съня. Ако криминалистите не намерят доказателство за манипулиране на снимката, го грозеше незабавно отстраняване. Професионалните принципи на Маркус Якобсен не бяха тайна за никого.

Стегнал дъвкателните си мускули, Карл се взираше в автомобилната колона отпред. При проява на малко повече предвидливост щяха да тръгнат половин час по-късно.

— Много коли! — промърмори Асад.

Забележителна наблюдателност!

— Ако шибаното движение не се отпуши, ще стигнем в Халскоу чак в десет.

— Нали целият ден е пред нас, Карл.

— Не, в три трябва да съм се върнал.

— Това го зарежи. — Асад посочи джипиеса. — Предлагам да слезем от магистралата и ще видиш, че ще стигнем за нула време. Аз ще те напътствам. Нали гледам картата.

Приумицата на помощника му им струва още един час. Най-после свиха по автомобилната алея към къщата на вдовицата на Филип Ньорви. По радиото започнаха новините от единайсет.

— Днес пред дома на Курт Ве в Брьонбюерне протестираха десетки демонстранти — съобщи говорителят. — Активистки организации подеха съвместна инициатива за насочване на общественото внимание към антидемократичните принципи, застъпвани от „Праволинейност“. Курт Ве изразява…

Карл изгаси двигателя и слезе на павираната алея.

 

 

— Ако не беше Херберт… — Вдовицата на Филип Ньорви кимна към стареца, очевидно неин връстник, прехвърлил седемдесетте, който влезе в дневната да поздрави посетителите. — … двете със Сесилие нямаше да задържим тази къща.

Карл поздрави учтиво мъжа. Той седна.

— Преживели сте много тежък период — отбеляза съчувствено Карл. Изрази се твърде меко, защото съпругът на старицата не просто бе претърпял банкрут, а и си бе позволил да офейка от забърканата каша. — Ще ви задавам въпросите направо, Мие Ньорви. — За миг го обзе колебание. — Все още носите фамилията на Филип, нали?

Старицата потърка опакото на дясната си ръка. Въпросът видимо я смути.

— С Херберт не сме женени. След изчезването на Филип преживях силен срив и не можехме просто да…

Карл се опита да се усмихне с разбиране, ала всъщност семейното им положение изобщо не го вълнуваше.

— Допускате ли, че съпругът ви просто е решил да избяга от всички несгоди, защото са му дошли в повече?

— Питате дали е възможно да се е самоубил? Изключено. Филип беше твърде страхлив да предприеме такава стъпка.

Малко сурови думи, но навярно Мие би предпочела мъжът й да се беше обесил на въже в градината. Така би си спестила куп грижи.

— По-скоро ме интересува дали не е избягал в прекия смисъл на думата. Заделя известна сума и отпрашва към някоя далечна страна.

Старицата го изгледа изненадана. Дали такава вероятност наистина не й бе хрумвала никога?

— Абсурд. Филип не обичаше да пътува. Умолявала съм го да се запишем за кратка екскурзия с автобус. Например до Харц. Само за няколко дни, но той неизменно отказваше. Мразеше новите места. Познайте защо отвори лекарската си практика в тази забутана дупка. Защото е само на два километра от родното му място. Само затова!

— Разбирам, но след така неблагоприятно стеклите се обстоятелства навярно се е видял принуден да замине. Пампасите в Аржентина и планинските селца на Крит са отлично убежище за хора с неприятности в родината си.

Тя поклати глава и изсумтя презрително. Струваше й се невъзможно.

Тогава в разговора се намеси Херберт.

— Простете, но бих искал да добавя нещо. Брат ми и Филип учеха в един клас. Батко го описваше като олицетворението на маминото синче. — Херберт погледна многозначително партньорката си — навярно за да затвърди превъзходството си над предшественика. — Веднъж целият клас щял да ходи на екскурзия до остров Борнхолм. Само Филип се възпротивил. Нищо не им разбирал на местните хора и не искал да пътува. Учителите се ядосали, ала той останал непоколебим. Не позволявал да го насилват да върши неща, които не му допадат.

— Хммм… Като ви слушам, не се вписва в определението за мамино синче, но навярно е въпрос на гледна точка. Добре, нека за момент изоставим версията за самоубийство или бягство в друга държава. Остават две възможности: злополука и убийство. На вас коя ви се струва по-вероятна?

— Според мен го погуби проклетото сдружение, в което членуваше — отвърна вдовицата, приковала поглед в Асад.

Карл се извърна към помощника си. Тъмните му вежди бяха скочили до косата, челото му се гънеше в бръчки.

— Хвърляш несправедливи обвинения, Мие — възрази от дивана Херберт. — Говориш наизуст.

Карл впери поглед във възрастната жена.

— Момент. За какво сдружение става въпрос? В полицейските сводки не открих подобна информация.

— Не съм споменавала сдружението пред полицията.

— Аха. Ще поясните ли какво представлява?

— Да. Нарича се Тайната борба.

Асад си извади бележника.

— Тайната борба! Какво изразително име. Все едно е заглавие на старо криминале за Шерлок Холмс. — Асад се опита да се поусмихне, но очевидно чутото събуди бдителността му. — И с какво по-точно се занимава Тайната борба?

— Мие, не те съветвам да… — намеси се Херберт, ала Мие Ньорви не му обърна внимание.

— Не съм запозната подробно с дейността им, защото Филип не ми казваше нищо. Беше му забранено. И все пак дочувах разни неща оттук-оттам. Нали бях негова секретарка. — Мие отблъсна предупредително размаханата ръка на житейския си спътник.

— Какви неща? — поинтересува се Карл.

— Някои хора били годни да имат деца, други — не. Филип съдействаше при получаването на съдебна заповед за извършване на принудителна стерилизация. Беше натрупал няколкогодишен опит в тази област, преди да ме назначат във фирмата. С Курт често споменаваха стар случай, случая „Хермансен“ — навярно първата им успешна съвместна инициатива. През следващите години Филип започна да изпълнява ролята на посредник между лекари и адвокати. Управляваше цяла мрежа от контакти.

— Добре, но това се е случило преди много години, нали? Едва ли е причина мъжът ви да попадне на прицел.

В Дания са извършвани многобройни стерилизации на умствено изостанали жени с одобрението и благословията на властите.

— Да, но на принудително въдворяване и стерилизация подлагаха често и жени с напълно нормално интелектуално равнище. Така най-лесно им отнемаха възможността да създават потомство. Например циганки, многодетни майки на социални помощи и проститутки. Успееше ли Тайната борба да подмами такива жени да се качат на стола в гинекологичния кабинет, те често слизаха оттам със завързани яйцепроводи или най-малкото с отстранен от матката им ембрион, ако са били бременни.

— Ще ви помоля да повторите. Твърдите, че съпругът ви заедно с негови съмишленици е извършвал тежки, радикални и — доколкото разбирам — противозаконни гинекологични интервенции без знанието на пациентките си?

Мие Ньорви взе лъжичката и разбърка течността в чашата си — напълно излишно действие, защото кафето беше изстинало и без захар. Това гласеше нейният безмълвен отговор. Оттук нататък Карл и Асад трябваше да продължат сами.

— Разполагате ли с документация, отразяваща дейността на Тайната борба? Списъци, картотеки, амбулаторни картони, доклади?

— Не, но в стария кабинет на Филип има папки и изрезки.

— Мие, сериозно ли смяташ, че постъпваш правилно? Какво положително ще излезе от това? — обади се Херберт. — Не е ли по-добре за всички ни повече да не се ровим из миналото?

Тя не отговори.

Асад вдигна ръка с мъчителна гримаса.

— Извинете, ще ми покажете ли къде е тоалетната?

 

 

По принцип Карл изобщо не би си направил труда да се рови в стари бумаги, защото за целта си имаше помощници. Ала понеже в момента единият седеше в клозета, а другият пазеше тила на отдел „Q“ в Управлението, Карл се принуди да вземе нещата в свои ръце.

— Къде ще търсим? — попита той домакинята.

Застанала насред кабинета на Филип Ньорви, Мие се оглеждаше безпомощно, все едно бе попаднала в напълно непозната обстановка.

Карл посрещна с въздишка дръпването на чекмеджетата в картотечните шкафове. Те буквално преливаха от папки, натъпкани до пръсване с книжа. Ако се хванеше да преглежда всичко наред, нямаше да му се види краят. Карл предпочиташе да си го спести.

— Не съм поглеждала картотеката от много години — сви рамене Мие. — След изчезването на Филип мразя да слизам тук. Хрумвало ми е, разбира се, да изхвърля цялата тази документация, но понеже тя съдържа поверителна информация, искам да спазя процедурата по унищожаването й, а тя е ужасно тромава. Затова предпочитам да заключа вратата и да забравя за тази стая. В къщата имаме достатъчно други.

Тя се огледа.

— Книжата са страшно много — обади се Херберт. — С Мие ще ги прегледаме на спокойствие и ако открием нещо от интерес за вас, ще ви го изпратим. Става ли? Просто ни кажете какво по-конкретно да търсим.

— Сетих се! — възкликна Мие Ньорви и посочи кантонерка от светло дърво, затрупана с кашони, натъпкани с пликове, визитки и бланки.

Врътна ключа и ролетката падна със свистене подобно острието на гилотина.

— Ето това. — Тя посочи синя тетрадка със спирала формат А2. — Първата жена на Филип водеше този дневник. През 1973-та той се разведе с нея и новите изрезки си останаха незалепени.

— Но вие сте надничали в тетрадката, нали?

— Да. Именно аз прилагах вестникарските статии, които Филип ме караше да изрязвам.

— И какво по-точно искахте да ми покажете? — попита Карл и забеляза, че влезлият в кабинета Асад вече не е толкова блед. Навярно посещението в тоалетната го бе облекчило. — Добре ли си, Асад?

— Очаквах да съм се оправил, а пак ме хвана. — Помощникът му натисна предпазливо корема си, за да покаже вероятността за евентуални изненади от чревната му перисталтика.

— Разгледайте. — Мие Ньорви му подаде вестникарска изрезка от 1980-а година. — Обърнете внимание на този мъж. Казва се Курт Ве. Не можех да го понасям. След срещите и телефонните разговори с него Филип ставаше неузнаваем. Започваше да се държи много сурово. Не, думата не е подходяща. Не сурово, а коравосърдечно като камък, направо изгубваше способността да изпитва чувства. Без никаква видима причина охладняваше към мен и дъщеря ни. Сякаш се превръщаше в друг човек, защото иначе беше мил съпруг и баща. Но когато попадаше под влиянието на Ве, започвахме да се караме.

Карл прегледа статията.

„“Праволинейност" с местно звено в Корсьор" — съобщаваше заглавието, а отдолу бе публикувана официална снимка, разпратена до медиите: Филип Ньорви в туидено сако до мъж в елегантен черен костюм и стегната вратовръзка. „Заседанието се проведе под авторитетното председателство на Филип Ньорви и Курт Ве“ — гласеше обяснителният текст под фотографията.

— Мамка му! — възкликна Карл и погледна гузно домакините. — Ама това е онзи политик, около чието име напоследък се разшумя. Сега се сетих, че партията му се казва именно „Праволинейност“.

От снимката го гледаше по-млада версия на онзи Курт Ве, когото Карл видя по телевизията вчера. Висок, представителен мъж в разцвета на силите си. А от престорената усмивка на позиращия до него Филип Ньорви, хилав, с остри ръбове на панталона, личеше, че изражението му е непривично.

— Същият — потвърди Мие Ньорви. — Курт Ве.

— В момента се опитва да вкара партията си в парламента, нали?

Мие кимна.

— И преди се е опитвал, но този път май ще успее. Това е потресаващо, защото е безскрупулен, влиятелен политик с извратени идеи, които не бива да получават широко разпространение.

— Не си компетентна по тези въпроси, Мие — намеси се Херберт.

„Този човек няма ли да престане да се обажда“ — раздразни се Карл.

— Напротив, знам достатъчно — леко изнервено възрази Мие Ньорви. — Както и ти! Та нали двамата с теб следяхме коментарите в пресата. Сети се за колонките на Луис Петерсон, които обсъждахме заедно. Курт Ве и неговите сподвижници години наред са извършвали криминални аборти, наричани от Ве „наложителни кюртажи“, и стерилизации. Потърпевшите жени изобщо не са знаели какво им причиняват.

Херберт възропта срещу думите й с несъответстващо на ситуацията негодувание.

— Жена ми… Мие… си е навила на пръста, че Ве е виновен за изчезването на Филип. Както добре ви е известно, скръбта понякога…

Карл смръщи вежди, докато наблюдаваше внимателно мимиките на Херберт. Мие Ньорви не се смути ни най-малко от забележката му. Явно аргументите му отдавна се бяха изтъркали.

— Две години след публикуването на тази снимка — период, през който Филип бе посветил хиляди часове на работата си за „Праволинейност“, те го изхвърлиха. Господинът — тя посочи Курт Ве — се отби лично у нас и му отряза квитанцията без никакво предизвестие под предлог, че Филип се е облагодетелствал от партийни средства, но това не беше вярно. Обвиниха го и в злоупотреба с доверието на клиентите на кантората му — пълна инсинуация. Просто се случваше да обърка нещо, защото не го биваше в сметките.

— Нямаш основания да обвързваш изчезването на Филип с Курт Ве и въпросното уволнение, Мие — отсече по-овладяно Херберт. — Не забравяй, че човекът е още жив.

— Не ме е страх от Курт Ве! Вече го обсъдихме! — избухна невъздържано тя и грижливо напудрените й бузи пламнаха. — Този път не се намесвай, Херберт. Остави ме да довърша, ясно?

Старецът отстъпи, но на двамата очевидно им предстоеше още един разговор по темата — само че насаме.

— Да не би и вие да членувате в „Праволинейност“, Херберт? — попита от ъгъла Асад.

Дъвкателните мускули на Сьонерскоу трепнаха, но той замълча. На въпросителния поглед на Карл Асад отговори с отмятане на главата към окачена на стената рамкирана грамота. Карл се приближи. „Почетна диплома. Връчва се на Филип Ньорви и Херберт Сьонерскоу от адвокатско дружество «Ньорви и Сьонерскоу» за тяхното спомоществователство при учредяването на Корсьорската стипендия за учащи през 1972 година.“

Асад стисна очи и дискретно наклони глава към житейския спътник на Мие Ньорви.

Карл му отвърна с едва забележимо кимване. Поредното точно попадение на Асад.

— По професия сте адвокат, нали, Херберт? — попита Карл.

— Да, но вече недействащ. Пенсионирах се през 2001-ва. Дотогава поемах дела в районния съд.

— И сте били съдружник на Филип Ньорви.

— Да и се разбирахме перфектно до раздялата ни през 1983-та, когато всеки от нас пое по своя път — отвърна Сьонерскоу с тембър в ниския регистър.

— Тоест, след обвиненията срещу Филип Ньорви и разрива с Курт Ве? — пожела да уточни Карл.

Херберт Сьонерскоу смръщи вежди. Този попрегърбен пенсионер бе натрупал дългогодишен опит в снемането на тежки обвинения от плещите на клиентите и сега използваше професионалната си школовка, за да брани себе си.

— Попрището, в което се бе впуснал Филип, не ме вълнуваше. Прекратихме общата си дейност от практически съображения.

— Практически, и още как — обади се сухо Асад. — Отнели сте му и клиентелата, и жената. — Доста дръзко изявление. — Наистина ли все още сте били в приятелски отношения, когато Филип е изчезнал? И къде сте се намирали във въпросния ден?

— О, да не извъртаме така нещата. — Херберт Сьонерскоу се обърна към Карл. — Моля, обяснете на вашия помощник, че поради особеностите на професията ми съм общувал с много полицаи и почти всекидневно съм се сблъсквал с подобни жлъчни подмятания и провокации. В момента към мен не е отправено обвинение и никога не съм попадал под ударите на закона, ясно? Освен това по онова време бях в Гренландия на шестмесечен стаж. Върнах се около месец след изчезването на Филип. Разполагам с доказателства.

Чак сега Херберт Сьонерскоу се обърна към Асад, за да види дали ответната му атака е предизвикала гузен поглед, но остана разочарован.

— Междувременно и съпругата на Филип Ньорви е останала свободна, нали? — продължи Асад.

Учудващо Мие Ньорви изобщо не възрази срещу безцеремонните нападки на Асад. Дали пък не си даваше сметка, че са основателни?

— Вижте, тук вече прекалихте. — Херберт Сьонерскоу изведнъж се състари видимо, ала възрастта не бе укротила някогашната му язвителност. — Пускаме ви в дома си и ви оказваме гостоприемство, а вие ни замеряте с грозни обвинения. Ако днес полицията действително работи така, ще пожертвам пет минути, за да открия номера на директора. Как ви беше името? Асад? А фамилията?

„Тук трябва да туширам напрежението“ — усети Карл. Озова се в епицентъра на достатъчно скандали, за да се забърква в още един.

— Господин Сьонерскоу, моля да извините помощника ми. Той попрекрачи границата. По принцип работи в друг отдел с доста по-ниско образован контингент. Асад, ще изчакаш ли в колата? Идвам след секунда.

— Дадено, шефе. Само не забравяй да провериш дали в чекмеджетата има документи на името на Рита Нилсен. На този — Асад посочи един картотечен шкаф — пише „От Л до Н“.

Асад се обърна и се затътри към вратата. Човек с такава походка или е преживял двайсетчасова езда, или е излязъл преждевременно от тоалетната.

— Ще ви помоля за позволение да потърся в картотеката жена на име Рита Нилсен. Изчезнала е в същия ден като вашия съпруг — обърна се Карл към Мие Ньорви. — Имате ли нещо против?

Преди да получи отговор, Карл изтегли съответното чекмедже и запрехвърля папките. Бяха вписани няколко имена с фамилията Нилсен. Херберт Сьонерскоу се пресегна отзад и бутна чекмеджето обратно.

— Опасявам се, че ще се наложи да ви спра. Тези картони съдържат поверителна информация и не мога да ви позволя да накърнявате тяхната неприкосновеност. Затова ще ви помоля да си вървите.

— Значи ще трябва да издействам съдебна заповед. — Карл извади мобилния си телефон от джоба.

— Извадете. Но преди това напуснете дома ни.

— Не мисля. Ако в момента тук има папка с името Рита Нилсен, след час може да не е тук. Кой знае? И преди се е случвало подобни документи да изчезнат най-мистериозно.

— Щом ви казвам да си вървите, значи нямате повече работа тук — студено настоя Херберт Сьонерскоу. — Възможно е да си издействате заповед за обиск. Ако успеете — заповядайте. Дотогава ни оставете на мира. Познавам закона.

— Я стига глупости, Херберт — намеси се партньорката му и му показа кой командва в тази къща и кой, ако го предизвикат, ще заточи непослушния Херберт пред телевизора и ще го подложи на едноседмична принудителна диета. Нагледно доказателство, че измежду всички разновидности на междуличностно взаимодействие, съвместното съжителство предоставя най-много възможности за санкции.

Мие Ньорви изтегли чекмеджето и демонстрира професионална ловкост, натрупана в дългогодишното разлистване на документи.

— Ето — издърпа една папка. — Рита Нилсен няма, но има Сигрид Нилсен.

— Благодаря ви. — Карл кимна и на Херберт, който го гледаше злобно. — Госпожо Ньорви, ще бъдете ли така добрала проверите дали в картотеката фигурират имената Гите Чарлс и Виго Моенсен. Последна молба и ви оставям на мира.

Две минути по-късно Карл си тръгна. Търсенето не даде резултат.

 

 

— Не ми се вярва Сьонерскоу да те запомни с добро — пошегува се Карл в колата на път към Копенхаген.

— Той така побесня, че заприлича на гладна камила, която дъвче магарешки бодил. Преживя ли, преживя, но не смее да отхапе повече. Нали го видя как се ослушва като гърмян заек? На мен ми се стори подозрителен.

Карл погледна помощника си. Дори в профил личеше, че се е ухилил до уши.

— Ти изобщо беше ли в тоалетната?

— Не, поразрових се из горния етаж и виж какво открих. — Асад повдигна таза си към тавана на купето и пъхна ръка под колана към интимните си части. — Ето — извади плик. — Намерих го в спалнята на Мие Ньорви. Стоеше в кашон, пълен с най-различни сувенири. Реших да взема целия плик, а не само няколко снимки, защото иначе щях да събудя повече подозрения.

Елементарно, Уотсън.

Карл отби встрани и се зае да разглежда фотографиите.

Първата явно отразяваше честване на щастливо събитие. Присъстващите, вдигнали високо чаши срещу фотографа, се усмихваха широко.

Асад тикна пръст в снимката.

— Тук Филип Ньорви е с друга жена. Навярно първата му съпруга. А я виж тук — пръстът му се плъзна малко встрани. — Ето ги Херберт Сьонерскоу и Мие на млади години. Личи си, че още оттогава яко си е падал по нея, нали?

Карл кимна. Сьонерскоу бе обвил плътно с ръка раменете на Мие.

— Погледни отзад, Карл.

Карл обърна снимката. „4 юли 1973-та. Адвокатско дружество «Ньорви и Сьонерскоу» празнува петгодишен юбилеи“.

— Виж и другата снимка.

Подаде я на Карл. Матови цветове, явно не беше дело на професионален фотограф. Сватбена снимка на Мие и Филип Ньорви пред кметството в Корсьор. Тя — с издуто коремче, той — с победоносна усмивка в ярък контраст с навъсеното лице на Херберт Сьонерскоу няколко стъпала по-надолу.

— Разбираш ли какво имам предвид, Карл?

— Изгората на Херберт Сьонерскоу е забременяла от Филип Ньорви — кимна Карл. — Чукала се е и с двамата, но Ньорви е отмъкнал трофея.

— Да. Трябва да разберем дали Сьонерскоу наистина не е бил в страната, когато Ньорви е изчезнал.

— Склонен съм да му вярвам. В момента повече ме вълнува защо така пламенно защитаваше Курт Ве, към когото Мие Ньорви очевидно не питае топли чувства. Да си кажем правичката, Курт Ве не изглежда особено симпатичен, нали? Според мен е редно да проучим на какво се градят подозренията, които женската й интуиция е подхранвала толкова години. Ще го възложим на Росе. Ако, разбира се, има желание да се включи.

 

 

Стигнаха рекламната табела за „Макдоналдс“, която примамваше клиенти по магистралата, и Росе се обади.

— Нали не очакваш за отрицателно време да проуча биографията на този негодник Курт Ве? Той е на милион години, а определено не е скучал.

Гласът й се повиши заплашително. Налагаше се Карл да се намеси и да я успокои.

— Не, не, Росе. Само ми очертай основните щрихи. Подробностите ще разгледаме по-късно, ако се наложи. Интересува ме дали си открила източник, който да синтезира главните събития от биографията му: например статия или нещо подобно. Случайно в пресата да е поместена информация за някакви незаконни дела? Доколкото ми е известно, Ве е попадал под медиен обстрел.

— Ако искаш да чуеш критики по негов адрес, свържи се с журналист на име Луис Петерсон. Перото му е безпощадно.

— Луис Петерсон? Днес действително чухме името му да се спряга във връзка с Курт Ве. Скоро излизал ли е негов материал?

— Не. Писал е активно преди пет-шест години. После се изгубва.

— Значи не е открил с какво да подплати критиката си?

— Напротив. Доста други журналисти също са се опитали да хванат Курт Ве в крачка, но само Луис Петерсон пише няколко обширни публикации.

— И къде живее този човек?

— В Холбек. Защо?

— Продиктувай ми номера и си истинско бижу.

— Каквоооо? Какво каза?

Карл се чудеше дали да не й разправи някой виц, но се отказа. И без това не знаеше вицове.

— Казах, че ще си истинско бижу.

— Майчице! — възкликна тя и му продиктува номера. — Ако искаш да говориш лично с него, иди във „Вивалди“ на улица „Алге’е“ 42. Според жена му той е там в момента.

— Откъде знаеш? Да не си звънила в дома им?

— Разбира се! С кого си мислиш, че си имаш работа? — и Росе тръшна слушалката.

— По дяволите — Карл посочи джипиеса. — Асад, задай „Алге’е“ 42. Ще ходим на кръчма.

Карл си представи лицето на Мона, когато след малко й се обади и й съобщи, че ще се наложи да отмени часа при нейния колега и приятел Крис.

Мона определено нямаше да се зарадва.

 

 

Карл си беше представял кръчма, в която не попада дневна светлина, но заведението по непонятни причини се ползва с предпочитанията на журналисти с позалязла слава. Кафене „Вивалди“ обаче го изненада.

— Нали каза кръчма? — попита Асад при влизането в най-красивата сграда по улицата.

Карл огледа просторното препълнено помещение и чак тогава се сети, че не знае как изглежда журналистът.

— Обади се на Росе и й поискай описание на Петерсон — поръча той на Асад и насочи вниманието си към интериора.

Таван, декориран с опалово стъкло, подбрано с вкус осветление, уютни столове и канапета, шикозна дребна украса.

„Готов съм се обзаложа, че е онзи“ — помисли си Карл. „Заподозреният“ се отличаваше сред компания от застаряващи господа на подиума в средата на заведението. По лицето му се четеше изнурение, а очите му, макар и преситени от впечатления, по навик шареха из помещението в търсене на нещо ново.

Карл видя как Асад приключи разговора с Росе.

— Този ли е? — Карл посочи своя претендент.

— Не. — Асад сканира светкавично многообразието от хрупащи салата момичешки компании, влюбени двойки, преплели пръсти над чашите с капучино, и самотни консуматори на бира, тикнали вестник пред лицата си. — Според мен е онзи — и Асад посочи рижав млад мъж: седеше в сепарето в ъгъла до прозореца и играеше табла със свой връстник.

„Никога не бих се спрял на него“ — помисли си Карл.

С Асад се приближиха до двамата играчи, вглъбени в пуловете по дъската. Никой не им обърна внимание. Карл се прокашля:

— Луис Петерсон, ще ни отделите ли минута?

Мъжът вдигна глава за десета от секундата и извърши умствен скок от дълбока концентрация към наситената с адреналин действителност. За по-кратко от секунда Петерсон забеляза колко различни са двамата непознати и въпреки това ги прецени като полицаи. После спусна поглед към игралната дъска и след още два-три бързи хода попита партньора си дали има нещо против да прекъснат.

— Така като ги гледам, съмнявам се, че стоят тук от желание да понаучат някой трик, Моенс.

„Удивително хладнокръвие!“ — отбеляза наум Карл. Партньорът на Петерсон кимна и се смеси с гъмжилото наоколо.

— Вече не се занимавам с политическа журналистика — подчерта Петерсон и завъртя чашата с бяло вино в ръка.

— Идваме при вас във връзка със статиите ви за Курт Ве.

— Да не сте от разузнаването? Отдавна не бях попадал в полезрението ви.

— Не, от отдел „Убийства“ в Копенхаген.

Една-единствена бръчка по челото на Петерсон издаде, че леко надменното му отношение премина в бдителност. Полицай с по-оскъден опит не би забелязал подобна промяна, но Карл не беше вчерашен. Журналист, жаден за разкрития, не би реагирал така. Вместо недоверие думите на детектива биха предизвикали жажда за сензационни новини. Зад думата „убийства“ винаги се крие перспективата за добре платени редове в голям ежедневник. Но в момента в главата на Петерсон явно се въртяха мисли, съвсем различни от изгледите за професионален успех, и това казваше достатъчно.

— И така, търсим ви с молбата да ни разкажете малко повече за Курт Ве. Ще ни отделите ли десет минути?

— С удоволствие, но не съм писал за него от пет години. Изчерпих се.

„Не думай, друже. Затова ли завъртя трийсет пъти чашата между пръстите си?“

— Проверих името ви в регистрите — излъга Карл. — Не получавате социални помощи. С какво се издържате в момента, Луис?

— Работя за една организация — отвърна уклончиво Петерсон, опитвайки се да отгатне докъде се простира осведомеността на Карл.

— И това ни е известно. Ще ни кажете ли с какво се занимава въпросната организация?

— А защо първо вие не ми обясните какво убийство разследвате?

— Кога съм казал, че разследваме убийство? Изобщо не съм споменавал подобно нещо, нали, Асад?

Помощникът кимна.

— Успокойте се. Не сте заподозрян.

Макар да беше истина, уверението на Асад събуди безпокойство у Петерсон.

— А кого подозирате? И в какво? Ще се легитимирате ли?

Карл вдигна високо значката си и така афишира на всеослушание, че е полицай.

— И моята ли искате да видите? — попита предизвикателно Асад.

Слава богу, Луис Петерсон поклати глава. Беше крайно време да издадат някакъв служебен документ на Асад. Какъвто и да е. Една визитка с герба на полицията би свършила чудесна работа.

— Разследваме едновременно четири случая на изчезнали лица — обясни Карл. — Говори ли ви нещо името Гите Чарлс? Била е болногледачка и е живяла на остров Самсьо.

Журналистът направи отрицателен знак.

— А Рита Нилсен? Виго Моенсен?

— Не — поклати глава Петерсон. — Кога са изчезнали тези хора?

— В началото на септември 1987-а.

— Тогава съм бил на дванайсет — поусмихна се журналистът.

— Значи не сте били вие — пошегува се Асад.

— А Филип Ньорви? Чували ли сте това име?

Петерсон се облегна назад и си придаде замислен вид, но не успя да заблуди Карл. Луис Петерсон знаеше отлично кой е Филип Ньорви и това беше изписано по лицето му толкова ясно, че личеше от километри.

— За ваша ориентация: Ньорви е бил адвокат в Корсьор и е живеел в Халскоу. Активен член на „Праволинейност“, бил е изключен през 1982-ра, но тогава вие сте били на седем и следователно разполагате с желязно алиби — усмихна се Карл.

— Нищо не ми говори. Трябва ли да съм чувал за него?

— Щом сте бълвали публикации за „Праволинейност“, е необяснимо как така не сте се натъквали на името му.

— Възможно е да съм го срещал. Не съм сигурен.

„Хайде де! Не на мене тия!“

— Ще проверим в архива на вестника. Полицаите умеят да издирват статии, но вие вероятно знаете това.

Луис Петерсон пребледня като платно.

— Какво сте писали за Тайната борба? — поинтересува се Асад.

Май поизбърза с този въпрос.

Петерсон поклати глава. Един вид, нищо. Може би не лъжеше.

— Ще го проверим, господин Петерсон, нали си давате сметка? С езика на тялото си показахте, че знаете много повече, отколкото признавате. Възможно е да става въпрос за съвсем невинни факти, но ви съветвам да не спестявате нищо. За Курт Ве ли работите?

— Добре ли си, Луис? — попита приближилият се Моенс.

— Да, нищо ми няма. Но двамата господа са тръгнали по погрешна следа. — Обърна се спокойно към Карл: — Нямам нищо общо с Курт Ве. Работя към организация на име „Благодеяние“ — независима фондация, спонсорирана от дарения. Задачата ми е да събирам сведения за управленските грешки на партия „Дания“ и на партиите, сформирали правителства през последните десет години. Както сами се досещате, темата е благодатна.

— Убеден съм, че имате богата основа за анализ. Но да не задълбаваме излишно. За кого събирате тези сведения?

— За всички, желаещи да ги прегледат.

Луис Петерсон се изправи.

— Наистина съжалявам, но не мога да ви помогна. Ако се интересувате от Курт Ве, набавете си информация сами. Очевидно разполагате със статиите ми. За мен темата е приключена. Освен ако нямате други въпроси за четирите изчезнали лица, моля за извинение, но днес е почивният ми ден.

— Ама че изненадващ обрат — отбеляза Карл пет минути по-късно, когато излязоха на улицата. — А аз исках само да ни разкаже вкратце що за човек е Курт Ве. А какво прави този Петерсон? Почва да шикалкави.

— Ще я разнищим тази работа, Карл. В момента звъни като луд. Не се обръщай. Наблюдава ни през прозореца. Дали да не помолим Лис да проучи на кого се обажда?

Двайсет и втора глава

Септември 1987-а

Сутринта Нете осъмна с пулсиращо главоболие. Не знаеше какво е отключило мигрената: дали експериментите със зловонните течности в херметически затворената стая, или съзнанието, че в рамките на следващите съдбоносни дванайсет часа й предстои да отнеме шест човешки живота.

Знаеше обаче друго: не изпие ли силни обезболяващи, всичко ще отиде на кино. Навярно и две таблетки щяха да й помогнат, ала за всеки случай взе три. След час-два мозъчните капиляри се отпуснаха, а светлината от прозореца престана да пронизва очите й със силата на ток.

Постави чаените чаши върху махагоновия бюфет в уютната дневна, подреди старателно сребърните лъжички една до друга и сложи бутилката с екстракт от черна попадийка така, че да й е подръка, докато налива в чашите необходимото количество.

За десети пъти си преповтори начертания сценарий, после седна и зачака, докато старинният часовник тиктакаше зад гърба й. Утре следобед щеше да излети към Майорка. Пищната зеленина на Валдемоса обсеби съзнанието й и прогони и миналото, и всички демони.

А дотогава трябваше само да напълни гробницата.

 

 

Приемното семейство, където социалните я настаниха след спонтанния аборт в реката и отказа на баща й да изпълнява родителските си задължения, прие Нете като пълна отрепка. Впрочем и занапред хората я посрещаха с предубеждение.

Слугинската стая беше отделена от останалите, а работата през деня — тежка. Единственото време, през което тя общуваше с новите си родители, беше на вечеря, а те се хранеха при най-дълбоко мълчание. Колчем Нете отвореше уста, веднага й се сопваха да мълчи, независимо колко възпитано се стараеше да говори. Дори дъщерята и синът, нейни връстници, я гледаха накриво. Без да я познават, се държаха, все едно разполагат с неограничена власт над нея. Не я включваха в заниманията си и от устата им не чу нито една мила дума. Затова пък претенциите, недоволството и забележките изобилстваха.

Родният дом на Нете се намираше на двайсетина километра и ако имаше велосипед, щеше да стигне дотам за час. Но тя нямаше. Всеки ден се надяваше баща й да я навести. Напразно.

След година и половина на новото място най-после я повикаха в господарската стая. Там приемният й баща разговаряше усмихнат с местния полицай. Щом видя Нете, стана сериозен.

— Нете Хермансен, с прискърбие ви съобщавам, че миналата неделя баща ви се е обесил в дома си. Затова властите назначиха това добро семейство за ваш постоянен попечител. Това означава, че ще живеете тук, докато навършите двайсет и една години, тоест пълнолетие. Радвайте се, защото биологичният ви баща остави след себе си единствено дългове.

И толкова. Нито дума повече. Нито съболезнования, нито информация за предстоящото погребение.

Само кимнаха. Животът на Нете се срина. Аудиенцията приключи.

Тя плака на полето, докато слугините и ратаите шушукаха, както се злослови по адрес на аутсайдер. Понякога Нете се чувстваше толкова самотна, че изпитваше физическа болка; понякога толкова лишена от физически контакт, че кожата й гореше.

Жадуваше поне за една лека милувка, за едно погалване по бузата! Но не ги получи.

През уикенда в града пристигна увеселителен парк, другите слуги потеглиха с автобуса за града, без да й кажат. Затова Нете застана до селския път с две крони в джоба и вдигна палец за автостоп.

Спря микробус. Не изглеждаше кой знае как с раздрънканата си платформа и оръфани седалки, но затова пък шофьорът се усмихваше.

Явно не знаеше коя е Нете Хермансен.

Представи се: Виго Моенсен, идвал от Лунебор. На платформата возел пушена риба за търговец на пазарска сергия. Цели два сандъка. Оттам се носеше миризма на море, пушек и изобщо на предстоящо приключение.

Когато другите момичета я забелязаха да се разхожда между въртележки и стрелбищни шатри със сладолед в ръка в компанията на симпатичен млад мъж, погледите им се изпълниха с нещо, невиждано от Нете дотогава. По-късно го разчете като завист, но в онзи миг се ужаси. Имаше основания.

Беше топъл ден — като летните дни с Таге — а Виго разказваше толкова увлекателно за морето и волния живот, че Нете се потопи изцяло в неговия свят. Надигащото се у нея щастие я сгря и направи намеренията на Виго много по-лесно осъществими, отколкото биха били при малко по-различни обстоятелства.

Докато я караше към къщи, той я прегърна през раменете и тя не се възпротиви. Гледаше го с надежда и пламнали бузи. Той спря микробуса в една горичка и я привлече към себе си. Извади презерватив и я увери, че хем ще е приятно, хем безопасно. И Нете му повярва.

Ала той запя друга песен, когато извади члена си и установи, че презервативът се е скъсал. Тя го попита дали има риск да забременее с надеждата той да я успокои, че дори това да се случи, ще я вземе със себе си.

Не получи очакваното уверение. Забременя. Другите момичета бързо разбраха.

— Който повръща в житото, има семе в корема — извика една.

И се запревиваха от смях.

Половин час по-късно тя се изправи пред приемната си майка. С разтреперан глас попечителката я заплаши с какви ли не страхотии, включително с полиция, ако не махне детето.

Още същия ден на двора спря такси и отведе сина на господарите. Не искаха да рискуват името му да се свърже с мръсотиите, в които ги бе въвлякла Нете. Тя се кълнеше, че е заченала от свестен лунеборски младеж, когото срещнала на пазара, ала никой не й повярва, защото слугините го описаха като подлец, който гледа да се мушне под фустата на някоя девойка.

Вследствие от проведения разговор поставиха ултиматум на Нете: или отива при лекаря от селото й и маха копелето, или ще потърсят съдействие от социалните и полицията.

— Няма да ти е за пръв път да абортираш — подчерта приемната й майка без капка съчувствие, а бащата я закара и я остави през дома на лекаря. Като приключи, да се прибере с автобуса. Да си губи целия ден с нея — как ли пък не! Не й пожела късмет, но се усмихна някак извинително. Или просто доволно.

Нете така и не разбра какво се върти в главата му.

 

 

Тя седя дълго, люля се на стола и тупка коленете си едно о друго в зелената чакалня. Миризмата на камфор и лекарства я изпълваше с безпокойство и боязън. Страхът от медицинските инструменти и гинекологичния стол я връхлетя, а минутите се нижеха мудно, докато пациенти с кашлица и травми на краката хлътваха зад затворените врати. Тя чу гласа на лекаря — плътен и овладян, но не и успокояващ.

Дойде нейният ред — последната пациентка за деня — лекар, по-млад от онзи, когото очакваше, и протегна ръка и я поздрави с топъл глас. Именно този тембър разсея резервите й. Той добави, че си я спомня, и я попита добре ли се чувства в новото си семейство. Тя кимна безмълвно и се остави в ръцете му.

Затова Нете не се озадачи, когато той отпрати секретарката и заключи вратата. Е, малко се учуди защо синът, а не бащата я гледа, все едно са се виждали много пъти. Бяха се срещали само веднъж: по време на посещението на възрастния лекар след спонтанния й аборт.

— На теб се пада честта да си първата ми самостоятелна гинекологична пациентка, Нете. Баща ми току-що ми повери цялата си практика и оттук насетне аз съм докторът.

— Но аз имам час при вашия баща, докторе. Знаете ли за какво идвам?

Той я огледа щателно. Нете не обърна внимание. Лекарят отиде до прозореца, спусна завесите и се обърна към нея. Личеше, че зад деловата престилка и професионалния поглед се крие нещо интимно.

— Да, знам — най-сетне отвърна той, седна срещу нея и откъсна очи от тялото й. — За жалост в нашата страна не е позволено да се извършват аборти по желание. Но ти имаш късмет, че съм наследил милосърдния нрав на баща ми. Вероятно си наясно с всичко това? — сложи длан върху коляното й. — Сигурно се досещаш, че двамата с теб ще загазим здравата, ако за днешната ни среща узнаят други хора.

Тя кимна мълчаливо и протегна към него плик. Вътре бяха всичките й спестявания за последните две години и стотачка от приемната й майка. Общо четиристотин крони. Нете се надяваше да стигнат. В джоба й останаха само пет монети от по две крони.

— Не бързай толкова. Първо ще те прегледам на стола. Съблечи се и остави бельото си тук.

Тя се подчини, втренчи се в стремената на стола и си помисли, че няма да може да се качи. Изкиска се сподавено, макар да се боеше. Всичко това й се струваше нереално и комично.

— Опалянка — той намести краката й в стремената.

Лежеше гола от кръста надолу и се питаше кога ли ще се случи нещо.

Повдигна глава и видя как той се взира между бедрата й.

— Стой мирна — нареди той и се разшава, все едно разкопчава панталоните си и ги оставя да се смъкнат.

Само след секунда тя разбра, че е отгатнала съвсем правилно.

Косматите му бедра се допряха до нейните. Усети гъдел, после грубо нахлуване в утробата си. Тялото й отскочи назад като изстреляно с лък.

— Ох! — извика тя.

Той се отдръпна и проникна още по-брутално в нея, пак и пак, докато държеше здраво коленете й така, че тя да не може да мръдне. Не говореше, само се взираше между краката й с ококорени очи.

Тя му извика да спре. Трахеята й се стегна. Той се строполи върху нея с цялата си тежест и тикна лице в нейното. Очите му гледаха безжизнено. Този път Нете не изпита удоволствие както с Таге и Виго. Не, не, този път беше гадно. Повдигаше й се дори само от миризмата му.

Не след дълго той вдигна към тавана примижалите си очи и от разтворените му устни се откъсна силно стенание.

После си закопча панталона и погали разранените й, оплескани с лепкава слуз слабини.

— Готова си. Така се процедира.

Нете прехапа устни. В тази секунда я връхлетя срам, от който тя дълго не можа да се отърси. Усещаше, че тялото и мисълта й изведнъж стават две отделни вселени, които взаимно се експлоатират. Чувстваше се злочеста, разгневена и безкрайно самотна.

Видя как лекарят приготвя маската за упойка и за миг се поколеба дали да не избяга. Сладникавата миризма на етер разшири ноздрите й и докато потъваше в анестетичен унес, тя си напомни, че когато всичко свърши, с десетте крони ще си купи билет за влака за Одензе и ще потърси централата на Майчина помощ. Беше чувала, че тази организация оказва съдействие на жени като нея. Курт Ве щеше да си плати за стореното.

Така се положиха основите на доживотното й бедствие.

 

 

През следващите дни се заредиха разгром след разгром. Жените от Майчина помощ я посрещнаха радушно, почерпиха я с чай, подържаха й ръката и показаха готовност да се отзоват. Ала след като им разправи за изнасилването, последвалото прекъсване на бременността и парите, които е платила, лицата на милосърдните сестри станаха много, много сериозни.

— Нете, дай си ясна сметка какви тежки обвинения отправяш. Освен това не разбираме защо първо правиш аборт, а после идваш при нас. Историята ти звучи много объркано и се налага да потърсим съдействие от властите. Разбери, че сме длъжни да пазим репутацията си неопетнена.

Нете обмисляше дали да не обясни, че приемните й родители са я тласнали към това решение, защото не са искали техните деца и наетите във фермата слуги да стават свидетели на развратния, безнравствен живот на момиче, поставено под тяхното покровителство. Но от солидарност с попечителите си се въздържа. Тогава още не подозираше, че те няма да й се отплатят със същата лоялност.

Не след дълго в Централата се появиха двама униформени полицаи и я помолиха да ги придружи. Преди да даде показания в участъка, щели да я заведат в болницата, за да проверят твърденията й.

След като приключат, тя ще може да пренощува под вещия надзор на Майчина помощ.

В болницата я прегледаха обстойно и установиха, че действително съвсем наскоро е претърпяла гинекологична интервенция. Мъже в бели престилки завираха пръсти между краката й, а жени със значки на медицински сестри я подсушиха.

Задаваха й въпроси. Тя отговори откровено. Лицата на лекарите излъчваха сериозност, докато си шепнеха угрижено в кьошетата.

Това засили увереността на Нете, че медицинският персонал е на нейна страна, но присъствието на усмихнатия, незакопчан с белезници Курт Ве в полицейската зала за разпит я хвърли в ужас. Явно бе провел съвсем дружески разговор с униформените служители, а придружаващият го мъж, който се представи като адвокат Филип Ньорви, се канеше, меко казано, да вгорчи живота на Нете.

Помолиха я да седне и дадоха знак на две жени да влязат в залата. Едната беше от Майчина помощ. Другата не поясни коя е.

— Разговаряхме с доктор Ве и той потвърди, че е кюртирал матката ви, Нете Хермансен — оповести непознатата. — Това е амбулаторният картон.

Поставиха папка на масата пред Нете. Върху корицата стоеше дума, която момичето не можа да прочете, а отдолу — №64. Поне разпознаваше числата.

— Да, пред вас е медицинският картон, попълнен от доктор Ве, след като сте напуснали клиниката — намеси се адвокатът. — В него е ясно упоменато, че поради обилно, спорадично появяващо се кръвотечение сте били подложена на абразио. Кръвоизливите се дължат на спонтанен аборт, който сте претърпели преди близо две години. Освен това пише, че въпреки крехката си възраст сте признали за скорошни сексуални контакти с непознати мъже. Вашите приемни родители подкрепиха тези твърдения. Дотук съгласна ли сте?

— Не знам какво значи абразио, но знам, че докторът върши с мен нередни неща — тя стисна устни, за да овладее тремора им. Няма да я разреват.

— Както вече разбрахте, аз съм адвокат на Курт Ве. Ще ви помоля да се въздържате от недоказуеми обвинения — предупреди я мъжът със сивото лице. — Твърдите, че доктор Ве е прекъснал бременността ви, но лекарите в тази болница не откриха следи от такава намеса. Курт Ве е съвестен и високо компетентен лекар, чието призвание е да помага на хората, а не да провежда забранени от закона гинекологични интервенции. Направил ви е абразио по медицински показания, нали?

Тялото му се килна напред, все едно искаше да я блъсне с глава, ала Нете не се изплаши. Вече беше достигнала предела на страха.

— Той легна върху мен и ме облада, макар че му крещях да спре. Мамка му, това е самата истина!

Все едно говореше на дървета.

— Избягвай да употребяваш такива думи — смъмри я жената от Майчина помощ. — Правиш си лоша услуга.

Адвокатът плъзна многозначителен поглед към присъстващите. Нете не можеше да си представи по-противен тип.

— Освен това твърдите, че доктор Ве е блудствал с вас. Той ни обясни любезно, че дълбокото упояване с етер често предизвиква халюцинации. Знаете ли какво означава думата, Нете?

— Не, но ми е все едно. Защото той ме изнасили, преди да ми сложи маската.

Присъстващите се спогледаха.

— Нете Хермансен, ако един лекар иска да се възползва сексуално от своя пациентка, логично е той да изчака тя да изгуби съзнание, нали? — намеси се непознатата жена. — Да знаеш, че версията ти не звучи никак достоверно. Особено след последното ти изявление.

— Беше точно така. — Нете се огледа и разбра, че никой от присъстващите не е на нейна страна.

Тя стана и усети спазми в корема и влага по бельото си.

— Искам да се прибера у дома. Ще взема автобуса.

— Уви, не става така, Нете. Или ще оттеглиш обвиненията си, или ще те помолим да останеш — поясни единият полицай.

Избута лист хартия към нея и посочи пунктирана линия най-отдолу.

— Само подпиши и си свободна.

Само! Нали за да подпишеш, трябва да си грамотен.

Нете вдигна глава към високия мъж срещу нея. В очите на Курт Ве проблесна заговорническо пламъче, когато погледите им се срещнаха. Цялото й същество се разбунтува срещу този цинизъм.

— Той ме насили — точно както ви казах — настоя тя.

Помолиха я да седне до масата в ъгъла, докато се съвещават. Жените се горещяха най-много, а Курт Ве поклати няколко пъти глава, когато се обърнаха с въпроси към него. Накрая той се изправи в цял ръст и се ръкува с всички поотделно.

Пуснаха го да си върви.

Два часа по-късно Нете седеше върху легло в къща в непознат за нея квартал.

Обещаха да задействат бързо процеса и да й назначат адвокат, за да я съветва. Приемното семейство щяло да й изпрати нещата.

С две думи, не я искаха повече в дома си.

 

 

Изминаха няколко седмици, преди обвинителният акт срещу Курт Ве да бъде внесен в съда. Дотогава властите не си губиха времето. Филип Ньорви много умело запращаше топката в противниковото поле и инстанциите го слушаха с удоволствие.

Изследваха интелигентността й, призоваха свидетели, размножиха маса документи на циклостил.

Едва два дни преди да се даде ход на делото, Нете се свърза с назначения й адвокат. Той се оказа шейсет и три годишен и много симпатичен, но нищо повече.

Чак след като седна в съдебната зала, й стана напълно ясно, че никой няма да й повярва и случаят е станал прекалено сериозен, за да бъде подминат с лека ръка.

Нито един от свидетелите не погледна към нея, докато тя даваше показания. В залата витаеше леденостуден въздух.

Противната й, подла начална учителка разказа за вдигнатите поли, за вулгаризмите, за глупостта й, за мързела, за склонността й към безразборни контакти, а свещеникът, дал първо причастие на връстниците й, я заклейми за греховността й и за порочните й влечения.

Заседателите бързо стигнаха до заключението, че тя е „антисоциална и слабоумна“.

Нейното предразположение към обществено неприемливи прояви я правело морално пропаднала и умствено изостанала. За обществото било най-добре да бъде пощадено от необходимостта да комуникира с толкова ограничени хора. Същевременно я изкараха изкусна лъжкиня — въпреки безпросветността й. „Разюздана и леконравна по характер“, повториха десетки пъти те. Не споменаха нито една положителна дума, смекчаваща вината й. Вмениха й, че подстрекава другите към непокорство и дори към брожения, че гнусните й, неистови еротични нагони винаги са предизвиквали силно смущение, а след настъпването на половото й съзряване са се превърнали в опасност за обкръжението й. После обсъдиха коефициента й на интелигентност — 72.4 по скалата на Бине-Симон — и заключиха единодушно: въпреки хуманния си лекарски подход Курт Ве е станал жертва на злостна клевета и безпочвени обвинения.

Нете възрази, че въпросите от теста са били глупави, и добави, че е дала на Курт Ве точно четиристотин крони за аборта. После обаче приемният й баща отрече от съдебната скамейка да е възможно Нете да е спастрила такава сума. Тя остана шокирана. Или съпругата му беше премълчала за своята лепта към съдържанието на плика, или той просто лъжеше. Затова Нете настоя да попитат жена му, но тя не присъстваше в залата. Отсъстваше и волята истината да излезе наяве.

После призоваха предстоятеля на училищния инспекторат, чийто племенник бе участвал в хвърлянето на Нете в реката. Той изрази становището, че е за предпочитане да настанят момичето не в приемно семейство, а в сиропиталище или — още по-добре — в изправителен дом. Славата на Нете се носела из цялата област: лягала си с когото свари и предизвикала аборта си, удряйки се в камъни. Петняла благопристойния облик на местното общество.

Съдът отхвърли едно по едно обвиненията срещу Курт Ве. От време на време Нете поглеждаше Филип Ньорви. Това дело беше неговият трамплин към съдебните зали. През цялото време по авторитетното лице на Курт Ве лепнеше лека усмивка.

В един от последните мразовити февруарски дни съдията претегли аргументите за и против и поднесе на обвиняемия извинения за всички морални щети, които е бил принуден да понесе заради клеветите на една невръстна, асоциална лъжкиня.

Докато минаваше покрай Нете, Ве й кимна, та съдебните заседатели да видят колко е великодушен. Скри умело триумфа и ехидството в ъгълчетата на очите си. После съдията възложи на властите да поверят бъдещето на седемнайсетгодишното, изостанало за възрастта си дете на Дирекцията за слабоумните, която да възпита пропадналото момиче така, че то да се превърне в по-добър човек и да служи на интересите на общото благо.

След два дни я настаниха в Келеровите заведения в Брайнинг.

Главният лекар й обясни, че не я смята за ненормална и ще пише до областния съвет с препоръката, ако Нете не се окаже слабоумна, да я изпишат.

Но не я изписаха.

Заради Рита.

Двайсет и трета глава

Ноември 2010-а

Генералният конгрес на „Праволинейност“ се превърна в празник. Курт Ве плъзна поглед над множеството с гордост и насълзени очи. Рядко се разчувстваше чак дотам.

Сега, в залеза на житейския си път, усилията му да консолидира политическа партия най-после се увенчаха с успех и в момента близо две хиляди почтени датчани го аплодираха с усмивка. Значи още имаше надежда за бъдещето на тази страна. Да можеше само Беате да е до него в този миг!

— Слава богу, че пресече онзи журналист, преди да е довършил злостната си тирада — отбеляза един от лидерите на местните организации.

Курт кимна. Когато открито изповядваш възгледи с потенциала да пораждат съпротива и враждебни настроения, е важно да се обградиш със силни сподвижници, които да се намесят в критичен момент. Този път Курт се справи сам, но за следващо стълкновение с репортерското войнство — впрочем неизбежно — бе подготвил хора да отбиват атаките.

Този път проблемът се разреши бързо и остатъкът от пресконференцията протече в изключително добронамерен тон с представяне на предизборната платформа на „Праволинейност“ и излъчените от нея кандидат-депутати.

— Партията ви се гради на фашистка идеология, нали, Курт Ве? — провикна се въпросният журналист, докато си проправяше път през гъмжилото с диктофон, насочен към основателя на „Праволинейност“.

Курт поклати глава с усмивка. Така се прави, когато репортерите се приближават твърде много.

— В никакъв случай — извика в отговор той. — Но нека го обсъдим в по-спокойна атмосфера. Ще отговоря на въпросите ви и ще развенчая заблудите ви.

Стрелна охранителите с предупредителен поглед, преди да са заловили напористия журналист. Те мигом се отдръпнаха, а множеството се затвори около него. Трябваше да научи тези момчета, че наистина е добре да го бранят от идиоти и кверуланти^[7], но не и да нападат репортери по време на пресконференции.

— Кой беше този? — обърна се Курт към Льонбер, след като се уединиха в старата заседателна зала.

— Безопасна игла. Работи в „Свобода на словото“ и си търси материали. Казва се Сьорен Брант.

— Хубаво е да го запомня. Дръжте го под око.

— Вече го държим.

— Още по-изкъсо.

Льонбер кимна, Курт го потупа по рамото и отвори вратата към по-малка зала. Тук се бяха събрали стотина от най-приближените му и го очакваха.

Той се качи на подиум и огледа преданите си поддръжници, а те, станали от креслата, го приветстваха с аплодисменти.

— Е, уважаеми господа, виждам, че елитът дава отпор на забраната за пушенето.

Повечето се усмихнаха широко, а един му поднесе пура от кожена кутия. Курт Ве се усмихна и направи отрицателен жест.

— Благодаря, но нали трябва да внимавам за здравето. Вече не съм на четирийсет.

Присъстващите се разсмяха от сърце. Курт се чувстваше отлично сред тях. Сред посветените. На тях можеше да разчита. Съвестни мъже, ратували в името на Тайната борба, повечето — в продължение на дълги години. Онова, което се канеше да им съобщи обаче, нямаше да бъде посрещнато с възторг.

— Конгресът мина фантастично. Ако това великолепно настроение отразява нагласите в широки слоеве от датското общество, можем да очакваме много депутатски места на следващите избори.

Разнесоха се окуражителни възгласи и бурни аплодисменти.

Курт укроти множеството с жест и си пое дълбоко дъх.

— Тук присъстващите създадохме идеологическото ядро на партията. Стояхме по барикадите и вършехме онова, за което сме призвани. В името на морала и разума воювахме от първа линия, и то с нужната дискретност, без да ламтим за слава. „Ще пожъне уважение само онзи, който иска да бъде почтен пред очите на Бога“ — повтаряше моят баща.

Отново избухнаха овации.

— Благодаря — усмихна се признателно Курт. — Татко щеше да е щастлив, ако бе доживял да види днешния ден. — После наведе глава и погледна най-близко седящите. — Създадохме дългогодишна традиция в извършването на стерилизации и аборти при жени, неспособни да създадат потомство, достойно за нашата страна. Тук присъстващите прозряхме, че равнодушието е пагубно. — Вдигна ръце към множеството в признателен жест. — Никога не сме оставали безразлични. — Неколцина отново изръкопляскаха. — От нашите възгледи и принципи израсна партия, която с политически средства ще извоюва действията ни, досега извършвани тайно и в разрез с действащата нормативна уредба, в близко бъдеще да бъдат узаконени и да се превърнат в общоприета практика.

— Слушайте, слушайте! — извика някой.

— Дотогава обаче се опасявам, че ще се наложи да прекратим дейността си.

Новината предизвика известен смут. Множеството притихна с димящи между пръстите пури.

— Сами видяхте как ни нападна журналистът в залата. Ще го последват и други, а нашата първостепенна задача е да ги обезоръжим. Затова работата, извършвана от всички тук, трябва да бъде преустановена за известно време. — Из помещението се разнесе възбуден шепот, но Курт Ве го сподави с един-единствен жест. — Сутринта научихме, че един от най-верните ни другари, Ханс Кристиан Дюрман от Сьонербор, се е самоубил. Мнозина от вас го познават лично.

По някои лица се изписа ужас, по други — дълбок размисъл.

— Както знаем, през последните четиринайсет дни Ханс Кристиан беше проверяван от Здравното министерство. Както понякога се случва — но не бива да се случва — той допусна медицинска небрежност при извършването на аборт с последвала стерилизация и пациентката потърси помощ в сьонерборската болница. Ханс Кристиан пое отговорността за грешката си, унищожи всички свои амбулаторни картони и лични документи и после избра най-радикалния изход.

Из залата се разнесоха откъслечни коментари, но Курт не успя да ги разграничи.

— Само си представете какво щеше да настане, ако неговото членство в Тайната борба се бе разчуло. Политическата репутация на „Праволинейност“ щеше да бъде съсипана. Той със сигурност го е знаел.

Настъпи продължително мълчание.

— Подобни прояви на немарливост са напълно неприемливи в настоящата ситуация, когато „Праволинейност“ — нашият публичен образ — трябва да поддържа безупречен имидж и да набира привърженици сред датския електорат.

След събранието мнозина дойдоха при него и съобщиха, че въпреки неговите предупреждения възнамеряват да продължат дейността си, като за целта ще прегледат щателно цялата си документация, та нищо да не компрометира делото.

Курт целеше именно това. Да затегне мерките за сигурност.

— Ще отидеш ли на погребението на Ханс Кристиан? — попита Льонбер.

Курт се усмихна. Читав човек излезе този Льонбер. Винаги дебнеше за слабости в преценката на другите. На проверка подлежеше дори самият Курт.

— Не, разбира се, Вилфри. Но той няма да ни липсва, нали?

— Няма — потвърди Льонбер.

Едва ли му е било лесно да убеди един от добрите си стари приятели да изгълта шепа сънотворни.

Едва ли.

* * *

Когато се прибра, Беате вече спеше.

Той включи айфона, подарък от единия им син, и установи, че е получил купчина съобщения.

„Ще изчакат до утре“ — реши Курт, защото се чувстваше капнал.

