Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Благодарности

Горещи благодарности на Хене Адлер-Улсен за всекидневното вдъхновение и окуражителните думи, както и за уместните й и прозорливи забележки. Благодарност дължа и на Елсебет Веренс, Фреди Милтън, Еди Киран, Хене Петерсен, Мика Шмалщийг и Карло Андерсен за безкрайно ценните им и изчерпателни коментари, на Ане К. Андерсен — за орловия поглед и непресъхващата енергия. Изказвам дълбока признателност на Хенрик Грегерсен от вестник „Локалависен“, Фредериксун. Благодарности дължа и на Гите и Петер К. Ранес и Датския център за писатели и преводачи в Хал, на Стийв Шайн за радушния прием в критичен момент. Задължен съм на заместник-началника на отдел „Съдебна генетика“ Бу Тисте Симонсен, на полицейския комисар Лайф Кристенсен за щедро споделения опит и за поправките от професионално естество. Благодаря на машинния инженер Ян Андерсен, на заместник-комисар Рене Конгсгарт за инструктажа в Главното полицейско управление и на младши полицай Кнюд В. Нилсен за гостоприемното посрещане в Погребалното сдружение на Копенхагенската полиция.

Благодаря и на вас, прекрасни мои читатели, които посещавате моята страница www.jussiadlerolsen.com и ми вдъхвате сили за нови творчески начинания на [email protected].

Пролог

На третата сутрин миризмата на смола и водорасли започна да се просмуква в дрехите. Под пода на хангара ледената каша се плискаше тихичко в дървените колове и будеше спомени за безметежни дни.

Той се попривдигна от хартиените отпадъци, които служеха за постелка, и се изпъна напред, за да зърне лицето на малкия си брат. Дори докато спеше, той изглеждаше изтерзан и измръзнал.

Не след дълго щеше да се събуди и да се огледа объркано. Да забележи кожените ремъци, пристягащи китките и кръста му. Да чуе дрънченето на веригата, която го оковава. Да види как вилнее снежната фъртуна и как светлината се бори да проникне между насмолените дъски. После щеше да започне да се моли.

Безчет пъти отчаянието бе избликвало в очите на брат му. Той го сподавяше с неуморни молитви за милост към Йехова, почти задушавани от дебелото парче тиксо пред устата му.

Ала и двамата знаеха, че Йехова няма да ги удостои дори с поглед, защото през устните им бе минала чужда кръв. Кръв, която похитителят наля в чашите им. Накара ги да пият оттам и чак впоследствие им разкри какво представлява течността. И двамата погълнаха вода, размесена със забранена кръв. Затова бяха прокълнати вовеки. Затова срамът ги изгаряше по-непоносимо дори от жаждата.

„Според теб какво ще ни стори?“ — питаха изплашените очи на брат му. Откъде можеше да знае? Интуитивно усещаше, че всичко ще приключи съвсем скоро.

Той се отпусна назад и за пореден път огледа сумрачното помещение. Погледът му обходи щателно напречните греди и преливащите се една в друга паяжини. Постара се да запомни мястото на всички издатини и неравности. На проядените весла — някои с една лопата, други с две — които висяха от подпорните греди. На изгнилата рибарска мрежа, отдавна непомирисвала улов.

И видя бутилката. Слънцето се отрази в бяло-синьото стъкло и го заслепи.

Намираше се толкова близо и същевременно му се струваше толкова недостижима. Лежеше точно зад гърба му, заклещена между грубите дъски, от които бе скован подът.

Промуши пръсти в пукнатината между дъските и напипа гърлото на бутилката. Въздухът около него се вледени. Успее ли да я измъкне оттам, ще я строши и с парчетата ще пререже ремъците, стягащи китките зад гърба му. Най-напред ще освободи ръцете си, изгубили чувствителността си, ще напипа катарамата на гърба си, ще я разкопчае, ще свали тиксото от устата си, ще махне ремъците около кръста и бедрата си и когато веригата, свързана с кожените ремъци, вече не го държи окован, ще се спусне да освободи брат си. Ще го притегли към себе си и ще го държи в прегръдките си, докато телата им престанат да треперят.

После с всички сили ще започне да дълбае с парче стъкло дървото около вратата. Пък дано успее да освободи пантите от рамката. А случи ли се най-лошото, появи ли се миниванът, преди да е приключил, ще устрои засада на мъжа. Ще се притаи зад вратата с нащърбеното гърло от бутилката. „Ето това ще направя“, каза си той.

Наведе се напред, преплете вкочанените пръсти на гърба си и се помоли за опрощение заради скверните си мисли.

И пак започна да дращи с пръсти в пролуката. Ноктите му стържеха ли, стържеха, успяха да наклонят бутилката и да я докопат.

Наостри уши.

Бръмчене на двигател ли чу? Точно така. Ръмжеше мощен двигател като на голям автомобил. Дали се приближаваше, или само минаваше наблизо?

Ниското бръмчене се усили и той започна да дърпа стъкленото гърло с такова ожесточение, че ставите му запукаха. След миг обаче шумът заглъхна. Дали пък не бе чул вятърни турбини? Или нещо друго? Затрудняваше се да се прецени.

Издиша през ноздрите си и горещият му дъх облъхна лицето му като пара. В момента не изпитваше страх. Мисълта за Йехова и Неговите дарове му носеха успокоение.

Стисна устни и продължи. Най-сетне успя да изтръгне бутилката. Започна да я удря силно в дъските и събуди брат си. Момчето вдигна стреснато глава и уплашено се огледа.

Той продължаваше да удря стъклото. Не можеше да замахне като хората, защото ръцете му бяха вързани на гърба. Беше непосилно. Накрая пръстите му отмаляха съвсем. Пусна бутилката, извърна се и прикова в нея празен поглед, докато от напречните греди на тавана се сипеше прах.

Не успя да я строши. Не можа да счупи една нищо и никаква бутилка. Дали защото бяха пили кръв? И Йехова бе оттеглил застъпничеството си от тях?

Погледна към брат си. Той се загърна в одеялото и пак се отпусна на постелката. Не отрони нито дума. Дори не се опита да промърмори.

 

 

Отне му известно време, докато събере всичко необходимо. Най-трудното беше да опъне веригата толкова, че да достигне с върховете на пръстите си смолата между таванските греди. Иначе всичко друго се намираше на една ръка разстояние: бутилката, тресчицата, отпорена от дъсчения под. Хартия щеше да откъсне от постланата върху пода. Изхлузи едната си обувка и поряза с парчето стъкло опакото на дланта си. Очите му се насълзиха от болката. Остави кръвта да тече минута-две в лъскавата си обувка. После откъсна голямо парче хартия, натопи тресчицата в кръвта, извърна се назад и опъна веригата докрай, за да вижда какво пише зад гърба си. Със ситен почерк и според силите си разказа в каква беда бяха изпаднали. Подписа се, нави хартията на руло и я напъха в бутилката.

Затъкна гърлото й с буца смола. Не бързаше. Няколко пъти провери дали я е запушил, както трябва.

След като най-сетне приключи, чу ниското бръмчене на двигател. Този път нямаше как да го сбърка. За една болезнена секунда погледна брат си и изпъна до последно веригата към светлината, процеждаща се през широка пролука в стената — единственият отвор, през който можеше да промуши бутилката.

Вратата се отвори и вътре нахлу плътна сянка, обвита в облак от снежинки.

Тишина.

После се чу шляпване във водата.

Бутилката бе тръгнала на път.

Първа глава

Карл се бе събуждал и в по-приятна обстановка.

Първо усети как в хранопровода му се надига кисел фонтан, а после, отваряйки очи с надеждата да види нещо, което да притъпи противното усещане, видя изкривеното лице на заспала върху съседната възглавница жена. От устата й бе потекла слюнка.

„По дяволите! Какво търси тук Сюсер?“ — смая се Карл и се опита да си спомни в каква каша се бе забъркал снощи. Точно със Сюсер ли намери да…! Какъв избор! Съседка, жена за всичко в кметството в Алерьо, пуши като печка, бъбри неуморно и й предстои съвсем скоро да се пенсионира.

Изплашен от подозренията си, Карл внимателно повдигна завивката и въздъхна с облекчение: беше си с боксерки.

„По дяволите!“ — изруга наум той, докато отместваше жилестата ръка на Сюсер от гърдите си. Главата не го беше цепила така, откакто Вита се изнесе.

 

 

— Ако обичате, без подробности — настоя той, влизайки в кухнята при Мортен и Йеспер. — Само ми кажете какво търси госпожата в моето легло.

— Тази жена тежи цял тон! — възкликна доведеният му син и надигна току-що разпечатана картонена кутия със сок.

Дори Нострадамус не би предсказал кога Йеспер ще се научи да си налива в чаша като нормален човек.

— Извинявай, Карл — смотолеви Мортен. — Но Сюсер не можеше да си намери ключа, а ти вече беше откъртил, та си помислих…

„За последен път се включвам в градинските партита на Мортен“ — зарече се Карл и надникна в дневната, където се намираше леглото на Харди.

Преди четиринайсет дни настаниха тук бившия му колега и промяната наруши уюта в покоите на Карл. Не защото болничното легло с повдигащи се механизми заемаше четвърт от площта на цялата стая и отчасти скриваше изгледа към морето; не защото стойките за системите и пълните пликове с урина потискаха Карл. Причината не се криеше и в огромното количество зловонни газове, които отделяше изцяло парализираното тяло на Харди. Мъчителната промяна дойде от угризенията. Гузната съвест, задето може да движи и двата си крака и да отиде където си поиска. Непрекъснато се опитваше да изкупи вината си. Да обгражда Харди с грижи и внимание. Да помага с каквото е нужно на клетия инвалид.

— Хич не се притеснявай — изпревари го Харди, когато преди два месеца обсъждаха какви предимства и какви негативи ще донесе евентуалното му преместване от Клиниката за гръбначни заболявания в дома на Карл. — Тук, в болницата, минава цяла седмица, без да те виждам. Защо тогава да не мога да се лиша от вниманието ти за няколко часа, след като се пренеса у вас?

Харди наистина лежеше безмълвно часове наред или дремеше както сега, но въпреки това присъстваше. В мислите На Карл, в графика за деня, в необходимостта да обмисля внимателно всяка дума, преди да я изрече на глас. И това напрягаше Карл. А никой не иска да се чувства напрегнат в собствения си дом.

Освен това се увеличиха и домашните му задължения. Пране на дрехи, смяна на спално бельо, суетене около огромното тяло на Харди, покупки, поддържане на връзка с болногледачи и здравни ведомства, готвене. Е, за храната се грижеше Мортен, но другото лягаше върху плещите на Карл.

— Добре ли спа, стари приятелю? — попита предпазливо той, докато се приближаваше до леглото на Харди.

Мъжът отвори очи и се опита да се усмихне.

— Днес отпускът ти свършва, нали? И от утре колелото пак се завърта. Двете седмици отлетяха като миг. Направо не ги усетих! Но двамата с Мортен ще се справим. Да поздравиш от мен момчетата!

Карл кимна. Колко ли беше тежко да си на мястото на Харди. Да можеше някой да се смени с него за един ден.

Само за един ден.

 

 

Освен охраната в караулната Карл не срещна жива душа в Главното полицейско управление. Сякаш вихър бе помел служителите в сградата. Колоните, опасващи вътрешния двор, сивееха неприветливо.

— Къде, по дяволите, са се изпокрили всички? — провикна се той, тръгвайки по подземния коридор.

Очакваше да го посрещнат весело, с натрапчивия ментов чай на Асад или с класическа музика, струяща от устата на Росе, но всичко тънеше в мъртвешка тишина. Дали не бяха напуснали кораба по време на двуседмичния му отпуск във връзка с преместването на Харди?

Карл надникна в бърлогата на Асад и се огледа объркан. Нямаше ги снимките на лелите му, нямаше го килимчето за молитви, нямаше ги кутиите с дребни сладки. Дори луминесцентните лампи на тавана бяха угасени.

Карл прекоси коридора, влезе в кабинета си и включи осветлението. Най-сетне се озова сред позната обстановка. Тук бе разкрил три случая и бе зарязал два. Забраната за пушене не бе стигнала до това подземие. Всички изстинали дела, които попадаха в ресора на специалния отдел „Q“, стояха надлежно подредени в три спретнати купчини върху бюрото на Карл — част от стройната му система.

Карл се закова на място, когато видя лъскавото, неузнаваемо бюро. По него не се виждаше дори прашинка. Дори стружка. Нито дори един гъсто изписан лист А4, върху който да изтегне уморените си крака, и после да го изхвърли в кошчето за отпадъци. Бяха изчезнали и следствените материали. Сякаш оттук бе минал ураган.

— РОСЕ! — изкрещя настойчиво Карл с цяло гърло.

Гласът му отекна безответно в стените.

Почувства се сам-самичък в целия свят. Последният оцелял, петелът без курник, кралят, готов да замени цялото си кралство срещу един-единствен кон^[1].

Вдигна слушалката и набра номера на Лис от отдел „Убийства“.

Получи отговор след двайсет и пет секунди.

— Деловодство, отдел „А“ — обади се гласът на госпожа Сьоренсен — най-враждебната колежка на Карл. Двойница на есесовската вълчица Илза.

— Добър ден — благо подхвана Карл. — Обажда се Карл Мьорк. Тук, долу, няма жива душа. Какво е станало? Случайно да знаеш къде са Асад и Росе?

Слушалката се затръшна след по-малко от милисекунда. Каква кикимора!

Карл стана и тръгна към бастиона на Росе по-навътре в коридора. Кой знае, може пък отговорът на загадката с изчезналите следствени материали да се крие именно там. Предположението му се струваше съвсем логично до онази мъчителна секунда, когато Карл откри, че стената в коридора между кабинетите на Асад и Росе е облицована с поне десет талашитени плоскости, облепени с делата, които до преди две седмици се намираха върху бюрото на Карл.

Местоположението на двураменна стълба от лъскав, жълт дървен материал указваше последния залепен случай. Беше се наложило да го зарежат. Второ подред неразкрито дело.

Карл отстъпи крачка назад, за да придобие цялостно впечатление за хартиения ад. Какво, по дяволите, търсеха неговите следствени материали по стената? Да не би Росе и Асад съвсем да бяха изперкали? Затова ли двамата малоумници се бяха изнизали?

Смееха ли да се изправят срещу Карл!

 

 

На втория етаж го посрещна същата пустиня. Пълно мъртвило. Дори мястото на госпожа Сьоренсен зад бюрото зееше празно. Същото важеше за кабинета на началника на отдел „Убийства“, за кабинета на заместника му, за кухнята и за съвещателната зала. Все едно бяха евакуирали цялата сграда.

„Какво става тук?“ — смая се Карл. Да не би някой да е отправил бомбена заплаха срещу Управлението? Или полицейската реформа е напреднала дотам, че се е наложило персоналът да освободи сградата, за да я продадат? Да не би новият министър на правосъдието да си е изпуснал нервите и ТВ2 да са надушили сензацията?

Карл се почеса по тила, вдигна слушалката и позвъни в караулната долу.

— Обажда се Карл Мьорк. Къде са се дянали всички?

— Повечето се събраха в Мемориала.

В Мемориала ли? До 19 септември^[2] оставаше повече от половин година.

— И какво правят там?

— Директорът на полицията свика оперативна, за да оповести предстоящите реформи. Дължим ти огромно извинение, Карл. Мислехме, че си в течение.

— Току-що говорих с госпожа Сьоренсен и тя не ми каза нищо.

— Явно е пренасочила обажданията до служебните телефони към личния си джиесем.

Карл поклати глава. На цялото съсловие му хлопаше дъската.

Докато стигне до Мемориала, току-виж министърът на правосъдието пак се изметнал от заявените промени.

Погледът на Карл спря върху примамливо мекото кресло на началника. Ето къде ще подремне на спокойствие.

Десет минути по-късно се събуди. Заместник-началникът на отдела бе сложил ръка върху рамото му, а на десет сантиметра пред лицето на Карл танцуваха жизнерадостните кръгли очи на Асад.

Дотук със спокойствието.

— Точно ти ми трябваш, Асад — Карл се надигна от креслото. — Двамата с теб слизаме долу и веднагически сваляме бумащината от стената, ясно? Къде е Росе?

— Не може, Карл — поклати глава помощникът му.

Карл запаса ризата в панталоните си. Какво, по дяволите, си позволяваше Асад? Не може, ама друг път! Май бяха забравили кой командва парада.

— Не се помайвай, а намери Росе и се хващайте на работа. ВЕДНАГА!

— Подземието е затворено — обясни Ларс Бьорн. — От изолацията на тръбите се рони азбест. Службата по трудова безопасност се отби на проверка и няма мърдане.

— Да — кимна Асад. — Наложи се да се настаним тук и не ни е особено широко, но пък ти намерихме чудесен стол — постара се да звучи утешително той. — Само двамата с теб сме. Росе предпочете да си вземе няколко почивни дни преди уикенда, но днес я очакваме да се включи в екипа.

По-добре да го бяха изритали в слабините.

Втора глава

Тя се взира в пламъците на стеариновите свещи, докато изтляха. Мракът я обви в прегръдката си. Не за пръв път я оставяше сама, но досега не я бе зарязвал на годишнина от сватбения им ден.

Тя си пое дълбоко дъх и стана. Напоследък престана да чака до прозореца и да пише името му по стъклото, запотено от дъха й.

Когато се запозна с него, тревожни сигнали съвсем не липсваха. Най-добрата й приятелка й намекна за резервите си, а майка й изказа мнението си без заобикалки: бил прекалено възрастен. В очите му се спотайвало нещо злокобно. На такъв мъж не можеш да му имаш доверие, подчерта майка й. От него всичко може да се очаква.

По тази причина отдавна не се бе виждала нито с приятелката си, нито с майка си. Отчаянието й растеше неимоверно, защото сега изпитваше силна потребност да сподели нещастието си. С кого да поговори? Нямаше си никого.

Докато гледаше пустите, старателно подредени стаи, стисна устни, а очите й се наляха със сълзи.

Чу как детето се размърда. Стегна се, избърса с показалец влагата под носа си и вдиша дълбоко два пъти.

Щом мъжът й я мами, тя ще преосмисли поведението си на предана съпруга.

Изключено е животът да е чак толкова лош.

 

 

Мъжът й влезе в спалнята съвсем безшумно. Само сянката по стената го издаде. Широки рамене и разтворени за прегръдка ръце. Легна си до нея и я притегли мълчаливо в обятията си. Горещ и гол.

Беше очаквала и любовни думи, и старателно подготвени оправдания. Опасяваше се, че ще долови слабо ухание от чужд женски парфюм. Вместо обаче да я приласкае недодялано и гузно, той я просна грубо по гръб и разкъса дрехите й като обезумял. Лунната светлина падаше върху лицето му и това я възбуди. Мъчителното очакване, неудовлетворението, тревогите и съмненията се изпариха.

Не бе показвал такава страст от половин година.

Най-после се случи, слава богу.

 

 

— Да те предупредя, че е възможно да отсъствам известно време — изтърси най-неочаквано той на закуска, докато милваше малкия по бузата. Разсеяно, все едно съобщаваше нещо банално.

Тя смръщи вежди и стисна устни, за да сподави неизбежния въпрос. Остави вилицата в чинията си и прикова поглед в остатъците от бъркани яйца и препечен бекон. Изкараха дълга нощ. Тя още усещаше слабините си изтръпнали. Подвластна на заключителните ласки и нежните погледи от снощи, бе забравила за времето и мястото. Досега. Защото в този миг бледото мартенско слънце се натресе в стаята като неканен гост и освети суровата действителност: съпругът й отново заминава. За пореден път.

— Защо не ми кажеш с какво се занимаваш? Аз съм твоя съпруга. Ще го запазя в тайна.

Той замръзна, вдигнал приборите във въздуха. Очите му потъмняха.

— Държа да знам истината — продължи тя. — Колко време ще ти трябва този път, за да станеш такъв, какъвто беше снощи? Пак ли ще се питам по цял ден какви ги вършиш или за какво мислиш, докато си при нас?

Прониза я с безкомпромисния си поглед.

— Нали от самото начало ти обясних, че не мога да говоря за работата си?

— Да, но…

— Тогава не настоявай.

Той остави ножа и вилицата в чинията си и се обърна към сина им с подобие на усмивка.

Тя си пое дълбоко дъх и запази привидно спокойствие, ала в душата й се надигна отчаяние. Той казваше самата истина. Доста време преди да се оженят, я предупреди, че професионалните му задължения са строго конфиденциални. Май намекна, че работи в сферата на разузнаването. Тя вече не си спомняше. Разузнавачите обаче също имат що-годе нормален личен живот, а нищо в тяхното семейство не можеше да се нарече нормално. Излизаше, че някои разузнавачи използват прикритието на професията си, за да кръшкат, защото тя не намираше друго обяснение за честите му отсъствия.

Събра чиниите. Колебаеше се дали да не му постави ултиматум още сега. Рискуваше да предизвика гнева му. А още не знаеше докъде би стигнал в яростта си той.

— Кога ще те видя пак? — попита тя.

— До следващата сряда трябва да се прибера — усмихна й се той. — Такива командировки отнемат между осем и десет дни.

— Супер. Ще си дойдеш тъкмо навреме за турнира по боулинг — ехидно отбеляза тя.

Той стана, привлече гърба й към себе си и скръсти ръце под гърдите й. Преди винаги я полазваха сладостни тръпки, когато усетеше главата му на рамото си. Сега се отдръпна.

— И аз се надявам да не пропусна турнира. Съвсем скоро ще повторим преживяванията от снощи. Съгласна?

След като той потегли и шумът от колата заглъхна, тя стоя дълго със скръстени ръце и блуждаещ поглед. Едно е да живееш в самота. Друго — да не знаеш в името на какво се налага да плащаш такава цена. Шансовете да хванеш мъж като нейния в крачка бяха минимални и тя го знаеше. Той действаше на широк фронт и беше крайно внимателен. Всички постъпки във всекидневието им го доказваха. Пенсии, застраховки, двойна проверка на прозорци и врати, куфари и багаж, винаги безупречен ред на бюрото, никога случайно забравени бележки или разписки в джобове или чекмеджета. Мъже като него почти не оставят следи. Дори ароматът на афтършейва му не се задържаше по-дълго от няколко минути, след като напуснеше дадено помещение. Как ще го хване в изневяра, освен ако не наеме частен детектив? Но откъде ще намери толкова пари?

Издаде напред долната си устна и издиша бавно топъл въздух в лицето си: нейният ритуал, преди да вземе важно решение. Преди да прескочи най-високото препятствие на манежа, преди да избере рокля за първо причастие. Преди да изрече брачния си обет и преди да излезе на улицата, за да провери дали животът не изглежда по-поносим под меката естествена светлина.

Трета глава

Казано без увъртания: едрият, добродушен сержант Дейвид Бел обожаваше да лентяйства и да съзерцава, как вълните се разбиват с грохот в скалните издатини. Тук, в селцето Джон О’Троутс, най-североизточната точка на Шотландия, където слънцето грее два пъти по-кратко и два пъти по-красиво. Тук Дейвид беше роден и тук щеше да умре, когато удари сетният му час.

Дейвид чисто и просто беше създаден за суровото море. Защо да си пилее времето на шестнайсет мили по на юг в полицейския участък на Бенкхед Роуд в Уик? Не, заспалият пристанищен град изобщо не му допадаше и Дейвид не криеше неприязънта си.

Именно по тази причина, когато в малките населени места на север се случеше някое сбиване, началникът изпращаше точно него. И Дейвид се качваше на служебната кола, отиваше на местопроизшествието и заплашваше буйните глави, че ще повика полицай от Инвърнес. Това стигаше, за да ги умири. Там, на север, никой не обичаше приходящи от големия град, дошли да си пъхат носа в селата. Местните по-скоро биха предпочели някой да налее конска пикня в бирата им „Скъл Сплитър“. И бездруго им беше дошло до гуша от пътуващите транзит с ферибот до Оркнейските острови, които непрекъснато минаваха оттам.

Щом охладеше страстите, Дейвид спокойно се връщаше при вълните, а ако нещо заслужаваше изцяло неговото време, това бяха именно вълните.

Ако Дейвид Бел не изпитваше такава слабост към морската шир, онази бутилка никога нямаше да попадне на сушата. Понеже го видяха да седи на скалите в току-що изгладена униформа, оставил фуражката си наблизо, моряците я дадоха на него.

А ето как бутилката се бе озовала при тях.

Заседна в рибарската мрежа, стъклото проблесна, макар времето да бе помътнило блясъка му, и с необичайния си вид веднага привлече вниманието на най-младия член на екипажа на катера „Brew-Dog“.

— Хвърли я в морето, Сиймъс — извика капитанът, забелязал свитъка в бутилката. — Такива бутилки носят нещастие. Неслучайно ги смятат за лоша поличба. Дяволът се е вселил в мастилото и само чака да го пуснеш. Не си ли чувал подобни истории?

Младият Сиймъс обаче не беше суеверен и реши да даде бутилката на Дейвид Бел.

 

 

Когато сержантът най-после се върна в участъка в Уик, един от местните пияници се беше разбуйствал и изпочупил мебелировката в два кабинета, а персоналът вече се бе изморил да притиска идиота прикован към пода. Затова Бел захвърли якето си настрана и бутилката изхвърча от джоба му. Той се наведе да я вдигне и я постави върху подпрозоречната дъска, за да може необезпокояван да възседне гръдния кош на пияния хулиган и да му изкара въздуха. Но човек трябва да има едно наум, когато напада потомък на древните викинги. Поваленият на пода не му остана длъжен и така го изрита в топките, че всички спомени за бутилката се изгубиха в звездичките, които изскочиха пред очите му.

Затова бутилката престоя дълго, твърде дълго върху подпрозоречната дъска, винаги огрявана от слънце. Никой не я забеляза, никой не съобрази, че свитъкът вътре ще се разпадне заради светлината и капчиците вода, които постепенно се образуваха от вътрешната й страна.

Никой не се спря да прочете най-горното струпване на полузаличени букви и затова никой не се запита какво ли означава думата HJÆLP.

 

 

Бутилката попадна отново в човешки ръце, след като някакъв подлец, възмутен, че са му написали фиш за неправомерно паркиране, заля вътрешната мрежа в полицейския участък в Уик с истински потоп от компютърни вируси. В такива ситуации обикновено викаха Миранда Маккълък — виден IT специалист. Когато се сблъскваха с педофили, криптирали безобразията си, с хакери, заличили следите от виртуалните си финансови машинации, или с недобросъвестни граждани — било източващи социалната система, било изтрили информация от харддисковете си — следователите възлагаха последните си надежди на Миранда Маккълък.

На ръба на отчаянието, те я настаняваха в най-луксозния кабинет и започваха да й угаждат като на кралица. Поднасяха й кафе, отваряха широко прозорците, пускаха й радио „Шотландия“. Миранда Маккълък действително се радваше на уважение навсякъде, където се появи.

Заради отворените прозорци и ветреещите се завеси през въпросния ден тя забеляза бутилката още когато се настани зад бюрото в полицейския участък в Уик.

„Каква хубава малка бутилка“ — помисли си тя и се зачуди какво ли се крие вътре, докато си пробиваше път през стълбици от шифри, криещи зловредни кодове. На третия ден приключи и се изправи, доволна от свършеното и с осъвременена представа какви вируси се очаква да се пръкнат в интернет в близкото бъдеще. Приближи се до прозореца и вдигна бутилката. Оказа се по-тежка, отколкото Миранда очакваше. Тежка и топла.

— Какво има вътре? — обърна се тя към една от секретарките наблизо. — Писмо?

— Нямам представа. Навремето Дейвид Бел я донесе и си помислих, че я е поставил за украса.

Миранда вдигна бутилката срещу светлината. По свитъка личаха символи, навярно букви. Не се виждаха ясно заради наслоения конденз.

Миранда я завъртя наляво-надясно.

— Къде е този Дейвид Бел? В момента дежурен ли е?

— За жалост не — поклати глава секретарката. — Преди няколко години загина при пътна злополука. Бяха устроили гонка на шофьор, блъснал друг автомобил и избягал от местопроизшествието. И стана непоправимото. Ужасна история. Дейвид беше такъв симпатяга.

Миранда кимна. Слушаше разсеяно. Огледа по-щателно бутилката и вече не се съмняваше, че върху свитъка е написан текст, но друго прикова по-силно вниманието й: дъното на бутилката.

При по-старателно вглеждане през матираното стъкло засъхналата маса приличаше на кръв.

— Може ли да я взема? От кого да поискам разрешение?

— Емерсон. Той беше партньор на Дейвид. Едва ли ще има нещо против. — Секретарката се обърна към коридора. — Емерсон! — от пронизителния й крясък прозорците издрънчаха. — Ела за малко!

Миранда го поздрави — пълен добродушко с малко тъжно провиснали вежди.

— Искате да я вземете? Моля! Аз не желая да имам нищо общо с тази бутилка.

— Защо?

— Може да е глупаво, но малко преди кончината на Дейвид той спомена, че трябва да я отвори. Дал му я рибар в родното му селце, а няколко години по-късно катерът му потънал и целият екипаж загинал. И Дейвид се чувстваше задължен към паметта на момчето да провери какво има в бутилката. Но Дейвид почина, преди да я отвори, а това не е никак добра поличба, нали разбирате — Емерсон поклати глава. — Помислете си добре, преди да вземете бутилката. Тя носи единствено нещастия.

 

 

Същата вечер Миранда седеше в апартамента си в Грантон, предградие на Единбург, и се взираше в новата си придобивка. Висока около петнайсет сантиметра, бяло-синя, малко приплесната, със сравнително дълго гърло. Шише за парфюм? Не, те са по-малки, отсъди Миранда. За одеколон? Навярно нещо такова. Старо шише от одеколон. Потупа го. Беше направено от здраво стъкло.

— Каква тайна пазиш, съкровище? — усмихна се Миранда, отпи от чашата с червено вино и се опита с помощта на тирбушона да избута буцата, затъкната в гърлото на бутилката.