Приседна на ръба на леглото и с премрежен поглед загледа лицето на Беате, сякаш в опит да изглади безпощадните бразди, издълбани от времето. Не за да заличи старческото излъчване — в неговите очи тя все още беше красива — а по-скоро за да забрави колко я бе изтощила болестта.

Целуна я по челото, съблече се и влезе в банята.

Под душа се превръщаше в старец. Само там не можеше да пренебрегва телесната разруха. Един поглед надолу стигаше да види как са се стопили някога силните му мускули. По бледата гола кожа навремето растяха гъсти, здрави черни косми. Сапунът вече не се плъзгаше плавно по корема му като някога, а ръцете му едва досягаха гърба.

Отметна назад глава и се опита да отмие унинието. Водната струя зашиба лицето му.

Не е лесно да остарееш, не е лесно да пуснеш юздите. Наистина — днес му засвидетелстваха всеобщо преклонение, ала в качеството му на ветерана, който се оттегля на заден план; на доайена, вече отдал своята лепта; на галионова фигура, която от днес нататък може да излъчва единствено величие. Защото оттук насетне други щяха да се изказват от името на партията. Не му отнеха правото на глас — кой би посмял! — но генералният конгрес излъчи своите лидери, а къде е казано, че те винаги ще съблюдават Куртовите напътствия?

— Винаги — повтори си на глас той.

Колко стеснен смисъл придобива категорията „винаги“, разбирана от гледната точка на осемдесет и осем годишен старец!

Айфонът зазвъня в джоба на панталона му, проснат върху капака на тоалетната чиния. Отърси водата от тялото си и пристъпи внимателно по мокрия под, за да не се подхлъзне.

— Да — вдигна той, докато водата се стичаше по килимчето.

— Обажда се Херберт Сьонерскоу. Цял ден се опитвам да се свържа с теб.

— Отдавна не сме се чували, приятелю. Извинявай, но телефонът ми беше изключен, защото днес в Тоструп проведохме генералния конгрес.

Херберт му честити, но гласът му не изразяваше радост.

— Днес у нас се отбиха двама полицаи във връзка с няколко изчезнали лица, сред които и Филип. Единият инспектор се казва Карл Мьорк и работи в Главното управление. Мие има неблагоразумието да замеси името ти. И Тайната борба.

Курт притихна за миг.

— Какво знае Мие?

— Почти нищо. Лично аз не съм й казвал нищо; Филип, предполагам — също. Подочула е едно друго и си е натаманила фактите. Спомена и Луис Петерсон. Предупредих я да си държи езика, но тя не ме послуша. Напоследък е станала много вироглава.

В ушите на Курт новините прозвучаха силно обезпокоително.

— Предай ми думите й дословно.

Цялото тяло на Курт се смрази, космените му торбички се свиха и космите по кожата му настръхнаха като четина.

Изслуша разказа на Херберт Сьонерскоу, без да коментира.

— Знаеш ли дали въпросният следовател е установил контакт с Луис Петерсон?

— Не, исках да проверя, но нямам номера на Луис. Не е като да го пише в интернет.

Настъпи продължително мълчание. Курт се опитваше да прецени мащабите на последствията. Чутото го навеждаше на черни мисли.

— Херберт, за пръв път в историята на нашето дело то е компрометирано толкова сериозно. Затова се опитай да разбереш молбата ми. Двамата с Мие заминавате на екскурзия, чуваш ли? Ще ти възстановя всички разходи. Поемате към Тенерифе. В западната част на острова има няколко високи скали: Акантиладо Лос Хигантес. Много са стръмни и се извисяват над морската шир.

— О, божичко — простена немощно Херберт.

— Хубаво ме чуй! Няма друг изход. Трябва да прилича на нещастен случай, разбира ли?

В другия край на линията прозвучаха няколко тежки вдишвания.

— Опасност грози брат ти, теб самия и още десетки приятели, добри колеги и познати. Дългогодишен усърден труд ще отиде по дяволите и ще съсипят политическата ни кариера. Ако Мие не бъде спряна, мнозина ще затънат дълбоко. Говорим за съдебни дела, точещи се до безкрай, за продължителни затворнически присъди, за позор и фалит. Всичките ни усилия да изградим стройна организация ще отидат нахалост: хиляди часове и дарения, възлизащи на милиони. Днес проведохме генералния конгрес на „Праволинейност“. При следващия вот ще влезем в парламента. Ако не предприемеш каквото ти казах, двамата с Мие ще опропастите нашето бъдеще.

Херберт продължаваше да диша тежко в слушалката.

— Унищожи ли картотеката на Филип, както се бяхме разбрали преди години? Разчисти ли всички документи?

Мълчанието на Херберт хвърли Курт Ве в ужас. Значи му предстоеше сам да се заеме с тази задача и да изнесе книжата от дома на филии Ньорви.

— Курт, не мога да го направя. Защо просто не отпътуваме и не останем в чужбина, докато нещата се поуталожат? — умолително попита Херберт, макар да си даваше сметка колко безсмислени са усилията му.

— Двама старци с датски паспорти? Да не си мръднал? Я се замисли хубаво. И как ще се слеете с тълпата? Полицията ще ви открие. Или ние ще ги изпреварим.

— О, божичко!

— До двайсет и четири часа да сте напуснали къщата. Утре се отбий в „Стар Тур“ да запазиш места. Ако няма подходящи полети или всички места са заети, ще заминете с чартър за Мадрид, а оттам — с вътрешен полет за Тенерифе. Щом пристигнеш, на всеки пет часа ще правиш снимки на местата, които посещавате, и ще ми ги изпращаш на имейла, за да съм в течение къде се намирате. И повече нито дума по въпроса, разбрано?

— Разбрано — колебливо отвърна Херберт.

Прекратиха разговора. „Ще ги държим изкъсо. Ще изнесем проклетата картотека от къщата и ще я изгорим.“

Курт прегледа списъка с последни повиквания на айфона си. Херберт му беше казал самата истина. Действително го бе търсил през трийсет минути от дванайсет и половина на обяд. Луис Петерсон пък бе добавил петнайсет пропуснати повиквания.

Това не предвещаваше нищо добро.

Полицейското разследване на изчезването на Филип Ньорви не го тревожеше изобщо, защото Курт нямаше нищо общо с него. Безпокоеше го единствено наговореното от Мие.

Колко пъти бе предупреждавал Филип, а после и Херберт да внимават с тази интригантка!

Но кой да го чуе?

* * *

Половин час измина в напрегнато очакване Луис Петерсон да отговори на обажданията му. Най-сетне младият журналист го набра.

— Извинявай, но след всяко позвъняване на твоя телефон си изключвах апарата, за да не могат да го проследят. Не искам да рискувам Мьорк и онова арабско страшилище да ми се обадят.

— Казвай накратко — подкани го Курт.

Петерсон му предаде основното.

— Къде си?

— Спрял съм в отбивка преди Кил.

— Къде отиваш?

— Не е необходимо да знаеш.

Курт кимна.

— Спокойно: взех със себе си всички документи от „Благодеяние“.

Добро момче.

Сбогуваха се. Курт се облече. Леглото щеше да почака.

Качи се в комбинираната чайна с работилница на втория етаж. Издърпа чекмедже под таблото с окачени инструменти, извади пластмасово легенче с винтове, остави го върху дърводелския плот и измъкна стар телефон „Нокия“ от чекмеджето.

Свърза го със зарядното към електрическата мрежа, постави предплатена карта в апарата, включи го и набра номера на Касперсен. Той вдигна само след двайсет секунди.

— Късно е, Курт. Защо звъниш от този номер?

— Възникна извънредна ситуация. Запиши си номера и ми се обади точно след пет минути от предплатената си карта.

Касперсен се подчини и изслуша в пълно мълчание разказа на Курт.

— Имаме ли доверен човек в Главното управление? — попита накрая Курт.

— Там не, но имаме в Централното.

— Свържи се с него и му предай, че искаме да прекрати полицейско разследване. Цената е без значение. Обещай му тлъст хонорар, стига Карл Мьорк да бъде обезвреден.

Двайсет и четвърта глава

Ноември 2010-а

Карл свърна към входа на служебния паркинг и погледна часовника. Чистачките дращеха по предното стъкло. 15:45 — само четирийсет и пет минути по-късно от насрочения малоумен сеанс при психолога Крис. Довечера му предстояха оправдания пред Мона. Защо, дявол да го вземе, животът е толкова кофти?

— Май ще ни потрябва. — Асад извади сгъваем чадър от джоба във вратата.

Карл изгаси двигателя.

„Изобщо не съм в настроение да споделям един чадър с когото и да било“ — помисли си той на изхода от паркинга. Дъждът се лееше като из ведро и Карл не виждаше нищо на десет метра пред себе си.

— Скрий се под чадъра, Карл. Още не си оздравял напълно — извика Асад.

Карл огледа неодобрително десена на точки. Как, за бога, мъж в репродуктивна възраст решава да си купи точно такъв потресаващ чадър? Отгоре на всичко и розов?

Все пак се прислони под кичозния аксесоар и зацапа през локвите рамо до рамо с Асад. Срещу тях се зададе колега от Управлението с ехидна усмивка, все едно ги заподозря в нещо повече от служебни отношения. Каква излагация!

Карл подаде брадичка извън периметъра чадъра. Мъже с чадъри и мъже, голи до кръста, които закусват сред природата, просто не се вместваха в неговите представи.

— Понаквасил си се, Карл — отбеляза охраната, докато той профуча покрай караулката. Звукът от обувките му наподобяваше напъни на вакуумна помпа за отпушване на тоалетни.

 

 

— Ще провериш ли кой стои зад организацията „Благодеяние“, Росе? — помоли той и отмина без внимание коментарите й за бедстващи китове и прекатурени вани.

Карл подсуши дрехите си с тоалетната хартия и си обеща да набави за тоалетните два сешоара за ръце. Такава джаджа бързо би възстановила нормалната температура на тялото му.

— Чу ли се с Лис, Асад? — попита Карл, след като изразходи почти цяло руло хартия.

Помощникът му се разполагаше на килимчето в тесничката си бърлога.

— Ще й се обадя, но преди това ми е време да се помоля.

Карл си погледна часовника. След малко половината от служителите в Управлението ще поемат към домовете си, включително и Лис. Все някой трябва да спазва работното време.

Карл седна на стола в кабинета си и дрехите му изджвакаха. Набра номера на секретарката.

— Алооо — изчурулика женски глас, който звучеше досущ като госпожа Сьоренсен.

— Ъъъ… Лис?

— Тя е на гинекологичен преглед. Аз съм Ката, Карл.

Да му беше спестила част от сведенията.

— Открихте ли на кого е звънил Луис Петерсон към три часа днес?

— Да, миличък.

„Миличък“? Правилно ли чу? Какъв курс бе посещавала тази жена? По гъзолизство?

— Набрал е номера на някой си Курт Ве от Брьонбюерне. Искаш ли точния адрес?

 

 

Двата опита да се свърже с Луис Петерсон дадоха един и същи резултат: операторът съобщи, че в момента не може да бъде осъществена връзка с този абонат. Друго и не се очакваше. Карл много би се забавлявал да попита журналиста как така звъни на човек, когото твърди, че не познава.

Въздъхна и вдигна глава към таблото. Откри номера на Крис върху листче хартия. Не би записал този номер в указателя на телефона си, но предпочиташе да използва мобилната връзка, вместо да гази в това гадно време по улица „Анкер Хегор“.

— Крис ла Кур — обади се психологът. Я виж ти каква фамилия имало това конте!

— Здравей, Крис. На телефона е Карл Мьорк.

— В момента не мога да ти отделя време, Карл. Влизам в сесия с пациент. Обади се утре сутринта.

Проклятие! Довечера у Мона го очакваха неприятности.

— Хиляди извинения, Крис — побърза да добави той. — Ужасно съжалявам за пропуснатия следобед, но целият ми ден беше постлан с трупове и кървави сълзи. Моля те, презапиши ме за понеделник по същото време. Убеден съм, че терапията ще ми се отрази добре.

Последвалата пауза му се стори инфарктна колкото секундите, делящи „приготви се“ от „огън!“. Напарфюмираният надувко несъмнено щеше да доложи всичко на Мона.

— Хммм… ти сериозно ли? — обади се най-накрая той.

Отначало Карл не разбра въпроса, но преди да попита за разяснение, схвана.

— Абсолютно. Вярвам, че твоето лечение ще ми се отрази добре — увери го той, докато си мислеше повече за достъпа до тялото на Мона, щедро във всяко отношение, отколкото за психологическото лутане на Крис из емоционалните лабиринти в душата на Карл.

— Добре, записвам те за понеделник. Пак в три следобед, така ли?

Карл вдигна очи към тавана. Нима имаше избор?

— Да, благодаря ти — и затвори.

— Имам две неща за теб — обади се глас зад гърба му.

Първо парфюмът издаде присъствието й. Сякаш го обля облак от силно ароматизиран омекотител. Беше невъзможно да го игнорира.

Карл се обърна към Росе, застанала на вратата с купчина вестници под мишница.

— Какъв е този парфюм? — попита той с ясното съзнание, че ако не внимава, следващите думи ще го пронижат по-смъртоносно от кинжал.

— А, той е на Юрса.

Карл не посмя да изкоментира твърдението й. Споменаването на Юрса показваше, че не бива нито за миг да забравят за вероятността тя да се завърне.

— Първо, проверих Херберт Сьонерскоу, когото сте срещнали в Халскоу. Правилно е заявил, че не е замесен в изчезването на Филип Ньорви, защото през периода 1 април — 18 октомври 1987-а е пребивавал в Гренландия. Изпълнявал е юридическа длъжност в местното самоуправление.

Карл кимна. Появилите се в червата му неприятни спазми зачестиха.

— „Благодеяние“ представлява институт за анализи, финансиран от фондове. Освен двама-трима политически анализатори, които работят на хонорар към организацията, има и назначен на щат журналист на име Луис Петерсон. Работят по така наречения „метод на дипломатическото куфарче“, тоест, представят кратки справки, по които политиците да се ориентират за секунди в натовареното си ежедневие. Изключително популистки, тенденциозни и подвеждащи материали, ако питаш мен.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Карл.

— Кой стои зад тази организация?

— Някоя си Лиселоте Сименс. Тя е председател на управителния съвет, а сестра й — директор.

— Хм… Нищо не ми говори.

— Нито на мен. Поразучих миналото й. Върнах се двайсет и пет години назад в адресния регистър и най-сетне се натъкнах на нещо интересно.

— На какво?

— Живяла е под един покрив с Вилфри Льонбер, известен гинеколог в Хелеруп. Той всъщност е бащата на двете сестри. И тук идва интересното.

— Защо? — Карл се наведе напред.

— Защото Вилфри Льонбер също е сред учредителите на „Праволинейност“. Не си ли го виждал по телевизията?

Карл напрегна паметта си, но чревните спазми блокираха мозъчната му дейност.

— Какви са тези вестници?

— Нова партида. С Асад ще ги прегледаме. Пак са от периода, когато са изчезнали четиримата души. Искаме да сме сигурни, че няма да пропуснем нищо.

— Добра работа, Росе — похвали я той и се опита да прецени на око разстоянието до тоалетната в скокове.

Десет минути по-късно се изправи пребледнял пред Асад.

— Ще си тръгвам. Стомахът ми ме побърква.

Карл очакваше помощникът му да подхвърли „Какво ти казах?“. Вместо това обаче Асад се пресегна под масата, извади чадъра и го подаде на Карл.

— Да му мисли едногърбата камила, която не може да кашля и да дриска едновременно.

Иди сега разгадавай пустинните му метафори, ако си нямаш работа.

 

 

Пътуването към дома се превърна в бясно натискане на газта, придружено от обилно потене, защото червата му се бяха разбунтували. Ако го спреше някой пътен полицай, Карл щеше да се оправдае с форсмажорни обстоятелства. Поколеба се дали да не пусне буркана, защото от десетилетия не му се беше случвало да напълни гащите и му се искаше да не допуска подобен инцидент още десетилетия напред.

Завари вратата към улицата заключена и замалко не я изкърти. Кому, по дяволите, бе хрумнала подобна глупост?

След пет избавителни минути в тоалетната спазмите най-сетне отшумяха. Два часа по-късно му предстоеше да се появи с ослепителна усмивка при Мона и да бави със закачки непоносимото й внуче.

Карл влезе в дневната и завари Харди буден. Болният гледаше как върху запушените водосточни тръби се изливат водни грамади.

— Лайняно време — определи обстановката Харди, когато чу Карловите стъпки. — А бих дал един милион, за да изляза навън дори за двайсет секунди.

— Здравей, Харди. — Карл приседна до леглото и погали приятеля си по бузата. — Всяко нещо си има и предимства, и недостатъци. Заради това време си навлякох ужасна настинка със стомашно разстройство.

— Сериозно? И за настинката давам един милион.

Карл се усмихна и проследи погледа на Харди.

Върху завивката му лежеше разпечатано писмо. Карл веднага прочете адреса. Всъщност самият той съвсем скоро очакваше известие от същия подател.

— Виждам, че от общинската администрация са одобрили молбата ви за развод. Как го приемаш, Харди?

Болният стисна устни и се опита да гледа встрани, за да не срещне съчувствения взор на Карл. Направо да ти се скъса сърцето.

— Не ми се говори за това, Карл — отвърна той след минута пълно мълчание.

Карл го разбираше повече от всеки друг. Бракът на Харди и Мина беше сполучлив — вероятно най-сполучливият от обкръжението на Карл. След няколко месеца щяха да отпразнуват сребърна сватба, но злощастният куршум осуети светлата годишнина.

— Мина лично ли ти донесе бракоразводното решение?

— Да. Заедно със сина ни. Те нямат грешка.

Харди проявяваше разбиране към избора на бившата си съпруга. Нима е справедливо и нейният живот да спира само защото неговият е в застой?

— По ирония на съдбата точно днес ме осени известна надежда.

Карл усети как веждите му неволно се вдигат. Усмихна се извинително, но Харди вече бе забелязал мимиката.

— Знам много добре какво си мислиш, Карл: глупакът не иска да приеме реалността. Преди половин час обаче Мика ме накара да изпитам адски силна болка. Мортен направо се разтанцува.

— Кой е Мика?

— Явно наистина напоследък никак не се задържаш вкъщи. Щом не знаеш кой е Мика, попитай Мортен. Но преди това почукай на вратата, защото са в интимен етап.

От устата на Харди се разнесоха няколко задавени гълголения, които навярно следваше да се тълкуват като смях.

* * *

Карл чакаше притихнал пред вратата на Мортен в подземния етаж. Чак след като чу сподавен смях, го възприе като картбланш да почука.

Вмъкна се предпазливо в стаята. Перспективата да завариш бледия дебеланко Мортен в близък контакт с някой си Мика би изплашила всекиго.

Двамата мъже стояха пред отворената врата към някогашната сауна, прегърнали се през рамо.

— Здрасти, Карл. Показвам на Мика колекцията ми от фигурки „Плеймобил“.

Карл си даваше сметка, че вероятно е добил идиотска физиономия. Нима Мортен се бе одързостил да покани тъмнокожия красавец в стаята си, за да му покаже някаква си колекция!? Наемателят му биеше с няколко пункта хитростите, прилагани навремето от самия Карл, за да вкара някоя мацка в леглото си.

— Здрасти — поздрави Мика и протегна ръка, по-окосмена от гръдния кош на Карл. — Мика Юхансен. И аз като Мортен съм запален колекционер.

— Ааа — кимна Карл. Бе изчерпал напълно арсенала си от съгласни.

— Мика не събира нито „Плеймобил“, нито играчки от шоколадови яйца като мен, но виж какво ми подари.

Мортен подаде на Карл малка картонена кутия. „3218-А строителен работник“ — пишеше отгоре. И съдържанието действително се състоеше от синьо човече с червена каска и огромна метла.

— Хубав е — похвали придобивката Карл и я върна на Мортен.

— Хубав!? — наемателят се разсмя и прегърна силно госта си. — Хубав е твърде слабо определение. Направо е великолепен! Вече събрах пълния комплект работници от 1974-а, когато са пуснали серията. А кутията е като нова. Направо невероятно.

Карл не бе виждал Мортен толкова въодушевен, откакто се бе нанесъл в мазето преди три години.

— А ти какво колекционираш? — обърна се Карл към Мика, без изобщо да го интересува.

— Събирам антикварни очерци за централната нервна система.

Карл напразно се опита да подбере подходяща за случая физиономия. Смуглият Адонис се засмя.

— Знам: доста странна колекционерска тръпка. Но понеже съм дипломиран физиотерапевт и правоспособен иглотерапевт, навярно страстта ми към медицинската литература не е чак толкова необяснима.

— Запознахме се, когато преди две седмици ми се схвана вратът. Спомняш ли си как главата ми стоеше като закована?

На Карл по-скоро му бе убягнало кога главата на Мортен е била разкована.

— Поговори ли с Харди?

— Точно затова слязох при вас. Спомена, че при процедурите изпитал адски силна болка. Да не му заби игла в окото? — обърна се той към Мика и се засмя, но никой от двамата мъже не намери шегата за забавна.

— Не. Просто го боднах във все още незасегнати нерви.

— И той реагира?

— Нали точно това ти е казал — отвърна Мортен.

— Трябва да изправим Харди в седнало положение — настоя Мика. — Има чувствителност в няколко части от тялото си: участък от рамото и две точки в основата на палеца. Това е много обнадеждаващо.

— В смисъл?

— Убеден съм, че никой от нас няма представа колко се е борил Харди, за да стимулира сетивността си. Прогресът навежда на мисълта, че ако продължи да бъде толкова упорит, ще се научи да движи палеца на едната си ръка.

— Но говорим за един палец! Какво ще промени това?

— Всичко — усмихна се Мика. — Ще промени перспективите му за социална реализация, за работа; ще му даде възможност да се придвижва и да взема самостоятелни решения.

— За електрически инвалиден стол ли говориш?

В настъпилата пауза Мортен гледаше с възхищение завоеванието си. Кожата на Карл се сгорещяваше, а сърцето му се разтуптя.

— За електрически стол и за още много улеснения. Имам много контакти в здравеопазването, а Харди е човек, който заслужава да се борим за него. Разполагаме и с основания за надежди. Напълно убеден съм, че му предстоят грандиозни промени.

Карл замръзна. Стаята сякаш се стовари отгоре му. Краката му се подкосиха, очите му зашариха напосоки. Чувстваше се разтърсен като дете, неочаквано осъзнало как е устроен светът. И понеже тази емоция му беше почти непозната, той не знаеше какво друго да стори, освен да пристъпи напред и да притисне Мика в прегръдките си. Искаше да му благодари, ала думите заседнаха в гърлото му.

Усети потупване по рамото.

— Знам — увери го долетелият от небето ангел. — Знам какво изпитваш, Карл. Това е велико, неизразимо велико.

 

 

За късмет магазинът за играчки на площада в Алерьо все още работеше. Карл влезе да избере някоя джунджурия за внука на Мона — джунджурия, непригодна да се използва като оръжие.

— Здрасти — поздрави той момчето малко по-късно.

То стоеше в антрето на баба си и приличаше на невръстен бандит, който не се нуждае от помощни средства, за да нанесе ударите си.

Карл му подаде подаръка. Малкият грабна кутията с бързината на атакуваща змия.

— Добри рефлекси — отбеляза Карл, докато момчето отнасяше плячката си, и притисна Мона към себе си толкова плътно, че помежду им не можеше да се промуши дори стръкче трева.

Мона ухаеше омайно приятно и изглеждаше по-апетитна от всякога.

— Какво му даде? — попита тя и целуна Карл.

Как да си спомни, докато кафявите й очи го гледаха толкова отблизо?

— Ами… нарича се „флет-бол“ — прилича на палачинка, а като я хвърлиш, се превръща в топка. Времето за трансформация се настройва… или поне така мисля.

Мона го изгледа малко скептично. Май очакваше Лудвиг да измисли приложения на играчката, за каквито Карл не се беше сещал.

Този път Саманта се държа по-добре. Стисна му ръката, без да оглежда оплешивелите участъци от главата му.

Бе наследила очите на майка си. Карл недоумяваше как изобщо някой е направил тази богиня самотна майка. Едно от вероятните обяснения дойде, след като тя си отвори устата.

— Дано този път не наклепаш соса със сополи, Карл — и тя избухна в гърлен, неуместен смях.

Карл се опита да се включи, но неговият глас не кънтеше толкова гръмко.

Седнаха на трапезата. Карл се беше подковал безкомпромисно. Четири хапчета против диария от аптеката пресякоха чревната гимнастика и умът му беше изцяло настроен за контраатака.

— Е, Лудвиг. Харесва ли ти топката?

Момчето не отговори. Навярно защото си беше натъпкало устата с две шепи пържени картофи.

— Още при първото хвърляне я изстреля през прозореца — отвърна Саманта. — Като се нахраниш, ще слезеш да си я прибереш, чу ли?

Малкият продължаваше да мълчи, но поне майка му показа, че няма да остави прегрешението съвсем без последствия.

Карл погледна Мона. Тя само сви рамене. Явно той още се намираше в изпитателен срок.

— От дупката, която ти е пробил куршумът, изтече ли мозък? — поинтересува се Лудвиг след още две шепи пържени картофи и посочи белега върху слепоочието на Карл.

— Съвсем малко. Сега съм само два пъти по-умен от нашия министър-председател.

— Това не е особено постижение — изгрухтя отстрани Саманта.

— А как си със смятането? — попита малкият и за пръв път насочи бистрите си очи към Карл. Това можеше и да мине за контакт.

— Много ме бива — излъга Карл.

— Знаеш ли фокуса с 1089?

Как изобщо дете на неговата възраст успя да изговори такова число? На колко беше Лудвиг? На пет?

— Ще ти трябва лист хартия. — Мона извади тетрадка и молив от скрина зад гърба си.

— Сега си намисли едно трицифрено число и го напиши.

Трицифрено. Откъде мъник като него е чувал такава дума?

Карл кимна и записа 367.

— Сега го обърни.

— Да го обърна… Какво имаш предвид?

— Да напишеш 763, какво! Сигурен ли си, че от раната ти не е изтекло повече сиво вещество, отколкото си мислиш? — язвително се намеси очарователната млада майка.

Карл написа 763.

— Сега извади по-малкото число от по-голямото — изкомандва русият вундеркинд.

763 минус 367. Карл закри листа с ръка, за да не видят, че все още решава такива задачи, както го бяха учили в трети клас.

— Колко получи? — очите на Лудвиг светеха.

— Ъъъ… 396.

— Сега обърни резултата и го събери с 396. Колко се получава?

— 693 плюс 396, нали така? И да ти кажа сбора им?

— Да.

Карл извърши математическата операция, отново прикривайки листа с ръка.

— 1089 — пресметна той след кратко объркване с пренасянето на числата „наум“.

Лудвиг запищя от възторг, когато Карл вдигна глава. Даваше си сметка колко е шашардисан.

— Ама че работа, Лудвиг. Значи, с каквото и число да започна, накрая все ще се получи 1089?

— Нали точно това ти казах? — разочаровано изпуфтя малкият. — Ако обаче си намислиш 102 например, след първото изваждане ще получиш 99. Тогава добавяш една нула отпред: 099. Не забравяй, че числото винаги трябва да бъде трицифрено.

Карл кимна замислено.

— Умно хлапе — сухо отбеляза той и се усмихна на Саманта. — Сигурно се е метнал на майка си.

Тя не счете за нужно да му отговори.

— Саманта е сред най-талантливите математици в страната, но Лудвиг май ще я надмине — похвали го Мона и подаде чиния със сьомга на Карл.

Майка и син — замесени от едно тесто. Петнайсет части талант, десет части предприемчивост и шестнайсет части арогантност. Каква комбинация! Доста щеше да се измъчи Карл, докато се приобщи към това семейство.

* * *

Саманта и Лудвиг отправиха още няколко интелектуални предизвикателства към Карл и най-сетне го оставиха на мира. След още две порции пържени картофи, последвани от три топки сладолед, малкият се измори. Майката и детето се сбогуваха и си тръгнаха.

Мона се изправи пред Карл с искрящи очи.

— Презаписах часа си при Крис за понеделник — побърза да я извести Карл. — Обадих му се и се извиних за днешния пропуск. Просто от сутринта не съм подвил крак. Наистина, Мона.

— Не мисли сега за това. — Тя го притисна към себе си и Карл здравата се сгорещи. — Май си готов за малко креватна гимнастика. — И тя мушна ръка там, където всички здрави момчета бърникат по цял ден.

Карл си пое дъх през стиснати зъби. Колко проницателна жена. Дали не го е наследила от дъщеря си?

След задължителната увертюра Мона влезе да се „освежи“ в банята, а Карл седна на леглото с пламнали бузи, подпухнали устни и отеснели боксерки.

Мобилният му звънна.

— Кажи, Росе — малко троснато вдигна той. — Давай по-накратко, защото съм подхванал нещо важно — додаде той и забеляза как мъжката му гордост бавно се смалява.

— Даде резултат, Карл.

— Кое, Росе? И какво правиш още в Управлението?

— И двамата сме тук. Здрасти, Карл! — чу се гласът на Асад на заден план.

Да не би да си бяха спретнали купон в подземието?

— Открихме още един изчезнал. Сигнализирали са за него чак месец по-късно, затова първоначално сме го пропуснали.

— Аха. И с какво основание го свързахте с другите случаи?

— Нарекохме го делото „Вело Солекс“. Мъж се качва на мотопеда си „Солекс“ и потегля от Бренеруп на остров Фюн към жп гарата в Ейбю. Там заключва мотопеда за стойка и повече никой не го вижда. Потъва вдън земя.

— На коя дата е станало, казваш?

— На 4 септември 1987-а. И това не е всичко.

Карл погледна към банята. Оттам обектът на еротичните му желания издаваше женствени звуци.

— Побързай, Росе. Изплюй камъчето.

— Фамилията му е Хермансен, Карл. Таге Хермансен.

Карл смръщи вежди. И?

— Не се ли сещаш? — провикна се Асад. — Мие Ньорви спомена това име във връзка с първия съвместен случай на Филип Ньорви и Курт Ве.

Карл си представи галопиращите вежди на помощника си.

— Добре. Ще я видим тази работа. Браво на вас! А сега се прибирайте и двамата.

— И утре ще се видим в Управлението, нали? В девет сутринта? — прокънтя гласът на Асад.

— Утре е събота. Чувал ли си за почивни дни, Асад?

Разнесе се трополене. Явно Асад взе слушалката.

— Щом аз и Росе работим по време на шабат, и ти ще жертваш една събота за разходка до Фюн, нали?

Този въпрос не изискваше отговор, а представляваше манипулативно изнудване в резултат от вече взето твърдо решение.

Двайсет и пета глава

Септември 1987-а

Отпусната, изпълнена с очакване и обезумяла за никотин, Рита плъзна поглед по езерото Пеблинге. След две цигари ще се обърне към сивата тухлена сграда, ще позвъни на домофона, ще отвори кафявата врата и ще тръгне по стълбите към своето минало. Може пък пак да я огрее?

Тя се усмихна вглъбено и адресира усмивката към младеж, който я подмина тичешком в спортен екип. Той я изгледа предизвикателно. Въпреки че бе станала рано, изглеждаше великолепно. Магнит за мъжките погледи.

Лапна цигарата и проследи как спортистът спира двайсет метра по-нататък и започва да прави разтегателни упражнения, докато очите му търсеха сочната й пазва зад разтвореното палто.

„Днес няма да стане, сладурче, но може някой друг път“ — обещаваше погледът й, докато палеше цигарата.

В момента обаче вниманието й бе заето с Нете — много по-интересна личност от пубера, чийто мозък се клатушкаше между краката му.

Откакто разпечата писмото до тази сутрин, когато се метна в колата и подкара към Копенхаген, един въпрос непрекъснато се въртеше в главата й: защо Нете я вика в жилището си? Нали отдавна се бяха разбрали повече да не се срещат? Последния път Нете й показа пределно ясно, че не желае да я вижда.

— Заради теб ме изпратиха на острова, проклетнице. Ти ме подведе — изимитира я Рита между две дръпвания, докато спортягата се мъчеше да отгатне какво става.

Рита се засмя. Онези студени дни в дома за слабоумни през 1955 година бяха напълно болни времена.

* * *

В деня, когато Нете пристигна в дома в Брайнинг, Източна Ютландия, четири от по-леко засегнатите от умствено изоставане момичета се сбиха и под високия таван на сградата отекнаха викове, крясъци и настана ужасна олелия.

Рита обожаваше дните, през които се случва нещо. Изобщо не възразяваше да гледа как персоналът пердаши момичетата — дейност, усвоена от болногледачите до съвършенство.

Рита стоеше близо до входа, когато служителите въведоха Нете. Един бегъл поглед стигаше на Рита да се увери, че в дома постъпва нейна сродна душа. Бдителни очи, изплашени от насилието. Ала в тези очи пламтеше гняв. Жилаво момиче — точно неин тип.

Рита обожаваше гнева, защото той беше изконната й движеща сила. Докато крадеше портфейла на някой малоумник или разблъскваше онези, които й препречват пътя, я движеше именно гневът. Сам по себе си той не бе достатъчен, но чувството на афект й вдъхваше усещането, че е всесилна.

Настаниха новата през две стаи от Рита. Още на вечеря Рита реши да влезе под кожата на новодошлата. Каквото и да й струва, ще се сприятели с нея и в нейно лице ще намери съюзник.

Прецени я като две-три години по-малка от нея; наивна, зле дресирана, разумна, но още незапозната с живота и човешката същност, за да осъзнае, че всичко е игра. Рита щеше да я отрака.

Когато на малката й омръзне да кърпи чорапи по цял ден и започнат първите препирни с персонала, тя сама ще потърси утеха при Рита. И ще я получи. Преди букът да се е разлистил, двете с малката ще избягат — обеща си Рита. — През Ютландия на север, където ще се качат на някой риболовен катер от Вие Сене към Англия. Две хубави момичета бегълки винаги ще намерят моряци да ги приютят. Кой не би пожелал такива девойки в каютата си? Добре ще разклатят катера.

А като пристигнат в Англия, ще научат английски и ще си намерят работа. Стига да проявят усърдие, следващата им спирка ще бъде Америка.

Рита вече бе начертала плана. Оставаше само да намери с кого да го осъществи.

 

 

Не минаха и три дни, и проблемите на Нете започнаха. Тя чисто и просто задаваше твърде много въпроси. И понеже изпъкваше сред уродливите си, скудоумни посестрими, възприемаха питанията й като нападки.

— Давай го по-кротко — предупреди я в коридора Рита. — Не им показвай колко си умна, това няма да ти помогне. Прави каквото ти казват и не си отваряй устата много-много.

Хвана Нете за ръката и я дръпна към себе си.

— Обещавам ти да се измъкнеш оттук, но първо ми кажи очакваш ли посещение от някой близък.

Нете поклати глава.

— И ако някога се отървеш, няма да се прибираш у дома?

Въпросът видимо разтърси момичето.

— Какво имаш предвид с това „ако някога“?

— Нали не си въобразяваш, че ще те пуснат да си тръгнеш просто така? Колкото и да са хубави сградите, това е затвор. И макар пред теб да се открива изглед към фиорда и полетата, всички околни бразди са опасани от невидима бодлива тел. Мамицата му, няма как да преминеш през тази тел без моя помощ.

Неочаквано Нете се разкиска.

— Тук е забранено да псуваме — прошепна тя и смушка Рита с лакът.

Биваше си го това девойче.

* * *

Рита изпуши двете цигари и си погледна часовника: 10:58. Време да провре глава в леговището на лъва и да му строши зъбите.

Замалко да извика на младежа, облегнал се на едно дърво, да я изчака, но после си представи разкошната коса и заоблените форми на Нете и се отказа. Пишки — колкото искаш. Където и да се намираш по света, достатъчно е да щракнеш с пръсти — и готово.

Не позна гласа на Нете по домофона, но не се издаде.

— Неееете, колко се радвам да чуя гласа ти! — извика тя и бутна вратата, когато уредбата избръмча.

Навярно Нете действително беше болна. Не звучеше добре.

Мигът неочаквано безпокойство отмина, когато Нете отвори вратата и я погледна, все едно изминалите двайсет и шест години са само полъх на бриз и всички лоши чувства помежду им са забравени.

— Влизай, Рита. Изглеждаш чудесно. Благодаря, че спази часа.

Отведе я в дневната и я покани да седне. Все същите едри, бели зъби, сочни устни и сини очи, менящи израза си от леден в огнен и обратното с бързина, каквато Рита не бе наблюдавала у никой свой познат.

„Петдесетгодишна и все така привлекателна“ — помисли си Рита, докато Нете наливаше чай, обърната с лице към бюфета. Хубави, елегантни крака в изгладени панталони; прилепнала към тялото блуза, заоблени бедра и стегнато дупе.

— В добра форма ми изглеждаш, хубавице. Не ми се вярва да си болна от нещо, което няма начин да надвиеш. Не е вярно, нали? Излъгала си ме само за да ме примамиш в Копенхаген.

Нете се обърна към нея с чашите в ръка и топлина в очите, но не отговори. Пак старата безмълвна игра.

— Не очаквах да пожелаеш да ме видиш пак, Нете. — Рита се огледа.

Апартаментът не беше луксозно обзаведен, както се полага на жена, собственица на несметни богатства според медиите.

— Едва ли ще те изненадам, ако ти призная, че често мислех за теб.

Рита се усмихна: чашите бяха две, а не три.

Обърна се към прозорците. От адвоката нямаше и следа. Добре щяха да си прекарат.

 

 

Рита и Нете формираха страхотен тандем и персоналът веднага го забеляза.

— В детското отделение не ни достигат хора. — И връчиха на двете момичета по един комплект с лъжици.

В продължение на няколко дни Рита и Нете храниха безнадеждно дебилните едри деца, завързани към радиаторите, защото не можеха да седят мирно до масите. Тази дейност бе свързана с много мръсотия и се вършеше някак скрито, та печалната гледка да се потули. Нете и Рита съумяваха да се справят със задачата и дори се стараеха да опазват лицата на децата сравнително чисти. За награда им възложиха да се погрижат за хигиената и на отходното отвърстие на храносмилателната им система.

Рита повръщаше, защото там, откъдето идваше, лайна се виждаха само когато в редки случаи септичните ями преливаха при пороен дъжд. Нете обаче бършеше задници и сменяше омазани памперси, все едно цял живот не е правила друго.

— Лайната са си лайна — повтаряше тя. — А аз съм израснала в лайна.

И разправяше за кравешки фекалии, свински екскременти и конски фъшкии и толкова изтощителен труд, че в сравнение с него дребните задачи в дома й се стрували едва ли не почивка.

Нете обаче знаеше отлично, че не е почивка. Личеше си по тъмните кръгове под очите й и по проклятията, които сипеше по адрес на лекаря, изкарал я слабоумна с идиотския си IQ тест.

— Според теб някой от тукашните доктори има ли представа какво е цяла година да ставаш в четири сутринта, за да доиш крави? — ръмжеше Нете, когато пред очите й се мернеше някоя бяла престилка. — Дали някой от тях е помирисвал как смърди в обора, когато някоя от кравите получи възпаление на матката, което не минава от само себе си? Помирисвал — ама друг път! Затова да не ме изкарват глупачка само защото не съм чувала как се казва кралят на Норвегия.

След като в продължение на четиринайсет дни бърсаха уста и задници, двете момичета вече се движеха свободно до детското отделение и обратно. Рита поде кръстоносния си поход.

— Нете, ти влизала ли си при главния лекар? — питаше всяка сутрин тя. — Говорила ли си с някой от другите доктори? Главният написа ли становището си до общината? Изобщо досеща ли се, че съществуваш? — Въпросите валяха по-многобройни от картечен залп.

След още една седмица на Нете й дойде до гуша.

По време на следобедната почивка се огледа. Кривогледи очи, изгърбени тела, къси крака, налудничави очи. Изведнъж й просветна.

Тя беше една от онези, които обслужват, а това й се струваше абсурдно.

— Искам да говоря с главния лекар — заяви тя на една от болногледачките, но онзи я отмина с поклащане на глава.

Нете опита още няколко пъти и понеже никой не й обърна внимание, изкрещя искането си колкото й държи глас. Опитната Рита предотврати по-нататъшния развой на събитията.

— Ако продължаваш, наистина ще говориш с главния лекар, но преди това ще лежиш завързана в леглото и ще ти бият инжекции, за да ти затворят устата.

Нете отметна глава назад, за да избълва изречението още по-силно, ала Рита я спря:

— Има само два начина момичета като мен и теб да се махнат оттук: или с бягство, или след като претърпят стерилизация. Имаш ли представа колко бързо отсяват кои да бъдат подложени на манипулацията и кои — пощадени? След като комисията в социалното министерство разгледа предложените случаи, почти всички отпътуват за болницата във Вайле. Затова те питам пак, Нете: имаш ли близки отвън, които ще тъгуват по теб? Защото ако нямаш, избягай с мен, след като нахраним децата на вечеря.

Събитията, разиграли се през следващите две седмици, могат да се изброят съвсем набързо.

Същия ден те откраднаха две бели блузи и поли и излязоха през портата заедно с персонала. Спотаиха се зад близкия храсталак и постепенно се отдалечиха от дома. На следващата сутрин разбиха прозореца на къща, чиито стопани бяха заети в обора, и отмъкнаха малко дрехи и пари.

Добраха се до Силкебор в коша на мотоциклет „Нимбус“, но докато чакаха на автостоп по селския път за Вибор, ги засече полиция.

След бесен спринт по горските просеки двете момичета се изплъзнаха. Три дни спаха в ловджийска хижа и се хранеха с консервирани сардини.

Не минаваше нощ, без Рита да се пробва при Нете. Притискаше се до бялата й кожа и опипваше гърдите й, но Нете я отблъскваше с обяснението, че на света имало само два вида хора и затова било неестествено да спиш с вида, към който принадлежиш ти.

На третия ден консервите свършиха. Двете стояха няколко часа под шибащите мразовити дъждовни капки, преди шофьор на хладилен бус да се смили над прогизналите жени и да ги пусне да се подсушат с отпадъчни влакна в кабината. Наистина, перверзникът ги зяпаше като обезумял, но поне ги закара до Вие Сене.

Там намериха капитан на катер, който им смигна и заяви, че ще ги вземе на драго сърце. А ако се покажат сговорчиви, с удоволствие ще им съдейства да се качат на борда на английски кораб, за да отплават в открито море. Поне така обеща.

Първо обаче поиска да му се отплатят в натура. Нете поклати глава и мераклията се задоволи само с Рита. Позабавлява се с нея няколко часа и после се обади на брат си — младши полицай в Ньоре Сне’е.

Двете момичета схванаха какво е станало чак когато двама яки мъжаги от участъка в Рингкьобинг им щракнаха белезниците и ги поведоха към патрулния автомобил.

На следващата сутрин ги закараха до Келеровите заведения в Брайнинг и Нете и Рита най-сетне се сдобиха с възможността да проведат заветния разговор с главния лекар.

— Ти си едно презряно, непредсказуемо момиче, Рита Нилсен. Не само че си злоупотребила с доверието на персонала, ами и изобщо не си си постлала добре. Характерът ти е порочен, глупава си, лъжеш и си извратена. Ако оставя асоциален индивид като теб да се разхожда на свобода, ще си лягаш с всеки срещнат и обществото ще трябва да се грижи за нищожествата, пръкнали се от утробата ти. Затова в становището си написах, че в твоя случай е приложимо единствено принудително лечение, и то лечение, провеждано в продължение на години, та най-после да мирясаш.

Малко по-късно през деня ги качиха на задната седалка на черен ситроен и заключиха вратите. Отпред, върху седалката до шофьора, стояха становищата на главния лекар. Колата потегли към остров Спройо — острова на жените изгнанички.

— Изобщо не биваше да те слушам — хлипаше Нете, докато прекосяваха Фюн. — За всичко си виновна ти.

 

 

— Горчивичък е — отбеляза Рита след първата глътка от чая. — Ще ми направиш ли кафе?

Изведнъж по лицето на Нете се появи странно изражение. Все едно Рита бе протегнала подарък към нея и го бе дръпнала точно когато Нете бе посегнала да си го вземе. Очевидно обаче Нете изпитваше нещо много по-дълбоко от обикновено разочарование.

— Уви, нямам кафе — отвърна тя с изнемощял глас, сякаш целият й свят се срива.

„Сега ще предложи да ми направи друг чай“ — помисли си Рита, а вътрешно се забавляваше колко присърце взема ролята си на домакиня Нете.

Нете обаче не предложи нищо. Седеше объркана, все едно всичко е започнало да се движи на забавен каданс.

Рита поклати глава.

— Остави. Ако ти се намира малко мляко, ще му оправим вкуса — успокои я тя и доста се озадачи какво осезаемо облекчение се разля по лицето на Нете.

— Разбира се! — Нете скочи и изприпка до кухнята. — Само секунда и млякото пристига! — извика оттам тя.

Рита погледна чайника върху бюфета. Защо Нете не го сложи върху масата? Навярно не съответства на етикета, спазван от безупречните домакини. Какво ли разбираше Рита от трапезни обноски.

Тя се поколеба дали да не помоли и за чашка ликьор — или какъвто беше алкохолът в малката гарафа до чайника — но Нете влетя в стаята с каничка мляко и й наля с усмивка, твърде напрегната за толкова незначително усилие.

— Захар?

Рита поклати глава. Изведнъж Нете започна да се държи трескаво и някак припряно. Това събуди любопитството на Рита. Дали чайната церемония не представлява просто куртоазен ритуал, преди Нете най-сетне да протегне ръце към Рита и да й признае, че още се вълнува от нея и се радва, задето Рита е приела поканата й? Или причината за нервността на Нете се криеше другаде?

— Къде е адвокатът? — попита Рита с лукава усмивка.

Нете не се усмихна, но гостенката й не очакваше подобно нещо.

Рита отдавна бе прозряла лъжата на Нете. Нямаше да се появи никакъв адвокат, Рита нямаше да получи десет милиона, а Нете си беше здрава-здравеничка.

Оставаше да си изиграе умело картите, за да не се окаже, че напразно се е разкарвала дотук.

„Внимавай, намислила е нещо“ — каза си Рита и кимна, когато Нете обясни, че адвокатът се е забавил, но ще пристигне всеки момент.

Нете вече ставаше смешна. Толкова красива и богата, а съвсем прозрачна.

— Кой ще я гаврътне на екс? — разсмя се Нете и вдигна чашата си.

„Колко бързо си промени настроението“ — обърка се Рита, докато пред очите й се заизнизваха картини от миналото.

Нима Нете действително си спомня ритуала, когато по изключение се случеше момичетата да вечерят без надзор и никой не им шъткаше? Тогава те започваха да си представят, че са свободни и се черпят в увеселителния парк „Дюрехаусбекен“. Вдигаха чашите с бира и му отпускаха края.

— Кой ще я гаврътне на екс? — провикваше се неизменно Рита и момичетата дружно пресушаваха чашите с чешмяна вода.

Всички се смееха, с изключение на Нете, която седеше в ъгъла и се взираше през прозореца.

По дяволите, наистина ли Нете си спомняше този ритуал?

Рита й се усмихна с предчувствието, че се очертава хубав ден, поднесе чаената чаша към устните си и изпи горчилката на един дъх.

— АЗ го направих! — извикаха в хор те, избухнаха в гръмогласен кикот и Нете отиде до бюфета да налее още чай.

— Не искам повече, благодаря — през смях отказа Рита. — Ама ти наистина си го запомнила! — възкликна тя и повтори техния боен вик. — Ех, че луди времена бяха тогава!

И тя разказа няколко истории за номера, които бе извъртяла на персонала заедно с две-три момичета от дома на острова.

Странно как настроението в този апартамент неочаквано извика толкова много спомени, при това не само лоши.

Нете остави чашата си върху масата и се засмя с по-различен тембър. Зад привидната веселост, изглежда, се спотайваше нещо друго, но преди Рита да реагира, Нете я прониза с поглед и подзе спокойно:

— Да бъдем откровени, Рита. Ако не се беше появила в живота ми, положително щях да изживея младостта си нормално. Ако ме беше оставила на мира, никога нямаше да се озова на остров Спройо. Щях бързо да усвоя правилата за поведение в Брайнинг. Ако ти не беше съсипала всичко, лекарите щяха да разберат, че съм нормална — че съм виновна не аз, а средата, в която съм израснала — и да ме пуснат, защото не представлявам опасност. Защо ти трябваше да ме повличаш със себе си?

„Такава ли била работата?“ — помисли си Рита. Нима Нете я бе повикала, за да си разчистят сметките? В такъв случай е сбъркала адреса. Преди Рита да потегли към Колинг, малката кучка ще плати не само билета дотук в десетократен размер, но ще отнесе и як пердах.

Рита се закашля. Искаше да отвърне, че този чай има вкус на отрова, а Нете никога не би се измъкнала нито от Спройо, нито от Брайнинг, без да я стерилизират; че Нете е просто една тъпа пачавра и е време да се научи да поема отговорност за собствените си постъпки. Ала Рита мълчеше, защото, да му се не види и късметът, точно в този миг устата й взе, че пресъхна.

Хвана се за гърлото. Така се чувстваше, когато получаваше алергичен пристъп заради консумация на морски дарове или ужилване от пчела. Кожата й започна да гори като опарена с коприва, светлината пронизваше болезнено очите й.

— Какво, по дяволите, имаше в този чай? — простена тя и се огледа, изгубила ориентация.

И хранопроводът й започна да гори. Ставаше все по-лошо.

Фигурата пред нея се изправи и се приближи. Гласът стана благ, но удивително кух:

— Добре ли си, Рита? Защо не се облегнеш малко назад? Иначе ще вземеш да паднеш от стола. Ще повикам лекар. Навярно получаваш удар. Зениците ти са се побъркали.

Рита едва ли поемаше дъх. Бакърените съдове по лавиците пред нея започнаха да танцуват, ударите на сърцето в гръдния й кош се усилиха, после отслабнаха.

Протегна ръка, натежала като олово, към силуета отпред. За секунда той заприлича на животно, изправено на задните си крака и извило хищно нокти към нея.

После ръката й се отпусна, а пулсът й почти замря за миг.

Образът пред очите й изчезна, а с него и светлината.

Двайсет и шеста глава

Ноември 2010-а

Тя го събуди с процеждащи се между щорите слънчеви лъчи и трапчинки — толкова дълбоки, че да се скриеш в тях.

— Време е да тръгваш, Карл. Днес ще ходиш до Фюн с Асад!

Целуна го и вдигна щорите догоре. Тялото й видимо бе олекнало след снощните лудории. Тя изобщо не коментира четирикратните му панически спринтове до тоалетната. Не му хвърли нито един смутен поглед въпреки безбройните граници, които той прекрачи по принуда. Мона, жена с изграден характер, му показа недвусмислено какви са намеренията й към него.

— Ето, Карл — тя постави подноса под носа му. Лъхна го апетитно ухание, а сред изкушенията лежеше ключ. — Твой е. — Мона наля кафе. — Пази го.

Карл го взе и го претегли в дланта си. „Нищо и никакви два грама и половина, а отключва вратите към рая“ — мина му през ума.

Обърна пластмасовия ключодържател и прочете надпис с големи печатни букви: „ЛЮБОВЕН КЛЮЧ“.

Етикетът никак не му допадна.

Защото беше доста оръфан.

 

 

Четири пъти звъниха на Мие Ньорви — и четирите пъти без успех.

— Ще се отбием да проверим дали са вкъщи.

Карл вече караше служебния автомобил към Халскоу и моста над Големия белт.

Завариха къщата в състояние на зазимена каравана. Спуснати капаци пред прозорците, празен гараж. Бяха спрели дори водата, установи Карл, след като завъртя кранчето на градинския маркуч.

— Нищо не се вижда — отбеляза Асад с нос, приклещен между два капака от задната страна на къщата.

„По дяволите!“ — ядоса се Карл. Стопаните бяха офейкали.

— Да влезем. — Асад извади джобното си ножче.

Този човек нямаше никакви задръжки.

— За бога, Асад, прибери ножа. На връщане пак ще се отбием. Може дотогава да се приберат.

Карл обаче не възлагаше надежди на предположението си.

— Ето това е Спройо. — Карл посочи през стоманените въжета на моста над Големия белт.

— Не изглежда толкова страшен като някога — отбеляза Асад с крака, опрени на жабката. Този човек не знаеше ли как се седи нормално в кола?

— Тук ще завием. — Карл свърна от мостовото платно към спусната бариера. — И ще спрем.

— А после? За да се върнеш на моста, ще трябва да дадеш назад. Полудя ли?

— Ще включа аварийните и няма да ни блъснат. Не виждам друг начин, Асад. Ако тепърва се втурнем да искаме разрешение, ще ни отиде целият ден.

След по-малко от две минути късоподстриганата жена се устреми право към тях. Носеше крещящо оранжево яке с напречни светлоотразителни ленти и елегантни обувки на висок ток. Комбинация, която подканваше към размисъл.

— Нямате право да спирате тук. Ако обичате, незабавно отместете колата! Ще вдигнем за малко бариерата, за да продължите към Фюн или да се върнете в Зеландия, и то възможно по-скоро.

— Казвам се Карл Мьорк от специален отдел „Q“ — представи се сухо той и й протегна значката си. — Това е моят помощник. Разследваме убийство. Имате ли ключ за това място?

Сведенията произведоха известен ефект, ала дамата не възнамеряваше да абдикира изцяло от служебните си задължения. Отстъпи две-три крачки назад и долепи ухо до подвижната радиостанция. Размени няколко реплики с колегите си и се обърна към Карл и Асад важно-важно, все едно на плещите й лежи отговорността на целокупното чиновническо съсловие.

— Говорете — подаде тя уоки-токито на Карл.

— Казвам се Карл Мьорк, работя в специален отдел „Q“ в Копенхаген. С кого разговарям?

Човекът отсреща се представи. Навярно някоя важна клечка от администрацията по поддръжката на моста в Корсьор.

— Разберете: нямате право на достъп до Спройо без специално разрешение — отсече той.

— Знам. По същата логика човек няма право да вади пистолет срещу масов убиец, освен ако не е действащ професионален полицай, нали? Така е устроен светът. Отлично разбирам в какво положение се намирате. Но в момента не разполагам с никакво време за губене. Разследваме няколко отвратителни престъпления, а те явно са тръгнали именно от остров Спройо.

— Какви престъпления?

— Рангът ми не позволява да навлизам в подробности. При необходимост се обадете на директора на полицията в Копенхаген. Той ще потвърди, че се ползвам с официално разрешение. Работа за две минути.

Доста оптимистично преувеличение. Понякога отнемаше четвърт час само да се свържеш със секретарката на директора, защото напоследък в Управлението бяха затрупани с работа.

— Така и смятам да направя.

— Чудесно. Радвам се. Хиляди благодарности — прекрати връзката и подаде радиостанцията на жената с оранжевите одежди. — Отпусна ни двайсет минути. Ако бъдете така добра да ни разведете из острова, бихме искали да ни поразкажете какво знаете за женския дом.

 

 

От някогашния вид на сградите не било останало почти нищо заради множеството преустройства, обясни тяхната екскурзоводка.

— В другия край на острова, до брега, се намирала малка къща, наречена „Свободата“. Там разрешавали на жените да пребивават през деня в продължение на седмица. Смятали го за своеобразен отпуск. Навремето, преди да настанят жени тук, използвали къщата за карантинна станция, където затваряли моряци, заболели от чума. Сега сградата вече я няма — жената ги въведе в затворено имение, където гигантско дърво хвърляше сянка върху паветата.

Карл огледа четирите околни крила.

— Къде са живели момичетата?

— Горе, зад малките тавански прозорци. Днес всичко е преустроено и там се провеждат конгреси и прочее.

— С какво са се занимавали момичетата? Имали ли са правото сами да решават?

— Не мисля — сви рамене тя. — Отглеждали са зеленчуци, прибирали са жито, хранели са животни. А вътре имало шивашко ателие. — Тя посочи източното крило. — Явно слабоумните са се показали много умели в ръкоделието.

— Момичетата слабоумни ли са били?

— Така се говори. Едва ли всички са отговаряли на тази диагноза. Искате ли да видите изолатора? Все още не е съборен.

Карл кимна. Искаше, и още как.

Прекосиха трапезария с висока, синя дървена ламперия и хубав изглед над водата.

— Тук са се хранели само въдворените момичета. Персоналът си имал отделна столова. Не се допускало никакво смесване. В другия край на сградата живеели директорката и нейната заместничка. Стаите им не са запазени в предишния вид. След мен.

И тя ги поведе по стръмно стълбище. Горе ги завари още по-окаяна обстановка. До едната стена на тесния коридор стоеше продълговато мозаечно корито, до другата — върволица от врати.

— Живеели са по две в стая и им е било тясно. — Жената посочи ниския таван и скосената стена.

Отвори вратата към дълго помещение със складирани мебели, рафтове, закачалки — всички снабдени с номера.

— Тук момичетата са държали вещите, за които в стаите им не е достигало място.

Оранжевото яке ги помоли отново да излязат в коридора и посочи съседна вратичка, заключена с два огромни катинара.

— Това е изолаторът. При непослушание затваряли момичетата тук.

Карл пристъпи напред и влезе през ниската дъсчена врата. Озова се в тясна килия — мястото стигаше колкото човек да легне по дължина само настрани.

— Понякога ги оставяли тук за няколко дни, друг път — за повече. Случвало се да ги завързват и ако продължавали да буйстват, им биели инжекции. Едва ли е било весело.

Доста меко казано. Карл се обърна към Асад. Смръщил вежди, той изглеждаше пребледнял.

— Добре ли си, Асад?

Помощникът му кимна.

— Просто и преди съм виждал същите следи.

Изпод наскоро положената боя личаха дълбоки бразди.

— Някой е дращил с нокти по вратата, Карл. Вярвай ми.

Олюлявайки се, Асад излезе навън и се подпря на стената.

Навярно един ден щеше да му разкаже какво преживяване му е оставило такива белези.

Уоки-токито на екскурзоводката им изпиука.

— Да — обади се тя и изражението й се измени за две секунди. — Добре, ще предам.

Придоби силно обиден вид и затъкна радиостанцията в колана си.

— Шефът ми поръча да ви предам, че изобщо не е успял да се свърже с началника на полицията, а мои колега са ни засекли на мониторите си да се разхождаме из района. Началникът нареди да се махате оттук. И то незабавно.

— Извинявайте. Оправдайте се с мен: аз ви подведох. Благодарим за обиколката. Видяхме достатъчно.

 

 

— Добре ли си, Асад? — попита той след продължително мълчание.

Прекосяваха Фюн.

— Да, да. Не се тревожи — поизправи се на седалката. — Хвани 55-и изход — и посочи картата на джипиеса.

Нима непоправимият бъбривец този път отказваше да изплюе камъчето?

— След шестстотин метра завийте надясно — съобщи джипиесът.

— Няма нужда да ме напътстваш, Асад. Нали навигацията работи.

— После ще хванем 329-о шосе към Хинева — продължи невъзмутимо помощникът му. — Оттам до Бренеруп има само десетина километра.

Карл въздъхна. На него в момента дори десет километра му се струваха много.

Асад продължи да коментира на всяка двайсета секунда и накрая посочи местоназначението им.

— Таге е живял в тази къща — отбеляза той, изпреварвайки джипиеса с две секунди.

Каква ти къща! Постройката представляваше боядисана в черно барака от дървесина, по която, от основите до очукания покрив от гофрирана ламарина, личаха годишни пръстени. За направата на бараката бе използван разнообразен материал, явно останал от други строежи: газобетонови блокчета, етернитни плоскости. „Определено не краси пейзажа“ — помисли си Карл, слезе от колата и си поприглади панталона.

— Сигурен ли си, че ни очаква? — попита той, след като позвъни за пети път на вратата.

— Разбира се — кимна Асад. — Изключително симпатична събеседница. Заекваше малко, но уговорката ни си е уговорка.

„Симпатична събеседница“? И как точно го бе разбрал по телефона?

Първо чуха кашлица, после стъпки. Обитателката поне даде признаци на живот.

Оказа се, че жената кашля заради увредени от цигарите дробове, заради котешки косми и изпит алкохол. Ала въпреки тези очевидни поражения и жилището, напълно негодно за обитаване, възрастната жена на име Мете Шмал се движеше с грацията на кралица.

— Д… двамата с Таге н… не бяхме ж…женени, но а…адвокатът не виждаше п…пречки да получа к…къщата, ако се в…включа в търга.

Тя запали цигара — със сигурност не първата за деня.

— К…когато най-после я оцениха, с…струваше д…десет хиляди крони, а навремето т…това бяха м…много пари.

Карл се огледа. Доколкото си спомняше, в края на деветдесетте една видеокамера струваше приблизително десет бона — висока цена за електронно устройство, но не и за цяла къща. От друга страна, кой не би предпочел да притежава първокласна техника вместо съборетина от бракувани строителни материали?

— Т…таге живееше тук. — Мете отстрани нежно две котки с вирнати опашки. — Н…никога не влизам тук. Б… би било нередно.

Тя бутна врата с налепени по нея стари реклами на различни фирми за смазочно масло и ги лъхна още по-тежка смрад.

Асад застана на прага и откри източника на зловонието в помещението: пет бутилки от вино в ъгъла до леглото с наслагвания от урина на дъното. Съдейки по помътнелия вид на стъклото, Карл прецени, че някога бутилките са били пълни догоре.

— Т…тези трябваше да ги изхвърля. — Жената ги запокити в бурените пред къщата.

Бяха се озовали в работилница за ремонт на велосипеди и мотопеди. Пръснати инструменти, ръждясали железа и легло с чаршафи, чиито цвят почти съвпадаше с цвета на омазнения с масла под.

— Таге не спомена ли къде отива, когато излезе през онзи ден?

— Не. И…изведнъж с…стана много потаен.

— Ясно. Може ли да огледаме?

Тя им даде знак, че мястото е на тяхно разположение.

— Откакто м…местните полицаи идваха т…тогава, н…никой не се е вясвал — тя пооправи скупчената върху леглото кувертюра. Това, разбира се, изобщо не подобри гледката.

— Готини плакати. — Асад посочи страниците от еротичните списания.

— Отпреди нашествието на силикона, дамската самобръсначка и татуировъчната игла — изсумтя Карл и посегна към тесте разпилени листове, пръснати върху картон от яйца, пълен с метални топчета.

Не допускаше някой предмет от цялата неразбория да им подскаже нещо ново за съдбата на Таге Хермансен.

— Таге да е споменавал името Курт Ве? — попита Асад.

Мете поклати глава.

— А някой друг?

— Н…не си спомням. Н… най-често говореше за „Крайдлер-Флуретер“, „Пукер“ и… „СКО“.

По лицето на Асад се изписа недоумение.

— Това са марки мотопеди. Бръм-бръм, нали се сещаш? — Карл завъртя въображаема ръчка за подаване на газ. — Таге остави ли някакви пари? — обърна се той към Мете.

— Н…нито крона.

— Имаше ли врагове?

Тя се засмя, а смехът й неочаквано премина в кашлица. Пристъпът се уталожи, тя избърса насълзените си очи и погледна Карл с повече от красноречива физиономия.

— В…вие к…как мислите? — посочи обстановката. — Т…това тук не ми прилича на с…спретнат дом.

— Добре, навярно съседите не са били очаровани от състоянието на къщата, но пък никой не се е опитал да навреди на вас, новата собственица. Явно не това е причината за изчезването на Таге, нали? Хрумва ли ви друго обяснение за мистериозното му потъване в неизвестност?

— Н…не.

Карл забеляза колко съсредоточено Асад човърка плакатите на стената. Да не се опитваше да ги свали, за да си ги вземе вкъщи?

Неочаквано Асад размаха плик.

— Висеше горе.

Асад посочи карфица, забучена в талашитена плоскост над едно от голите момичета.

— Виж дупчицата. Пликът е бил закачен с две карфици.

Карл присви очи. Щом го казваше Асад, значи отговаряше на истината.

— Едната карфица е паднала, пликът е увиснал само на другата и се е скрил зад плаката.

— И какво му е интересното на този плик? — поинтересува се Карл и го взе.

— Празен е, но погледни какво пише отзад.

— „Нете Хермансен, алея «Пеблинге» 32, 2200 Копенхаген С“ — прочете Карл.

— А сега го обърни и погледни пощенското клеймо.

Карл го послуша. Макар и позаличена, датата се четеше.

28.08.1987-а. Само седмица преди изчезването на Таге.

Изобщо не беше задължително писмото да изиграе някаква роля, защото при огледа на домове на потънали в неизвестност полицията по правило и съвсем закономерно винаги откриваше именно вещи, свързани с дните, непосредствено предшестващи изчезването на притежателя им. Но къде се е чуло и видяло някой да разчисти жилището си от датирани предмети, преди да изчезне? Би го сторил само ако иска целенасочено да прикрие следите си. Например, в случай че е решил съзнателно да мине в нелегалност.

Карл погледна Асад. Очевидно през главата на помощника минаваха хиляди мисли.

— Ще се обадя на Росе — промърмори той и набра номера й. — Искам непременно да я уведомя за този плик.

Карл обхвана с поглед сервиза. В плика положително е имало писмо. Дали то не се криеше зад плакатите, под леглото или в кошчето за смет? Налагаше се да пристъпят към по-подробен оглед.

— Между другото, знаете ли коя е Нете Хермансен, госпожо Шмал?

— Не. Но съдейки по фамилията, явно е роднина на Таге.

* * *

След едночасово безрезултатно ровене из вещите, останали от Таге, и четирийсет и пет минутно шофиране през Фюн Карл и Асад отново поеха по огромния мост между Фюн и Зеландия. Пилоните на гигантското съоръжение почти пробиваха облаците.

— Пак този отвратителен остров — промърмори Асад и посочи Спройо, изплувал от мъглата пред тях.

Загледа се безмълвно нататък, после се обърна към Карл:

— Ами ако Херберт Сьонерскоу и Мие Ньорви още не са се прибрали?

Карл също се взря в острова, докато го подминаваха. Изглеждаше толкова безметежен; активен участник в поддръжката на моста. Белият фар се извисяваше царствено върху зеления хълм. Закътани в ниското се виждаха приветливите жълти сгради, зелените поля, буйните храсти.

Росе бе нарекла острова „преддверие на ада“. Карл усети как изведнъж злодеянията, вършени там, се процеждат през мантинелата и призраци от миналото се изправят пред него — с разранени души и белези по голата кожа на корема. Наистина ли датската държава бе одобрявала — какво ти! — дори насърчавала подобни издевателства, превръщайки в свои оръдия високообразовани лекари и социални служители? Струваше му се ужасно необяснимо. И все пак. И в съвременна Дания не липсваха примери за екстремни случаи на дискриминация. Явно просто още не бе назрял моментът да прераснат в скандали.

Карл поклати глава и увеличи скоростта.

— Какво каза преди малко, Асад?

— Попитах как ще действаме, ако Херберт и Мие още не са се прибрали.

Карл извърна глава към Асад.

— Онова джобно ножче е още у теб, нали?

Помощникът кимна. Двамата с Карл постигнаха единодушие: ще влязат в кабинета на Филип Ньорви и ще проверят в какво се състои случаят на Нете Хермансен, пък ако ще и да престъпят закона. Дори и да се опитат да издействат съдебна заповед за обиск, успехът на начинанието се очертаваше като твърде съмнителен.

Мобилният на Карл звънна. Той включи високоговорителя.

— Къде си, Росе?

— Когато Асад се обади, тъкмо влизах в Управлението. Предпочитам да работя, вместо да скучая у дома. Поразрових се тук-там — Росе звучеше силно превъзбудена — и открих нещо, което направо ме шашардиса. Само си представете! На адреса в „Ньоребру“, написан върху празния плик, все още живее жена на име Нете Хермансен. Не е ли яко, а?

Асад вдигна одобрително палец.

— Днес сигурно е вече възрастна?

— За възрастта й не съм проверявала, но виждам, че допреди време е била регистрирана под името Нете Росен. Великолепно, а? Направо се изкушавам и аз да се прекръстя. Росе Росен. Звучи чудесно, нали? Току-виж пък въпросната госпожа ме осиновила. Може да мине за моя майка.

Асад се засмя, а Карл се въздържа от коментар. За пред Росе не беше в течение на личния й живот. Разбереше ли тя, че се е ровил из семейните й дела и е говорил с истинската Юрса, Карл щеше здравата да загази.

— Добре, Росе. По-късно ще решим как да процедираме с Нете Хермансен. А ти провери до какви нейни данни ще успееш да се добереш, става ли? В момента пътуваме за Халскоу, за да прегледаме картотеките на Филип Ньорви. Има ли още нещо ново?

— Да. Благодарение на един журналист, казва се Сьорен Брант, събрах допълнителни подробности за личността и делата на Курт Ве. Човекът е събирал материали за партията, чийто основен идеолог е Курт Ве.

— „Праволинейност“?

— Курт Ве не се е съобразявал твърде с принципите, за които претендира политическото му творение. Изобщо доста неприятен тип. Срещу него са били подавани искове и повдигани обвинения, но не е бил осъждан нито веднъж, колкото и невероятно да звучи.

— Какво по-конкретно имаш предвид?

— Още не съм се запознала с всички детайли. Сьорен Брант ще ми изпрати допълнителни материали. Междувременно преглеждам стари протоколи. Благодарете се, че съм се нагърбила с тази задача, защото хич не си умирам да се ровя из документи.

Карл кимна. Напълно споделяше негативизма й.

— Срещу Курт Ве е било предявено и обвинение за изнасилване. Впоследствие е попаднало в съда. По-късно със съдействието на „Безплатна юридическа помощ“ са подадени искове три пъти: през 1967-а, 1974-та и 1996-а — заради многократни расистки изказвания, подклаждане към дискриминация, накърняване на частна собственост, уронване на престиж. Всички обвинения са отхвърлени. Само в редки случаи за решението е представена убедителна обосновка — по мнение на Сьорен Брант. Обикновено като мотив съдът посочва недостиг на доказателства.

— Обвинения в убийство?

— Преки — не; по-скоро косвени. Обвиняват го, че е извършил няколко насилствени аборта. Това смята ли се за убийство?

— Вероятно да. Със сигурност е тежко престъпление, ако е извършено без съгласието на жената.

— Така или иначе си имаме работа с човек, който през целия си живот е прокарвал ясна граница между така наречените низши хора и доблестните граждани. Отзивчив лекар, става ли въпрос да лекува бездетни датчани, но истински злодей, ако помощта му потърсят социално ощетени жени с проблемна бременност.

— Какви конкретно са действията му? — Карл не бе забравил намеците на Мие Ньорви. Навярно сведенията на Росе щяха да ги потвърдят.

— Както казах, присъдата все му се е разминавала, но на няколко пъти комисията по лекарска етика е назначавала проверки на практиката му поради съмнения, че е отстранявал ембриони от бременни пациентки без тяхното съгласие и знание.

Карл усети как Асад потръпна на съседната седалка. Дали бе изпитвал на свой гръб какво е да те нарекат „низш човек“?

— Благодаря, Росе. Ще го обсъдим, щом се върнем в Управлението.

— Ей, чакай малко, Карл. Един от сподвижниците на „Праволинейност“, Ханс Кристиан Дюрман от Сьонербор, преди няколко дни се е самоубил. По този повод се свързах с журналиста Брант. Той публикува в блога си статия относно евентуалната връзка между някогашните деяния на Курт Ве и решението на Дюрман да сложи край на живота си.

— Изрод — процеди Асад. От неговите уста квалификацията прозвуча още по-тежко.

 

 

Завариха къщата в Халскоу безлюдна — каквато беше и сутринта. Асад бръкна в джоба си и се насочи към задния двор, но Карл го спря.

— Почакай малко. Я се качи за момент в колата.

Карл пресече улицата и почука на бунгалото отсреща.

Показа полицейската си значка и жената я огледа ужасена. Понякога служебните атрибути въздействат респектиращо, друг път срещат презрение.

— Нямам представа къде са Херберт и Мие.

— Поддържате ли близки отношения с тях?

Жената се поотпусна малко.

— Добри приятели сме. На две седмици играем бридж.

— Някакви предположения къде са в момента? Да имат някъде хижа, вила? Деца?

— Не ми се вярва. От време на време пътуват и двамата с мъжа ми се отбиваме да поливаме цветята, ако дъщеря им не успее да намине. Услуги по съседски, както се казва. И ние имаме растения, които изискват грижи в наше отсъствие.

— Капаците пред прозорците са спуснати. Значи едва ли ще се върнат до няколко дни.

— Сигурно. — Тя се хвана за тила. — И нас това ни безпокои. Да не е станало някакво престъпление?

Карл поклати глава и благодари за съдействието. Тъкмо женицата щеше да стои нащрек и да наблюдава дали има раздвижване в отсрещната къща.

Карл мина покрай служебната кола и установи, че Асад вече е изфирясал. Завари капаците от задната страна на къщата повдигнати, а прозорците зад тях — открехнати. Нито следа от нож, нито резка. Асад не го правеше за пръв път.

— Слез в мазето! — извика отвътре Асад.

 

 

Картотечните шкафове, слава богу, още си стояха непокътнати. Навярно изчезването на стопаните не беше свързано с посещението на полицията.

— Хермансен! Това е първото име, което трябва да проверим — поръча Карл.

Само след двайсет секунди Асад вече държеше папката.

— Лесна работа, на буква „Х“. Обаче Таге Хермансен няма.

Подаде папката на Карл, а той извади съдебния акт. „Курт Ве срещу Нете Хермансен“ — пишеше отгоре. Следваше фактологията на процеса от 1955-а в хронологичен ред, печатите на съдебния окръг, фирменото лого на адвокат Филип Ньорви.

При бърз прочит на документацията се появяваха изрази от рода „обвинения в изнасилване“, „твърдения, че му е платила, за да прекъсне бременността й“. Всички доказателства в съдебния акт се тълкуваха в ущърб на Нете Хермансен. Съдът бе оправдал обвиняемия — документите го потвърждаваха, но липсваше информация какво се е случило с ищцата Нете Хермансен.

Мобилният на Карл звънна.

— В момента не е много удобно, Росе.

— Удобно е, удобно е. Слушай: Нете Хермансен е била въдворена на остров Спройо през периода 1955-1959-а. Е, какво ще кажеш?

— Вече се досещах — отвърна Карл и претегли медицинския картон.

Лек като перце.

 

 

След петнайсет минути натовариха всички картони в багажника на полицейския автомобил.

Тъкмо хлопнаха капака, по хълма се зададе зелен микробус. Вниманието на Карл привлече не самото превозно средство, а начинът, по който водачът рязко намали.

Карл се изправи и се вторачи в микробуса. Шофьорът видимо се колебаеше дали да спре, или да ускори.

Загледа се в къщите, покрай които минаваше. Дори да търсеше определен номер, те бяха ясно изписани и не се изискваше чак такова усилие да ги прочетеш.

Микробусът се плъзна покрай Карл. Шофьорът извърна глава и се видя само бялата му вълниста коса.

Двайсет и седма глава

Септември 1987-а

Докато гледаше как Зеландия се изнизва пред прозорците на влака, той се почувства цар. „Бързоходен марш към щастието“ — помисли си и пъхна крона в шепата на момче в купето.

Да, днес беше денят на неговото коронясване; денят, в който ще се сбъднат най-дръзновените му мечти.

Представи си как Нете посяга към косата си и малко свенливо го кани да влезе. Вече усещаше договора за дарение в ръката си; документът, по силата на който ще му прехвърлят десет милиона долара: за задоволство на данъчните и за негово вечно щастие.

Ала когато се изправи пред Централната гара със съзнанието, че му предстои да намери улицата на Нете и да стигне дотам за по-малко от половин час, безпокойството го връхлетя.

Дръпна рязко вратата на най-близкото такси и попита шофьора колко горе-долу ще му струва. И понеже съобщената сума надвишаваше наличните му средства, помоли таксиджията да го закара, докъдето му стигнат парите. Изсипа монетите в шепата на шофьора. Мъжът потегли и спря след седемстотин метра на площада във „Вестербру“ с указанието да мине за по-напряко през Театралния пасаж и на спринт покрай езерата.

Таге не беше свикнал да напряга тялото си. Чантата през рамо удряше хълбока му, потта се процеждаше през новите му дрехи и под мишниците на сакото се образуваха тъмни петна.

„Ще закъснееш, ще закъснееш, ще закъснееш“ — отекваше всяка стъпка по пътеката в главата му, докато го задминаваха бегачи от различни възрасти.

Всяка изпушена цигара свиреше в дробовете му, всяка изпита бира и всяко уиски със сода натежаваха в изнемогващите му крака.

Разкопча си сакото и се помоли на Господ да спази уречения час. Пристигна в 12:35. С петминутно закъснение.

Затова в очите му избликнаха сълзи на признателност, когато Нете му отвори. Подаде й поканата — точно както гласяха указанията й от писмото.

Таге се почувства жалък в хубавия апартамент. Жалък пред най-добрата си приятелка, която днес, вече зряла жена, го посрещна с отворени обятия. Разнежи се почти до сълзи, когато тя го попита как е и му предложи чаша чай, а две минути по-късно услужливо му доля.

Щеше да й каже толкова много неща, ако внезапно не му бе прилошало. Щеше да й признае, че винаги я е обичал; че срамът от подлата му постъпка почти го е съсипал. Щеше да падне на колене и да я помоли за прошка, но изведнъж му се догади ужасно и преди да се усети, оповръща хубавото си ново сако.

Тя го попита дали му е лошо и му предложи още чаша чай или вода.

— Тук не е ли ужасно горещо? — простена той, докато се опитваше да си поеме дълбоко дъх, ала дробовете му не се подчиняваха. Докато тя изтича да донесе вода, той се хвана за сърцето с ясното съзнание, че умира.

 

 

Нете огледа сгърчилото се странично върху стола тяло, облечено в противно сако. През годините Таге бе напълнял повече, отколкото тя си бе представяла. Дори само тежестта на горната част на туловището му щеше да я събори, когато Нете го килна напред, за да го подхване подмишниците.

„О, боже — помисли си тя и хвърли поглед към махалото на стенния часовник. — Ще отнеме твърде много време.“

Пусна тялото и го остави да тупне върху пода. Носът и челото на Таге се удариха с хрущене в килима. Само дано съседът отдолу не дотърчи да проверява какво става.

Тя коленичи и бутна тялото силно, та да се претърколи в средата на килима. После издърпа килима с трупа до прага към дългия коридор и огледа обезсърчено протежението му. По дяволите, защо изобщо не й дойде на ума, че няма как да издърпа тялото по кокосовата пътека, с която бе застлан коридорът, пък дори и с помощта на килима? Щеше да се получи твърде силно триене.

Тя дръпна тялото с всички сили, заобиколи ъгъла и го изкара в коридора, но там се отказа.

Прехапа долната си устна. Рита вече й създаде достатъчно затруднения. За щастие не беше толкова тежка, ала крайниците й сякаш нямаха стави. Ръцете и краката й висяха все едно от всяко междуребрено пространство. Нете непрекъснато спираше, за да отмества размахващите се ръце на мъртвата, и накрая се принуди да ги върже.

Погледна Таге с отвращение. Това повехнало, потно лице, тези тлъсти ръце нямаха нищо с общо с момчето, с което Нете някога палуваше.

Тя го изправи до седнало положение, бутна главата му напред, към краката, за да се претърколи. Така трупът напредна с половин метър.

Тя огледа коридора. С това темпо щеше да й отнеме поне десет минути да добута тялото до изолираната стая, но нима имаше друг избор?

Погледна главата му. Ще я опре о пода, ще претърколи тялото върху раменете му, после пак ще го изправи в седнало положение, ще го катурне напред и ще повтори процедурата. Налагаше се да блъска силно, та всичко да става без продължителни прекъсвания.

Но не беше никак лесно. Куцият крак, хълбоците и гърбът й причиняваха нечовешки болки.

Най-сетне успя да го довлече до стаята с трапезната маса и седемте стола. Реши да не го намества на предназначеното за него място до Рита, която седеше пред картичката с нейното име, а главата й клюмаше на рамото. Самото тяло бе завързано за облегалката на стола.

Нете огледа Таге, проснат на пода с оцъклени очи и конвулсивно свити пръсти. Не биваше да претупва подробностите така. Преди края на деня непременно щеше да го настани на стола му.

Изведнъж Нете се сепна. Малкото горно джобче върху противно лъскавото му сако висеше разпрано. Дали Таге бе дошъл в този вид? Нете трябваше непременно да провери.

Стрелките показваха 13:40. След пет минути очакваше появата на Виго.

Затвори плътно вратата на стаята и огледа коридора. Не видя никъде отпраното парче плат. Навярно Таге бе пристигнал със съдрано джобче, а тя просто не го е забелязала. Откакто той седна на стола, тя не го изпусна от очи нито за секунда.

Нете си пое дълбоко дъх и влезе в банята да се поосвежи. Доволно огледа потното си лице, защото досега се справяше добре. Концентратът от черна попадийка действаше според прогнозите, всичко се движеше по план. Тя, разбира се, очакваше още тази вечер, след завършването на начинанието, да се появят неочаквани емоционални реакции; най-вероятно щеше да погледне труповете в трапезарията през други очи. Колкото и да се опитваше със силата на волята си да го избегне, навярно въпреки всичко щеше да си помисли, че и тези хора имат близки, които ги обичат и милеят за тяхното благополучие.

Ала сега просто не й се мислеше по въпроса. Нямаше време за сантименталност.

Понагласи косата си и насочи вниманието си към предстоящите посетители. Дали и Виго бе наедрял като Таге?

В такъв случай дано поне спази часа си. Не смееше да си помисли какво би станало иначе.

В този миг се сети колко огромно е туловището на Курт Ве и колко ще й е трудно да го отмести. Неочаквано забеляза палтото на Рита на закачалката в коридора. Грабна го и го метна на леглото до чантата й. От джоба на палтото изпадна кутия цигари.

Нете видя марката. „Пак тези проклети цигари“-помисли си тя. Противният порок на Рита бе взел толкова много жертви.

Двайсет и осма глава

Ноември 2010-а

— Само да ви предам, че управителят на машинното забрани на мъжете от отдела да използват мъжката тоалетна в коридора до сряда. Тогава ще я поправи — съобщи Росе с ръце на кръста. — Явно някой вчера здравата я е запушил с тоалетна хартия. Кой ли може да е?

Извърна глава от Асад и прикова поглед право в Карл с вежди, хвръкнали чак до въгленовочерната й коса.

Карл размаха отбранително ръце. Че той откъде да знае — съобщаваше пантомимата на международния език на тялото. А в Карловата лексика това значеше, че въпросът с мъжката тоалетната изобщо не влиза в работата на Росе и той не е в настроение да обсъжда хигиенните си навици и чревните си неразположения с представителка на противоположния пол. Точка.

— Когато използвате дамската, или ще пикаете седнали, или после ще спускате дъската.

Карл сбърчи чело. Росе навлизаше твърде рязко в личното му пространство.

— Събери всички възможни данни за Нете Хермансен и състави списък. Но преди това ми дай телефона на онзи журналист — Сьорен Брант — отмина наставленията й той.

Ако Росе възнамеряваше да го поставя в неудобно положение, нямаше да й позволи да го направи в почивния му ден. Всичко си има граници.

— Аз току-що говорих с Брант, Карл — обади се Асад, надвесен над чаша, от която се разнасяше и пара, и смрад на съмнителна субстанция.

Карл наклони изненадано глава. Я виж ти!

— Със Сьорен Брант? — свъси вежди Карл. — Нали не си го осветлил относно откраднатите медицински картони?

Асад си сложи юмруците на кръста.

— Според теб едногърбата камила топи ли си краката в езерото, от което пие?

— Каза ли му, Асад?

Помощникът отпусна ръце.

— Ами… подхвърлих, че проверяваме Курт Ве.

— И?!

— И това-онова за Льонбер от „Праволинейност“.

— Наистина ли разполагаме с нещо за него?

— Да, под буква Л. Ньорви е водел и негови дела.

— После ще се върнем на този въпрос. И как реагира Сьорен Брант?

— Потвърди, че е чувал доста неща за Тайната борба. Разговарял е с първата съпруга на Ньорви и от нея е научил, че медицински сестри и лекари години наред са насочвали бременни в затруднено положение към гинекологичен преглед при лекарите от тайното дружество. Без да подозират при кого отиват, впоследствие жените са губели плода. Сьорен Брат разполага с разни материали и би ни ги предоставил на драго сърце, ако и ние му дадем с каквото разполагаме.

— Божичко! Асад, имаш ли изобщо представа какви си ги надробил! Ще ни изхвърлят на мига, ако се разчуе, че сме си присвоили доказателствен материал чрез незаконно проникване в чуждо имущество. Продиктувай ми номера му.

Карл набра журналиста, обзет от лошо предчувствие.

— Да, преди малко разговарях с колегата ви — потвърди Сьорен Брант след краткото представяне на Карл. От гласа му лъхаше младост и честолюбие. Опасна комбинация.

— Доколкото разбрах, Асад е спазарил бартер с вас.

— Да, страхотна идея. Все още ми липсват свързващите звена между кукловодите на „Праволинейност“ и Тайната борба. Само си представете каква победа ще е, ако успеем да спрем тези умопомрачени психопати, преди да са се добрали до властта.

— Извинете, Брант, но се боя, че колегата ми е бил твърде щедър в обещанията си. Ще предоставим събрания материал на главния прокурор.

— На главния прокурор? — разсмя се журналистът. — Това би било пълна глупост, но професионализмът ви заслужава уважение. Днес такива като вас вече са на изчезване. Но мен за момента нищо не е в състояние да ме накара да се разприказвам.

Карл все едно слушаше самия себе си.

— Чуйте ме, Мьорк. Хората от обкръжението на Курт Ве са истински психопати. Най-безскрупулно убиват неродени деца. Изработили са си ефективна система за прикриване на следите. От дарения разполагат с милиони и назначават свои помощници, с които никой не би искал да кръстоса шпаги. Да не мислите, че в момента живея на адреса, вписан срещу името ми в гражданския регистър? Да не съм луд! Грижа се за безопасността си, защото те си служат с всякакви средства, ако някой посее съмнение относно порочните им възгледи за човека и провежданата от тях политика. Уверявам ви. Само се сетете за самоубийството на Ханс Кристиан Дюрман отпреди няколко дни. Ако питате мен, принудили са го да се нагълта с приспивателни. Затова ще си трая, разбирате ли?

— Докато съберете достатъчно информация, която да огласите?

— Да. Готов съм да вляза в затвора, но да защитя анонимността на източниците си. Бъдете сигурен. Няма да се спра пред нищо, докато не разкажа играта на Ве и компания.

— Добре. В момента разследваме няколко изчезвания, явно свързани с жените, интернирани на остров Спройо. Дали е логично да се предположи, че Курт Ве има пръст и в тази история? Знам, оттогава са изминали петдесет години, но вероятно разполагате с някакви сведения.

Чу как събеседникът му си пое приглушено дъх, после слушалката утихна.

— Там ли сте?

— Да, да. Само ми трябва малко време да се окопитя. Лелята на майка ми е била интернирана на остров Спройо. Разправяла ни е потресаващи случки. Не конкретно за Курт Ве, а за други от неговата порода. Не разполагам с данни за негово участие в мерзостите, извършени на острова, но никак не бих се учудил, ако е вярно.

— Срещнах се с журналист на име Луис Петерсон. Преди време е писал критични статии за Курт Ве. Познавате ли го?

— Само по име. Чел съм и негови публикации. Той олицетворява всичко онова, срещу което се борят честните журналисти. Работеше на свободна практика и беше изнесъл много интересни факти, но Курт Ве явно го наведе на други мисли, като го назначи в „Благодеяние“ — новинарска агенция с тенденциозен подход — и то вероятно срещу отлично заплащане. И критичните статии постепенно секнаха.

— Вие получавали ли сте подобно предложение?

— Все още не, но от такива хиени всичко може да се очаква — засмя се Сьорен Брант. — По време на конгреса на „Праволинейност“ вчера яко вбесих Курт Ве и Льонбер.

— Споменавате Льонбер… Какво знаете за него?

— Вилфри Льонбер — дясна ръка и галеник на Курт Ве. Баща на председателката на „Благодеяние“, самата тя подставено лице, съосновател на „Праволинейност“ и пламенен активист в Тайната борба. Съветвам ви да го хванете натясно. Двамата с Курт Ве са съвременните аналози на доктор Йозеф Менгеле.

 

 

Забелязаха заревото доста преди да доближат къщата. Тъмните ноемврийски следобеди предоставят оптималните условия за засичането на горящи огньове.

— Скъпичък квартал — отбеляза Асад, докато оглеждаше величествените къщи.

Домът на Льонбер не приличаше на съседните — бял, висок, с прозорци като дворец и глазирани керемиди. Отличаваше се единствено по отдалечеността му от улицата. Дългата алея, застлана с хрущящ чакъл, осуети безшумното приближаване на двамата посетители.

— Какво търсите в моя имот? — попита мъжки глас.

Карл и Асад заобиколиха плета и видяха възрастен мъж в кафява престилка с огромни градински ръкавици.

— Нямате работа тук — заяви той и застана пред варела, от който излизаха пламъци, подхранвани от стопанина с листове хартия от ръчна количка наблизо.

— Бих искал да ви обърна внимание, че е забранено да се горят отпадъци на открито — подчерта Карл, докато от разстояние се опитваше да отгатне какво пише върху книжата. Навярно бяха медицински картони и документация, разобличаващи участието на Льонбер и компания в редица престъпления.

— Така ли? И къде го пише? Годината не е сушава, нали?

— В такъв случай с голямо удоволствие ще си направим труда да се обадим в пожарната служба в Гентофте, за да уточним какво точно гласят общинските разпоредби за горенето на отпадъци. — Обърна се към Асад: — Ще бъдеш ли така добър да направиш справката?

Мъжът отметна глава с досада:

— Какво толкова! Защо ми придиряте за някакви си овехтели бумаги? На кого преча?

Карл извади полицейската си значка.

— Според мен е доста смущаващо, че унищожавате материали с потенциала да хвърлят светлина върху купчина въпроси около вашата дейност и дейността на Курт Ве.

И в най-развихрените си фантазии Карл не бе допускал, че човек на възрастта на Льонбер, при това слаботелесен като пленник в нацистки лагер, е способен да извърши онова, което се случи през следващите няколко секунди — и то с такава бързина и решимост.

Льонбер вдигна от ръчната количка цялата купчина хартия наведнъж, изсипа я във варела, грабна от тревата пластмасова бутилка с чист бензин, развъртя капачката и я хвърли върху хартията.

Действията му произведоха поразителен ефект. Карл и Асад се отдръпнаха на няколко крачки назад, защото огненият стълб лумна с пукот и почти достигна короната на внушителен пурпурен бук, възправил се величествено насред градината.

— Е, сега вече се обаждайте в пожарната — подхвърли Льонбер. — Колко ли ще ме глобят? Пет бона? Голяма работа!

Понечи да се прибере в къщата, ала Карл го хвана за лакътя.

— Дъщеря ви Лиселоте знае ли какви мерзости се вършат зад гърба й, макар да се води председател на фондацията?

— Лиселоте? Мерзости? Ако говорите за ръководния й пост в „Благодеяние“, тя може само да се гордее с постигнатото.

— Дали? Да не би да се гордее и с незаконните аборти в Тайната борба или още не сте й казали за тях? Дъщеря ви споделя ли извратените ви антропологични възгледи? Подкрепя ли убийствата на невинни деца? И с тях ли се гордее, или просто тъне в пълно неведение?

Дори огнените езици от варела се оказаха недостатъчни да разтопят мразовития блясък в очите на Льонбер.

— Да сме наясно: нямам представа за какво говорите. Ако разполагате с нещо конкретно, което искате да представите пред адвоката ми, обадете му се вдругиден. Кантората отваря в понеделник, осем и половина. Казва се Касперсен — за ваше сведение, фигурира в телефонния указател.

— А, да — обади се Асад. — Касперсен. Виждали сме го по телевизията. И той членува в „Праволинейност“, нали? Да, дайте ни номера му. Много ще сме ви благодарни.

Оперената реакция на Асад смекчи високомерното изражение на Льонбер.

Карл се наведе напред и изстреля почти шепнешком прощалния си залп:

— Благодарим за разговора, Вилфри. Според мен видяхме и чухме достатъчно. Предайте на Курт Ве, че ще посетим една стара негова приятелка в „Ньоребру“. Госпожа Хермансен. Нали така е нашумял случаят навремето — делото „Хермансен“?

 

 

„Ньоребру“ приличаше на военна зона. Набързо построените сгради в квартала бяха създали идеалната почва за избуяването на куп социални проблеми, съпътствани от престъпност, насилие и омраза. Времената, когато социалната дейност в „Ньоребру“ имаше за основна цел да помага на отрудени работници да водят що-годе достоен живот, бяха отминали безвъзвратно. Само покрай езерата се виждаха процъфтяващи останки от някогашното величие.

„Езерата все още са най-хубавото място в града“ — твърдеше Антонсен от Рьовре. И беше прав. Докато човек съзерцава тези красиви, атрактивни сгради, над които са надвиснали кестени, докато гледа как по спокойната вода се плъзгат ята лебеди, изобщо не би допуснал, че само стотина метра по-нататък се вихрят рокерски и емигрантски банди и е опасно да се размотаваш там след мръкване.

— Май си е вкъщи. — Асад посочи мансардните прозорци.

Карл кимна. Прозорците на цялата сива сграда светеха.

— Идвам от полицията, Нете Хермансен — представи се Карл по домофона. — Може ли да се кача и да ви задам няколко въпроса? Ще ми отворите ли?

— Какви въпроси? — попита тя.

— Нищо особено. Извършваме рутинна проверка.

— Заради престрелките на улица „Блогор“ ли? Чух ги много добре. Но бъдете така добър да отстъпите назад и да ми покажете значката си. Не мога да ви пусна само на доверие.

Карл даде знак на Асад да остане до вратата, а самият той се отдръпна назад в градинската алея така, че светлината от сградата да озари лицето му.

След миг един прозорец се отвори и навън се подаде женска глава.

Карл протегна значката си колкото успя по-нагоре.

Трийсет секунди по-късно домофонът избръмча.

Изкачиха сума стълби и се запъхтяха здравата, но най-сетне се добраха до петия етаж и завариха външната врата широко разтворена. Явно Нете Хермансен все пак не се плашеше току-така.

— О! — възкликна обаче тя, когато смуглото лице на Асад се появи зад Карл в коридора, намирисващ на мухъл.

Видимо се стресна — заслуга на безпощадните емигрантски банди в „Ньоребру“.

— Не се страхувайте от моя помощник. Той е най-читавият човек на света — излъга Карл.

— Добър ден, госпожо Хермансен — протегна й ръка Асад и се поклони като ученик на галаконцерт на танцов кръжок. — Хафез ал-Асад, но ме наричайте просто Асад. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Тя се поколеба, ала в крайна сметка стисна десницата му.

— Ще пийнете ли по чаша чай? — предложи тя и им наля, без да обърне внимание на отрицателния жест на Карл и на въодушевеното кимане на Асад.

Стаята по нищо не се отличаваше от повечето стаи на възрастни жени. Разносъставна съвкупност от тежки мебели и сувенири, събирани през половинвековен житейски път. Правеше впечатление само липсата на рамкирани семейни снимки. Карл си припомни справката на Росе за съдбата на Нете Хермансен и откри обяснение за липсващите фотографии на близки хора.

Тя внесе чая и чашите върху поднос. Леко накуцваше, но за седемдесет и трите си години изглеждаше много добре. Светлоруса коса, навярно боядисана, подстригана изключително елегантно. Макар съдбата да не се бе отнесла благосклонно към нея, парите си бяха казали думата. Все пак друго е да си живееш в охолство.

— Колко хубава рокля — отправи й комплимент Асад.

Домакинята не отговори, но наля чай първо на него.

— Заради престрелката от миналата седмица ли идвате? — попита тя и седна помежду им, избутвайки чинийка с дребни сладки към Карл.

Той любезно отказа и се поизправи във фатерщула.

— Не, дошли сме по друг повод. През 1987 година са изчезнали безследно няколко лица и се надяваме, че вие… — Той млъкна. — Нали мога да бъда откровен?

Тя кимна. Мярна се известна неохота, но реакцията й трудно се поддаваше на тълкувание.

— Надяваме се да ни помогнете да се доближим до разплитането на тези мистериозни случаи.

По челото й се образуваха няколко фини отвесни бръчици.

— С удоволствие, ако е по силите ми.

— Направихме кратка справка за живота ви, Нете. Не ви е било никак леко. Ние, разследващите случая, сме потресени от издевателствата, с които вие и други жени като вас сте били принудени да се примирите, уверявам ви.

Тя вдигна едната си вежда. Навярно й стана неприятно, че повдигат този въпрос. Съвсем нормално.

— Извинете ни, задето се ровим из миналото ви, но повечето от изчезналите лица явно са били свързани по някакъв начин с остров Спройо. След малко ще се върна към този факт. — Карл сръбна от чая — горчивичък за неговия вкус, но по-приятен от шербета на Асад. — Дойдохме при вас главно защото разследваме изчезването на братовчед ви Таге Хермансен през септември 1987-а.

Тя наклони глава.

— Таге! Нима е в неизвестност? От цяла вечност не сме се чували. Не знаех, че е изчезнал. Какъв ужас.

— Днес преди обяд се отбихме в сервиза му в Бренеруп на остров Фюн и там открихме този плик.

Карл го извади от прозрачен джоб и й го показа.

— Наистина поканих Таге да ми дойде на гости. Чак сега разбирам защо така и не ми отговори.

— Случайно да сте запазили екземпляр от писмото? Машинописно копие под индиго или разпечатка от принтер?

— Нямам копие — усмихна се тя. — Написах го на ръка.

Карл кимна.

— По време на вашия престой в дома на Спройо там е работила и медицинска сестра на име Гите Чарлс. Помните ли я?

Отвесните бръчици се появиха отново.

— Да, спомням си я. Няма как да забравя когото и да е от персонала.

— И Гите Чарлс е изчезнала през същия период като Таге Хермансен.

— Сериозно? Чудна работа.

— Да — и Рита Нилсен.

По тялото на Нете премина лека тръпка. Бръчиците не се заличиха, ала тя изпъна рамене назад.

— Рита? Кога?

— Последното, известно за нея, е, че на 4 септември 1987-а в десет и десет сутринта си е купила цигари от лавка по улица „Ньоребруге’е“ само на двеста метра оттук. Мерцедесът й е открит на улица „Капелвай“. Тя също е наблизо, ако не греша?

Нете Хермансен стисна устни.

— Ужас! През въпросния ден Рита наистина се отби при мен. Четвърти септември казахте, нали? Спомням си, че беше в края на лятото, но точната дата съм я забравила. Бях навлязла в етап от живота си, когато стана неизбежно да преодолея травмите от миналото. Две години по-рано бях изгубила съпруга си и не можех да продължа напред. Затова поканих у дома Рита и Таге.

— И Рита Нилсен ви е навестила?

— Да. — Нете посочи масата. — Пихме от същите чаши. Остана около два часа. Помня, че хем ми беше странно, хем приятно да се видим пак. Изгладихме някогашните си неразбирателства. Отношенията ни на острова невинаги са били безоблачни.

— След като е обявена за изчезнала, полицията е извършила много обстойни издирвателни действия. Защо не се свързахте с властите, Нете Хермансен?

— Какъв ужас… какво може да я е сполетяло?

Тя се загледа за миг в празното пространство. Не отговореше ли на зададения въпрос, значи криеше нещо.

— Защо не съм се свързала с властите? Защото изобщо не знаех, че е обявена за издирване. Още в деня след срещата ни заминах за Майорка, за да си купя къща. Спомням си го съвсем ясно. После в продължение на половин година не съм преглеждала датски вестници. Целият зимен сезон прекарвам в Сон Вида. В момента съм у дома по изключение. Появиха се проблеми с бъбреците ми и предпочетох да ги отстраня тук, в Дания.

— Предполагам, имате някакъв документ, който да удостоверява собствеността ви в Сон Вида?

— Разбира се. Но чакайте малко! Защо ме разпитвате? Ако съм заподозряна в нещо, имам право да знам.

— Не сте, Нете Хермансен. Просто сме длъжни да изясним някои въпроси, сред които и защо не сте се обадили в полицията, след като Рита Нилсен е била официално обявена за издирване. Може ли да ми покажете нотариален акт за къщата ви?

— Добре че не го оставих в Майорка — малко кисело промърмори тя. — До миналата година държах всички книжа там, но после разбиха маса къщи по моята улица и реших да не рискувам.

Тя знаеше точно къде е оставила документите. Постави ги пред Карл и посочи датата на имотната сделка.

— Купих къщата на 30 септември 1987-а, но в продължение на три седмици ходех на огледи и договарях изгодна цена. Собственикът на къщата се опита да ме изработи, обаче не успя.

— И все пак…

— Да, така е: от 4-ти до 30-и септември има двайсет и шест дни, но ви казвам самата истина. Навярно още пазя някъде самолетните билети. С тях ще ви докажа, че действително през въпросния период не съм си била у дома. Ще ми трябва обаче доста време, докато ги изровя.

— Печат в паспорта например също би свършил работа — увери я Карл. — Случайно да пазите стария си паспорт?

— Мисля, че го пазя, но ще се наложи да се отбиете друг ден. Очаква ме доста продължително търсене.

Карл кимна. Нете Хермансен несъмнено говореше истината.

— В какви отношения бяхте с Гите Чарлс?

— Защо ви интересува?

— Имате право да питате. Не се изразих съвсем коректно. Просто разполагаме с прекалено оскъдни сведения за нея. На практика никой неин познат не е жив и нямаме възможност да проучим що за човек е била и какви причини евентуално стоят зад изчезването й. Ще я опишете ли?

Нете Хермансен видимо се затрудняваше. Изправена беше пред дилемата „защо пленникът да говори хубави неща за тъмничаря“.

— Зле ли се е държала с вас? — попита Асад. — Затова ли ви е тежко?

— Да — кимна тя.

— Защото Спройо е бил много жесток остров, нали? И Гите Чарлс е била сред онези, които не са ви пускали да си тръгнете оттам, нали? — продължи Асад с очи, приковани право в чинийката със сладки.

Нете Хермансен кимна повторно.

— От години не съм се сещала нито за нея, нито за Спройо. Там вършеха такива безумия. Държаха ни в пълна изолация от света и ни прерязаха яйцепроводите. Наричаха ни слабоумни. Нямам представа защо. Имаше много по-големи злодеи от Гите Чарлс, но тя изобщо не ми помогна да се махна оттам.

— И откакто сте напуснали острова, не сте поддържали контакт с нея?

— Не съм. И слава богу.

— Сред изчезналите е и мъж на име Филип Ньорви. Помните ли го?

Тя кимна леко.

— И той е изчезнал през същия ден — добави Карл. — От вдовицата му разбрахме, че е получил покана за среща в Копенхаген. Споменахте, че по онова време сте се опитвали да се освободите от минали травми. Филип Ньорви също е имал своеобразна вина за вашето нещастие, нали? Именно той е причината заведеното от вас дело срещу Курт Ве да приключи неблагополучно. И Ньорви ли е бил сред хората, с които сте искали да си изясните отношенията, Нете? Вие ли сте му изпратили въпросната покана?

— Не. Поканих у дома само Таге и Рита — поклати глава тя. — Не разбирам. Толкова много хора, и все мои познати. Какво може да се е случило?

— Точно затова ние от специалния отдел „Q“ възобновихме разследването. В ресора ни влизат стари случаи, изискващи особено внимание. Както сама отбелязахте, не е нормално наведнъж да изчезнат толкова много хора, при това малко или много обвързани помежду си.

— Поразровихме се и из делата на лекаря Курт Ве — додаде Асад. Малко поизбърза, но какво да го правиш. — Имал е доста допирни точки с повечето от другите изчезнали. Най-вече с Ньорви.

— Курт Ве! — Нете Хермансен вдигна глава като котка, забелязала, че на една лапа разстояние е кацнала птица.

— Наясно сме, че от него водят началото си всичките ви нещастия. В протокол от съдебно заседание, намерен в картотеката на Ньорви, прочетохме как е успял да омаловажи всички обвинения срещу клиента си и да ги обърне срещу вас. Съжалявам, че пак се повтарям, но ако успеете да осветлите поне частично вероятната връзка между изчезналите лица и личността на Курт Ве, ще ви бъдем много благодарни.

— Ще се опитам да осмисля фактите — кимна тя.

— Вашият случай без съмнение е поставил началото на поредица от случаи, при които Курт Ве е потулвал истината и е спасил собствената си кожа, без да го е грижа за причинените неправди. Ако успеем да го изправим на подсъдимата скамейка, най-вероятно ще се наложи да ви призовем като свидетел, наред с мнозина други. Какво ще кажете?

— Дали ще свидетелствам срещу Ве? Категорично отказвам. Отдавна съм загърбила онзи период от живота си. Възмездието ще го застигне и без моята намеса. Дяволът сигурно чака и потрива ръце.

— Разбираме ви отлично, Нете — увери я Асад и посегна да си налее още чай, но Карл го спря с жест.

— Ще се чуем в близко бъдеще. Благодарим за почерпката. — И Карл кимна на Асад, за да му покаже, че посещението е приключило.

Ако побързат, ще се прибере навреме, ще се преоблече и ще отиде да провери дали ключът към покоите на Мона е годен да се използва по предназначение.

Асад също благодари на домакинята. Мимоходом грабна още една сладка, похвали вкуса и неочаквано вдигна показалец.

— Чакай малко, Карл. Пропуснахме да попитаме за един човек. — Асад се обърна към Нете Хермансен. — Сред изчезналите е и рибар от Лунебор на име Виго Моенсен. Случайно да сте го срещали? С лодка от Лунебор се стига бързо до Спройо.

— За щастие него не го познавам — усмихна се домакинята.

 

 

— Изглеждаш много размислен, Карл. Какво ти се върти в главата?

— Умислен, Асад. Не размислен. Не ти ли се струва, че се сдобихме с доста храна за размисъл?

— Прав си. Стана още по-объркано. Ако изключим Виго Моенсен, можем да разделим замесените в две групи. В едната влизат Рита, Гите, Курт Ве, Ньорви и Нете. Таге остава извън първата група, защото засега не знаем да има нещо общо със Спройо. Втората група се състои от Таге и Нете. Единствена тя е имала вземане-даване с всички.

— Възможно е, но няма как да сме сигурни. Навярно и Курт Ве познава повечето изчезнали. Трябва да стигнем до дъното на тази история. Така или иначе, версията за колективно самоубийство или за случайно съвпадение на необясними, едновременни злополуки вече изпадна от дневния ми ред.

— Я повтори, Карл. Много сложно го каза.

— Не сега, Асад. По-късно ще ти обясня.

Двайсет и девета глава

Остров Спройо 1955-а

Копенхаген, септември 1987-а

Събралите се на пристана жени махаха, все едно Нете и Рита бяха дългоочаквани гостенки. Скупчени като деца, посрещачките, чисти и спретнати, надаваха въодушевени възгласи и се усмихваха. Нете недоумяваше на какво толкова, дявол да го вземе, се радват. Корабът от Нюбор не представляваше спасителен сал или Ноев ковчег, който да ги приюти и да ги отведе на безопасно място. Тъкмо обратното — доколкото бе чувала, корабът пристигаше на острова като проклятие.

Нете плъзна поглед над перилата към махащите ръце и към фара, кацнал величествено на билото на хълма; към скупчените сгради с червени покриви, жълти стени и множество прозорци, същински очи, които зорко следяха околната обстановка и клетниците. Между прозорците се отвори двукрила остъклена врата с мулиони^[8], оттам на стълбите излезе дребна, но изправена фигура и сграбчи перилата. Не ще и съмнение — това бе адмиралът — наблюдаваше как флотата му навлиза благополучно в пристанището — или по-скоро кралицата на Спройо, която бдеше неотлъчно над земите си. Всевластната.

— Носите ли цигари? — извикаха първо момичетата на пристана.

Едно от тях дори се покатери по крайната напречна преграда на брегоукрепителното съоръжение и простря напред ръка — да се вреди сред първите, ако новодошлите случайно носят дефицитната стока.

Обитателките на острова ги наобиколиха и вдигнаха врява, по-шумна от хор на крякащи гъски. Из въздуха се разнесоха изкрещени имена, ръце се размахваха в търсене на контакт.

Нете погледна угрижено Рита, ала тя се чувстваше изцяло в свои води. Носеше цигари, а това щеше да я изстреля към върха на йерархията. Вдигна кутиите над главата си и бързо ги прибра в джобовете си. Нищо чудно, че обра цялото внимание.

 

 

Настаниха Нете в стая под скосения покрив. Едно-единствено прозорче на тавана откриваше гледка към света отвън и свободата. В стаята цареше зверски студ. Вятърът се промушваше през пролуките на прозоречната рамка. Две легла и куфарчето на съквартирантката й. Без разпятието и двете малки снимки на филмови звезди, които Нете не познаваше, стаята щеше да прилича досущ на затворническа килия.

Пред вратата слагаха мозаечни корита, където домуващите се къпеха.

По време на цялото си детство Нете бе ринала оборски тор, но никой не можеше да я упрекне в нечистоплътност, защото редовно търкаше ръцете си с твърда четка и измиваше щателно цялото си тяло с гъба.

— Не съм срещал по-чисто момиче от теб — повтаряше Таге.

Тук обаче, в дома на остров Спройо, къпането в коритата протичаше при пълна бъркотия и Нете нямаше възможността да поддържа нормална хигиена. Всички момичета, голи до кръста, се втурваха вкупом, защото надзирателките им отпускаха само пет минути. И тук им даваха настърган сапун като в Брайнинг. От него косите им ставаха твърди и грозни — същински войнишките каски — а измитото с такъв сапун тяло миришеше още по-лошо от мръсното.

През деня се спазваше желязна дисциплина и всичко се вършеше по график, разчетен до секунда. Иначе ги гълчаха, тормозеха, мъмреха. Нете намрази всичко в дома и предпочиташе усамотението. Така живя при приемното си семейство, така щеше да живее и тук — с предимството, че поне й се удаваше възможност да скърби на спокойствие за окаяната си участ. Над Нете обаче се спускаше сянката на зловещо съмнение: никога няма да се измъкне оттук. Навярно някоя по-дружелюбна санитарка или отзивчива приятелка биха могли да направят престоя й по-поносим, ала жените от персонала се държаха грубо и властно, а Рита бе твърде заета със собствените си дела. Въртеше далавери, шмекеруваше и разменяше едно за друго. Постепенно се издигна в системата и накрая се възкачи на трона — кралица на наивни, посредствени поданици.

В стаята на Нете живееше простодушно момиче, което непрекъснато бръщолевеше за малки деца. Дядо Господ я бил сподобил с кукла и ако се грижела добре за нея, някой ден щял да я дари и със собствено дете, повтаряше момичето. Нея човек не можеше да вразуми, но голяма част от другите обитателки разсъждаваха трезво. Една пожела да чете, но персоналът посрещна искането й с насмешка.

— При нас такива глезотии няма — сопнаха се те и я натириха да работи.

И Нете се трудеше. Помоли да я пратят в обора, но не удовлетвориха предпочитанието й. Докато Рита прекарваше почти целия си ден в пералнята, където попарваше дрехи и си чешеше езика с другите момичета, Нете белеше зеленчуци и миеше тигани в кухнята. Постепенно започна да й писва, намали темпото и взе да се заглежда през прозореца. Така стана лесна плячка не само за персонала, но и за другите момичета, които не пропускаха да й натякват. Едно я заплаши с нож и я събори. Нете отвърна на провокацията: запрати нагорещен капак в лицето й и ритна една тенджера. Заради проявата я изпратиха при директорката.

Кабинетът и обитателката му се бяха сраснали в неразривно цяло, от което лъхаше хлад. Всичко се намираше в безупречен ред: от едната страна — етажерки с поставки за документи и папки, от другата — секции. В тези архиви стояха съдбите на момичетата — подредени най-надлежно и готови да бъдат извадени, претеглени, преценени и окаляни.

— От кухнята се оплакват, че създаваш неприятности — отбеляза директорката с вдигнат показалец.

— Преместете ме в обора и няма да гъкна — отвърна Нете, докато наблюдаваше движенията на ръцете й.

Именно тези ръце и тези пръсти представляваха прозорецът на събеседника към света на директорката. По тях можеше да се разчетат нейните мисли. Така поне твърдеше Рита. Сигурно имаше право, след като бе влизала тук толкова пъти.

Директорката впи студените си очи в Нете.

— Едно нещо трябва да ти е пределно ясно, момиче. Целта ни тук не е да ви облагодетелстваме с привилегии, та да ви улесняваме живота, а въпреки порочния ви нрав и кухите ви глави да ви научим, че полза можем да извлечем дори от скучните дейности. Тук сте, за да усвоите човешки обноски, а не да се държите скотски, както сте правили досега. Ясно?

Нете поклати безмълвно глава. Самата тя не си даде сметка какво прави, ала пръстите на директорката изведнъж застинаха.

— Поведението ти прилича на наглост, но в момента избирам да си го обясня с факта, че си празноглаво, просто устроено и глупаво момиче.

Директорката се поизправи на стола. Горната част на тялото й беше набита и безформена. Едва ли някой мъж би се обърнал след нея.

— Ще те преместя в работилницата за ръкоделие. Редно е да стане чак след няколко месеца, но в кухнята не те искат повече.

— Добре — отрони Нете с поглед, закован в пода.

Не й се вярваше на новото място да е по-тежко, отколкото в кухнята, но се оказа точно така.

Самата работа се ядваше — макар Нете да не я биваше нито в поръбването на чаршафи, нито в плетенето на дантели. Повече й дотягаше обаче близкият контакт с момичетата, непрестанните им безсмислени разправии. От най-добри приятелки те бързо се превръщаха в смъртни врагове.

Нете си даваше ясна сметка, че в много отношения е невежа: места, случки, обща култура. Ако си неграмотен и не можеш да смяташ, пътят да понаучиш това-онова е само посредством слуха. Ала Нете бе позволявала на малцина да проникват в съзнанието й с думи.

Накратко, тя умееше да се абстрахира от околните. В работилницата обаче това се оказа невъзможно и празните брътвежи на другите момичета я докарваха до лудост. По десет часа всеки ден.

— Сладичка, миличка Грете, ще ми подадеш ли макарата? — случваше се да попита някоя, а въпросната Грете й се сопваше ядно:

— Да не съм ти прислужница, олигофрен такъв?

И настроението им се менеше за секунди. Всички, освен Нете и момичето, обект на обидата, избухваха в смях и над масите започваха да прелитат гневни реплики. Накрая свадата се уталожваше и работничките отново подхващаха старата песен. Темите за разговор се изчерпваха с липсата на цигари, хубавците по корабите и потресаващите истории за лекаря със скалпела в Корсьор.

— Ще полудея на този скапан остров — прошепна веднъж Нете на Рита преди закуска на двора.

Рита я измери от глава до пети, все едно оглежда стока в бакалницата.

— Ще уредя да ни настанят в една стая и ще те поразведря.

Същата вечер съквартирантката на Нете се изгори тежко и я отведоха в корсьорската болница. Според приказките в дома пострадалата сама си било виновна: каквато била глупава, непохватна и заплесната по куклата си, застанала твърде близо до врящия котел в пералнята.

Крясъците й се чуха отчетливо в работилницата. Мъките на клетницата потиснаха Нете още повече.

 

 

Рита се премести при нея и смехът се завърна за кратко в живота й. Рита имаше услужлива памет за анекдоти и от нейната уста всяка хумористична история звучеше още по-забавно. Ала компанията й си имаше цена и още първата нощ Нете научи какво ще й струва.

Отначало се възпротиви, но Рита я надви и я принуди. Накара я да се задъха от блаженство и Нете се примири с положението.

— Само да си гъкнала. Разчуе ли се, с теб е свършено, ясно? — прошепна Рита.

Нете кимна.

Рита притежаваше и физическа, и психическа устойчивост. Беше много по-силна от Нете. Мразеше острова, но въображението й непрекъснато рисуваше едно по-различно скорошно светло бъдеще. Рита не се съмняваше, че ще се измъкне от Спройо, и докато подготвяше почвата, умееше да се ползва от удоволствията на живота.

Беше се уредила с най-добрата работа, винаги сипваха ядене първо на нея, пушеше зад пералнята, нощем се забавляваше с Нете, а през деня се изживяваше като кралицата в дома.

— Откъде си набавяш цигари? — току я подпитваше Нете.

Отговор получи чак през една пролетна нощ. Тогава усети как Рита става от леглото, но не се издаде. Рита нахлузи тихо дрехите си и отвори безшумно вратата.

„Сега ще се разпищи алармата“ — помисли си Нете, защото всички врати бяха оборудвани с малък щифт и при всяко отваряне на врата нощем щифтът изскачаше, за да задейства сигнална инсталация, която вдигаше персонала на крак. Домът се огласяше от виковете на надзирателките. След физическа разправа с нарушителката те я затваряха в стаята за размисъл, както наричаха изолатора. Този път обаче не се разнесе познатият вой, защото Рита беше блокирала вдигането на щифта с парче метал.

Нете изчака Рита да се отдалечи по коридора и също стана. Огледа механизма, изобретен от съквартирантката й. Представляваше изкусно огъната метална пластина, вкарана в дупката на щифта при отварянето на вратата. Съвсем просто решение.

За по-малко от десет секунди Нете си нахлузи роклята и с разтуптяно сърце се промъкна след Рита. Беше достатъчно да изскърца една-единствена дъска на пода или пантите на някоя врата да нададат жалостив вой, и щеше да настъпи адът на земята, ала Рита вече бе отъпкала пътя.