Буцата миришеше на смола, но след толкова време, прекарано във вода, беше почти невъзможно да се определи произходът на субстанцията.

Миранда се опита да извади свитъка, ала хартията се бе размекнала от влагата. Удари дъното на шишето в масата, но свитъкът не помръдна и с милиметър. Отнесе бутилката в кухнята. Извади чукче за пържоли и чукна шишето няколко пъти.

Успя. Шишето се пръсна на сини кристали и те се разлетяха по кухненската маса като натрошен лед.

Миранда се вторачи в хартията върху дъската за рязане. Усети как веждите й се свъсиха. Плъзна поглед по парчетата стъкло и си пое дълбоко дъх.

Избърза и май сглупи.

 

 

— Да — потвърди колегата й Дъглас от лабораторията. — Кръв е. Без никакво съмнение. Съвсем правилно предполагаш. Начинът, по който кръвта и кондензиралата вода са попили в хартията, е повече от характерен. Особено в долната част, където подписът е размит. Да, цветът и поливането са много показателни. — Той разгъна внимателно свитъка с пинцета и го освети отново със синя светлина.

По целия лист имаше следи от кръв. Всяка буква излъчваше луминесцентен отблясък.

— Написано е с кръв?

— Сто процента.

— И си съгласен, че първата дума най-вероятно е зов за помощ? Поне на мен така ми звучи.

— Да — потвърди криминалният експерт. — Не ми се вярва обаче да спасим друго, освен тази дума. Влагата е повредила хартията. Кой знае колко време бутилката е престояла във вода. Първо трябва да обработим писмото с подходящите химикали и да го съхраним в наличния вид, а после ще мислим за датиране. Ще потърсим, разбира се, и мнението на филолог. Дано успее да определи на какъв език е написано.

Миранда кимна. Вече имаше предположение. На исландски?

Четвърта глава

— Имаме посетител от „Трудова безопасност“, Карл — Росе застана на вратата и сякаш пусна корени там. Навярно се надяваше Карл и санитарният инспектор да се хванат за косите.

Инспекторът се оказа фъстък с прилежно изгладен костюм. Представи се като Джон Стусгор. Дребен и делови на вид. Изглеждаше съвсем безобиден, ако се изключеше плоското кафяво куфарче под мишницата му. Дружелюбна усмивка и протегната ръка. Ала след като си отвори устата, първоначалното впечатление се изпари.

— При последната инспекция установихме наличие на азбест в коридора и подземието. Налага се да извършим допълнителна проверка на изолацията на тръбите, за да сме сигурни, че помещенията са безопасни за здравето на работещите.

Карл вдигна поглед към тавана. Проклета тръба. Една-единствена в целия подземен етаж, а създава толкова ядове.

— Виждам, че тук сте разположили няколко кабинета — продължи чиновничето. — Спазили ли сте инструкциите за експлоатация на помещенията и противопожарна безопасност, действащи на територията на Главното управление?

Понечи да разкопчае куфарчето си. Явно се бе въоръжил с бумаги, съдържащи отговора на въпроса му.

— Какви кабинети? — попита Карл. — За хранилището ли говорите?

— Хранилище ли? — сепна се мъжът, но бюрократичната жилка взе надмощие. — Не съм запознат с тукашната терминология, но очевидно част от служителите на Управлението прекарват в тези помещения голяма част от работния си ден, за да изпълняват задачи от категорията „служебни“.

— За кафемашината ли говорите? Лесно ще я преместим.

— Не говоря за нея, а за цялата обстановка. Бюра, дъски за съобщения, секции, закачалки, чекмеджета с документация, канцеларски пособия, копирни машини.

— Аха! Знаете ли колко стълби има до втория етаж?

— Не.

— Навярно не знаете и друго: не ни достига персонал и ще пропилеем половината си работен ден, ако всеки път изкачваме по три етажа, за да направим фотокопие за архива. Да не би да предпочитате, вместо да си вършим работата, по улиците да се разхождат убийци?

Стусгор понечи да възрази, но Карл го спря с вдигната ръка:

— Къде е този азбест, за който говорите?

Мъжът смръщи вежди.

— Нямам намерение да влизам в обяснителен режим. Установихме категорично замърсяване с азбест, а азбестът е канцерогенен. Не можете просто да го забършете с парцал.

— Ти присъства ли по време на инспекцията, Росе?

— Намериха някакъв прах ей там — тя посочи надолу по коридора.

— АСАД! — извика гръмко Карл и санитарният инспектор се отдръпна крачка назад.

— Ела да ми покажеш, Росе — подкани я той, докато чакаха сириецът да се появи. — Последвай ни, Асад. Вземи кофата, парцала и хубавите си зелени ръкавици. Имаме бойна задача.

Изминаха петнайсет крачки по коридора и Росе посочи бял слой между черните си ботуши.

— Ето!

Санитарният инспектор се възпротиви и се опита да обясни, че начинанието им е безсмислено. С един парцал нямало да отстранят замърсяването, а здравият разум и наредбите повелявали отровата да се третира по начин, установен от закона.

Карл подмина забележките му абсолютно равнодушно. Обърна се към Асад:

— Почисти тази гадост и извикай дърводелец да скове преграда, която да отдели от нашето хранилище зоната, замърсена според „Трудова безопасност“. Не искаме да дишаме отрови, нали?

Асад поклати бавно глава.

— Как го каза? Хран…??

— Хващай парцала. Човекът бърза.

Инспекторът прониза Карл със злобен поглед.

— Ще се свържем отново с вас — обеща той и тръгна по коридора, стиснал здраво куфарчето си под мишница.

„Ще се свържете! — ехидно повтори наум Карл. — Мечтай си…“

 

 

— А сега ми обясни какъв е смисълът следствените материали да висят налепени по стената, Асад. За твое добро се моля да са копия.

— Копия ли? Ако ти трябват копия, ще ги сваля, Карл, и ще ги преснема по колкото пъти искаш.

Карл си пое дълбоко дъх.

— Да не намекваш, че сте проснали на стената оригиналните дела?

— Подредили сме ги по моя система, Карл. Само кажи, ако не ти харесва. Не се притеснявай. Няма да се обидя.

Карл се отдръпна.

— Да се обидиш?

Беше отсъствал едва четиринайсет дни, а колегите му вече бяха получили психически изкривявания от количеството вдишан азбест.

— Виж, Карл — сияещ от въодушевление, Асад протегна към него две ролки с връвчици.

— И какво толкова да гледам? Гепил си една ролка със синя и втора с червена връв. Тъкмо за Коледа ще опаковаш с тях подаръците. Но дотогава остават още девет месеца.

Асад го тупна по рамото.

— Ха-ха. Ще умра от смях! Ето го онзи Карл, когото познавам.

Карл поклати глава. Мисълта колко време му остава до пенсия съвсем го сломи.

— Погледни — Асад разви синята връв, откъсна две парчета тиксо, залепи с него единия край на връвта върху дело от шейсетте, прокара връвта през няколко други дела, преряза я и залепи свободния й край върху дело от осемдесетте. — Идеята си я бива, нали?

Карл сключи пръсти на тила си, сякаш се боеше, че ако не я придържа, главата му ще падне.

— Истински шедьовър, Асад. Анди Уорхол^[3] не е живял напразно.

— Този пък кой е?

— Какво всъщност правиш, Асад? Опитваш се да прокараш паралели между два случая ли?

— Ако наистина бяха свързани, връзката щеше да личи веднага. — Той посочи отново синята връв и щракна с пръсти. — Синята лента ще обозначава само предположението ни за делата.

— Аха! — Карл си пое дълбоко дъх. — Досещам се за какво служи червената.

— Именно! Когато сме сигурни, че делата наистина имат нещо общо, използваме нея. Практична система, нали?

Карл отново вдиша дълбоко.

— Да, Асад. Но в нашия случай делата нямат нищо общо помежду си и е по-удобно да са върху бюрото ми, за да ги преглеждам.

Карл не бе поискал одобрение, но въпреки това го получи:

— Правилно, шефе. — Асад се олюля върху износените си обувки „Еко“. — След десет минути започвам да ги преснимам. Ще ти дам оригиналите, а ще окача копията.

 

 

Маркус Якобсен изглеждаше силно състарен. Напоследък беше затънал в работа до гуша. Гангстерски войни и престрелки в Ньоребру и околностите, наред с няколко ужасяващи пожара. Умишлени палежи, причинили огромни икономически загуби и — уви — човешки жертви. Избухваха нощем. През последната седмица на началника му се събираха не повече от три часа сън на денонощие. Карл съжали видимо изтормозения Маркус и реши да се покаже отзивчив.

— Какво става, шефе? Защо ме караш да изкачвам три етажа?

Маркус попипа омачканата кутия цигари. Горкичкият, така и не се научи да се справя с тютюневата абстиненция.

— Отлично знам, че не сме ви отпуснати достатъчно място на етажа, Карл, но по устав нямам право да ви държа в подземието. А сега от „Трудова безопасност“ ми звънят да се оплачат, че саботираш постановленията им.

— Всичко е под контрол, Маркус. Ще поставим преграда в коридора. Така ще изолираме отровата.

Кръговете под очите на Маркус се вдълбаха още по-навътре.

— Точно такива глупости никак не ми се слушат, Карл. Ти, Росе и Асад ще се върнете на етажа. Нямам нерви за повече разправии с „Трудова безопасност“. Струпаха ми се достатъчно грижи. Знаеш на какъв огън се пека в момента. Само погледни — Маркус посочи новия си малък плазмен екран на стената.

ТВ2 излъчваха обзор на последиците от гангстерската война. Близките на една от жертвите искаха да организират траурно шествие през центъра на Копенхаген и това наля допълнително масло в огъня на общественото недоволство. Полицията да открие виновните и да сложи край на безумието по улиците, негодуваха хората.

Притискаха Маркус Якобсен от всички страни.

— Преместим ли се тук, значи веднага да се закрие специалният отдел „Q“.

— Не ме предизвиквай, Карл.

— А ти ще се сбогуваш с осем милиона от бюджета. Нали на толкова възлиза отпусканата ежегодно държавна субсидия за специалния отдел „Q“? Осем милиона! Толкова пари за бензин за една служебна таратайка и за три заплати? Осем милиона! Хубаво го пресметни.

Началникът на отдел „Убийства“ въздъхна. Намираше се в патова ситуация. Без субсидията в бюджета на другите отдели щеше да зейне дупка от пет милиона. Именно по тази причина се налагаше да прибягва до находчиво преразпределение на средствата. Придържаше се към принципа, върху който се основаваше наредбата за изравняването на доходите на общините в Дания. Един вид законен грабеж.

— Ще съм ти благодарен, ако ми предложиш решение — въздъхна началникът.

— Какво работно място си ни предвидил на втория етаж? В тоалетните? Или ще седим на перваза както Асад вчера? Да не би пък да ни приютиш в кабинета си?

— В коридора е свободно. — Виждаше се, че Маркус Якобсен изпитва ужасно неудобство. — Ще намерим подходящо място. Действа се по въпроса.

— Добро решение. Така да бъде. Но искаме три нови бюра.

Карл стана и му протегна ръка да скрепят споразумението.

Маркус Якобсен се поотдръпна.

— Чакай малко. Надушвам уловка.

— Уловка ли? Тъкмо ще си имате три допълнителни бюра, а когато от „Трудова безопасност“ цъфнат на проверка, ще изпратя Росе да краси празните столове.

— Това няма да ни се размине току-така, Карл — предупреди Маркус Якобсен, но в крайна сметка отстъпи. — Но времето ще покаже, както казва майка ми. Седни за минутка, Карл, искам да погледнеш нещо. Спомняш ли си, че преди три-четири години от шотландската полиция ни помолиха за съдействие?

Карл кимна колебливо. Сега какво? В специалния отдел „Q“ ще писнат шотландски гайди и ще замирише на хагис^[4]? Без мен, зарече се Карл. Не стига че в отдела се мъкнат норвежци, ами сега и „полички“!

— Изпратихме им ДНК проба от техен сънародник, прибран в следствения арест. Тогава Бак разследваше случая. Благодарение на пробата успяха да разкрият убийство. Сега пак се нуждаят от съдействие. Гилиъм Дъглас, криминален експерт от Единбург, ни е изпратил това. Вътре има писмо. Колегите са го открили в бутилка. Консултирали се със специалист филолог и той установил, че писмото е на датски. — Маркус вдигна кафяв кашон от пода. — Ако откриете нещо, уведомете своевременно шотландските колеги. Твой е, Карл.

Връчи му кашона и му даде знак да се омита от кабинета.

— И какво да го правя? — слиса се Карл. — Защо не потърсиш помощ от Датските пощенски служби?

— Много умно, Карл — усмихна се Маркус. — Както ти е добре известно, пощенските служби не разбулват мистерии, а ги създават.

— Затрупани сме с работа — възнегодува Карл.

— Не се съмнявам. Все пак му хвърли едно око, не ще кой знае колко време. Пък и покрива всички критерии да попадне в специалния отдел „Q“: случаят е стар, не е разкрит и никой не го иска.

„Поредният ангажимент, който ще ми попречи да си изтегна краката върху бюрото“ — помисли си Карл и докато слизаше по стълбите, се опита да прецени колко ли тежи кашонът.

Ангажиментът си е ангажимент, но…

… една кратка дрямка едва ли ще хвърли сянка върху шотландско-датската дружба.

 

 

— Утре ще приключа. Росе ми помага — поясни Асад, докато се чудеше в коя купчина от Карловата стройна система е било разпределено първоначално делото, което държеше в момента.

Карл изръмжа. Пратката от Шотландия стоеше върху бюрото пред него. Лошите му предчувствия обикновено се оправдаваха, а аурата около кашона с печата на митническите власти определено не му вдъхваше оптимизъм.

— Нов случай ли? — полюбопитства Асад и очите му мигом се приковаха в кафявия паралелепипед. — Кой го е отворил?

Карл посочи с палец нагоре.

— Росе, ще дойдеш ли за момент? — извика Карл към коридора.

Минаха пет минути, преди тя да се появи. С това нарочно забавяне подчертаваше, че никой не може да й нарежда какво да прави и — още по-важно — кога. С времето човек свикваше с обноските й.

— Какво ще кажеш да поемеш първия си самостоятелен случай, Росе?

С блага усмивка Карл плъзна кашона към нея. Не виждаше очите й под пънкарския черен бретон, но едва ли излъчваха задоволство.

— Сто процента е свързан с детско порно или трафик на хора, нали, Карл? Случай, с който не ти се занимава. Не, мерси! Ако нямаш енергия да се захващаш с него, накарай нашия симпатичен камилар да ти свърши черната работа. Аз съм си запланувала друго.

Карл се усмихна. Този път Росе не изруга нито веднъж и дори не ритна рамката на вратата. В нейния маниер това означаваше почти добро настроение. Карл побутна кашона малко по-напред.

— Вътре има писмо, престояло в бутилка. Още не съм го отворил. Искаш ли да го разопаковаме заедно?

Тя сбърчи нос. Беше пропита от скептичност до мозъка на костите.

Карл разтвори капаците на кашона, разбута стиропорните уплътнители, извади картонена папка и я постави върху бюрото. После разрови уплътнителите и откри найлонов плик.

— Какво има вътре? — поинтересува се Росе.

— Парчетата от бутилката, предполагам.

— Счупили ли са я?

— Не, само са я разглобили. В папката има указания как да я сглобим, фасулска работа за толкова сръчна жена като теб.

Тя му се изплези и претегли плика в ръка.

— Не е особено тежък. Колко голяма е била тази бутилка?

Карл плъзна папката с материалите към нея.

— Прочети.

Без да побутне кашона, Росе излезе и се отдалечи по коридора. Най-сетне спокойствие. След един час работният ден приключваше, Карл щеше да вземе влака до Алерьо, да купи бутилка уиски, да налее в чаша със сламка за Харди и в чаша с кубчета лед за себе си. Добре щяха да разпуснат тази вечер…

Карл затвори очи. Само след десет секунди Асад цъфна пред него.

— Открих нещо, Карл. Ела да ти покажа. На стената е.

„С вестибуларния апарат явно се случва нещо, когато се откъснеш дори за броени секунди от околния свят“, установи Карл. Опря се замаян на стената в коридора. Асад гордо посочи едно от закачените там дела.

Карл с мъка се върна към действителността.

— Повтори последното, Асад. Нещо се отнесох.

— Попитах те дали не смяташ, че началникът на отдел „Убийства“ трябва да обърне внимание на този случай, защото в Копенхаген продължават да избухват пожари.

Карл се увери, че краката му няма да го предадат, и се приближи до мястото, където бе забит показалецът на Асад. Случаят датираше отпреди четиринайсет години. На пепелище в района на езерото Дамхус беше открит труп и разследващите подозираха умишлен палеж с цел убийство. Тялото беше толкова силно овъглено, че експертите не бяха успели да определят нито часа на смъртта, нито пола на мъртвеца, нито да изземат проба за ДНК. А понеже в полицията не бяха постъпили данни за изчезнали лица, детективската работа се бе усложнила допълнително. Накрая свалиха делото в архив. Карл помнеше отлично случая. Тогава разследването водеше Антонсен.

— Защо смяташ, че този случай е свързан с пожарите, които върлуват в момента, Асад?

— Върлуват?!

— Със зачестилите напоследък палежи — опрости изказа си Карл.

— Заради това! — Асад посочи снимка в близък план на останките от скелета. — Виж как тази вдлъбнатина опасва цялото кокалче на малкия му пръст. Тук пише нещо по въпроса — Асад свали от стената прозрачен джоб и извади протокола от огледа. — Ето. „Следа като от дългогодишно носен пръстен.“ Около целия пръст.

— И?

— На малкия пръст, Карл!

— Е, и?

— Докато бях няколко дни горе в отдел „А“, чух, че малкият пръст на жертвата от първия пожар липсвал изцяло.

— Добре. Нарича се още „кутре“, Асад.

— Около кутрето на жертвата при втория пожар пък забелязали вдлъбнатина. Както и тук.

Карл усети как веждите му се повдигат.

— Съветвам те да се качиш на втория етаж и да повториш пред Маркус Якобсен същото обяснение.

Асад се ухили до уши.

— Изобщо нямаше да го забележа, ако снимката не висеше точно на височината на носа ми. Голям късмет, а?

 

 

Новото работно задание пропука непроницаемата броня на Росе от пънкарски черна арогантност. За пръв път, вместо да шляпне документа върху бюрото на Карл, тя първо отмести пепелника и чак тогава постави плика с внимателна почти благоговейно движение.

— Не се чете почти нищо — докладва тя. — Явно е написано с кръв, а кръвта се е смесила с влагата и е попила в хартията. За капак буквите са изписани много нечетливо. Едва се разбира най-горната. Виж, тя поне е що-годе четлива. HJÆLP.

Карл се наведе неохотно напред и огледа остатъците от главните печатни букви: HJÆLP. ПОМОЩ. Някога бялата хартия бе покафеняла и на места опърпана. Вероятно дребни парченца се бяха отронили, когато са разгънали писмото след морското му пътешествие.

— На какви анализи е било подложено? Пише ли нещо по въпроса? Къде е открито? И кога?

— По крайбрежието на Оркнейските острови. Заседнало в рибарска мрежа. През 2002 година — по данни от Шотландия.

— През 2002-ра?! Определено не са бързали да го предадат на властите.

— Забравили са го до някакъв прозорец. Вероятно затова се е образувал толкова много конденз. Било е изложено на пряка слънчева светлина.

— Проклети пияндета — изруга Карл.

— Приложили са почти неизползваем ДНК профил. И няколко ултравиолетови снимки. Постарали са се да съхранят писмото непокътнато. Виж! Изпращат примерна възстановка на думите. Сносен опит.

Карл погледна фотокопието и съжали за изречените обидни квалификации по адрес на шотландците. При съпоставка на оригинала на писмото с обработения вариант, придружен с опит за възстановяване на съдържанието, личеше колко впечатляваща работа са свършили.

Карл плъзна поглед по писмото. Навярно от незапомнени времена хората са се вдъхновявали от идеята за писмо в бутилка, което да бъде уловено и прочетено в другия край на Земята, защото им откриваше перспективи за нови и неочаквани приключения.

Това писмо обаче имаше друго предназначение, усещаше инстинктивно Карл. Беше пуснато по вода по сериозни причини. Тук не ставаше въпрос за хлапашки авантюризъм, за скаути, предприели вълнуваща експедиция. Писмото не беше създадено сред хармония и под безоблачно небе. Това писмо представляваше точно това, за което се представяше.

Отчаян зов за помощ.

Пета глава

С излизането от дома им той загърби всекидневието си. Подкара към самотната селска къща на двайсет километра от Роскиле. Намираше се приблизително по средата между къщата им и вилата до фиорда. Изкара минивана от гаража на заден и прибра вътре мерцедеса. Заключи портата, взе си бърз душ, боядиса си косата, преоблече се, застана пред огледалото и се приготви за десетина минути. Намери необходимото в шкафовете и се качи в светлосиньото пежо „Партнър“, което използваше по време на „командировките“ си. Миниванът изглеждаше съвсем обикновен — нито прекалено голям, нито твърде малък. Регистрационният номер на табелата беше зацапан точно толкова, колкото да не се чете. Анонимно превозно средство, регистрирано на името, което с оглед на поставената цел той си присвои след покупката на селската къща.

Предварително се беше подковал желязно. С няколко обстойни проверки в интернет и в обществените регистри, където проникваше със специални тънкости, усвоени през годините, си набави нужните сведения за потенциалните жертви. Носеше достатъчно пари в брой. На бензиностанциите и пунктовете за пътни такси плащаше с банкноти със среден номинал, избягваше да обръща лице към камерите, гледаше да не се набива на очи.

Този път щеше да се развихри из Средна Ютландия. Тук религиозните секти попадаха на благодатна почва, а от последния му удар по тукашните земи изминаха две години. Можеше да се каже, че той сее смърт крайно предпазливо.

Беше сондирал предварително терена, но не се беше застоявал по-дълго от два последователни дни. Първия път отседна при жена от Хадерслеу, а втория — пак при жена — в селцето Льоне. Рискът някой от Вибор да го разпознае клонеше към нула.

Имаше избор между пет семейства. Две принадлежаха към „Свидетелите на Йехова“, едно — към евангелистите, едно — към „Пазители на греха“ и едно — към Църквата на Божията майка. Понастоящем най-приемлив му се струваше последният вариант.

Пристигна във Вибор около осем вечерта — твърде рано за намеренията му, особено в град от такъв мащаб, но човек никога не знае откъде ще му излезе късметът.

Жени, подходящи за негови хазяйки, търсеше в заведения, подбирани по едни и същи критерии. Държеше да не са прекалено малки, да не се намират в райони, където всички се познават, да не са окупирани от редовни клиенти и да се ползват с достатъчно добро име, за да привлекат самотни жени с известна класа на възраст между трийсет и пет и петдесет и пет.

Първото заведение от обиколката му беше „Юлес бар“. Стори му се твърде тясно и мрачно, с натрапчиво много капаци от бирени бурета по стените и със съмнително изобилие от игрални автомати. Следващото заведение му допадна повече. Малък дансинг, достатъчно разнородна клиентела. Плановете му обаче развали един педал, който веднага се намърда на милиметри от стола му. Съобрази, че ако си набележи жена тук, злопаметният му ухажор ще го запомни, дори да получи съвсем учтив отказ. А този вариант не работеше в полза на целите му.

Чак на петия опит откри каквото търсеше. Дори табелите над бара потвърждаваха удачния избор. „Тихите води са най-дълбоки“, „Където и да ходиш, в «Терминала» е най-добре“ и най-вече „Тук предлагаме най-хубавите гърди в града“ задаваха нужния тон.

Заведението на улица „Гробарска“ затваряше в единайсет, но хората се намираха в приповдигнато настроение, развеселени от бирата „Ханкок Хьойкер“ и ритмите на местен рок. Сред такава клиентела щеше да си намери плячка, преди барът да хлопне кепенците.

 

 

Набеляза си жена на средна възраст до входа към игралната зала. Още с влизането тя привлече вниманието му: размахваше ръце в самотен танц. Хубавица. Не приличаше на лесна, а на класна дама, която си търси партньор за сериозна връзка. Мъж, до когото да се буди до края на живота си. Очевидно изобщо не очакваше да го намери тук. Просто беше излязла с приятелки след напрегнат работен ден. Точно такава жена търсеше.

Две от закръглените й колежки се кискаха в кабината за пушене, а другите се бяха пръснали по масите. Явно от известно време компанията беше на градус. Прецени, че след няколко часа никой от присъстващите няма да го помни.

След петминутен зрителен контакт я покани на танц. Не беше пила много. Добър знак.

— Не си тукашен, казваш — тя прикова очи във веждите му. — Какво те води във Вибор?

От нея се носеше приятен аромат. Гледаше го, без да отмества очи. Личеше какъв отговор иска да получи: че често идва в града. Че Вибор му харесва. Че е с висше образование и не е обвързан. И той й наговори всички тези лъжи. Тихо, спокойно, както се очаква от истински джентълмен. Беше готов да каже каквото и да е, само и само да постигне целта си.

Два часа по-късно лежаха в леглото й. Тя — повече от задоволена, той — убеден, че си е намерил квартира за идните две седмици, без да му задават въпроси, освен обичайните: дали наистина я харесва и дали има сериозни намерения към нея.

Внимаваше да не завиши прекалено очакванията й. Преструваше се на стеснителен, за да не събуди впоследствие съмненията й с уклончивите си отговори.

В пет и половина на следващата сутрин той стана в обичайния час, приготви се, поразрови се дискретно из вещите й и разбра доста неща за нея, преди тя да се протегне в леглото. Оказа се разведена. Работеше на прилична административна длъжност, която явно изсмукваше всичките й сили. Петдесет и две годишна, бе стигнала онзи етап в живота си, когато беше готова да се впусне в авантюри.

Преди да й поднесе кафе и препечена филийка в леглото, той повдигна леко щорите, та тя да види усмивката и свежия му вид.

Тя закуси и се сгуши в него. Разнежена, с по-дълбоки трапчинки. Погали го по бузата и понечи да целуне белега му, но той хвана брадичката й и я попита:

— Какво ще кажеш да се настаня на хотел и да се видим пак довечера?

Отговорът беше предсказуем. Тя се притисна гальовно към него и му каза къде държи ключа. После той се изниза от квартала с еднофамилни къщи.

Набелязаното семейство имаше възможност да плати бързо откупа от един милион, който той обикновено искаше. Навярно щеше да се наложи да се разделят и с няколко акции. Моментът действително не беше никак подходящ за продажба на ценни книжа, ала семейството беше финансово обезпечено. Повсеместната криза влоши условията за печалба от престъпни схеми, но ако подбираш жертвите си старателно, все ще намериш начин. Прецени, че това семейство притежава и икономически потенциал, и готовност да удовлетвори исканията му, при това съвсем дискретно.

От наблюденията си бе опознал семейството добре. Беше посетил няколко религиозни сбирки и след литургиите бе разговарял с родителите. Знаеше от колко години са членове на сектата, как са натрупали капитала си, колко деца имат, как се казват и в общи линии беше осведомен и как прекарват деня си.

Домът им се намираше в покрайнините на Фредериксун. Пет деца на възраст между десет и осемнайсет години. И петте живееха при родителите си и бяха активни последователи на Църквата на Божията майка. Двете най-големи учеха във Виборската гимназия, а другите три — надомно. Преподаваше им майка им, към четирийсет и пет годишна бивша учителка. Поради липса на друго занимание, с което да осмисли живота си, тя се бе обрекла на Бог. В този дом командваше тя. Строяваше редиците и подхранваше религиозния дух. Съпругът й, по-възрастен с двайсет години, беше един от най-проспериращите бизнесмени в областта. Макар че даряваше безвъзмездно половината от приходите си на Църквата, както повеляваха догмите на сектата, му оставаше повече от достатъчно. Агроцентрове като неговия никога не остават без клиенти.

Зърното зрее, дори банките да закъсат.

Единствената потенциална пречка в това семейство се явяваше вторият им син, иначе изключително подходящ кандидат за замисъла му. Беше започнал да тренира карате. Не че мъжът се чувстваше застрашен от някакъв си сополанко, но имаше опасност начинаещият каратист да усложни задачата му в неподходящ момент.

А когато стане напечено, всичко зависи от избора на подходящ момент. Винаги.

Иначе именно това момче и средната сестра, четвърта по възраст, притежаваха нужните предпоставки, обуславящи успеха на плана му. Бяха предприемчиви, най-красивите от цялата челяд и задаваха тона в семейството. Сто процента бяха любимците на майка си. Посещаваха редовно църковните служби, но носеха непокорството в душите си. От онези последователи, които или ще станат духовни водачи в сектата, или ще ги отлъчат. Вярващи, но и жизнелюбци. Идеалната комбинация.

Горе-долу такъв беше някога и самият той.

 

 

Паркира минивана на разстояние между дърветата и дълго наблюдава през бинокъл децата, които майката обучаваше вкъщи. Те излизаха през междучасията и си играеха в градината до фермата. Набелязаното момиче непрекъснато ходеше до едно място под дърветата и явно правеше нещо там. Нещо, което да остане скрито от другите. Коленичила, дълго чоплеше в пръстта. Поредният знак, че той е направил най-точния избор.

„Майка й и Църквата на Божията майка не биха одобрили заниманието й“ — предположи той и кимна. Бог подлага на изпитание най-добрите овци в стадото си и невръстната Магдалена, едва дванайсетгодишна, се явяваше поредното потвърждение на тази максима.

Поседя още два часа в минивана. Оглеждаше фермата, разположена на самия завой за Стангхе’е. През бинокъла забеляза, че в поведението на момичето се обособява определен модел. Във всяко междучасие тя се уединяваше на тайното си място, а когато майката ги викаше за следващия час, малката старателно потулваше заниманието си.

Момиче в юношеска възраст, чието семейство се кълне в Църквата на Божията майка и всичките й догми, определено трябва да внимава.

Танци, музика, печатни издания извън литературата на сектата, спиртни напитки, контакти с хора извън лоното на Църквата, домашни любимци, телевизия, интернет — всичко това попадаше под строга забрана, а при неподчинение се налагаше сурово наказание: отлъчване от семейството и религиозната общност.

Той потегли, преди двете големи момчета да се приберат от училище. Имаше доброто предчувствие, че се е насочил към идеалното семейство. Сега щеше да прегледа счетоводството и данъчните декларации на мъжа, а на следващата сутрин пак щеше да дойде тук, за да събере още впечатления от поведението на децата.

Още малко и връщане назад вече нямаше да има. Това му носеше удовлетворение.

 

 

Жената, приютила го в дома си, се казваше Исабел, но освен името у нея нямаше нищо екзотично. Върху библиотеката й се мъдреха шведски кримки, сред компактдисковете й — Ане Линет^[5]. Жена като нея никога не би се отклонила от отъпкания път.

Той си погледна часовника. След половин час я очакваше да се прибере. Имаше достатъчно време да провери дали тя не крие неприятни изненади. Седна зад бюрото й, включи лаптопа и изръмжа недоволно, защото системата му поиска парола. Изпробва шест-седем често срещани варианти, после повдигна подложката за писане и намери листче с паролите й за достъп до профилите й в сайтове за запознанства, до регистрацията й в сайтове за интернет банкиране и до имейл адреса й. Познаваше психиката на жени като Исабел. Те избират за парола рождени дати, имена на деца или кучета, телефонни номера или просто числова редица, най-често низходяща, или — ако предпочетат малко по-сложна комбинация — непременно си я записват някъде. А листчетата с паролите в много редки случаи отстоят на повече от половин метър от клавиатурата. Всяко ставане от стола би нарушило удобството.

Влезе в профила й в сайта за запознанства и установи със задоволство, че той олицетворява идеала й за мъж. Е, той беше с няколко години по-млад от целевия й тип, но коя жена би имала нещо против?

Прегледа списъка с адреси в Outlook. Един от тях се повтаряше многократно. Някой си Карстен Йонсон. Вероятно брат, вероятно бивш съпруг. Това нямаше значение. По-важното беше, че имейл адресът му завършваше с politi.dk.

„По дяволите“ — ядоса се той. В пристъп на ярост ще внимава и вместо да й посегне, ще започне да я засипва с обиди или да хвърля мръсни дрехи из стаята, защото в профила си в интернет тя споменаваше, че такива неща й действат като афродизиак.

Извади флашката си „BlueTinum“ и я пъхна в USB порта. Скайп, слушалки, телефонен указател — всичко в едно. Набра номера на съпругата си.

По това време тя излизаше да пазарува. Винаги спазваше часа. Щеше да й заръча да купи бутилка шампанско и да го изстуди.

След десетия сигнал за свободна линия той смръщи вежди. За пръв път се случваше да не вдигне. Мобилният телефон беше онази вещ, с която съпругата му никога не се разделяше.

Набра я пак. Отново без резултат.

Наведе се напред и се вторачи в клавиатурата, докато усещаше как лицето му се сгорещява.

Дано да има подходящо оправдание за поведението си. Ако тя разкрие неподозирани черти от характера си, ще го принуди и той да й покаже другото си аз.

А то никак, ама никак нямаше да й хареса.

Шеста глава

— В интерес на истината забелязаното от Асад ни подтикна към сериозен размисъл, Карл — призна началникът на „Убийства“, метнал коженото си яке на раменете си.

След десет минути му предстоеше оглед на кървавата локва от снощната престрелка в Северозападния квартал. Карл изобщо не му завиждаше.

— Значи и ти като Асад смяташ, че между пожарите има връзка?

— Еднаква вдлъбнатина в костта на кутрето на жертвите в два от три пожара. Това определено не е случайно. Ще изчакаме заключението на съдебните лекари. В момента извършват повторна аутопсия. Но моят нюх… — потупа носа си; малко носове се бяха ровили из толкова много гнили случаи.

Асад и Якобсен сигурно бяха прави. Между пожарите имаше връзка. Карл сам го усещаше.

— В такъв случай, предполагам, поемате и случая от езерото Дамхус — Карл се опитваше да придаде тежест на гласа си. Преди десет сутринта това се оказваше почти невъзможно.

— Засега да. Засега.

Карл кимна. Слезе в подземието и отбеляза стария случай с пожарите като разкрит.

Какво ли не правеше, само и само да разкраси статистиката в полза на специалния отдел „Q“!

 

 

— Ела, Карл. Росе иска да ти покаже нещо! — Гласът на Асад отекна, все едно в коридора имаше нашествие на маймуни викачи от Борнео.

Асад определено не страдаше от ларингит.

Посрещна Карл ухилен и с тесте листове в ръка. Доколкото Карл успя да види, не бяха досиета, а увеличени копия на фрагменти от нещо, което човек при най-добро желание би нарекъл „неясно“.

— Виж какво е открила.

Асад посочи преградната стена, поставена от дърводелеца, за да предпазва от ронещия се азбест, или по-скоро мястото, където се очакваше да се вижда стена. Защото в действителност и стената, и вратата в нея бяха покрити с налепени върху тях фотокопия и образуваха цялост. Ако някой искаше да мине оттам, му трябваше ножица.

От разстояние десетина метра се виждаше, че колажът представлява уголемено копие на писмото от бутилката.

Надписът „ПОМОЩ“ пресичаше коридора.

— Общо шейсет и четири листа. В момента държа последните пет. Двеста и осемдесет на височина и седемдесет на ширина. Невероятно, нали? Росе е голяма работа, а?

Карл се приближи с няколко метра, докато Росе, с вирнат задник, залепяше в ъгъла копията, донесени от Асад.

Карл огледа първо дупето й, после творбата. Силното увеличение имаше и плюсове, и минуси. Личеше от пръв поглед. Участъците, където размитите букви бяха попили в хартията, изглеждаха още по-неясни, но на други места, досега съвсем непонятни, криви букви, които шотландските реставратори напразно се бяха опитвали да възстановят, бяха придобили четлив вид.

Общо взето излизаше, че в резултат от усилията на Росе и Асад се сдобиха с още най-малко двайсет букви от тайнственото послание.

Росе се обърна за секунда към Карл, пренебрегна опита му да й махне за поздрав и премести подвижната стълба в средата на коридора.

— Качвай се, Асад, а аз ще ти диктувам къде да поставяш точки, ясно?

Росе избута Карл и се настани на неговото място.

— Не натискай твърде силно, Асад. Нали после може да се наложи да ги трием.

Той кимна и вдигна молива, готов за работа.

— Започваме под „ПОМОЩ“. Май виждам една буква. Ти как мислиш?

Асад и Карл погледнаха петното с форма на сиво-черен пересто-купест облак пред сравнително ясната буква „а“. Асад кимна и постави точка върху петното.

Карл се поотдръпна. Росе имаше право. Под най-горната дума, ПОМОЩ, наистина се виждаше неясно петно. Морската вода и кондензът си бяха свършили работата. Написаната с кръв буква отдавна се беше размила и попила в хартиената маса. Да можеха да отгатнат коя е!

Карл наблюдаваше мълчаливо как Росе командва Асад. Начинанието на двамата му помощници му се струваше предварително обречено на провал. Какво щяха да постигнат в крайна сметка? Часове наред щяха да се лутат в догадки. И с каква цел? Нищо чудно бутилката да е престояла във водата няколко десетилетия. Все още не бяха изключили вероятността да се касае за хлапашка шега. Буквите изглеждаха толкова нескопосно изписани, сякаш от ръката на дете. Скаутски лагер. Някой си порязва пръста. И ето ти сценарий. Дали?

— Честно да ти кажа, Росе, май трябва да изоставим тази история — предпазливо подхвана той. — Чакат ни куп други дела.

Думите му предизвикаха повече от красноречива реакция. Цялото й тяло се разтрепери. Гърбът се превърна в тресящо се желе. Ако човек не я познаваше, би помислил, че ей сега ще избухне в смях. Ала Карл я познаваше добре и затова предвидливо се отдръпна — само крачка назад, но достатъчно да се предпази от експлозивната тирада ругатни и от пороищата хвърчаща слюнка.

Росе очевидно негодуваше от намесата му. Не беше нужно да си гений, за да стоплиш.

Карл кимна. Наистина бяха затрупани с книжа. Сещаше се за няколко много важни папки, които, разгънати по подходящия начин, щяха да покрият отлично лицето му, докато той наваксва системното си недоспиване. А през това време нека двамата му сътрудници си играят на скаути.

Росе веднага забеляза малодушното му отстъпление, извърна се бавно и прикова в него зениците си, прицелващи се с максимална точност.

— Добра идея, Росе. Отлична — побърза да я похвали той, но тя не се трогна от ласкателството.

— Ще ти дам две възможности, Карл — просъска тя, докато Асад въртеше предупредително очи на стълбата. — Или ще се затвориш устата, или си тръгвам. Ще изпратя близначката ми да ме замести. И знаеш ли какво ще стане тогава?

Карл поклати безмълвно глава. Не беше сигурен дали изобщо иска да разбира.

— Какво? Ще се домъкне с три деца, четири котки, четирима наематели и съпруга си, пълен развейпрах? И кабинетът ти ще се превърне в дядовата ръкавичка. Познах ли? — попита Карл.

Росе сложи юмруци на кръста си и се наведе към него.

— Не знам кой ти е втълпил такива нелепици. Юрса живее при мен и няма нито котки, нито наематели.

„Глупак!“ — святкаше от очертаните й с черен туш очи.

Карл вдигна отбранително ръце пред себе си.

Столът в кабинета му го призоваваше нежно.

 

 

— Каква е тази история със сестра й, Асад? Преди отправяла ли е такива заплахи?

Асад направи няколко пъргави крачки нагоре по стълбите, докато Карл усещаше как краката му се наливат с олово.

— Не го приемай толкова навътре, Карл. Росе прилича на пясък върху гърба на камила. Понякога сърби, попадне ли в дупето, друг път — не. Зависи колко ти е дебела кожата.

Обърна се към Карл и оголи два реда ослепително бели зъби. Явно животът бе принудил Асад да обръгне на всякакви пясъци.

— Споменавала ми е за сестра си. Казва се Юрса. Запомних името й, защото се римува с Ирма. Но май не се разбират много-много — добави Асад.

„Юрса? Нима все още има хора, които се казват така?“ — удиви се Карл. Когато се добра до втория етаж, сърцето му танцуваше фанданго.

— Здравейте, момчета — долетя познат глас иззад бюрото.

Лис се беше върнала на работа. Четирийсетгодишна хубавица, олицетворение на сентенцията „Здрав дух в здраво тяло“. Истински пир за всички сетива — за разлика от госпожа Сьоренсен, която се усмихна мило на Асад и вдигна злобно глава към Карл като раздразнена кобра.

— Лис, похвали се на господин Мьорк колко хубаво сте си прекарали с франк в Щатите — усмивката на проклетата кикимора не предвещаваше нищо добро.

— Друг път — избърза Карл. — Маркус ме чака.

И дръпна Асад за ръкава. Напразно. „За убиване си, Асад!“ — ядосваше се Карл, докато яркочервените устни на сияещата Лис разказваха как по време на едномесечна екскурзия из Съединените щати апатичният й съпруг се превърнал в сексуален звяр в двойното легло на караваната. А Карл с всички сили се мъчеше да се абстрахира от описваните картини, както и от мислите за принудителното си целомъдрие.

„Да вървиш по дяволите, Сьоренсен. И ти, и Асад, и мъжът, който се е уредил с Лис.“ Карл прокле и „Лекари без граници“, които примамиха Мона — епицентъра на страстта му — в тъмна Африка.

— Кога ще се прибере психоложката, Карл? — попита Асад на вратата към залата за инструктаж. — Как й беше фамилията на Мона?

Карл подмина закачливата усмивка на Асад и отвори вратата към кабинета на началника. Вътре се бяха събрали повечето колеги от отдел „А“ и търкаха сънливо очи. След няколко мъчителни дни в общественото тресавище откритието на Асад ги измъкна на сухо.

За десет минути Маркус Якобсен въведе ръководните кадри в новостите по случая. Двамата с Ларс Бьорн преливаха от ентусиазъм. На няколко пъти споменаха името на Асад и на няколко пъти всички погледи се насочиха към доволната физиономия на арабина. По лицата на присъстващите се четеше учудване, че този хигиенист-абориген неочаквано е станал част от разследващия екип.

Никой обаче не възрази, фактите си бяха факти: Асад бе открил връзка между старите и новите пожари и правотата на предположението му се бе потвърдила. Всички трупове, открити сред останките от палежите, имаха вдлъбнатина в кутрето на лявата си ръка. Само при една от жертвите липсваше целият пръст. Оказа се, че патоанатомите са отбелязали тази особеност в докладите си, но досега следователите не са обръщали внимание на общия признак.

Според резултатите от аутопсиите две от жертвите са носели пръстен на кутрето си. Съдебните лекари не смятаха, че вдлъбнатините се дължат на силното нагряване на пръстените вследствие от огъня, а най-вероятно са се образували, защото мъртвите са носели пръстените още от младежките си години. По тази причина украшенията оставили дълбоки следи по костната тъкан. Навярно тези пръстени са част от някаква култура както например някогашния обичай на китайците да бинтоват краката на малките момичета, за да оформят стъпало, красиво според техните естетически разбирания, предположи един от следователите, а друг съзря тайнствен ритуал.

Маркус Якобсен кимна в знак на съгласие. Да, нещо от този род. Самият той не изключваше да се касае за подчертаване на принадлежност към братство или тайна ложа, щом пръстените не са сваляни години наред.

А фактът, че при една от жертвите пръстът напълно липсваше, можеше да се дължи на редица причини; например на трудова злополука.

— Сега трябва само да открием мотива и извършителя — обобщи заместник-началникът Ларс Бьорн.

Почти всички кимнаха, а някои въздъхнаха. Оставаше само да разнищят случая. Нищо работа!

— Специалният отдел „Q“ ще ни уведоми своевременно, ако открие и аналогии с други случаи — заключи Якобсен.

Един от разследващите, явно далеч от този случай, потупа Асад по рамото.

Двамата с Карл излязоха в коридора.

— Е, кажи сега за Мона Ибсен — продължи разпита си любопитното. — Гледай да я убедиш да се прибере по-скоро, че иначе топките ти ще натежат като артилерийски снаряди.

 

 

Долу в подземието всичко си течеше постарому. Росе беше домъкнала табуретка пред уголеменото писмо на стената и се бе замислила толкова дълбоко, че бръчките на челото й личаха и отзад.

Очевидно бе стигнала до задънена улица.

Карл погледна гигантското копие. Задачата определено не беше лесна. В никакъв случай.

Росе беше удебелила надлежно буквите с флумастер: действие със спорна целесъобразност, но избистрящо нейната версия за наличната част от посланието.

С кокетно движение Росе прокара пръстите си — до един изпоцапани с флумастер — през черната си чорлава коса. Е, поне и флумастерът беше черен.

По-късно, вярна на имиджа си, щеше да лакира ноктите си в същата гама.

— Разбираш ли изобщо нещо от написаното? — попита Росе, докато Карл се взираше в писмото.

ПОМОЩ

.а.. …роар. ..уд…..ха

.. .фт….на.. .пи…до..ут.оп…. .

Бал …. — Мъж. .в….18. . …коса

….. … .. ….. … бел… .. .ясното…

к… син ….ван тат.. . …. .. ..зна… — Фр. д. . ….с Б —

плаш. .. с … — ..е.. ..ие —

.р..исн. .ър.. … .ст… .. .ърв. .. …п…. ..

брат.. — патувах.. …..ц.. час. …д. вода.. …тур….

С….. По……те Б… ..е

.рюг.. .. ..а. … …. .. ..

П… ….

Зов за помощ, както вече установиха: някакъв мъж, брат, пътуване. Името в подписа започваше с П. И толкова. Карл се затрудняваше да свърже отделните срички и букви в цялостен смисъл.

Какво се беше случило? Къде, кога и защо?

— Сигурна съм, че това е подателят — Росе посочи с флумастера буквата П най-долу.

Значи все пак не беше съвсем малоумна.

— Освен това съм убедена, че след малкото си име е написал фамилията си, а всяко от имената се състои от по четири букви — добави тя и потупа точките, отбелязани от Асад с молив.

От ноктите й, наклепани с черен флумастер, Карл плъзна поглед към точките върху писмото. Дали пък не беше време да си прегледа очите? Откъде, за бога, Росе вадеше заключението, че всяко от двете имена е четирибуквено? Само защото Асад е отбелязал няколко точки върху петна с неизвестен произход? За Карл този извод съвсем не беше очевиден.

— Сверих с оригинала — допълни Росе. — И се консултирах с шотландския криминален експерт. Мненията ни съвпадат. Две имена от по четири букви.

Карл кимна. Шотландският криминален експерт, каза тя. Ако иска, да се допита и до исландска ясновидка с карирана рокля! В очите на Карл това беше не писмо, а поредица от драскулки.

— Почти убедена съм, че авторът е мъж. Все пак потърсих женски имена с четири букви, започващи с П. В подобна бедствена ситуация едва ли някой би се подписал с галеното си име, затова изключих глезотиите. Ето кои открих: Пака, Пала, Папа, Пеле, Пета, Пили, Пина, Пинг, Пири, Поси, Прие и Прюе. Сред тях няма нито едно датско.

Тя ги изброи на един дъх, без дори да погледне записките си. Тази Росе беше голям образ.

— Какво е това женско име Папа! — засмя се Асад.

Росе сви рамене. Не смяташе да се впуска в разсъждения. Важното беше, че всъщност няма датски женски имена с четири букви. Тоест писмото не го беше писала жена.

Карл погледна Асад. Бръчки, свидетелстващи за усилен размисъл, набраздяваха цялото лице на сириеца. Карл не бе виждал човек, чието вглъбяване в даден въпрос да се изписва толкова изразително върху физиономията му.

— И арабско име не е — заключи Асад. — Не ми хрумва друго, освен Пари, а то е иранско.

— Аха — ъглите на Карловите устни увиснаха. — А иранците в Дания със свещ да ги търсиш! Следователно е мъж и се казва Поул или Паул. Какво облекчение, че го разбрахме! Ще го открием за нула време, фасулска работа!

Бръчките по челото на Асад се вдълбаха още по-навътре.

— Какво общо има фасулът, Карл?

Карл си пое дълбоко въздух. Май скоро трябваше да изпрати помощника си на обучение при бившата си жена. Вига щеше да му вземе акъла с цветистите си фразеологизми.

Карл си погледна часовника.

— Единодушни ли сме, че се казва Поул? Аз ще си почина петнайсетина минути, а като се върна, гледайте да сте открили автора на писмото.

Росе се опита да не обръща внимание на интонацията му, но ноздрите й видимо се разшириха.

— Да, Поул е добро предложение. Или Пиет, Пеер, Петр. Както и Пете, Пиет… Има толкова много възможности, Карл. Живеем в мултиетническо общество и в употреба навлязоха какви ли не непознати доскоро имена: Пако, Паки, Паге, Паси, Педр, Пепе, Пере, Перо, Перу…

— За бога, имай мярка, Росе. Да не си назубрила поименния регистър? И защо включваш Перу? Това е държава, а не име на…

— … Пери, Пинг, Пино…

— Пино? И вината ли намесихме?

— Поне, Пран, Птах, Пири.

— Приключи ли?

Росе не отговори.

Карл отново огледа подписа на стената. Така или иначе, закономерно се налагаше изводът, че името на автора започва с П. Но кой се криеше зад това П? Едва ли Пиет Хайн^[6]. Тогава кой?

— Възможно е да има две малки имена, Росе. Сигурна ли си, че между двете имена няма съединителна чертица? — Карл посочи неясното петно. — Може да е някой Поул-Ерик, Пако-Паки или Пили-Пинг.

Опита се да зарази Росе с усмивката си, но на нея такива не й минаваха. Толкова по-зле за нея.

— Какво ще кажете да оставим това огромно писмо да си виси тук и да се заемем с по-належащи задачи, а Росе да си лакира опропастените нокти изцяло в черно? — предложи Карл. — От време на време, минавайки оттук, пак ще хвърляме по един поглед на писмото. Току-виж ни споходи някое прозрение. Същото като с кръстословицата. При всяко посещение в тоалетната попълваш по няколко квадратчета.

Росе и Асад го погледнаха с вдигнати вежди. Кръстословица в тоалетната? Явно нито тя, нито той прекарваха толкова време на „едното място“.

— Всъщност не ми се струва редно да оставим писмото да виси на тази стена. Оттук минават хора. Част от архива се съхранява зад вратата, нали знаете. Стари случаи, чували ли сте това понятие?

Обърна се и се насочи към удобния стол в кабинета си. Едва направи няколко крачки, и острият като шило глас на Росе го прониза до мозъка на костите:

— Обърни се, Карл.

Завъртя се бавно и видя как тя посочва шедьовъра си.

— Ако смяташ, че ноктите ми са грозни, изобщо няма да ги бутна, разбра ли? Виждаш ли думата най-отгоре?

— Да, Росе. Впрочем от цялото писмо прочитам единствено нея. Ясно е написано „ПОМОЩ“.

Тя протегна изпоцапаните си пръсти предупредително към него.

— Чудесно. Ще крещиш същата дума с цяло гърло, ако преместиш дори един лист от стената, ясно?

Той откъсна поглед от предизвикателните й очи и махна на Асад да го последва.

Май наближаваше мигът да й покаже истинското си аз.

Седма глава

Тя се оглеждаше в огледалото и си мислеше, че заслужава по-добър живот. Прозвищата Прасковена кожа и Спящата красавица на училище „Тюрегу“, измислени й преди години, още важаха. При всяко събличане тя се изненадваше от стегнатото си тяло. Ала се измъчваше, защото единствена тя констатираше, че е красива.

Отчуждението помежду им стана необятно. Той вече изобщо не я забелязваше.

Когато се прибере, ще му заяви, че не желае да я изоставя повече. Нека си намери друга работа. Ще настоява да е в течение на ангажиментите му и да се буди всяка сутрин до него.

Или ще се съобрази с изискванията й, или край.

 

 

В подножието на хълма Тофте някога имаше сметище, ползвано от психиатрична клиника. Преди време разчистиха прогнилите матраци с пълнеж от талаш и ръждясали железни рамки и сега някогашното бунище се бе превърнало в оазис, откъдето се откриваше безбрежна гледка към фиорда, а на мястото на отпадъците бяха изникнали най-луксозните жилища в града.

Тя обожаваше да стои тук и да съзерцава с премрежен поглед яхтеното пристанище и горичките в разноликия син фиорд.

На такова място и в такова състояние човек лесно става уязвим за житейските случайности. Вероятно по тази причина тя се съгласи, когато младият мъж слезе от велосипеда и й предложи да изпият заедно чаша кафе. Той живееше в същия квартал и двамата се поздравяваха при среща в супермаркета. И ето че съдбата пак ги събра.

Тя си погледна часовника. Трябваше да вземе сина си след два часа и разполагаше с достатъчно време. Какво лошо има да изпие чаша кафе?

По този въпрос се лъжеше жестоко.

 

 

Вечерта тя се клатеше напред-назад на стола си като бабичка. Притискаше ръце към гърдите си и се опитваше да успокои мускулните си спазми. Сама не разбираше защо го направи. Къде си изгуби ума? Красавецът сякаш я хипнотизира. Десет минути, след като започнаха разговора, тя си изключи мобилния телефон и започна да му разказва за себе си. Той я слушаше.

— Миа… Колко хубаво име — каза той.

Отдавна не беше чувала някой да изрича името й. Прозвуча й съвсем непривично. Съпругът й не го споменаваше. Никога.

Този мъж се държеше съвсем непринудено. Задаваше й въпроси и отговаряше откровено на нейните питания. Казваше се Кенет и беше военен. Имаше благи очи. Посегна и хвана ръката й на масата под погледите на двайсетина други гости на кафенето. Тя не усети нищо нередно в жеста му. Той притегли нежно ръката й към себе си и я стисна.

Тя не се възпротиви.

След това тича обезумяла до детската ясла, като през цялото време усещаше присъствието му.

А сега нито изминалите часове, нито мракът можеха да нормализират дишането й. Непрекъснато хапеше устните си. Изключеният телефон я гледаше обвинително от дивана. Беше попаднала на самотен остров и на хоризонта не се виждаше спасение. Нямаше към кого да се обърне за съвет. Нямаше от кого да измоли прошка.

Как да продължи напред?

 

 

Осъмна с дрехите, все така объркана. Вчера, докато пи кафе с Кенет, съпругът й бе звънял по мобилния. Току-що разбра. Щеше да й се наложи да обяснява трите пропуснати повиквания. Щеше да й се обади и да я попита защо не е вдигнала и тя се боеше, че колкото и достоверно оправдание да му поднесе, той ще я разобличи. Беше по-умен, по-възрастен и с повече житейски опит от нея. Щеше да прозре лъжата й. Затова сега цялото й тяло трепереше неистово.

Обикновено той звънеше в осем без три — точно преди тя да излезе с Бенямин, да се качи на велосипеда и да подкара. Днес реши да промени графика и да излезе няколко минути по-рано. Щеше да му даде възможност да я попита защо не е вдигнала, но не и възможност да я притиска. Допуснеше ли го, щеше да загази.

Взе сина си на ръце и тъкмо да излезе, телефонът подло завибрира върху масата. Връзката й с външния свят, която винаги се намираше на една ръка разстояние.

— Здравей, скъпи — каза овладяно тя, докато кръвта удряше ожесточено в тъпанчетата.

— Звъних ти няколко пъти. Защо не ми върна обаждането?

— Тъкмо се канех да те набера — изтърси тя. О, не, успя да я притисне още в самото начало.

— Но нали точно по това време излизаш с Бенямин? В момента е осем без една. Познавам те.

Тя затаи дъх и внимателно пусна детето на пода.

— Днес е малко болнав. Нали знаеш, като се появи хрема, не приемат децата в яслата. Май е вдигнал и температура.

Тя си пое бавно дъх, докато всяка фибра в тялото й крещеше за кислород.

— Аха.

Тя не понасяше тези паузи. Дали той очакваше тя да добави още нещо? Беше ли пропуснала да го уведоми за обичайните подробности? Тя се опита да насочи вниманието си другаде. Към гледката пред двойните прозорци. Към поклащащата се градинска порта. Към голите клони. Към хората, тръгнали на работа.

— Не чу ли какво ти казах? Вчера ти звъних няколко пъти.

— А, да. Извинявай, скъпи, просто батерията ми падна. Май скоро трябва да купим нова.

— Във вторник заредих телефона ти.

— Да, знам. Този път обаче се изтощи много бързо. За два дни индикаторът показа нула. Странна работа.

— Значи сега си го заредила сама? Щом вече говорим?

— Да — тя се опита да се засмее безгрижно. Беше й много трудно. — Какво толкова сложно има? Нали толкова пъти съм те виждала как го включваш.

— Не мислех, че знаеш къде е зарядното.

— Знам. — Ръцете й се разтрепериха. След секунда щеше да я попита откъде е взела проклетото зарядно, а тя нямаше представа къде го държи той.

„Мисли! Бързо!“ — пришпорваше се тя наум.

— И… — тя повиши глас: — Не, Бенямин. Не може така!

Тя бутна малкия с крак, за да го накара да изхленчи.

После го изгледа ядосано и пак го ритна.

— Откъде взе зарядно? — попита отново той, но детето се разплака.

— Ще се чуем по-късно. Бенямин се удари — притеснено каза тя, щракна капачето, приклекна и съблече космонавтката на детето.

Целуна го по бузката и му зашепна нежно:

— Няма, няма, Бенямин. Извинявай, миличко. Мама те бутна, без да иска. Да ти дам ли кексче?

Малкият хленчеше, но не се разсърди и кимна с натъжени очи. Тя го залиса с цветна книжка. Съзна мащабите на катастрофата. Цялата площ на къщата възлизаше на триста квадратни метра. Зарядното можеше да се намира в коя да е кухина, където се побира юмрук.

* * *

Час по-късно не остана непроверено чекмедже, мебел или рафт в цялата къща.

Ами ако има само едно зарядно, мина й през ума. И той го е взел със себе си? Тя дори не знаеше дали и неговият мобилен телефон е от същата марка.

Докато със смръщени вежди хранеше малкия, тя стигна до извода, че е точно така: съпругът й е отнесъл единственото им зарядно.

Поклати глава и обра с лъжицата остатъците от пюрето по устните на детето.

Не, не е възможно. Когато си купиш мобилен телефон, в комплекта задължително влиза и зарядно. Ама разбира се. Следователно някъде в къщата — най-вероятно на горния етаж — има кутия с ръководство за употреба, а вероятно и с неизползвано фабрично зарядно.

Погледна стълбите към горния етаж.

Изобщо не влизаше в някои стаи от къщата. Не че той й забраняваше, просто така бяха свикнали. По същия начин той не припарваше до шивашкото й ателие. Всеки си имаше свои интереси, оазиси и самостоятелни занимания. Просто неговите бяха значително по-многобройни.

С детето на ръце тя се качи по стълбите и спря пред вратата на кабинета му. Но ако намери кутията със зарядното в някое от неговите чекмеджета или шкафове, как ще обясни, че най-случайно й е попаднала?

Бутна вратата.

За разлика от нейната стая отсреща неговата беше напълно лишена от енергия. Липсваше онзи нюх към естетиката и артистичната мисъл, който не се поддава на дефиниция, но й беше любим. В неговия кабинет доминираха бежовото и сивото.

Разтвори широко всички вградени шкафове. Вътре нямаше почти нищо. Ако човек дръпне вратичките на нейните шкафове, оттам щяха да изпаднат куп дневници, напоени със сълзи, и предмети със сантиментална стойност.