Нете завари входната врата отключена. Рита бе намерила начин да отвори и нея.

В далечината силуетът й се плъзна светкавично покрай курника и пое през полята. Тя вървеше уверено, сякаш въпреки мрака знаеше къде има камъни и вирове.

Не ще и съмнение — беше се запътила към „Свободата“, както момичетата наричаха къщурката на носа по западното крайбрежие на острова. Позволяваха на най-послушните питомки да прекарват там дните през така наречената „едноседмична ваканция“. Преди наричали къщурката „чумната барака“, защото там държали под карантина моряци, заразени от смъртоносната болест. През онази нощ Нете разбра, че тази къщурка все още служи за обиталище на болни, ала болни от душевна проказа.

На брега до къщурката бяха изтеглени няколко лодки с рибарски мрежи и кутии за риболовни принадлежности. В самата „Свобода“ пък мъждукаха пламъците на две газени лампи.

Крайно предпазливо Нете се прокрадна до постройката и надникна през прозореца. Посрещна я шокираща гледка. В единия край на малката маса за хранене се въргаляха няколко стека цигари, а в другия Рита, подпряла ръце на плота, бе издала назад голото си дупе така, че мъжът зад нея безпрепятствено да вкарва члена си.

Зад него други двама чакаха реда си. Гледаха акта съсредоточено, с пламнали лица. И тримата бяха рибари, а Нете позна онзи отдясно. Не би могла да го забрави.

Виго.

* * *

Веднага позна гласа на Виго по домофона. Сърцето й се разтуптя и тя се заслуша в приближаващите стъпки. Отвори вратата със съзнанието, че с този ще й е по-трудно, отколкото с предишните двама.

С плътен глас той поздрави и влезе в коридора, все едно и преди е идвал в апартамента й. Още изглеждаше добре и с лекота въздействаше на жените, както и преди години в увеселителния парк. Кожата му, някога загрубяла от вятъра и слънцето, се бе изфинила, а прошарената му коса изглеждаше примамливо мека.

Толкова мека, че Нете реши да прокара пръсти през нея, след като го убие.

Трийсета глава

Ноември 2010-а

Карл се събуди объркан. Не знаеше кой ден е и защо в спалнята му се носи микс от миризмите на Асадовия шербет, на престоял дюнер и на лекарски кабинет.

Посегна към ръчния си часовник и установи, че е девет и двайсет и пет.

— По дяволите! — извика той и изхвърча от леглото. — Защо никой не ме събуди?

Йеспер пак щеше да закъснее за курса, както впрочем и самият Карл — за работа.

За пет минути Карл позабърса потта, полепнала по тялото му от вчера, и намъкна някакви чисти дрехи.

— Ставай, Йеспер! — извика той и задумка по вратата. — Ако закъснееш, после се сърди на себе си, чуваш ли!

Нахлузи си обувките, удари още няколко пъти с юмрук по вратата на Йеспер и слезе на долния етаж кажи-речи без краката му да докоснат стъпалата.

— Ооо, какво става, Карл? Да не отиваш на литургия? Тя обаче започва чак в десет — предпазливо го осведоми Мортен; застанал до печката по пижама, препасан с любимата си престилка, приличаше на чучело.

— Добър ден, Карл — долетя от дневната. — Днес май добре си поспа, а?

Там го посрещна бодрият Мика, целият в бяло — от обувките до яката. Пред него Харди лежеше гол, а върху помощната масичка на колелца димяха два дълбоки съда с течност; Мика топеше в нея кърпа, изстискваше я и бършеше отпуснатото тяло на болния.

— Освежителна баня за Харди. Оплака се, че е започнал да мирише на вкиснато. Затова сега ще го изтъркаме с камфоров и ментолов спирт, за да прогоним неприятната миризма. Нали така, Харди?

— Добро утро — чу се от главата върху бледото, изпосталяло, дълго тяло.

Карл смръщи вежди. В същата секунда Йеспер от горния етаж изрева, че Карл е най-големият идиот на света, и календарът най-сетне се намести в главата му.

„Дявол да го вземе, съвсем съм мръднал! Та днес е неделя“ — съобрази той и се хвана за челото.

— Мортен, да не отваряш крайпътна закусвалня? — попита той и разшири многозначително ноздри.

После затвори очи и се опита да си припомни конфузния си разговор с Мона от снощи.

— Не мога да те приема тази вечер, защото отивам на гости на Матилде.

— Матилде? Коя е Матилде?

Само след секунда му идеше да си зашлеви врата заради малоумния си въпрос.

— Как коя? По-голямата ми дъщеря.

Хладният тон на Мона стана причина Карл да се върти неспокойно в леглото почти до зори.

Дявол да го вземе. Кога беше споменала, че Саманта има сестра? От друга страна, беше ли я питал въобще? Не, разбира се. И ето ти гаф.

Мортен изломоти нещо.

— Ще повториш ли?

— Ела да закусиш, Карл. Питателна домашна храна за всички гладни души, сред които и две много влюбени момчета. — Докато изричаше предпоследната дума, миглите му запърхаха лудешки.

„Ей сега ще отвори вратата към най-съкровените си чувства“ — помисли си Карл. Крайно време беше.

Мортен разпредели кулинарните си творения в чиниите върху масата.

— Заповядайте, моля. Филийки агнешки колбас и овче сирене, поръсени с чесън. За пиене: зеленчуков фреш и шипков чай с мед.

Карл изслуша менюто и предпочете да се върне в леглото.

— Днес ще се заемем с тренировките на Харди — съобщи Мика. — Целта ни е да боли, нали, Харди?

— Ако успеем, ще бъде страхотно.

— Но не бива да завишаваме прекалено очакванията си. Съгласен?

— Нищо не очаквам. Само се надявам.

Карл се обърна към болния и вдигна одобрително палец. Как не го е срам да се самосъжалява, докато Харди приема всичко толкова зряло.

— Обади се на Вига, Карл — напомни Мортен.

Ето, пак му дожаля за самия него.

 

 

Карл умуваше над чинията със закуска и не обръщаше никакво внимание на начумерената физиономия на Йеспер. И когато се предаде и спря да разсъждава, изведнъж го осени решение — логично, просто и окриляващо. Благодари за закуската, макар рядко да бе вкусвал толкова отвратителна комбинация.

— Добре, че ми звъниш. — Днес Вига звучеше паникьосана — тя, която винаги очакваше светът да се нагажда според желанията й.

Но какво й е виновен той — тя се кани да вдига сватба, преди да се е развела с бившия си съпруг?

— Е, какво ще кажеш? Ходи ли в банката?

— Добро утро и на теб, Вига. Никъде не съм ходил. Няма защо.

— Няма ли? И как си събрал шестстотин и петдесет хиляди, без да теглиш кредит? Харди ли ще ти даде заем?

Карл се засмя. Нека само почака. Бързо ще смекчи острия тон.

— Не възразявам срещу исканията ти, Вига. След приспадането на разноските по кредита ни половината от стойността на къщата е твоя.

— Боооже, Карл — смая се тя.

Карл ликуваше вътрешно. Предстоеше й да изживее още по-силен шок.

— А се налага да извадим от твоя дял и сумата по други наши общи разходи, които пресметнах днес.

— Какви разходи?

— Миличка… ти може още да живееш в епохата на хипитата, но в тази страна вече не се храним с цветни благоухания и любов. Навлязохме в десетилетието на егоизма, не забравяй. Сега вече всеки гледа собствения си интерес.

Карл поглъщаше с наслаждение възцарилата се в слушалката тишина. Виж ти колко мълчалива можела да бъде Вига! Все едно му казаха, че тази година всеки ден ще е Великден.

— Слушай сега. Първо, Йеспер живее при мен от пет-шест години. Три години в гимназията ми одра кожата — независимо че не успя да я завърши. А сега се записа на курс за матурата, който също струва пари. Да речем, че се съглася да си поделим разходите за него: осемдесет хиляди на година. Никоя съдебна инстанция не би сметнала тази сума за твърде голяма.

— Чакай, чакай малко — възрази тя. Двубоят започна. — Плащала съм за Йеспер. По два бона на месец.

Дойде ред Карл да се изуми.

— Какви ги говориш? Дано можеш да го докажеш с някакъв документ, защото не съм видял дори крона от тези пари.

Вига направо остана безмълвна.

— Мислим едно и също, Вига. Твоят синковец си е скатавал паричките в джоба.

— Нехранимайко! — отрони само тя.

— Слушай сега. Станалото — станало. Тури му пепел! Нали все пак съвсем скоро ти предстои да се омъжиш за Куркумал в Къристан. Аз ти дължа шестстотин и петдесет хиляди, а ти на мен — шест пъти по четирийсет хиляди за последната година на Йеспер в прогимназията, за три години в гимназията и за следващите две в курса. Ако откажеш да ми изплатиш последната сума, ми даваш сто и петдесет хиляди и си прибираш Йеспер. Ти избираш.

Мълчанието й говореше доста красноречиво. Значи Гуркамал и Йеспер не бяха първи приятели.

— А сега да обсъдим твоето имущество, от което ми се полага половината — продължи Карл. — Оценката на къщата ти според интернет е петстотин хиляди крони, следователно аз имам право да получа двеста и петдесет бона. Като пресметнем накрая, от шестстотин и петдесет хиляди — на толкова възлиза твоят дял от къщата в Алерьо — изваждаме двеста и четирийсет хиляди — първи път — и после още двеста и петдесет хиляди и се получават сто и шейсет хиляди крони. Толкова ти дължа. Плюс, разбира се, половината от покъщнината. Заповядай у нас да си избереш каквото искаш.

Карл огледа мебелировката и замалко не избухна в смях.

— Трябва да има някаква грешка — отрони тя.

— Ще изпратя калкулатор до Ислеу, ако твоят Куркумал се затруднява да смята с големи числа. Ако се съгласиш, няма да плащаш по два бона месечна издръжка за Йеспер. Вече се е нагушил достатъчно. Аз пък ще се погрижа синът ти да избута курса до края.

Настъпи продължителна пауза: онези от телекомуникационната компания сигурно потриваха ръце.

— Не съм съгласна — отсече Вига.

Карл кимна. Естествено, че щеше да оспорва.

— Спомняш ли си симпатичната адвокатка от Люнгбю, която ни консултира при покупката на жилището? — попита той.

Вига изсумтя утвърдително.

— Вече е получила правоспособност да поема дела пред Върховния съд. Изпрати исканията си на нея. И не забравяй: Йеспер не е моя плът и кръв. Започне ли да ми върти номера, ти го връщам цял-целеничък. И сметката ще излезе същата.

Постъпленията на мобилния оператор продължиха да набъбват. Вига навярно закри мембраната на слушалката с ръка, защото гласовете долитаха много приглушено до ушите на Карл.

— Така да бъде. Гуркамал е съгласен. Ще го послушам.

Бог да благослови разумния сикх. Дано брадата му расте бързо като наторена с фитохормони.

— От едно нещо обаче няма да отстъпя — заяви непримиримо Вига. — От уговорката ни за мама. Разбрахме се да я посещаваш поне веднъж седмично, а ти не го правиш. Затова този път искам да го оформим в писмен вид. Ако за година не осъществиш петдесет и две свиждания, всеки пропуск ще ти струва хилядарка. Разбрахме ли се?

Пред погледа на Карл изникна образът на тъщата му.

Прогнозата на болни от деменция, настанени в домове, обикновено е изключително неблагоприятна, но Карла Алсинг представляваше непредвидим случай. Откъде да знае дали споразумението, за което го натиска Вига, няма да му излезе през носа?

— Тогава искам дванайсет седмици отпуск от това задължение.

— Дванайсет седмици! Да не те тресе грандомания и да си въобразяваш, че си от миропомазаните в парламента? Никой простосмъртен няма дванайсет седмици отпуск. Склонна съм да ти отпусна пет.

— Десет.

— Ставаш нагъл. Седем и нито ден повече.

— Осем — или се обърни към адвокатката в Люнгбю.

Отново пауза.

— Разбрахме се. Но ще оставаш поне час и ще започнеш още днес. Колкото до боклуците ти в Алерьо, не са ми притрябвали. За малоумна ли ме мислиш? Ще прибирам транзистор от осемдесет и втора, при положение че Гуркамал има система за съраунд саунд „Самсунг“ с шест тонколони? Задръж си покъщнината!

 

 

Беше фантастично. Направо невероятно. Как само уреди нещата! Ще се разведе срещу някакви си сто и шейсет хиляди крони. Разполагаше с парите още отсега.

Погледна си часовника и пресметна, че Мона вече трябва да се е прибрала — колкото и обилно да е било угощението у Матилде.

Най-сетне тя вдигна, но не преливаше от ентусиазъм да говори с него.

— Събудих ли те?

— Мен не, но събуди Ролф.

Кой, по дяволите, беше Ролф? Всичките му неделни депресии в рамките на цяла година го връхлитаха едновременно тъкмо днес. Ужасно неприятен срив.

— Ролф? — попита крайно предпазливо той с лоши предчувствия. — Кой е той?

— Не се притеснявай, Карл. Ще го обсъдим друг път.

Друг път?

— Защо се обаждаш? За да се извиниш, че не знаеш как се казва дъщеря ми?

Колко безжалостно. Но в интерес на истината, връчвайки му любовен ключ, не бе обещавала, че няма да пуска и други мъже в дома си. Например въпросния Ролф. Радостната новина, която Карл се канеше да й поднесе, безспорно изгуби ефекта си.

„Значи негодникът се казва Ролф.“ Карл се опита да прогони от съзнанието си картината как мускулесто мъжко тяло се радва на обекта на неговите желания.

— Не, за друго — отвърна той. — Обаждам се само да ти кажа, че днес с Вига се споразумяхме за развода. Съвсем скоро ще съм свободен мъж.

— Аха — промърмори тя без никакъв ентусиазъм. — Ами честито, Карл.

Той приключи разговора и пак седна на леглото, отпуснал вяло ръката с телефона.

Какво сгромолясване от висините.

— Какво си се сдухал, Кале? — обади се от коридора Йеспер.

В този момент бледият хлапак не би могъл да изтърси по-голяма глупост.

— С майка ти се развеждаме.

— Е, и к’во от това?

— Да, какво от това наистина? Новината нищо ли не ти говори, Йеспер?

— Мене к’во ме засяга тая работа?

— Ще ти кажа, приятелю. Засяга те, защото от тази секунда занапред няма да видиш нито крона от двата бона, които си скатавал всеки месец през последните две години. Ето така те засяга! — И Карл плесна с ръце, за да му покаже нагледно как ще се хлопне касата.

Учудващо, находчивият индивидуалист не измъдри нито една псувня, та да отвърне на съобщението. Затова пък не изгуби способността си да блъска и тръшка всичко, изпречило се на пътя му.

 

 

Обзет от униние, Карл прецени, че е по-добре да отметне час по-скоро задължителното посещение при жената, която съвсем скоро щеше да се титулува негова бивша тъща.

Видя мъж в сиво-син костюм да стои насред паркинга до някаква кола. Докато минаваше покрай него, непознатият се извърна. Приличаше на кой да е младеж, който чака от бетонния блок да излезе приятелката му за едно неделно „бързо“. Пък и точно тогава на Карл всичко му беше безразлично, защото беше събудил Ролф, а отгоре на всичко Мона си позволи да се държи раздразнено. Нима можеше да се отнесе по-подло с него?

Карл измина петнайсетте километра до „Бакегорен“ в Баусвер, без да обръща внимание нито на трафика, нито на хлъзгавата по краищата настилка. Едва-едва погледна социалната работничка, която му отвори да влезе в дома.

— Идвам при Карла Алсинг — съобщи той на друга болногледачка в отделението за дементноболни.

— Тя спи.

Отговорът й напълно задоволяваше Карл.

— Напоследък е станала непоносима — продължи троснато госпожата. — Пуши в стаята си, макар да знае отлично, че това е строго забранено не само в отделните помещения, а и в цялото здравно заведение. Случайно да ви е известно откъде си набавя черути?

Карл се закле в невинността си: от месеци не се е отбивал в дома.

— Вчера конфискувахме пакет черути от нея. Това се превръща в сериозен проблем. Кажете й да смуче никотиновите таблетки, когато я хване тютюнев глад. Така вредите ще се сведат само до отъняването на портфейла й.

— Непременно ще я предупредя — обеща Карл, без изобщо да слуша, и влезе в стаята. — Здравей, Карла — поздрави я той. Не очакваше отговор.

Дългогодишната сервитьорка в копенхагенските нощни заведения лежеше на дивана със затворени очи и проветряваше изпосталелите си бедра изпод кимоно, което Карл бе виждал и преди, само че не и толкова разтворено.

— О, миличък — изненадано възкликна тя и му смигна флиртаджийски с изразителност, непостижима дори за сърнето Бамби с огромните очи.

— Ъъъ… аз съм Карл, зет ти.

— Колко си красив, строен и силен, инспекторе. Мен ли си дошъл да видиш? Великолепно!

Възнамеряваше да й съобщи за намерението си от сега нататък да я посещава редовно, но при разговорите с Карла, която бе научила и Вига да използва толкова дълги изречения, че беше цяло чудо как не припада поради недостиг на кислород, събеседникът не сварваше да вмъкне нито дума.

— Един черут, Карл? — попита тя и извади изпод възглавницата си кутия „Адвокат“ и еднократна запалка.

Разпечата кутията, демонстрирайки професионална сръчност, и му я поднесе.

— Тук не е позволено да се пуши, Карла. Откъде взе тези черути?

Наведе се към него и изпод разгърденото кимоно лъснаха прелестите й. Всичко това му дойде в повече.

— Правя разни услуги на градинаря. — Тя го смушка с лакът. — Лични услуги, сещаш се. — И пак го сръчка.

Карл се колебаеше дали да се прекръсти, или да се поклони доземи пред ненаситното старческо либидо.

— Да, да, знам, че трябва да си вземам никотиновите таблетки.

Извади блистер и лапна една.

— Първо ми дадоха никотинови дъвки, но не ми харесаха. Ченето ми се залепи и падна. Затова ги смениха с хапчета.

Тя извади черут от кутията и го запали.

— И знаеш ли, Карл, никотинът за смучене върви отлично с никотина за пушене.

Трийсет и първа глава

Септември 1987-а

— Не ми се пие чай — заяви Виго, когато Нете застана до бюфета с намерението да налее.

Тя се извърна ужасена. Ами сега?

— Чаша кафе обаче ще свърши чудеса. След двучасово обикаляне по адреси съм изморен и имам нужда от нещо ободрително.

Нете погледна часовника. По дяволите! За втори път днес се случи гост да поиска кафе. Защо, за бога, не го предвиди? Нете си мислеше, че в момента всички пият чай; чаят се бе превърнал в най-модерната напитка. Шипков чай, билков чай, ментов чай. Хората се наливаха с всевъзможни чайове и това й вършеше чудесна работа, защото тръпчивият вкус на напитката маскираше вкуса на черната попадийка. От друга страна, кафето също притежава силен аромат. Защо не се сети да купи нес кафе от супера, докато пазаруваше?

Тя закри устата си с длан, за да заглуши внезапно ускорения си дъх. Какво ще прави сега? Не разполагаше с време да тича до магазинчето за насипно кафе, да кипне вода, да свари кафе и да налее екстракта от черна попадийка.

— И с малко мляко — чу се от стола. — Стомахът ми вече не е толкова здрав като преди. — Той се засмя. Този смях някога предразположи Нете да му се отдаде.

— Само секунда. — Тя се втурна в кухнята и сложи вода да заври.

Дръпна рязко вратата на килерчето и установи, че там действително няма никакво кафе. Погледна сандъка с инструменти, вдигна капака и огледа чука.

Ако реши да го използва, ще трябва да нанесе силен удар и всичко наоколо щеше да се окървави, а това беше недопустимо.

Затова Нете грабна решително портмонето си от кухненската маса, тръгна към входната врата, отвори я и се приближи до съседния апартамент.

Позвъни трескаво и започна да брои секундите. Тибетският териер ръмжеше зад вратата. Нете, разбира се, можеше да увие парцал около главата на чука и да халоса Виго отзад по главата. Той щеше да изгуби съзнание, а после тя най-спокойно щеше да излее неразреден отровен концентрат в устата му.

Кимна в отговор на размислите си. Идеята не й допадаше, но не й оставаше друг избор. Обърна се, ала преди да се върне в апартамента си, за да приключи веднъж завинаги с Виго, вратата зад гърба й се отвори.

Всъщност Нете почти не бе обръщала внимание на съседката, но сега, когато се изправиха една срещу друга, Нете разпозна изморените й устни и недоверчиви очи зад въздебелите стъкла на очилата.

Само за миг Нете съобрази, че жената не я познава. Съвсем разбираемо, защото се бяха поздравявали по стълбите само два-три пъти, а и съседката недовиждаше.

— Извинете за безпокойството. Аз съм Нете Хермансен и живея в съседния апартамент — представи се тя, приковала очи в кучето, което ръмжеше в краката на стопанката си. — Свърших кафето, а ми дойдоха гости, та се надявах…

— Моята съседка се казва Нете Росен — възрази мнително жената. — Името й е написано на вратата.

Нете си пое дълбоко дъх.

— Вярно, прощавайте. Хермансен е моминското ми име и наскоро смених фамилията си. Коригирах и табелката на вратата.

Съседката се наведе напред и огледа щателно доказателството, а Нете вдигна вежди, за да си придаде благонадежден и приветлив вид, както се очаква да изглежда една почтена съседка. Ала в душата й отчаянието крещеше с цяло гърло.

— Ще си платя за услугата — додаде тя, сподави ускорения си дъх и извади от портмонето банкнота от двайсет крони.

— Уви, кафе нямам — отвърна съседката.

Нете се опита да се усмихне, благодари и се обърна. Значи чукът щеше да влезе в действие.

— Но ми се намира малко нес кафе — притури гласът зад гърба й.

 

 

— Идвам след секунда — извика Нете от кухнята, докато наливаше мляко в каничка.

— Много хубав дом имаш, Нете. — Гласът на Виго дойде от вратата.

Той посегна към чашата и Нете едва не я изпусна. Планът предвиждаше да му я даде чак след като налее вътре черната попадийка.

Отдръпна чашата на разстояние и се провря покрай Виго.

— Остави на мен. Сядай, защото ни предстои да уточним доста формалности, преди да дойде адвокатът.

Тя чу как Виго се тътри след нея и спира до вратата към дневната. Хвърли поглед към него и изтръпна: той се наведе към най-долната панта на вратата и откачи нещо от нея. Нете веднага видя какво е: парче лъскав плат в син меланж. Ето къде значи се бе отпрал джобът на Таге.

— Знаеш ли какво е това? — попита с усмивка той и протегна ръка към нея.

Нете поклати леко глава и остави каничката с мляко до бутилката с отровния екстракт върху бюфета. За две секунди наля няколко капки в кафето и добави глътка мляко.

— Захар? — попита тя и се обърна с чашата.

Виго се намираше само на крачка от нея.

— Търсила ли си това парче?

Тя пристъпи напред, преструвайки се, че се опитва да се сети откъде се е взело.

— О, боже, не. Кой ходи с такива дрехи?

Виго смръщи чело, а това никак не й хареса.

Той се приближи до прозорците и започна да оглежда плата на светло. Доста продължително и доста щателно.

В този миг чашата в ръката й започна да дрънчи.

Мъжът се обърна към Нете, за да разбере откъде идва звънтенето.

— Виждаш ми се притеснена — отбеляза, вторачен в ръката й. — Всичко наред ли е?

— Да. Какво да не е наред?

Тя остави чашата върху ниската масичка до креслото.

— Седни, Виго. Трябва да ти обясня защо те извиках. За жалост нямаме много време. Ти си пий кафето, а аз ще ти разкажа всичко.

Няма ли най-после да остави това парче и да престане да умува откъде се е взело?

— Не ми изглеждаш в добра форма, Нете. Какво ти е? — попита той с наклонена глава, докато тя му правеше настойчиви знаци да седне.

Наистина ли беше толкова очевидно? Занапред трябваше да се прикрива по-умело.

— Извинявай, не ми е добре. Нали ти писах, че съм болна.

— Съжалявам — отвърна той без капка съчувствие и й подаде парчето плат. — Хубаво го разгледай. Не ти ли прилича на отпрано горно джобче? Как, за бога, горно джобче ще се закачи за най-долната панта на вратата?

Тя взе плата и го огледа внимателно. Как да му даде смислен отговор?

— Досещам се откъде се е взело и съм силно озадачен.

Тя го погледна леко паникьосана. „Какво става? Дали е надушил нещо?“

Виго смръщи вежди.

— Ти да не се стресна, а, Нете? Малко ми се виждаш сепната.

Претегли плата в ръка, без да я изпуска от очи, и бръчките на челото му се врязаха още по-надълбоко.

— Преди да вляза, подраних с половин час и изпуших няколко цигари до кестените, докато чаках да дойде уреченото време. И знаеш ли какво стана?

Тя поклати бавно глава, но това не изглади дълбоките бразди по челото му.

— Видях някакъв дебелак да тича към сградата. Беше облечен в най-грозния костюм, който съм виждал, а аз съм виждал много грозни костюми. Запомних плата — същия като този. Доста специфичен десен, не мислиш ли? Дебелакът позвъни на домофона. Беше облечен в костюм от същия този плат — и той й подаде красноречиво парчето. — Странно съвпадение, а, Нете?

Кимна утвърдително на собствения си въпрос. После изражението му се смени. В този миг тя осъзна, че следващият му въпрос ще се окаже фатален.

— В писмото изрично предупреждаваш да спазя точно часа си, защото имаш и други уговорки. Разтълкувах го, в смисъл че очакваш още посетители, освен мен. Затова сега те питам: възможно ли е мъжът в грозния костюм да е един от тях? И ако е така, защо не го видях да излиза от сградата? Да не би да е още тук?

И най-слабото потрепване или присвиване на мускулите на лицето й несъмнено щеше да даде отговора. Затова тя само му се усмихна, изправи се с овладени движения, отиде в кухнята, отвори килерчето, наведе се към сандъка с инструменти и извади чука.

Понечи да увие парцала, но не щеш ли, Виго повтори въпроса си току зад гърба й. Гласът му й подаде нужния сигнал за действие, тя се извърна плавно и го цапардоса. Чукът потъна с хрущене точно в слепоочието му.

Виго се смъкна на пода като отсечен. Не показа никакви признаци на живот. Нямаше много кръв. Нете обаче установи, че той още диша, затова притича до дневната за кафето.

Отвори устата му и изля горещата течност. Той се позадави, ала кашлицата му бързо секна.

Тя поседя до него. Наблюдаваше го. Ако Виго изобщо не се беше раждал, всичко щеше да е съвсем различно. Но ето че него вече го нямаше.

 

 

След видяното в „Свободата“ през онази нощ я изпълваха срам и отвращение и тя се затрудняваше да ги скрие.

На няколко пъти Рита я пита какво има, но Нете се измъкваше с уклончиви отговори. Осъществяваха контакт само в тъмното под завивките, когато Нете бе почти заспала: онази форма на контакт, която Рита изискваше в замяна на приятелството си.

Сякаш на Нете й бе притрябвало такова приятелство.

Един-единствен поглед по време на коленето я издаде.

Няколко момичета в гащеризони довлякоха прасе до колача на двора. Рита застана пред пералнята да вземе участие във веселбата. Нете също бе излязла от работилницата да глътне малко въздух. Рита я забеляза и се обърна към нея. Погледите им се срещнаха над квичащото животно.

Нете бе попила атмосферата от работилницата. Случи се един от онези дни, когато риданията напираха в гърлото й, а копнежът по друг живот я изпълваше с горчивина. Затова тя стрелна Рита с доста необмислен поглед. Рита я прониза с очи, изпълнени с недоверие.

— Кажи най-после какво е станало! — извика й същата вечер тя в стаята.

— Чукаш се за цигари. Видях те. Знам за какво използваш това — и тя мушна ръка под дюшека на леглото й и издърпа металната пластина, която блокираше алармата на вратата.

Ако Рита изобщо беше способна да се шокира, тя се шокира в онзи миг.

— Чуя ли те да ме разнасяш, песента ти е изпята — насочи към нея показалец тя. — Ако ме предадеш или ме зарежеш, ще се разкайваш до края на живота си, чуваш ли? — заплаши я тя, а от очите й святкаха мълнии.

И нещата останаха така.

По-късно Рита осъществи заканата си и последиците и за двете бяха катастрофални. А Нете успя да си отмъсти чак след четвърт век. Ето че сега Рита и Виго лежаха безжизнени в изолираната стая.

Овързани с въжета около кръста и с очи, в които предишният блясък бе угаснал.

Трийсет и втора глава

Ноември 2010-а

Откакто двамата полицаи се свързаха с Херберт Сьонерскоу, Мие Ньорви и Луис Петерсон, нещата видимо тръгнаха на зле. Старателно изгражданата в продължение на дълги години мрежа за сигурност започна да се разпада със светкавична бързина, надминаваща и най-лошите очаквания на Курт Ве.

Открай време беше наясно каква прецизност и дискретност изисква дейността му, затова се бе подготвил при появата на предвестник или на най-слаба заплаха съвсем лесно да я обезвреди още в зародиш заедно с доверените си хора. Ала изобщо не си бе представял, че ще му дишат във врата заради случай от далечното минало.

Какво разследваха всъщност двамата криминални инспектори? Някакво изчезване, каза Херберт Сьонерскоу. Защо, за бога, не разпита по-подробно Херберт по този въпрос, докато още имаше тази възможност? Да не се разболяваше от деменция? Надяваше се поне умът му да остане непокътнат до края.

Сега Херберт и Мие потънаха вдън земя. Херберт не изпрати снимка, както му бе заръчал Курт. А това означаваше едно-единствено нещо.

В крайна сметка Курт трябваше да се досети какво ще стане. Да предвиди, че този смехотворен писарушка Херберт няма да намери смелост да прояви решителност, когато ножът опре до кокала.

Курт прекъсна за малко мисловната нишка и тръсна глава. Ето че пак го правеше: позволяваше на черногледите си представи да тръгнат на самоход. А преди не беше такъв. Налагаше се да се вземе в ръце. Кой е казал, че Херберт не се е престрашил да убие Мие? Имаше и други начини да реши проблема — различни от наредения от Курт. Например един ден полицията в Майорка да открие в някоя крайпътна канавка изгнилите трупове на Херберт и Мие, хванати за ръце. Нима в техния случай самоубийството не е най-добрият изход? На самия Курт тази мисъл съвсем не му беше чужда — особено ако настоящият хаос се завихреше около неговата личност. Знаеше немалко ефективни и безболезнени начини да си отиде от този свят.

Какво има да губи? Вече е на преклонна възраст, а Беате — тежко болна. Синовете им са утвърдени професионалисти и свободни хора. Но как да изостави първостепенния си дълг: „Праволинейност“? Призванието да пресече разпътицата и профанизацията, грозящи датското общество? Нали уж партията беше делото на живота му? Партията и Тайната борба.

Не можеше да се откаже. Беше длъжен да брани тези ценности през краткото време до края на дните си. Да видиш как делото, на което си посветил целия си живот, се разпада пред очите ти, е все едно изобщо да не си живял. Същото, като да си умреш бездетен или да напуснеш този свят, без да си оставил следа. Толкова години, посветени на мисли и идеи, щяха да отидат на вятъра. Всички поети рискове и честолюбиви амбиции щяха да се окажат безсмислени. Тази мисъл бе непоносима за Курт и тя го вдъхнови да се бори. Никое средство не беше твърде радикално, щом въпросът опираше до саботаж на полицейско разследване, заплашващо да спре „Праволинейност“ по пътя й към фолкетинга.

Затова Курт Ве предприе нужните мерки и разпрати десетки есемеси. В тях вменяваше на активистите на Тайната борба да се придържат безпрекословно към нареждането, спуснато по време на заседанието след генералния конгрес: всичко да се изгори! Медицински картони, указания, кореспонденция. Всичко! Още същия ден да унищожат документация, събирана в продължение на петдесетгодишен труд.

Собствените му архиви не представляваха заплаха. Намираха се на сигурно място в сейф в старата конюшня. След смъртта му Микел щеше да открие там инструкции как да постъпи с материалите. За всичко се бе погрижил предварително.

„Добре че задействах повсеместно изгаряне“ — помисли си той следобед.

Стационарният му телефон звънна.

Търсеше го Касперсен.

— Говорих с нашия човек от Централното. Получих информация за двамата полицаи, посетили Ньорви, но не е никак обнадеждаваща.

Касперсен обясни, че заместник полицейски комисар Карл Мьорк и неговият асистент Хафез ал-Асад работят в така наречения специален отдел „Q“ в Главното управление. Последният нямал полицейско образование, но затова пък се отличавал с феноменален нюх и славата му вече се носела не само в Копенхаген, но и из околните полицейски окръзи.

Курт поклати глава. Арабин! Мръсна чернилка да се рови из делата му! Сама по себе си тази мисъл го побъркваше.

— Според нашия човек от Централното въпросният специален отдел — разширено: „отдел за случаи, ползващи се с особено внимание“ — има тенденция да се превърне в много сериозна заплаха. Информаторът ни неохотно призна, че тамошните служители действали доста по-ефективно от повечето си колеги. Затова пък в специалния отдел работели самостоятелно и почти никой в Главното не бил запознат с техните случаи.

Доста факти в характеристиката на това звено изостриха бдителността на Курт и го хвърлиха в тревога. Най-вече правомощията на отдел „Q“ да изравя съмнителни случаи от миналото.

Касперсен се поинтересувал за някои слаби места на двамата полицаи. Оказало се, че над главата на Мьорк виси много тежък случай: резултатът от текущото разследване щял да определи дали да не го отстранят от служба. Въпросът обаче се разглеждал на високо ниво, а информаторът им нямал достъп дотам. Но дори и да се доберял до компрометиращи материали, за да се финализира процедурата по отстраняване била необходима поне седмица, обяснил човекът. А Курт Ве и компания не разполагат с толкова, нали? Друга възможност била да потърсят нещо гнило в назначаването на Хафез ал-Асад, но това също щяло да глътне доста време. Време, което не могат да си позволят да изгубят.

Уви, Касперсен беше прав. Налагаше се да вземат незабавни мерки.

— Помоли информатора да ми изпрати няколко снимки на двете ченгета на имейла — поръча Курт и приключи разговора.

* * *

Отвори електронната си поща и се загледа в лицата на двамата мъже. Усмихваха се, все едно фотографът ги бе развеселил с някоя духовитост, или мимиката изразяваше самонадеяност. Различаваха се като деня и нощта. Карл Мьорк изглеждаше малко по-възрастен от помощника, но открай време Курт Ве се затрудняваше да определя възрастта на хора от арабски произход.

— Няма да ни спрете, идиоти такива — закани се на глас той и шляпна с длан екрана. В този миг звънна мобилния му телефон, предназначен за тесен кръг от хората му.

Обаждаше се шофьорът.

— Успя ли да прибереш картотеката, Микел?

— Опасявам се, че отговорът е не, господин Ве.

Курт смръщи вежди.

— Как така?

— Изпревариха ме двама мъже в тъмносиньо пежо „607“. Не бих се учудил, ако са от полицията. Ченгетата си личат отдалече.

Курт поклати глава. Не, само това не. Не може да е истина.

— Арабин и светлокож? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

— Уви, да.

— Опиши ги.

Докато Микел описваше външния им вид, Ве сравняваше със снимките на екрана. Микел определено имаше набито око. А най-катастрофалното беше, че всичко съвпадаше.

— Колко успяха да натоварят?

— Не знам, но четирите картотечни шкафа, за които ми говорехте, са изпразнени до шушка.

Потресаващи новини.

— Добре, Микел. Все някак ще си ги върнем. В противен случай ще се наложи да ликвидираме двамата мъже, ясно?

— Да. Ще се свържа с моите хора да бъдат в готовност.

— Супер. Проучи къде живеят ченгетата и им прикачи денонощна опашка, за да ударим при първа възможност. Щом възникне такава, ми се обади да ви дам зелена светлина. Разбрахме ли се?

 

 

Касперсен се появи при Курт няколко часа по-късно. За пръв път Ве го виждаше толкова разтревожен. Същият този безскрупулен адвокат убеждаваше съдебните заседатели, без да му трепне окото, да отнемат последните петдесет крони на клета самотна майка с пет деца и да ги присъдят на бившия й съпруг, заподозрян в домашно насилие.

— Ако Мие Ньорви и Херберт Сьонерскоу не подадат лично сигнал за обир в полицията, боя се, ще бъде много трудно да издействаме конфискация на откраднатия архивен материал, Курт. Микел успял ли е да заснеме неправомерното влизане в дома им?

— Не, не ги е заварил. Ако разполагахме със снимки на проникването, всичко, разбира се, щеше да е много по-лесно.

— Съседката няма ли да съдейства?

— Казала само, че двамата полицаи били от Копенхаген. Ако се наложи, евентуално ще ги идентифицира. Двамата имат доста характерни черти, доколкото съдя по снимките.

— Но докато се стигне до конфискация на неправомерно придобито имущество, материалите сто процента ще са изчезнали, бъди сигурен. Не разполагаме с преки доказателства, че именно те двамата са извършили кражбата.

— Пръстови отпечатъци?

— Няма да ни послужат за нашите цели. Вчера са се отбили в дома на Ньорви съвсем легално. Криминалистите още не са се усъвършенствали дотам да преценяват кога точно е оставен даден отпечатък.

— В такъв случай ще се наложи да вземем крути мерки. Вече съм задействал нещата. Остава само да дам стартов сигнал.

— Да не намекваш за очистване, Курт? В такъв случай нашият разговор изобщо не се е състоял.

— Спокойно, Касперсен, не смятам да те забърквам. Бъди подготвен обаче, че ни очаква доста брутален период и не е изключено да се наложи да поемеш щафетата.

— Какво имаш предвид?

— Каквото ти казах. Ако тази история се развие по неблагоприятен сценарий — а това е много вероятно — ще се наложи да поемеш и политическата партия, и наследството ми на „Брьонбюйостервай“. Няма да оставя никакви следи, тоест по обясними причини ще ги лиша от възможността да ме призоват на свидетелската скамейка, дори играта да загрубее. Jasta est alea.^[9]

— Да пази Господ! Първо трябва да се погрижим да си приберем папките, нали? — попита Касперсен. И той следваше златното правило на всички адвокати: въпрос, необсъждан подробно, изобщо не е споменаван. — Ще се свържа с нашия човек в Централното. В момента папките, предполагам, се намират в Главното управление. По мои данни специалният отдел „Q“ се помещава в подземието. Нощем там няма охрана. Ще изпратим нашия човек да се погрижи.

Курт го погледна с облекчение. Стига да си вземат изобличаващите ги документи, ще закрепят положението.

Спокойствието му обаче трая кратко, защото само след секунди Вилфри Льонбер се обади и с превъзбуден глас съобщи, че двамата полицаи се появили на личния му адрес.

Курт включи високоговорителя, за да слуша и Касперсен. Той също бе заложил много.

— Цъфнаха изневиделица, без да се обадят предварително. Тъкмо горях книжата. Ако не бях проявил бързина и не бях хвърлил всички листове в огъня, песента ни щеше да е изпята. Пази се от тези двамата, Курт. Преди да се усетиш, ще довтасат у вас или при някой друг от предните бойни редици. Разпрати предупреждения.

— Какво искаха от теб?

— Нямам представа. Според мен просто ме проучваха. И ме хванаха на местопрестъплението. Сега вече знаят, че работата ни не е чиста.

— Веднага ще пусна съобщение до всички — ангажира се Касперсен и се оттегли.

— Никак не си поплюват, Курт. На прицела им си основно ти, но повярвай ми, знаят повече, отколкото е допустимо. Не споменаха нищо по-конкретно, освен „Благодеяние“ и някоя си Нете Хермансен. Това име говори ли ти нещо? Щели да я посетят в „Ньоребру“. Най-вероятно вече пътуват към нея.

Курт си разтърка челото. Изведнъж въздухът стана ужасно сух.

— Знам коя е Нете Хермансен и се учудвам, че все още е жива, но и за това ще се намери изход. Да видим как ще се развият събитията през следващите двайсет и четири часа. Но имайки предвид последното, което каза, според мен си прав. Взели са ме на мушка. Не знам защо, но не ме и интересува.

— Как така? Интересува те, разбира се.

— Преди да се усетим, всичко ще приключи. Вие се грижете за „Праволинейност“ и оставете другото на мен.

Касперсен си тръгна, видимо притеснен от развоя на събитията през последните дни. Курт позвъни отново на Микел и му нареди да побързат, та дано успеят да засекат двете ченгета по алея „Пеблинге“ и да им прикачат по един преследвач.

Час и половина по-късно Микел се обади. За жалост не сколасали, но вече поставили свой човек на паркинга пред къщата на Карл Мьорк, който се бил прибрал. Хафез ал-Асад обаче им се изплъзнал. На посочения в гражданския регистър адрес — улица „Хаймдал“ — не живеел никой.

 

 

Рано сутринта в неделя Курт повика дежурния лекар. Дълбоките стенания и накъсаното дишане на Беате в постелята до него се влошиха значително през последните няколко часа.

— Правилно, господин Ве — потвърди лекарят, когото Курт познаваше като добър общопрактикуващ медик от Виовре. — Както самият вие много професионално сте установили и съобщихте по телефона, на съпругата ви, опасявам се, не й остава много. Сърцето й изнемогва и краят е въпрос на дни, а вероятно и на часове. Сигурен ли сте, че не желаете да повикам линейка?

— И каква ще е ползата? — сви рамене Курт. — Не искам никакви линейки. Не искам да се отделям от нея. Благодаря ви.

След като останаха сами, той легна до жена си и улови ръката й. Тази малка ръка, която толкова често бе галила бузата му. Тази любима длан.

Загледа се в разпукващия се зад балконската врата ден и му се прииска да вярва в някакъв бог. Тогава щеше да се помоли безгласно за любимата си и за сетните й часове. Преди три дни се чувстваше готов да посрещне неизбежното и да продължи напред. Готовността изведнъж изчезна.

Погледна шишенцето с приспивателно. Малки, лесни за поглъщане, силни таблетки. Ще отнеме двайсет секунди. Усмихна се за миг. И една минута да си налее чаша вода, разбира се.

— Дали още сега да го направя, съкровище? — прошепна той и стисна ръката й.

Да можеше поне да му отговори! Чувстваше се толкова самотен.

Погали ласкаво оредялата й коса. Колко пъти й се бе любувал, докато тя я разресваше с четка пред огледалото и светлината й придаваше примамлив блясък. Колко бързо изтече животът.

— Ооо, Беате. Обичам те от цялото си сърце. Ти беше и все още си светлината в моя живот. Ако ми предложат да изживея живота си отново, пак щях да го направя с теб. Не бих пропуснал нито секунда. Защо не дойдеш на себе си само за миг, колкото да ме чуеш, миличка, скъпоценна моя?

Обърна се към нея и се сгуши до едва дишащото, излиняло тяло — най-прелестното, което някога бе виждал.

* * *

Събуди се няколко минути преди дванайсет. В главата му отекваше неотдавнашен звън.

Повдигна глава и без облекчение установи, че гръдният кош на Беате все още се повдига леко. Не можеше ли просто да си отиде, без да се налага той да става свидетел на продължителната й агония?

Поклати глава да отхвърли недоволството си.

„Стегни се, Курт. В никакъв случай Беате не бива да умре сама“ — каза си наум.

Погледна през прозорците на балкона. Навън цареше ноемврийска сивота, а вятърът шумолеше в голите клони на джанките.

„Ужасен ден“ — Курт посегна към двата си мобилни телефона. Те ли го събудиха?

Не беше получил съобщения. Включи екрана на стационарния телефон и видя, че го е търсил непознат номер.

Набра го и само след секунди го споходи усещането, че допуска грешка.

— На телефона е Сьорен Брант — обади се глас, който Курт нямаше никакво желание да чува.

— С вас нямаме какво да обсъждаме — отсече той.

— Не съм съгласен. Прочетохте ли публикацията за самоубийството на Ханс Кристиан Дюрман в блога ми?

Журналистът чакаше отговор на въпроса си, но не получаваше такъв.

Проклети драскачи и проклет интернет.

— Говорих с вдовицата на Дюрман — продължи негодникът. — Недоумява защо съпругът й ще посяга на живота си. Как ще коментирате?

— Никак. Не познавах добре Дюрман. Вижте, в момента преживявам лично нещастие: съпругата ми е на смъртно легло. Ако обичате, отнесете се с подходящото за случая уважение и ме оставете на мира. Ще поговорим друг път.

— Съжалявам. Разполагам със сведения, че сте попаднали в полезрението на полицията във връзка с някакви изчезнали лица. И за този случай ли моментът не е удобен за коментар?

— Какви изчезнали лица? — Чуваше го за втори път, а нямаше представа какво точно разследват ченгетата.

— Въпросът е между вас и полицията. Но доколкото разбирам, отнася се за обмяна на сведения за откровено криминалната дейност, развивана от Тайната борба. Последен въпрос: заедно с вашия съмишленик Вилфри Льонбер възнамерявате ли да включите легализирането на принудителните аборти в идейната платформа на „Праволинейност“?

— О, престанете с тези клевети. Ще се разбера с полицията, бъдете сигурен. Оповестите ли каквото и да е, без да разполагате с подкрепяща го документация, ви обещавам съдебен процес, който ще ви излезе солено.

— Добре. Натрупал съм достатъчно документация. Благодаря ви за коментарите. Тъкмо ще имам и какво да напиша в пряка реч.

И затвори. Журналистчето затвори. Курт излезе от кожата си.

За какви документи бръщолевеше Брант? Наистина ли новината за откраднатата картотека на Ньорви вече беше широко разгласена? Това подписа окончателната присъда на нещастния лешояд.

Курт набра Касперсен по сигурния телефон.

— Как мина снощното посещение в Главното управление?

— Уви, зле. Нашият човек се вмъкнал без проблеми, но като слязъл в подземието, се нанизал на Хафез ал-Асад. Явно арабинът спи там.

— По дяволите! Защо? Папките ли пази?

— Опасявам се, че да.

— Защо не ми го съобщи веднага, Касперсен?

— Обадих ти се, Курт. От сутринта ти звъня, но на другия телефон.

— Тези дни почти не използвам айфона от съображения за сигурност.

— Търсих те и на стационарния.

Курт се протегна и включи екрана. Наистина преди разговора със Сьорен Брант бяха постъпили десетина пропуснати повиквания. Касперсен бе звънил през двайсет минути от осем часа сутринта.

Нима Курт бе спал толкова непробудно до Беате? Това ли щеше да е последната им нощ заедно?

Прекрати разговора и погледна умиращата, докато размишляваше.

Нямаше друг изход, освен да очистят и тримата: арабина, Карл Мьорк и Сьорен Брант. С Нете Хермансен щеше да се разправи по-нататък. Тя не представляваше опасност от такава величина.

Набра номера на Микел.

— Можем ли да следим Сьорен Брант?

— Мисля, че да. В момента живее във вила на Пето шосе в Хьове.

— Откъде знаем?

— От онзи път, когато предизвика суматоха по време на генералния конгрес, го държим под око.

Курт се усмихна — за пръв път през днешния ден.

— Чудесно, Микел, браво. А Карл Мьорк? Следите ли го?

— Да. В момента прекосява паркинга пред дома си. Нашият човек не го изпуска от очи. Наели сме детектив от класа. Бивш кадър от разузнаването. Обаче още не сме открили арабина.

— Ще ти кажа къде е. В подземието на Главното управление. Постави наш човек до пощенския терминал, за да следи кога онзи ще си тръгне оттам. И, Микел?

— Да?

— Когато всички в дома на Мьорк заспят, ще се случи злощастен инцидент.

— Пожар?

— Да. Да тръгне от кухнята. Експлозия с гъст дим. Предупреди нашите хора да действат дискретно.

— Лично ще се заема.

— Добре. Прикрий се умело и се омитай бързо.

— Слушам. А Сьорен Брант?

— Незабавно насъскай копоите си срещу него.

Трийсет и трета глава

Ноември 2010-а

Карл се събуди, защото някой здравата го разтърси.

Ококори очи и видя смъртните очертания на надвесен над него човек. Понечи да се изправи, ала му се зави свят и неочаквано се строполи на пода до леглото. Това му подсказа, че става нещо странно.

От отворения прозорец го лъхна вятър и тогава усети миризмата на газ.

— Събудих Йеспер — извика някой от коридора. — Повръща. Какво да правя?

— Обърни го на една страна. Отвори ли прозореца? — попита мъжът с черната коса, застанал до Карл, и го шляпна няколко пъти по бузите. — Погледни ме. Хубаво ме погледни, Карл. Добре ли си?

Той кимна, без да е сигурен.

— Ще те свалим долу. Тук все още не се е проветрило. Можеш ли да вървиш сам?

Карл се изправи бавно, запъти се с олюляващи се стъпки към коридора, слезе по стълбите, които му приличаха на безкрайна река, и чак след като го сложиха да седне на стол пред отворената врата към градината, предметите наоколо започнаха да придобиват ясни форми и очертания.

Вдигна очи към гаджето на Мортен.

— Какво, по дяволите, става тук? — изломоти Карл. — Ти още ли си у нас? Да не си се нанесъл при Мортен?

— За това трябва да сме благодарни на съдбата — обади се сухо Харди.

Карл се загледа зашеметен към леглото му.

— Какво се е случило?

По стълбите се разнесе тропот и Мортен довлече Йеспер. Хлапакът изглеждаше малко по-зле от онзи път, когато се прибра след четиринайсетдневен непрекъснат купон в Кос.

Новият член на домочадието посочи към кухнята:

— Някой се е вмъкнал в къщата с много лоши намерения.

Карл се изправи с мъка и го последва.

Веднага забеляза голямата газова бутилка на пода — от новите, пластмасовите. Никога не беше купувал такава, защото старите жълти бутилки до грила в градината работеха отлично. Към редуцир вентила на бутилката беше свързан маркуч.

— Откъде се е взела? — попита Карл, все още препалено замаян, за да се сети как се казва младият мъж до него.

— Снощи в дванайсет, когато се отбих да проверя състоянието на Харди, я нямаше.

— Какво му е на Харди?

— Организмът му реагира бурно на вчерашната физиотерапия. Обилно потене, главоболие. Добър знак е, че дразненията предизвикват реакция. Това със сигурност спаси живота ни.

— Не това, а ти, Мика — извика Харди от леглото си.

А, да. Вярно. Мика.

— Обясни — настоя Карл. Полицейският му инстинкт заработи на автопилот.

— От снощи наблюдавам Харди на всеки два часа. Възнамерявам да продължавам в същия дух още ден — два, за да си изградя представа какво се случва с организма му. Преди половин час часовникът ми звънна и усетих отчетлива миризма на газ в мазето. На първия етаж едва не припаднах. Завъртях ръкохватката на вентила, разтворих прозорците и видях някаква тенджера на печката да дими. Надникнах вътре и се оказа, че върху почти сухото дъно има парче загоряла кухненска хартия. Задушливият дим е идвал именно от хартията.

Посочи кухненския прозорец.

— На мига я изхвърлих навън. Ако се бях забавил с няколко секунди, тя щеше да се запали.

 

 

Карл кимна на Ерлинг Холм, негов колега от сектор „Пожаротехнически експертизи“. Реално погледнато, този случай не влизаше в неговия район, но Карл не желаеше да намесва полицията от Хилерьо, а Ерлинг живееше в Люнге, само на пет километра оттук.

— Измислили са го дяволски гадно, Карл. След още двайсет-трийсет секунди хартията е щяла да пламне и да възпламени газта. Доколкото мога да преценя по теглото на бутилката, оттам е изпуснато обилно количество. С толкова голям редуцир вентил и с такъв дебел маркуч, свързан към щуцера, е щяло да отнеме максимум двайсет минути. — Поклати глава. — Затова извършителят не е надул котлона на максимална мощност. Искал е цялата къща да се изпълни с газ, преди всичко да гръмне.

— И не е трудно да се досети човек какво е щяло да последва?

— Специалният отдел „Q“ щеше да си търси друг шеф.

— Силна експлозия?

— Зависи от гледната точка. Така или иначе, достатъчно ефективна да запали веднага всички стаи и градината.

— Но преди това аз, Йеспер и Харди щяхме да умрем от отравяне с газ, нали?

— Едва ли. Пропан-бутанът не е чак толкова отровен. Е, предизвиква главоболие — засмя се Ерлинг.

Странно чувство за хумор имат тези криминалисти.

— Тримата сте щели да изгорите за секунди, а на онези в мазето пътят е щял да бъде отрязан. Най-пъкленото в цялата работа е, че най-вероятно ние, криминалистите, нямаше как да докажем криминалния характер на пожара. Навярно щяхме да локализираме източника до комбинация от газова бутилка и тенджера, но такива инциденти се случват непрекъснато. През този сезон хората често палят грилове и щяхме да го сметнем за резултат от битова небрежност. Честно да ти призная, според мен извършителят щеше да си остане ненаказан.

— Стига бе.

— Някакви предположения кой може да го е сторил, Карл?

— Да. Някой със специален пистолет за взломяване — последната новост на пазара. По ключалката имаше едва забележими драскотини. Иначе акълът ми не стига.

— Подозрения?

— Нормално е да имам.

Карл благодари на Ерлинг и се увери, че всички в къщата са добре. Чак след това обиколи съседите да ги разпита дали са видели нещо. Повечето му отвориха сънливи и начумерени. Кой се радва да го събудят в пет сутринта? Все пак срещна предимно съчувствие, примесено с ужас. Ала никой не успя да му помогне да идентифицира незнайния злосторник.

 

 

След по-малко от час Вига дотърча със стърчаща във всички посоки коса. Придружаваше я Гуркамал с тюрбана си, големите си бели зъби и мамутската си брада.

— Божичко! — стенеше тя. — Случило ли се е нещо с Йеспер?

— Нищо, освен че повърна на дивана и върху леглото на Харди и за пръв път от много време се е обадил да се оплаче на майка си.

— О, Господи, горкичкият!

Изобщо не попита за състоянието на Карл. Вига показа ясно, че на сина й и на бъдещия й екссъпруг се полага коренно различно отношение.

И се зае да окайва наследника си. На вратата се позвъни.

— Ако негодникът, домъкнал газовата бутилка, носи още една, му кажи, че в старата остана още малко газ! — провикна се Харди. — Да се върне следващата седмица!

„Какво, по дяволите, е направил Мика с моя приятел?“ — запита се Карл и отвори.

Пред него стоеше девойка, бледа от недоспиване, с морави кръгове под очите и обица на устната. Да имаше най-много шестнайсет години.

— Добър ден — поздрави тя и посочи над рамото си къщата на съседа Кен. Не си намираше място от неудобство. — Аз съм гаджето на Петер и реших да пренощувам при него, защото живея в Блоустрьо, а замръкнах и изпуснах последния автобус. Преди няколко часа се прибрахме и Кен дойде в мазето да ни каже, че сте се отбили при него да го питате дали не е забелязал нещо странно близо до къща ви. Разправи ни какво се е случило и понеже ние действително видяхме нещо подозрително, Кен помоли да дойда у вас и да ви го разкажа.

Карл повдигна вежди. Съдейки по обстоятелствения монолог на момичето, то беше съвсем бодро.

— Добре. Слушам те.

— До вашата врата видях мъж. Попитах Петер познава ли го, но тогава го вълнуваха други работи и изобщо не погледна — изкикоти се тя.

— Как изглеждаше мъжът? — настъпи Карл. — Успя ли да го огледаш?

— Да, защото стоеше до вратата, където е светло. Май бърникаше нещо по ключалката, но не се обърна и не го видях в лице.

Карл усети как раменете му се поотпуснаха.

— Доста висок и добре сложен, доколкото видях. С тъмни дрехи: палто или зимно яке. Беше нахлузил черна шапка като на Петер. Отдолу се подаваше много светла коса, почти бяла. До него ми се мярна бутилка или нещо подобно.

„Много светла коса“ представляваше единственият отличителен белег, но и той беше достатъчен. Ако предположението на Карл действително излезе вярно, значи помощникът на Курт Ве, който мина с микробус покрай дома на Ньорви в Халскоу, притежава и други таланти, освен да шофира.

— Благодаря — кимна Карл. — Поздравления за проявената наблюдателност. Добре направи, че се отби.

Девойката се усукваше малко стеснително.

— Видя ли дали носи ръкавици?

— Да. — Тя спря да се гъне. — Носеше. От онези с дупките на кокалчетата.

Карл кимна. Значи нямаше смисъл колегите му да проверяват бутилката за отпечатъци. Оставаше въпросът дали ще успеят да установят произхода на специфичния редуцир-вентил. Дълбоко се съмняваше, че ще постигнат напредък, ако се захванат с проследяването му, защото такива вентили не представляваха чак такава рядкост на пазара.

— Ако всичко е наред, потеглям към Управлението — съобщи той в дневната, но Вига го спря.

— Първо подпиши тук. Единият екземпляр е за теб, вторият — за общинската служба, а третият — за мен. — И Вига ги подреди върху кухненската маса.

„Споразумение за подялба на имущество“ — пишеше най-отгоре.

Карл го прегледа набързо. Съдържаше всичко, за което се бяха договорили. Нямаше срещу какво да възрази.

— Чудесно, Вига. Действително си вписала всички точки. И парите, и посещенията при майка ти. Нищо не си пропуснала, признавам. Властите ще останат очаровани от великодушното ти решение да ми отпуснеш осемседмичен годишен отпуск от задълженията ми.

Той се засмя ехидно и сложи подписа си до нейните заврънкулки.

— И молбата за развод. — Тя плъзна към него малко по-официален документ. Карл разписа и него. — Благодаря, мой бивш любовнико — почти изхлипа тя.

Много мило казано, но думата „любовник“ му напомни за Ролф — доста нежелателна асоциация. Все още не бе успял да превъзмогне отчаянието, защото Мона не беше коя да е. Нуждаеше се от повече време.

Карл изсумтя. „Мой бивш любовнико“ — го нарече Вига. Това определение му се струваше твърде мижав прощален салют за толкова бурен и екзотичен брак като техния.

Вига връчи книжата на усмихнатия Гуркамал, а той се поклони и протегна ръка към Карл като по зададен сигнал.

— Благодаря за съпругата — изрече той със странно произношение.

Е, уредиха сделката.

Вига се усмихна.

— След като приключихме документалната част, искам да ти съобщя, че следващата седмица се нанасям в магазина на Гуркамал.

— Там сигурно ще ти е по-топло, отколкото в къщата.

— Снощи я продадох за шестстотин хиляди. Успях да договоря цена, със сто хиляди по-висока от оценката, и смятам да не деля с теб печалбата, която не е упомената в нашето споразумение. Какво ще кажеш?

Карл остана без думи. Явно все пак Куркумал беше научил Вига на търговски трикове, и то с бързина, превъзхождаща скоростта на едногърбата камила — емблематичното за сравненията на Асад животно.

 

 

— Добре че те срещам, Карл — спря го Лаурсен по стълбите. — Ще се качиш ли за малко при мен?