По неговите рафтове откри само няколко купчини с книги. Специализирана литература. За огнестрелни оръжия, следователски методи и прочее. И няколко справочника за религиозни секти. За Свидетелите на Йехова, за Божиите чеда, за мормоните и за още сума движения, чиито имена дори не беше чувала. „Странно“ — помисли си тя и се надигна на пръсти, за да провери какво стои върху най-горните рафтове.

Почти нищо.

Тя взе детето и започна да дърпа чекмеджетата със свободната си ръка. Освен сиво точило като онова, което баща й използваше за рибарския си нож, нищо не привлече вниманието й. Листове, печати, две кутии с чисто нови дискети, каквито вече никой не използва.

Излезе и затвори вратата. Чувстваше се емоционално изстинала. В момента не познаваше нито себе си, нито мъжа си. Усещането я плашеше със сюрреализма си. За пръв път й се случваше подобно нещо.

Усети как малкият отпусна глава на рамото й. Спокойният му дъх облъхна шията й.

— О, миличко. Заспа ли? — прошепна тя, докато го полагаше в кошарката.

Не биваше да губи контрол. Трябваше да се придържа към всекидневните си задължения.

Обади се в яслата.

— Бенямин има силна хрема и ми е съвестно да го водя. Извинете, че се обаждам толкова късно — механично изреди тя и забрави да благодари, когато пожелаха бързо оздравяване на сина й.

Обърна се към коридора и се вторачи в тясната врата между кабинета на мъжа й и спалнята им. Двамата бяха пренесли там купчина кашони с негови вещи. Една от разликите помежду им беше натрупаният багаж. Тя внесе тук само две-три шкафчета от ИКЕА, които бе държала в общежитието си, а той домъкна всичко, събирано през последните двайсет години — на толкова възлизаше и възрастовата им разлика. Затова обзаведоха стаите с несъвместими мебели и стаичката до кабинета му бе препълнена с кашони, чието съдържание не й беше известно.

Отвори вратата. Гледката я обезкуражи. Ширината възлизаше на не повече от метър и половина. Вътре обаче се побираха четири кашона на ширина и четири на височина. В цялата стая имаше поне петдесет кашона.

„Предимно вещи на моите родители, на бабите и дядовците ми“ — беше обяснил той. Отдавна можеше да поразчисти. Нямаше братя и сестри, чието разрешение да иска.

Огледа грамадата от кашони и се отчая. Струваше й се абсурдно да е скрил тук кутията със зарядното. Тази стая представляваше бастион на неговото минало.

Но кой знае, обнадежди се тя и прикова поглед в няколко палта с големи яки, натрупани на купчина върху кашоните в дъното. Стори й се, че под тях нещо ги надига.

Протегна се над кашоните, но не ги достигна. Покатери се върху картонената планина, приклекна и изпълзя напред. Повдигна палтата и с разочарование установи, че отдолу няма нищо. Неочаквано коляното й пропадна в капака на един от кашоните.

„По дяволите — ядоса се тя. — Сега ще разбере, че съм влизала.“

Оттам се подадоха вестници. Не бяха толкова стари, че да са ги събирали родителите му. Малко се озадачи защо ли съпругът й колекционира такива изрезки. Вероятно интересът му към тази тема отдавна се бе изпарил.

„И слава богу“ — промърмори тя. Защо ще се вълнува от Свидетелите на Йехова?

Прегледа изрезките. Материалите не бяха еднородни. Сред статиите за различни секти откри котировки на акции, борсови анализи, ДНК експертизи и обяви за продажба на вили и хижи на полуостров Хорнсхере отпреди петнайсет години. Тези обяви едва ли му трябваха. Реши някой ден да повдигне въпроса да изпразнят тази стая и да я превърнат в дрешник. Какво по-практично?

Слезе от кашоните, изпълнена с облекчение, защото й хрумна друга идея.

За всеки случай пак огледа обстановката. Вдлъбнатината в кашона не биеше на очи. Той изобщо нямаше да я забележи.

Излезе и затвори вратата.

Хрумна й да купи ново зарядно. Още сега. От парите, които редовно й даваше да пазарува, беше заделила известна сума. Той не знаеше за спестяванията й. Ще отиде с велосипеда до магазин „Сонофон“ на улица „Алге’е“ и ще си купи нужното устройство. А като се прибере, ще го натърка в пясъчника на Бенямин, за да изглежда одраскано, ще го сложи в кошницата в коридора, където държаха шапката и ръкавиците на Бенямин, и ще го посочи, когато мъжът й пак я попита как си е заредила телефона.

Той, разбира се, ще се учуди откъде се е взело, а тя най-невинно ще му подхвърли, че някой външен го е забравил в дома им.

Ще му припомни кога са имали гости. Беше се случвало, но оттогава мина много време. Срещата на сдружението на домопритежателите. Педиатърката. Чисто хипотетично е напълно възможно някой да го е забравил у тях, но кой си носи зарядно, когато се отбива в чужда къща?

Докато Бенямин спи следобед, тя ще отскочи до магазина за мобилни устройства. Усмихна се при мисълта как ще се изненада мъжът й, когато поиска да види с какво си е заредила телефона и тя веднага му покаже зарядното в кошницата. Повтори си няколко път на глас изречението, за да отработи непринудената интонация.

— Не е ли наше? Странна работа. Явно някой го е забравил тук още от кръщенето.

Да, обяснението звучеше съвсем правдиво. Толкова просто и непретенциозно, че сто процента ще проработи.

Осма глава

Ако някога Карл се бе съмнявал в твърдостта, с която Росе спазва заканите си, то вече всички негови съмнения се изпариха. Направи съвсем дискретен опит да надигне глас срещу нескончаемите й усилия да разшифрова писмото от бутилката, а тя мигом облещи очи и му кресна да си гледа работата и да си завре отзад парчетата стъкло от шибаното шише.

Преди да успее да възрази, тя метна на рамо торбестата си чанта и изхвърча навън. Дори Асад остана потресен от изблика й и замръзна, захапал парче грейпфрут.

Двамата с Карл постояха вцепенени няколко минути.

— Само дано наистина не изпрати сестра си — изломоти Асад, докато грейпфрутът се смаляваше в ръката му.

— Къде е килимчето ти? — изръмжа Карл. — Помоли се Росе да не ни стъжни живота.

— Какво?

— Да не ни натресе сестра си, Асад.

Карл му махна да се приближи към гигантското писмо.

— Да го преместим от вратата, докато Росе я няма.

— Ние?

Карл бързо актуализира предложението си.

— Прав си, Асад. Ще го свалиш сам и ще го закачиш на стената до твоите красоти с шарените върви. Остави помежду им около два метра, чу ли?

* * *

Карл поседя пред оригиналното писмо с благоговение. Макар да бе минало през множество ръце, проявили съмнителен респект към доказателствената му стойност, Карл нито за миг не допусна, че може да го пипа без ръкавици.

Хартията му се стори много крехка. Сега, когато изучаваше писмото в пълно уединение, Карл забелязваше нещо особено. Маркус го наричаше „нюх“, Бак — „шесто чувство“, Вига — „интуиция“. Независимо от определението му това писмо — с две думи — му бъркаше в душата. Личеше колко е автентично. Надраскано под натиска на определени обстоятелства. Върху неудобна подложка. За да пише с кръв, авторът бе използвал някакво пособие. Но какво? Да е топил химикалка в кръвта? Не, едва ли. Чертите върху хартията изглеждаха прекалено неравномерни. На някои места бе натискал повече, на други — по-малко. Карл извади лупата си и се опита да открие закономерност във вдлъбнатините и издутините, но документът беше в прекалено лошо състояние. Дори преди време в хартията да се бяха образували вдлъбнатини, влагата вероятно ги бе издула и обратното.

Пред вътрешния взор на Карл изплува силно замисленото лице на Росе и той остави писмото настрана. Утре, когато тя се появи на работа, ще й отпусне срок до края на седмицата да умува над писмото. После ще се наложи да се захване с други задачи.

Карл се поколеба дали да не помоли Асад за чаша от прословутия му захарен сироп, но по мърморенето от коридора отсъди, че сириецът още не е спрял да хленчи, задето се налага многократно да се качва на стълбата, да слиза и да я мести. Знаеше, че в шкафа на Погребалното сдружение на Датската полиция имаше още една такава стълба, която би улеснила Асад, но не си направи труда да го съобщи на помощника си. Асад така или иначе щеше да приключи до час.

Погледна старата папка със следствените материали за пожара край езерото Дамхус в Рьовре през 1995 година. Реши да я прелисти още веднъж и веднага да я тръсне върху бюрото на началника на отдел „Убийства“, където вече се извисяваше алпийски връх от висящи дела. Прясно ремонтиран керемиден покрив на величествена постройка в Дамхуската долина неочаквано се разцепва на две, а пламъците изпепеляват горния етаж за секунди. След потушаването на пожара огнеборците откриват труп. Собственикът на имота не познава загиналия мъж, ала неколцина съседи потвърждават, че цяла нощ от покривните прозорци струяла светлина. Понеже разследващите органи така и не идентифицирали овъгленото тяло, предположили, че в сградата се е вмъкнал бездомник и е предизвикал пожара, защото е забравил да изключи газта в кухненския бокс. Чак когато доставчикът на газ подал сведения, че главният спирателен кран е затегнат, прехвърлили случая към отдел „Убийства“ в Рьовре. Там папката с материалите събирала прах в кутиите с дела до създаването на специалния отдел „Q“. Преписката щеше да продължи незабележимото си съществувание и там, ако Асад не беше обърнал внимание на вдлъбнатината под долната фаланга на лявото кутре на трупа.

Карл посегна към телефона си, набра номера на Маркус Якобсен и за зла участ попадна на потискащия глас на госпожа Сьоренсен.

— Няма да те бавя, Сьоренсен — обеща той. — Колко случая…

— Това Мьорк ли е? Ще те прехвърля на човек, който не изпитва чак такова неудобство от глупавите ти въпроси.

Карл се размечта за деня, когато ще й подари пепелянка.

— Слушам, съкровище — изчурулика Лис.

Слава богу. Значи Сьоренсен все пак имала сърце.

— Лис, ще ми кажеш ли в колко от зачестилите напоследък пожари сме установили самоличността на жертвите? Всъщност колко са пожарите?

— Питаш за най-пресните, нали? Три са. Засега знаем единствено името на един загинал, а и то е под въпрос.

— В смисъл?

— На врата му са открили медальон с гравирано малко име, но може изобщо да не се казва така.

— Хмм… Я повтори къде са избухнали пожарите.

— Ти не прегледа ли материалите по случаите?

— Ами… — Карл издиша тежко. — Един труп е открит през 1995-а в Рьовре, после… как беше…

— Миналата събота открихме един на улица „Стокхолм“, втори в Емдруп — на следващия ден — и трети в Норвест.

— Улица „Стокхолм“? Звучи изискано. Разрушенията къде са най-малки?

— На улица „Дортеа“ в Норвест.

— А открили ли сте някаква връзка между пожарите? Собственици на парцелите? Ремонтни дейности? Съседи, които да са видели да свети през нощта? Терористична следа?

— Не съм в течение. По-добре се обърни към разследващите.

— Благодаря, Лис. Така или иначе случаят не е мой — заключи той с плътен глас, надявайки се да събуди интереса й, и остави папката на бюрото си. „Явно вече са задвижили нещата“ — помисли си той.

От коридора долетяха гласове. Навярно бюрократът буквоед от „Трудова безопасност“ пак бе дошъл да опява в каква замърсена среда работят.

— Да, в кабинета си е — упъти го Асад с дрезгав предателски глас.

Карл фиксира с поглед муха, която се щураше из стаята. При добра преценка на момента можеше да я лепне върху мутрата на натрапника.

Застана до вратата и вдигна папката с делото „Рьовре“, готов за атака.

В кабинета му обаче се появи непознато лице.

— Добър ден — мъжът протегна ръка. — Казвам се Юдинг. Заместник-комисар съм във Вестайнен, Албертслун.

— Юдинг? Това малкото ви име ли е, или фамилното?

В отговор мъжът само се усмихна. Навярно самият той не знаеше.

— Тук съм във връзка с пожарите от последните дни. По време на разследването в Рьовре през 1995-а помагах на Антонсен. Маркус Якобсен иска устен отчет и ме посъветва да се обърна към вас, за да ме запознаете с вашия помощник.

Карл си отдъхна.

— Вие току-що разговаряхте с него. Мъжът на стълбата.

— Онзи отвън ли? — присви очи Юдинг.

— Същият. Защо, не ви ли се стори достатъчно компетентен? Завършил е право в Ню Йорк и е специализирал анализ на ДНК и снимков материал в Скотланд Ярд.

Юдинг се хвана и кимна уважително.

— Асад, ела за малко — извика го Карл и посегна да шляпне мухата с папката.

Представи посетителя на помощника си.

— Приключи ли с преместването на листовете?

Силно натежалите клепачи на Асад му дадоха достатъчно красноречив отговор.

— Маркус Якобсен ме изпраща. Папката с оригиналните материали по случая „Рьовре“ била при вас — Юдинг протегна ръка към Асад.

Асад посочи с показалец Карл, а Карл размаха папката.

— Ето я — уточни сириецът. — Ще обичате ли още нещо?

Нещо не беше в настроение. Тази разправия с Росе явно затормозяваше и него.

— Маркус Якобсен ме попита за подробност, която вече съм забравил. Може ли да хвърля едно око на материалите?

— Разбира се — кимна Карл. — Но в момента сме малко заети и не разполагаме с време да ви обърнем внимание.

Карл повлече Асад към коридора. Двамата влязоха в неговата хралупа и Карл седна до бюрото, под красива репродукция на руини в пясъчножълто. Пишеше „Ресафа“ — каквото и да означаваше това.

— Има ли нещо в чайника? — Карл посочи самовара.

— Ще ти налея последните няколко глътки, а за себе си ще сваря пресен чай — усмихна се Асад, а очите му изразяваха признателност.

— След като изпратим този чудак, ще се поразходим, Асад.

— Къде?

— До Норвест. Да огледаме една къща, изгоряла почти до основи.

— Но това не е наш случай, Карл. Колегите ще се ядосат.

— Дори и да се ядосат, ще е само в началото. После ще им мине.

Асад обаче не изглеждаше убеден в думите на Карл. Изражението му изведнъж се промени.

— Разгадах още една буква в писмото на стената — съобщи той. — И ме загриза ужасно съмнение.

— Сериозно? Какво?

— Няма да ти кажа, защото ще прихнеш.

Явно днес Карл все пак щеше да получи и радостна вест.

— Благодаря — от вратата Юдинг прикова поглед в чашата с танцуващи слонове в ръката на Карл. — Ще ми позволите ли да занеса тези книжа на Якобсен? — размаха няколко документа.

Карл и Асад кимнаха.

— Нося ви поздрави от ваш познат. Преди малко се видяхме в столовата. Лаурсен от Криминалистическия.

— Томас Лаурсен?

— Да.

Карл смръщи вежди.

— Но той спечели десет милиона от лотарията и напусна по собствено желание. Винаги е твърдял, че му е втръснало да се занимава с мъртъвци. Какво прави тук? Да не е намъкнал пак престилката?

— Не се е върнал в Криминалистическия. Жалко, защото беше много ценен кадър. Вместо лабораторна, този път е запасал готварска престилка. Работи в столовата.

— Стига бе!

Карл не можеше да си представи Томас Лаурсен — освен даровит криминалист, и внушителен ръгбист с готварска престилка, освен ако върху нея не пише „Попивателната кърпа на татко“.

— Защо го е закъсал така? Нали беше инвестирал пари в куп фирми?

— Да — кимна Юдинг. — Но всичко пропадна. Здравата я е закършил.

Карл поклати глава. Каква награда, задето човечецът бе постъпил по най-разумния начин! Излизаше, че е добре, дето Карл няма никакви спестявания.

— Откога е в столовата?

— От месец. Ти не се ли качваш горе?

— Луд ли си? И да опъвам по десет милиона стълби, за да ми сипят поредния буламач? Сто процента си забелязал, че асансьорът е пред разпадане.

 

 

Невъзможно беше да се изброят всички фирми и институции, обитавали офис сградите по улица „Дортеа“, дълга шестстотин метра. В момента там се помещаваха кризисни центрове, звукозаписно студио, школа по кормуване, културни институти, етнически сдружения и какво ли още не. Явно нищо не беше в състояние да заличи едновремешния промишлен квартал от лицето на земята, освен пожар, сравним с огненото бедствие, унищожило кажи-речи до основи склада на едро на фирма „К. Франсен“.

Разчистването на пепелището почти бе приключило, но същото не важеше за работата на следователите. Част от колегите не го поздравиха. Карл разтълкува неучтивостта им като проява на завист, каквато другите имаха пълни основания да изпитват към него. Всъщност хич не му пукаше.

Застана пред главния вход на склада и огледа методично разрушенията. Самата сграда едва ли и преди е била в завидно състояние, прецени Карл, но пък лъскавата решетъчна ограда беше нова. Рязък контраст.

— Колко такива къщи съм виждал в Сирия, Карл. Когато керосиновата печка прегрее, буум… — Асад завъртя ръката си като перка на вятърна турбина, навярно за да онагледи пораженията.

Карл огледа първия етаж. Покривът сякаш бе подскочил във въздуха и пак се бе приземил върху сградата. Димът, избълван изпод стряхата, бе покрил със сажди етернитовите плоскости. Взривната вълна бе избила покривните прозорци.

— Изглежда, експлозията е била много мощна — заключи на глас той, докато се питаше какво ще търси нормален човек на подобно неприветливо място, забравено от Бога.

Навярно ключът се криеше именно тук.

— Карл Мьорк от специалния отдел „Q“ — представи се той на минаващ покрай него млад следовател. — Може ли да се кача да огледам? Криминалните експерти приключиха ли?

Мъжът сви рамене.

— За да приключат, трябва да съберем всички останки. Внимавай много. Покрили сме пода с плоскости, за да не пропадаме, но няма гаранция.

— Склад на едро „К. Франсен“ — прочете Асад. — Какво са внасяли?

— Всякакви изделия за печатарския бизнес, фирмата е упражнявала съвсем легална дейност — обясни следователят. — Изобщо не са предполагали, че на тавана живее човек. Всички служители са в шок. Извадили са късмет, че сградата не се е обгазила.

Карл кимна. По закон подобни фирми трябва да се намират максимум на шестстотин метра от пожарната и в конкретния случай изискването беше спазено. Слава богу, че местната огнеборческа служба бе успяла да се спаси от поредната нелепа кампания на ЕС за насърчаване на аутсорсинга^[7].

Съвсем закономерно пламъците бяха опустошили напълно първия етаж. От полегатите стени висяха нащърбени останки от талашитени плоскости, преградните стени стърчаха като назъбени кули и напомняха на Кота нула — мястото на съборените кули близнаци на Световния търговски център. Разруха, потънала в сажди.

— Къде лежеше трупът? — обърна се Карл към възрастен мъж, представител на застрахователната компания, дошъл да разследва причините за пожара.

Застрахователят посочи петно върху пода, където явно се бе намирало тялото.

— Експлозията е била много мощна и е разтърсила сградата с две вълни с кратък промеждутък. Първата вълна е предизвикала пожара, втората е изсмукала кислорода от помещението и е изгасила пламъците.

— Значи не говорим за пожар с бавно тлеещ огън в класическия смисъл на думата, при който смъртта настъпва в резултат от отравяне с въглероден монооксид?

— Не.

— И какво е станало според вас? Взривната вълна е зашеметила жертвата и после я е овъглила?

— При толкова оскъдни следи не е възможно да се определи със сигурност. В толкова овъглен труп няма да открият дихателни пътища и няма да могат да измерят концентрацията на сажди в белите дробове и трахеята — поклати глава той. — На мен ми е трудно да повярвам, че върху тялото са нанесени толкова сериозни поражения от толкова краткотраен пожар. Заявих го и пред колегите ви от Емдруп.

— Какво по-точно сте им казали?

— Този пожар е инсценировка. Целта е да се скрие, че жертвата всъщност е загинала в друг пожар.

— И според вас тялото е пренесено тук? Как реагираха колегите на тази версия?

— Видимо се съгласиха с мен.

— И подозирате убийство? Мъжът е бил убит, изгорен и после преместен тук?

— Е, не знаем със сигурност дали жертвата е била убита, или е починала от естествена смърт. По мое предположение тялото е поставено тук, вече обгоряло. Не допускам, че толкова краткотраен пожар, пък бил той и силен, е в състояние да нанесе на човешко тяло такива поражения, че да остане само скелетът.

— Вие и на трите пепелища ли сте ходили? — попита Асад.

— Понеже работя за няколко застрахователни агенции, можеше да посетя и трите, но на „Стокхолм“ се яви друг колега.

— И на другите места ли бяха горели сгради от същия тип? — поинтересува се Карл.

— Не. Помежду им има само едно общо нещо — всички помещения, откъдето е тръгнал пожарът, са били необитавани. Затова в една от лансираните версии се твърди, че жертвите са бездомници. Впрочем съвсем логично заключение.

— И подозирате, че всички палежи са извършени по един и същи модел? Поставят вече мъртвите тела в пусто помещение и го запалват? — попита Асад.

Застрахователят изгледа нетрадиционния следовател със спокойни очи.

— Струва ми се съвсем приемлива отправна точка, да.

Карл вдигна глава към почернелите напречни греди.

— Имаме още два въпроса към вас и ще ви оставим на мира.

— Питайте смело.

— Според вас защо е било нужно да се предизвикат две експлозии? Защо просто не са заложили един взрив, който да унищожи цялото помещение?

— Виждам едно-едничко обяснение: подпалвачът е целил да проконтролира нанесените поражения.

— Благодаря! Вторият въпрос е дали може да се свържем с вас, ако изникне още някакво питане.

— Разбира се — застрахователят се усмихна и извади визитка. — Казвам се Торбен Кристенсен.

Карл бръкна в джоба си, уж търсейки визитка. Все забравяше да си отпечата. Като се върне на работа, Росе определено няма да скучае.

— Не разбирам — застанал до него, Асад чертаеше с пръст по покритата със сажди полегата стена.

Очевидно сириецът беше от хората, които, дори да са си натопили само върха на пръста в кофа боя, ще я размажат по всичките си дрехи и по околните предмети. В момента саждите по дрехите и главата му стигаха да покрият средна по големина трапезна маса.

— Не схващам каква е връзката между пръстените, липсващия пръст, мъртвите и пожарите. — Асад се извърна рязко към застрахователя. — Колко пари ще получи фирмата от вас? Сградата е била стара и порутена.

Застрахователят смръщи вежди. Репликата на Асад съдържаше недвусмислен намек за злоупотреба със застрахователна полица, но агентът имаше известни възражения:

— Сградата наистина не е била в добро състояние, но независимо от това фирмата има право на обезщетение. Собствениците са сключили застраховка срещу пожар. Не говорим за застраховка против гъби, разрушаващи дървения материал и причиняващи гниене.

— С две думи — колко?

— Ами… от порядъка на седем-осемстотин хиляди крони, бих определил на прима виста.

Асад подсвирна.

— А имат ли право да строят нещо на мястото на изгорелия етаж?

— Това зависи изцяло от фирмата, направила застраховката.

— Значи, при желание имат право да съборят цялата сграда?

— Да.

Карл погледна Асад. Сириецът определено бе напипал нещо интересно.

Докато слизаха към колата, Карл имаше чувството, че на следващия завой ще изпреварят съперниците си. Този път в ролята на техни конкуренти влизаха не само негодниците, а и отдел „Убийства“.

Какъв триумф, ако успеят да ги задминат!

Карл кимна сдържано на полицаите, които още се суетяха из двора. Нямаше намерение да им снася всичко наготово.

Ако искат да разберат повече, да се потрудят.

Асад спря за секунда до служебната кола и се опита да прочете надпис с графити.

„Израел — вън от ивицата Газа. Палестина — на палестинците!“ — бе изписано със зелени, бели, черни и червени букви^[8] върху хубаво измазана стена.

— Правописът им куца — отбеляза той и се качи в колата.

„Ти пък щото си отличник“ — отвърна наум Карл. Все тая.

Карл запали и погледна помощника си. Асад беше забил очи в арматурното табло. Присъстваше само телом.

— Асад, къде се отнесе?

Погледът на сириеца не помръдна.

— Тук съм, Карл.

Пътуването обратно към Главното управление премина в пълно мълчание.

Девета глава

Прозорците на малката църква светеха като нажежени метални плочи. Значи глупаците бяха започнали.

Той си съблече палтото в преддверието, поздрави така наречените нечисти жени — бяха с менструация, затова не можеха да влизат и само слушаха ликуващите песнопения — и се вмъкна през двукрилата врата.

Богослужението бе навлязло в онази фаза, когато настроението осезаемо се повишаваше. Бе присъствал на няколко служби и всеки път те протичаха по сходен начин. В момента свещеникът стоеше до олтара в ръчно ушитите си одежди и подготвяше „житейската утеха“, както наричаха причастието. След малко всички — малки и големи — щяха да се изправят по негова заповед, да се приближат един към друг със ситни крачки и да сведат глави й невиннобелите си дрехи.

Смятаха шествието до олтара в четвъртък вечер за кулминация на седмицата. По време на тази служба самата Божия майка, чрез земното въплъщение на свещеника, протягаше чаша към миряните и им даваше хляб. След малко всички присъстващи в помещението щяха да изригнат в еуфорични танци и нескончаеми словесни потоци във възхвала на Божията майка, дала живот на Исус Христос с помощта на Светия дух. Богомолците щяха да отпуснат гласове в неразбираемо бъбрене, в молитви за неродени деца, да започнат да се прегръщат, да призовават онова блаженство, с което Богородица се отдала на Господа Бога, и да редят какви ли не други глупости в същия дух.

Повечето ритуали в тази църква бяха пълни малоумщини.

Той дискретно се промъкна в дъното на помещението и застана до стената. Хората го посрещаха с хрисими усмивки; Всички са добре дошли при нас, изразяваха те. А когато след малко тълпата се отдадеше на религиозния си екстаз, щяха да отправят благодарствени слова към Бог, че към тях се е присъединил още един брат, копнеещ да измоли застъпничеството на Божията майка.

Междувременно той наблюдаваше набелязаното семейство. Баща, майка, пет деца. В техните среди рядко се срещаха домакинства с по-малобройна челяд.

Прошареният баща се виждаше наполовина, скрит от двамата синове. Отпред трите момичета се поклащаха ритмично с разпуснати, люлеещи се коси. Най-отпред в кръга от жени в зряла възраст стоеше майка им — с разкрехнати устни, затворени очи, допряла ръце до гърдите си. Всички жени стояха така. Откъснати от околния свят, потопени в колективното съзнание, треперещи от близостта до Божията майка.

Повечето млади жени бяха бременни. Около гърдите на една, явно очакваща да роди всеки момент, се очертаваха петна от потекла кърма.

Застинали във всеотдайно възхищение, мъжете съзерцаваха бъдещите майки. Последователите на сектата тачеха женското тяло като най-голямата светиня — освен в период на менструация.

Мъжете, част от това общество, въздигнало в култ плодовитата женска утроба, стояха с ръце, скръстени пред гениталиите си. Малките момчета се смееха и им подражаваха, без изобщо да си дават сметка за дълбоко символичния смисъл на жеста им. Малчуганите просто пригласяха и имитираха родителите си. Трийсет и петимата души се сляха в едно. Наставленията на тяхната църква описваха подробно това единство.

Единството във вярата в Божията майка, основоположница на жизненото начало. Беше слушал приказки в този дух до втръсване.

Всяка секта си има своята недосегаема и непонятна истина.

Оглеждаше крадешком средната дъщеря, Магдалена, докато свещеникът хвърляше хлебни трохи към застаналите най-отпред и бъбреше неразбрано.

Малката се бе вдълбочила в собствените си мисли. Дали размишляваше върху тайнството на причастието? Или си мислеше за скривалището в градината? Или за мига, в който ще я провъзгласят за слугиня на Божията майка, ще я съблекат и ще я помажат с прясна овча кръв? Или за деня, когато ще й изберат съпруг и ще благословят утробата й да принесе плод? Не е лесно да отгатнеш какво се върти в главата на дванайсетгодишно момиче. Само то си знае. Навярно изпитваше страх. Имаше защо.

Там, откъдето идваше той, на ритуали подлагаха момчетата. Те преотстъпваха волята и мечтите си на общността. Преотстъпваха и телата си. Спомняше си го много добре. С болезнена яснота.

Тук обаче отреждаха тази роля на момичетата.

Опита се да улови погледа на Магдалена. Дали наистина мислеше за скривалището в градината? Навярно тайната й разпалваше повече ентусиазъм у нея, отколкото вярата.

Може пък да се окаже по-жилава от брат си до нея. Затова мъжът не бързаше да решава кого от двамата да избере.

Кого от двамата да убие.

 

 

Семейството потегли за богослужение, а той изчака около час и проникна в дома им. Мартенското слънце грееше ниско на хоризонта. Отне му едва две минути да се справи с избрания прозорец и да се вмъкне в една от детските стаи. Веднага отсъди, че я обитава най-малкото момиче. Не беше розова, по дивана не се търкаляха възглавнички със сърца, не се виждаха нито кукли Барби, нито моливи с накрайници от плюшени мечета, под леглото не откри обувки с тесни каишки за глезените. В тази стая нямаше абсолютно нито един предмет, съвместим с интересите на нормално десетгодишно момиче в съвременна Дания. Единствено кръщелническата рокля, окачена на стената, му подсказа чия е стаята. Традициите в Църквата на Божията майка повеляваха тази рокля да стои при най-младото момиче в семейството. Роклята символизираше покрова Богородичен и най-малката дъщеря пазеше грижливо роклята и я предаваше на следващото момиче в семейството. До раждането му обаче тя беше длъжна да я варди като очите си, да я почиства с четка всяка събота преди часа за отдих, а по Великден да глади яката и дантелите й.

Щастливка беше най-младата дъщеря в семейството, защото ней се полагаше да бди най-дълго над святата одежда. Щастливка и блажена.

Той влезе в работния кабинет на бащата и бързо откри каквото търсеше. Документи, потвърждаващи финансовото благополучие на семейството, годишните оценки, които постановяваха какво място заема всеки от последователите в Църквата на Божията майка. Накрая откри списъците с телефони и те осъвремениха представите му за териториалните завоевания на сектата и в страната, и зад граница.

От последния му набег в тази секта, към паството само в Средна Ютландия се бяха присъединили приблизително сто нови поклонници.

Броят на нововербуваните никак не му хареса.

 

 

След като огледа подробно всички стаи, той се измъкна през прозореца и пак го затвори. Прикова поглед към ъгъла на градината. Магдалена си бе избрала много далновидно къде да скрие съкровището си. Мястото беше много закътано и не се виждаше.

Отметна глава назад и видя как облачната покривка е притъмняла. Скоро щеше да се смрачи и трябваше да побърза.

Беше запомнил добре къде е скривалището. Иначе не би могъл да го открие, защото единственото, което издаваше местоположението му, беше съчка, която стърчеше от един чим. Усмихна се, като я забеляза, дръпна я внимателно и вдигна чима с големината на човешка длан.

Стените на дупката бяха застлани с жълт найлон, а върху него лежеше късче сгъната цветна хартия.

Той го разгъна с усмивка.

И го прибра в джоба си.

 

 

Докато беше в църквата, той дълго гледа дългокосото момиче и брат й Самуел с предизвикателната усмивка. Двамата стояха в успокояващото обкръжение на останалите вярващи. Част от тях щяха да продължат да тънат в заблуждение, а други щяха съвсем скоро да заживеят принудително с мисъл, която ще им се струва непоносима.

Мисълта за чудовищната му постъпка.

След песнопенията богомолките наобиколиха в кръг и започнаха да го милват по главата и по горната част на тялото. Така изразяваха възхищението си от стремежа му да се доближи до Божията майка. Така му се отплащаха за доверието и всички бяха екзалтирани и захласнати, защото искаха да му посочат пътя към вечната истина. После тълпата отстъпи крачка назад и протегна ръце към небето. След малко щяха да започнат да се милват с длани. Ласките щяха да продължат, докато един от множеството се строполи на пода и позволи на Богородица да се всели в треперещото му тяло. Той можеше отсега да предвиди кой ще изиграе тази роля. Екстазът вече бликаше от зениците на жената: млада, дребничка. Най-голямото й достижение бяха три дебели деца, които подскачаха около нея.

Като всички други и той закрещя към тавана, когато тя се хвърли на пода. С тази разлика, че той го сдържа в себе си, докато те с всички сили се мъчеха да го изхвърлят от душите си. Дебнещият в душата демон.

 

 

Докато сектантите се сбогуваха на стълбите отпред, той незабелязано подложи крак на Самуел. Момчето се препъна и полетя надолу.

Коляното му изхрущя при сблъсъка със земята. Звукът подейства освобождаващо на мъжа. Напомняше изхрущяването на шийни прешлени при обесване.

Всичко мина по ноти.

Оттук насетне той определяше хода на събитията. Оттук насетне всичко щеше да протече по предначертан план.

Десета глава

Прибирайки се вечер в Рьонехолт парк, където бетонните блокове светеха от повсеместно включените телевизори, а зад кухненските прозорци се очертаваха силуетите на шетащи домакини, Карл се чувстваше като оркестров музикант без партитури, който не може да свири по слух.

И досега му бе необяснимо как стигна дотук. Защо се чувстваше толкова чужд на всичко около себе си.

Щом счетоводителка със 154-сантиметрова талия и компютърен специалист с бицепси, тънки като кибритени клечки, успяват да свият семейно гнездо, защо, по дяволите, при Карл не се получава?

Махна предпазливо на съседката Сюсер, която пържеше нещо под зловещата светлина в кухнята си. Слава богу, Сюсер се прибра вкъщи след катастрофалното начало на деня. Иначе Карл щеше да загази здравата.

Погледна изморено табелката на вратата. По неговото име и името на Вига бяха нанасяни различни поправки. Не се чувстваше самотен в компанията на Мортен Холен, Йеспер и Харди. Дори в момента зад оградата се чуваха възгласи. Това също можеше да се нарече семеен живот.

Ала той бе мечтал за друго.

Обикновено още в антрето успяваше да отгатне в какво ще се състои менюто за вечеря, но днес в ноздрите го удари не уханието на поредния кулинарен експеримент на Мортен, а силна смрад.

— Ехо! — провикна се той в дневната, където обикновено заварваше Мортен да прави компания на Харди.

Вътре нямаше жива душа. Затова пък на терасата се забелязваше голямо оживление. В средата, под газовия отоплител, Карл зърна леглото на Харди — със системите и всичките му принадлежности — а около него се бяха скупчили съседите. Облечени в пухени якета, похапваха печени наденички и пийваха бира. Съдейки по глуповатите им физиономии, купонът беше започнал преди два-три часа.

Карл се опита да открие откъде идва неприятната миризма. Тя го отведе до кухненската маса. Там се мъдреше тенджера, а съдържанието й напомняше престояла консервирана храна, загоряла до овъгляване. Кофти. Особено за бъдещото съществувание на тенджерата.

— Какво става тук? — на терасата Карл прикова поглед в Харди, който се усмихваше мълчаливо под четири завивки.

— Нали знаеш, че Харди има чувствителност върху малък участък горе на ръката си? — попита Мортен.

— Да, казвал ми е.

Мортен приличаше на хлапак, изгарящ от нетърпение да разлисти първото си порносписание.

— А известно ли ти е, че от време на време мърда средния пръст и показалеца на едната си ръка?

Карл поклати глава и сведе очи към Харди.

— Вие какво? Викторина по неврология ли провеждате? В такъв случай ви предлагам да не засягаме зоните южно от кръста.

Мортен оголи в усмивка зъбите си, оцветени в червено от виното.

— Преди два часа Харди леко помръдна китката си, Карл. Съвсем сериозно. От въодушевление замалко да забравя да приготвя вечеря.

Затлъстелият Мортен разпери широко ръце. Все едно се канеше да скочи в обятията на Карл. Нека само опита.

— Дай да видя, Харди — сухо подхвана Карл.

Мортен отмахна завивките и отдолу лъсна тебеширенобялата кожа на Харди.

— Хайде, стари приятелю, покажи ми — окуражи го Карл.

Харди затвори очи и стисна зъби, а мускулите на челюстите му се изопнаха. Сякаш всички импулси на тялото му се пренасочиха по нервните окончания към китката, превърнала се в обект на всеобщо внимание. Лицевите мускули на Харди трепериха в продължение на няколко минути. После той издиша насъбрания въздух и се отказа.

— Оооо — възкликнаха присъстващите и придружиха възклицанието с всевъзможни окуражителни реплики.

Китката обаче си остана неподвижна.

Карл намигна утешително на Харди и дръпна Мортен към живия плет.

— Дължиш ми обяснение, Мортен. Каква е тази галиматия? За бога, поверих ти отговорността за Харди, трябваше да се грижиш за него. Престани да му вдъхваш напразни надежди и да го превръщаш в циркова атракция. Отивам да си облека екипа за джогинг, а ти отпрати гостите и вкарай Харди в стаята, ясно? Ще говорим после.

Изобщо не му се слушаха оправдания. Предпочиташе Мортен да си ги запази за пред публиката на терасата.

 

 

— Повторѝ — помоли Карл половин час по-късно.

Харди гледаше спокойно бившия си колега. Внушителният ръст придаваше достолепен вид на парализирания мъж.

— Мортен каза самата истина, Карл. Той не видя, но докато стоеше до мен, помръднах китката си. Освен това усещам болка в рамото.

— Защо тогава не можеш да я помръднеш пак?

— Не знам точно как го направих, но беше волево, а не случаен спазъм.

Карл сложи ръка върху челото на Харди.

— Доколкото съм наясно със състоянието ти, това ми се струва почти невъзможно, но ти вярвам. Само не знам какво да предприемем.

— Аз знам — отзова се Мортен. — Харди си е възвърнал чувствителността на участък до рамото. Именно там усеща болка. Предлагам да стимулираме мястото с масаж.

Карл поклати глава.

— Харди, сигурен ли си, че е добра идея? Звучи ми като чиста проба медицинска самодейност.

— И какво от това? — възрази Мортен. — Пък и имам време да го разтривам. С какво ще навредя?

— Ще съсипеш всичките ни тенджери, например.

Карл погледна към коридора. На закачалката пак липсваше едно яке.

— Йеспер няма ли да вечеря с нас?

— Отиде при Вита в Брьонсхьой.

При Вига? Какво ще търси Йеспер в ледника на майка си, смая се Карл. Пък и момчето ненавиждаше новото й гадже. Не защото възлюбеният на Вига беше още хлапак, изживяваше се като поет и носеше очила с големи рамки, а защото рецитираше творбите си на глас и изискваше вниманието на околните.

— Защо е отишъл там? Да не е започнал пак да се чупи от даскало?

Карл се притесни. До матурата оставаха два месеца. При действащата малоумна система на оценяване и недомислиците в гимназиалната реформа на Йеспер му стигаше само да присъства в час и да се преструва, че усвоява някакви знания. Ако и това не правеше…

— По-спокойно, Карл — прекъсна нишката на мислите му Харди. — С Йеспер всеки ден след училище залягаме над уроците. Препитвам го по всички предмети, преди да го пусна при Вига. С материала е в час.

В час с материала? Това наистина граничеше със сюрреализъм.

— Тогава какво прави при майка си?

— Тя се обади и го извика — обясни Харди. — Стегнала я е шапката, Карл. Потисната е и иска пак да се върне вкъщи.

— Вкъщи? Имаш предвид тук?

Харди кимна. Карл едва не припадна.

Наложи се Мортен да носи два пъти бутилката с уиски.

 

 

През нощта не успя да мигне, а на сутринта се чувстваше отпаднал.

Пристигна в кабинета си по-изтощен, отколкото си беше легнал снощи.

— Някакви новини от Росе? — попита той, докато Асад му поднасяше чиния с няколко парчета, приготвени неизвестно от какво.

Явно искаше да зареди Карл с енергия.

— Снощи й звъннах, но не си беше вкъщи. Сестра й потвърди.

— И? — Карл прогони с ръка добрата стара познайница мухата и се опита да си вземе едно сиропирано квадратче, но то му се изплъзна. — Сестра й каза ли дали да я очакваме днес?

— Да, Юрса ще дойде, но Росе — не. Заминала е нанякъде.

— Какво!? Къде е заминала Росе? А сестра й!! Тук ли ще дойде?? Ти шегуваш ли се? — Карл откъсна пръстите си от лепкавата маса, подходяща за ловене на мухи. Раздели се с част от епидермиса си.

— Според Юрса се случвало Росе да замине за ден-два, но това не било притеснително. Росе щяла пак да се върне, твърди Юрса. Докато я няма, Юрса ще я замества. Не можели да си позволят да се лишат от заплатата на Росе.

Карл тръсна глава.

— Моля? Къде се е чуло и видяло служител на постоянен договор да си бие камшика, когато му скимне! Росе съвсем е откачила. — Реши да го подчертае дебело пред нея веднага щом се върне на работа. — А въпросната Юрса няма изобщо да мине през пропускателния пункт. Лично ще се погрижа.

— Недей така, Карл. Аз вече говорих с охраната и с Ларс Бьорн; уредих въпроса. На Бьорн му е все едно, стига заплатата да се превежда по сметката на Росе. Юрса ще се води неин заместник до връщането й след болничния. Бьорн е много доволен, че сме успели да намерим кой да върши нейната работа.

— Бьорн е съгласен?? Какъв болничен??

— Ами как иначе да го водим?

Карл имаше чувството, че подчинените му са се вдигнали на бунт. Грабна слушалката и набра Ларс Бьорн.

— Алооо! — обади се Лис.

Какво, по…?

— Здрасти, Лис. Това не е ли номерът на Бьорн?

— Да, но в момента аз отговарям на обажданията му, защото директорът на полицията, Якобсен и Бьорн обсъждат проблема с недостига на кадри.

— Опитай се да ме свържеш с Бьорн. Няма да му отнема повече от пет секунди.

— Заради сестрата на Росе ли го търсиш?

Лицевите му мускули се свиха.

— Ти какво общо имаш?

— Забрави ли, че точно аз водя отчета за заместниците, Карл?

Чуваше го за пръв път.

— Да не ми казваш, че Бьорн е одобрил заместничка на Росе, без да се допита до мен?

— Успокой топката, Карл — Лис щракна с пръсти, все едно искаше да го събуди. — В момента не ни достига персонал и Бьорн одобрява всичко. Само да знаеш какви хора наемаме в другите отдели!

Смехът й ни най-малко не подобри настроението му.

 

 

Фирмата за търговия на едро „К. Франсен“ представляваше акционерно дружество със собствен капитал, възлизащ на нищожните двеста и петдесет хиляди крони, но с пазарна стойност от шестнайсет милиона. За последната фискална година — от септември до септември — само стойността на склада с хартия бе осем милиона и на пръв поглед не личеше фирмата да изпитва икономически затруднения. Проблемът произтичаше от факта, че клиенти на фирмата бяха седмичници и безплатни вестници, сериозно пострадали от финансовата криза. По сметки на Карл отливът на клиенти неочаквано и тежко бе ударил по джоба на К. Франсен.

Още по-интересно стана, когато се установи, че фирмите, собственици на горелите помещения в Емдруп и на улица „Стокхолм“, район Йостербру, също се вписваха в категорията на закъсалите. Емдрупското предприятие „ЯПП Строителен обков“ АД с годишен оборот от порядъка на двайсет и пет милиона снабдяваше борси за строителни материали и дървесина. Навярно до неотдавна дейността му бе процъфтявала, но понастоящем се намираше в застой. Същото важеше и за фирмата от Йостербру „Пъблик Кънсълт“. Тя пък управляваше аутсорсинг проекти за големи архитектурни студиа. И нейните собственици усещаха колко неумолима е бетонната стена, наречена неблагоприятна конюнктура.

Освен разклатеното финансово положение, между трите фирми нямаше други сходства. Собствениците им бяха различни, клиентската маса — също.

Карл забарабани с пръсти по бюрото, опитвайки се да си спомни дали и пожарът в Рьовре бе засегнал помещения на закъсала фирма. По дяволите, точно сега Росе щеше да му свърши чудесна работа.

— Чук-чук — прошепна някой от вратата.

„Явно въпросната Юрса“ — предположи Карл и си погледна часовника. Стрелките показваха девет и четвърт. Крайно време беше да се появи.

— Я погледни кога пристигаш — подхвърли той, без да се обръща.

Опитът го беше научил, че началник, обърнат с гръб, вдъхва повече респект. На него не му минават разни глупави оправдания.

— Нали се бяхме разбрали за девет и петнайсет? — прозвуча носов мъжки глас.

Карл се завъртя така силно на стола, че той описа четвърт оборот в повече.

Оказа се Лаурсен. Добрият стар Томас Лаурсен, криминален експерт и състезател по ръгби, спечели цяло състояние на лотария, но понеже изгуби всичко, понастоящем започна работа в столовата на последния етаж.

— Какво правиш тук, Томас?

— Кадърният ти помощник ме помоли да се отбия.

Със закачлива усмивка Асад подаде глава от вратата.

Какво ли бе намислил? Нима наистина се бе качил в столовата? Не му ли стигаха пикантните специалитети и домашно приготвените кошмари за по-чувствителните стомаси?

— Отбих се да си купя един банан — Асад размаха жълтия плод.

И се е разкарал до последния етаж заради един банан?

Карл кимна. Знаеше, че Асад е маймуна и половина.

Двамата с Лаурсен си протегнаха ръка и се здрависаха. Не бяха забравили някогашната закачка със силното ръкостискане.

— Супер, Лаурсен. Юдинг от Албертслун ми каза, че пак си при нас. Доколкото разбрах, върнал си се в Управлението по неволя.

Лаурсен поклати глава.

— Е… Сам съм си виновен. От банката ме подлъгаха да изтегля бизнес кредит. Тогава ми беше широко около врата, имах капитал. А сега нямам пукната пара.

— Негодниците са длъжни да покрият загубите ти — изтърси Карл реплика, която беше чул по новините.

Лаурсен кимна. Съгласяваше се с Карл. Ето че пак се бе завърнал в Управлението. Като обикновен работник в столовата. Правеше сандвичи и миеше чинии. Един от най-способните криминални експерти в Дания. Беше грехота да прахосваш такъв талант!

— В общи линии съм доволен. Хем виждам стари познати, хем не се налага да присъствам на огледи на местопрестъпления — той се усмихна накриво като някога. — Беше ми дошло до гуша по цяла нощ да се ровя из трупове, Карл. През последните пет години нямаше ден, в който да не съм обмислял да си хвърля молбата за напускане. Печалбата от лотарията ми помогна, макар че после изгубих всичко. Човек може да погледне положението и по друг начин. Когато губиш, не знаеш какво печелиш.

Карл кимна.

— Ти не познаваш Асад, но аз съм сигурен, че не те е довел при мен да си бъбрим за днешното меню на чаша ментов чай.

— Вече ме осведоми за писмото от бутилката. Горе-долу съм в течение. Може ли да погледна писмото?

Иска ли питане…!!

Лаурсен седна. Карл извади внимателно писмото от папката, а Асад влезе с валсова стъпка в кабинета. Придържаше цизелиран месингов поднос с три миниатюрни чашки.

Из стаята се разнесе аромат на мента.

— Този чай ще ти хареса — увери госта Асад, докато наливаше. — Много е полезен за всичко, особено за… — изпъчи слабините си и премрежи артистично поглед. Нямаше опасност да го разберат погрешно.

Лаурсен запали настолна лампа с чупещо се рамо и я наведе към листа.

— Знаем ли кой е правил консервацията?

— Да. Лаборатория в Единбург, Шотландия — отзова се Асад и веднага извади заключението от изследването на ръкописа, преди Карл да се е сетил къде го е оставил. — Това е техническият анализ. — Постави го пред Лаурсен.

— Добре — кимна след няколко минути Лаурсен. — Виждам, че Гилиъм Дъглас е водил графическата експертиза.

— Познаваш ли го?

Лаурсен приличаше на петгодишно момиче, попитано кой е Джъстин Бийбър. Макар и леко сконфузен от невежеството си, Карл усети прилив на любопитство. Какъв ли е този Гилиъм Дъглас, освен момче, закърмено със звука на гайди?

— Оттук не можем да почерпим кой знае колко ценна информация — заключи Лаурсен и вдигна със силните си пръсти чашата с ментов чай. — Колегите от Шотландия са консервирали хартията и са проявили текста, третирайки го с различна светлина и химични реагенти. Открили са миниатюрни следи от печатарско мастило, но явно не са се опитали да определят произхода на хартията. На практика са оставили на нас да изследваме физическите характеристики на писмото. Минало ли е през Криминалистическия във Ванльосе?

— Не, но изобщо не съм подозирал, че анализът не е изчерпателен — призна неохотно Карл. Пропускът беше негов.

— Пише го тук — Лаурсен посочи най-долния ред в доклада.

Къде беше зяпал досега, по дяволите? Да му се не види!

— Росе ми каза, че в анализа липсвала информация за произхода на хартията, но според нея това било маловажно — обади се Асад.

— Тази Росе се лъже много жестоко. Чакайте да погледна.

Лаурсен стана и бръкна с два пръста в джоба на дънките си. Трудна работа, защото мускулестите му бедра опъваха силно плата. В крайна сметка извади лупа, каквато Карл бе виждал многократно. Четириъгълно увеличително стъкло, снабдено с гъвкава дръжка и щипка за захващане. Напомняше окуляр на микроскоп. Стандартно оборудване за филателисти и други чешити, а професионалната версия с най-фината леща от марка „Цайс“ влизаше в задължителния набор от приспособления за криминални експерти като Лаурсен.

Той закрепи лупата и я наведе към документа. После я прокара по редовете, мърморейки си под нос. Плъзгаше я методично отляво надясно и обратно.

— Ас това стъкло виждаш ли и букви, които не личат с просто око? — поинтересува се Асад.

Лаурсен поклати мълчаливо глава.

Когато стигна до половината на писмото, никотиновият глад започна да човърка Карл.

— Ще изляза за малко — предупреди той, но никой не му обърна внимание.

Седна на една от масите в коридора и се вторачи в бездейните апарати. Скенери, копирни машини. Следващия път няма да позволя на Росе да зареже работата си свършена наполовина, зарече се Карл. Дотук с неудачния лидерски подход.

Точно в този миг на неприятно прозрение Карл дочу трополене. Все едно баскетболна топка подскачаше надолу по стълбите на забавен каданс, следвана от тракаща строителна количка със спаднала гума. Към Карл се задаваше жена с вид на лелка, която се връща доволна от Швеция с ферибота през канала Йоресунд, защото се е презапасила с безмитни стоки за години напред. От масивните обувки на платформа, от плисираната пола на шотландски карета, от пазарската й количка в същата гама лъхаше на нафталин. Сигурно и през петдесетте би изглеждала демоде. Върху това чучело се мъдреше глава, одрала кожата на Росе, с възможно най-сладникавите сламеноруси коси. Все едно попадаш във филм с Дорис Дей и не знаеш къде е аварийният изход.

Когато те сполети подобен ужас и цигарата ти е без филтър, се опарваш.

— О, мамицата му! — извика Карл и хвърли угарката на пода пред колоритната особа.

— Юрса Кнюсен — съобщи кратко тя и протегна към него два пръста с лакирани в кървавочервено нокти.

Досега Карл не бе допускал, че близнаци, които си приличат като две капки вода, могат въпреки това да паднат толкова далече от дървото.

Карл си беше наумил да поеме инициативата още в първата секунда, но се чу как отговаря на въпроса й къде е кабинетът й: срещу залепените на стената листове. Карл съвсем забрави да се представи, да поясни каква длъжност заема и да й отправи предупреждение, че номерата на двете сестри са грубо нарушение на вътрешния правилник и трябва да се прекратят час по-скоро.

— След като се настаня, очаквам да ме повикаш на кратък брифинг. След час бива ли? — гласеше репликата й за довиждане.

— Какво става? — попита Асад, когато Карл се върна в кабинета.

— Ще ти кажа какво става! — злобно го изгледа Карл. — Изникна проблем. Твой проблем! До един час, считано от сега, ще въведеш сестрата на Росе в текущия случай. Ясно?

— Юрса ли дойде?

Карл затвори очи в знак на потвърждение.

— Разбра ли? Ти ще й разясниш по какво работим, Асад.

После се обърна към Лаурсен, който почти приключваше с прегледа на документа.

— Откри ли нещо, Томас?

Експертът, отскоро сменил епруветките с тигани, кимна и посочи нещо почти невидимо — беше го поставил върху парченце найлон.

Карл се наведе на сантиметри от найлона и чак сега видя миниатюрна стружка, а до нея — нещо кръгло, плоско и полупрозрачно.

— Това е дървена стърготина — поясни Лаурсен. — Отчупила се е, предполагам, от върха на приспособлението, което авторът на писмото е използвал за писане, защото открих стружката, забита надълбоко в хартията по наклона на почерка. Другото е рибешка люспа.

Лаурсен се изправи и разкърши раменете си, схванати от неестествената поза.

— Следствието ще дръпне напред, Карл, но първо трябва да изпратиш писмото до Криминалистическия във Ванльосе. Очаквам сравнително бързо да идентифицират от какво дърво е стружката, но виж, за рибешката люспа, ще трябва да се допиташ до морски биолози.

— Колко интересно! — прехласна се Асад. — Какъв компетентен колега сме имали, Карл.

Компетентен? Наистина ли използва тази дума?

Карл се почеса по бузата.

— Някакви други заключения от вида на писмото, Лаурсен?

— Не мога да определя дали авторът пише с дясната, или с лявата ръка. Обикновено личи съвсем ясно, особено при толкова шуплеста хартия както в нашия случай. Тогава буквите винаги са разтеглени в едната посока. Но понеже тук не се забелязва нищо подобно, заключението ми е, че авторът е писал при затрудняващи го обстоятелства: или върху неудобна повърхност, или с вързани ръце. Друго обяснение би било авторът да е доста неумел в писането. Според мен хартията е била използвана за опаковане на риба. Доколкото виждам, по хартията има отлагания от слуз, най-вероятно от рибешка слуз. Щом знаем, че бутилката е била добре уплътнена, значи следите от риба не са дошли от навлязла морска вода. Колкото до петната по хартията, не съм съвсем сигурен. Възможно е да са следи от мухъл, но по-вероятно е да са следствие от престоя във вода.

— Интересно! А какво е мнението ти за писмото? Според теб струва ли си да се провери подробно кой и защо го е пуснал, или просто някой хлапак се е пошегувал?

— Хлапак… — Лаурсен повдигна малко горната си устна и оголи два леко криви предни зъба. Не се смееше, а даваше знак на слушателите си да си отварят ушите. — По хартията забелязах вдлъбнатини. По тях съдя, че ръката на пишещия е треперила. Тресчицата, както виждаш, е оставила дълбоки резки, преди връхчето й да се отчупи. На някои места следите от нея напомнят следи на остра игличка върху винилова плоча. — Лаурсен поклати глава. — Не, Карл, изключено е някое хлапе да си е направило майтап. Ръката на пишещия несъмнено е треперела силно. От една страна, заради неудобните условия за писане, и от друга, защото е изпитвал силен страх. На първо четене бих казал, че писмото е съвсем автентичен зов за помощ. Но човек никога не може да бъде съвсем сигурен.

— Като гледаш толкова отблизо буквите и резките, различаваш ли и други букви, освен повторените с молив? — намеси се Асад.

— Да, виждам още няколко, но само до мястото, където стружката се е отчупила от приспособлението за писане.

Асад му подаде копие на писмото, върху което бе нанесъл досегашните предположения.

— Ще ги отбележиш ли тук?

Лаурсен кимна, пак приближи лупата към оригинала и в продължение на няколко минути оглежда първите редове.

— Имам разни предположения, но не бих си заложил главата, че са верни.

След добавените от него цифри и букви началните редове на писмото придобиха следния вид:

ПОМОЩ

.а 6 фев роари ..уд…..ха

.. .фт….на.. .пир..до.аут.опв… .

Бал..у. — Мъж. .в.с.. 18. с .ъ.. коса

 

 

Тримата огледаха резултата и Карл наруши мълчанието:

— 1996-а! Значи бутилката е престояла в морето шест години, преди да я уловят шотландските рибари.

— Точно така — съгласи се Лаурсен. — По отношение на годината съм сигурен, макар че деветките бяха обърнати огледално.

— Сигурно затова шотландските ти колеги не са успели да я разчетат.

Лаурсен вдигна рамене: сигурно.

До него Асад беше смръщил вежди.

— Какво има?

— Както си и мислех. Лоша работа — той посочи три думи.

Карл се вторачи по-внимателно.

— Ако не разчетем поне още няколко букви в следващата част от писмото, спукана ни е работата — добави Асад.

Чак сега Карл разбра защо помощникът му рисува толкова песимистичен сценарий. Парадоксалното беше, че именно той забеляза нередността; човек, живял едва няколко години в Дания. Направо невероятно.

„Февроари“, „удвлякоха“, „афтобусна спирка“, гласяха думите, които подлежаха на разшифроване.

Авторът на писмото имаше сериозен проблем с правописа.

Единайсета глава

От кабинета на Росе не се чуваше нищо — многообещаващ знак. Ако Юрса продължаваше в същия дух, до три дни щеше да си изпроси освобождаване, а Росе щеше да се види принудена да се върне.

Нали Юрса била казала, че парите им трябват.

Понеже в архивите липсваха данни за отвличане през февруари 1996 година, Карл извади материалите за пожара и набра полицейски комисар Антонсен от участъка в Рьовре. Предпочиташе да говори със стара кримка, отколкото с канцеларски плъх като Юдинг. Карл недоумяваше защо, за бога, този некадърник не бе отбелязал в доклада си нищо за икономическото състояние на изгорялото в Рьовре предприятие. Най-вероятно от немарливост към служебните си задължения. Щом от доставчика на газ бяха обяснили, че газоподаването към помещенията е преустановено, какво, по дяволите, бе предизвикало толкова мощна експлозия? Докато такива въпроси оставаха да висят без отговор, значи разследваха предполагаем умишлен палеж с цел убийство, и бяха длъжни да вземат предвид ВСИЧКИ обстоятелства по случая.

— Охо — възкликна Антонсен, след като го свързаха с Карл. — Значи имаме честта да разговаряме с Карл Мьорк, специалист по бърсане на прах от стари дела — засмя се той. — Откри ли кой е убил човека от Граубеле^[9]?

— Да. Разкрих и убиеца на Ерик Клипинг^[10] — отвърна Карл. — А съвсем скоро се очертава да разбудим и един от старите ви случаи.

Антонсен се разсмя.

— Знам отлично накъде биеш. Вчера се чух с Маркус Якобсен. Сигурно те интересуват подробности около пожара през 1995-а. Не прочете ли доклада?

Карл се сдържа и не избълва пороя от ругатни, напиращ върху езика му, защото бе известно, че Антонсен никак не си поплюва и ще отговори с още по-пиперливи.

— Прочетох го. Който го е писал, направо си е оставил ръцете. Някой от твоите хубостници ли е?

— О, стига си се заяждал, Карл. Юдинг си свърши съвестно работата. Какво още ти трябва?

— Сведения за фирмата, чието помещение е пострадало от пожара. В този съвестен доклад, както го определяш, ги няма никакви.

— Да, да, допусках нещо такова. Разполагаме с данни по въпроса, защото няколко години след пожара данъчните направиха ревизия на фирмата и подадоха сведения в полицията. Разследването не установи нередности, но поне попълнихме пропуските си за състоянието на фирмата. Да ти изпратя ли сведенията по факс, или да допълзя на колене и да ги положа пред трона ти?