— Бях тръгнал към Маркус Якобсен.

— А аз идвам оттам. Поиска да му занеса храна. В момента провежда делова среща. Иначе как си? — попита той, докато се качваха към последния етаж.

— Бива. Като изключим, че е понеделник, бъдещата ми екссъпруга ми одра кожата, приятелката ми се чука с друг, цялото ми домочадие се обгази с пропан-бутан, къщата ми замалко да гръмне снощи и в службата ме налегнаха неприятности, иначе съм добре. Поне разстройството ми мина.

— Супер. — Лаурсен вървеше три крачки пред него. Изобщо не го слушаше. — Чуй ме — подзе той, когато седнаха в едно от помещенията зад кухнята сред хладилници и всевъзможни зелени продукти. — По случая със снимката, на която с Анкер позирате прегърнати с Пийт Босуел, има развитие. Подложиха я на какви ли не анализи и мога да те успокоя, че според повечето специалисти представлява дигитален монтаж.

— Нали и аз непрекъснато това повтарям. Цялата работа вони на заговор. Навярно е дело на някой, който ми има зъб. Знаеш колко отмъстителни стават бандитите, когато ги настъпиш. Някои лежат на топло с години и кроят ответния си удар. Такива неща се случват. Не познавам въпросния Пийт Босуел, с когото искат да ме изкарат пръв приятел.

Лаурсен кимна.

— Върху снимката изцяло липсват пиксели. Сякаш границите между дребните съставни частици са се размили непълно. За пръв път виждам нещо подобно.

— Какво означава това?

— Че всички евентуално съществували на по-ранен етап преходи между отделните снимки са били заличени. Възможно е да става дума за няколко снимки, залепени една до друга и заснети няколко пъти, например с полароиден фотоапарат, а после полароидната снимка да е била заснета с аналогов фотоапарат с филмова лента и проявена. Възможно е и колажът да е бил размит след сканиране в компютърна програма за фотообработка и после да е бил разпечатан върху фотохартия. Но не може да се определи със сигурност. Няма как да се идентифицира произходът на хартията.

— Всичко това ми звучи на патагонски.

— Днес съществуват много начини за фотообработка. Всъщност са съществували още преди няколко години, когато Пийт Босуел е бил измежду живите.

— В такъв случай всичко е наред, така ли?

— Именно по този въпрос те повиках горе. — Лаурсен подаде на Карл бира, но Карл отказа. — Все още не е съставено окончателно становище, защото не всички колеги от експертно-криминалния смятат снимката за неавтентична. Впрочем, изреденото дотук всъщност не доказва нищо, освен че работата е доста съмнителна. Част от колегите все пак съзират опит да се заличат следите от сливането на няколко снимки.

— И какво означава това? Че все още обмислят дали да ме очернят публично? Да не се опитваш да ме подготвиш за евентуално отстраняване от служба?

— Не. Ще отнеме време — това се опитвам да ти кажа. Но Терие е по-добре запознат с въпроса. — И той посочи към столовата.

— Той вътре ли е?

— Да. Всеки ден идва по едно и също време — стига да не работи на терен. Той е един от най-преданите ми клиенти, така че се дръж прилично.

Карл откри Терие в най-забутания ъгъл.

— На криеница ли ще си играем? — попита Карл, седна и опря лакти до чинията на Плоу, където зеленчуците бяха подредени по извънредно политически коректен начин.

— Добре че дойде, Карл. Напоследък си неоткриваем. Лаурсен обясни ли ти за снимката?

— Да. Явно още не съм оневинен.

— Оневинен? Доколкото ми е известно, изобщо не си бил обвиняван, нали?

— Не и официално.

— Ето как стоят нещата: след няколко седмици разследващите убийствата в автосервиза в Сорьо, холандските колеги, които работят по убийствата в Схидам, и аз ще се съберем и ще разгледаме в съпоставка всички улики, обстоятелства и факти по престъпленията, извършени с монтажен пистолет, чийто брой се увеличи.

— И ще ме призовете като свидетел.

— Не, няма.

— Защото съм под подозрение?

— Отпусни си душата, Карл. Не си под подозрение. Всички сме наясно, че някой иска да те натопи. Когато стигнем до изготвянето на съвместен доклад, бихме искали да дадеш оценката си.

— Аха. Въпреки отпечатъците върху монетите, подозрителните снимки, съмненията на Харди, че Анкер е познавал Босуел, а аз — Геор Месен?

— Да. Убеден съм, че ти ще спечелиш най-много от разнищването на този случай докрай.

Терие Плоу потупа ръката на Карл. Почти трогателен жест.

* * *

— Като един истински, почтен полицай Плоу се опитва с всички сили да внесе яснота в случая и според мен заслужава уважението ни, Карл — заяви началникът на отдел „Убийства“.

В кабинета в ъгъла още смърдеше на Лаурсеновите кулинарни експерименти. Нима госпожа Сьоренсен бе омекнала дотолкова, че да позволи мръсните чинии да престоят повече от пет минути, след като и последният човек е приключил с обяда?

— Да, Плоу е изключително коректен — кимна Карл. — Но случаят вече започва яко да ме изнервя. До гуша ми дойде от тези убийства.

— Чух се с Ерлинг от криминалистиката. Снощи си имал неканени гости.

— Нищо фатално не се е случило.

— И слава богу! Но защо изобщо се е случило?

— Защото някой иска да ми свети маслото. Не ми се вярва саботажът да е дело на някое от момичетата, отсвирени от доведения ми син.

Карл се опита да се усмихне.

— А чие дело е според теб?

— На хората на Курт Ве — основателя на „Праволинейност“.

Маркус Якобсен кимна.

— Той се бои от нас. Точно затова идвам при теб: да помоля за разрешение да подслушваме телефона на Ве и на още двама: Вилфри Льонбер и Луис Петерсон.

— Опасявам се, че не мога да ти дам зелена светлина, Карл.

Карл попита няколко пъти за причината, разсърди се, ядоса се и остана много разочарован, но нищо не помогна. В резултат от реакцията си получи единствено настойчива препоръка да се пази и нареждане да докладва своевременно на Маркус при възникването на необичайни събития.

„Необичайни“ — колко е странно тази дума да прозвучи в кабинет на отдел „Убийства“. Та нали всичко, с което се сблъскват в тяхната професия, е именно необичайно.

Необичайни събития?! Какво ли щеше да каже Маркус, ако разбере, че в сумрачните помещения на специалния отдел „Q“ се намират архивни материали, които Карл и компания са си присвоили по крайно необичаен начин — дори като за служители на криминалната полиция?

 

 

На излизане от кабинета на Маркус двете секретарки, впрочем изпълняващи куп странични задължения, му махнаха дружелюбно. Истински прецедент.

— Здрасти, Карл — поздрави Лис с глас, по-сладък от мед.

Само десета от секундата по-късно госпожа Сьоренсен изчурулика същото — по същия начин, със същите думи, със същия изговор, същата усмивка и прямота.

Коренна промяна.

— Ъъъ… Ката! — обърна се Карл към жената, която допреди броени дни с лекота принуждаваше дори обръгнали на какво ли не следователи — включително Карл — да избират заобиколен път, само и само да не минават покрай нея. — Ще ми обясниш ли в какво се състои курсът по НЛП, който посещаваше? Да не е нещо заразно?

Тя сви кокетно рамене, вероятно за да покаже ентусиазма си от зададения й въпрос, усмихна се на Лис и скъси подозрително разстоянието до Карл.

— НЛП означава невролингвистично програмиране — поясни тайнствено тя, все едно разговаряше с изкусителен арабски шейх. — Трудно е да ти отговоря изчерпателно, но ще ти дам пример.

И тя пак сви рамене: явно нещо изключително вълнуващо очакваше Карл.

Отиде до дамската си чанта и извади парче тебешир. Странен предмет за дамска чанта. Тебеширът не стоеше ли предимно в джобовете на подрастващи момчета? Къде, по дяволите, се изгубиха разликите между двата пола?

Госпожа Сьоренсен се наведе и начерта два кръга на пода. Преди няколко седмици подобно кощунство би било причина да припадне, ако — трябва да се отбележи — го бе сторил някой друг, а не тя. В единия кръг написа знака плюс, в другия — минус.

— Ето, Карл. Имаме един положителен кръг и един отрицателен. Първо заставаш в единия кръг, после в другия, като изказваш едно и също твърдение, но в отрицателния си представяш, че го отправяш към човек, когото не понасяш, а в положителния — на ползващ се с твоите симпатии.

— В това ли се състои идеята на целия курс? И без да го минавам, се досещам каква е целта.

— Да чуем тогава — обади се Лис, скръсти ръце под прекрасния си бюст и се приближи. Кой би устоял на такова изкушение? — Вземи някое съвсем просто изречение. Например: „Подстригала си се, а?“ Първо го кажи приветливо, а после — язвително.

— Нищо не разбрах — излъга Карл и погледна късите коси на секретарките.

Упражнението му се струваше съвсем лесно. Първия път ще си представи, че говори на Лис, втория път — на госпожа Сьоренсен. Така де, нейната прическа не излъчваше същия чар.

— Добре, аз ще демонстрирам как действа положителният кръг, а Ката — отрицателният.

„Да бяхте си разменили ролите, щеше да стане по-интересно“ — помисли си Карл и незабелязано започна да търка тебеширения кръг с крак.

— Подстригала си се, а? — изрече с усмивка Лис. — Така се обръщаш към човек, когото харесваш. Сега ти, Ката.

Госпожа Сьоренсен едва сподави напиращия смях.

— Подстригала си се, а? — процеди злобно тя — точно като в старите времена.

После двете избухнаха в кикот: идилия между две най-добри приятелки.

— Ясно. Разликата действително е поразителна. Но какво общо има това с курса?

Госпожа Сьоренсен се окопити първа.

— Посредством такива упражнения човек се научава, от една страна, да си дава сметка, че дори дребни нюанси променят въздействието на изказванията ти върху околните, а от друга, да забелязва ефекта от собствените си думи и излъчване. Нерядко подобни упражнения ти помагат и да осъзнаеш как твоето настроение се отразява и на самия теб — като своеобразен бонус.

— Може ли да се синтезира така: каквото повикало, такова се обадило?

— Да. Ти например знаеш ли как въздействаш върху хората, Карл? Целта на курса е именно да добиеш яснота.

„Добих я още на седем години“ — помисли си той.

— Понякога се изразяваш доста троснато — продължи госпожа Сьоренсен.

„Благодаря за комплимента. Кой го казва!“ — контрира той наум.

— Признателен съм ви за проявената тактичност — отвърна той на глас, докато се канеше да се оттегли. — Ще поразмисля над начина, по който общувам.

— Първо опитай упражнението, Карл. Избери си единия кръг — настоя Ката и погледна надолу, за да го насочи с кой от двата да започне, но установи, че Карл е изтрил всичко с обувката си, докато двете с Лис демонстрираха ролевата игра.

— Опа! Много, наистина много съжалявам. — И Карл се измъкна от обсега на аурата им. — Приятен ден, дами.

И запазете доброто си настроение.

Трийсет и четвърта глава

Септември 1987-а

Докато гледаше през прозореца, част от омразата й се изпари. Сякаш този удар в слепоочието на Виго и последните му немощни дихания, след като изля в устата му черната попадийка, изтръгнаха шрапнелите, врязали се дълбоко в душата й.

Тя плъзна взор над алея „Пеблинге“ и навалицата, любуваща се на отиващото си лято. Внимателно наблюдаваше как хората се разхождаха, всеки понесъл различна участ, включваща тайни, а вероятно и трупове.

Устните на Нете се разтрепериха. Изведнъж стореното я стресна с мащабите си. Таге, Рита и Виго също бяха божи чеда, а ето че загинаха от нейната ръка.

Нете затвори очи и възкреси спомена за влизането им в апартамента. Виго дойде с топло, енергично излъчване, Таге изглеждаше изпълнен с благодарност. А сега дойде редът и на Ньорви; адвокатът, отказал да я изслуша, когато тя се нуждаеше най-отчаяно от помощ. Ньорви пазеше толкова зорко репутацията на Курт Ве, че предпочете да опропасти живота й.

Но имаше ли право тя да му причини онова, което той й бе сторил? Да му отнеме живота?

Подвластна на тези колебания и мисли, тя неочаквано съзря слабичкия старец до езерото пред къщата.

Макар да бяха изминали повече от трийсет години, нямаше начин да го сбърка. Все същото туидено сако с кожени копчета, същото кафяво дипломатическо куфарче под мишница. На пръв поглед Ньорви ни най-малко не се бе променил, ала по езика на тялото му Нете долавяше известна метаморфоза.

Той сновеше напред-назад между кестените, гледаше над езерото и по едно време отметна назад глава. Извади носна кърпа от джоба си и няколко пъти посегна към лицето си, сякаш бършеше или пот, или сълзи.

Тогава Нете забеляза, че сакото му стои прекалено халтаво. И то, и териленовите панталони се гънеха грозно по раменете и коленете. Явно дрехите бяха купени през по-добри времена, когато това тяло е вдъхвало много повече авторитет.

За миг й дожаля за мъжа — без да подозира нищо, той вече бе стъпил с единия си крак върху ешафода.

Ами ако има деца, които го обичат? Внуци?

При мисълта за деца Нете стисна юмруци и започна да мига неконтролируемо. Да не би тя да бе родила наследници, които да я обичат? И по чия вина остана бездетна?

Не, трябва да прояви твърдост и да потърси възмездие. Утре следобед ще загърби живота си в Дания, а това бе възможно единствено ако довърши започнатото. Писмено бе изложила пред мъж, адвокат по професия, перспективата да получи десет милиона крони, а такъв като Филип Ньорви сто процента не би я оставил на мира, докато тя не изпълни обещанието си.

Всеки друг — но не и Филип Ньорви.

 

 

Той стоеше пред вратата, по-нисък отколкото го помнеше, и се взираше в нея с жаловито вдигнати вежди. Приличаше на гузно пале. Сякаш от тази среща зависеше цялото му бъдеще и първото впечатление, което оставеше у Нете, щеше да има жизненоважни последствия.

Онзи път, когато излъга пред съда и я провокира да изпусне глупави реплики, гледаше значително по-сурово и студено. Тогава окото му не мигна. Остана напълно безучастен към емоционалните й изблици, глух към риданията й, сляп за сълзите й.

Наистина ли същите тези безжалостни очи сега се взираха в пода, а някогашният непримирим глас изричаше благодарности?

Тя му предложи чай и той прие признателно. Опита се да я погледне в очите.

Тя му подаде чашата и той я пресуши безмълвно. За миг смръщи вежди.

„Май не му се услади“ — помисли си Нете, но той протегна ръка с празната чаша и я помоли да му налее още.

— Извинявай, Нете Хермансен, но искам да заредя батериите, защото имам да ти казвам толкова много неща.

Ньорви вдигна глава и подхвана откровения — за предпочитане изобщо да не ги бе изричал. Бяха безвъзвратно закъснели.

— Когато получих писмото ти… — Той направи кратка пауза. — Извинявай, нали мога да ти говоря на „ти“?

Нете кимна. Навремето не се посвени да й говори така, защо сега да официалничи?

— Писмото ти ме сблъска с нещо, което отдавна ме глождеше. Бих искал да го поправя, ако изобщо е възможно. Признавам: дойдох в Копенхаген, за да спася себе си и семейството си. Парите безспорно ми трябват, но съм тук и за да поискам прошка. — Той се прокашля и отпи от чая. — През последните години мислите ми непрекъснато се връщат към отчаяното момиче, което потърси помощта на съда, преди да я въдворят принудително в Брайнинг. Мислех за теб, Нете. Чудех се какво ме е подтикнало да оборя всичките ти обвинения, отправени срещу Курт Ве. Много добре знаех, че твърденията ти не са лишени от основания. А и безпочвените упреци за умствената ти изостаналост и моралната ти поквара изобщо не съответстваха на момичето, което седеше на свидетелската скамейка и се бореше за живота си.

За миг той сведе глава. Когато отново вдигна очи, бледото му лице съвсем бе изгубило цвета си.

— След като процесът приключи, се постарах да те изтласкам от съзнанието си. Ти престана да съществуваш в паметта и в живота ми. Ала един ден прочетох в списанията, че си се омъжила за Андреас Росен. От публикуваните снимки ме гледаше интелигентна и красива жена. Веднага познах лицето ти. Не беше изминало чак толкова много време от последната ни среща. Изпитах силен срам.

Той отново сръбна от чая. Нете погледна часовника. След броени секунди отровата щеше да подейства, а тя не искаше. Не можеше ли времето да поспре? Точно сега Нете получаваше своята реабилитация. Защо му позволяваше да продължава да пие? Той видимо се разкайваше. Продължаваше да говори, а тя отбягваше да го гледа. Злото, което тя вършеше, изпъкваше още по-силно, в доверчивите му очи. Нете изобщо не беше очаквала, че у нея ще се породят такива чувства. Ни най-малко.

— По онова време вече бях работил заедно с Курт Ве доста години и това беше замъглило преценката ми. Признавам: не притежавам неговия силен характер. — Ньорви поклати глава и отпи. — Но твоята снимка върху корицата на едно списание ме подтикна да преосмисля миналото и кариерата си. И знаеш ли какво осъзнах?

Понеже не очакваше от нея отговори, Ньорви не забеляза как Нете бавно се обърна към него и поклати глава.

— Осъзнах, че в продължение на много години съм бил използван за користни цели и заблуждаван. Тогава ме обзе дълбоко разкаяние. Знай, че ми беше много трудно да призная грешките си. Прегледах документацията си и установих, че Курт Ве редовно ме е лъгал, премълчавал е и ми е представял превратно фактите. Непрекъснато е злоупотребявал с доверието ми.

Ньорви й подаде празната си чаша и Нете за миг се усъмни дали изобщо е сипала отвара от черна попадийка.

Наля му още една чаша. Забеляза, че започва да се поти и да се задъхва. Самият той не обръщаше внимание на неразположението, защото искаше да излее толкова много неща, които му тежаха.

— Предан на мисията си, Курт Ве вредеше и продължава да вреди на хора, недостойни според представите му да споделят света с него и другите така наречени почтени и нормални датчани. Срам ме е да го изрека, но в резултат от тези свои виждания той лично извърши повече от петстотин аборта без съгласието и знанието на бременните пациентки, а подозирам, че е провел и също толкова интервенции, довели до необратим стерилитет.

Ньорви я гледаше гузно, все едно той бе държал скалпела.

— Божичко, това е потресаващо, но така или иначе се чувствам длъжен да изнеса тези факти. — От гърдите му се отрони въздишка, набъбвала с години. — Чрез дейността си за Тайната борба, чиято администрация лично ръководех няколко години, той се свързваше с десетки лекари, които споделяха неговите възгледи и желания. Едва ли някой може да си представи какви са размерите на тази организация.

Нете се опита и, уви, не беше особено трудно.

Ньорви стисна устни и се насили да се стегне въпреки избилите сълзи в очите му.

— Подпомогнах убийството на хиляди неродени деца, Нете. — Той си пое панически дъх и продължи с разтреперан глас: — С мое участие Ве съсипа животите на толкова много невинни жени. Посветих живота си да сея скръб и нещастие, Нете.

Неспособен повече да владее гласа си, той млъкна.

Обърна поглед към нея, за да потърси опрощение. Нете не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Зад неутралната й фасада се надигаше растяща паника. Нима това, което причиняваше на този човек, можеше да се нарече справедливо?

За миг я обзе порив да хване ръката му. Да му покаже, че му е простила, и да му помогне по-спокойно да се пресели на онзи свят. Ала не успя. Навярно защото се срамуваше. Или просто ръката й имаше своя собствена воля.

— Преди няколко години исках да разкрия всичко, което знам. Не можех повече да мълча, но Курт Ве ми попречи. Отне ми всичко: адвокатската ми практика, честта ми, самоуважението ми. Тогава работех със сътрудник на име Херберт Сьонерскоу. Курт го убеди да му предостави сведения за мен с цел завинаги да ме съсипят. Скарах се и с двамата и заплаших да разоблича всичко за Тайната борба. Те подадоха анонимен сигнал в полицията, че съм злоупотребил с поверителна информация на мои клиенти. Макар да не отговаряше на истината, изфабрикуваха нужната документация. Разполагаха с достатъчно контакти и възможности да ме натопят.

Главата му клюмна, очите му започнаха да шарят трескаво из стаята.

— Този мръсник Херберт… Винаги е искал да отмъкне съпругата ми. Предупреди ме, че ако не си затворя устата завинаги и не се кротна, ще се погрижи да ме тикнат зад решетките — поклати глава. — Боях се, че ако вляза в затвора, дъщеря ми няма да го понесе, и се оказах с вързани ръце. Ве беше и си остава опасен, Нете… послушай ме: стой далече от този негодник.

Килна се напред. Започна да говоря заваляно: нещо за бащата на Ве, който се мислел за Господ; за безумни, самомнителни хора, чийто цинизъм достигал умопомрачителни размери.

— Моята съпругата ми прости, задето претърпях фалит — изрече той с неочаквано ясен глас. — Затова благодаря на моя Бог, че ми оказа… — За миг затърси точната дума, задави се и се опита да преглътне. — … милосърдието да те видя днес, Нете. Обещавам на Господ повече да не се отвръщам от него. С твоето дарение аз и семейството ми ще…

Политна напред и лакътят му се удари в подлакътника на креслото. Получи лек позив за повръщане и в очите му се появи объркване. После неочаквано се поизправи.

— Кога станахме толкова много, Нете? — попита изплашен той.

Тя се опита да му каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

— Защо всички ме гледат? — изфъфли Ньорви, загледан към светлината от прозореца.

Протегна напред ръце и започна да опипва разплакан празното пространство.

Плачеше не само той. Плачеше и Нете.

Трийсет и пета глава

Ноември 2010-а

Никога досега Асад и Росе не бяха изглеждали толкова еднакви: мрачни физиономии и почти никакви мимически бръчки от усмивки.

— Психопати — процеди Росе. — Заслужават да ги накараш да погълнат газта от цялата бутилка, която са довлекли, докато се издигнат във въздуха и отлетят. Каква жестокост! Да подпалиш петима души и да ги умориш само за да затвориш устата на един. Умът ми не го побира, Карл.

— В момента затвориха ето такава част от моята уста. — Асад сви показалеца и палеца си в нула. — Сега поне знаем, че сме на прав път, Карл. Тези мерзавци крият много кирливи ризи. — Асад заби юмрук в дланта си. Ако между двете му ръце бяха попаднали нечии пръсти, доста щеше да заболи. — Ще ги пипнем. Ще работим ден и нощ, но ще разкатаем гнусната им партия, ще разоблечем Тайната борба и всички мерзости на Курт Ве.

— Разобличим, Асад. Опасявам се обаче, че няма да е толкова лесно. Още по-малко — безопасно. Струва ми се добра идея през следващите два дни двамата да останете в Управлението. — Карл се усмихна. — Вие така или иначе едва ли ще мръднете оттук.

— Добре че в нощта срещу неделя бях тук — додаде Асад. — Защото се появи един, дето душеше наоколо. Носеше полицейска униформа, но като се показах от кабинета, му взех акъла.

„Кой не би се стреснал, ако по това време на денонощието пред него изникне човек, и то с кървясалите от сън очи на Асад?“ — помисли си Карл.

— Успя ли да разбереш за какво е дошъл и откъде е?

— Почна да бръщолеви някакви глупости: за ключа към хранилището и тем подобни. Сигурен съм, че искаше да се добере до нашите документи. Беше се запътил към твоя кабинет, Карл.

— Явно организацията им има множество пипала. — Карл се обърна към Росе. — Къде скри папките от архива на Ньорви?

— В мъжката тоалетна. Щом зачекнахме темата, нека ви напомня да спускате скапаната седалка, когато използвате дамската тоалетна — ако държите непременно да се облекчавате прави.

— Защо? — поинтересува се Асад. Виновникът сам се издаде.

— Ако знаеше колко пъти съм влизала в спор по тази тема, щеше да предпочетеш да въртиш палци в някой скаутски лагер в Лангелан.

По лицето на Асад се изписа недоумение. Карл го разбираше прекрасно.

— Добре, ще ти обясня. И така, да предположим, че след посещение в тоалетната ти не спускаш седалката. — Росе вдигна показалец: — Първо, долната част на всички тоалетни дъски е гнусна, защото е напръскана с екскременти и урина. Понякога е адски мръсна. Второ: ако дъската не е смъкната, жената трябва да я свали, за да седне, тоест да пипа мръсната пластмаса. Трето: това е много гадно, защото така по пръстите й полепват бактерии, а именно с тези пръсти тя трябва да се избърше. Ужасно нехигиенично. Но ти, Асад, вероятно никога не си чувал за възпаление на яйчниците? Четвърто: излиза, че заради мързела на мъжете жените са принудени да си мият ръцете два пъти. Това редно ли е? Не! — Росе сложи ръце на кръста си. — Нищо не ти пречи да свалиш дъската, след като си се облекчил, защото така или иначе на излизане си миеш ръцете — или поне така се надявам!

Асад се позамисли.

— В такъв случай, когато влизам след теб, аз трябва да вдигам дъската. Това по-справедливо ли е според теб? Аз да си мия ръцете два пъти — след като съм пипал дъската и на излизане? Нали по дъската било бъкано с бактерии?

Пръстите на Росе, така услужливи при изброяване, отново щръкнаха във въздуха.

— Първо, точно по тази причина мъжете също трябва да пикаят седнали. Второ, ако се мислите за прекалено важни и мъжествени да сядате, нека ви напомня, че всички мъже с нормално функционираща храносмилателна система сядат, когато посещават тоалетната по голяма нужда, и тогава свалят дъската.

— И защо да сваляме дъската, при положение че преди нас жена е ползвала тоалетната! Знаеш ли, Росе? Ей сега ще извадя хубавите ми зелени гумени ръкавици и ще почистя мъжкия кенеф с тези двама приятели. — Той вдигна ръце във въздуха. — Те могат и да вдигат тоалетната дъска, и да отпушват сифони. Примадона такава!

Карл предвиди, че рязко избилата по бузите на Росе червенина предвещава бурен скандал, и превантивно мушна ръка между двете страни в спора. Тази разправия нямаше да доведе доникъде. Слава богу, че родителите му го бяха научили на разумни хигиенни навици. Но у дома навремето капакът на тоалетната чиния беше облечен с оранжев хавлиен калъф.

— Банда, предлагам да се върнем към основната тема на нашия разговор — намеси се Карл. — Някой се опита да подпали дома ми, с цел да ме убие. Тук, в подземието, е влизал човек с намерението да отмъкне материалите ни. Скрила си ги в мъжката тоалетна, казваш, Росе, но дали това е достатъчно сигурно място? Не ми се вярва табелка с предупреждението „тоалетната е в неизправност“ да спре крадци, дошли с намерението да проверят навсякъде, нали?

— Това обаче ще ги спре. — Тя извади ключ от джоба си. — А колкото до безопасността ни, нямам намерение да кисна в Управлението по-дълго от необходимото. Не е чак толкова уютно. Запасила съм се със средства за самозащита в дамската си чанта и при нужда ще ги използвам.

Карл си представи лютив спрей и електрошок, а за тяхната употреба в Дания се изисква специално разрешително.

— Аха. Внимавай с тези неща, Росе.

Тя направи уродлива гримаса — почти равносилна по въздействие на оръжие.

— Прегледах всички папки на Ньорви и вписах в моята база данни имената на всички обвиняеми, които е защитавал в съда. — И тя сложи на бюрото пред Карл няколко листа, скрепени с телбод. — Това е списъкът. Част от протоколите — моля, забележете — са подписани от стажант-адвокат Алберт Касперсен. За несведущите мои слушатели ще поясня, че Касперсен е сред най-изтъкнатите дейци в „Праволинейност“ и му предричат някой ден да оглави един от най-високите постове в партийния апарат, най-вероятно председателския.

— Добре. Значи е бил назначен в кантората на Ньорви? — попита Карл.

— Да, на Ньорви и Сьонерскоу. След като прекратили партньорството си, Касперсен постъпил в адвокатска кантора в Копенхаген.

Карл погледна листа. Росе беше съставила четири колонки за всеки случай: първата с името на обвиняемия, чиято защита „Ньорви и Сьонерскоу“ са поели, втората с името на ищцата, потърпевша от неправомерно проведената интервенция, третата с годината на процеса и четвъртата с предмета на заведения иск.

 

 

Под последната графа бяха изредени необикновено много жалби относно злоупотреба с тестове за интелигентност и лекарска небрежност. Сред причините ищците да търсят правата си по съдебен път преобладаваха „несполучливите“ или ненужните гинекологични интервенции. Под колонката „имена“ фигурираха и типично датски, и с чуждестранен произход.

— Подбрах няколко дела и ги прегледах щателно — обясни Росе. — Определено не съм срещала по-систематизирана подлост. Чистопробна дискриминация и чувство на етническо превъзходство. Ако това е само върхът на айсберга, тези негодници са извършили престъпления срещу десетки жени и неродените им деца.

Росе беше забелязала, че сред имената на подсъдимите най-често се повтарят пет: Курт Ве, Вилфри Льонбер и още три, до момента непознати.

— На уебстраницата на „Праволинейност“ четиримата се спрягат като влиятелни членове, а петият е мъртъв. Какво ще кажете, господа?

— Ако тези чудовища се намърдат в управлението на Дания, ще избухне война. Имаш думата ми, Карл — изръмжа Асад, без да обръща внимание на пронизителния звън, с който дразнещият телефон от кабинета му изтезаваше тъпанчетата на околните за десети път от сутринта.

Карл изгледа бдително помощника си. Текущият случай разстрои силно и Асад, и Росе. Двамата изживяваха твърде присърце страданията на жертвите. Съвсем естествено: и Асад, и Росе си имаха душевни белези от минали рани. И все пак Карл се озадачи защо Асад прегърна толкова самоотвержено каузата на пострадалите жени и участта им го разтърси до дън душа.

— Не може да се измъкнеш безнаказано, след като си заточвал жени на остров — продължи невъзмутимо Асад с тъмните вежди, сключени над носа. — Да убиваш десетки здрави ембриони и да направиш десетки жени неспособни да раждат деца. Просто не може, Карл. И за калпак на всичко партията ти да влезе във фолкетинга.

— За капак, Асад. А сега ме чуйте и двамата. Разследваме главно изчезването на петима души, нали? На Рита Нилсен, Гите Чарлс, Филип Ньорви, Виго Моенсен и Таге Хермансен. Всички те изчезват приблизително по едно и също време на деня и повече не се появяват, фактът е достатъчен да заподозрем, че се е случило нещо от криминално естество. Открихме обединяващо звено между изчезналите: дома за жени на остров Спройо и Нете Хермансен. Освен това тъмните дела на Курт Ве несъмнено пораждат въпроси. Вероятно трябва да вземем на прицел именно Курт Ве, неговата дейност и идеи, а навярно — не. Ала първостепенната ни задача е да разберем как и защо са изчезнали петимата. Останалото ще го предоставим на Полицейската разузнавателна служба или на Националния разследващ център. Този случай е прекалено мащабен за трима души и крие много опасности.

Асад остана неприкрито недоволен.

— Нали с очите си видя следите от нокти по вратата на изолатора на Спройо, Карл? Чу какво разправи Мие Ньорви за Курт Ве. Прочете този списък. Трябва да отидем и лично да разпитаме този изверг за всичките зверства, които е извършил. Повече няма да говоря.

Карл вдигна ръка. Звънът на мобилния му телефон дойде точно навреме, за да прекъсне тази бъркотия. Ала като видя, че се обажда Мона, си промени мнението.

— Да, Мона — каза той по-хладно, отколкото възнамеряваше.

Затова пък в нейния глас не липсваше жар.

— Изобщо не си идвал, Карл. Да не изгуби ключа?

Карл се отдалечи заднешком в коридора.

— Не исках да преча. Откъде да знам дали няма да заваря Ролф да се изтяга в спалнята ти?

Настъпилата пауза не беше неприятна, а по-скоро тъжна. Съществуват безброй начини да кажеш на онзи, в когото си влюбен, че не искаш да го делиш с други. А изходът от подобен разговор почти винаги е един и същ: раздяла.

Карл броеше секундите и обзет от отчаяние, замалко да затвори. Неочакван бурен смях от слушалката, достигащ олимпийски висини, едва не му спука тъпанчетата.

— Божичко, колко си неустоим, Карл. Ревнуваш от куче, скъпи. Матилде ми остави кеърнтериера си да го гледам, докато е на курс извън града.

— Куче? — Напрежението му изведнъж спадна. — И защо, за бога, не ми каза, когато ти се обадих последно? От подозрения направо ми потънаха гемиите.

— Ами, защо… Тъкмо ще се научиш, че понякога жените нямат желание да говорят с гаджето си, ако преди това не са прекарали половин час пред огледалото.

— Доколкото разбирам, подложила си ме на тест.

— Много талантлив полицай си — засмя се тя. — Успя да разбулиш поредната мистерия.

— Издържах ли теста?

— Ще го обсъдим довечера. В присъствието на Ролф.

* * *

Свърнаха от „Роскилдевай“ по „Брьонбюйостервай“. От двете страни се издигаха високи къщи.

— Познавам района много добре — похвали се Асад. — А ти, Карл?

Той кимна. Беше патрулирал тук безброй пъти. Говореше се, че навремето Брьонбюйостер бил жизнено градче с три площада и предлагал всичко, което ти душа иска. Имало хубави квартали с платежоспособни граждани, после се появили големите търговски центрове: „Рьовре“, „Глоструп“, „Виовре“, „Билка“ в Исхьой и Хундиге. И изведнъж всичко се преобърнало. Големите вериги погълнали малките хубави, старателно стопанисвани магазинчета и градът станал неузнаваем. Брьонбюерне навярно беше общината с най-занемарения търговски живот. Къде останаха пешеходната улица, търговският център, киното и читалището? Тук вече живееха само хора с автомобили или с ниски изисквания към населеното място.

Това личеше и на едноименния площад, и на площад „Нюгор“. Освен местния футболен отбор гражданите нямаха с какво друго да се гордеят. Тук предлагането беше повече от скромно.

— Познавам района сравнително добре, Асад. Защо питаш?

— Сигурен съм, че малко бъдещи майки в Брьонбю са се отървали от човекомелачката на Курт Ве, за да родят децата си. Също както нацистите са отсявали кои евреи от влаковете са годни за работа в концлагерите и кои отиват право в газовите камери.

Сравнението беше твърде преувеличено, но Карл кимна. Загледа се към моста над жп линията. Малко по-нататък се появяваше старото село. Оазис сред асфалтовата джунгла. Стари къщи със сламени покриви и истински, не ашладисвани овошки. Тук имаше простор и място за градинско барбекю.

— Трябва да минем през Западната улица — отбеляза Асад, докато гледаше джипиеса. — „Брьонбюйостервай“ е еднопосочна, затова ще слезем до парка и ще се върнем обратно.

Карл огледа маркировката. Навлизайки в улицата, зърна сянката на камиона, който се носеше стремглаво от страничната улица. Преди Карл да реагира, камионът се вряза с огромна сила в задницата на пежото, полетя настрани към тротоара и се спря в живия плет от лигуструм. В продължение на няколко безконечни секунди всичко се превърна в неразбория от изпотрошени стъкла, пращене на смачкан метал и пукане на активиралите се въздушни възглавници. После всичко свърши. Чуха задавеното хъхрене на двигателя и виковете на хората зад плета. Нищо повече.

Двамата с Асад се спогледаха с шокирани, но и облекчени физиономии, след като въздушните възглавници се прибраха.

— А сега как ще си оправя плета? — завайка се възрастен мъж, след като двамата се измъкнаха от потрошения автомобил.

Изобщо не се поинтересува как са. Слава богу, отърваха се невредими.

— Свържи се със застрахователната си компания. Не съм експерт по озеленяване — сви рамене Карл и огледа зрителите. — Някой от вас видя ли точно какво стана?

— Камионът летеше с шеметна скорост срещу движението, макар че „Брьонбюйостервай“ е еднопосочна, и се изгуби по булевард „Хьойстен“ — обясни един от очевидците.

— Дойде от улица „Брьонбютофтен“. Май го видях да стои там преди това. Забелязах, че е син, но не и марката — обади се друг.

— И никой не е запомнил номера? — Карл огледа щетите.

Можеше веднага да се обади на пътна полиция и да поиска помощ, но като ги знаеше колко са експедитивни, предпочиташе двамата с Асад да се приберат с влака.

А ако подозренията му бяха основателни, нямаше никакъв смисъл да разпитва работещите в малките фирми по „Брьонбютофтен“ дали и друг път са виждали паркирания камион, предизвикал злополуката, и дали случайно не познават шофьора.

Защото не ставаше въпрос за злополука, а за несъмнен опит да ги очистят.

 

 

— Къщата на Курт Ве се намира не къде да е, а точно срещу Полицейската школа. Представяш ли си по-хитро скривалище, ако човек е решил да върши дела, които не бива да виждат бял свят, Асад? Кому би хрумнало да търси точно там?

Асад посочи месингова табела, закована върху жълтата тухлена стена до главния вход.

— Името му го няма тук, Карл. Пише само „спец. акуш.-гин. и хир. Карл-Юхан Хенриксен“.

— Да. Курт Ве му е преотстъпил кабинета и клиентелата си. Виж, има два звънеца. Дали да не опитаме с горния?

Карл го натисна и зад вратата се разнесе приглушен звън — Биг Бен в миниатюрен вариант. Понеже никой не отвори, Карл позвъни и на другия звънец — и така няколко пъти. После двамата с Асад тръгнаха по алеята между фасадната стена на къщата и стара, боядисана в жълто конюшня с керемиден покрив от времето на датския крал Валдемар Победителя^[10].

Пред дъсчената ограда на малката, продълговата градина растяха орлови нокти. Зад тях се виждаха спретнати лехи и очукан дървен навес.

Позволиха си да застанат насред градината и забелязаха, че през прозорец от термостъкло ги наблюдава възрастен мъж. В стаята май гореше камина. Мъжът без съмнение беше Курт Ве.

Старецът поклати глава, а когато Карл вдигна значката си, повтори отрицателното движение. Очевидно не възнамеряваше да ги пуска.

Асад се приближи до прага, разтърси няколко пъти вратата и тя се отвори.

— Курт Ве! — провикна се той към вътрешността на къщата. — Може ли да влезем?

Карл го гледаше през прозореца. Ве изкрещя ядосано, ала Карл не разбра думите му.

— Благодаря — измърмори Асад и се вмъкна вътре.

„Колко нагло“ — помисли си Карл и го последва.

— В момента нахлувате с взлом в чужда собственост. Моля ви, вървете си — възпротиви се Курт Ве. — На горния етаж съпругата ми лежи на смъртно легло. Не съм в настроение да приемам посетители.

— И при нас настроението никакво го няма — отвърна Асад.

Карл го дръпна за ръкава.

— Моите съболезнования, господин Ве. Няма да удължаваме излишно разговора.

И невъзмутимо се разположи на близкото старинно канапе, макар домакинът да остана прав.

— Според мен знаете защо сме тук. Още от снощи правите всичко по силите си да ни спрете, но нека обобщя накратко наличните сведения.

Карл направи драматична пауза, за да види как ще реагира Ве на намеците за двата опита да ги очисти, ала по лицето на стареца не трепна и мускул. Затова пък цялата му осанка излъчваше нескрита неприязън.

— Ще изключим дейността ви в различни обединения и политически формации. Интересува ни главно по какъв начин сте свързан с изчезването на няколко лица през септември 1987-а. Преди да ви задам конкретни въпроси, бих искал да знам дали вие няма да пожелаете да ни кажете нещо по въпроса.

— Ще ви кажа: вървете си веднага.

— Веднага? — възкликна Асад. — Но нали току-що ни поканихте да влезем? Чух ви съвсем ясно.

Тази роля на Асад обикновено водеше до много сериозни усложнения. Настойчивостта му започваше да граничи с агресия. Карл си даде сметка за необходимостта да го държи по-изкъсо.

Старецът всеки миг щеше да кипне, затова Карл вдигна отбранително длан:

— Ще ви зададем само няколко кратки въпроса. Ти не се обаждай, Асад.

Карл се огледа. Една врата водеше към градината, втора — към стая, навярно трапезария, а третата — двукрила — стоеше затворена. Всички бяха обковани с тиково дърво в характерния за шейсетте стил.

— Значи там се намира кабинетът на Карл-Юхан Хенриксен. В момента лекарят не преглежда, така ли?

Курт Ве кимна. Целият нащрек, той запазваше самообладание, но гневът сигурно щеше да вземе надмощие, когато въпросите станат по-напористи.

— Значи от главния вход на къщата има три възможни пътя: към втория етаж, където в момента лежи съпругата ви, наляво към лекарския кабинет и надясно към трапезарията и кухненския бокс.

Ве кимна отново. Навярно устният обзор на плана на сградата го изненада, но той запази и хладнокръвие, и мълчание.

Карл продължи да гледа вратите.

Атака можеше да дойде от двукрилата врата на лекарския кабинет. Следователно трябваше да я държи под око, а ръката си — в близост до кобура.

— За какви изчезнали лица става въпрос? — попита най-сетне Ве.

— За Филип Ньорви, бивш ваш сътрудник по юридически казуси.

— Аха. Не съм го виждал от двайсет и пет години. Но ти каза „лица“. Кои са другите?

Охо, мина на „ти“. Да не би да смекчаваше тона?

— Хора, които по един или друг начин имат допирни точки с остров Спройо.

— Нямам никаква връзка с този остров. Роден съм на остров Фюн — отвърна с ехидна усмивка той.

— Да, но активно сте способствали на Спройо да бъдат изпращани жени и сте оглавявали организация, която редовно е депортирала жени на острова през периода 1955-1961-ва. Освен това въпросната организация е замесена във внушителен брой принудително извършени аборти и незаконни стерилизации.

Курт Ве се усмихна още по-широко.

— Никога не са ме осъждали по подобни обвинения. Нито веднъж. Това са лъжливи слухове и измислици. Боже мой, заради слабоумните на остров Спройо ли е цялата тази история? Не разбирам какво общо имат те с текущото ви разследване. По-добре се обърнете към Ньорви.

— Той е сред изчезналите през 1987-а.

— Навярно е имал причини да се покрие. Например да е стоял зад деянията, които разследвате сега. Положихте ли достатъчно усилия да го откриете?

Домакинът им проявяваше нечувана арогантност.

— Не ми се слушат повече глупости, Карл. — Асад се обърна с лице към Курт Ве. — Знаел си, че идваме именно ние. Изобщо не излезе да провериш кой стои на вратата. Защото са ти докладвали за пропадналия опит на камиона да ни спре. Толкова усилия на вятъра, а?

Асад скъси разстоянието помежду им. Действието се развиваше прекалено бързо. Карл си даваше сметка, че за да измъкнат още подробности от Ве, най-разумно е да запазят спокойния тон. Иначе едва ли щяха да изкопчат и дума.

— Чакай малко, Карл — помоли Асад, забелязал, че началникът му се кани да се намеси.

Сграбчи Курт Ве, поне с глава и половина по-висок от него, и го блъсна в креслото до камината.

— Сега да те видя къде ще мърдаш. Снощи заедно с твоите хора сте се опитали да изгорите Карл и неговите приятели, но за щастие не успяхте. Предната нощ се пробвахте да откраднете материали от полицията. Унищожихте купчини документи и плащате на наемници да ни правят мръсно. Да не мислиш, че след всичките тези твои мизерии ще те пипам с кадифени ръкавици? Не си познал!

Тържествуващата усмивка на Курт Ве ни най-малко не уталожи гнева на Асад. Във въздуха зрееше звучното шляпване на предстояща плесница.

Изправен пред свършен факт, Карл възприе агресивния тон на помощника си.

— Знаеш ли къде се е покрил Луис Петерсон, Курт?

— Кой?

— О, не ти отива на възрастта да си играем на криеница, човече. Не се преструвай, че не познаваш служителите си в „Благодеяние“.

— Какво е „Благодеяние“?

— Тогава ми обясни защо Луис Петерсон ти се обади веднага след като го засипахме с въпроси за теб в кафене в Холбек.

Ликуващата усмивка се поизпари. И Асад забеляза промяната. При споменаването на конкретен факт, годен да послужи като доказателство срещу Ве, старецът се сепна. Едно на нула за Карл и Асад!

— И защо Херберт Сьонерскоу ти се обади по телефона веднага след посещението в дома му в Халскоу? Как ще го коментираш?

— Никак. — Курт Ве, отпуснал тежко и неподвижно ръце върху подлакътниците, излъчваше ясен сигнал: оттук нататък нямаше намерение да си отваря устата.

— Тайната борба! — изригна Карл. — Интересно явление, за което датската общественост ще бъде подробно осведомена много скоро. Какво представлява тази организация? Това положително го знаеш, защото все пак именно ти си нейният основател, нали?

Никакъв отговор. Ве само стисна по-силно подлакътниците.

— Ще признаеш ли, че имаш пръст в изчезването на Филип Ньорви? В такъв случай има голяма вероятност да се съсредоточим върху него, вместо да се ровим из политически партии и тайни ложи.

Реакцията на Ве на този въпрос представляваше възлов момент от разпита. Колкото и незначителна да беше, щеше да насочи Карл по правилния път към изграждането на по-нататъшна стратегия спрямо този окаменял човек. Това му подсказваше полицейската рутина. Дали Ве щеше да грабне предоставената възможност да се предаде и да се пожертва в името на партията, или щеше да хукне да спасява собствената си кожа? Карл клонеше към второто предположение.

Ве обаче запази изцяло непроницаем вид и това обърка полицая.

Карл погледна Асад. И той ли бе доловил същото? Че Курт Ве не би използвал случая „Ньорви“, за да отклони вниманието от Тайната борба. Ве не желаеше да заложи по-дребното престъпление, за да спаси по-великото си дело. Обикновените, елементарни, така да се каже, престъпници не биха се поколебали да приемат такава сделка, Ве обаче отказваше пазарлъци. Навярно въпреки всичко нямаше нищо общо с проклетите изчезвания? И все пак не можеха да отхвърлят изцяло подобна версия. Или пък Курт Ве беше по-особен и съвсем различен от представата, която Карл си бе изградил за него?

Така или иначе, до момента Карл и Асад не съумяха да постигнат никакъв напредък.

— Касперсен още работи за теб, нали? Както преди, когато в комбина с теб, Льонбер и цялата шайка от „Праволинейност“ сте съсипвали живота на невинни хора?

Ве не реагира на въпросите. Гневът на Асад почти бе достигнал точката на кипене.

— Как се казва шофьорът ти, онзи с бялата коса, който е поставил газовата бутилка убиец в дома ми? — продължи да го бомбардира с въпроси Карл. — Помниш ли Нете Хермансен?

Ве се поизправи.

— Ще ви помоля да си вървите — настоя той с предишния делови тон. — Съпругата ми е на смъртно легло. Призовавам ви да уважите последните ни часове заедно.

— Както ти уважи Нете, когато я заточи на острова? Както ти пощади всички онези жени, чиито неродени рожби загинаха в името на извратените ти идеи? — попита Карл със същата ехидна усмивка, която преди малко му поднесе Курт Ве.

— Спести ми неуместните сравнения. — Ве стана. — Божичко, повдига ми се от лицемерието ви. — Надвеси се над Асад. — Сигурно и ти възнамеряваш да наспориш цял отбор от скудоумни чернилки и си въобразяваш, че ще могат да се нарекат датчани, нали, противна тъмнокожа твар такава?

Устните на Асад се разтеглиха от ухо до ухо.

— Ето че се показа. Лицето на човекомразеца лъсна на бял свят. На противния изверг Курт Ве.

— О, я върви по дяволите, мангал такъв. Връщай се там, откъдето си дошъл. Нищожна измет! — Ве се обърна към Карл. — Действително изпращах на Спройо асоциални, бавноразвиващи се момичета със силно извратено сексуално поведение. Част от тях подлежаха на стерилизация. Днес можеш да ми благодариш за приноса ми, защото именно моя е заслугата техните издънки да не сноват по улиците ни като плъхове и да не сеят из обществото ни заразата на криминалните си прояви и примитивните си инстинкти. Да ви вземат дяволите и двамата. Щяхте да видите вие, ако бях по-млад…

Размаха юмруци срещу двамата полицаи. Асад имаше огромно желание да му предостави арена за изява. На живо Курт Ве изглеждаше много по-немощен, отколкото от телевизионния екран. Създаваше почти комично впечатление, докато се опитваше да се прави на боец насред стая, задръстена с допотопни бюфети и нагледен пример за смесване на несъвместима мебелировка, събирана в течение на дълъг-дълъг живот. Ала Карл не се подведе по външния вид. Курт Ве не беше просто жалък старец. Немощта му се свеждаше само до телесното. Защото именно умът му представляваше най-силното му оръжие, а той беше непокътнат, хладен и обладан от човеконенавистни помисли.

Карл хвана Асад за тила и го поведе към градинската врата.

— Рано или късно ще го пипнат. Не се впрягай толкова, Асад — посъветва го Карл, докато двамата крачеха по „Брьонбюйостервай“ към спирката на градската железница.

Думите му обаче не успокоиха Асад.

— Ще го пипнат! Кои? Курт Ве е на осемдесет и осем, Карл. Ако не го пипнем сега, ще чакаме да го накаже Аллах.

 

 

Докато пътуваха в мотрисата, двамата седяха, всеки потънал в собствените си размисли.

— Той се държа ужасно надменно, Карл, видя ли? — обади се неочаквано Асад. — Този боклук няма аларма в дома си. Всеки може да влезе за секунда. Добре е да се направи, защото иначе той със сигурност ще унищожи важни документи.

Асад не уточни кой би се нагърбил с тази задача.

— Да не си посмял! — предупреди го Карл. — Едно нахълтване с взлом за седмицата стига.

Прецени, че не е нужно да подсилва забраната с още доводи, и спря дотук.

Влязоха в Управлението и само след пет минути Росе се появи в кабинета на Карл с факс.

— Получи се при нас. Адресиран е до Асад. Съдейки по номера на подателя, идва от Литва. Много гнусна снимка, ако питаш мен. Имаш ли представа защо са ни я изпратили?

Карл хвърли бърз поглед върху факса и целият изстина.

— Асад, при мен! — извика Карл.

Помощникът реагира доста по-мудно от обикновено. Бяха прекарали доста изтощителен ден.

— Какво има? — домъкна се най-сетне той.

Карл посочи факса.

— Тази татуировка трудно ще се сбърка, нали?

Асад насочи поглед към разцепения на две дракон и отсечената глава на Линас Версловас. Лицето му изразяваше ужас и смайване.

Уви, по лицето на Асад не се появи нито едното, нито другото.

— Лоша работа, но нямам нищо общо, Карл.

— И твърдиш, че не носиш нито пряка, нито косвена вина за случилото се?

Карл стовари юмрук върху факса. Нервите му бяха изопнати до краен предел — нищо чудно предвид обстоятелствата.

— Е, за косвената вина няма как да съм сигурен. Но ако съм сбъркал нещо, не съм го направил умишлено.

Ръката на Карл зашари по масата в търсене на цигарите. Вече наистина имаше нужда да запали.

— Добре, Асад, но защо, по дяволите, полицията в Литва или който ни е изпратил тази гнусотия смята, че трябва да бъдеш уведомен? И къде, майка му стара, се е дянала запалката ми? Някой да я е виждал?

— Не знам защо ме уведомяват, Карл. Да се обадя ли да ги питам? — Въпросът на Асад прозвуча по-ехидно, отколкото допускаше приличието.

— Слушай, Асад, нека да не е днес. Прибирай се в дома си — където и да се намира той — и стой там, докато изпуснеш изцяло парата. Изглеждаш, все едно всеки момент ще се пръснеш.

— Но ти не се пръскаш, Карл. Ето това ме учудва. Щом настояваш, ще си вървя.

Асад потисна гнева си, но Карл за пръв път го виждаше толкова ядосан.

Докато излизаше през вратата, Карл забеляза, че запалката му стърчи демонстративно от задния джоб на помощника му.

Това ни най-малко не подобри настроението му.

Трийсет и шеста глава

Септември 1987-а

Ньорви оброни глава върху гърдите си и в този миг в живота на Нете настъпи пълно затишие. Яви й се самата Смърт. Гледаше я и я подканяше да се хвърли в пламъците на преизподнята. После изчезна.

Никога не я бе усещала толкова близо до себе си. Нито след смъртта на майка си, нито докато лежеше в болничното легло и й съобщиха за кончината на съпруга й.

Нете коленичи пред стола, където Филип Ньорви седеше с изцъклени, облени в сълзи очи, бездиханен.

Протегна треперещите си ръце и докосна сгърчените му в агонията пръсти, докато напразно търсеше подходящи думи. Навярно просто искаше да изрече „прощавай“, ала това не беше достатъчно.

„Той имаше дъщеря“, помисли си Нете и усети болезнени спазми в диафрагмата, които постепенно обхванаха цялото й тяло.

„Имаше дъщеря. Тези безжизнени ръце никога повече няма да погалят бузата на любимата рожба.“

— Престани, Нете! — извика тя високо, защото усети накъде вървят нещата. — Мерзавец! — процеди тя срещу трупа.

Неговото разкаяние не можеше да й върне пропиляния живот. А сега той искаше да й открадне дори отмъщението. Първо й отне свободата и възможността да стане майка, а сега правеше всичко, за да я лиши и от тържеството на възмездието.

— Я ела тук — промърмори тя и го подхвана под мишниците.

В същия миг я лъхна смрад. В последните секунди преди да издъхне Ньорви бе изпразнил червата си. А това определено увеличаваше натиска на времето.

Нете погледна часовника. Четири. След петнайсет минути идваше редът на Курт Ве. Последна беше Гите Чарлс, ала именно убийството на Ве щеше се превърне във финалния успех, който да увенчае делото й с лавров венец.

Нете смъкна Ньорви от стола и върху тапицерията се откри голямо кафяво, зловонно петно: последният отпечатък на Ньорви в живота й.

* * *

Тя усука хавлиена кърпа около таза му и го изтегли в изолираната стая. После отвори широко всички прозорци в дневната и кухнята, застана на четири крака и започна трескаво да търка петното. И то, и смрадта отказваха да се махнат. В този миг, 16:14, всеки ъгъл и всяка декоративна фигурка в апартамента буквално крещяха, че има нещо гнило.

В 16:16 натика креслото в един от ъглите на изолираната стая и на предишното му място в дневната зейна празнина. Нете се поколеба дали да сложи там трапезен стол, но се отказа.

Налагаше се да настани Курт Ве до бюфета, докато тя забърква отровния му чай. „Ще трябва да застана гърбом и да прикрия чашата с тяло. Няма друг начин.“

Времето минаваше. На всеки двайсет секунди Нете надничаше крадешком през прозореца, ала Курт Ве не се виждаше.

 

 

След година и половина мъчителен престой на острова Нете забеляза на двора непознат мъж да снима водата. Наобиколилите го питомки на дома шушукаха, шепнеха си трескаво и го поглъщаха с очи като сочно парче месо. Високият силен мъж изобщо не обръщаше внимание на повече или по-малко случайните докосвания на момичетата.

Непознатият изглеждаше представителен, както би се изразил баща й. Червендалест като чистокръвен селянин, с коса, блестяща от живот и всичко друго, различно от сапун.

Четири жени от персонала бдяха над спокойствието му и когато питомките станаха прекалено настъпателни, служителките ги натириха да се връщат към изоставените си задължения. Прикрита зад едно дърво, Нете наблюдаваше как ще се развие ситуацията.

Мъжът извади бележник и започна да си води записки.

— Може ли да поговоря с някое от момичетата? — попита той.

Служителките се разсмяха: ако държал на благочестието си, не било никак препоръчително.

— Аз знам как да се държа прилично. — Нете се приближи с усмивка, която баща й наричаше „бисерен наниз“.

Още в началото прочете в очите на надзирателките, че ще бъде сурово наказана.

— Връщай се да работиш — настоя Невестулката — най-дребната от четирите служителки и дясна ръка на директорката.

Опита се да се престори на дружелюбна, но Нете я познаваше. И тя като другите беше озлобена жена. Бълваше само грубости и ходеше непрекъснато с горчиво присвити устни. От онези жени, които мъжете не биха допрели дори с ръжен, както се изразяваше Рита. Такива нещастници изпитват удоволствие да измъчват другите.

— Чакайте, чакайте — спря ги журналистът. — Нека поговоря с нея. Изглежда напълно безобидна.

Невестулката изсумтя под нос, но не възрази.

Мъжът пристъпи към Нете.

— Идвам от списание „фоторепортаж“. Искаш ли да си поговорим?

Нете побърза да кимне въпреки четирите чифта злобни очи, вперени в нея.

Журналистът се обърна към персонала.

— Само десетина минути при моста. Няколко въпроса и две-три снимки. Можете да наблюдавате от разстояние и да се намесите, ако не успея да се защитя — засмя се той.

Надзирателките се отдалечиха, но Нете забеляза, че по знак на Невестулката една от тях хукна към кабинета на директорката.

„Желязото се кове, докато е горещо“ — съобрази Нете, тръгна пред журналиста, прекоси пасажа между сградите и продължи към пристанището.

През този ден светлината се случи особено силна. До пристана стоеше моторницата, с която бе дошъл журналистът. Лодкарят се усмихна и махна на Нете. Бяха се виждали и друг път.

Тя беше готова да пожертва няколко години от живота си, само и само да се качи на борда и да отплава към отсрещния бряг.

— Нито съм слабоумна, нито съм увредена по какъвто и да било начин — побърза да увери тя журналиста. — Изпратиха ме тук, след като бях изнасилена от лекар на име Курт Ве. Вижте координатите му в телефонния указател.

Журналистът извърна поривисто глава.

— Нима? Станала си жертва на изнасилване?

— Да.

— И извършителят се казва Курт Ве?

— Да. Информацията е вписана в съдебния архив. Изгубих делото.

— Как се казваш?

— Нете Хермансен.

Мъжът прилежно записа името й.

— Твърдиш, че си напълно нормална, но доколкото ми е известно, всички настанени тук имате поставена диагноза. Каква е твоята?

— Диагноза? — Нете не знаеше какво означава това.

— Знаеш ли кой е третият по големина град в Дания? — попита с усмивка мъжът.

Нете се загледа във възвишението с овощните дървета с ясното съзнание накъде точно отиват нещата. Още три въпроса и ще й лепнат клеймото.

— Не е Одензе, защото той е вторият по големина — отвърна тя.

— От Фюн ли си?

— Да. Родена съм на няколко километра от Асенс.

— Разкажи ми нещо за къщата на Андерсен в Одензе. В какъв цвят е боядисана?

Нете поклати глава.

— Не можеш ли просто да ме отведеш оттук? Ще ти разправя много неща, които няма да ти кажат тук. Дори не предполагаш за какво става дума.

— Като например?