Карл се разсмя. Рядко попадаше на човек, който да парира толкова успешно вербалните му нападки.

— Аз ще дойда при теб, Антонсен. Слагай кафето.

— О, не — въздъхна колегата му от Рьовре и приключи разговора без общоприетата реплика за скорошно виждане.

Карл поседя известно време, загледан в плоския телевизионен екран. ТВ2 продължаваха нескончаемите си коментари за нелепата смърт на Мустафа Сунай, поредната съвършено невинна жертва, загинала по време на гангстерските престрелки. Полицията явно вече бе разрешила траурното шествие в негова чест да мине през копенхагенските улици. На част от датчаните традиционното боровинково сладко със сметана в цветовете на датското знаме вероятно щеше да им приседне от тази новина.

От вратата се чу недоволно сумтене.

— Няма ли да ми възложиш нещо?

Карл се стресна. Обикновено тук, в подземието, никой не стъпваше безшумно. Ако тази сопа, Юрса, имаше навика да се прокрадва и в следващия момент да просумтява като озверяла антилопа гну, това определено щеше да го изкара от нерви.

Юрса размаха ръце във въздуха.

— Пфу, муха месарка! Мразя ги. Отврат!

Карл проследи насекомото с очи. Един Господ знаеше къде бе кацала тази гадина. Карл грабна папката от масата. Да не се казва Мьорк, ако не я размаже.

— Настаних се. Искаш ли да видиш? — гласът на Юрса поразително приличаше на гласа на Росе.

Да погледне как се е устроила в кабинета на сестра си? В момента едва ли нещо го вълнуваше по-слабо.

Карл реши да пощади мухата и се обърна към Юрса.

— Проявяваш желание да се занимаваш с нещо, значи. Чудесно. В крайна сметка нали затова си тук. За начало се обади в Бизнес асоциацията и поискай финансовите отчети от последните пет години на фирмите „К. Франсен“, „Пъблик Кънсълт“ и акционерно дружество „ЯПП Строителен обков“. Прегледай колко задължения имат по овърдрафт и други краткосрочни заеми. Ясно?

Карл написа имената на трите фирми върху листче.

Юрса го изгледа, все едно й бе отправил крайно неприлично предложение.

— А, не.

Отказът й предвещаваше ядове.

— Как така?

— Много по-лесно е да изтегля информацията от интернет, вместо да вися на слушалката, и то двайсет минути преди края на работното им време.

Карл се опита да преглътне егото си и то изведнъж изчезна между плисетата на полата й. Дали пък да не й даде шанс?

— Карл, измислих го — съобщи Асад от вратата.

Дръпна се леко встрани, за да пропусне Юрса навън.

— Скъсах се да се взирам в тези редове — подаде на Карл копието от писмото. — Как ти се струва? Бях убеден, че на третия ред пише Балеруп, затова проверих в пътеводителя, прегледах всички местни улици и открих, че единствената, чието име съвпада с наличните букви на думата пред „в“, е улица „Лаутрупванг“. Авторът го е написал с „о“ — „Лаутропванг“, но нали установихме, че правописът му куца.

За миг Асад прикова поглед в мухата, която се щураше под тавана. После очите му пак се върнаха върху Карл.

— Какво ще кажеш? Според теб възможно ли е да съм прав?

Асад посочи въпросното място в писмото. Ето какво гласеше допълнената версия:

ПОМОЩ

На .6 февроари ни удвлякоха

от афтобусната спирка до Лаутропванг в

Балеруп — Мъжа е висок 18. с. ъ… коса

Карл кимна. Версията на Асад звучеше съвсем правдоподобно. Оттук насетне трябваше незабавно да се гмурнат в архивите.

— Кимаш. Значи и ти смяташ, че е възможно. Ай, Карл, колко хубаво! — възкликна Асад, наведе се през бюрото и целуна Карл по главата.

Карл се отдръпна и го прониза с поглед. Сиропираните сладкиши и шербетът се ядваха, но не желаеше да става обект на емоционални изблици с близкоизточен привкус.

— Знаем, че се е случило или на 16, или на 26 февруари — съсредоточено обобщи Асад. — Знаем и къде са отвлечени, и че похитителят е мъж, висок поне един и осемдесет. Трябва ни само последната дума от реда, която описва косата му.

— Така е, Асад. Остава още една дреболия: да разчетем оставащите шейсет и пет процента от писмото.

Но в общи линии тълкуванието на Асад изглеждаше сполучливо.

Карл взе листа, стана и излезе в коридора да свери текста с уголеменото копие на писмото. Ако се бе заблуждавал, че Юрса проучва годишните финансови отчети на пострадалите от пожара фирми, много се лъжеше. Застанала насред коридора, сляпа и глуха за околния свят, тя поглъщаше посланието от писмото.

— Юрса, остави това на нас — обърна се към нея Карл, но тя не помръдна от мястото си.

Понеже отлично знаеше колко често сестрите следват еднакъв модел на поведение, сви рамене и реши да не я закача повече. Рано или късно ще й се схване вратът от гледане нагоре.

Двамата с Асад застанаха до нея. Сравнението на уголеменото писмо, където липсваха току-що установените от Асад букви, с версията върху работния лист даде тласък на още смътни и все пак вероятни предположения за букви, съвършено неясни допреди малко.

— Май е точно така. Думите се вписват — заключи Карл и възложи на Асад да провери дали все пак през 1996-а в Балеруп не е регистриран сигнал за престъпление, свързано по един или друг начин с евентуално отвличане от улица „Лаутрупванг“.

Очакваше се Асад да е приключил, когато Карл се върне от Рьовре.

* * *

В маломерния кабинет на Антонсен се носеше остра миризма на пури и пурети. Никой не го виждаше да пуши, но той пушеше. Според слуховете Антонсен изчаквал персоналът да си тръгне и тогава запалвал на спокойствие. Още преди години съпругата му заяви на всеослушание, че той е отказал тютюна. Явно обаче не беше съвсем в течение.

— Тук е описан предметът на дейност на предприятието в Дамхуската долина — Антонсен му подаде прозрачен „джоб“. — Както личи от първата страница, става въпрос за фирма, осъществяваща внос-износ. Партньорите й се водят поданици на бивша Югославия. Когато на Балканите избухна войната и всичко се сгромоляса, процесът по преместването и регистрирането на фирмата в Дания едва ли е протекъл безболезнено. Понастоящем бизнесът на „Амунсен и Муяджич“ АД процъфтява, но когато офисите им изгорели, фирмата била ударила дъното във финансово отношение. По онова време нищо не събуди подозренията ни относно почтеността на делата им. И до момента не разполагаме с данни да са извършвали злоупотреби. Но ако си узнал нещо различно, ще се радвам да го споделиш.

— „Амунсен и Муяджич“… Муяджич е югославско име, нали? — попита Карл.

— Югославско, хърватско, сръбско — все тая. Не мисля, че към днешна дата във фирмата са останали учредителите й, но ако искаш, провери.

— Ще бъда откровен с теб.

Карл се залюля на стола и погледна някогашния си колега.

Антонсен беше съвестен полицай, по-възрастен от Карл с няколко години и малко по-напред в стълбицата на възнагражденията. Въпреки това двамата си имаха приказката и бяха водили не една професионална битка рамо до рамо. С други думи, бяха замесени от едно тесто. Нито Антонсен, нито Карл позволяваха някой да се самоизтъква на техен гръб. Не понасяха клюкарите, подмазвачите и дърдорковците. Едва ли в цялото професионално съсловие имаше полицаи, до такава степен имунизирани срещу куртоазна дипломатичност и политиканстване, а и никога не се бяха изкушавали да бръкнат в кацата с мед. По тази причина от Антонсен не стана полицейски директор, а от Карл не стана нищо. Съдбата на праволинейните.

Едно-единствено нещо хвърляше сянка върху дружбата им: шибаният пожар. По онова време именно Антонсен бе ръководил разследването.

— Аз виждам ключа към вълната от пожари, заляла напоследък центъра на Копенхаген, именно в пожара в Рьовре. На пепелището е открит труп с ясна следа от дългогодишно носен пръстен на кутрето. Същата особеност се наблюдава и при жертвите от скорошните пожари. Затова ще те попитам направо: готов ли си да заявиш с чиста съвест, че през 1995-а не сте си затваряли очите, Антон? Отговори ми честно и повече няма да повдигам въпроса. Просто искам да знам истината. Бил ли си по някакъв начин обвързан с „Амунсен и Муяджич“, та си подходил толкова несериозно към случая и си сформирал разследваща група с такъв състав?

— В служебна немарливост ли ме обвиняваш, Карл Мьорк?

Лицето на Антонсен се изопна. Дружелюбната усмивка се стопи.

— Не. Но не разбирам защо не сте се постарали да изолирате причината за пожара и да идентифицирате трупа.

— Обвиняваш ме, че умишлено съм създал пречки пред следователската работа?

Карл го погледна откровено.

— Да. Ще потвърдиш ли? Така поне ще знам, че случаят е претупан, и ще го преразгледам основно.

Антонсен му подаде бутилка светъл „Туборг“. Карл не я отвори. Антонсен отпи голяма глътка от своята бира, избърса устата си и издаде напред долната си устна.

— Ако трябва да съм откровен, случаят не ни се стори особено тревожен. Покривът се запалил, изгорял бездомник. И толкоз. Пък и ситуацията ми се изплъзна. Но не е каквото си мислиш.

— Защо?

— По онова време Лола се чукаше с един от колегите в участъка, а аз се пропих от мъка.

— Лола?

— Да, дявол да го вземе. Но двамата превъзмогнахме кризата и сега всичко е наред. Признавам обаче, че не направих всичко по силите си да разнищя случая.

— Добре, Антон. Това обяснение ми стига.

Карл стана. Погледът му падна върху лулата на Антонсен. Приличаше на ветроход сред пустиня. След малко пак щяха да го пуснат по море. В работно време или не.

— Чакай малко — спря го на вратата Антонсен. — Има още нещо. Нали си спомняш за предупреждението ми през лятото, по време на огледа на онова убийство в Рьовре, че ако не се погрижите моя помощник Самир Гази да се чувства добре в Управлението, ще ви нашаря някои части от тялото? Преди няколко дни Самир се е върнал при нас. — Антонсен вдигна лулата и я потърка с пръст. — Имаш ли представа защо си е тръгнал от Управлението? Самир мълчи по въпроса, но доколкото ми е известно, Якобсен беше много доволен от него.

— Нищо не знам за Самир. С него сме на „здравей-здрасти“.

— За твое сведение и в отдел „А“ вдигат рамене. Чух обаче, че напуснал заради някой от твоите хора. Някакви предположения?

Карл се замисли. Какво общо би могъл да има Асад? Та той избягваше Самир най-старателно още от първия ден.

Сега дойде ред на Карл да издаде напред долната си устна. Всъщност каква беше причината Асад да страни от Самир?

— Ще поразпитам — обеща той. — Нищо чудно Самир да е искал да се върне при шефа мечта — Карл смигна на Антонсен. — Много поздрави на Лола от мен.

 

 

Карл завари Юрса на същото място, където я беше оставил: насред коридора, пред уголеменото копие на писмото от бутилката. Юрса стоеше замислена, на един крак като фламинго. Приличаше на изпаднала в транс. Ако човек се абстрахира от дрехите, виждаше Росе. Много стряскащо.

— Приключи ли с годишните отчети от Бизнес асоциацията? — попита Карл.

Тя го изгледа отсъстващо, докато се потупваше по челото с молив. Дали изобщо бе забелязала присъствието му?

Той си пое дълбоко дъх и на издишане повтори въпроса си почти до ухото й. Тя се сепна леко, но друга реакция не последва.

Карл поклати глава, питайки се какво ще прави с двете чалнати сестри. Тъкмо да се обърне, Юрса се обади съвсем тихо, но достатъчно отчетливо:

— Бива ме на скрабъл, кръстословици, ребуси, тестове за интелигентност и судоку, умея да съчинявам стихотворения и песни по случай първо причастие, сребърни сватби, рождени дни и юбилеи. Това тук обаче направо ми взе тока. — Обърна се към Карл. — Ще ме оставиш ли да помисля още малко на спокойствие над това гадно писмо?

Какво? През цялото време, докато Карл отиде до Рьовре и се върна оттам, Юрса бе стояла тук, а сега искаше да я остави на спокойствие? Вече направо прекали. Да си събира партакешите в пазарската си таратайка и да се затътри с шотландските си одежди, гайди и прочее джунджурии към Ванльосе или откъдето се бе домъкнала!

— Скъпа Юрса — намери сили да каже той, — или до двайсет часа и седем минути ми носиш годишните отчети с насочващи бележки, или най-учтиво ще помоля Лис от втория етаж да ти напише чек за четирите часа пълно бездействие. Като се има предвид колко успя да заработиш днес, едва ли ще се отрази на вноските в пенсионния ти фонд.

— Стига де. Извинявай, задето нервнича, но тези думи ме побъркват — усмихна му се широко тя. — Споменах ли впрочем колко ти отива тази риза? И Брад Пит има такава.

Карл сведе очи към ризата си — ширпотребен модел. Изведнъж се почувства ужасно безпризорен в това подземие.

Насочи се към така наречения кабинет на Асад и го завари с крака върху горното чекмедже и телефона, залепен до наболата му брада. Пред него лежаха десет химикалки, явно скатани от кабинета на Карл, а под тях се мъдреха листове с имена, цифри и арабски завъртулки. Асад говореше бавно, ясно и удивително чисто. Осанката му излъчваше авторитет и овладяност. В ръка държеше миниатюрна чашка с ароматно турско кафе. Ако не го познава, човек би го взел за туроператор в Анкара, току-що резервирал джъмбо-джет за трийсет и петима петролни шейхове.

Асад се обърна към Карл и му изпрати леко сбръчкана усмивка.

Очевидно и той искаше да го оставят на мира.

Тази тенденция вземаше епидемични размери.

Дали пък да не подремне в кабинета си? Тъкмо ще си представи пожара в Рьовре с надеждата, че като си отвори очите, случаят ще е разкрит.

Карл седна и опъна крака върху бюрото си, но гласът на Лаурсен осуети осъществяването на този изкушаващ план, стъпка към въжделеното дълголетие.

— Останало ли е нещо от бутилката, Карл?

Карл премига объркано.

— От бутилката!? — Видя престилката на Лаурсен, покрита с мазни петна, и си свали краката. — Ако смяташ за нещо три хиляди и петстотин парченца, всяко от които с размерите на мравчи полов член, погледни в това пликче.

Карл го извади и го размаха пред лицето на Лаурсен.

— Е? Ще свърши ли работа?

Лаурсен кимна и посочи едно от парчетата, малко по-голямо от останалите. Намираше се на дъното на пликчето.

— Току-що говорих с Гилиъм Дъглас, криминалния експерт от Шотландия. Посъветва ме да намеря най-едрата отломка от бутилката и да се опитаме да извлечем ДНК от засъхналата по стъклото кръв. Ето това парче ми трябва. Вижда се полепнал тъмен слой.

Преди Карл да го помоли за лупата, и той видя кръвта. Незначително количество; твърде съмнително доколко ще е годно за анализ.

— Не са ли изследвали кръвта?

— Не. Взели са образец само от хартията. Предупредиха ме да не подхождаме с големи очаквания.

— Защо?

— Защото едва ли ще стигне за анализ, защото е престояла прекалено дълго време и защото средата в бутилката и факторите от външната среда най-вероятно са увредили генетичната маса. Горещина, студ и солена вода; меняща се светлина. Всичко сочи, че най-вероятно няма да извлечем годна ДНК.

— ДНК променя ли се, докато се разпада?

— Не, не се променя. Просто се разпада. Не стигат другите неблагоприятни фактори, ами и това.

Карл огледа тъмния слой върху парчето.

— И какво, ако изолираме ДНК? Каква полза от нея? Няма труп, за да го идентифицираме. Не можем и да сравним с генетичен материал от роднини, защото не знаем кои са. Нямаме представа кой е авторът на писмото. За какво ни е тогава неговата ДНК?

— За да определим цвета на кожата, на очите и на косата му. Това няма ли да спомогне за разследването?

Карл кимна. Бяха длъжни да пробват, разбира се. Специалистите от Съдебно-генетичната лаборатория в Съдебномедицинския институт имаха славата на истински магьосници. Карл бе присъствал на лекция, изнесена от заместник-директора. Дори от минимално количество биологичен материал успяваха да извлекат информация дали носителят е куц, дали фъфли, дали е риж и дали идва от Каанаак.

— Вземай проклетото парче и действай — насърчи го Карл и потупа Лаурсен по рамото. — След малко ще се кача да изям порция турнедо „Росини“^[11].

— Не забравяй да си го донесеш — усмихна се Лаурсен.

Дванайсета глава

Казваше се Лиса, но прие името Рахил. В продължение на седем години живя с мъж, от когото не успя да зачене. Бездетни седмици и месеци в къщурки, измазани с кал — първо в Зимбабве, после в Либерия. Училищни класове с широки усмивки от слонова кост върху тъмнокожите лица, но и стотици безконечни часове в преговори с Национал-демократическата партия на Либерия и с бунтовниците от Революционния единен фронт на Сиера Леоне, подпомагани от президента на Либерия Чарлз Тейлър. Молби за прекратяване на кръвопролитията и за помощ. За една млада учителка, току-що завършила Педагогическия институт за преподаватели на деца от Третия свят, това беше голям шок. Сблъсъкът с прекалено много подводни ями и зли намерения я научи, че Африка не е само палещо слънце и шоколадови усмивки.

Приятелят й гледа безучастно, докато войници от Националния патриотичен фронт на Либерия я изнасилваха. Принуди я да вземе нещата в свои ръце.

И тя скъса с него.

Същата вечер падна на изранените си колене на верандата, сключи молитвено окървавените си ръце и за пръв път в безбожния си живот усети Бога.

— Прости ми и ме изцери от случилото се, Господи — помоли се тя под катраненочерното небе. — Възроди ме. Дари ме с нов живот. Живот в мир, с добър съпруг и многобройна челяд. Само за това те моля, Боже.

На следващата сутрин тя прокърви, докато събираше багажа си, и разбра, че Господ е чул молбите й и й дава опрощение.

На помощ й се притекоха хора от малка, наскоро учредена общност в град Данане в съседната Кот д’Ивоар. Появиха се по селския път А701 с благите си лица и й предложиха подслон. Преди това се беше скитала сред бегълци по пътя за Баобли до границата. Тези хора бяха видели какво е страдание и знаеха, че за да заздравеят раните, трябва време. От онзи час насетне пред нея се разстла нов житейски път. Бог се смили над нея и й показа правилния път.

На следващата година тя се прибра в Дания. Пречистена от дявола и от примките му, готова да си намери мъж, който да посее семето си в нея.

Той се казваше Йенс, но после прие името Йешуа. Тялото й се оказа изкусително за него, защото той бе живял сам-самичък в стопанство, наследено от родителите му. Препитаваше се, като отдаваше под наем земеделска техника на местните фермери. Йенс откри Божия промисъл в сладостите между бедрата й.

Не след дълго общината в покрайнините на Вибор се увеличи с двама нови последователи, а десет месеца по-късно Рахил доби първата си рожба.

Оттогава Божията майка й вдъхна нов живот и отвори утробата й. На бял свят се появиха Йосиф на осемнайсет, Самуел на шестнайсет, Мириам на четиринайсет, Магдалена на дванайсет, Сара на десет. Всичките й деца се раждаха през двайсет и три месеца.

Божията майка бдеше над чедата си.

 

 

Няколко пъти тя видя новия мъж в Църквата на Божията майка. Подемеше ли хвалебствени псалми с децата си, той ги гледаше с хрисим поглед. От устата му чуваха само богоугодни слова. Изглеждаше искрен, добронамерен и дълбокомъдър. Привлекателен мъж, който щеше да доведе и някоя хубава жена в общността им.

Всички приеха появата му като добър знак. Йешуа го нарече стойностен човек.

Онази вечер той дойде в църквата за четвърти път. Рахил вече беше сигурна, че са го спечелили в лоното. Предложиха му стая, но той любезно отказа: имал къде да живее, пък и в момента бил много зает да си търси къща. Скоро обаче му се отварял път към тях и с удоволствие щял да ги навести.

Значи мъжът имаше намерения да се установи някъде в околността. Тази вест породи оживени разговори най-вече сред жените. Той имаше силни ръце и голям миниван и би бил много полезен на събратята си. Приличаше на успешен бизнесмен, обличаше се добре, беше виждал свят. В негово лице хората от сектата съзряха бъдещ свещеник или дори мисионер. Затова все гледаха да се покажат отзивчиви към него.

 

 

Само след едно денонощие той почука на вратата им. Улучи неудобен момент. Рахил беше неразположена. Мъчеше я силно главоболие, цикълът й идваше. Искаше само децата да си стоят по стаите, а Йешуа да не я закача.

Той обаче отвори и покани мъжа да седне до дъбовата маса в кухнята.

— Може да не ни се удаде друг такъв шанс — прошепна той и я помоли горещо да стане от дивана. — Само четвърт час, Рахил, после пак ще полегнеш.

Подвластна на мисълта за благоденствието на общността и знаейки колко им е нужна свежа кръв, тя се надигна, притиснала ръка към корема си. Влезе в кухнята, твърдо убедена, че Божията майка съвсем умишлено е избрала гостът да се появи точно сега, за да изпита вярната си рабиня. Болките са само милувка от Божията ръка, внуши си Рахил, а гаденето — нажеженият пясък в пустинята. Беше се обрекла на Бога и нищо земно не можеше да й попречи да Го следва.

Щом трябва — ще се жертва.

И Рахил посрещна госта с усмивка на бледото си лице и го помоли да приеме Божиите дарове.

Обикалял из Леуринг и Елсбор да си търси селска къща, обясни той през парата от кафето. След два дни или в понеделник щял да ходи в Раунструп и Ресен, защото и там имало подходящи имоти.

— Исусе Христе! — възкликна Йешуа и я погледна извинително, защото Рахил мразеше той да споменава напусто името на Сина на Божията майка. — В Ресен, казваш, а? Някъде близо до плантацията Шоруп ли? Да не е къщата на Теодор Бонесен? Ще ти съдействам да я получиш на сносна цена. Поне от осем месеца никой не живее в нея. Може да има и повече.

По лицето на мъжа пробяга странна тръпка. Йешуа не я забеляза, но на Рахил не й убягна. Смущаваща тръпка.

— До Шоруп? — повтори мъжът, докато погледът му шареше из стаята в търсене на пристан. — Не знам, но в понеделник, след като разгледам къщата, ще ти кажа. — Той се усмихна. — Къде са децата? Да не учат?

Рахил кимна. Мъжът не беше от приказливите. Дали пък не го беше преценила неправилно?

— Къде живееш в момента? — попита тя. — Във Вибор ли?

— При мой бивш колега в центъра. Допреди няколко години ергенувахме заедно, но наскоро го пенсионираха по болест.

— Да не страда от хронична преумора? Такива случаи зачестиха.

Рахил прикова поглед в него. Той я гледаше простодушно. Не отговори веднага, но тя го отдаде на сдържаната му природа. Това не е непременно лошо качество.

— Преумора? Не, не е това. Де да беше толкова просто. Ампутираха ръката на Чарлс след пътна злополука.

Той показа върху десницата си докъде са отрязали ръката на приятеля му и Рахил потръпна. Връхлетяха я неприятни спомени. Той претегли погледа й и сведе очи.

— Пострада тежко, но ще се оправи. — И неочаквано вдигна глава. — Впрочем вдругиден във Винеруп ще има състезание по карате. Мислех да поканя Самуел да ме придружи, но не знам дали коляното му е заздравяло. Как се чувства? Счупил ли е нещо?

Рахил се усмихна и погледна мъжа си. Ето такава съпричастност и грижа проповядваше тяхната Църква. „Вземи ръката на ближния и нежно я погали“, както редовно ги напътстваше свещеникът.

— Не — отговори Йешуа. — Има силен оток, но след няколко седмици ще се оправи. Във Винеруп, казваш, а? Не съм знаел, че там се провежда състезание по карате. — Мъжът й поглади брадичката си. Явно се канеше да зададе още въпроси около спортното събитие. — Но може да питаме Самуел. Ти как мислиш, Рахил?

Тя кимна: няма нищо против, стига да се върнат преди часа за отдих. А ще може ли да вземе и другите деца, ако изявят желание?

По лицето на мъжа се изписа съжаление.

— Много бих искал, но за жалост отпред има място само за трима. Отзад не е позволено да се возят пътници. Но две деца ще взема. Другите ще дойдат следващия път. Дали състезанието няма да заинтригува Магдалена? Вижда ми се активно момиче, пък и сякаш е силно привързана към Самуел.

Рахил се усмихна. Мъжът й — също. Гостът бе забелязал съвсем правилно и бе изказал много мило наблюдението си. Сякаш изведнъж им стана по-близък. Сякаш знаеше каква слабост има тя към Самуел и Магдалена, които най-много приличаха на нея.

— Чудесна идея, нали, Йешуа?

— Да — усмихна се той.

Лесно се съгласяваше, стига да не го караш да се нагърбва с допълнителни ангажименти.

Тя потупа ръката на госта, отпусната върху масата. Беше направо ледена.

— Самуел и Магдалена сигурно ще се зарадват. Кога трябва да са готови?

Той издаде напред устни и пресметна наум времето.

— Състезанието започва в единайсет. Какво ще кажете да мина да ги взема в десет?

 

 

Той си тръгна, а над дома им се спусна божествено спокойствие. След като си изпи кафето, той отнесе чашите до мивката и ги изплакна, все едно това беше най-естественото нещо на света. Усмихна се и им благодари за гостоприемството. Накрая се сбогува с „до скоро виждане“.

Коремът продължаваше да я боли, но гаденето отмина.

Колко чудно нещо е любовта към ближния. Вероятно най-драгоценният Божи дар към човешкия род.

Тринайсета глава

— Лоша работа, Карл — изсумтя Асад.

Карл нямаше представа за какво говори помощникът му. След двуминутен репортаж по интернет канала на Датската национална телевизия за космическите суми, глътнати при производството на екологично чисти опаковки за пакети с хуманитарна помощ, Карл се бе пренесъл в страната на сънищата.

— Какво е станало, Асад? — чу той гласа си сякаш отдалече.

— Рових къде ли не и със сигурност мога да заявя, че откакто в Балеруп съществува улица „Лаутрупванг“, няма никакви данни за похитени лица в района.

Карл разтърка очи. Това действително не беше добра новина. Ако — трябва да се отбележи — посланието от писмото в бутилката не е просто майтап.

Асад държеше пластмасова кофичка, изпъстрена с арабски букви и пълна с нещо, напълно непознато на Карл. Докато се усмихваше очаквателно, Асад отряза парченце от загадъчната субстанция с нож за картофи и го лапна. Над главата му неотменно бръмчеше познатата стара муха.

Карл вдигна глава. „Май ще трябва да си дам малко зор, за да я размажа“, помисли си той.

Размърда сънливо глава в търсене на подходящо летално оръжие и фиксира едно върху бюрото. Захабено шишенце от твърда пластмаса с канцеларски коректор. Мухата определено не би оцеляла след стълкновението с него.

„Нужно е само да се прицеля добре“ — прецени той, запрати шишенцето към насекомото и чак тогава разбра, че капачката не е добре завинтена.

Нещо пльосна в стената, Асад се обърна зашеметен и видя как към пода се стича бяла лепкава маса.

Мухата изчезна.

— Странна работа — промърмори Асад, докато дъвчеше. — Преди съм си представял, че „Лаутрупванг“ е улица с жилищни сгради, а тя се оказа пълна с офиси и промишлени цехове.

— И? — Карл се мъчеше да определи на какво мирише бежовият буламач в пластмасовата кофичка. На ванилия?

— И какво е правил отвлеченият там? Сред офиси и фирми.

— Може да е работел там? — предположи Карл.

Лицето на Асад се изкриви в скептична физиономия.

— Замисли се, Карл. Кой ще го вземе на работа? Та той дори не може да изпише правилно името на улицата.

— Възможно е датският да не му е майчин език. Нали се сещаш? — Карл се обърна към компютъра и въведе името на улицата. — Погледни. Наблизо има доста фирми и образователни центрове, където работят и учат хора от чуждестранен произход. — Карл посочи върху картата. — Например в училището на тази улица се обучават деца със затруднена социална интеграция и емоционални проблеми. Значи е възможно все пак писмото да е измишльотина. Когато успеем да дешифрираме и останалата част, не е изключено да излезе, че някакви хлапета са решили да се изгаврят с учител или нещо подобно.

— Дешифрираме, изгаврят… Използваш много странни думи, Карл. Добре де, да предположим, че авторът на писмото е работил в някоя от фирмите там. Като гледам, има доста.

— Да. Но в такъв случай колегите му нямаше ли да подадат в полицията сигнал за изчезнал сътрудник? Разбирам какво ми казваш, но не забравяй, че никъде не откриваме данни за отвличане, за каквото се споменава в писмото. Впрочем дали улица със същото име няма и в други градове?

Асад поклати глава.

— Значи не ти се вярва отвличането да е истина?

— Нещо такова.

— Според мен грешиш, Карл.

— Възможно е. Но помисли, Асад. Дори да става дума за реално отвличане, откъде знаем дали близките на похитения не са го откупили още тогава? Това е съвсем възможно, нали? После историята е била забравена. В такъв случай пак ще стигнем до задънена улица. Не е изключено малцина да са знаели за инцидента.

— Прав си, Карл. Не знаем дали е така и никога няма да разберем, ако решиш да изоставим случая.

Асад излезе от кабинета с клюмнала глава и без да обели дума. Остави кофичката с лепкавата маса и ножа върху бюрото на Карл. Какво, по дяволите, му ставаше? Дали се засегна от намека за правописните грешки на емигрантите? Та той носеше на много по-груби майтапи. Или пък случаят така го бе обсебил, че не можеше да съсредоточи мислите си върху друго?