— Разни работи за персонала. Ако назначат някоя по-човечна надзирателка, веднага я изгонват. Когато не им се подчиняваме, ни бият и ни хвърлят в килиите за разкаяние.

— А те какво представляват?

— Изолатори. Вътре има само нар.

— Ясно, но този дом няма претенциите да бъде почивна станция, нали?

Нете поклати глава. Мъжът не разбираше.

— Единственият начин да се измъкнем оттук е да легнем под ножа за стерилизация.

— Знам — кимна той. — Това се прави, за да не раждате деца, за които не можете да се грижите. Не ти ли се струва хуманно?

— Хуманно?

— Да, човечно.

— И защо да не родя деца? Нима те ще са по-лоши от децата на другите хора?

Журналистът погледна Нете, после трите надзирателки, които ги следваха неотстъпно и се опитваха да отгатнат темата на разговора.

— Кажи ми коя ви посяга.

Нете се обърна.

— И трите, но най-дребната удря най-силно, и то обикновено отзад по главата. После няколко дни ходим схванати.

— Виждам, че директорката се задава. Кажи ми… какво ви забраняват например?

— Персоналът крие всички подправки. На масата има сол, черен пипер и оцет само когато присъстват гости.

Той се усмихна.

— Това не е болка за умиране. Храната е прилична, лично я опитах.

— Най-лошото е, че ни мразят и не им пука за нас. Държат се грубо с всички и не искат изобщо да ни изслушват.

Той се засмя.

— Все едно описваш главния редактор в нашето списание. Да знаеш той каква стока е!

Нете чу как персоналът се пръсна зад гърба й. Последното, което видя, преди директорката да я сграбчи за ръката и да я повлече със себе си, беше как лодкарят си запалва пурета и започва да оправя рибарските си такъми.

Не я изслушаха — не и с нужното внимание. Молбите й отидоха нахалост. Прескочиха я като дребна бабунка.

 

 

В началото тя лежеше в изолатора и плачеше. И когато това не помогна, започна да крещи с цяло гърло да я пуснат на свобода, да рита и дращи вратата. Омръзна им да слушат изпълненията й, двама души дойдоха, напъхаха я в усмирителна риза и я закопчаха за леглото.

В продължение на няколко часа тя рида и говори на белосаната стена, все едно зидът ще рухне и ще й открие пътя към свободата. Най-сетне вратата се отвори. Появиха се директорката и противната й помощница.

— Говорих с Уилям от „фоторепортаж“. Радвай се, че няма намерение да публикува фантасмагориите, които си му наговорила.

— Казах му истината. Не съм лъжкиня.

Нете не забеляза полетялата към нея ръка, която я зашлеви през устата. Невестулката отдръпна дланта си и замахна повторно. Този път Нете беше готова да отскочи.

— Оставете, госпожице Йесперсен — спря я директорката. — Ще минем и без шамари. Свикнала съм да ми шикалкавят.

Пак погледна Нете. Навярно въпреки всичко директорката беше жената с най-топли очи от целия персонал, но в онзи миг от тях вееше леден хлад.

— Обадих се на Курт Ве и го уведомих, че продължаваш да сипеш безпочвени обвинения по негов адрес. Исках да чуя мнението му как да постъпим с теб. Той отвърна, че каквото и наказание да ти наложим, пак ще е твърде слабо за непоправима лъжкиня като теб. — Тя потупа Нете по ръката. — Решението не взема той, но все пак ще се вслушам в съвета му. Ще прекараш тук една седмица, за да видим как ще се държиш. Ако си послушна и не правиш сцени, още утре ще ти свалим усмирителната риза. Какво ще кажеш, Нете? Договорихме ли се?

Нете подръпна леко ремъците.

Безсловесен протест.

 

 

„Къде се губи?“ — нервничеше Нете. Курт Ве наистина ли се бе отказал? Нима високомерието му стигаше дотам, че дори десет милиона крони не бяха в състояние да го измъкнат от леговището му? Никак не й се вярваше.

Нете поклати отчаяно глава. Това бе най-лошият вариант. Затвореше ли очи, пред нея мигом изникваше безпомощният поглед на жалкия адвокат, ала Ньорви беше само маша в ръцете на Курт. А щом не бе пощадила машата, и дума не можеше да става да пощади главния виновник.

Прехапа устни и се вторачи в неумолимо люлеещото се махало на стенния часовник.

Нима е възможно да замине за Майорка, без да довърши започнатото? Не, в никакъв случай. Абсурд. Курт Ве беше най-важната й мишена.

— Ела де, ела де, ела де, проклетнико — заповтаря заклинателно тя.

Извади плетивото си и задвижи куките със светкавична бързина. При всяко издрънчаване една в друга погледът й се насочваше през широко отворените прозорци към алеята покрай езерото и тя се взираше все по-внимателно. Онзи висок мъж до бункера… да не е той? Не. А мъжът зад него? И той не беше.

„Какво, по дяволите, да правя сега?“ — питаше се тя.

Неочаквано някой позвъни на вратата. Не по домофона, а на звънеца в коридора. Звукът я прониза до мозъка на костите.

Захвърли плетивото и бързо се огледа да провери дали всичко е в ред.

Екстрактът от черна попадийка беше готов. Каната с вода — със запушен чучур. Документите с фиктивното лого на несъществуващия адвокат лежаха върху дантелената покривка на ниската масичка до дивана. Нете разшири ноздри и подуши въздуха. Нито следа от предсмъртните изпарения на Ньорви.

Приближи се до вратата и отчете като голям недостатък липсата на шпионка. Пое си дълбоко дъх и отваряйки, вдигна глава да срещне погледа на Курт Ве.

— Намерих малко кафе. Но нали недовиждам, отне ми доста време — обади се глас половин метър по-далече, отколкото бе очаквала.

Съседката й подаде почти празно пакетче на сини карета и надникна любопитно зад гърба й. Какво по-вълнуващо от това да надзърнеш в тайния свят на съседката?

Нете не я покани да влезе.

— Много ви благодаря. — Тя пое пакетчето. — И нес кафето беше хубаво, но това ще стане още по-ароматно. Може ли да ви платя още сега? През следващите седмици заминавам и няма да ми се удаде случай да купя кафе и да ви го върна.

Жената кимна. Нете се шмугна в дневната и измъкна портмонето от чантата си. Стана 16:35, а Курт Ве още никакъв го нямаше. Не биваше съседката да го засича пред вратата на Нете. Ами ако после види негова снимка по телевизията? Такива клюкарки сигурно цял ден не се отлепят от екрана. И сега, когато следобедният час пик бе отминал, Нете чуваше как бръмчи телевизорът в апартамента й.

— Много ви е хубаво тук — чу неочаквано зад гърба си.

Нете се завъртя като пумпал. Съседката я бе последвала в стаята и се оглеждаше любопитно. Интересът й привлякоха най-вече документите върху масичката и отворените прозорци.

— Благодаря, и аз харесвам дома си. — Нете й подаде десет крони. — Признателна съм ви за услугата. Много мило от ваша страна.

— Къде е гостът ви?

— Излезе да свърши нещо в града.

— Да изпием по чаша кафе, докато го чакате? — предложи жената.

— Съжалявам, но ще го оставим за друг път. В момента трябва да се погрижа за доста книжа.

Нете кимна дружелюбно на разочарованата си съседка, хвана я под ръка и я придружи до стълбището.

— Много ви благодаря за кафето — приключи разговора тя и затвори вратата.

Постоя половин минута с гръб към вратата и изчака да чуе щракването на съседната врата.

Ами ако досадницата цъфне пак, докато Курт Ве или Гите Чарлс са у Нете? И нея ли ще трябва да ликвидира?

Нете тръсна глава. Вече си представяше на какъв разпит ще я подложи полицията. Обръчът около нея се стесняваше.

— О, боже, не допускай тази жена да се връща — прошепна Нете.

Не че се надяваше висшите сили да се намесят в нейна полза. Досега никоя от молитвите й не бе достигала небето.

Преживелиците й го доказваха.

 

 

Четвъртият ден на вода и ръжен хляб мина много тежко. Изведнъж светът на Нете се смали. Не остана място нито за сълзи, нито за молитвите, които бе отправяла към Господ денем и особено нощем.

И тя започна да крещи за въздух и свобода и да призовава майка си:

— Мамо, ела да ми помогнеш! Прегърни ме и никога повече не се отделяй от мен! — нареждаше непрекъснато тя.

О, да можеше сега да си е у дома и заедно с майка й да чистят боб. Щеше да се чувства толкова…

Млъкна, защото някой задумка по вратата и й извика да мълчи. Не беше персоналът, а някое от момичетата. Алармата се разпищя, защото явно беше излязло от стаята си. Накрая над крясъците и олелията се извисиха пронизителните предупреждения на директорката. Резето пред вратата на изолатора издрънча.

След по-малко от двайсет секунди Нете лежеше просната по очи на нара. Отметна назад глава с рев, когато дългата игла се впи в кожата й и пред очите й причерня.

Когато дойде на себе си, ръцете й бяха завързани с ремъци; нямаше сили да крещи повече.

Лежа така цял ден, без да отрони звук. Най-после дойдоха да я нахранят. Тя извърна глава и насочи мислите си към убежището зад сливовите дръвчета, към слънчевите лъчи, които в блестящи снопове се процеждаха през листата на дърветата и храстите. Припомни си смачканото сено в плевнята, където двамата с Таге палуваха.

Мислеше съсредоточено и вглъбено, защото иначе самодоволното лице на Курт Ве щеше да изникне пред нея, а Нете не искаше да й се мярка пред очите.

Не желаеше да мисли за него. Негодникът провали живота й. Никога повече нямаше да бъде същата, знаеше го. Животът се изниза покрай нея и при всяко повдигане на гръдния й кош тя се молеше дъхът й най-после да секне завинаги. „Нахраних се за последен път“ — каза си тя. Курт Ве, дяволът и всичките му деяния не й позволяваха да си представи, че има бъдеще.

Няколко дни отказа да яде и понеже престана да ходи по малка и голяма нужда, персоналът повика лекар от сушата.

Той се появи в ролята на ангел спасител. Нарече се „помощник в неволя“, но се задоволи единствено да забие спринцовка в ръката й и да я откара в болницата в Корсьор.

Там я поставиха под наблюдение. При всеки зов за помощ, при всеки призив да проявят малко човечност и да се вслушат в думите й, че е съвсем нормално момиче, изпаднало в беда, те й обръщаха гръб.

Само веднъж се появи човек, готов да я изслуша, но тогава я бяха натъпкали с толкова лекарства, че цял ден се намираше в унес.

Мъжът, двайсет и няколко годишен, дойде да посети дребничко момиче с увреден слух. Доведоха болната в стаята на Нете сутринта и сега тя лежеше зад завеската пред краката й. Нете дочу, че страдала от левкемия. Без да знае какво означава, се досети за близката кончина на момичето. Макар и силно замаяна, прочете участта му в очите на родителите, докато си тръгваха от стаята. Нете завиждаше на момичето, задето си тръгва от този свят, обградено от добросърдечни, любвеобилни хора. И за посетителя, дошъл да облекчи последните й часове, като й чете или слуша, докато тя му чете.

Нете затвори очи. Спокойният му глас помагаше на тънкия детски гласец да изговаря сричките, думите, изреченията в смислова цялост, и то с такова темпо, което Нете, дори и в упоеното си състояние, успяваше да следва.

Приключиха приказката. Мъжът обеща на следващия ден пак да се отбие и да почетат заедно.

На минаване покрай Нете й се усмихна топло.

Тази усмивка докосна сърцето й и й вдъхна охота да похапне малко вечерта.

Два дни по-късно момичето издъхна. Откараха Нете обратно на острова, по-мълчалива и по-самовглъбена от всякога. Дори Рита не посмя да я закачи през нощта, но и тя като другите момичета бе изправена пред ново предизвикателство.

Защото с лодката, която доведе Нете на острова, пристигна Гите Чарлс.

Трийсет и седма глава

Ноември 2010-а

Обърнат на една страна, Курт лежеше в двойното легло и се взираше в почти прозрачните клепачи на своята любима, склопени от три денонощия. Разполагаше с цялото време на света да проклина събитията от последните дни.

Внезапно всичко започна да се разпада. Антуражът му, натоварен главно да премахва препятствия, допусна непростими грешки, а хора, които преди си бяха държали езика зад зъбите, изведнъж се раздрънкаха.

Облада го чувството, че след победния ход на „Праволинейност“ към политическа сцена се заредиха поражения, заплашващи да разръфат и него, и житейските му устои с настървението на изгладнели псета.

Защо не успяха да спрат двамата полицаи? Трябваше да намерят начин. Микел, Льонбер, Касперсен, всички те положиха максимални усилия, ала се оказа недостатъчно.

По лицето на Беате премина едва забележим спазъм, но Курт изтръпна.

Погледна костеливата си ръка, която милваше бузата й, и се почувства особено. Кожата му се сливаше с нейната. Възрастта бе оставила еднакви следи и по двамата. Ала след няколко часа Беате щеше да е мъртва, а той — жив. Ако искаше да продължи напред, трябваше да приеме тази разлика. В момента не изпитваше никакво желание да я преглътне, но нямаше друг избор. Предстоеше му да разреши още проблеми. След като приключи, ще подбере надгробна плоча, на която каменоделецът да гравира двете имена.

Чу настойчив звук и погледна нощното шкафче. Звънеше айфонът, а не телефонът със сигурната връзка. Курт се завъртя, взе апарата и отвори полученото съобщение.

Съдържаше прикачен файл от Херберт Сьонерскоу.

„Слава богу, поне той изпълни поръчението ми“ — помисли си Курт. Така един от хората, разбъбрили се необмислено, щеше да замълчи завинаги. Както е редно.

Отвори файла и изчака снимката да се зареди на екрана. Смаян от предателското послание, скочи поривисто от леглото.

Усмихнати, Херберт и Мие стояха прегърнати и махаха на фона на разкошен, пищен природен пейзаж. Над фотографията стоеше изречението: „Никога няма да ни откриеш“.

 

 

Курт прехвърли файла на лаптопа си, отвори го и увеличи снимката така, че да запълни целия екран. Беше направена само преди десет минути. Залязващото слънце обагряше в алено небето зад двойката. Зад тях се виждаха палми, а малко по-далече — тъмнокожи хора и синя морска шир.

Курт отвори приложение в айфона си, което показваше актуалното положение на слънцето по цялото земно кълбо. Единственото място, съответстващо на растителността и очевидно тропическия климат на снимката, беше южният бряг на Мадагаскар. Другите територии, където в момента слънцето залязваше, попадаха в открито море, в азиатските пустини и в райони с умерен климат в бивши съветски републики.

Щом стояха с гръб към залеза, значи се намираха някъде по западния бряг на острова. Мадагаскар действително се простираше върху значителна площ — дума да няма — ала не беше достатъчно голям да се превърне в люлка на забравата. Ако изпрати Микел в южната част да търси двама беловласи скандинавци, щяха да ги открият за нула време. Някой и друг рушвет тук-там винаги оправя нещата. А в океана плуват достатъчно гладни акули, които да заличат всички следи.

Първата добра новина за деня.

Усмихна се и усети как силите му се възвръщат. „Нищо не е по-изтощително от половинчатите решения и нерешителността“, повтаряше баща му. А той беше умен човек.

Курт облегна вдървеното си тяло назад и се загледа в тренировъчното упражнение на младите курсанти от Полицейската школа, което се провеждаше в отсрещната сграда. За свое неудоволствие забеляза, че повечето бъдещи блюстители на реда, участващи в учебната симулация, са тъмнокожи. В същия миг нокията върху масата звънна.

— Микел се обажда. Мой помощник, чието име не е нужно да знаеш, преди седем минути е забелязал как Хафез ал-Асад напуска Главното управление и в момента слиза от моста „Титген“ към Централната гара. Какво искаш да предприемем?

Как какво? Не беше ли повече от ясно?

— Тръгнете след него. Ако ви се удаде възможност, хванете го и го очистете. Не затваряй, за да съм в течение на случващото се, чу ли? И се постарай при никакви обстоятелства да не ви забележи.

— Двама сме и си партнираме. Ще поддържаме дистанция. Не се тревожи.

Курт се усмихна. Втората добра новина за деня. Току-виж нещата потръгнали.

С телефона, притиснат до ухото му, пак се отпусна на леглото до умиращото тяло на Беате. Тази вечер предстоеше развръзката на два жалонни аспекта от неговото съществуване: брака му с Беате и бъдещето на житейската му кауза. В тях се съдържаше квинтесенцията на неговия живот.

Полежа няколко минути, заслушан в замиращия дъх на Беате. От телефона се разнесе шепнещ глас:

— Качихме се на влака към Тоструп. Нищо чудно да ни отведе в дома си. Седим в двата края на вагона. Няма как да се измъкне, гарантирам ти.

Курт го похвали и се обърна към Беате, допря два пръста до сънната й артерия и установи, че още има пулс, но е слаб и своеволен като самата смърт.

За миг затвори очи и потърси убежище в хубави спомени за розови бузи и весел смях, които можеха да обърнат в бяг всички тревоги.

Нима е възможно да сме били толкова млади, помисли си той.

— ЕХО! — чу се по-високо от телефона. Курт се сепна. — Слезе на станция „Брьонбюйостер“. Почти съм сигурен, че идва при теб, Курт.

Кога бе минало толкова много време? Тръсна замаян глава и се надигна от леглото, без да сваля мобилния телефон от ухото си.

— Пазете дистанция. Ще бъда в очакване да ме посети. Бъдете дискретни, защото днес курсантите от Школата провеждат учения. Играят си на стражари и апаши.

Курт се усмихна. Добре щеше да посрещне тъмнокожия си гост!

Понечи да помоли Беате да прояви търпение и да го изчака да се върне, но забеляза, че очите й се оцъклени, а главата — отпусната назад.

За няколко секунди Курт затаи дъх и вдиша панически при вида на безжизнения й поглед. Очите й гледаха към мястото, където допреди малко бе лежал, все едно в последните мигове бяха потърсили контакт. А той беше проспал момента. Колко ужасно. Не й бе оказал тъй нужната й подкрепа.

Курт усети как нещо набъбва в диафрагмата му — леко треперене започна да се разпространява по цялото му тяло с неконтролируема бързина, стегна гръдния му кош в спазми и се откърти от гърлото му със задавени стонове. Лицето му се сгърчи до болка, а в риданията му се прокраднаха протяжни, едва доловими жални вопли.

Поседя така няколко минути, хванал ръката й. После склопи очите й и излезе, без да се обръща.

В кухненския килер откри бухалката, излъскана от неуморните игри на синовете им. Претегли я в длан, прецени, че е достатъчно тежка, излезе на двора и се спотаи в засада до бараката.

От улицата, където полицейските курсанти намираха отдушник за мечтите си да се разправят с утайката на обществото, долитаха гръмки възгласи и смях. Курт възнамеряваше да направи същото. Стига да успее, ще цапардоса Хафез ал-Асад право по тила и бързо ще довлече трупа до бараката. А след като мероприятието приключи и се мръкне, подкреплението ще му помогне да напъха тялото във фризера.

— Ало — прошепна той. — Докъде стигнахте?

— Намираме се точно където „Вестреге’е“ се отклонява от „Брьонбюйостервай“. Изгубихме го.

— Какво? — сбърчи вежди Курт.

— Шмугна се между две червени къщи и дим да го няма.

— Бързо елате насам. Разделете се.

Щракна мобилния телефон и се огледа. Намираше се в безопасен ъгъл на двора. Зад гърба му към улицата се издигаше стена с човешки бой. Арабинът можеше да дойде само от едно място: по алеята покрай старата конюшня. Курт беше готов.

След по-малко от пет минути чу предпазливи стъпки по алеята. Приближаваха се. Прокрадваха се внимателно по каменните плочи и напредваха метър по метър.

Курт стисна по-здраво бухалката и се прикри зад ъгъла. Пое си бавно и дълбоко дъх и го задържа. Пред него изскочи глава.

Частица от секундата, преди ударът да го повали, човекът се отдръпна.

— Аз съм! — чу се глас, но не приличаше на гласа на арабина.

Мъжът се показа — един от техните. Случваше се Микел да го повика при по-мащабните им прояви.

— Идиот! — процеди Курт. — Изчезвай, ще го подплашиш. Тичай обратно на улицата и гледай да не те види.

Докато сърцето му блъскаше в гърдите, Курт проклинаше с какви некадърници се е обградил. „Ела де, арабски кретен такъв“, подканяше го наум той. Полицейските учения от отсрещната страна на улицата затихнаха. Да се приключва час по-скоро.

Преди да довърши мисълта си, чу глух удар по стената зад гърба си и с крайчеца на окото си зърна как две ръце се впиват в ръба на зида. Преди да успее да се обърне изцяло, арабинът вече бе прескочил стената. С ловкостта на котка се приземи със свито тяло пред Курт и в очите му пролича, че е открил каквото търси.

— Трябва да поговорим — заяви арабинът.

Курт замахна с бухалката и се прицели в главата му. Набитият мъж пъргаво се претърколи встрани и скочи на крака, подпирайки се на едната си ръка. А когато в завършващата фаза от движението на Курт бухалката се удари глухо в плочите, арабинът налетя на Курт и стегна горната част на тялото му в хватка.

— Ще влезем в къщата, приятелю — прошепна той. — Тук вън дебнат много хиени.

Стисна го здраво и дъхът на Курт секна. „Помощ“ — искаше да извика той, но въздухът не му стигаше да издаде дори звук.

Арабинът го завлече бързо през алеята на тревата пред задната врата. Трябваха му още само няколко секунди да го набута в къщата, но по алеята изтрополиха тичащи стъпки и пред тях неочаквано се появи Микел. Нападателят стисна Курт толкова силно, че Курт почти изгуби съзнание. После обаче разхлаби хватката.

Разрази се ожесточена схватка. Курт полежа, забил лице в тревата. Чуваше удари и псувни на два езика.

С мъка се изправи на крака и тръгна, олюлявайки се, към гаражната порта, където беше изпуснал бухалката.

Вдигна я. Арабинът се изпречи пред него.

Курт инстинктивно погледна към мястото на боя. Микел лежеше неподвижно. Кой, по дяволите, беше този човек, който поваляше противник след противник?

— Пусни я! — заповяда му Хафез ал-Асад с тон, който не търпеше възражения.

Тежкото дърво се търколи върху плочите в хармония с усещането за крах, завладяло Курт.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Познавам хората като теб по-добре, отколкото си мислиш. Няма да ти се размине, слушай ме. Искам да разбера каква ти е играта и сигурно ще намеря интересни неща в къщата, долен убиец такъв.

Сграбчи китката на Курт и го поведе със себе си.

Тъкмо преди да влязат в къщата, нещо изсвистя във въздуха и цапардоса арабина по главата с противен звук. Той се строполи на земята.

— Така — обади се помощникът на Микел. — Дотук с нашия човек.

 

 

Не мина дълго време, след като Курт се обади на наследника си в лекарския кабинет, и долу издрънча ключ.

— Благодаря, че се отзова толкова бързо, Карл-Юхан. — Курт го заведе в спалнята.

Лекарят извърши необходимите рутинни процедури, накрая сне стетоскопа от ушите си и го погледна сериозно.

— Моите съболезнования, но тя най-после намери покой.

Разпечата смъртния акт с треперещи ръце. Изглеждаше по-силно покъртен дори от овдовелия съпруг.

— Какво ще правиш сега, Курт?

— Имам уговорка с един от поддръжниците ни — отличен погребален агент в Карслюне. Току-що се чухме и довечера заминавам. Утре ще посетя свещеника. Ще положим Беате в старата част на гробището до църквата в Брьонбюйостер.

Курт пое смъртния акт, прие съболезнованията на Карл-Юхан и му протегна десница.

С това една дълга, почти безконечна глава в живота му приключи.

Докосна покойницата и установи, че тялото е започнало да изстива. Колко летлив е животът.

Разтреби стаята, приготви Беате, взе ключовете за колата, отиде в конюшнята, отвори сейфа и откри, че тъмнокожото тяло, проснато на бетонния под, още дава признаци на живот.

— Успешно преселване на оня свят, глупако. Ако след като се върна от погребалното бюро, още не си пукнал, ще ти дам допълнителен тласък.

Трийсет и осма глава

Септември 1987-а

С приближаването към Копенхаген планът в главата на Гите се избистряше все повече.

Десет милиона е сериозна сума, но Нете имаше много, много повече. На Гите, все пак само на петдесет и три, десет милиона нямаше да й стигнат да обезпечи финансовата си стабилност до края на живота си. Не и с нейното отношение към парите, не и с мечтите, които започваха да се оформят в главата й. Ако се грижи за здравето си и не прекалява с пиенето, би изкарала още трийсет, защо не и четирийсет години. И без да пресмята наум, й беше пределно ясно, че десет милиона ще се окажат крайно недостатъчни.

И тя реши да прилапа цялото имущество на Нете. Още не бе обмислила с какви средства и точно по какъв начин, но това щеше да й се изясни в движение. Надяваше се Нете все още да е така лесно манипулируема. Ако действително е толкова тежко болна, колкото се изкарва в писмото, на Гите оставаше грижата да я убеди, че е изгубена без нейната помощ през оставащото й време. А колкото до завещанието и документацията, Гите без съмнение щеше да се оправи.

А ако Нете откаже да й съдейства, съществуват и по-драстични мерки. Гите не искаше да прибягва до тях, но прилагането им съвсем не й беше чуждо. Нямаше да й е за пръв път да изпрати неизлечимо болен в ангелските селения по-скоро, отколкото съдбата е отредила.

 

 

Рита Нилсен първа откри слабостта на Гите към нежния пол. От съблазнителните й устни и потните косъмчета, полепнали по челото й, на Гите й пресъхваше устата. Еднополовите отношения, разбира се, бяха забранени, но когато ризата на Рита подгизнеше и полепнеше по гърдите й, Гите имаше властта да й заповяда да легне в тръстиката, когато й скимне, и да прави с нея каквото си иска.

Затова Гите се радваше, че Рита Нилсен се съгласява с голяма охота. Нежното й тяло търсеше удовлетворение, каквото Гите можеше да й достави.

Всичко вървеше добре, докато Рита си знаеше мястото, но една вечер тя стана, смъкна ризата над гърдите си и идилията приключи.

— Искам да се махна оттук и ти ще ми помогнеш — заяви тя. — Ще кажеш на директорката, че съм се променила и препоръчваш да ме пуснат, ясно?

Гите, несвикнала някое от момичетата на остров Спройо да й държи такъв тон, не смяташе да прекланя глава. Една нейна дума беше достатъчна питомките на дома да се разбягат като подплашени пилци и тя държеше да запази позициите си. Те я боготворяха и се бояха от нея, защото понякога тя се превръщаше в безмилостен палач.

Никой не изпращаше толкова много момичета в изолатора колкото Гите. Никой не раздуваше пред началството толкова много тежестта на провинението при неподчинение на някое момиче. Другите служителки одобряваха поведението й и й се възхищаваха, още повече че тя се титулуваше правоспособна медицинска сестра и печелеше симпатии с външния си вид.

В онзи миг на Гите й идеше да зашлеви Рита за наглостта й, но се колеба твърде дълго и в резултат тя получи звучна плесница, от която дъхът й секна и изгуби равновесие. Как смееше малката уличница да й посяга?

— Нали няма нужда да ти напомням, че мога да ти стъжня живота? Нищо не ме спира да опиша всяка подробност от тялото ти и ако не ми помогнеш, ще го направя не пред кого да е, а пред директорката — спокойно я предупреди Рита, надвесена над Гите. — След като й кажа, че ме принуждаваш да те целувам навсякъде, тя ще разбере откъде знам толкова неща. Сама ще се увери, че не лъжа. Затова, ако си умна, ще ме изпратиш на континента. Вярно, лекарите вземат решенията, но и твоето мнение се зачита.

Гите гледаше как гъските се издигат над дърветата. Кимна леко. Рита щеше да се върне на континента, но не и преди Гите да реши.

 

 

На следващата сутринта Гите ощипа силно бузите си, удари по вратата на директорката и влетя в кабинета й. Посрещна я поглед, колкото ужасен, толкова и неподготвен.

— Божичко, Гите Чарлс! Какво се е случило?

Гите затаи дъх и се пораздвижи, та директорката да забележи, че под скъсаната бяла престилка не носи бельо.

Накратко разправи как непредсказуемата психопатка Рита Нилсен, която освен всичко друго е и сексуално сбъркана, раздрала дрехите й зад пералнята и я проснала на земята с разкрачени крака.

Гите придаде на гласа си треперлива нотка и се взираше засрамено в пода, докато докладваше за изнасилването и за отчаяните си, безполезни опити да окаже съпротива.

— Затова препоръчвам Рита Нилсен да бъде затворена в изолатора десет дни и от сега нататък да й бъдат отнети всичките й привилегии — натърти тя.

Съдейки по нервно барабанящите пръсти на директорката и по шокирания й поглед, препоръката на Гите без съмнение щеше да бъде взета под внимание.

— А впоследствие ще преценим дали да бъде подложена на стерилизация и да бъде изпратена в болница. Нимфоманията й е неконтролируема и се опасявам, че ако не предприемем нещо, Рита Нилсен ще причини огромни обществени вреди.

Директорката сгърчи пръсти, докато се взираше в изцапания врат на Чарлс.

— Разбира се — отсече само тя и стана.

 

 

Рита вся смут с обвиненията си срещу Гите Чарлс, но те срещнаха категорично опровержение и Рита остана шокирана от неуспеха на хитрия си ход и още повече от факта, че опитът й да натопи Чарлс се върна срещу нея като бумеранг. В онези мигове беше истинско блаженство да си на мястото на Гите.

— Съвсем естествено е да познаваш тялото й, нали си я нападнала — възмутено се обоснова директорката. — Не на мене тия, госпожичке. Виждам, че с лукавата си безчувственост се опитваш да извъртиш нещата в своя полза, но мен няма да ме заблудиш. Какво друго да очакваме от момиче с толкова бедна душевност и подобно минало?

Слуховете за тези събития бързо плъзнаха навсякъде. Преди края на деня мълвата се разнесе в обора, по полетата, в курника, във всички кътчета и кьошета на дома. Затворената в изолатора Рита крещеше непрекъснато и й биха няколко инжекции, а голяма част от колегите на Гите и дори от момичетата злорадстваха.

След като най-после я пуснаха, Рита не съумя да си държи езика зад зъбите; беше жилава и силна и никак не умееше да си мълчи. Само седмица по-късно отново се озова завързана в изолатора и крещеше обезумяла.

— Нете Хермансен е мило момиче. Не бива да дели стая с това чудовище — подхвърли Гите Чарлс на директорката.

Изнесоха вещите на Рита и Нете остана сама.

Случката подтикна Нете да погледне Гите Чарлс с други очи.

И Нете направи първата крачка: наивно, с упование. За Чарлс опитът за сближаване дойде съвсем на сгода.

Един ден наредиха на момичетата да пренасят варели с въглища от лодката. Едно от тях си навехна крака, падна, удари се и започна да квичи по-жално от пронизано прасе. Всички се скупчиха около пострадалата, макар персоналът да замахваше и да се опитваше да разпръсне множеството. Сред суматохата Нете и Гите се озоваха близо една до друга.

— Въдворена съм тук по погрешка — прошепна Нете с бистри очи. — Не съм слабоумна, както впрочем и голяма част от момичетата. Не съм и безнравствена или леконравна, както казват. Не можете ли да преразгледате моя случай?

Очарователно. Плътни устни, стегнато, стройно тяло, каквото никоя друга на острова нямаше. Гите й беше хвърлила око отдавна, но сега й се удаваше сгоден случай.

Във въздуха ехтяха удари и крясъци и това беше достатъчно момичето да се разплаче. Гите я хвана за ръка и я дръпна встрани от олелията. Жестът оказа удивително въздействие. По тялото на Нете премина тръпка, все едно докосването и вниманието отстраниха мигом всичките й прегради. Гите избърса сълзите й и я поведе към тръстиката. Слушаше я и кимаше, където се очаква.

Всичко мина невинно и за по-малко от десет минути момичето се преизпълни с доверие към нея.

— Ще сторя каквото мога, но нищо не ти обещавам — предупреди я Гите.

Дотогава не бе виждала някой да се усмихна толкова безрезервно.

 

 

И все пак не мина толкова гладко, колкото си го бе представяла. Въпреки многото им разговори и разходки Нете не изглеждаше готова да се поддаде на опитите й за прелъстяване.

Мики, котаракът на пазача на морския фар, се оказа разковничето към успеха.

От дълго време два петела от курника на пазача си оспорваха първенството и нощем смущаваха съня на семейството му. Но не можеха да ги уловят. Пазачът изпрати помощника си из нивите да събере изсъхнала черна попадийка, за да упоят с дима от изгорените стъбла целия курник и най-после да хванат един от петлите и да му прекършат врата.

Част от попадийката обаче изхвърлиха в близката локва. Там тя престоя известно време. После котаракът Мики, привлечен от уханието, отиде и излочи водата.

Видяха го да се щура нагоре-надолу по дърветата в продължение на час, после легна пред хамбара и издъхна, след като няколко пъти се завъртя около себе си.

Всички, освен съпругата на пазача се забавляваха царски с изпълнението на Мики. Така Гите узна за съществуването на рядкото растение, което вирееше на острова, и за удивителното му действие.

Поръча си справочници от континента и скоро усвои знания, достатъчни да започне да експериментира сама.

Гите жадуваше да упражнява власт над хората. На свой гръб го изпита едно от момичетата, които се бяха държали нагло с нея. Гите натопи цигара в екстракт от растението и я остави да изсъхне. После така нареди нещата, че момичето случайно да открие цигарата в джоба на карираната си рокля.

Мнозина чуха как тя крещи и вика някак особено зад купчината струпани камъни, която бележеше средата между Зеландия и Фюн, където тя обикновено пушеше сама, но никой не обърна внимание на внезапното й замлъкване.

Тя оцеля, но нямаше нищо общо с някогашната устата, силна и бодра млада жена. Страхът от смъртта я стегна в безжалостна примка.

„Чудесно — помисли си Гите Чарлс. — Сега имам с какво да заплаша Нете.“

Заплахите със смърт и полудяване и осъзнаването на същинските намерения на Гите към нея така шокираха Нете, че тя дори не се разплака. Сякаш целокупното вселенско зло се бе вселило в доскорошния й ангел спасител и мечтата за нормален живот се изпари.

Гите разбираше реакцията й и това напълно я устройваше. Обеща й, че докато й се подчинява, Гите ще прави всичко по силите си да убеди директорката да преосмисля решението си. Затова Нете изпълняваше безропотно каквото се иска от нея и колкото и да не й се щеше да го признае, Гите разви зависимост към тяхната връзка. Именно тази интимност й помагаше да издържа това изолирано съществуване сред огорчени, отмъстителни, властни вещици, чужди на темперамента й. Именно тази връзка подслади живота й до степен Гите да не желае никакви промени.

Докато Нете лежеше до нея във високата тръстика, Гите забравяше за всичко и дишаше свободно в този затвор.

 

 

И, разбира се, не друг, а именно Рита се вклини помежду им.

В деня, когато най-сетне пуснаха Рита от изолатора, директорката изпадна в колебания.

— По отношение на стерилизацията трябва да се допитаме до главния лекар. Скоро го очакваме на визитация на острова. Тогава ще решим.

Но между посещенията му имаше големи промеждутъци и Рита използва времето, за да си отмъсти и да свали превръзката от илюзии от очите на Нете.

— Гите Чарлс е безподобна лъжкиня — каза й тя. — Единственият начин да се отървем от нея е да избягаме.

Тогава вече се разрази истинска война.

Трийсет и девета глава

Ноември 2010-а

— Вече петнайсети път му звъня и той не ми вдига! Сигурно си е изключил телефона, но защо ще го прави? Асад никога не си изключва телефона. — Росе изглеждаше сериозно разтревожена. — Впрочем ти си голям идиот, Карл.

Преди да си тръгне, Асад се оплака, че си го обвинил в убийството на литовеца Версловас.

Карл поклати глава.

— Нищо подобно! Този факс обаче повдига някои въпроси, нали? Никой не може да се отърве без обяснения, когато нещата опрат до такова зверско престъпление.

Росе застана пред него с юмруци на кръста.

— Чуй ме хубаво. Не желая да слушам подобни подозрения. Щом Асад отрича да има нещо общо с бруталния психопат Линас Версловас, който най-сетне си е получил заслуженото, значи е точно така! Проблемът идва от навика ти да ни притискаш, Карл, без да се съобразяваш с чувствата ни. Ето това ти е най-голямата грешка.

Майчице, каква тирада! И каква уникална способност да извърта нещата притежаваше тази жена. Голямо предимство в професионалния живот, но безспорен недостатък при по-личен контакт. Карл нямаше сили да се оправдава и пред нея.

— Добре, добре, Росе. Вие двамата с Асад сте по емоционалната част. Ще ме прощаваш, ама в момента ме чакат по-спешни задачи от усъвършенстването на емпатичните ми способности. Качвам се при Маркус Якобсен да ми трие сол на главата.

 

 

— Съвсем за нищо ли не става? Нова кола ли искаш? — изгледа го отчаян началникът на отдел „Убийства“. — Тече месец ноември, Карл. Да си чувал за нещо, което се нарича бюджет?

— Добре че отвори дума за финансови постъпления, Маркус, защото не съм особено запознат с въпроса. Нали годишно на специалния отдел „Q“ отпускаха осем милиона? Къде, дявол да го вземе, отиват тези пари?

Раменете на Маркус леко се свиха.

— Пак ли ще се пазарим, Карл? Много добре знаеш, че средствата се разпределят между отделите, нали?

— Да, парите, предназначени за моя отдел. И за нас остава около една пета от цялата сума, така ли? Ние, натирените в мазето, излизаме съвсем тънко на датската администрация, а?

— Каквото и да си говорим, точно сега е немислимо да купим нова кола, защото не разполагаме с толкова пари. Нямаш представа колко тежки случаи разследваме в момента.

Карл не отговори. Всъщност беше отлично осведомен по въпроса. Само че не виждаше какво общо има работната натовареност с отпускането на средства за необходимо служебно возило.

Маркус издърпа поредната никотинова дъвка и я натъпка във вече пълната си уста. Понамали цигарите — това добре — но явно предозираше дъвките, защото след възстановяването от грипа започна да се държи като надрусан.

— В пътна полиция имаме едно пежо. Ще го делиш с колегите до края на счетоводната година, става ли?

— Не.

— Да чуя тогава. Давам ти пет минути — въздъхна Маркус.

— Няма да стигнат.

— Опитай.

Петнайсет минути по-късно Маркус беше на път да излезе от кожата си.

— Нахлули сте в дома на Ньорви, откраднали сте архива му, а после сте влетели неканени в къщата на известен политик, чиято съпруга агонизира. Плюс още цял куп недопустими изцепки.

— Агонизира? Той твърди така, но на практика ние не разполагаме със сигурни данни. Навярно и на теб ти се е случвало да „умориш“ някоя въображаема леля, когато искаш да си вземеш почивен ден?

Началникът едва не се задави с дъвкателната маса.

— Бог ми е свидетел, че никога не съм го правил, и се надявам за твое добро и ти да не си злоупотребявал с отпуските по времето, когато съм оглавявал отдела. А сега ме чуй, Карл: незабавно ми донеси откраднатите книжа, а когато Асад се появи, го предупреди, че рискува да изхвърчи от Управлението с бързината, с която постъпи. Моментално зарязвате случая! Иначе ще забъркате скандали, а аз нямам време да ги потушавам.

— Добре. Но ако изоставим случая, следващата година бюджетът ти ще отънее с шест милиона и осемстотин хиляди.

— Какво намекваш?

— Защо изобщо е необходим специалният отдел „Q“, щом ще затваряме преждевременно вече поетите случаи?

— Карл, опитвам се да ти кажа, че стъпваш по тънък лед, и то доста меко казано! Ако не успееш още сега — и то без да напускаш работното си място! — да предоставиш категорични доказателства за незаконните дела на Курт Ве и компания, прекратяваш разследването. И още нещо, Карл: не смей да припарваш близо до Курт Ве, ясно?

Карл кимна. Такава ли била работата? И всичко опира до политика?

— А какво ще правим с колата? — запъна се той.

— Ще уредя въпроса. Най-напред слез и ми донеси книжата.

Докато прекосяваше приемната, Карл риташе стената на всяка крачка. Разговорът го вбеси.

— Какво става, Карл? — обади се Лис и плъзна лист хартия през гишето към мъж в полицейско зимно яке с черна, чуплива коса.

Той се обърна и кимна на Карл. Познато лице.

— Самир! — възкликна Карл.

И действително: пред него стоеше не кой да е, а най-върлият враг на Асад от плът и кръв.

— Как върви при вас в Рьовре? — поинтересува се Карл. — Имате ли работа, или Антонсен най-сетне се пенсионира и отнесе всички случаи в дома си?

Карл се позасмя на неуместната си встъпителна реплика, но никой не сподели смеха му.

— Благодаря, добре сме. Дойдох да отметна малко административна работа. — Самир претегли в ръка купчина книжа.

— Така и така те заварвам тук… на каква основа е конфликтът между теб и Асад? Само не ми разправяй, че сте в отлични отношения. Просто ми обясни за какво става дума. Ще ми бъде от голяма полза.

— От голяма полза? Да разбирам, значи, че и ти си забелязал колко дълбоко увреден е този тип.

— Дълбоко увреден? Какво имаш предвид? Асад си е съвсем нормален. На какво основание го твърдиш?

— Питай него. Не е моя работа. Стигна твърде далеч и му го казах, а той явно не търпи критика.

Карл го хвана за лакътя.

— Виж, Самир, не знам колко далеч е стигнал Асад, но ме гложди подозрението, че ти знаеш, ясно? И ако нито ти, нито той изплюете камъчето доброволно, ще се наложи да приложа по-крути мерки, за да разбера къде е заровено кучето.

— Няма проблем, Карл. Само опитай.

Самир се отскубна и се отдалечи по коридора.

Лис погледна Карл със смесица от съчувствие и тревога.

— Не се впрягай толкова за колата. Всичко ще се нареди — успокои го тя.

В тази сграда всичко се разчуваше за секунди!

 

 

— Асад още ли не се е обадил?

Росе поклати глава. Изглеждаше силно разтревожена.

— Защо изведнъж се притесни толкова за него, Росе?

— Защото напоследък ми се струваше психически разклатен. Не бях го виждала такъв.

Нищо не убягваше от зоркото око на Росе. Карл също бе забелязал промяната.

— Началството разпореди да предадем конфискуваните документи.

— Ами действай, Карл.

Той наведе глава, за да не му падне съвсем пердето.

— Какво те мъчи, Росе?

— Не се тревожи. И бездруго нямаш време да усъвършенстваш емпатичните си умения.

Карл положи усилия да се овладее и й обясни тихо и спокойно, че ако не си размърда задника и не занесе папките горе, може начаса да си върви у дома и да изпрати на свое място Юрса.

Стоеше непоклатимо зад всяка дума.

Росе смръщи вежди.

— Да ти кажа честно, Карл, съвсем си изтрещял.

Чу как тя мъкне книжата. Той набра Асад няколко пъти последователно, докато краката му нервно се тресяха под бюрото. На всичкото отгоре Асад взе, че му отмъкна и запалката! Ако не запали цигара до няколко минути, съвсем ще откачи.

— Много ти здраве — прокънтя неочаквано от коридора.

Карл се обърна към вратата — точно навреме да види как Росе минава триумфално с палто и розова чанта, преметната през рамо.

И толкоз.

Нима си тръгваше по средата на работния ден? Проклятие! Само като си помисли за последствията, на Карл му се доплака. Утре щеше да се появи другото й аз — Юрса. В най-добрия случай.

Мобилният върху бюрото изръмжа.

— Уредихме въпроса с колата — съобщи Лис. — Ако отскочиш до паркинга на Националния разследващ център, ще изпратя човек да ти я покаже и да ти връчи ключовете.

Карл кимна. Крайно време беше! Сега оставаше само да открие Асад. След разправията с Росе го хванаха нервите.

Две минути по-късно стоеше на паркинга и се оглеждаше объркан. Не се виждаше нито кола, нито пратеник с ключове. Карл се намръщи и тъкмо да звънне на Лис, някой премига с фарове малко по-нататък.

Приближи се и видя Росе — седеше с крещящата си чанта в скута на пасажерската седалка в кола, по-малка от джоба на Карловия панталон. Той преглътна няколко пъти, за да се отърси от шока. Само цветът стигаше да ти се спаружат топките. Напомняше синьо сирене, престояло три месеца в хладилника.

— Каква, по дяволите, е тази въшка и какво търсиш тук? — извика той през вратата на шофьорското място.

— Форд „Ка“. Тръгнал си да издирваш Асад, нали? Кимна. За пореден път се почувства длъжен да сведе ниско чело пред величието на интуицията, проявена от жената вамп насреща му.

— И аз идвам с теб. Маркус Якобсен ни отпусна тази кола до края на годината. — Росе сподави злорадата си усмивка и стана сериозна. — Скачай вътре, Карл. Скоро се мръква.

 

 

Карл и Росе се изредиха да коленичат на стълбището пред процепа за пощенската кутия на апартамента на улица „Хаймдал“. Точно според очакванията на Карл вътре нямаше нито мебели, нито каквато и да било следа от Асад.

При последното си посещение Карл бе посрещнат от двама братя с чуждестранни имена, щедро татуирани тела и бицепси с големината на кокосови орехи. Този път се наложи да се задоволи с обикновени крясъци и кавги на език, който с еднаква вероятност можеше да е и хърватски, и сомалийски. Колоритен квартал.

— Доколкото разбрах, обитавал е известно време къща по „Конгевай“. Не ме питай защо. — Карл се метна на шофьорската седалка в кутийката на колела.

Пътуваха четвърт час, без да разговарят, и най-сетне се озоваха пред варосаната селска къща близо до гората, точно до отбивката към Биструп.

— Не вярвам да го намерим тук — подхвърли Росе. — Сигурен ли си в адреса?

— Асад е посочил тази улица.

Двамата се вторачиха в табелката на вратата и прочетоха две традиционни датски женски имена. Навярно госпожите бяха дали стая на Асад под наем. Кой нямаше познати, собственици на две къщи и на крачка от фалита заради срива на имотния пазар? Славните времена, когато финансовите министри мислеха със задниците си, а банките — с трезорите си, все още не бяха отминали.

След десет секунди пред тях се изправи внушителна чернокоса дама и ги увери, че ако действително познават мъж, който няма къде да живее, винаги могат да го насочат към този дом, където любезните домакини ще го подслонят на дивана срещу символично заплащане. Ала нито отзивчивата стопанка, нито нейната приятелка познавали въпросния Асад.

Така стояха нещата.

— Нима дори не си в течение къде живеят собствените ти служители, Карл? — заяде се Росе, след като се качиха във форда. — А аз си мислех, че си карал Асад до дома му и прочее. Винаги си проявявал любопитство към личния му живот.

Карл преглътна язвителната забележка.

— Да чуем ти какво знаеш за местожителството на Асад, щом си толкова отворена.

Тя зарея разфокусирания си поглед през предното стъкло.

— Почти нищо. В началото той споменаваше жена си и двете им дъщери, но скоро не е отварял дума. Правичката да си кажа, според мен вече не живее заедно с тях.

Карл кимна бавно, защото това предположение не му беше никак чуждо.

— А споделял ли ти е да има близки приятели? Възможно е да е отседнал у някой познат.

Росе поклати глава.

— Шестото чувство ми подсказва, че Асад няма дом.

— Кое те кара да мислиш така?

— Напоследък спи в Управлението. За да ни замаже очите, нощем скитосва по улиците за няколко часа, но ние нямаме устройство за засичане на всяко влизане и излизане от сградата, така че е трудно да твърдим каквото и да било със сигурност.

— А дрехите? Нали всеки ден ги сменя? Все някъде трябва да си държи вещите.

— Ще проверим чекмеджетата и шкафовете в Управлението и няма да се учудя, ако открием дрехите му. А в града обществени перални — колкото щеш. От време на време съм го засичала да носи пълни торби, но все си мислех, че са покупки от някой арабски дюкян.

Карл въздъхна. Така или иначе, в момента тези сведения никак не им помагаха.

— Сигурно е имал нужда да изпусне парата. Ще видиш, че вече се е върнал. Обади му се, Росе.

Тя повдигна вежди с обичайната физиономия „ами-направи-го-ти-като-толкова-много-знаеш“, но все пак го набра.

— Активирал е гласовата си поща — изненада се тя, докато слухтеше напрегнато.

— Какво е записал?

— Излиза по служебно поръчение и ще се върне преди шест вечерта.

— А сега колко е?

— Наближава седем. Закъснява с цял час.

Карл извади телефона си и набра охраната в Управлението.

Оттам отрекоха да са го виждали.

Служебно поръчение, беше обяснил Асад. Странно.

Росе хлопна телефона и си разтърка лицето.

— И ти ли си мислиш същото, Карл? В неговото състояние беше способен на всичко.

Карл премига няколко пъти срещу фаровете на автомобилите, които профучаваха по натоварената улица.

— Взе ми думите от устата.

 

 

Паркираха „въшката“ на „Тверге’е“ точно срещу Полицейската школа — на двайсет и пет метра от дома на Курт Ве, на ъгъла на идиличната селска улица. Доколкото виждаше от разстояние над градинската порта, къщата тънеше в мрак.

— Не е особено обещаващо — промърмори Карл.

— Не знам. Слава богу, дойдохме въоръжени, защото ме побиват такива тръпки, че всичките ми предупредителни лампички мигат.

Карл потупа служебния си пистолет.

— Лично аз се чувствам добре оборудван, но ти какво носиш в чантата си?

И посочи въпросително опърпаната розова торба на Росе — сто процента я бе отмъкнала от истинската Юрса.

Тя не отговори, а замахна над главата си и запрати чантата към зелената пластмасова кофа за смет, която някой от околните стопани бе изкарал пред портата си.

Щом видяха какви щети нанесе атаката на кофата, претърколена на четири метра по алеята, и разпиляния навред боклук, двамата мигом си плюха на петите. Още преди собствениците да включат външната лампа, Карл и Росе се бяха скрили зад близката барака.

— Какво, за бога, носиш в тази чанта? Павета ли? — прошепна той пред къщата на Курт Ве.

— Луд ли си? Събраните съчинения на Шекспир в кожена подвързия.

 

 

Минута по-късно, вече за втори път в рамките на един ден, Карл стоеше в градината на Курт Ве и се взираше през прозорците на дневната с камината — с тази разлика, че сега го придружаваше Росе. Тя го следваше на почтително разстояние и неспокойно шареше с поглед в тъмното.

Явно отдавна не бе участвала в акция на терен, пък и наоколо действително се стелеше плътен, повсеместен мрак. Дори звездите се бяха изпокрили.

Карл натисна дръжката на вратата към къщата. Беше заключена, но потропваше в рамката. „Как би постъпил Асад в такава ситуация?“ — запита се риторично Карл и разтърси отривисто бравата. Рамката изпука.

Карл стисна здраво стоманената дръжка — без следи от ръжда — подпря крак о стената и дръпна толкова силно, че рамото му изпращя и той изхвърча назад по стълбите заедно с отпорената дръжка и тупна в тревата. По дяволите, как яко се натърти.

— Не е зле — отбеляза Росе.

Вратата и ключалката оцеляха, но стъклата между мулионите се бяха напукали — не само вертикално, а и напреки.

Тя вдигна крак, обут в ботуш, и бутна предпазливо вратата.

Опитът й се увенча с успех. Парчета стъкло се посипаха по пода на стаята със сравнително глухо дрънчене. Карл броеше секундите, надявайки се Асад да е бил нрав в наблюденията си за липса на сигнална инсталация в къщата. Последното, което Карл искаше в момента, беше да обяснява на двама яки мъжаги от охранителна компания, че стъклената врата най-неочаквано се е разпаднала на парчета от само себе си.

— Защо няма аларма? — прошепна Росе. — Нали тук се помещава и лекарски кабинет?

— Кабинетът сигурно е оборудван с противовзломна система — отвърна също шепнешком Карл.

Всъщност начинанието им изглеждаше пълно безумие. Защо проникваха в къща, където нямаха никакви шансове да открият Асад? Дали и Карл не се бе подвел по интуиция, женска по своите проявления? Или постъпката му бе продиктувана от желанието да накара онзи изверг да усети горчивия вкус на собствената си отрова?

— Ами сега, Карл?

— Искам да надникна на горния етаж. Там, струва ми се, има нещо гнило. То може да хвърли светлина върху пожара у нас. Курт Ве ме забаламоса с приказки, че съпругата му умирала. В такъв случай сега щеше да е тук, нали? Кой оставя издъхващата си съпруга да агонизира сама в тъмна къща? Никой. Сто процента държи горе нещо, което иска да потули. Така ми подсказва шестото чувство.

Карл запали фенера и освети пътя им, докато минаваха през трапезарията и антрето, където щора на цветчета, спусната пред прозореца до главния вход, пазеше къщата от любопитни погледи. Карл огледа вратата на лекарския кабинет. Прогнозите му се потвърдиха. Вратата беше не просто масивна, а и подсилена със стоманен обков и оборудвана с дребни джаджи, които веднага щяха да задействат охранителна система, ако неоторизирано лице се опита да проникне.

Огледа стълбището с ъгловия шкаф на междинната площадка. От двете страни се виеха тикови перила, а стълбите бяха застлани със сива пътека. Карл ги взе на няколко крачки.

Горе не цареше същата представителна атмосфера. По протежението на дългия тъмен коридор имаше ред вградени шкафове, а срещу тях — стаи, където сякаш още живееха подрастващи: непокътнати плакати на филмови звезди, кушетки с тапицерия на едри цветя.

Карл забеляза мъждива светлина да се процежда под врата в дъното на коридора. Изгаси фенера и хвана Росе за лакътя.

— Може Курт Ве да е вътре, но нещо не ми се вярва — прошепна той съвсем близо до нея и устните му докоснаха ухото й. — Ако беше вътре, щеше да се появи, когато строшихме прозореца, но никога не се знае. Може да ни причаква със заредена карабина. Никак не бих се учудил. Прикрий се зад мен и бъди готова да залегнеш.

— Ами ако го сварим невъоръжен, как ще обясниш, че сме влезли?

— Получили сме спешен сигнал — отвърна Карл и се помоли да не му се налага да повтаря това абсурдно оправдание пред Маркус Якобсен.

Приближи се до тиковата врата, притаи дъх и плъзна ръка към кобура.

Раз, два, три — преброи наум той, изби вратата със силен шут и се прикри зад стената, както предписваха инструкциите за безопасност.

— Отзоваваме се на спешен сигнал, Курт Ве — извести той с нормален тон и забеляза, че светлината вътре потрепва като пламък на свещ.

Карл подаде предпазливо глава извън рамката на вратата с ясното съзнание, че навярно постъпва рисковано. Върху застланото с кувертюра легло лежеше немощно тяло, покрито с бял чаршаф и с увехнал букет в скута. Единствената светлина в стаята идваше от малък свещник, поставен там от любимия на покойницата.

Росе последва Карл. Двамата застинаха в мълчание. Смъртта винаги оказва респектиращо въздействие.

След като постояха безмълвни, загледани в мъртвата, от гърдите на Росе се изтръгна слаба въздишка.

— Това сигурно е сватбеният й букет.

Карл едва преглътна.

 

 

— Да се махаме оттук. Постъпихме като пълни идиоти — подкани я Карл и двамата излязоха в градината през строшената врата.

Вдигна стоманената дръжка на вратата, избърса я старателно с носната си кърпа и пак я хвърли на земята.

— Надявам се да си била внимателна и да не си оставила никъде пръстови отпечатъци.

— Луд ли си? През цялото време стисках чантата си и бях в готовност да я метна, ако те направят на решето.

Колко грижовно отношение.

— Дай ми фенера, Карл. Мразя да стъпвам на сляпо.

Тя го взе и го размаха във всички посоки като ученичка на поход. Сякаш целеше да уведоми и последния човек в радиус от десет километра, че в къщата на Ве се е вмъкнал неканен гост. Само дано съседът със счупената кофа за смет не дебне някъде наблизо.

— Дръж го насочен надолу — смъмри я Карл.

Тя го послуша, ала се сепна и спря. Лъчът попадна върху кървава локвичка покрай тревата. Неголяма, но видима. Росе плъзна светлия сноп по околния терен и откри кърваво петно зад ъгъла на къщата, по самата алея. После следата преминаваше в прекъсната линия от алени капчици и водеше към конюшнята.

Откритието събуди бдителността им. Тук ставаше нещо зловещо.

Ако бяха забелязали кървавите следи, преди да се вмъкнат в къщата, щяха да повикат подкрепление. Сега ставаше малко по-сложно.

Карл обмисли ситуацията.

И все пак… Навярно съвкупността от тревожни находки работеше в тяхна полза. Сега вече никой не би определил със сигурност кой точно е разбил вратата.

— Ще се обадя в участъка в Глоструп и ще съобщя за кръвта. Няма да е зле да действаме по правилник.

— Нали Маркус ти е забранил да припарваш до Курт Ве? — попита Росе, докато шареше с фенера по трите врати на конюшнята.

— Забрани ми.

— Тогава какво търсиш пред дома му?

— Права си, но въпреки това ще се обадя. — Карл измъкна телефона от джоба си.

Колегите от Глоструп щяха да проверят каква кола кара Ве и можеха веднага да го обявят за издирване. Имаше голяма вероятност той да вози ранен човек в багажника си. Не кой да е, а Асад. В момента Карл разсъждаваше съвсем обективно, оценявайки само сухите факти.

— Чакай! — спря го Росе. — Погледни!

Тя освети катинара на средната врата: стандартен, от онези, купени от най-обикновена бакалия срещу десетачка. Върху месинговата планка имаше два тъмни отпечатъка, явно от пръсти. Росе наплюнчи показалеца си, долепи го до планката и го близна.

Кимна. Кръв.

Карл огледа катинара и извади пистолета. Най-лесният вариант беше да пръсне гнездото с куршум, но той избра по-трудния. Заблъска катинара с дръжката на оръжието, докато накрая пръстите му се схванаха.

Изненадващо получи одобрително потупване по рамото от Росе, когато металната скоба най-после се счупи.

— Вече няма значение дали оставяме следи — успокои го тя и пристъпи вътре слепешком.

Напипа ключа за осветлението и го натисна.

След няколко премигвания студената светлина от луминесцентна лампа окъпа помещение, абсолютно идентично със селскостопанските пристройки в родния край на Карл. Рафтове с кашпи, негодни за употреба тенджери и касероли, купчини изсушен декоративен лук, предназначен за засаждане, но забравен от години, покриваха едната дълга стена. А до другата бръмчеше фризер. Пред него стоеше метална стълба, която водеше към отворен капак на тавана. Гола електрическа крушка пръскаше мъждива светлина.

Карл се покатери по стълбата и се озова в килерче, претъпкано със снимки, стари дюшеци и безброй черни чували с овехтели дрехи. Освети скосения таван, покрит със зебло, и си помисли, че навремето децата в тази къща са си имали хубаво убежище.