Карл наклони глава и се заслуша в гласовете на Асад и Юрса в коридора. Мрън, мрън, мрън — сто процента недоволстваха.

Сети се за питането на Антонсен и стана.

— Може ли да ви обезпокоя за малко, гълъбчета?

Приближи се до увеличеното писмо. Юрса му предаде годишните счетоводни отчети на трите фирми и повече не мръдна оттам. Общо бе прекарала четири-пет часа пред гигантското копие, без да драсне и буква върху бележника, който бе хвърлила на пода.

— Гълъбчета! Съветвам те да центрофугираш мислите в черепа си, преди да си отваряш устата — Юрса се обърна отново към писмото.

— Асад, полицейският комисар в Рьовре е получил заявление от Самир Гази с молбата да го преместят отново в местния участък. Да знаеш нещо по въпроса?

Асад погледна Карл с недоумение, но видимо застана нащрек.

— И защо да знам?

— Старателно избягваше Самир, нали? Дали пък той не е предпочел да се махне заради търкания помежду ви? Има ли нещо такова?

Асад май се засегна.

— Не познавам добре този човек. Навярно просто иска да се върне на старото си работно място. — По лицето на Асад се изписа подозрително широка усмивка. — Или тук не се чувства в свои води.

— Това ли да предам на Антонсен?

Асад сви рамене.

— Успях да отгатна още няколко думи — похвали се Юрса.

Вдигна стълбата и я премести на по-удобно място.

— Ще пиша с молив, за да може да трием, ако се наложи — обясни тя от предпоследното стъпало. — Ето как разсъждавам аз. Това, разбира се, е само предложение. Особено след думата „има“ на четвъртия ред съм тълкувала доста свободно. Авторът на писмото действително е скаран с правописа, но на някои места това дори ме улеснява.

Асад и Карл се спогледаха. Та нали й бяха обяснили съвсем същото?

— Например, убедена съм, че под „плаши“ авторът всъщност има предвид, че ги е заплашвал.

Тя огледа отново творението си.

— А „сии“ не е нищо друго, освен „син“, защото описва миниван.

ПОМОЩ

На .6 февроари ни удвлякоха

от афтобусната спирка до Лаутропванг в

Балеруп — Мъжа е висок 18. с къса коса

….. … .. ….. Има белег на дясното …

к… син миниван Тато и мама го познават — Фред. . ….с Б —

плаши ни с… — ще ни убие —

.р..инс. .ър.. … .ст… .. .ърв. .. …п…. ..

брат.. — патувахме почти. час. … .. водата …тур….

Смърди. По……те Б… ..е

.юрг.. .. ..а. … …. .. ..

П… ….

 

 

— Е, как ви се струва? — попита Юрса, без да ги поглежда.

Карл го прочете няколко пъти. Беше длъжен да признае, че текстът звучи убедително. Изобщо не приличаше на опит на ученици да набедят учител или друг възрастен, за да му отмъстят за някоя дреболия.

Но колкото и автентично да му се струваше писмото, това все пак беше субективна преценка. Карл държеше да се посъветва със специалист. Ако и той го потвърди, работата ставаше дебела. „Татко и мама го познават“. Едва ли някой би си измислил такова нещо. И още: „ще ни убие“. Не „може би“. Ще.

— Само че още не сме отгатнали къде по тялото на похитителя се намира проклетият белег и това ми лази по нервите. Ще ме прощавате за хамалския език — добави Юрса, докато усукваше златистите си къдрици.

— Частите на човешкото тяло с три букви са няколко. Вие за кои се сещате?

— Ухо, око — обади се Карл. — Чело, рамо, бедро — ако част от буквите са се размили и само си мислим, че думата е трибуквена. Друго не ми хрумва. Съмнявам се да е бедро, защото белегът явно се е виждал.

— А кои части от тялото се виждат през февруари в тази ледена страна? — попита Асад.

— Ами ако се е събличал? — лицето на Юрса грейна. — Може да е блудствал със заложника. Да отвлича с такава цел.

Карл кимна. Трябваше да допуснат и такава версия. Уви.

— Да предположим, че не се е гаврил с похитения. През зимата се вижда само главата — разсъждаваше Асад и се взираше в ухото на Карл. — Ако косата не е дълга, ушите се виждат. А очите? Изобщо възможно ли е човек да има белег в окото? — Асад явно се опита да си го представи. — Не — заключи той. — В окото няма как да имаш белег.

— Предлагам да оставим въпроса да отлежи, дружина. Очаквам част от въпросителните да добият яснота, ако съдебните генетици успеят да извлекат ДНК отпечатък от бутилката. Трябва да се заредим с търпение, защото такива процедури отнемат време. Имате ли предложения как да организираме работата си за в бъдеще?

— Време е да хапнем нещо! — възкликна Юрса и се обърна към тях. — Искате ли по едно хлебче с кардамон? Донесох си тостера.

Когато скоростната кутия скърца, трябва да се смаже, а в момента специалният отдел „Q“ определено се затрудняваше да включи на по-висока предавка.

„Време е да сменим маслото“ — помисли си Карл.

— Ще си дадем почивка и после ще се опитаме да погледнем нещата от друг ъгъл. Тази стратегия ми се струва най-продуктивна. Съгласни?

Кимнаха. Асад малко колебливо, вероятно заради струпването на сложни думи.

— Чудесно. Сега Асад ще поеме годишните финансови отчети, а Юрса ще разпита по телефона фирмите и центровете по улица „Лаутрупванг“.

Карл беше доволен от решението си. Единствено свежо девичо гласче като на Юрса би подтикнало канцеларските плъхове да се поразтърсят из архивите.

— Накарай служителите от деловодството да разпитат по-възрастните си колеги. Може някой от тях да си спомня за неочаквано изчезнали ученици или колеги. И им подскажи за какво става дума: февруари 1996-а и така нататък. Напомни им, че тогава в квартала са се нароили много нови сгради.

На Асад явно всичко му дойде в повече и той се изниза в бърлогата си. Новото разпределение на ролите определено не му допадаше. Но така или иначе, тук Карл възлагаше задачите и на Асад, ще не ще, му се налагаше да се примири. По разследването на пожарите разполагаха с по-конкретни данни, а това щеше да даде възможност на Карл да натрие носовете на колегите от отдел „А“ — факт, съвсем не за пренебрегване.

И така, Асад трябваше да преглътне разочарованието си и да запретне ръкави. А междувременно загадката с писмото от бутилката щеше да крета немощно в ръцете на Юрса.

Карл изчака тя да излезе и набра номера на Клиниката за лечение на гръбначни заболявания в Хорнбек.

— Искам да говоря със завеждащия отделението и с никой друг — заяви той с ясното съзнание, че не е в позиция да поставя каквито и да било условия.

След пет минути се обади заместник-главният лекар. Не преливаше от ентусиазъм.

— Да, знам отлично кой сте — изморено въздъхна той. — Искате да говорим за Харди Хенингсен, предполагам?

Карл му обрисува положението в най-едри щрихи.

— Аха — промърмори под нос лекарят.

Защо, по дяволите, всички доктори започват да говорят така носово, поиздигнат ли се в йерархията?

— Интересува ви дали в случая на Харди е възможно проходимостта по сетивните пътища да се възстанови спонтанно? — продължи лекарят. — Проблемът е, че ние отдавна нямаме възможност да го наблюдаваме всекидневно и не следим показателите му. Изписахме го по негово изрично желание, а не по наша преценка. Не сте забравили, нали? От страна на медицинския екип не липсваха предупреждения.

— Така е, но ако беше останал в болницата, досега да беше умрял. В момента си е възвърнал поне донякъде желанието за живот. Това не е ли важно?

Мълчание отсреща.

— Няма ли начин някой от отделението да дойде да го прегледа у дома? При промени в състоянието му не е изключено да преосмислям решението си. И той, и аз.

— Усещал китката си? — обади се най-сетне бялата престилка. — По време на болничния му престой регистрирахме леки спазми в ставите на пръстите му. Навярно се заблуждава, че това е китката. Сигурно са рефлекси.

— Значи при гръбначен стълб с толкова тежки увреждания като неговия е изключено да има подобрение. Правилно ли ви разбрах?

— Господин Мьорк, в момента изобщо не обсъждаме дали Харди Хенингсен ще проходи отново, защото това е невъзможно. Харди е прикован завинаги към леглото. Парализиран е от врата надолу. Това е положението. Друг въпрос е дали ще си възвърне чувствителността в части от ръката. Не очаквам повече от случайни контракции, а според мен и те са крайно невероятни.

— И няма да си движи ръката?

— Не допускам.

— Значи отказвате да го прегледате у дома?

— Не съм казвал такова нещо. — Чу как шумолят някакви книжа. Навярно лекарят разлистваше графика си. — Кога искате да ви посетя?

— Възможно по-скоро.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

Карл се отби в хралупата на Асад, но не го завари там.

На бюрото имаше бележка. „Това са числата“, гласеше краткото послание, а отдолу се мъдреше официалното: „Сърдечни поздрави, Асад“.

Наистина ли се беше засегнал?

— Юрса! — извика Карл. — Знаеш ли къде е Асад?

Никакъв отговор.

„Щом планината не отива при Мохамед, Мохамед ще отиде при планината“, помисли си Карл и се насочи към кабинета й. Едва надникнал вътре, той се закова като ударен от гръм.

Дори десетгодишно момиченце с естетически вкус, безвъзвратно увреден от манията по куклите Барби, не би могло така да опропасти спартанския черно-бял, подчертано хладен интериор на Росе. Всевъзможни розови дрънкулки и джунджурии висяха по стените.

Карл едва преглътна от ужас. Прикова поглед в Юрса.

— Да си виждала Асад?

— Да, излезе преди половин час. Днес няма да се връща повече.

— Къде отиде?

Тя сви рамене.

— Почти съм готова с доклада за аферата от „Лаутрупванг“. Искаш ли да го погледнеш?

— Откри ли нещо?

— Ни-щич-ко — усмихна се тя с яркочервените си устни. — Някой казвал ли ти е, че имаш усмивката на Гуинет Полтроу?

— Това не е ли жена?

Юрса кимна.

Карл се върна в кабинета си и набра домашния номер на Росе. Още ден с Юрса в състава можеше да се окаже пагубен за специалния отдел „Q“. Ако искаха да опазят репутацията си що-годе чиста, щеше да се наложи Росе да се върне зад бюрото си.

Този път се включи телефонният секретар.

— Това е секретарят на Росе и Юрса. Съобщаваме ви, че двете дами са на аудиенция при кралицата. Щом тържественото събитие приключи, ще ви върнем обаждането. Ако не търпи отлагане, оставете съобщение.

После прозвуча звуковият сигнал.

Карл не бе в състояние посмъртно да определи коя от двете го е записала.

Тръшна се на стола и потърси цигарите си. Наскоро му подхвърлиха, че в пощата предлагали сносни заплати.

Звучеше му райски съблазнително.

 

 

Положението не се подобри, когато след час и половина влезе в дневната си. Вътре завари лекар, надвесен над леглото на Харди, и — по-лошото — Вита.

Карл поздрави учтиво медицинското лице и дръпна Вита настрана.

— Какво правиш тук? Нали сме се разбрали да не идваш без предупреждение? Знаеш колко мразя такива спонтанни хрумвания.

— Карл, захарче — погали го по бузата и дланта й изхрущя по наболата му брада.

Крайно обезпокоително.

— Мисля за теб всеки ден и реших да се прибера — заяви решително тя.

Карл опули очи. Заклетата фенка на циркаджийските одежди, с която почти се бе развел, изобщо не се шегуваше.

— Няма начин, Вига. Предложението ти не представлява интерес за мен.

Тя премига объркано.

— Но аз искам да се върна. Пък и половината от къщата е моя. Нали не си забравил, скъпи?

В този миг Карл изпадна в страшен гневен пристъп. Лекарят се изплаши, а Вига избухна в сълзи и се метна на едно такси. Все още подвластен на емоцията, Карл грабна най-дебелия маркер, който намери, свали капачката и задраска с плътна линия името Вига Расмусен на табелката. Крайно време беше, дявол да го вземе!

Да става каквото ще.

И, естествено, в резултат от случката Карл почти не мигна през нощта. Седеше в леглото си и провеждаше безконечни диалози с въображаеми бракоразводни адвокати, напъхали алчните си пръсти дълбоко в портфейла му.

Разводът щеше да го доведе до просешка тояга.

В този смисъл дори обнадеждващото заключение на травматолога не му подейства утешително. Лекарят установи известна, макар и слаба моторна активност в едната ръка на Харди.

Активност, която го изненада приятно.

 

 

На следващата сутрин Карл се появи на портала на Главното управление още в пет и половина. Нямаше смисъл да продължава да лежи вкъщи.

— Какъв сюрприз! — отбеляза дежурният охранител. — Сигурно и помощникът ти ще остане смаян. Само внимавай да не го стреснеш, като слезеш долу.

— Какво? — Карл не вярваше на ушите си. — Асад дойде ли вече на работа?

— Да. Напоследък всеки ден идва по това време. Първо започна да пристига към шест, но днес цъфна още в пет. Ти не знаеше ли?

Определено не.

* * *

Асад без съмнение се бе молил в коридора, защото килимчето още лежеше там. Случваше се за първи път. Досега Асад винаги изпълняваше ритуала в бърлогата си. Молитвата все пак е интимен акт.

Карл чу, че помощникът му разговаря с някого по телефона на висок глас, все едно събеседникът му е с увреден слух. Общуваха на родния му език, а съдейки по тона, спореха или се караха, но все пак Карл не знаеше каква е нормалната интонация в арабския.

Карл пристъпи към вратата и видя как парата от врящата вода в чайника обгръща тила на Асад. Пред него стояха записки на арабски, а на компютърния екран потреперваше зърнистият образ на възрастен мъж с мустаци и огромни наушници. Чак сега Карл забеляза, че и Асад си е сложил слушалки. Значи говореше по скайп — най-вероятно със свой роднина от Сирия.

— Добро утро, Асад.

Карл не очакваше поздравът му да предизвикат толкова бурна реакция. Допускаше да сепне Асад, защото за пръв път идваше толкова рано на работа, но не и да стане свидетел на толкова драстичен нервен спазъм, който премина по цялото тяло на Асад. Помощникът подскочи и размаха ръце и крака.

Събеседникът му явно забеляза появата на друг човек и се приближи до екрана. Сигурно виждаше силуета на Карл зад Асад.

Старецът избъбри нещо набързо и прекъсна връзката. Асад се опита да си възвърне самообладанието. „Какво търсиш тук по това време?“ — питаха очите му, все едно Карл го бе хванал да бърка в касата, а не просто в кацата с мед.

— Извинявай, Асад. Не исках да ти взема акъла. Добре ли си? — Карл сложи ръка върху рамото му. Ризата му беше подгизнала от студена пот.

Асад кликна с мишката и минимизира прозореца със скайп, за да скрие с кого е разговарял.

Карл вдигна отбранително длани:

— Няма да те безпокоя. Довърши си личните дела. Като приключиш, ела в кабинета ми.

До момента Асад не бе обелил нито дума. Крайно, крайно несвойствено за него.

Карл се строполи върху стола. Вече се чувстваше изморен. Само допреди няколко седмици подземният етаж в Управлението беше неговият пристан. Работеше с двама души, с които се разбираше прилично, а в добри дни атмосферата се доближаваше до определението „приятна“. Сега мястото на Росе заемаше особнячка от нейния сорт, но със съвсем различен натюрел, а Асад стана неузнаваем. Във възникналата ситуация не беше никак лесно да даваш отпор на житейските несгоди. Карл се тревожеше какво ще се случи, ако Вига поиска развод и половината от земното му имущество.

По дяволите! Карл погледна обява за работа, която бе закачил на таблото преди няколко месеца. Търсеха подходящ кандидат за началник на националната полиция.

Какво по-хубаво от това, подчинените ти да ти се кланят и да угодничат, високопоставени лица да ти връчват рицарски звания, да пътуваш на преференциални цени и да получаваш заплата, която би затворила дори устата на Вига? Седемстотин и две хиляди двеста седемдесет и седем крони плюс допълнително материално стимулиране. Само да произнесеш това число отнема почти цял работен ден.

„Къде блях, та изпуснах срока за кандидатстване!“ — ядоса се Карл. Пред него изневиделица изникна Асад.

— Карл, трябва ли да говорим за случилото се?

За какво по-точно? Че го е заварил да говори по скайп? Че Асад е дошъл толкова рано на работа? Че се стресна от появата на Карл?

Въпросът се нуждаеше от прецизиране.

Карл поклати глава и си погледна часовника. До началото на работния ден оставаше цял час.

— Виж, Асад. Не ми дължиш обяснение с какво се занимаваш извън работно време. Разбирам желанието ти да си поговориш с хора, които не виждаш често.

По лицето на Асад се изписа облекчение. Интересно…

— Проучих счетоводните отчети на „Амунсен и Муяджич“ от Рьовре, на „К. Франсен“ от улица „Дортеа“, на „ЯПП Строителен обков“ и на „Пъблик Кънсълт“.

— И? Нещо интересно?

Асад се почеса по леко олисяло място сред черните къдрици.

— Като цяло изглеждат стабилни фирми.

— Но?

— Но през последните няколко месеца преди пожарите положението се е променило.

— Как точно?

— Изтеглили са кредити. Поръчките им са намалели.

— Значи първо поръчките им намаляват, приходите спадат и те теглят кредит?

— Точно така — кимна Асад.

— И?

— Последните три пожара станаха съвсем наскоро и е рано да се каже, затова ще говоря само за този в Рьовре.

— Какво си забелязал?

— След пожара им изплащат застраховката и с нея си погасяват заема.

Карл посегна към кутията с цигари, извади една и запали. Класика в жанра. Злоупотреба със застрахователни полици. Но защо всички трупове имат белег на кутрето си?

— За какви кредити става дума?

— За краткосрочни. Обикновено едногодишни. „Пъблик Кънсълт“ например са изтеглили шестмесечен заем.

— И изпитват затруднения при погасяването, така ли?

— Да.

Карл издиша струя дим, Асад се отдръпна и размаха ръце. Карл не му обърна внимание. Това беше неговият кабинет и щеше да пуши колкото си иска. Той шеф ли е, или лукова глава?

— Кой им е отпуснал кредитите?

— Различни кредитни фирми от Копенхаген.

— Ще ми трябват имена и кой стои зад тях.

Асад оклюма.

— Спокойно, де. След два часа. Още не са отворили. Не се притеснявай.

И това не успокои Асад. Тъкмо обратното, той съвсем посърна.

Тези двамата започваха здравата да лазят по нервите на Карл. Бъбреха за глупости и изобщо не криеха нежеланието си за работа. Сякаш Юрса и Асад взаимно си предаваха негативизма и искаха сами да определят задълженията си. „Ако продължават в същия дух, ще ги накарам да нахлузят гумените ръкавици и да излъскат пода в коридора до блясък“, закани се Карл.

Асад вдигна глава и кимна.

— Повече няма да ти преча, Карл. След като приключиш, действай.

— Моля?

Асад му намигна със загадъчна усмивка. Изражението му претърпя крайно объркваща трансформация.

— Днес ще ти се отворят доста ангажименти — пак му смигна.

— Ще опитам отново. Ще ми обясниш ли за какво говориш, по дяволите?

— За Мона, за какво? Само не ми разправяй, че не знаеш. Върнала се е.

Четиринайсета глава

Мона Ибсен се беше върнала — точно както го осведоми Асад. От нея струеше тропическо слънце, което ведно с многото преживявания бе оставило очарователни, но несъмнени следи във фините бръчици около очите й.

Карл прекара сутринта да репетира с какви думи да сломи още в самото начало евентуалната й съпротива, ако тя случайно мине покрай кабинета му, и да я накара да го погледне с благи, нежни очи, които търсят близост.

Не стана така. Единственото същество от женски пол пристигна в подземието, трополейки с пазарската си количка. Пет минути по-късно, навярно с добри намерения, Юрса застана насред коридора и кресна с извънредно пискливия си дискант:

— Има хлебчета за тостер от „Нето“, момчета!

В този момент Карл усети с още по-голяма сила какъв щастлив живот се вихри по горните етажи.

Отне му няколко часа да осъзнае, че ако иска да си изпробва късмета, ще трябва да си вдигне задника от стола и да предприеме нещо.

Поразпита тук-там и откри Мона в залата за предварително изслушване. Разговаряше доверително със съдебен пристав. Беше облечена в кожен елек и леко избелели дънки „Левис“ и ни най-малко не приличаше на жена, оставила зад гърба си по-голямата част от житейските предизвикателства.

— Добър ден, Карл — поздрави тя и изобщо не се опита да подхване разговор.

Строго деловият й поглед му показа недвусмислено, че в момента нямат какво да обсъждат. Той й се усмихна, но не получи повече нито дума.

Карл възнамеряваше да прекара остатъка от деня си в пълно бездействие, отдаден на разочарованието от опустошения си любовен живот, но Юрса явно имаше други планове.

— Май напипахме следа в Балеруп — оповести тя и го погледна със зле прикрито въодушевление и хлебни трохи между предните зъби. — Тези дни звездите са с мен. Точно както вещае хороскопът ми.

Карл я погледна с тайната надежда нейните звезди да я отнесат в небето, та той да се отдаде на спокойствие на печални размисли за незавидната си орис.

— Оказа се трудна работа да се добера до ценните сведения — продължи тя. — Първо говорих с директора на училището на улица „Лаутрупванг“, но се оказа, че той встъпил в длъжност чак през 2004-та. Прехвърлиха ме на преподавателка, която работела там от създаването на училището, но и тя не успя да ми каже нищо. Тогава ме свързаха с училищния домакин. Той също не ми помогна, после…

— Юрса! Карай по-направо и ми спести встъпителните подробности, ако обичаш. Затрупан съм с работа — Карл разтърка изтръпналата си ръка.

— После се обадих във Висшето техническо училище и там попаднах на нещо интересно.

Новината сякаш възобнови кръвообращението в ръката му.

— Чудесно! — възкликна той. — Как успя?

— Много просто. Една преподавателка, Лаура Ман, току-що се беше върнала от отпуск по болест — ми разказа, че работела в училището още откакто отворило врати през 1995-а и по нейни спомени ставало въпрос за един-единствен случай.

— За кой собствено? — Карл се понадигна на стола.

— Аха! — изгледа го тя с наклонена глава. — Стана ли ти интересно, момче! — Тупна го с длан по окосмената част на ръката. — Много ти се ще да ти кажа, а?

Що за абсурд! През главата на Карл бяха минали поне сто тежки случая, а в момента някаква откачалка, при това не титуляр в екипа, в светлозелен чорапогащник го караше да играе на питанки и чуденки!

— Кой случай си спомня тази жена? — повтори Карл и кимна на Асад, в този момент подал глава в кабинета. Изглеждаше блед.

— Вчера Асад се обадил да пита за същото. Другите учители обсъждали въпроса по време на сутрешното си кафе и дамата чула.

Асад слушаше с интерес. Постепенно си възвърна нормалния цвят на лицето.

— Случаят веднага изплувал в ума й — продължи Юрса. — По онова време в училището постъпил изключителен младеж. Страдал от някакъв синдром. Бил по-малък от състудентите си, но гениален физик и математик.

— Синдром? — повтори с недоумение Асад.

— Да. Бил много даровит в техническите области, но скаран с хуманитарните дисциплини. Не беше аутизъм, а нещо от този сорт. Как се казваше? — Тя смръщи вежди. — А, да. Синдром на Аспергер. Това беше.

Карл се усмихна. Юрса определено нямаше да загуби, ако се позадълбочи в проблематиката на поведенческите отклонения.

— И защо учителката се е сетила именно за него? — поинтересува се той.

— Още през първия семестър взел ума на преподавателите, но после прекъснал следването си.

— Как така?

— През последния учебен ден преди зимната ваканция дошъл с малкия си брат да му покаже университета и не се появил повече.

И Карл, и Асад присвиха очи.

— Как се казва този младеж?

— Поул.

Кръвта в жилите на Карл се смрази.

— Да! — възкликна Асад и размаха ръце и крака като кукла на конци.

— Преподавателката каза, че го помни толкова добре, защото Поул Холт бил единственият сред питомците й с потенциал да стане учен от световна величина. Освен това през цялата си практика не била попадала на друг възпитаник със синдрома на Аспергер. Поул Холт бил нещо изключително.

— И по тази причина го е запомнила?

— И заради още нещо — Поул бил сред възпитаниците на първия випуск във Висшето училище.

 

 

Половин час по-късно Карл повтори въпроса си във Висшето техническо училище и получи същия отговор.

— Първият випуск не се забравя — усмихна се Лаура Ман и оголи зъбите си с цвят на пожълтяла слонова кост. — Навярно и вие си спомняте първия си арест?

Карл кимна. Спомняше си го, и още как: дребен пияница, проснал се по средата на улица „Англия“. В съзнанието си още виждаше ясно как сополът на алкохолика полита във въздуха и се лепва за униформата му, след като се бе опитал да изтегли идиота на сигурно място. Не, първият арест наистина не се забравя. Дори да е бил гарниран с телесни течности.

Карл бе виждал събеседничката си по телевизията, когато репортерите търсеха мнението на специалист относно алтернативните енергийни източници. „Лаура Ман, Ph.D.“ плюс още куп научни звания, пишеше на визитката й. В този миг Карл се благодари, че не си е отпечатал визитки.

— Страдал е от форма на аутизъм, така ли?

— Да, но в смекчен вариант. Хората със синдрома на Аспергер често са много интелигентни. Околните ги определят като нърдове. Приличат на Бил Гейтс или на Айнщайн. Но Поул притежаваше и таланти с практическа насоченост. В много отношения можеше да се нарече специален.

Асад се усмихна. Беше забелязал очилата й с рогови рамки и кока на тила. Поул Холт бе случил на най-подходящата за него учителка. Господ не оре, не копае, нърдове събира, ако перифразираме известната поговорка.

— Твърдите, че Поул е довел по-малкия си брат на 16 февруари 1996. И никой повече не го е виждал. Откъде сте толкова сигурна в датата? — попита Карл.

— През първите години водехме дневници за присъствие. Затова сега просто проверихме кога е посетил занятия за последно. След ваканцията не се появи. Искате ли да ви покажа дневниците? В съседния кабинет са.

Карл погледна Асад. Помощникът не изглеждаше особено заинтригуван.

— Няма нужда. Вашата дума ни стига. След ваканцията свързахте ли се със семейството му?

— Да, но родителите се държаха много резервирано. Особено когато предложихме да се отбием в дома им и да обсъдим с Поул бъдещето му.

— Чухте ли се с него по телефона?

— Не. За последно разговарях с Поул тук, в училището, една седмица преди зимната ваканция. По телефона баща му заяви, че Поул не желае да разговаря с мен. Правомощията ми се простираха дотам. Наскоро младежът беше навършил осемнайсет и по закон сам се разпореждаше с живота си.

— Осемнайсет ли? Не е ли бил по-голям?

— Не, защото постъпи на седемнайсет. Беше надраснал връстниците си.

— Запазили ли сте негов картон?

Тя се усмихна. Вече го беше приготвила.

Карл зачете на глас, докато Асад надничаше над рамото му.

— „Поул Холт, роден на 13 ноември 1977 година. Матем. — физ. от гимназията в Биркерьо. Среден успех 9,8“.

Адресът, посочен в картона, се намираше сравнително близо. На около четирийсет и пет минути с кола от Висшето училище.

— Този бал не е ли прекалено нисък за гений? — попита Карл.

— Така е, ако изкарваш само 13 по природонаучни дисциплини и само 7 по хуманитарните — обясни Лаура Ман.

— Казвате, че не го е бивало по датски? — попита Асад.

Тя се усмихна.

— Поне колкото се касае до писмения датски. В езиково отношение курсовите му работи не бяха добре издържани. Това е често срещано явление при студенти с афинитет към точните науки. И устно се изразяваше доста примитивно, ако учебният материал не го вълнуваше.

— Може ли да получа копие? — поиска Карл.

Лаура Ман кимна. Ако пръстите й не бяха толкова пожълтели от никотина, а кожата — толкова мазна, щеше да получи прегръдка.

 

 

— Страхотно, Карл — възторгваше се Асад, докато приближаваха къщата. — Решихме ребуса за една седмица. Намерихме кой е авторът на писмото. А сега стоим пред къщата на родителите му.

За да подчертае успеха, Асад удари силно по арматурното табло.

— Така е — съгласи се Карл. — Дано всичко е било глупава шега.

— В такъв случай здравата ще го смъмрим тоя Поул.

— А ако не е?

Асад кимна: ако не е, на хоризонта се очертаваше още по-времеемка задача.

Спряха до градинската порта и веднага установиха, че името на табелката не е Холт.

Позвъниха на вратата. Почакаха доста. Накрая им отвори дребен мъж в инвалидна количка и ги увери, че от 1996 година само той живее в тази къща. Докато го слушаше, Карл усети как някакво смътно предчувствие дръпва надолу краищата на устните му и го залива с униние.

— Купили сте къщата от семейство Холт, нали? — попита той.

— Не, от Свидетелите на Йехова. Мъжът беше техен пастор. Бяха използвали дневната за зала за сбирки. Искате ли да влезете и да разгледате?

Карл поклати глава.

— И никога не сте виждали кое семейство е живяло тук?

— Не.

Карл и Асад благодариха на човека и си тръгнаха.

— И на теб ли ти намирисва на нещо по-сериозно от хлапашки изцепки, Асад?

— Само защото някой се мести… — Асад спря на пътечката. — Добре де. Знам какво си мислиш, Карл.

— Нали? Дали на момче с характера на Поул би му хрумнало да си прави такива шеги? Дали две момчета, възпитавани в духа на Свидетелите на Йехова, биха скроили такъв номер? Какво ще кажеш?

— Не знам. Доколкото ми е известно, и Свидетелите имат право да лъжат, но не и помежду си.

— Да не познаваш някой член на сектата?