— Божичко! — извика долу Росе.

Беше вдигнала капака на фризера и стоеше с наведена назад глава. Сърцето на Карл заблъска в гърдите.

— Пфу! Каква гадост! — изкриви лице тя.

„Не би се изразила така, ако вътре лежи Асад“ — съобрази Карл.

Слезе по стълбата и надникна във фризера. Вътре имаше бял пластмасов контейнер, пълен с прозрачни пликове с човешки ембриони. Преброи осем. Невръстни животи, прекършени без време. Не му идеше да нададе възклицание на погнуса. Гледката предизвика съвсем различни чувства.

— Не знаем при какви обстоятелства са попаднали тук — напомни той.

Росе поклати глава и стисна устни. Видяното явно я потресе.

— Кръвта може да е от някой от тези пликове. Може новопостъпил лекар да е изпуснал плик по алеята и по плочите да е покапала кръв. Това би обяснило и пръстовите отпечатъци.

— Не, кръвта е съвсем прясна — възрази Росе. — А тези ембриони са по-твърди от камък. Случайно да виждаш някой плик да е пробит?

Росе беше права. В момента умът на Карл не работеше съвсем безотказно.

— Виж какво, няма да се справим без чужда помощ. От моя гледна точка разполагаме с два варианта: да се махнем оттук, докато още имаме време, или да се обадим на полицията в Глоструп. Аз съм за втория. Ще набера служебния номер на Асад в Управлението. Може да се е върнал. Ако не вдигне, ще пробваме и с мобилния.

Росе поклати глава.

— Тук някъде нещо гори.

Карл не долавяше мирис на дим. В същия миг се включи секретарят на стационарния телефон на Асад.

— Погледни. — Росе посочи тавана.

Карл набра мобилния и вдигна глава. Това пушек ли беше, или просто вихрушка от сгъстени прашинки?

Дупето на Росе се заклатушка по стълбата. Операторът извести, че няма връзка с търсения абонат.

— Отнякъде се вие дим — извика тя. — Идва отдолу.

И слезе за секунда.

— Тук нещо гори. — Росе посочи далечната стена.

Състоеше се от две широки плоскости, навярно гипсови.

„Дори там да има помещение, едва ли оттук ще можем да влезем в него“ — помисли си Карл и забеляза, че между плоскостите наистина се процежда дим.

Росе почука по тях.

— Чуй! Едната звучи глухо, а другата дрънчи, все едно е от метал. Това е плъзгаща се врата, бас държа, Карл!

Той кимна и се огледа. Освен ако въпросната врата не се управляваше с дистанционно, наоколо все трябваше да има някакъв механизъм за отварянето й.

— Какво търсим? — попита Росе.

— Контакти, съмнителни устройства по стените, кабели, жички… — Карл усещаше първите признаци на паника.

— Като например това? — извика Росе и посочи стената над фризера.

Карл проследи погледа й, който се плъзна от единия край на стената до другия. Правилно. Пресичащата я хоризонтална линия издаваше, че тук преди доста време е бил извършен ремонт.

Линията стигаше до стара месингова планка, окачена на стената: навярно отломка от стар кораб или от голяма машина.

Той откачи планката от гвоздея и отдолу се показа метално капаче. Повдигна го.

— Мамка му! — извика той, защото от процепа избликна гъст дим.

В малката стенна ниша нямаше контакт, а клавиатура с букви и цифри. Явно плъзгащата се врата се задействаше чрез специален код — мисия невъзможна.

— Имена на деца, рождени дати в семейството, ЕГН-та, щастливи числа… Хората ги съчетават по всевъзможни начини, когато измислят пароли. Как, за бога, ще налучкаме вярната комбинация? — отчая се Карл и започна да се оглежда за подходящо сечиво да разбие стената.

Росе пък впрегна дедуктивните си способности.

— Да започнем с онова, което си спомняме — предложи тя и се приближи до клавишите.

— Нищо не си спомням, освен името Курт Ве и възрастта му — осемдесет и осем.

— Значи си късметлия, че дойдох с теб.

Росе започна да изпробва предположенията си: „Праволинейност“. Първо с главна, после с малка буква. Грешен код. „Тайната борба“. Пак нищо. Методично, но със светкавична бързина тя въвеждаше имена от медицински картони, протоколи и вестникарски изрезки, които през последните дни кажи-речи бе наизустила. Беше запаметила дори рождената дата на Курт Ве и името на съпругата му.

По едно време поспря да поразмисли. Цялото внимание на Карл бе насочено към дима от процепа и светлините от автомобилните фарове, които току шареха по сградата. Неочаквано Росе вдигна глава и му даде да разбере, че зад сериозното й, оплескано с черен туш лице, е възникнало логично, резонно предположение.

Пръстите затанцуваха по клавишите.

Х-Е-Р-М-А-Н-С-Е-Н.

Чу се щракване, едната плоскост се приплъзна зад другата и откри тайно помещение, пълно с гъст дим, който започна да блика на талази. Притокът на свеж въздух разгоря пламъците.

— По дяволите! — изкрещя Карл, дръпна фенера от ръката на Росе и се втурна в помещението.

Различи очертанията на още един фризер и рафтове с книжа, но вниманието му бе погълнато от безжизненото тяло, проснато на пода.

Пламъците пълзяха по крачолите на Асад. Карл започна да го тегли към изхода, докато крещеше на Росе да загаси огъня с палтото си.

— О, не, той почти не диша — изхлипа тя.

Карл хвърли последен поглед към горящото помещение и установи, че пожарът се е разраснал неимоверно и е невъзможно да се спаси каквото и да било.

Преди да избягат навън, Карл видя, че в малкото архивно хранилище няма нито една повърхност, върху която да не е написано „АСАД БЕШЕ ТУК“ с кръв. Върху фризера зърна разтопена от горещината запалка. Приличаше поразително на онази, лежала върху бюрото му само допреди няколко часа.

 

 

Линейката пристигна по-бързо от лекаря. Парамедиците повдигнаха Асад с вещи, внимателни движения и го положиха върху носилката, докато кислородната маска се опитваше да го върне към живота.

Росе наблюдаваше действията им, безмълвна като гроб. Личеше, че е пред нервен колапс.

— Ще се оправи, нали? — обърна се Карл към парамедиците.

Неочаквано му се наложи да се бори с ураган от чувства, каквито не бе подозирал, че е способен да изпитва.

Повдигна вежди, за да овладее сълзите, но въпреки това те рукнаха.

— По дяволите, Асад, ела на себе си, приятелю!

— Още не се е предал съвсем — обади се единият парамедик, — но такива отравяния с дим са много опасни. Понякога пепелта слепва дробовете и ги задръства. Съобщавам го за ваша информация. Травмата на главата също е тежка. Може да се касае за черепна фрактура и вътрешни кръвоизливи. Ваш колега ли е?

Карл кимна мълчаливо. И на него му беше тежко, но Росе изглеждаше направо съсипана.

— Да се надяваме, че ще прескочи трапа — окуражи ги мъжът, докато огнеборците се втурваха с викове и маркучи в горящата сграда.

Карл прегърна Росе и усети как цялото й тяло трепери.

— Не се бой, Асад ще се оправи — прошепна той, съзнавайки колко неубедително звучи.

След минута пристигна лекарят. Веднага разкъса ризата на Асад, за да провери сърдечната и дихателната дейност. Явно нещо притискаше гръдния кош на обгазения. Лекарят измъкна сноп документи и ги хвърли на тротоара.

Карл се наведе и ги събра.

Няколко скрепени с телбод листа носеха заглавието „Списък с членовете на Тайната борба“.

„Картон 64“, пишеше върху другата пачка книжа.

Четирийсета глава

Септември 1987-а

Стана 17:20. Нете вече изплете цяла педя. Под широко отворения прозорец минаха хора с най-различен външен вид и възраст. Някои се спираха пред жилищната сграда, но от Курт Ве нямаше й следа.

Тя се опита да възкреси спомена за последния си разговор с него. За мига, когато се сбогува и окачи слушалката. Нали тогава я обзе обнадеждаващо предчувствие, че се е хванал на въдицата? Да. Явно обаче се бе заблудила. Или?

Навярно Ве се бе притаил зад дърветата и бе наблюдавал какво се случва. Дали бе видял как Филип Ньорви влиза в сградата, а после не излиза оттам?

Разтърка задната част на главата си. Без Курт Ве не можеше нито да изпита пълно удовлетворение от победата, нито да намери покой. Напрежението стегна в обръч тила й. Ако веднага не вземе обезболяващо, мигрената щеше да я връхлети с всичка сила, а Нете нямаше нито време, нито сили да се бори с нея. Моментът налагаше умът й да остане бистър, и то повече от всякога.

Отиде в банята, извади флакончето от аптечката и установи с пулсираща глава, че е останала само една таблетка.

Сети се, че слава богу, има още едно флаконче в бюфета в трапезарията. Излезе в коридора и погледна затворената врата. Значи необходимостта изискваше отново да влезе при поизстиналите гости, които изконсумирали вече последното си ястие, и сега седяха пред разкошната празнична трапеза, аранжирана със сребърни прибори, кристални чаши и гарафа с вода.

Нете бързо отвори вратата и я затвори пак толкова чевръсто, защото вътре се носеше ясно доловима смрад — по вина на Филип Ньорви.

Стрелна трупа му с укоризнен поглед. Предстоеше й доста голяма цапаница с него, както впрочем и с всички. Отвори бюфета и извади флакончето.

Приседна откъм по-късия край на масата и огледа жертвите.

Освен Таге, проснат на пода като бедстващ морж, другите си седяха чинно подравнени един до друг. Рита, Виго и Филип.

Нете си наля чаша вода, лапна три таблетки с ясното съзнание, че превишава препоръчителната доза, и вдигна кристалната чаша към трите обронени върху гърдите глави с угаснали очи.

— Наздраве, уважаеми! — поздрави тя и глътна таблетките.

Засмя се на кощунствената си шега и се сети какво количество формалин ще трябва да излее в устата на замлъкналите завинаги гости. Надяваше се препаратът да забави процесите на разлагане.

— И на вас ще ви налея питие, само имайте търпение. След малко към компанията ще се присъедини още една особа. Двама от вас я познават. Казва се Гите Чарлс. Да, чухте съвсем правилно. Русата чума, която отрови живота на толкова момичета на прокълнатия остров. Някога беше ослепителна гледка, дано още е такава. Тук държим високо ниво, нали?

Избухна в гръмогласен смях и млъкна чак когато спазмите в тила я предупредиха, че прекалява. Стана, поклони се на компанията и побърза да излезе оттам.

Не биваше да кара Гите Чарлс да чака.

 

 

След обяда Рита я дръпна настрана.

— Чуй ме, Нете. След като ти се насити, Гите ще те зареже, а ти знаеш какво следва. Видя какво се случи с мен.

Протегна ръка и показа белезите от инжекциите. Нете преброи пет убождания. С четири повече, отколкото биха на нея.

— Животът ми тук е истински ад — продължи Рита, докато се озърташе боязливо. — Проклетите надзиратели непрекъснато ми дишат във врата и за най-дребното нещо. Чистя нужници, пера дамски превръзки и хвърлям боклука. Все гнусни работи, и то заедно с най-големите олигофрени в дома. А вещиците непрекъснато ми връзват кусур: това не се прави така, онова не се прави онака. Надуха ми главата. Истината е, че ме тормозят заради Гите. Погледни.

Рита се обърна гърбом, откачи презрамките на гащеризона си, смъкна го и разголи задните си части. Под дупето й се точеха няколко синкавочервени ивици.

— Според теб как съм се сдобила с тях?

Тя размаха показалец.

— Сигурна съм, че при следващото посещение на главния лекар ще го убедят да ме изпрати за стерилизация. Затова трябва да се махна веднага, а ти ще дойдеш с мен, чу ли? Трябваш ми.

Нете кимна. Чарлс я шантажираше със заплахите си да я отрови с черна попадийка. Ала това не беше всичко. Държеше се безжалостно с момичетата и се смееше до сълзи, докато разказваше как им трови живота; предлагаше ги за стерилизация, без да са й сторили нищо лошо.

Нете започна сериозно да се бои от непредвидимите й настроения.

— Как ще се доберем до отсрещния бряг? — попита тя.

— Остави това на мен.

— А аз какво да направя?

— Ти ще намериш пари.

— Пари? Как?

— Ще откраднеш спестяванията на Гите Чарлс. Показа ми ги, докато й бях любимка. Знам къде ги крие.

— Къде?

— В стаята си. Къде другаде, умницата ми?

— Тогава защо не ги откраднеш ти?

Рита се усмихна и посочи гащеризона си.

— Каква работа имам аз в коридорите? — После пак стана сериозна. — Трябва да стане през деня, докато Гите се разпорежда навън. Нали ми каза, че знаеш къде държи ключа?

— През деня? Не мога.

Рита стисна юмруци и ги размаха в лицето на Нете. Беше пребледняла като платно, дъвкателните й мускули трепереха.

— Можеш и ще го направиш, ако ти е мил животът. Разбра ли? И то веднага. Ще офейкаме още довечера.

 

 

Стаята на Гите Чарлс се намираше на етажа над работилницата по ръкоделие и Нете цял предобед се поти в опити да издебне сгоден случай да се покрие за няколко минути. Удобен момент обаче все не се появяваше, защото заниманията им изискваха голямо усърдие, а учителката бродираше до прозореца. Изобщо цареше удивително спокойна атмосфера. Ден без стълкновения и без спешни поръчения из сградата.

Нете се оглеждаше. Все нещо трябваше да се случи. Въпросът беше как да го предизвика.

Не щеш ли, хрумна й идея.

Пред нея седяха две момичета, препитавали се с проституция в Копенхаген. Наричаха ги Бет и Бети, защото все говореха за Бет Дейвис и Бети Грейбъл — холивудските актриси, на които двете бивши уличници се възхищаваха и се опитваха да подражават. Нете нямаше представа кои са въпросните знаменитости, защото кракът й не бе стъпвал в кинозала, и й беше дошло до гуша от постоянното им прехласване.

Зад Нете пък седеше пачаврата Пия от Орхус и тъчеше на стана си. Тя не беше толкова приказлива като другите, вероятно защото падаше малко флегматична, беше по-възрастна и през леглото й бяха минали какви ли не мъже. В кратките промеждутъци, когато учителката излизаше, Пия, Бет и Бети все разправяха по някоя история от специфичния си професионален живот: за краста, за цените на отделните сексуални пози и услуги, за смрадливи мъже и какво може да се постигне с един силен и добре прицелен ритник в слабините на клиент, отказващ да си плати.

Нете се извърна. Пачаврата от Орхус вдигна глава и й се усмихна. Беше родила три деца и веднага след раждането ги беше дала за осиновяване. Всичко подсказваше, че редът й да легне на хирургическата маса в болницата в Корсьор наближава. Нете беше напълно наясно какво става там — в дома непрекъснато кръжаха слухове. По препоръка от главните лекари Социалното министерство насрочваше в заведенията за слабоумни предстояща стерилизация, без да уведомяват бъдещите потърпевши. Над всяка питомка в дома висеше бомба със закъснител. Изключение не правеше и пачаврата от Орхус Пия. Затова тя кротуваше и все се отнасяше в мечти. Защото всички момичета на острова хранеха блянове за бъдещето, повечето — за семейство и деца.

Това важеше и за Пия, и за Нете.

Нете прикри устата си с ръка и й прошепна на ухо:

— Съжалявам, че ти го казвам, но Бет и Бети пак те наклепаха с големите си уста пред учителката. Била си се хвалила, че за един предобед изкарваш сто крони от свирки и само да излезеш оттук, пак подхващаш занаята. Исках само да те предупредя. Бас държа, че вече е стигнало до Гите Чарлс. Много жалко, но е истина.

Станът зад нея притихна. Пия отпусна ръце в скута си. Нуждаеше се от време да осмисли чутото и да предвиди последиците от подлостта на двете „актриси“.

— Наклеветиха те, че си щяла да намушкаш Чарлс с шивашката ножица — додаде шепнешком Нете. — Истина ли е?

Нещо прищрака у Пия. След секунди тя демонстрира нагледно колко тежко удря уличница от Орхус.

Нете се изниза заднешком през вратата, докато учителката крещеше за помощ, а хаосът обхващаше цялото помещение.

Надзирателите дотърчаха от кухнята и склада. Биха тревога със звънеца пред кабинета на директорката. За секунди сънливият ден се преобрази в ад от крясъци, вопли и ругатни, които не биваше изобщо да се изричат.

Нете бързо се качи в стаята на Гите и откри ключа върху перваза.

Никога не беше влизала тук, но забеляза, че стените са украсени с хубави рисунки, а леглото — спретнато. В ниския скрин имаше съвсем малко вещи, сред които и чифт спортни обувки; Нете никога не бе виждала Гите да ги носи.

В тях Нете откри близо петстотин крони и пръстен с гравиран надпис: „Алистър Чарлс — Олине Йенсен, Торсхавн, 7 август 1929-а“.

Нете изобщо не докосна пръстена.

 

 

Вечерта изолаторите в мазето и на третия етаж бяха пълни с най-активните кавгаджийки от работилницата по ръкоделие. По време на вечеря никой не пророни дума. Момичетата се спотайваха боязливо, защото по ръцете на надзирателите още личаха синини от борбата, а атмосферата беше повече от нажежена.

Рита погледна Нете и поклати глава. Не одобряваше създалата се олелия.

Вдигна десет пръста, после двата палеца: тръгват в дванайсет в полунощ. Друг беше въпросът как Рита си представяше, че ще се измъкнат от врящия адски казан.

Тогава Нете изобщо не подозираше за намеренията на съучастничката си да подпали леглото на своята съквартирантка. На острова момичетата нямаха достъп до кибрит, но Рита неслучайно беше Рита. Справи се с една-единствена клечка и парченце от драскалото, което отмъкна от кухнята. Бе скрила ценния арсенал под пищните си гърди и го извади, след като изчака дебилната й съседка по легло да заспи дълбоко.

Момичето се събуди и се развика, когато стаята вече се беше задимила. За секунди персоналът бе вдигнат на крак, защото се бе случвало и друг път. Досега имаше няколко случая на пожар в обора, най-опустошителния — само преди няколко години. Дори пазачът на фара и неговият помощник с увиснали тиранти и разпасани ризи се притекоха на помощ и се заеха да разпределят по места кой да изпомпва вода и кой да носи кофите.

Рита и Нете се срещнаха зад градината с билки и погледнаха стаята на Рита, обхваната в пламъци. Горещата вълна изби прозорците с грохот, оттам се извиха димни спирали и се устремиха към ясното звездно небе.

Съвсем скоро подозренията за палежа щяха да паднат върху Рита. Двете разполагаха със съвсем оскъдно време.

Точно както предполагаше Нете, в „Свободата“ ги чакаха двама рибари. Гореше газена лампа. За нейна изненада единият се оказа Виго и — по-лошо — той изобщо не я позна!

Погледна я с кривата усмивка, с която онзи път чакаше да дойде редът му, докато неговият другар чукаше Рита отзад. Нете би искала да получи такава сладострастна усмивка от свой любим, но не и от непознат. А Виго беше точно непознат.

Тя му се представи като момичето от увеселителния парк, а той дори не се сети. Само се засмя: щом са се праскали веднъж, ще повторят.

При тези думи сърцето на Нете се разкъса.

Междувременно другият преброи парите и заяви, че не стигат. Поиска да легнат на масата и да си разтворят краката, за да доплатят остатъка в натура.

Това явно не влизаше в първоначалната уговорка, защото Рита се разкрещя и посегна да го удари, но се оказа фатална грешка.

— Тогава си останете на острова! — сопна се той. — Изчезвайте!

Нете погледна Виго с надеждата той да се възпротиви, но на него изобщо не му пукаше. Прояви пълно равнодушие.

Рита размисли и си вдигна полата, но мъжете вече бяха изгубили желание. Защо да скачат на такава оперена кокошка, която познават до болка, щом могат да си намерят нещо по-свежо?

— Ела, Нете, да си вървим. Върнете ни парите! — извика Рита, но мъжете се разсмяха още по-гръмко и си разделиха плячката.

Нете остана шокирана. Нямаше начин Гите Чарлс да не я разобличи. Как тогава да се върне в дома? Животът й там щеше да се превърне в невиждан ад.

— Вземете м… мен — заекна тя и легна върху масата, докато мъжете гонеха Рита.

Нете чу как навън приятелката й сипеше ругатни. После се възцари тишина, нарушавана единствено от ускорения дъх на непознатия.

След като той свърши, дойде редът на Вито. Нете имаше чувството, че е изгубила способността да плаче. Животът, който си бе представяла, изтече безвъзвратно през пръстите й. Не бе допускала, че е възможно на този свят да има толкова подлост и злоба.

Докато Виго задоволяваше нагона си, тя плъзна поглед из тясното помещение, за да се сбогува — не само със Спройо, а и с досегашната Нете.

Тялото на Виго се изопна сладостно, другарят му от ъгъла се разсмя, вратата отхвръкна, Рита тикна обвинително показалец към двамата мъже, а пронизващите очи на Гите се впиха в Нете.

Мъжете хукнаха да бягат, докато тя лежеше с разголени слабини като прикована към масата.

От този миг у Нете лумна безгранична омраза към двете жени и към Виго, който се наричаше мъж, а беше пълен мерзавец.

Четирийсет и първа глава

Ноември 2010-а

Още на завоя покрай църквата в Брьонбюйостер той зърна невъобразим хаос. Насред уличното платно стояха групички от хора и зъзнеха на студа.

Втресе го, защото се намираха пред неговата къща. Мигаха сини буркани, носеха се викове и бръмчаха помпи от цистерната на пожарната. Кошмарът на всеки гражданин.

— Това е моят дом. Какво е станало? — попита той, настръхнал като таралеж.

— Попитайте полицията. Допреди малко бяха тук — отвърна му огнеборец, без да спира да полива с вода тлеещата купчина в старата конюшня. — Как му беше името на инспектора, дето ни повика? — обърна се той към свой колега, който навиваше маркучите.

— Мьорк? — несигурно предположи мъжът, но така или иначе Курт чу достатъчно.

И това никак не му хареса.

— Извадили сте късмет предвид обстоятелствата — продължи пожарникарят с маркучите. — Ако се бяхме забавили с две минути, постройката и къщата със сламения покрив отсреща щяха да изгорят до основи. В конюшнята открихме мъж в тежко състояние. Приличаше на циганин, навярно бездомник, вмъкнал се да пренощува. Според нас той е предизвикал пожара, но още не знаем със сигурност. Вътре — сигурно за да се стопли, но както казах, още сме в сферата на предположенията — е горил хартия. За по-подробни сведения се свържете с полицията.

В момента това беше последното, което възнамеряваше да стори.

Курт извади джобно фенерче и освети обгорилото помещение. Плъзгащата се врата пред тайника зееше разтворена, а пепел покриваше пода вътре. Шокираща гледка.

Изчака огнеборците да си тръгнат и прегази пепелта до тайника. Не беше останало абсолютно нищо.

Освен надписите на стената.

„АСАД БЕШЕ ТУК“, крещяха кървавите послания из цялото помещение.

Предостатъчно, за да припаднеш.

 

 

— Всичко е унищожено — съобщи той на Льонбер по безопасната телефонна линия. — До последно. Картотеки, изрезки, устави, списъци с членове, медицински картони. Всичко изгоря!

— Дано да си прав. Ужасно е, разбира се, но се надявам огънят да е заличил всичко. Казваш, че си оставил Хафез ал-Асад жив, но знаеш ли как полицията се е добрала до него? Да не са го проследили по телефона?

— Не, взехме му го и го изключихме. В момента Микел и другите преглеждат информацията, дано открият нещо полезно. Но изключихме апарата веднага щом му го взехме. Идея нямам как Карл Мьорк го е открил.

— Дай ми десет минути да проверя ситуацията в болницата и ще ти звънна.

Курт трепереше от гняв и скръб. Ако беше отложил посещението в траурната агенция за утре и ако не се бе залисал с погребалния агент — партиен съмишленик и стар приятел — това нямаше да се случи.

Тръсна глава. Ако, ако, ако. Защо остана да изпие втора чаша кафе и защо съпругата на този безупречен професионалист му изказа съболезнованията си толкова многословно? Но нима имаше смисъл да си блъска главата сега? Станалото — станало.

Сега трябваше да се придържа към начертания план, впрочем съвсем прост. Първо ще ликвидират арабина, после ще се заемат с колегата му. Очистят ли и него — това можеше да стане още утре — техният човек в Централното ще унищожи конфискувания архив на Ньорви в катакомбите на специалния отдел.

Дотук добре. Непосредствените заплахи срещу партията бяха елиминирани. А в това се състоеше първостепенната им задача.

Разбраха обаче, че в отдела работи и някаква жена. Според довереника им от Централното не я слушала главата. Значи лесно щяха да отстранят тази пречка. Ако пък мадамата създава проблеми, ще я компрометират и ще я извадят от системата. Лесна работа.

Докладваха му, че и Сьорен Брант вече не представлява заплаха. А Микел щеше да замине за Мадагаскар и да уреди въпроса с Мие Ньорви и Херберт Сьонерскоу.

И оставаше да се справят само с една заплаха: Нете Хермансен. Смъртта непременно трябваше да изглежда естествена. Смъртен акт, бързо погребение и край.

Окончателен край, надяваше се Курт.

Архивите на Курт изгоряха точно като документацията на колегите му от Тайната борба. Със смъртта на Хафез ал-Асад и Карл Мьорк разследването щеше да приключи, ако слуховете, че отделът им работи изолирано, отговаряха на истината. „Праволинейност“ щеше да затвърди политическия си престиж на спокойствие и делото, на което Ве бе посветил целия си живот, щеше да се увенчае с победа.

Курт кимна. След кратък размисъл установи, че не се е случило нищо фатално. Тъкмо обратното.

Сега предстоеше да изчака новините за състоянието на арабина.

Качи се на горния етаж и легна до любимата си. Кожата й бе придобила цвета и температурата на сняг.

— Нека те сгрея малко, Беате — прошепна той и се сгуши до нея.

Тялото й вече не беше податливо и послушно както преди. Послесмъртното вкочаняване бе започнало, докато той бе пил кафе с хора, към които изпитваше пълно безразличие. Как можа?

Мобилният му звънна.

— Слушам, Льонбер. Откри ли го?

— Да. Настанен е във Виовре в тежко състояние. Получил е сериозни травми.

Курт си отдъхна.

— Кой е при него?

— Карл Мьорк.

— Успял ли е да задигне нещо от хранилището?

— Едва ли. Дори да е взел нещо, не ми се вярва да е много. Информаторката ни в болницата седи срещу Мьорк в чакалнята. Ще я попитам по другия телефон. Само секунда.

Гласът на Льонбер заглъхна, после пак се върна.

— Трудно е да се каже, защото е затруднена да се приближи. Мьорк четял някакъв списък, но не е изключено да е информационната брошура на болницата за близки на пациентите.

— Списък?

— Не се притеснявай, Курт, едва ли е нещо компрометиращо. Бурята отмина, стари приятелю. От гледна точка на дългата ни история е жалко, че всички документи от създаването и около разрастването на Тайната борба и „Праволинейност“ изгоряха, но след като архивите ни вече са прах, навярно е по-добре и ти да не разполагаш с разобличаваща информация. Иначе как си?

— Зле. — Той си пое дълбоко дъх. — Беате почина.

Настъпи продължителна пауза. Курт знаеше какво изпитват към Беате Льонбер и голяма част от другите ветерани в организацията. Почитаха я не само в качеството й на обединителна фигура; боготворяха я и като жена. Тя действително беше изключителна във всяко отношение.

— Светла й памет — промълви само той.

Не успя да отрони нищо повече.

 

 

С погребалния агент се уговори на следващата сутрин в десет мъжът и неговият помощник да дойдат да отнесат Беате, защото не било препоръчително да се отлага повече. Колко злощастно съвпадение между миг на лична скръб и необходимост да решава служебни проблеми.

Курт погледна печално покойната си съпруга. Беше решил да я последва още тази нощ, а когато траурните агенти пристигнат, да разберат, че ще трябва да направят още един, допълнителен, курс.

Ала последните събития осуетиха намеренията му.

Не можеше да си отиде от този свят, преди да се увери, че Карл Мьорк и Хафез ал-Асад са очистени, а опасенията му за листа, който следователят четеше в момента в чакалнята на стерилното болнично отделение, са неоснователни.

Набра Микел.

— Уви, Хафез ал-Асад не е издъхнал от черепната травма и е подпалил хранилището, но усложненията най-вероятно ще се окажат фатални. Наша лоялна, съвестна информаторка ще ни държи в течение през идните часове. Тя е медицинска сестра и неведнъж ни е помагала. Ще го стори и сега. На арабина песента му вече е изпята. Проблемът е Карл Мьорк.

— Добре.

— Този път не го изпускайте от очи нито за секунда. В момента се намира в болницата във Виовре. Излезе ли, веднага се лепвате за него, чу ли? И го пречуквате. Ако искате, го прегазете, ако искате — действайте по друг начин. Правете, струвайте, но го искам мъртъв, и то час по-скоро.

Четирийсет и втора глава

Ноември 2010-а

Карл проследи с поглед как Росе, с изопнати до крайност нерви, се взира в мъртвешки бледото лице на Асад, докато санитарите издърпват носилката от линейката пред входа на спешното. Прецени, че няма да издържи будна цяла нощ в очакване на новини за състоянието на колегата им.

— Можеш ли да шофираш в това състояние? — попита я той, докато сините отблясъци от бурканите танцуваха по лицето му.

Подаде й ключа и в същия миг си припомни славата й на катастрофален шофьор, но вече нямаше връщане назад.

— Благодаря. — Росе се притисна за миг към него, прекрачвайки досега неприкосновена граница, махна към количката на Асад и тръгна към „въшката“.

„Слава богу, в момента движението не е натоварено“ — опита се да се утеши Карл. Ако сега пък нещо сполетеше Росе, с кариерата на Карл в полицията беше свършено.

Впрочем станалите вече злополуки май стигаха да му бият шута.

 

 

Вкараха Асад в операционната. След доста време в чакалнята се появи лекар със сериозен вид и съобщи на Карл, че белите дробове са стабилизирани, но черепната фрактура и характерът на предизвиканите от нея кръвонасядания не позволяват да се правят никакви прогнози. Тежкото състояние на пациента налагало незабавно да го транспортират в Държавната болница. Там колегите им от травматологията се намирали в готовност да го приемат, прегледат и евентуално да предприемат повторна хирургическа намеса, а после да го наблюдават в реанимацията.

Карл кимна. Гневът и мъката му се бореха за надмощие. Емоциите не му позволяваха да се обади веднага на Росе и да й съобщи какво предстои.

Притисна силно към гърдите си листовете, мушнати под ризата му. Курт Ве щеше да си плати за това. Ако не успееха да го пипнат по законовия ред, съществуваха и други начини. Карл нехаеше за последствията.

— Току-що научих лошата новина — провикна се познат глас от коридора.

Маркус Якобсен спринтираше към Карл.

Покъртителният му жест накара Карл да посегне да избърше ъгълчетата на очите си.

 

 

— Върни ме в Управлението — помоли Карл в колата. — Не ми се прибира у дома, а и ме чака толкова работа.

Маркус Якобсен погледна в огледалото за обратно виждане и го нагласи по-удобно.

— Хммм… чудна работа. Тази кола ни следва от доста време… Разбирам те, Карл. Но нали знаеш: „без сън, вода и хляб и най-силният е слаб“.

— Като влезем в Управлението, ще ме почерпиш с една бира. Колкото до съня, ще почака.

Накратко осведоми началника за днешните събития. Нямаше как да ги премълчи.

— Забраних ви да се доближавате до Курт Ве. Не ме послушахте и виж какво стана.

Карл кимна. Маркус имаше всякакви основания да му натяква.

— Но добре че не сте ме послушали — додаде той.

— Благодаря — обърна глава към него Карл.

Началникът изчака малко, докато подбере точните думи.

— Длъжен съм да проведа няколко съвещания, преди да ти дам зелена светлина да продължиш.

— Боя се, че не мога да чакам.

— В такъв случай ще се наложи да те отстраня.

— Значи нищо от злодеянията на онези престъпници няма да бъде наказано.

— Кое? Саботажът у вас, побоят над Асад, мракобесията политическа доктрина или старите престъпления?

— Всичко!

— Чуй ме хубаво, Карл. Ако не се кротнеш, докато поставя въпроса на по-високо ниво, Курт Ве и хората му наистина ще се измъкнат, а нито ти, нито аз искаме това да стане. Нека се разберем да си стоиш в кабинета до второ нареждане, а?

Карл сви рамене. Избягваше да даде категоричен отговор.

Оставиха колата в автоматичния паркинг и постояха пред бетонната сграда, докато връщаха като на лента изминалите събития.

— Да ти се намира цигара? — попита Маркус.

Карл посрещна с усмивка пропукването в стоическото въздържание на началника.

— Цигара имам, но не и огънче.

— Секунда, в жабката държа запалка.

Маркус се извърна и едва направил крачка, тъмен автомобил с изгасени фарове, досега спрял до тротоара, неочаквано даде газ и полетя право към двамата мъже.

След сблъсъка с преградния камък едната половина на колата подскочи високо. Остро стържене на метал прониза тъпанчетата на Карл, докато той се хвърляше странично и после се претърколи по тротоара. Колата спря, двигателят нададе вой, а скоростната кутия изскърца — шофьорът бе включил на заден ход. Разнесе се миризма на изгорял каучук, докато гумите се мъчеха да захапят.

Чуха ясно изстрела, но не разбраха откъде дойде. Действията протекоха за хилядни от секундата. Колата промени траекторията си: човекът зад волана явно изгуби контрол над управлението й. Тя продължи диагонално по пътното платно и се вряза с мощна скорост в паркирания автомобил на един от цивилните полицаи.

Чак тогава видяха как към тях се приближава с изваден пистолет моторизиран полицай, а Карл се увери със собствените си уши каква внушителна канонада от псувни е в състояние да изстреля Маркус Якобсен за броени секунди.

 

 

Докато началникът на прессекретариата и Якобсен държаха в шах журналистите и телевизионните репортери, Карл провери с какви сведения разполагат за атентатора. Както и се очакваше, не намериха документи у него, но кратка обиколка сред колегите със снимка на убития — седнал зад волана с дупка от куршум във врата — даде мигновен резултат. Служителите на криминалната полиция неслучайно се славеха като много печени.

— Това е Уле Кристиан Шмит — без капка колебание заяви един от тях.

Името стигаше Карл да намери информация в базата данни. Бивш гръмогласен крайнодесен активист, наскоро пуснат от затвора след излежаване на присъда от две години и половина за хулиганско нападение над висша партийна функционерка от редиците на социалистите и над младеж от чуждестранен произход, когото Шмит изобщо не познавал. Мъжът не бе натрупал много изяви на криминалното поприще, но и досегашните стигаха, за да дадат представа за бъдещите му „кариерни“ подвизи.

Карл изгледа новините на плоския екран.

Маркус Якобсен и шефът на прессекретариата се справиха професионално с брифинга. Не споменаха и дума за текущо разследване, нито за обстоятелствата, довели до нападението. Представиха инцидента като дело на лице с психически отклонения и подчертаха, че само благодарение на щастлива случайност точно тогава пъргав моторизиран полицай минавал оттам, спрял и се притекъл на помощ на двамата криминални инспектори.

Карл кимна. Опитът за покушение показваше докъде е стигнало отчаянието на Курт Ве. Без съмнение нямаше да спре дотук. Щом Маркус се върне в кабинета си, ще трябва да обсъдят бързи арести.

Включиха коментар от студиото. Водещият представи накратко Маркус Якобсен и изрази съжаление, че имената на убития и на открилия стрелба полицай още не са оповестени.

После картината зад водещия се промени, но не и изражението му.

— Днес към девет часа сутринта мъж, плаващ с яхта от пристанището на остров Хаунсьо към остров Сайерьо, изпаднал в шок при вида на удавник, носещ се по водната повърхност. Става дума за трийсет и една годишния журналист Сьорен Брант. Близките вече са уведомени.

Карл остави чашата с кафе настрана и се взря ужасен в снимката на усмихнатия Сьорен, изпълнила екрана.

Дали този кошмар щеше да свърши някога?

 

 

— С Мадви се познавате отдавна, нали? — попита Маркус и покани гостите си да седнат.

Карл кимна и се ръкува с Карл Мадви: служител в Полицейската разузнавателна служба, който никак не си поплюваше. Определено го познаваше по-добре от другите служители там.

— Много време мина, Мьорк.

Наистина. Откакто двамата съименници следваха заедно в Полицейската школа, пътищата им не се бяха пресичали. Мадви най-усърдно се беше вживял в ролята на комета върху изолирания небосклон на разузнаването. Навремето беше голям пич, с годините обаче — така се мълвеше — изгубил част от вродената си харизма. Навярно заради неизменно тъмния си костюм или пък заради самочувствието, избуяло върху появилата се благодатна почва. Карл изобщо не се интересуваше от причините.

— Здрасти, Медузо — поздрави Карл и със задоволство забеляза как Мадви потръпна леко — реакция на стария прякор, изплувал от мъглата на забравата. — Значи дойде моментът и разузнаването да се включи в играта. Не че това ме изненадва — додаде Карл и хвърли многозначителен поглед към Маркус.

Началникът посегна към пакетчето с никотинови дъвки.

— Карл, Мадви оглавява разработката по учредяването на „Праволинейност“ и дейността на партийното ядро, включително на Курт Ве. Разследването тече от четири години и сега разбираш…

— Разбирам всичко — прекъсна го Карл и се обърна към Мадви. — Аз съм твоят човек, Медузо. Давай!

Мадви кимна и му изказа съболезнованията си за случилото се с помощника му. Карл се молеше с цялата си душа думата „съболезнования“ да се окаже неуместна.

Съименникът му изложи подробностите: прямо, директно, емоционално ангажирано. Виждаше се, че този случай го е жегнал лично. Задълбочените проучвания го бяха убедили какви зверове се крият зад достопочтената фасада на функционерите.

— Подслушвахме влиятелни членове на „Праволинейност“ и на Тайната борба — системно, доколкото беше възможно, и сме в течение с част от сведенията, които си споделил с Маркус Якобсен. Разполагаме, разбира се, със свидетелски показания и документи в подкрепа на разкритията ни. Това ще го обсъдим по-късно. А папките, които сте… — той описа кавички във въздуха — „открили“ у Ньорви и чието преглеждане ни отне цяло денонощие, за жалост не ни казаха нищо ново и неизвестно вече за нас. В архивите на съответните полицейски окръзи се съхранява информация за делата, заведени срещу членове на Тайната борба. Затова пък ни изненада, че Курт Ве използва кохортите си за откровено криминални цели, но в известен смисъл това е добре, защото така определено по-лесно ще убедим обществеността в необходимостта тези хора и идеите им да бъдат осъдени.

— Да — съгласи се началникът на отдел „Убийства“. — Карл, имаш пълното право да негодуваш, задето не те уведомих по-рано за разработката на разузнаването, но беше наложително тя да се проведе при пълна дискретност. Представи си само какъв скандал щеше да избухне, ако се беше разчуло, че службите подслушват, разследват и шпионират, при това активно, новосъздадена партия, самоопределяща се като демократична. Виждаш ли вече заглавията? — Маркус започна да пише във въздуха. — „Полицейщина, лустрация, фашизъм“. А подобни етикети не отразяват правдиво нито естеството на методите ни, нито целта на разработката.

— Благодаря за доверието. И да бяхте ни казали, щяхме да проявим нужната дискретност, но нейсе. Чухте ли, че са убили и Сьорен Брант?

Маркус и Мадви се спогледаха за кратко.

— Значи не сте. Сьорен Брант беше един от моите източници. Намерили са го удавен в залива на остров Сайерьо. Предполагам, знаете с какво се занимава?

Мадви и началникът го погледнаха с еднакво безизразни лица. Знаеха.

— Било е убийство, вярвайте ми. Брант се боеше за живота си и се беше окопал някъде. Отказа да ми издаде скривалището си. Явно обаче това не му е помогнало.

Мадви се загледа през прозореца.

— И на журналисти ли взеха да посягат! — възкликна той, докато се опитваше да прецени последиците. — Това ще ни осигури безусловната подкрепа на медиите. Посегателствата върху журналисти в Украйна и Русия разбуниха сериозно духовете тук. Веднага може да оповестим новината — обърна се към събеседниците си с лека усмивка на устните. Ако не обсъждаха толкова трагичен случай, сигурно щеше да се плесне по бедрата от задоволство.

Карл изчака малко и изигра най-силния си коз.

— На драго сърце ще ви предоставя ценни сведения, но в замяна ще ми развържете ръцете да си довърша разследването. По моя преценка разплитането на случая ще увеличи броя на точките в обвинителния акт срещу Курт Ве, защото все още го подозирам, че е замесен в изчезването на няколко лица. Договорихме ли се?

— Зависи какво ще ни предложиш. Няма да допуснем преследването на Курт Ве да изложи теб и други колеги на смъртен риск — предупреди Маркус Якобсен, но погледът му казваше „И още питаш дали сме се договорили!“.

Карл сложи книжата върху бюрото.

— Ето списъка с всички членове на Тайната борба.

Веждите на Маркус отхвръкнаха нагоре, очите му се оцъклиха. И в най-дръзките си мечти не бе допускал, че подобен документ съществува.

— Пикантерии колкото искаш: известни лекари, полицаи, сред които и колега от Централното, медицински сестри, социални работници. За всекиго по нещо. Става още по-хубаво: срещу името има подробни сведения за съответния активист. Пише и кои от тях Курт Ве изпраща на терен. Отделени са в специална графа.

Карл посочи списъка. С германска прецизност Ве не просто беше записал имената на членовете и на техните половинки, личните адреси, работните места, имейлите, ЕГН-тата, телефонните номера и факсовете, а бе упоменал и каква функция изпълняват в организацията. Бяха разпределени в няколко категории: „информация“, „разузнаване“, „манипулации“, „кремация“, „юридическо съдействие“, „помощен контингент“, „работа на терен“ и прочее. И без дълъг полицейски стаж човек се досещаше какви задължения включва последното.

— Под „работа на терен“ е вписан Уле Кристиан Шмит — отбеляза Карл и посочи. — Нека те просветя, Маркус: този същият сутринта щеше да ни направи на кайма.

Маркус го сърбяха пръстите да изтръгне списъка от ръката на Карл. Личеше си нетърпението му да влети при своите от звеното и да обяви дългоочаквания пробив. Карл обаче не споделяше безрезервно екзалтацията му, защото неговият отдел бе платил прескъпо за достъпа до тази информация.

В момента Асад се бореше за живота си в Държавната болница.

— Съдейки по ЕГН-тата на вписаните в графата „Работа на терен“, те са различни по възраст от, примерно, извършителите на аборти. Никой от първите не е прехвърлил трийсет. Предлагам да арестуваме превантивно цялата банда и да ги притиснем, за да разберем какви са ги вършили през последните няколко дни. Направим ли го, гарантирам, че покушенията и убийствата ще секнат веднага, и вие от разузнаването ще разполагате с уличаваща документация. — Карл дръпна списъците към себе си. — Заради тези книжа моят колега Асад може да се прости с живота си. Ще ги получите само ако приемете моите условия. Това е положението.

Мадви и Маркус отново се спогледаха.

 

 

— Само да ти съобщя, че Асад е дошъл за малко в съзнание, Росе — извести по телефона Карл.

В другия край на линията цареше мълчание. Тази информация определено бе недостатъчна да уталожи безпокойството й.

— Според лекарите отворил очи и се огледал. После се усмихнал и казал: „Значи са ме намерили. Браво!“ И пак изпаднал в несвяст.

— О, господи — отрони Росе. — Дали отново ще дойде на себе си?

— Не знам. Времето ще покаже. Предлагам ти да си вземеш едноседмична почивка, Росе. Ще ти се отрази добре. Напоследък ти се събра доста, знам.

Тя задиша по-дълбоко.

— Така да бъде. Но първо да ти съобщя, че се натъкнах на нещо смущаващо, Карл.

— Какво?

— Картонът, открит от Асад в хранилището на Ве, остана в колата. Взех го да го прегледам у нас. „Картон №64“, нали така?

— Е, и?

— Сега знам защо Асад е избрал точно него и го е скътал под ризата си, преди да запали помещението. Явно е преровил обстойно цялата документация, преди да се спре на този картон и на списъка с членовете, който е у теб. Добре че ти е отмъкнал запалката, иначе е нямало с какво да си свети вътре.

— Та за картона…

— В него се описват двата аборта на Нете Хермансен.

— Два?

— Когато е била на петнайсет, баща й повикал спешно лекар в дома си, защото получила силно кръвотечение след падане в реката. В медицинското заключение като причина се посочва спонтанен аборт. Познай кой е бил лекарят. Бащата на Курт Ве.

— Горкото девойче, да преживее подобно нещо на такава крехка възраст. Според тогавашните морални разбирания това се е смятало за позор и за нея, и за семейството й.

— Повече ме занимава друго. От архива на Ньорви узнахме, че Нете Хермансен е обвинила Курт Ве в изнасилване и извършване на криминален аборт срещу заплащане.

— Тази информация едва ли присъства в медицинския картон.

— Така е, но фигурира нещо друго още по-интересно.

— Какво? Казвай, де!

— Пише кой се явява причината за нежеланата й бременност.

— А именно?

— Виго Моенсен. Тъкмо него преди няколко дни Нете Хермансен отрече да познава.

Четирийсет и трета глава

Септември 1987-а

Нете забеляза Гите Чарлс още отдалече, когато силуетът й се появи близо до Езерния павилион. От характерната походка с неподражаемото размахване на ръцете я побиха тръпки. Повече от трийсет години тази гледка й беше спестена. Сега сви юмруци и огледа дали е приготвила всичко необходимо, та да приключи с убийството възможно по-бързо. Не биваше да възникват никакви проблеми, защото главоболието й изобщо не отшумя, а пронизваше мозъчната й кора като бръснач и предизвикваше непрекъснато гадене.

„Проклета мигрена“ — помисли си тя. Навярно пристъпите щяха да се поразредят, ако се махне от всичко това, което непрестанно будеше спомени за съсипания й живот.

Да, стига да смени обстановката за няколко месеца, нещата ще се променят. Навярно щеше да се научи да живее с мисълта, че Курт Ве още не се е преселил на онзи свят.

„Както я е подкарал напоследък, в един прекрасен ден миналото ще го връхлети и ще го смачка“ — вдъхна си вяра тя. Нямаше друг избор, ако искаше да намери сили за убийството на Гите.

 

 

Четири дни след пожара и пропадналия опит за бягство двама униформени полицаи дойдоха и отведоха Рита и Нете. Не обелиха и дума какво ги очаква. Впрочем то бе известно извън всякакво съмнение. Етикети от рода на „подпалвачки“ и „извратени малоумници“ подпечатваха съдбата на момичетата от дома. Гите Чарлс им отмъсти безпощадно и целенасочено. Преведоха ги с лодка през пролива, качиха ги на линейка и поеха към Корсьор. Стегнаха китките им с кожени ремъци, все едно са арестанти, осъдени на екзекуция. Усещането се засили, когато ги посрещнаха санитарки с космати ръце и резки движения. Двете момичета се разкрещяха и започнаха да буйстват, докато ги водеха към операционната. Завързаха ги за леглата една до друга и ги оставиха да оплакват неродените си деца. Персоналът нехаеше. Тук се бяха изредили толкова много такива „морално покварени“ индивиди, че сълзите и молбите на Нете не можеха да ги трогнат.

По едно време Рита започна да крещи. Искаше да говори първо с главния лекар, после с полицията, накрая със самия кмет на Корсьор. Виковете й не помогнаха.

Нете изпадна в шок.

Двама лекари и две сестри влязоха безмълвно и застанаха по двойки пред леглата им. Започнаха да пълнят спринцовките с инжекционния разтвор. Опитаха се да ги успокоят с уверенията, че това е за тяхно добро и после ще заживеят нормално, но сърцето на Нете се късаше заради малките същества, които нямаше да роди. Забиха иглата в ръката й, сърцето й почти спря и тя се отказа и от себе си, и от мечтите си.

Няколко часа по-късно дойде на себе си. Оставили й бяха само болките в корема и превръзката върху раната. Другото й го бяха взели.

В продължение на два дни тя не отрони и звук. Остана безмълвна и след като ги върнаха на Спройо. Изпитваше само мъка и униние.

— Идиотката мълчи като пукал, може да си е научила урока — подхвърляха надзирателките достатъчно високо, че да ги чуе.

Беше точно така. Цял месец Нете не обели дума. Защо да говори?

После я изписаха от дома, но не пуснаха Рита. Все пак броят на слабоумните уличници в обществото трябвало да се удържа в разумни граници.

Нете стоеше на кърмата и гледаше как вълните обливат острова, а фарът бавно потъва на хоризонта и се питаше защо не остана в дома. Животът й така или иначе бе приключил.

 

 

Най-напред я настаниха в семейство на ковач, съпругата му и тримата им синове — по професия монтьори. Те поработваха от дъжд на вятър и се прехранваха с дребни далавери. Едва ли друго семейство се нуждаеше повече от човек, когото да хока и да подлага на целодневен робски труд. С пристигането на Нете те намериха отдушник за садистичните си пориви. Товареха я с какво ли не: да чисти двора, заринат с ръждясали железа, да прислужва на грубата, злобна стопанка, чието единствено и най-голямо удоволствие беше да тероризира всичко и всички и особено Нете.

— Пачавра, циганка, малоумница — гълчеше я непрекъснато тя. Появеше ли се и най-дребният повод да я подиграва, стопанката не го изпускаше.

— Олигофрен такъв, не можеш ли да прочетеш какво пише? — питаше тя и сочеше етикета на перилния препарат.

И понеже Нете наистина не можеше, тиранката увенчаваше унижението с шамар зад врата.

— Ти датски не разбираш ли, глупачке? — повтаряше тя под път и над път и Нете съвсем се сви в черупката си.

Момчетата обарваха гърдите й, когато им се прииска, а бащата заплашваше да стигне още по-далече. Когато се къпеше, те се скупчваха пред вратата като озверели псета и започваха без капка срам да крещят цинизми.

— Пусни ни вътре, Нете. Ще те накараме да скимтиш като кучката, която си — хилеха се те.

И ако дните минаваха мъчително, нощите се превръщаха в кошмар. Нете затваряше плътно вратата си и подпираше дръжката със стол. После лягаше на пода пред леглото. Ако някой от четиримата перверзници успееше да влезе и да се метне в леглото, щеше да попадне на изненада. За нея се грижеше Нете. Защото леглото беше празно, а желязната тръба, която отмъкна от двора — много тежка. А стигнеше ли се дотам да я използва, й беше съвсем безразлично дали само ще рани натрапника, или ще го убие. Какво по-лошо можеше да я сполети?

От време на време се чудеше дали да не сипе малко черна попадийка, донесена от Спройо, във вечерното им кафе. Ала все не й достигаше смелост да осъществи идеята.

Но се случи друго. Един ден стопанката не прецени колко шамара да зашлеви на мъжа си, той побесня, грабна пушката, пръсна главата на жена си и така закопа не само нея, а и цялото семейство.

После Нете седя сам-самичка в кухнята часове наред и тревожно се клатеше напред-назад, докато лаборантите изстъргваха сачми и пръски мозък от стените.

Чак вечерта й съобщиха каква ще бъде по-нататъшната й съдба.

Пристигна съвсем млад мъж, навярно по-голям от Нете с шест-седем години, и протегна ръце към нея.

— Казвам се Ерик Ханстхолм. Заедно със съпругата ми Мариане ще се грижим за теб.

Последните думи звучаха толкова чуждо в ушите й. Като тиха музика отпреди цяла вечност, но и като предупредителен сигнал. Много пъти се бе опитвала да се вкопчи в такива уверения, но в този ужасяващ дом, където ехото от изстрелите още кънтеше между стените, никога не бе чувала ласкава дума.

Вдигна очи към бъдещия си настойник. Изглеждаше симпатичен, но тя се пазеше от прибързани заключения. Малко ли пъти се бе подлъгвала по привлекателния външен вид на мъжете?

— Значи така ще бъде — отвърна Нете и сви рамене, защото нямаше какво друго да каже.

— Двамата с Мариане ще преподаваме на деца с увреден слух в Бребру. Намира се в северната част на „Ютландия“. — Той се засмя, развеселен от израза. — Имаш ли желание да дойдеш с нас?

В този миг тя го погледна право в очите. Кога й бяха предоставяли възможност да взема решения относно бъдещето си? Никога — доколкото си спомняше. Колко пъти някой се бе съобразявал с нейните желания и предпочитания? След смъртта на майка й — нито веднъж.

— Виждали сме се, но преди няколко месеца — уточни Ерик Ханстхолм. — Идвах да чета на онкоболно момиче с увреден слух в корсьорската болница. Ти лежеше в същата стая. Спомняш ли си?

Той кимна, защото забеляза смущението й. Тя премига в опит да се защити от проницателните му очи.

Наистина ли беше същият човек?

— Да не мислиш, че не забелязвах колко внимателно ни слушаше? Забелязах, и още как. Тези сини очи не се забравят лесно.

Той простря ръка към нейната десница, но без да я улавя. Търпеливо я остави да виси във въздуха.

Чак когато Нете протегна длан, той сключи пръсти около ръката й.

 

 

Всичко в живота на Нете се преобърна няколко дни по-късно, когато се настаниха в служебното жилище в Бребру.

Щом пристигнаха, тя се просна на леглото в стаята си. Очакваше всеки момент да започне къртовският труд, съпътстван от обиди и нови разочарования, които ще я следват неотстъпно като сянката й.

Младата госпожа, Мариане Ханстхолм, я повика и я отведе в кабинета си. Там посочи картонена дъска.

— Погледни тези букви, Нете. Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Не бързай, мисли колкото време ти е нужно. Съгласна ли си?

Нете се взираше в знаците на дъската. След малко целият й свят щеше да се сгромоляса. Знаеше много добре какво й предстои. Символите на дъската се бяха превърнали в нейното проклятие, откакто стъпи в класната стая на село. Шибането с бамбуковата показалка през кръста и плющенето на линеала по пръстите не се забравят толкова лесно.

А когато жената отсреща разбере, че Нете разпознава едва една четвърт от цялата азбука и не може да чете буквосъчетания, ще я натири в калта, където — всички така казваха — й било мястото.

Нете стисна устни.

— Съгласна съм, госпожо Ханстхолм, но не мога.

Спогледаха се мълчаливо. Нете гадаеше къде ще се стовари шамарът, но Мариане Ханстхолм само се усмихна.

— Вярвай ми, мила: можеш, просто има още какво да учиш. Ако ми кажеш кои букви познаваш, ще ме зарадваш много.

Нете сбърчи чело. И понеже не се случи нищо — жената срещу нея продължи да се усмихва и да сочи картонената дъска — Нете стана неохотно и пристъпи напред.

— Тази буква я знам: N, защото с нея започва името ми.

Госпожа Ханстхолм изръкопляска и избухна в чистосърдечен смях.

— Значи остава да усвоим само още двайсет и седем, не е ли великолепно? — възкликна тя, скочи и прегърна Нете. — Само имай търпение и ще покажем на всички на какво си способна.

Усещайки тези топли ръце около себе си, Нете се разтресе, но Мариане я притисна още по-силно и започна да й нашепва утешителни думи. Нете не можеше да повярва.

И продължи да се тресе от ридания.

В същия миг в кабинета влезе Ерик Ханстхолм, привлечен от високите гласове. Насълзените очи и свитите рамене на Нете видимо го покъртиха.

— О, миличка. Изплачи си болката, защото от днес нататък няма да страдаш повече — успокои я той и прошепна онези думи, които засенчиха всичкото преживяно от нея зло: — Ти си достойна, Нете. Никога не го забравяй: достойна си.

 

 

Нете се натъкна на Рита пред аптеката на главната улица в Бребру през есента на 1961 година. Преди Нете да се окопити от неочакваната среща, Рита избълва гръмогласното си послание.

— Затвориха дома на Спройо. — И тя се разхили, виждайки в какъв шок изпадна Нете.

После пак стана сериозна.

— Разквартируваха ни в различни частни домове. Ще работим срещу храна и подслон. На практика почти нищо не се е променило. Претрепвам се от сутрин до вечер, а нямам и пукната пара за някоя дребна глезотийка. Не се издържа.

Нете кимна. Нищо ново за нея. Опита се да погледне Рита в очите, но й беше трудно. Изобщо не беше очаквала, че пак ще застане пред тези очи.

— Защо дойде? — попита най-после Нете. Дори не знаеше дали наистина иска да чуе отговора.

— Работя само на двайсет километра оттук в една мандра. Пия, орхуската пачавра, също бачка там. Съдираме си задниците от пет призори без почивка. Дойде ми до гуша и съм решила да бягам. Идваш ли с мен?

Нете изобщо не искаше и да чуе за подобно нещо. Само от вида на Рита вътрешностите й се обръщаха. Как имаше очи да я посещава след всичко, което й бе причинила? Именно ревността и егоизмът на Рита предопределиха злочестата й участ.

Ако не я бе послушала, щеше да си тръгне от острова, запазила детеродните си способности.

— Хайде, момиче. Идваш с мен, нали? Ще офейкаме. Майната му на всичко. Забрави ли някогашните ни планове? Англия, после Америка. Ще отидем някъде, където никой не ни познава.

— Как разбра къде живея? — Нете отвърна поглед.

Рита се изсмя хрипкаво. Ето че цигарите си бяха казали думата.

— Да не мислиш, че Гите Чарлс те е забравила, глупачке? Гаднярката ме измъчваше ден и нощ с приказки как хубавичко си живуркаш на свобода!

Гите Чарлс! Името накара Нете да свие юмруци.

— Къде е тя в момента?

— Ако знаех, щеше яко да загази — студено отвърна Рита.

Нете се бе уверила лично на какво е способна бившата й съквартирантка.

Беше я виждала как се нахвърля с дървената лопата за пране върху момичета, които отказваха да й платят цигарите. Удряше силно, безпощадно, но така, че синините да се виждат само след като жертвите се съблекат.

— Изчезвай, Рита — процеди през зъби тя. — И повече не ми се мяркай пред очите, ясно?

Рита повдигна брадичка и изгледа ехидно Нете.

— Виж я ти нея, малката примадона. Ти какво? Мислиш се за прекалено изискана да говориш с мен ли, проклета кучко?

Нете кимна. Животът я беше научил, че ако искаш да проумееш как е устроен светът, трябва да се придържаш към две основни аксиоми. Първата — хората и животните биват два вида: мъжки и женски — беше научила от брат си. А втората гласеше, че човешкият живот представлява непрекъснато балансиране по ръба на пропастта на изкушенията: изгубиш ли равновесие, политаш към бездната.

В онзи миг Нете изпитваше неистово желание да се нахвърли с пестници върху Рита и да смачка високомерното й изражение, но се овладя и се извърна. Ако някой ще пропадне в бездната на изкушенията, нека да не е тя.

— Приятно пътуване, Рита — изрече гърбом тя, но Рита не се задоволи с такова отпращане.

— Я да стоиш тук! — извика тя и сграбчи рамото й, после се обърна към две кротки домакини с пазарски мрежи и невинни лица. — Ние сме две курви от Спройо и срещу десет крони ще чукаме мъжете ви до припадък, а тя е направо непоправима — извика Рита, дръпна Нете и тикна лицето й пред жените. — Хубаво я вижте. Как мислите? Дали мъжете ви ще предпочетат да клатят грозотии като вас, или такава като нея? Тя живее в града, така че си опичайте акъла.

Рита се обърна към Нете с присвити очи.

— Идваш ли? Ако се дърпаш, ще викам, докато дойде полиция. Гърлото си ще съдера, но няма да мирясам. Познай после как ще те гледа целият град.

 

 

По-късно Ерик почука на вратата й и влезе предпазливо. Завари я да плаче. Дълго мълча със сериозно изражение.

„Ще ме помоли да си тръгна — помисли си Нете. — Ще ме отпрати при семейство, което няма да ме допуска сред нормалните хора; при настойници, които не знаят какво е срам.“

Ерик Ханстхолм докосна деликатно ръката й.

— Всички те хвалят колко достойно си се държала, Нете. Нищо друго. Свила си юмруци, разправят хората, но не си посегнала да я удариш. Сражавала си се със силата на словото. Браво на теб.

— Сега всички знаят.

— Какво знаят? Че си се навела към нападателката си и си й казала: „Наричаш мен курва, но следващия път, когато ме объркаш със сестра си, иди се прегледай при добър очен лекар. Върви си и не се връщай повече или ще повикам полиция. Разбрахме ли се?“

Ерик й се усмихна и малко по малко тя се успокои.

— И още нещо — досега го бе прикривал зад гърба си. — Виж какво ти нося — и й подаде грамота, написана с едър шрифт.

Нете засрича бавно и накрая успя да прочете посланието: „Неграмотен не би могъл да прочете това.“

Стисна ръката й.

— Закачи я на стената си, Нете. След като прочетеш книгите от библиотеката ни и се научиш да решаваш математическите задачи, които даваме на нашите ученици, ще те запишем в училище.

 

 

Останалото се превърна в минало, преди да се е усетила. Училището, институтът за лаборантки, специализацията за лабораторен техник, назначението в „Интерлаб“ и женитбата с Андрес Росен. Прекрасни години, които можеха да се нарекат неин втори живот. Тогава Андреас беше още жив, а на нейната съвест не тежаха четири убийства.

„След като ликвидирам Гите, ще започне третият ми живот.“

В този миг избръмча домофонът.

Нете отвори вратата. Гите стоеше пред нея като мраморен обелиск, поочукан от набезите на времето, но все още красив и импозантен.

— Благодаря за поканата — и най-безцеремонно се вмъкна като змия в миша дупка.

Огледа коридора, връчи палтото си на Нете и щурмува дневната със стръвта, с която пирати превземат кораб на абордаж. Огледа алчно всяка сребърна лъжичка, измери и прецени зорко всяка картина.

После се обърна към Нете.

— Новината за болестта ти ме разстрои много. Рак ли е?

Нете кимна.

— Сигурно ли е, че нищо не може да се направи?

Нете кимна повторно, готова да покани гостенката да се настани, но не и готова да осъществи кроежите си.

— Не, ти седни, а аз ще шетам. Дори си сварила чай. Нека ти налея.

Тя бутна ласкаво Нете и я намести на дивана.

— Захар? — попита тя до бюфета.

— Не, благодаря. — Нете се изправи. — Ще приготвя нова кана, защото тази вече изстина. Остана от последния ми гост.

— Последния? И други ли освен мен имаше? — Гите я огледа любопитно и въпреки протестите на Нете започна да налива.

Изведнъж Нете се поколеба. Дали Гите опипваше почвата с тези въпроси? Или подозираше нещо? Нете я видя как идва от Езерния павилион и рискът да се е засякла с някой от предходните посетители беше незначителен.

— Да, отбиха се двама души. Ти си последната.

— Аха. — Тя подаде пълната чаша на Нете и наля и на себе си. — Всички ли бяха привилегировани като мен?

— Не, не всички. Впрочем адвокатът излезе по работа, докато още не са затворили учрежденията, така че имай малко търпение. Или бързаш?

Въпросът отприщи ироничен смях. Явно за Гите нямаше по-абсурдно предположение за всекидневието й от това, че бърза занякъде.

„Трябва да поддържам разговора, докато най-сетне ме остави да налея. Но как?“ — питаше се Нете, докато болката пронизваше безмилостно главата й. Имаше чувството, че е нахлузила каска с шипове върху черепа си.

— Трудно ми е да повярвам, че си толкова тежко болна, Нете. Годините са били много благосклонни към теб — отбеляза Гите, докато разбъркваше чая си.

Нете поклати глава. Забелязваше колко си приличат двете и не виждаше особени основания за твърдението, че времето ги е пощадило. Бръчките, загрубялата кожа и прошарените коси отдавна бяха известили появата си. Житейските перипетии бяха оставили своя недвусмислен отпечатък и върху двете жени.

Нете се опита да си припомни престоя си на острова по времето на Гите Чарлс. Всичко й се струваше толкова странно сега, когато ролите бяха разменени.

След няколко дежурни реплики Нете стана, взе двете чаши и ги отнесе до бюфета.

— Още чай? — предложи тя.

— Не, благодаря. На мен не ми наливай — отказа Гите, докато Нете сипваше щедра доза екстракт от черна попадийка в чашата й. — Но ако на тебе ти се пие, долей си.

Нете подмина без внимание отказа й. Навремето сприхавата Гите непрекъснато я командореше в проклетия дом.

Затова Нете постави чашата пред Гите и остави своята празна. В момента кръвта шумеше в ушите й от силната болка. Гадеше й се от миризмата на чая.

— Може ли да си разменим местата? — помоли тя, докато се бореше с позивите да повърне. — Мъчи ме страховита мигрена и светлината от прозореца я изостря.

— О, божичко, и главата ли те цепи? — Гите стана, а Нете премести чашата си на масата.

— В момента не мога да говоря. Ще поседя със затворени очи.

Смениха си местата, Нете отпусна клепачи и трескаво се опита да мисли. Ако някогашната й душевадка продължава да се офлянква и не си пресуши чашата, чукът пак ще влезе в действие. Ще й предложи кафе, ще вземе чука, ще я цапардоса по главата и ще изчака пристъпът да се уталожи. Така, разбира се, щеше да оплеска наоколо с кръв, но какво от това, щом Гите е последна? Нете ще поизтърка килима със сапун, след като пренесе трупа в изолираната стая.

Чу стъпките, но се сепна когато усети ръцете на Гите да докосват тила й.

— Стой мирна. Много ме бива да масажирам, но в тази твоя сгърчена поза е много трудно. По-удобно ще е, ако седиш на стол — обясни гласът над нея, докато пръстите размачкваха вратните й мускули.

Чуваше как Гите продължи да бъбри, ала думите се размиха една в друга. Нете беше усещала тези ласки при съвсем други обстоятелства, те омагьосваха, възбуждаха и отпускаха. Мразеше това докосване.

— Спри — помоли тя и се отдръпна. — Иначе ще повърна. Ще поседя малко. Вече изпих обезболяващо, скоро ще подейства. Ти си изпий чая, а като се върне адвокатът, ще обсъдим всичко.

Открехна очи и видя как пръстите на Гите се отдръпват като опарени. Гите заобиколи масата и се изхлузи на дивана. След малко се чу подрънкване на чаша.

Нете отпусна глава назад и видя през миглите си как Гите вдига чашата и я поднася към устата си. Изглеждаше напрегната, неспокойна. Подуши чая с широко разтворени ноздри, отпи малка глътка и очите й се ококориха, сякаш я загложди подозрение и изостри бдителността й. Гите стрелна Нете с мълниеносен, прям поглед и пак подуши напитката.

Остави чашата. Нете отвори очи.

— Ооо — простена тя, докато се опитваше да отгатне какво се върти в главата на Гите. — Поолекна ми. Благодаря за приятния масаж, Гите. Имаш златни ръце.

„Ставай — пулсираше болката в главата й. — Изтичай да грабнеш чука и приключвай с тази история. После ги напълваш с формалин и си лягаш.“

— Ще пийна малко вода — обясни тя и се изправи предпазливо. — Устата ми пресъхна от толкова лекарства.

— Ето ти чай. — Гите й подаде чашата.

— Не го обичам изстинал. Пак ще загрея вода. Адвокатът ще дойде всеки момент.

Тя изприпка пъргаво до кухнята, отвори долапа и се наведе да вземе чука. Неочаквано чу гласа на Гите точно зад гърба си:

— Ако питаш мен, този твой адвокат изобщо не съществува.

Четирийсет и четвърта глава

Ноември 2010-а

Главното полицейско управление представляваше механизъм, в който движението дори на най-дребните зъбчати колелца се усещаше в цялата система. Сигналите се разпространяваха като в мравуняк, и то с бързина, неподлежаща на обяснение. Всичко се разчуваше: опит за бягство на арестант, изчезване на доказателствен материал, тежко заболяване на колега или търкания между директора на полицията и политически фигури.

И днес беше един от онези дни, когато навсякъде кипеше трескава дейност. Охраната посрещаше посетители, на етажа на директора гъмжеше от консултанти и служители от администрацията на главния прокурор.

Карл знаеше причината. Разкритията за Тайната борба и нейните лидери представляваха взривоопасно вещество. А експлозивите избухват, ако не задушиш първите искри. В момента всичко живо се бе втурнало да гаси.

Подготвиха четирийсет призовки за разпит и трябваше да се погрижат всяка от тях да бъде подплатена с конкретни факти. Системата беше задействана и вече бяха привикали за обяснение полицаите от списъците на Курт Ве. Изтечеше ли информация преждевременно, щеше да се разрази истински ад.

Карл се беше уверил, че всеки отдел разполага с достатъчно способни кадри, но със същата сигурност знаеше и друго: каквито и мерки да се вземат, в ситната мрежа, изтъкана от доказателства и улики, имаше стотици дупки, които допускаха бягство, стига да разполагаш с власт и контакти. А в момента бяха погнали именно влиятелните задкулисни играчи. Не въшливите кокошкари, не бригадирите и лакеите на Курт Ве. Изпълнителите на поръчки не ги интересуваха. Разследващите се стремяха да заковат стратезите и тактиците. С досадните, но неизбежни разпити на дребните риби целяха да уловят акулите.

Проблемът беше, че Карл не умееше да чака, особено пък сега. Състоянието на Асад не се бе променило и щяха да извадят голям късмет, ако изобщо прескочи трапа.

В такава ситуация няма как да проявяваш търпение.

 

 

Карл премисляше кой би бил най-полезният ход в момента. Трябваше да установи предполагаемите допирни точки между изчезванията от 1987 година, от една страна, и насилствените медицински интервенции над нищо неподозиращи жени и покушенията срещу него и Асад, от друга.

Сведенията от Росе го объркаха. Досега на прицела им стоеше Курт Ве, а Нете Хермансен разглеждаха като негова жертва и нищо повече. Преди разкритието на Росе Нете представляваше малко особено, но невинно свързващо звено между изчезналите лица, ала изведнъж червената лампичка замига предупредително.

Защо, по дяволите, Нете Хермансен излъга него и Асад?

Защо призна познанството си с всички изчезнали, но отрече да знае кой е Виго Моенсен, след като на практика именно той бе предизвикал връхлетялата я лавина от нещастия? Нежелана бременност, аборт, изнасилване, неоправдано въдворяване в различни институции и принудителна стерилизация.

Карл изпадна в недоумение.

— Предай на Маркус при нужда да ме търси на мобилния — поръча той на охраната горе, след като най-после реши как ще действа.

Краката му се насочиха към паркинга със служебните коли, но умът бързо откри грешката и коригира посоката. Да му се не види! Остана без автомобил, след като го отстъпи на Росе.

Погледна към пощенския терминал и кимна на двама цивилни полицаи, които също излизаха по работа.

Защо да не се поразтъпче? Какво са някакви си два километра за мъж в разцвета на силите си?

Едва се добра до Централната гара, когато тялото му го предаде и такситата започнаха да го изкушават.

— До края на „Корсге’е“ до Езерата — поръча той на шофьора и погледна през рамо. Дори някой да го следеше, Карл нямаше как да го забележи сред жужащия човешки кошер.

Попипа пистолета си. Този път няма да го спипат със смъкнати гащи.

 

 

Старицата звучеше изненадана по домофона, но позна гласа му и го покани да се качи в апартамента й. Предупреди го, че ще трябва да поизчака минута-две.

Наистина му отвори със закъснение. Посрещна го в плисирана пола и прилежно сресана коса.

— Извинете за безпокойството. — Той усети миризма, много по-силна от миналия път, която показваше, че обитателката на жилището не го проветрява често.

Карл огледа коридора и забеляза гънките по кокосовата пътека до секцията в дъното: все едно тътрен по нея предмет я бе набрал.

После се обърна към дневната. Така показваше намеренията си да не си тръгва веднага.

— Съжалявам, задето пристигам без предизвестие, госпожо Хермансен, но имам няколко въпроса и държа да ги обсъдя с вас.

Тя кимна, покани го да влезе и се сепна при щракване от кухнята, най-вероятно от термокана — според предположенията на Карл.

— Ще приготвя по чаша чай, и без това стана време.

— Предпочитам кафе, ако не ви затруднявам.

Карл се сети за шербета на Асад. Сега би приел една миниатюрна чашка и дори би целунал ръката му. Перспективата никога повече да не вкуси от неговото кафе направо го вцепеняваше.

Две минути по-късно Нете приготви нес кафе до бюфета, подаде му чашата с усмивка, за себе си наля чай и седна срещу него с ръце в скута.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Миналия път, ако си спомняте, говорихме за неколцина изчезнали, сред които споменах и Виго Моенсен?

— Разбира се — усмихна се пак тя. — Наистина съм на седемдесет и три, но слава богу, не съм съвсем оглупяла.

Карл запази сериозното си изражение.

— Тогава заявихте, че не го познавате. Възможно ли е да сте сгрешили?

Тя сви неразбиращо рамене.

— Потвърдихте, че познавате всички останали. Нямаше и как да е иначе. Адвокат Ньорви е защитавал Курт Ве по време на делото, което сте завели срещу него. Таге Хермансен е ваш братовчед. Медицинската сестра Гите Чарлс е работела в дома на остров Спройо по ваше време, а Рита Нилсен е била сред въдворените. Изключено беше да отречете някое от тези познанства.

— И защо да отричам? Наистина ги познавам, а ме озадачи, че са изчезнали почти едновременно.

— Отрекохте обаче да познавате един от изчезналите. Навярно сте разчитали да отклоните подозренията от себе си.

Тя не реагира.

— При посещението ни в събота се интересувахме главно от Курт Ве. Затова сте решили, че сте извън полезрението ни. И ни излъгахте. Познавате Виго Моенсен, и то доста добре. Той е бил виновникът за нещастието ви. Имали сте връзка с него и сте забременели. Необходимостта да махнете плода ви е отвела при Курт Ве. Пише го в медицинския картон, където Ве е отбелязал медицинската ви история. За ваше сведение, в момента този картон е при нас.

Карл очакваше тя да се вцепени, да заплаче и нервите й да я предадат, но не се случи нищо подобно. Тя се облегна, сръбна от чая си и завъртя леко глава.

— Ами… какво да ви кажа? Съжалявам, задето ви излъгах, защото действително познавам Виго Моенсен. Вие сте абсолютно прав и за друго: спестих истината под натиска на обстоятелствата.

Тя го погледна с обезцветените си очи.

— Всъщност нямам нищо общо с тези изчезвания, но изведнъж ми се стори, че всичко сочи към мен. Съвсем естествено е да се защитя, нали? Невинна съм. Нямам представа какво се е случило с горките хора.

Тя издаде звук, който подсили отрицанието, и посочи чашата на Карл.

— Пийте си кафето и бавно ми повторете всичко още веднъж.

Карл смръщи вежди. За жена в напреднала възраст Нете Хермансен се държеше твърде наперено. Не мислеше, не се колебаеше, не се запъваше, не разпитваше. Дори си позволяваше заповеднически тон: „Бавно ми повторете всичко още веднъж.“

Защо да го повтаря, и то бавно на всичкото отгоре? Дали тя целеше да спечели време? Дали се бе забавила да му отвори, защото бе предупредила някого? Някой, който да я измъкне от затруднението?

Карл се чудеше кой ли би могъл да е тайнственият й съучастник. Съмняваше се Нете Хермансен да се е съюзила със заклетия си враг Курт Ве.

Карл реши, че той, а не друг, ще диктува темпото и темата на разговора. Само дето се чудеше какво да я пита.

Почеса се по брадичката.

— Ще възразите ли да претърся апартамента ви?

В този миг тя хвърли бегъл поглед встрани. Карл бе виждал стотици пъти подобно мимолетно, едва забележимо дистанциране от реалността, но то казваше повече от хиляди думи.

Щеше да откаже.

— Ами… ако е наложително, огледайте. Само моля да не разхвърляте вещите в чекмеджетата — опита се да кокетничи тя, но доста неуспешно.

Карл се наведе отривисто напред.

— За да избегнем евентуални недоразумения, нека уточня предварително: с това съгласие ми позволявате да прегледам всички стаи и изобщо всичко, каквото ми хрумне. Може да отнеме доста време и да включва ровене на различни места.

Тя се усмихна.

— Ами тогава си изпийте кафето, защото ще ви е нужна енергия. Както вероятно се досещате, апартаментът не е никак малък.

Карл отпи стабилна глътка. Кафето имаше отвратителен вкус и той остави чашата.

— Ще се обадя на началника си, за да съгласувам обиска с него.

Тя кимна, стана и тръгна към кухнята. Значи все пак искането му я беше извадило от равновесие.

Карл вече не се съмняваше, че тук има нещо гнило.

— Ало, Лис. — Тя най-после бе вдигнала. — Предай на Маркус…

Забеляза сянка зад гърба си и се извърна енергично.

Тъкмо навреме, за да види как летящият чук се е устремил към най-уязвимата част на главата му.

Четирийсет и пета глава

Ноември 2010-а

Цяла нощ държа ръката на своята любима. Така осъмна. Стискаше дланта й, целуваше я и я милваше до идването на погребалните агенти.

Изчака вън. Разтрепери се от вълнение, когато го повикаха да я види в ковчега: облечена в снежнобяла коприна, със сключени около сватбения й букет ръце. От месеци знаеше, че този миг ще настъпи, и въпреки това мъката се оказа непоносима. Светлината на живота му, майката на децата му. Ето я — лежеше безжизнена. Пресели се в небитието и го остави сам.

— Оставете ме за няколко минути сам с нея — помоли той и ги изпрати с поглед, докато излизаха и затваряха вратата.

После коленичи пред нея и за последен път погали косите й.

— О, скъпоценна моя — опита се да каже той. Гласът му изневери.

Избърса си очите, ала сълзите действаха по своя воля. Изкашля се, но риданията заседнаха в гърлото му.

Прекръсти лицето й и долепи нежно устни до челото й.

В чантата за през рамо, оставена върху пода до него, Курт носеше всичко необходимо. Дванайсет ампули от по двайсет милилитра пропофол, три вече прехвърлени в инжекционни спринцовки. Достатъчно анестетик да извади от строя когото и да било. Според фармацевтичните му познания количеството стигаше да убие пет-шест души в зряла възраст. При необходимост разполагаше и с достатъчно флумазенил, за да неутрализира сънотворния ефект на пропофола. Беше се подготвил желязно.

„Ще се видим довечера, любима“ — помисли си той и стана. Беше запланувал да умрат още двама души, преди да дойде неговият ред.

Сега само чакаше актуална информация.

Къде се намира Карл Мьорк?

 

 

Един от хората му го пресрещна по алея „Пеблинге“ на две къщи от жилището на Нете: същият, който повали Хафез ал-Асад.

— Очаквах да върви пеш и най-спокойно тръгнах след него към Централната гара — гузно обясни мъжът. — Там смятах незабелязано да го бутна пред някой автобус, но не успях, защото той хлътна в едно такси. Спрях следващото и казах на шофьора да го следва от дистанция. Обаче го изпуснах и той влезе в сградата.

Курт кимна. Този идиот явно не умееше да довежда започнатото докрай.

— От колко време е вътре?

Мъжът си погледна часовника.

— От час и четвърт.

Курт плъзна поглед по фасадата. Преди доста години го беше поканила именно тук. Оттогава сигурно живееше в тази сграда. Съвсем разбираемо: жилището се намираше на централно, приятно и оживено място и оттам се откриваше хубава гледка.

— Донесе ли инструмента? — попита Курт.

— Да, но трябва да ти обясня това-онова. Ще отворя вратата, за да видиш как се действа с него.

Курт кимна и двамата се приближиха до входа. Бравата беше от много често срещан модел.

— „Руко“ с шест щифта — поясни мъжът. — Изглежда трудна за пробиване, но не е. Сигурно и горе бравата е същата. След като са монтирали домофон, са сменили всички ключалки.

Извади малък кожен калъф и се огледа. Освен двама влюбени младежи, плътно притиснати един към друг, наблизо не се виждаше никой.

— За този патрон ни трябват два тънки шперца. — Мъжът ги пъхна. — Помежду им има известно разстояние, обърни внимание. Изобщо не натискай, преди да вкараш иглата на пистолета. И така, вкарваш иглата малко под средата на ключалката, за да опре в щифтовете. Усеща се съпротивлението им.

Мъжът натисна спусъка, завъртя шперцовете и отключи вратата с впечатляваща лекота.

Подаде пистолета на Курт.

— Повтори същото с горната врата. Ще се справиш ли, или да те придружа?

— Няма нужда — поклати глава Курт. — Прибирай се.

Оттук насетне предпочиташе да свърши всичко сам.

 

 

На етажа на Нете цареше тишина. Долавяше се само глух звук от включен телевизор от съседния апартамент, но нямаше други признаци на живот.

Курт се доближи до вратата й. Беше очаквал да чуе гласове, но не долови нищо.

Бръкна в чантата и извади двете заредени спринцовки. Провери доколко добре са закрепени иглите и внимателно ги прибра в джоба.

Първият опит с пистолета пропадна, но после Курт си спомни тънкостта с разположението на шперцовете и пробва повторно.

Макар и стара, ключалката не поддаде лесно. След известно бърникане и въртене все пак сломи съпротивата й. Натисна предпазливо дръжката с лакът, като придържаше шперцовете, и вратата се открехна.

Лъхна го застоял въздух — или от стари, прашни книги, или от шкафове, неотваряни от години; или от вехти, наръсени с нафталин дрехи с изпоядени от молци джобове; или от антикварни магазини, където не стъпва клиентски крак.

Пред него се ширна дълъг коридор с няколко врати. Дъното тънеше в сумрак, но над по-близките прагове се процеждаше светлина: ярка, малко треперлива вдясно — вероятно от луминесцентна лампа, следователно там се намираше кухнята — и златиста от отсрещната стая — навярно от онези електрически крушки, почти забранени от директивите на ЕС.

Пристъпи напред в коридора, остави чантата на пода и стисна едната спринцовка в джоба си.

Ако завари и двамата, първо трябва да се разправи с Карл Мьорк. Бърза инжекция в някоя вратна вена и коленете на полицая мигом ще се подкосят. Ако пък се завърже схватка, ще се наложи да забие иглата право в сърцето, но не му се щеше да се стига дотам. За да изкопчиш сведения, не разпитваш мъртъвци. А Курт Ве дойде тук именно за да се сдобие със сведения за изтекли в правоохранителните органи компромати, заплашващи да накърнят публичния имидж на „Праволинейност“, а впоследствие и важната дейност на Тайната борба.

Нете очевидно се опитваше най-сетне да осъществи дълго лелеяното си отмъщение. Всичко сочеше натам: странната покана преди години, а сега контактите с Карл Мьорк. Курт трябваше да разбере дали в апартамента й има нещо, което застрашава делото на живота му. След като упои двамата злосторници вътре, ще изкопчи истината от тях, а после изтръгнатите сведения ще послужат на Куртовите приемници в борбата.

Чу стъпки от стаята към езерата. Леки, леки тътрещи се стъпки, несвойствени за телосложението и теглото на мъж като Карл Мьорк. Той влезе и надникна над раменете на ужасената жена. В дневната нямаше друг човек.

— Добър вечер, Нете — поздрави той и я огледа внимателно.

Очите й бяха разводнени, посивели, тялото — изгубило предишната елегантност, лицето — лишено от някогашната характерност и изящност. Възрастта бе разкривила съразмерните черти. Това е то: годините не прощават никому.

— Извинявай, но вратата стоеше отворена, затова си позволих да вляза. Предполагам, не е проблем. Разбира се, първо почуках, но явно не си ме чула.

Тя поклати бавно глава.

— Пък и сме стари приятели, нали? Курт Ве винаги е добре дошъл в твоя дом, така ли е, Нете?

Той се усмихна на сконфузения й поглед и плъзна поглед по цялото помещение. Не забеляза нищо необичайно, освен две чаши на масата и отсъствието на Карл Мьорк. Приближи се да огледа по-внимателно чашите. Я виж ти! Едната беше пълна почти догоре с кафе, а другата — до половината с чай.

Курт пристъпи напред и опипа пълната чаша, като внимаваше жената да не се измъкне. Течността вътре беше изстинала.

— Къде е Мьорк? — попита той.

Тя имаше изплашен вид, сякаш полицаят се бе спотаил в някой ъгъл и ги дебнеше. Курт се озърна още веднъж.

— Къде е? — повтори той.

— Тръгна си преди малко.

— Не, не си е тръгнал, Нете. Щяхме да го видим да излиза. Пак ще те попитам: къде е? Най-умното в момента е да ми отговориш.

— Слезе по стълбите от кухнята. Не знам защо.

Курт се умълча. Дали Карл Мьорк бе забелязал, че са му прикачили опашка? Нима непрекъснато ги изпреварваше с една крачка?

— Покажи ми тези стълби — изкомандва той и й даде знак да тръгне пред него.

Тя се хвана за гърдите, мина колебливо покрай него и пое към кухнята.

— Натам. — Тя посочи вратата на кухнята в ъгъла, видимо сконфузена.

Курт отлично разбра причината.

— И е минал оттам, казваш? Значи първо е отместил всички бутилки, кошницата със зеленчуци и торбите с боклук, а после ти си ги върнала по местата им. Извинявай, но такива не ми минават.

Курт я хвана за раменете и я извъртя рязко към себе си. Тя беше забила очи в пода, и то съвсем неслучайно. Елементарната глупачка лъжеше, та пушек се вдигаше. За толкова години така и не се научи да казва истината.

— Къде е Карл Мьорк? — настоя да разбере той, стисна едната спринцовка в джоба си, свали гумения й накрайник и я доближи до врата на Нете.

— Слезе по стълбите от кухнята — повтори почти шепнешком тя.

Курт заби иглата в шията й и натисна буталото до половината.

След малко Нете започна да се олюлява и се свлече на пода като парцал.

— Готово. Най-после всеки да си заеме мястото. Ако искаш да ми споделиш нещо, давай смело, ще си остане между нас. Разбра ли, Нете Хермансен?

Обърна й гръб и се върна в коридора. Постоя неподвижно, докато слухтеше напрегнато с надеждата да долови издайнически шумове: дишане, проскърцване, пропукване. Ала не чу нищо. Курт пак влезе в дневната. Състоеше се от две съединени стаи: личеше по замазката на тавана. Някога във вътрешната стая е имало врата към коридора, но тя вече липсваше.

В общи линии обстановката беше съвсем нормална за дом на възрастна жена. Не беше демоде, но не беше и модерен. Стенен часовник с махало до радио с аудиоплейър. Дискове с класическа музика, но и с парчета на популярни изпълнители. Не бяха по вкуса на Курт.

Той пак прикова поглед в чашите върху масичката. Опипа чашата с кафе и седна. И докато се опитваше да отгатне какво може да се е случило с Карл Мьорк и как да го открият, несъзнателно поднесе чашата към устните си и отпи. Кафето се оказа ужасно горчиво и той остави чашата с гримаса.

Измъкна мобилния телефон от джоба на панталона си. Дали да не изпрати някой от хората си в Главното управление да разузнае дали Мьорк — кой знае как — не се е върнал там. Погледна си часовника. Или да постави някого пред дома му? Ставаше късно.

Курт оброни глава върху гърдите си. Изведнъж му премаля. Възрастта вземаше своите жертви. Той вече не беше в първа младост. В същия миг погледът му падна върху мъничко петънце по червено-жълта фигура на килима. „Странно“, помисли си той и прокара показалеца си да провери дали петното е изсъхнало.

Не беше.

Той се взираше отнесено в пръста си, докато се опитваше да проумее ситуацията.

Защо върху килима на Нете имаше кръв? Какво, за бога, се беше случило? Дали Карл Мьорк се намираше някъде наоколо?

Курт Ве стана рязко, отиде в кухнята и огледа проснатата на пода Нете. Усети сухота в устата и внезапно премаляване, което го принуди да разтърка лицето си и да пие вода направо от чешмата. Намокри си челото и се подпря на кухненската маса. През последното денонощие му се струпаха доста тежки изпитания.

Курт се поокопити, извади втората спринцовка с пропофол, провери дали е готова и я прибра обратно в джоба си. За секунди щеше да я извади и да я забие в евентуалния нападател.

Измъкна се на пръсти от кухнята и тръгна бавно по коридора. Предпазливо отвори първата врата. Посрещна го неоправено легло, обсадено от купчини обувки и стари чорапогащници.

Продължи към следващата врата. Открехна я бавно. Пред него се изпречи паноптикум от вещи, събирани в течение на половинвековен живот. Истински вехтошарник, пълен с чанти, палта и какво ли още не, пожелано от сърцето, а впоследствие метнато и окачено по рафтове и закачалки.

„Тук е безпредметно да търся“ — помисли си той и притвори вратата след себе си. Пак усети онази сладникава миризма, която го лъхна и на влизане в апартамента. Тук се усещаше по-натрапчиво. Значително по-натрапчиво.

Подуши въздуха и установи, че най-вероятно миризмата идва от секцията в ъгъла на коридора. Странно. Рафтовете зееха празни. Мяркаха се само няколко списания. Нищо повече. Следователно нямаше как миризмата да идва оттам.

Курт се приближи до секцията и отново вдиша дълбоко. Затрудняваше се да определи предполагаемия източник на миризмата. Напомняше пикантно рибно ястие или блюдо с къри от предния ден.

Или зад секцията беше умряла мишка.

Тъкмо понечи да се върне в дневната, за да я обследва по-старателно, кракът му се спъна в нещо и Курт залитна.

Погледна надолу. Кокосовата пътека се беше набрала като след неколкократно отваряне на врата. По пътеката се виждаше кръв. Не кафява съсирена кръв, а яркочервена и прясна.

Курт се обърна към секцията и огледа по-внимателно гънката на пътеката.

Спонтанно пъхна дясната си ръка зад секцията и я дръпна.

Беше съвсем лека, той дръпна по-силно и неочаквано се озова пред врата. Огледална врата с резе, скрита зад секцията.

Сърцето му се разтуптя. Обзе го тържествено чувство. Сякаш тази врата въплъщаваше цялата мистериозност и потайност, с която той се бе обграждал през целия си живот. Сякаш зад нея се намираха потулените неродени деца и опропастените съдби; делата, с които се гордееше. Странно, но факт. Точно пред тази тайна врата той се почувства в свои води, макар устата му да бе пресъхнала, а околната обстановка да се накъсваше пред очите му и да огъваше плещите му с тежестта си.

Той пренебрегна неразположението, като го отдаде на умора, и повдигна резето. То не създаде никакви проблеми, както впрочем и дръжката на вратата. Тя се отдели от рамката с жвакащ звук. Миризмата стана осезаемо по-остра и силна. Курт плъзна поглед по цялата рамка. За по-плътно прилепване касата бе уплътнена с ленти от устойчива гума. Бутна навътре тежката врата. Не беше нито стандартна, нито бе стояла недокосната години.

Усети прилив на адреналин и извади спринцовката от джоба си.

— Карл Мьорк — установи той, без да очаква отговор.

Разтвори вратата докрай. От гледката, която го посрещна, едва не припадна.

Очите му обходиха странната сцена; безжизненото тяло на Карл Мьорк, проснато на пода; сиви, разкривени в мъртвешки маски лица с прашасали, повехнали коси, сцепени устни и черно-жълти зъби. Съсухрени, смърдящи трупове, пременени в официално облекло, със замръзнали физиономии очакваха последното си блюдо. За пръв път Курт Ве виждаше нещо подобно. Кухи очни орбити се взираха в кристални чаши и сребърни прибори. Прозрачна кожа стоеше изопната над стърчащи кокали и дебели жили. Изкривени пръсти с покафенели нокти бяха отпуснати върху масата. Те никога повече нямаше да докоснат каквото и да било.

Курт преглътна с мъка и пристъпи вътре. Миришеше силно, но не на гнилоч. Позна източника на миризмата. Усещаше се, когато отвориш остъклена витрина с препарирани птици. Едновременно смърт и вечност. Пет мумии и две празни места. Курт погледна най-близката табелка до чинията: „Нете Хермансен“. Не беше трудно да се досети за кого е предназначен другият незает стол. Най-вероятно за Курт Ве.

Колко подла кучка излезе тази Нете Хермансен.

Курт се наведе и огледа припадналия криминален инспектор. Косата на темето му и по слепоочията се беше слепила от засъхнала кръв, но кръв капеше и върху пода. Значи още беше жив. Долепи два пръста до сънната му артерия и кимна доволно: от една страна, защото Нете предвидливо бе овързала ръцете и краката му с тиксо, от друга, защото пулсът говореше за стабилно състояние: равномерен и постоянен. Раненият не бе изгубил много кръв. Действително му бяха нанесли силен удар — не ще и дума — но щеше да се отърве със средно тежка мозъчна травма.

Курт отново погледна празното място, отредено му по план. Какъв късмет, че не прие поканата преди години. Опита се да изчисли колко време мина оттогава. Най-малко двайсет години. Нищо чудно защо гостите на тържествената вечеря бяха започнали да се разкапват.

Позасмя се, прекоси коридора и влезе в кухнята, за да нагледа изгубилата свяст домакиня.

— Опалянка… сега вече празненството може да започне, Нете.

Извлече я в тайната стая и я настани върху стола откъм късия край на масата.

В същия миг отново му прилоша; застина неподвижно и си пое жадно дъх. После се изправи и донесе чантата си от коридора. Хлопна уплътнената врата и със свойствената за лекарите небрежност метна чантата на масата. Извади празна спринцовка и ампула с флумазенил. Една инжекция и Нете щеше бързо-бързо да се върне към реалността.

Тя потрепери, когато той натисна буталото до края, после отвори очи — бавно, опипвайки почвата, сякаш знаеше, че действителността ще я връхлети с неумолимостта си.

Курт й се усмихна и я потупа по бузата. След няколко минути Нете щеше да е контактна.

— Но какво ще го правим този Карл Мьорк? — промърмори си той под нос и се обърна. — А, ето къде ще го настаним — и той кимна учтиво на мрачните, безмълвни гости, докато дърпаше от ъгъла стола с тъмни петна по тапицерията на седалката.

— Е, уважаеми дами и господа. Пристигна още един гост. Моля, приемете го радушно.

Курт постави стола до мястото, отредено за Нете, наведе се, сграбчи едрия полицай, който му бе създал толкова главоболия, и след доста усилия успя да го намести върху стола.

— Извинете ме — кимна на близко седящия мъжки труп, наведе се над масата и взе гарафата с вода. — Но новодошлият има нужда да се поосвежи.

Вдигна гарафата над главата на Карл, отпуши тапата и обля с престояла двайсет години вода окървавеното му теме. По безжизненото, тебеширенобяло лице на припадналия потекоха ръждиви вади.

Четирийсет и шеста глава

Ноември 2010-а

Карл се свести поетапно. Първоначално дойде на себе си след плисването на водата, после го събудиха болките — не само в главата, а и в лакътя и ръката, с която се бе опитал да парира удара. Главата му пак клюмна и при следващото опомняне изпита дискомфорт, какъвто усещаше за пръв път в живота си. Сухота в устата, а пред вътрешния му взор неконтролируеми картини се меняха от проблясъци в пъстри вълни. Накратко, беше му адски кофти. Гадеше му се и го мъчеха още хиляди болежки — своеобразно предупреждение, че дори да отвори очи, няма да се почувства по-добре.

После чу гласа.

— Ела на себе си, Мьорк. Едва ли е чак толкова трудно.

Този глас никак не се вписваше в обстановката, останала в съзнанието на Карл отпреди припадъка.

Бавно повдигна клепачи и зърна неясни очертания, които постепенно добиха по-компактна форма. Изведнъж пред очите му изникна мумифицирана човешка глава с челюст, увиснала сякаш при неосъществен вик.

За секунда Карл се окопити и хлъцна, докато изсушените трупове се раздвояваха пред очите му.

— Мдааа… попадна в много изискана компания, Карл Мьорк — увери го нечий глас над главата му.

Карл се опита да раздвижи тила си, но не успя. Какво, по дяволите, ставаше тук? Отвсякъде го заобикаляха оголени зъби и изгнила плът. Къде се намираше?

— Дай да ти помогна. — Нечия ръка го хвана за косата и наведе главата му назад, докато нервните окончания крещяха за пощада.

Старецът, надвесен над него, не се отличаваше значително от мъртъвците около масата. Лицето му бе изгубило цвета си, а прекалено ясно очертаните му ириси бяха окръжени от мъртвешки венец. За по-малко от денонощие Курт бе претърпял коренна промяна.

Карл искаше да го пита какви ги върши, дали с Нете не играят комбина, но никак не му се удаваше.

Пък защо ли и да го пита? Присъствието на Курт Ве тук даваше достатъчно красноречив отговор.

— Добре дошъл на празненството. — Старецът пусна косата му и главата му се разклати. — Виж, Карл, и домакинята седна на трапезата, при това още диша. По-добре от това — здраве му кажи.

Карл се вгледа в лицето на Нете Хермансен. Всичко висеше: устните, торбичките под очите, челюстта. Сякаш тя не контролираше мускулите на лицето си.

Карл плъзна поглед по-надолу. И тя като него беше овързана с монтажно тиксо: около глезените и бедрата. Плътният скоч минаваше през кръста й и я прилепяше към облегалката на стола.

— Май не си се настанила много удобно, Нете — подхвърли Курт Ве и грабна ролката. — След няколко резки звука от скъсване на лентата ръцете й бяха фиксирани върху подлакътниците. — Браво на теб! Избрала си си най-хубавото място! — изсмя се той и се тръшна на единствения свободен стол. — Уважаеми дами и господа, за мен е удоволствие да ви приветствам с добре дошли. Вечерята е поднесена. Добър апетит!

Вдигна празната чаша и кимна на присъстващите.

— Ще ме представиш ли на гостите си, Нете? — попита той и се обърна към трупа в другия край на масата. Очите над хлътналите му бузи гледаха оцъклено, а туиденото му сако бе опоскано от молци и покрито с дебел слой прах. — С Филип се познаваме. — Вдигна чашата си към мумията. — Наздраве, стари приятелю. Ньорви винаги съумява да доведе преговорите до благополучен край, нали?

И той избухна в налудничав смях, от който да ти се догади. После погледна съседката си по място.

— Нете, нещо не ми се виждаш във форма. Да ти бия ли още малко флумазенил? Изглеждаш ми твърде отмаляла. Виждал съм те в много по-добра кондиция.

Тя прошепна нещо, което Карл едва чу. „Грешиш“ — или нещо подобно.

Старецът не го долови, но изразът на лицето му се промени.

— Шегата настрана. Очевидно си кроила планове за всички ни и се радвам, задето ми се удаде възможност да участвам, че и да диктувам условията. Сега искам да ми разкажете накратко каква информация за моята дейност сте споделили пред външни лица, за да си създам представа за мащаба на вредите и моите хора да възстановят спокойствието и доверието в нашата партия.

Карл го погледна със замъглени очи, опитвайки се да се окопити. Изпробва различни дихателни техники, но чак когато започна да си поема въздух през устата, почувства известно облекчение. Възвърна контрола над странните реакции на организма си. Вече преглъщаше по-лесно, спазмите във врата и гърлото се поуталожиха. Дишаше по-свободно.

— Майната ти — прошепна той.

Курт Ве чу, но само се усмихна.

— Брей, ти си можел да говориш, Мьорк! Колко добра новина. Разполагаме с достатъчно време, но нека започнем с теб. — Погледна чантата си върху масата. — Тази вечер ще ви е последна, няма да крия, но като компенсация, при проявено желание за съдействие, ви обещавам безболезнен край. Ако ли не…

Бръкна в чантата и извади скалпел.

— Май е безпредметно да продължавам да говоря. С този инструмент съм си служил години наред.

Нете пак се опита да каже нещо, но изглежда още беше вцепенена и отнесена.

Карл погледна скалпела и се опита да се стегне. Опъна немощно тиксото около китките си — разбира се, без резултат. Поразклати стола, ала за повече нямаше сили. Сам не знаеше да плаче ли, или да се смее.

„Какво, по дяволите, ми става?“ — недоумяваше той. Така ли се чувства човек с мозъчно сътресение? Толкова симптоми само заради удара по главата?

Хвърли поглед към Курт Ве. Пот ли се стичаше по носа му? Дали ръцете му трепереха от изтощение?

— Как установихте контакт помежду си? Нете, ти ли се свърза с полицията? — Ве избърса челото си и се засмя. — Изключено. И твоята работа не е чиста — посочи мъртъвците около масата. — Кои са всъщност тези нещастници, към които си планирала да ме включиш? Онзи например. Що за окаяна персона е?

Посочи трупа отсреща. И той като другите беше завързан за стола, но едва се сместваше. Безформеното му туловище, внушително въпреки спаружването, се беше разплуло върху седалката, а напред стърчеше огромното му шкембе.

Курт Ве се усмихна, ала внезапно се хвана за гърлото, сякаш нещо го задави или се затрудняваше да си поеме дъх. Ако ръцете му бяха свободни, и Карл щеше да направи същото.

Ве се прокашля няколко пъти и пак си избърса челото.

— С какви документи се сдобихте, Карл? Успяхте ли да отмъкнете нещо от хранилището ми?

Плъзна скалпела по масата и разряза покривката. Без съмнение беше много остър.

Карл затвори очи. По дяволите, не му се умираше, не и по този начин. Но ако ще се мре, нека да е с гордо вдигната глава. Мерзавецът тук няма да изкопчи от него нищо повече от онова, което Карл реши да му каже.

— Мълчиш? Като приключа с вас, ще се обадя на моите хора да изнесат телата ви, макар че… — Вторачи се в празното пространство и няколко пъти си пое дълбоко дъх. Очевидно му прилоша. С треперещи пръсти разкопча най-горното копче на ризата си. — Макар че ще ми е жал да разтуря компанията — додаде той.

Карл не слушаше. Беше се съсредоточил върху дишането си. Вдишваше през устата, издишаше през носа. Стаята вече не се въртеше пред очите му. Но все още се чувстваше някак особено.

Неочаквано жената до него се размърда.

— Я! Пил си от кафето! — почти беззвучно прошепна тя, докато пронизваше Курт Ве с очи.

Старецът се вцепени, после пи вода и вдиша дълбоко два пъти. Изведнъж придоби объркан вид. Карл знаеше от опит как се чувства Ве.

Нете издаде няколко звука — вероятно изразяваха смях.

— Явно още действа. Много ми беше любопитно да разбера.

Ве наведе глава и я изгледа с леденостуден поглед, без следа от слабост:

— Какво имаше в кафето?

— Пусни ме и ще ти кажа — засмя се предизвикателно жената. — Но не съм сигурна, че дори да узнаеш, ще се спасиш.

Курт Ве извади мобилния си телефон от джоба и набра номер, без да сваля очи от Нете.

— Казвай веднага какво си сипала вътре или ще те накълцам на парчета. След малко ще дойде един от моите хора и ще ми донесе противоотрова. Ако признаеш какво си сложила, ще те пусна. Тъкмо ще сме квит.

Той изчака, но никой не му вдигна. Затвори и набра втори номер. Повторен неуспех. Припряно набра трети. Пак не успя да се свърже.

Болезнени спазми свиха диафрагмата на Карл и той си пое дълбоко дъх, доколкото успя. Изпитваше нечовешка болка, ала след като издиша, напрежението в мускулите на врата и езика се уталожи. Почувства известно облекчение.

— Ако звъниш на помагачите си, изобщо не се надявай — простена Карл. — Няма да се свържеш, изкуфял дъртако!

Карл го погледна право в очите. Ве видимо недоумяваше какво става. Карл не успя да сподави усмивката си.

— Закопчахме цялата пасмина. В конюшнята у вас открихме списъка с членовете.

По лицето на Курт Ве премина сянка. Преглътна няколко пъти и обходи с поглед помещението, докато високомерното му изражение се смъкваше от лицето му. Задави се и прикова в Карл поглед, нажежен от изпепеляваща омраза.

— Боя се, че ще трябва да ликвидирам един от гостите ти, Нете — изръмжа Ве. — Като приключа, ще ми кажеш с какво си ме отровила, нали?

Изправи високото си, залитащо тяло и избута стола назад. Пръстите му стиснаха скалпела до побеляване. Карл наведе чело. Няма да достави на този изверг удоволствието да го гледа в очите, докато го пронизва.

— И престани да ме наричаш Нете — обади се дрезгаво жената до него. — Не искам да имам нищо общо с теб, Курт Ве. Изобщо не ме познаваш. — Тя си пое въздух с мъка, ала гласът й звучеше ясно: — Преди да станеш от масата, е редно да се представиш на дамата до теб. Елементарната учтивост го изисква. Поне толкова й дължиш.

Старецът я изгледа мрачно, посегна към картичката с името на мумията отдясно и поклати глава.

— Тук пише Гите Чарлс. Не познавам такава жена.

— Нима? Я погледни малко по-внимателно. Напрегни си очите, проклетнико.

Карл вдигна глава и видя как Ве се обръща на забавен каданс към съседката си по място, за да разучи лицето й по-обстойно. Сграбчи с възлестите си пръсти главата на мумията и насила я извърна толкова рязко, че черепът на мъртвата изпука.

После я пусна и изгледа живите си събеседници със зяпнала уста и воднисти очи.

— Ама това е Нете… — смотолеви той и се хвана за гърдите.

В същия миг изгуби контрол над лицевите си мускули. Изражението му се промени и сякаш се разми. Раменете му се смъкнаха, а с тях се сгромолясаха и последните останки от мъжкото му величие.

Отметна глава назад и жадно си пое дъх. После политна напред.

Поседяха мълчаливо, наблюдавайки предсмъртните гърчове на стареца. Още дишаше, но това нямаше да трае дълго.

— Аз съм Гите Чарлс — представи се жената на Карл. — От присъстващите на тази маса убих само Нете. Стана при самозащита и едва ли може да се нарече предумишлено убийство. Просто я ударих с чука, с който се канеше да ми разбие черепа.

Карл кимна. Значи изобщо не бе разговарял с Нете — нито миналия път, нито сега. Това обясняваше доста неща.

Пред очите им Курт Ве мигаше, а гръдният му кош се повдигаше в напразни опити да поеме въздух.

— Знам кои са покойниците около тази маса — каза Карл. — Но кои от тях познавахте лично?

— Освен Нете само Рита. — Тя кимна към трупа, който клюмаше до Карл. — Чак когато се отбихте и започнахте да ме разпитвате, разбрах каква роля са изиграли тези хора в живота на Нете. Самата аз бях една от тях.

— Ако се измъкнем оттук, ще се наложи да ви арестувам. С толкова силен удар с чука можехте да ме убиете, а се опасявам, че това не е всичко. Не знам какво сте сложили в кафето, но вероятно действително ще успеете да се отървете от мен.

Карл отметна глава към немощно мигащите очи на Курт Ве. Коктейлът от отрова, шок и напреднала възраст си казваше думата.

Не му оставаше много, но Карл не изпитваше съжаление. На драго сърце беше готов да пожертва живота на Курт Ве срещу живота на Асад.

Жената до него поклати глава.

— Вие не изпихте почти нищо от кафето си и няма как да умрете от такова количество. Пък и отварата е стара.

Карл я изгледа учудено.

— Гите, живели сте под самоличността на Нете цели двайсет и три години. Как сте успели?

Тя се опита да се усмихне.

— Двете с нея малко си приличахме. Е, аз бях няколко години по-голяма и когато се случи, изглеждах много изхабена от живота. Но след няколко месеца в Майорка нещата се подобриха. Изрусих си косата в по-светъл нюанс, започнах да се обличам малко по-изискано. Харесваше ми. Нете бе живяла много по-охолно от мен. Боях се, разбира се, да не ме разкрият при паспортна проверка, в банката или другаде, но знаете ли… бързо открих, че в Копенхаген почти никой не познава Нете. Оказа се достатъчно да накуцвам и никой не се усъмни. А моите гости в тази тайна стая нямаше как да ме издадат по разбираеми причини. Открих няколко бутилки формалин в кухнята и бързо се досетих с каква цел го е купила Нете. Налях по няколко глътки в устата на всички присъстващи тук, за да стопирам гниенето и готово — сам виждате резултата. Седят си мирно и тихо, както ги заварих. Какво друго трябваше да сторя? Да ги нарежа на парчета и да ги изнеса в чували за смет, за да ги открие някой боклукчия? Нете беше обмислила всичко до последната подробност. Ето че сега с вас също се озовахме в нейния капан.

Гите избухна в истеричен смях. Карл разбираше от какво е продиктувана реакцията й. Повече от две десетилетия бе успяла да води двойствен живот, но какво й помагаше това сега? И тя като Карл седеше завързана в звукоизолирана стая. Колкото и силно да викаха, никой нямаше да ги чуе. Дали изобщо щяха да ги намерят някога? Единствена Росе знаеше, че е възможно Карл да се намира тук, но тя излезе в едноседмичен отпуск. Положението не изглеждаше никак розово.

Той хвърли поглед към Курт Ве, който внезапно се втренчи в тях с ококорени очи. После по тялото му премина тръпка в последен напън на сили, внезапно той се претърколи и в предсмъртна конвулсия простря ръка към жената до Карл.

Карл чу как Курт Ве предаде богу дух. От гърлото му се откъсна кратко, немощно хъхрене и въздишка, после безжизнените му очи се вторачиха в тавана — очи, които приживе бяха разделяли човечеството на имащи и нямащи право да живеят.

Карл си пое дълбоко дъх — колкото от облекчение, толкова от безсилие. Сам не знаеше. Обърна се към леко треперещата Гите и видя скалпела да стърчи от шията й. Не бе издала нито звук.

В стаята цареше пълна тишина.

 

 

В продължение на две денонощия Карл дели килията със седмина мъртъвци. Всяка секунда мислите му се намираха другаде: при хора, които — оказа се — означаваха за него повече, отколкото си представяше. Асад, Мона, Харди, дори Росе.

Когато третата нощ се спусна над бездиханните силуети около него, той се предаде на съня. Не беше толкова трудно. Искаше просто да се унесе завинаги.

Събуди го разтърсване и вик. Не ги познаваше. Идвали от Националния разследващ център. Един от тях провери пулса му, защото личеше колко е изнемощял.

Чак след като му дадоха вода, Карл усети облекчението, че се измъква жив.

— Как? — едва попита той, след като свалиха тиксото от краката му.

— Как те открихме ли? Извършихме множество арести и онзи, дето те е следял и е докладвал на Курт Ве, изведнъж пропя.

Който го е следял? Карл изпита раздразнение. Наистина ли някой му беше дишал във врата, без да го усети?

Навярно вече остаряваше за тази игра.

Епилог

Декември 2010-а

Такива декемврийски дни с кишави улици и нашествие на коледни лампички бяха сред най-омразните периоди за Карл. На какво се дължеше тази всеобща екзалтация от кристализирала вода и от масовата употреба на светлинни уреди, неразумно изразходващи енергийни ресурси?

Карл ненавиждаше тези глупости и днес коледните изцепки помрачиха настроението му.

— Имаш гости — съобщи от вратата Росе.

Обърна се, готов да изръмжи, че е редно посетителите да съобщават предварително за визитата си. Появата на Бьоре Бак ни най-малко не смекчи войнствената му нагласа.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? Идваш да ми забиеш поредния нож в гърба ли? Как изобщо успя да…

— Доведох Естер. Иска да ти благодари.

Карл млъкна веднага.

Тя се беше загърнала в пъстър шал, който скриваше главата и шията й. Постепенно разбули лицето си. Първо едната страна, с леко променен цвят и подута, после другата — явно претърпяла сериозна хирургическа интервенция, защото беше покрита с черни корички от зараснали рани и наполовина бинтована. Едното й око блестеше, а другото стоеше затворено. Сетне отвори и него, но бавно, за да не изплаши Карл. То бе изгубило завинаги блясъка си. Млечнобяло и мъртво, ала в ъгълчето се спотайваше усмивка.

— Бьоре ми разказа как сте уредили изчезването на Линас Версловас. Много съм ви благодарна. Иначе не знам как щях да намеря смелост да излизам пак сред хора.

Тя държеше букет цветя. Карл тъкмо понечи да го поеме с добре премерена скромност, когато Естер поиска да види Асад.

Карл даде дискретен знак на Росе и докато чакаха тя да го доведе, тримата мълчаха.

Явно Естер искаше да поднесе най-голямата си признателност именно на Асад.

Той влезе и остана безмълвен, докато тя се представяше и излагаше повода за посещението си.

— Много ти благодаря, Асад. — Естер му подаде цветята.

Отне време, докато той успее да вдигне лявата си ръка, и още толкова — докато хване здраво букета.

— Много са хубави.

Главата му още трепереше, докато говореше, ала в състоянието му имаше значително подобрение. Асад се усмихна малко накриво и се опита да протегне дясната си ръка, но не успя.

— Дай да ги натопя, Асад — предложи услугите си Росе.

Естер Бак го прегърна и махна за сбогом.

— Доскоро, Карл. На първи януари започвам работа в бюрото за откраднати вещи. Регистрирането на кражби донякъде прилича на следователската работа — гласеше прощалният салют на Бак.

Какво, по дяволите…?! Бьоре Бак в мазето при тях?

— Ето днешната поща, Карл. Има картичка за теб.

Много хубав мотив. Като я прочетеш, тръгваме, нали?

Росе му подаде картичката. „Мотивът“ представляваше две загорели женски гърди, дискретно декорирани с надписа „Happy Days in Thailand“. На заден план се виждаше плаж с палми и цветни фенери.

Карл обърна картичката, обзет от лоши предчувствия.

Здрасти, Карл.

Малък поздрав от Патая и любимия ти братовчед. За твое сведение най-сетне написах моята (нашата) история за смъртта на баща ми. Остава само да си намеря издателство. Някакви идеи кое би проявило интерес?

Сърдечни поздрави, Рони

Карл поклати глава. Този човек притежаваше уникална способност да разпръсква щастие около себе си.

Хвърли картичката в кошчето и стана.

— Защо толкова държите да отидем там, Росе? Не схващам каква е целта.

Тя помагаше на Асад да си облече якето.

— Защото двамата с Асад чувстваме нужда да го направим, ясно?

Пет минути по-късно Росе докара форда и паркира пред Управлението, като качи консервната кутийка на тротоара.

— Скачай отзад — изкомандва тя.

Карл изруга. Трябваха му два опита да се вмъкне във форда. Дяволите да го вземат Маркус — и него, и скапаните му бюджетни разчети.

В продължение на десет инфарктни минути пътуваха в натовареното движение. Автомобилите почтително отбиваха да дадат път на Росе, докато тя експериментираше с правилата за движение, отривисто въртеше волана и местеше скоростния лост.

Тя пое по „Капелвай“, едва мина между две неправомерно паркирани коли и дори се усмихна, когато извади контактния ключ и оповести, че са стигнали до гробище „Асистен“.

Докато се измъкваше от колата, Карл се благодари на Бог, че оцеляха.

— Погребана е ето там. — Росе хвана Асад под ръка.

Той пристъпваше бавно по снега, но и в това отношение имаше голям напредък.

— Там. — Росе посочи гроб на петдесетина метра по-нататък. — Виж, Асад, вече са сложили плочата.

— Това е добре.

Карл кимна. И тримата платиха прескъпа цена за случая „Нете Хермансен“. Разбираше, че двамата му помощници искат да сложат точка. Картон №64 трябваше да се затвори и Росе бе решила това да стане с коледна украса от елхови клонки, панделки и шишарки. Какво по-логично?

— Коя ли е? — запита Росе и посочи белокоса жена, запътила се към гроба по една от страничните пътеки.

На млади години явно е била значително по-висока, но възрастта и животът бяха натежали на гръбнака й и главата й стоеше вкопана между раменете.

Тримата спряха. Жената отвори найлонов плик и извади нещо подобно на парче картон.

После се наведе и го подпря малко накриво на плочата.

— Какво прави? — високо попита Росе и повлече двамата мъже към гроба.

От десет метра прочетоха надписа на надгробната плоча: „Нете Хермансен, 1937-1987-а“. Толкова. Нито рождена, нито смъртна дата. Липсваше и фамилията Росен, макар Нете да я бе носила толкова години, и прощално пожелание от рода на „почивай в мир“. Явно наследниците бяха отделили само толкова пари.

— Познавахте ли я? — обърна се Росе към възрастната дама, която клатеше глава, докато гледаше кишата около гроба.

— Нима има нещо по-тъжно от гроб без цветя? — отвърна старицата.

Росе пристъпи напред.

— Ето — и й подаде кичозния венец. — Нали наближава Коледа, помислих си, че това е подходящо.

Старицата се усмихна, наведе се и го положи пред плочата.

— Извинете, но нали ме попитахте дали познавам Нете. Казвам се Мариане Ханстхолм, бях нейна учителка. Много я обичах и затова дойдох. Прочетох историята във вестниците; за всички арестувани злодеи и за техния тартор, главния виновник за трагедията на Нете. Толкова съжалявам, че с времето престанахме да поддържаме връзка, изгубихме си дирите. — Тя разпери примирено тънките си ръце. — Но такъв е животът, какво да се прави. А вие?

Очите й излъчваха мекота, а усмивката й — благост.

— Ние я открихме — отвърна Росе.

— Извинете, ама вие какво оставихте на гроба й преди малко? — попита Асад и се приближи до плочата.

— О, едно кратко послание. Щеше ми се да го отнесе със себе си.

Старицата се наведе с мъка и вдигна малката дървена плоча, която напомняше дъска за рязане.

Обърна надписа към тях: „Достойна съм!“

Карл кимна замислено.

Да, навярно наистина Нете е била достойна.

Някога.