— Не, но всички силно религиозни общества си приличат. Членовете на сектата се предпазват един друг с всички средства. Ако се наложи — и с лъжи.

— Правилно. Но това с отвличането е ненужна лъжа. Според мен всеки последовател на Йехова би сметнал подобна постъпка за непочтена.

Асад кимна. По този въпрос бяха единодушни.

А оттук нататък?

Юрса сновеше с енергията на мравка между своя офис и кабинета на Карл. В момента тя работеше върху отвличането и държеше да узнае всички подробности. Как е изглеждала учителката на Поул? Как го е описала? В каква къща е живял той? Какво са разбрали за семейството, освен че са свидетели на Йехова?

— Успокой топката. Асад търси в гражданския регистър. Ще ги открием.

— Ще излезеш ли за малко в коридора, Карл? — попита тя и го повлече към уголеменото копие на стената.

Най-отдолу беше добавила името на Поул.

ПОМОЩ

На .6 февроари ни удвлякоха

от афтобусната спирка до Лаутропванг в

Балеруп — Мъжа е висок 18. с къса коса

….. … .. ….. Има белег на дясното …

к..а син миниван Татко и мама го познават — Фр. д. . ….с Б —

плаши ни с… — ще ни убие —

.р..инс. .ър.. … .ст… .. .ърв. .. …п…. ..

брат.. — патувахме почти. час. … до водата …тур….

Смърди. По……те Б… ..е

.юрг.. .. ..а. … …. .. ..

Поул Холт

— И така! Момчето е било отвлечено заедно с брат му — обобщи Юрса. — Казва се Поул Холт и пише, че са пътували с миниван в продължение на около час. Според мен са стигнали до някакъв водоем.

Юрса сложи ръце на тесните си хълбоци и продължи вещо:

— Ако момчето наистина е страдало от синдрома на Аспергер или нещо подобно, не ми се вярва да си е измислило цялата история с пътуването до водата. — Обърна се към Карл. — Ти как мислиш?

— Възможно е по-малкият му брат да е съчинил писмото. Обективно погледнато, няма как да сме сигурни.

— Така е, но да поразсъждаваме, Карл. Лаурсен откри рибешка люспа върху писмото. Ако по-малкият брат действително е авторът на писмото, нима е залепил люспата, за да му придаде достоверност? А рибешката слуз?

— Може и малкият да е умник като батко си. Само че умът му да работи в друга насока.

Юрса тропна с крак по пода, а ехото отекна в целия коридор.

— Не ме ли слушаш, Карл? Размърдай си мозъка. Откъде са били отвлечени?

Юрса махна прашинка от рамото му, сякаш за да заглади впечатлението от острия си тон.

Карл забеляза, че изпод ръката й се посипа малко пърхот.

— От Балеруп.

— И какво ти говори фактът, че са били отвлечени от Балеруп и са пътували близо час, докато стигнат до водата? До Юлинге, най-близкия крайбрежен град, отнема максимум половин час.

— Може да са пътували до община Стеунс. Дотам има един час.

Карл ръмжеше вътрешно. Никой не обича да му изтъкват колко бавно загрява. И Карл не правеше изключение.

— ЗА БОГА, КАРЛ! — тя пак тропна с крак. Ако в пространството под краката им живееха плъхове, вече се бяха разбягали. — Нали това се опитвам да ти обясня! Ако писмото от бутилката е хлапашка измислица, защо му е на автора да го усложнява излишно? Защо просто да не напише, че са пътували половин час — колкото се пътува до Юлинге — и са стигнали до водата? Всяко хлапе, съчиняващо история, ще напише най-близкото до ума. Затова изобщо не ми се вярва да е майтапчийска измислица. Започни да гледаш по-сериозно на това писмо, Карл.

Той си пое дълбоко дъх. Нямаше никакво желание да я прави съпричастна към мнението си колко сериозен е случаят. Навярно би споделил виждането си с Росе, но не и с Юрса.

— Добре, добре — опита се да я успокои той. — Ще видим как ще се развият нещата, след като открием семейството.

— Какво става тук? — главата на Асад се подаде от пигмейската бърлога.

Явно опипваше почвата и се чудеше дали се карат.

— Открих адреса, Карл — Асад пъхна листче в ръката му. — След 1996 година са се местили четири пъти. Четири пъти за тринайсет години. В момента живеят в Швеция.

„По дяволите! — ядоса се Карл. — В Швеция — страната с най-едрите комари и най-скучната храна.“

— И къде са се заселили? Нека позная. Някъде, където галопират северни елени? В Люлео или Кебнекайсе?

— Халабру. Намира се в провинция Блекинге. Дотам са около двеста и петдесет километра.

Двеста и петдесет километра. За жалост сравнително близо. Дотук с плановете за уикенда.

Все пак направи опит за отбой.

— Добре, но ако се появим без предупреждение, няма да са вкъщи. Ако ги предупредим — пак. А ако най-случайно ги заварим, ще говорят на шведски, а кой ютландец разбира този шибан език?

Асад присви очи. Май ругатните му дойдоха в повече.

— Вече се обадих. Бяха си вкъщи.

— Така ли? Но утре сигурно няма да бъдат там.

— Ще бъдат, защото не се представих. След като чух името им, затръшнах слушалката, без да обеля дума.

Двамата с Росе определено имаха афинитет към гръмките звукови ефекти.

Карл се замъкна в кабинета си и позвъни у дома. Искаше да инструктира накратко Мортен как да постъпи, в случай че Вига отново се натресе в негово отсъствие. Човек никога не знаеше какво ще й щукне.

После даде на Асад наставления как да продължи с палежите и го помоли да наглежда Юрса.

— Дай й подробен списък с действащи религиозни секти, за да има на какво да се опре. Качи се при Лаурсен и го накарай да се обади в Съдебна медицина и да ги пришпори за ДНК анализа. Става ли?

Накрая пъхна служебния си пистолет в чантата. От шведи може да се очаква всичко.

Особено ако са родени в Дания.

Петнайсета глава

На следващия ден той съвсем съзнателно прекъсна опита си да задоволи своята домакиня и временна любовница непосредствено преди тя да получи оргазъм. В сюблимния момент — не изчака познатото отмятане на главата назад и дълбокото диафрагмено вдишване — той отдръпна сръчните си пръсти от утробата й точно, когато възбудата й се намираше в предкулминационната си точка. Очите й зашариха наляво-надясно.

Той просто стана рязко от леглото и остави Исабел Йонсон сама да се справи с натрупаното сексуално напрежение. Това я обърка, каквато беше и целта му.

Над малката й къща във Вибор лунната светлина се бореше с гъсти пухкави облаци. Той стоеше гол на терасата и ги наблюдаваше, а от носа му на тласъци бликаше цигарен дим.

От сега нататък предстоеше да приложи изпитаната си схема.

Ще й бие шута. Любовницата ще му иска обяснение защо къса с нея и защо точно сега. Ще го умолява, ще крещи, пак ще го удари на молби. Той ще й каже причината, тя ще го помоли да си събере багажа и да изчезне от живота й.

В десет сутринта на следващия ден ще потегли с децата от възвишенията до село Долеруп на десет километра от Вибор, а когато започнат да се чудят защо завива толкова рано, ще ги упои. Беше си набелязал точно по кой участък от пътя да действа, за да не възникнат проблеми — зад редица нагъсто израсли дървета, които ще скрият случващото се в минивана, докато той неутрализира съпротивата на децата и прехвърли телата в товарния отсек.

Четири часа и половина по-късно — които включваха и посещение у сестра му на остров Фюн — ще стигнат до хангара край Северната гора в град Йегерсприс. Само двайсет крачки през храсталаците до ниската постройка със синджирите. Двайсет крачки, тикайки двете приведени фигури пред себе си.

По време на краткото пътешествие беше чувал немалко молби за пощада. Предстоеше му да си припомни звученето им.

Чак после щеше да даде ход на преговорите с родителите.

Изпразни дима от дробовете си и хвърли угарката върху малката морава отпред. Предстоеше му напрегната нощ и още по-напрегнат ден.

Налагаше се за известно време да се абстрахира от мрачните подозрения, че в дома му се случва нещо, което заплашва да преобърне живота му из основи. Ако жена му кръшка, толкова по-зле за нея.

Чу скръцването на вратата към верандата и се обърна. Исабел изглеждаше объркана. Халатът й покриваше само стратегическите места от треперещото й голо тяло. След няколко секунди щеше да й заяви, че всичко приключва, защото тя е твърде стара. Това изобщо не отговаряше на истината. Тялото й беше възбуждащо и пищно, а излъчването й можеше мигом да събуди ненаситен сексуален апетит във всеки мъж. Имаше за какво да съжалява, че ще скъса с нея, но не му беше за първи път.

— Защо стоиш навън гол? Полудя ли! Ще измръзнеш — тя наклони глава, но не съсредоточи погледа си върху него. — Кажи ми, има ли нещо?

Той застана пред нея и хвана яката на халата й.

— Прекалено си стара за мен — заяви студено и загърна яката около голата й шия.

За миг тя се вцепени. Сякаш всеки момент се канеше да му удари шамар или да излее гръмко гнева и разочарованието си. Обидните квалификации се тълпяха върху езика й, но той знаеше, че тя ще ги премълчи. Привлекателните разведени жени, които работят на общинска служба, не устройват сцени на терасата си, докато пред тях стои гол мъж. Из града ще тръгнат клюки. И той, и тя знаеха колко неподходящо е да се стига до скандал.

 

 

На следващата сутрин той се събуди рано. Тя вече бе събрала вещите му и ги бе натъпкала в пътническата му чанта. Вместо обичайното кафе го очакваше поредица от уместни въпроси — красноречиво доказателство, че не е успял да стъпче напълно самочувствието й.

— Ровичкал си из компютъра ми — подхвана тя овладяно, макар кръвта да се бе отдръпнала застрашително от лицето й. — Проучвал си брат ми. Оставил си слонски отпечатъци в данните ми. Тогава защо не си направи труда поне да провериш с какво се занимавам професионално? Не го ли намираш за малко глупаво и обидно?

Докато я слушаше разсеяно, той си мислеше, че независимо какви ги дрънка тя, трябва да използва душ-кабината й. Семейството от Стангхе’е няма да повери децата си на брадясал мъж, вонящ на полови секрети.

Ала следващите изречения, изсипали се от устата й, го принудиха да наостри сетивата си.

— Работя като главен компютърен специалист в община Вибор. Отговарям за информационната сигурност и актуализацията на внедрените системи. Затова веднага те разкрих. Отбивам кибератаки от професионални хакери, а няма да прегледам журналните файлове в личния ми лаптоп! Какво си въобразяваше?

Прониза го с поглед. След първоначалния шок си бе възвърнала пълното душевно равновесие. Държеше козове, които й помагаха да превъзмогне самосъжалението, сълзите и истерията.

— Открил си паролите ми под подложката за писане. Всъщност аз нарочно ги пъхнах там. През последните дни гледах да те държа под око. Мъж, който почти не говори за себе си, винаги предизвиква подозрение. По принцип мъжете обожават да се хвалят, но ти явно не го знаеш! — тя се усмихна ехидно, когато забеляза, че той застана нащрек. — Защо този човек не споделя нищо за живота си, запитах се изведнъж. И, честно казано, ми стана интересно.

Той отпусна вежди.

— И сега си въобразяваш, че си ме разбрала що за човек съм само защото пазя в тайна личните си дела, а проявявам любопитство към твоите?

— Любопитен е дори меко казано. Разбирам защо си искал да разгледаш профила ми в сайта за запознанства, но защо се интересуваш от брат ми?

— Помислих го за бившия ти. Надявах се да узная защо сте скъсали.

Тя не се хвана на нелепото обяснение. Яко беше оплел конците.

— В твоя защита трябва да призная, че е похвално, задето не си източил виртуалната ми сметка.

Той се опита да подмине язвителната й забележка със снизходителна усмивка. Възнамеряваше с тази мимика да се изниже към банята, ала планът му не успя.

— Всъщност двамата с теб имаме нещо общо. Представяме се за по-етични, отколкото сме — продължи тя. — И аз тършувах из вещите ти. И какво намерих в джобовете и в пътническата ти чанта? Нищо. Нито шофьорска книжка, нито карта за здравно осигуряване, нито кредитна карта, нито портфейл, нито ключове за колата. Но знаеш ли какво, приятелю? Както жените имат навика да оставят паролите си на очевидни до глупост места, така и мъжете пъхат ключовете за автомобилите си под предната гума, ако не искат да ги носят със себе си. Много хубав талисман имаш на ключодържателя си. Играеш боулинг, а? Не си споменавал. На топчицата пише „1“. Наистина ли си толкова напреднал?

Той започна да се поти. От много отдавна не му се бе случвало контролът да му се изплъзне. А не познаваше по-ужасно чувство.

— Спокойно де. Върнах ключовете на мястото им. И шофьорската ти книжка, и регистрационния талон на минивана, и кредитната ти карта. Оставих всичко където го намерих. На сигурно място под гумената постелка.

Той гледаше шията й. Не беше съвсем тънка, имаше къде да я хване. Щеше да отнеме две-три минути, той обаче разполагаше с достатъчно време.

— Вярно, дискретен съм относно личния си живот — призна той и пристъпи крачка напред, докато внимателно слагаше ръка на рамото й. — Изслушай ме, Исабел. Влюбен съм в теб, но нямаше как да бъда откровен, разбираш ли? Влез ми в положението: женен съм, имам деца, а нещата помежду ни се развиха бурно. Затова се налага да скъсам с теб веднага. Разбираш ли?

Тя вирна гордо брадичка. Беше наранена, ала не и сразена. Той можеше да се закълне, че тя и преди е имала връзки със семейни мъже. Беше твърдо убеден и в друго: трябва да се превърне в последния мъж в живота й, който я е мамил.

Отблъсна ръката му.

— Нямам представа защо не си ми казал истинското си име и защо всичко, което е излизало от устата ти, се оказва лъжа. Пробутваш ми някакви оправдания — бил си женен. Но знаеш ли? На мен не ми минават тия.

Тя се отдръпна назад, сякаш бе прочела мислите му. Все едно се канеше да грабне оръжие, което бе подготвила предварително.

Озовеш ли се на леден къс в компанията на полярна мечка с разпенена муцуна, ти остава само да разгледаш вариантите. В момента пред него се очертаваха четири.

Да скочи във водата и да заплува.

Да прескочи върху съседен леден къс.

Да изчака да разбере дали мечката е гладна, или сита.

Да я убие.

И четирите възможности предлагаха и плюсове, и минуси. В момента той не се съмняваше, че единствено четвъртата ще му спаси кожата. Жената пред него беше наранена и готова да се брани с всички средства. Защото здравата й беше завъртял главата. Да беше си дал сметка за това по-отрано. От опит знаеше, че в такива ситуации жените стават ирационални, а това често води до фатални последици.

В момента той се затрудняваше да прецени размера на вероятните щети, които тя можеше да му причини, и затова се налагаше да се отърве от нея. Да натъпче трупа й в минивана. Да я очисти като не една нейна посестрима. После ще строши харддиска й и ще заличи всички следи от присъствието си в дома й.

Той се вгледа в красивите й зелени очи. Колко ли още щяха да блестят, преди да угаснат завинаги?

— Пуснах имейл на брат ми и му разказах за теб. Изпратих му регистрационния номер на минивана, серийния номер на шофьорската ти книжка, имената ти, гражданския ти номер и адреса ти, вписани върху регистрационния талон. Той едва ли ще тръгне да те проверява веднага, но по природа е любопитен и ако се окаже, че си задигнал нещо от дома ми, ще те намери. Ясно?

За миг го обзе пълен ступор. Той, разбира се, не обикаляше из страната с документи или банкови карти с истинската му самоличност. Вцепенението дойде от факта, че досега не му се беше случвало някой да открие нещо гнило в делата му или да намеси полицията. Недоумяваше как изобщо се намъкна в тази ситуация. Какво бе пропуснал, къде сбърка? Наистина ли стъпи накриво само защото не я бе попитал какво точно работи в общината? Явно да.

И сега се озова приклещен до стената.

— Извинявай, Исабел — тихо подзе той. — Прекалих, знам. Прости ми. Допуснах грешка, защото започнах да се влюбвам в теб. Снощи изтърсих неща, които не мисля. Бях ужасно объркан. Чудех се дали да ти призная, че съм женен с деца, или да те излъжа. Ако се увлека по теб, ще изгубя семейството си, а бях започнал да хлътвам яко. Изкушението ме подтикна да се разровя из компютъра ти, за да те опозная. Не успях да се сдържа, не разбираш ли?

Тя го изгледа ехидно, докато той обмисляше как да се спаси от ледения къс. Мечката най-вероятно няма да го убие, ако не я раздразни. Ако отпраши и повече никога не се весне по тези места, Исабел едва ли би настоявала пред брат си да го проучва. Но убие ли я или отвлече, ще бъде заподозрян номер едно. Колкото и старателно да почисти след себе си, няма как да отстрани всички срамни косми, всички следи от сперма, всички отпечатъци от пръстите си. Дори да запали къщата, имаше вероятност пожарната да пристигне, преди пламъците да унищожат всички улики, или някой да го види. Този вариант криеше прекалено много рискове. Освен това полицейски служител на име Карстен Йонсон разполага с регистрационния номер на минивана и с описанието на превозното средство. Вероятно Исабел бе предоставила на ченгето и подробности от външния вид на любовника си.

Вторачи се в празното пространство, докато тя следеше зорко движенията му. Макар да се бе превърнал във виртуозен хамелеон и да сменяше често превъплъщенията си, не изключваше имейлите й да съдържат точно описание на ръста и телосложението му, на цвета на очите му, а защо не и на интимните му части. Накратко, нямаше как да е сигурен какви сведения е изложила в писмата си. Този факт предопредели решението му.

Вгледа се в суровия й поглед и го споходи прозрението, че тя прилича не на полярна мечка, а на василиск. Митично чудовище, съчетание между змия, петел и дракон. Погледне ли те, веднага се превръщаш в камък. Попаднеш ли под дъха му, издъхваш от змийската му отрова. Никой не може да изкрещи своята версия за истината толкова пронизително колкото василиска. Никой. Той знаеше, че единствено огледалното отражение на василиска има силата да погуби звяра.

Затова каза:

— Независимо какво говориш, ще мисля за теб, Исабел. Толкова си красива и прекрасна, че ми се ще да те бях срещнал по-рано през живота си. Сега вече е твърде късно. Съжалявам и те моля за прошка. Не съм искал да те наранявам. Ти си прекрасен човек. Извинявай.

И я погали ласкаво по бузата. На пръв поглед милувката оказа някакво въздействие. Устните й трепнаха.

— Време е да си вървиш. Не мога да те гледам повече — каза тя, но не го мислеше.

Щеше дълго да скърби за провала на връзката им. Такива бурни страсти са рядкост за жени на нейната възраст.

В този миг той скочи от ледения къс и се приземи върху съседния. Нито василискът, нито полярната мечка щяха да го подгонят.

Тя го пусна да си върви, а още нямаше и седем.

Шестнайсета глава

Позвъни на съпругата си в обичайния час — малко преди осем. Не й зададе заядливи въпроси, а й разказа за несъществуващи преживявания и й засвидетелства чувства, каквито не изпитваше в момента. Пътьом към Вибор спря до магазин от веригата „Льовбер“ и набързо изми слабините си в тоалетната за клиенти. После подкара към село Хал Е’е и към Стангхе’е, където го очакваха Самуел и Магдалена.

Вече нищо не можеше да го спре. Времето беше благоприятно. По план искаше да стигне преди мръкване.

Семейството го посрещна с аромата на прясно изпечени кифлички и с големи очаквания. Самуел се похвали, че въпреки навехнатото коляно сутринта успял да потренира, а Магдалена го гледаше с блеснали очи. По бухналата й коса личеше, че я е ресала до припадък.

Двете деца изгаряха от нетърпение да потеглят.

— Дали първо да не се отбием в болницата да прегледат крака на Самуел? — попита той, лапна последната хапка от кифличката и си погледна часовника.

Стрелките показваха десет без четвърт. Знаеше, че ще отклонят любезното му предложение.

Последователите на Църквата на Божията майка не посещават здравни заведения за щяло и нещяло.

— Няма нужда. Просто е усукал връзки. Но ти благодаря — Рахил му подаде чаша с кафе и посочи каничката с мляко. Нека сам си налее колкото иска.

— А къде точно се провежда това състезание по карате? — поинтересува се Йешуа. — Ако се поосвободя следобед, може и аз да се отбия.

— Стига, Йешуа — Рахил го тупна по рамото. — Отлично знаеш кога ти остава време.

Явно никога, доколкото прецени гостът.

— В зала „Винеруп“ — отговори той на стопанина. — Клуб „Буджуцукан“ организира мероприятието. В интернет сигурно има някаква информация.

Всъщност такава информация липсваше, но пък той беше сигурен, че в къщата не е прокаран интернет. Поредното изобретение, заклеймено от Църквата на Божията майка като творение на дявола.

Той закри устата си с ръка.

— О, прощавайте, пепел ми на езика. Вие нямате интернет. Извинявайте. Интернет е дело на нечестивия.

Придаде си възможно най-гузен вид. Кафето се оказа без кофеин. Тук най-чинно се спазваха всички догми на сектата.

— Но така или иначе, състезанието ще се проведе в зала „Винеруп“.

На тръгване домашните се строиха пред къщата да ги изпратят. От този миг насетне спокойствието и разбирателството в този дом оставаха завинаги в миналото. Тези усмихнати хора щяха да проумеят по болезнения начин, че вселенското зло не се побеждава с ежеседмични литургии и отричане на съвременните достижения на науката.

Той не ги съжаляваше. Сами бяха избрали по кой път да поемат и той се пресече с неговия.

Погледна двете деца на седалката до него. Махаха на семейството си.

— Удобно ли ви е? — попита той, докато минаваха покрай оголели през зимата полета, където самотно стърчаха черно-кафяви стъбла от прибрана царевица.

Бръкна в панела на вратата. Оръжието лежеше в удобна позиция. Малцина биха разпознали какво точно представлява то. Имаше формата на дръжка на куфарче за документи.

Усмихна им се, когато му кимнаха утвърдително. Возеха се комфортно и мислите им се бяха разлетели в различни посоки. Не бяха свикнали с приключения в скучния си, подчинен на строг режим делник. Очакваше ги великото събитие на годината.

Определено нямаше да го затруднят.

— Пътуването през Винеруп е толкова приятно — той им подаде по един шоколадов десерт.

Религията им забраняваше такива удоволствия, ала десертът щеше да внуши на децата усещане за сближаване. А сближаването създава спокойствие. Спокойствието пък — по-добри условия за работа.

— Ако не искате шоколад, съм взел и плодове — допълни той, забелязал колебанието им. — По една мандарина?

— Аз предпочитам шоколада — Магдалена оголи шината на зъбите си в неустоима усмивка.

Неслучайно именно тя от всички деца в семейството беше скътала нещо тайно в градината.

После той започна да хвали безлесната местност и изрази нетърпението си да се премести да живее постоянно в района. С приближаването към кръстовището във Винеруп в колата цареше желаната от него атмосфера — лежерна, изпълнена с доверие, приятелска. В този момент той зави.

— Ей, ти май избърза — забеляза веднага Самуел и се наведе към предното стъкло. — Улица „Холстебру“ започва чак от следващата отбивка.

— Знам, но вчера, докато обикалях да си търся къща, открих този черен път до главно шосе 16.

Двеста метра след мемориалната плоча в памет на Ерик Клипинг той пак зави. „Улица «Хеселбор»“ — пишеше на табелата.

— Ще минем оттук. Има малко дупки, но е по-пряко — обясни той.

— Наистина ли? — Самуел прочете отминаващата табела: — „Забранено движението на военни превозни средства“. А аз си мислех, че улицата е задънена — той се облегна на седалката.

— Не е. Ще свием покрай жълтата къща отляво, после отдясно ще видим едно занемарено стопанство и тогава ще завием пак наляво. Оттам започва познатият ти път.

Мъжът кимна, когато двеста метра по-нататък чакълът по коловоза намаля. Теренът стана по-хълмист, стърчаха дънери на отсечени дървета. Още един завой и стигаха крайната цел.

— Нещо си се заблудил — момчето посочи напред. — Няма как да минеш.

Грешеше, но мъжът не възнамеряваше да го разубеждава.

— Да му се не види. Прав си, Самуел. Налага се да обърна. Извинявайте, деца. Бях съвсем сигурен…

Завъртя волана насред пътя и навлезе на заден ход между дънерите.

Колата спря, а той бързо извади електрошоковия пистолет от джоба на вратата, свали предпазителя, допря електродите до врата на Магдалена и й пусна ток. Дяволското оръжие изпрати милион и двеста хиляди волта в тялото на жертвата и предизвика няколкоминутна мускулна парализа. Викът на момичето от силната болка и още повече разтърсването на тялото й сепнаха Самуел. Мъжът го свари съвсем неподготвен — точно както и Магдалена. В очите на младежа се четеше страх, но и готовност да се съпротивлява. В кратката секунда между мига, когато сестра му се свлече върху него, и момента на осъзнаването, че уредът крие смъртна опасност, у Самуел се задействаха всички механизми за самосъхранение и адреналинът му се покачи.

Мъжът не успя да реагира своевременно. Момчето бутна тялото на сестра си, дръпна дръжката на вратата, отвори я и изскочи от колата. Електрошокът не направи добър контакт и не му подейства. Мъжът пусна още ток на момичето и хукна да гони младежа. Самуел вече куцукаше по покритата със зелен мъх горска пътека, влачейки контузеното си коляно. Въпрос на секунди беше и той да усети разтърсващата тръпка на електрошока.

Момчето стигна до дърветата и се извърна рязко.

— Какво искаш от нас? — кресна то и призова небесата да му се притекат на помощ, все едно от редиците дървета, наредени под конец, щеше да излети мириада ангели и да го защитят.

Момчето отскочи встрани и грабна клон с противно остри, пречупени разклонения. „По дяволите“ — мина му през ума. Трябваше да обезвреди първо момчето. Защо, мътните го взели, не се вслуша в инстинктите си?

— Не смей да ме доближиш — предупреди Самуел и размаха клона. Без съмнение щеше да се защитава. Да приложи всички заучени бойни техники.

В този миг мъжът се зарече непременно да си поръча „Тейзър С2“ по интернет. С него ще може да парализира жертвите си от разстояние. Понякога просто всяка секунда е от значение. Както в момента. До селските имения имаше не повече от няколкостотин метра. Независимо че подбра мястото много внимателно, имаше вероятност я стопанин, я лесовъд да се е запилял насам. А след броени секунди сестричката на нашия герой щеше да се свести и току-виж хукнала и тя да бяга.

— Това няма да ти помогне, Самуел — предупреди той и се спусна към момчето, размахвайки яростно юмруци.

Усети как клонът се забива в рамото му и в следващия миг притисна електрошока към ръката на младежа. От устата им едновременно се изтръгна вик.

Съотношението на силите беше в негова полза и при следващата доза ток момчето се строполи на земята.

Мъжът погледна раненото си рамо. „По дяволите“ — помисли си той, проследявайки с поглед как кръвта пълзи по якето му във формата на звезда.

— Следващия път сто процента ще си купя „Тейзър“ — промърмори той, докато влачеше момчето към минивана.

Долепи до устата му кърпа, напоена с хлороформ. Само след миг очите на момчето се взираха невиждащо в нищото. После то изгуби съзнание.

След секунди същото сполетя и сестра му.

Мъжът им завърза очите, омота китките, глезените и устата им с монтажно тиксо и ги сложи да легнат странично върху дебелата постелка на пода.

Облече си чиста риза и чисто яке и постоя няколко минути, колкото да се увери, че на децата няма да им прилошее. Иначе рискуваше да се задушат в собственото си повръщано.

След като се почувства спокоен за здравето им, се качи отпред и подкара.

 

 

Сестра му и зет му живееха в малка селска къща из околностите на Оруп. Бялата постройка се намираше съвсем близо до междуселския път и на няколко километра от енорийската църква, където баща им бе служил преди смъртта си.

Последното място на земята, където самият той би се установил.

— Този път откъде идваш? — попита равнодушно зет му и му посочи чифт протрити пантофи. Неизменно стояха в антрето и ги пробутваха на всеки посетител.

Сякаш подовете в тази къща бяха виждали парцал!

Тръгна по посока на звука и откри сестра си в единия ъгъл на дневната. Тя си тананикаше, загърната в одеяло, проядено от времето и от молците.

Ева винаги разпознаваше стъпките му, но запазваше мълчание. От последната им среща бе напълняла чувствително. Поне с двайсет килограма. Тялото й се бе разплуло във всички посоки и съвсем скоро фигурата на момичето, което кърши снага в бурни танци из градината на свещеническия дом, щеше да се изличи безвъзвратно от паметта му.

Не се поздравиха. Никога не го правеха. От родителите си не бяха научили дори елементарни обноски.

— Идвам само за малко — приклекна пред нея. — Как си?

— Вили се грижи добре за мен — отвърна тя. — След малко ще обядваме. Ще останеш ли?

— Хапвам няколко залъка и тръгвам.

Тя кимна. Всъщност й беше все едно. С угасването на зрението й изчезна и потребността да научава новини около живота на ближните и света. Навярно се нуждаеше от това безразличие. Навярно избледнелите картини от миналото заемаха твърде много място в съзнанието й.

— Нося ви пари — извади плик от джоба си и го тикна в ръката й. — Трийсет хиляди. Ще ти стигнат до следващия път.

— Благодаря. Кога ще дойдеш пак?

— След няколко месеца.

Ева кимна и стана. Той понечи да й подаде ръка, но тя се отдръпна.

Върху кухненската маса, застлана с мушама, която бе виждала и по-добри дни през десетилетния си живот, се мъдреха алуминиеви баки с евтин пастет и парчета печено месо с неизвестен произход. Вили познаваше хора от района, които отстрелваха повече дивеч, отколкото можеха да изядат. На Ева и мъжа й определено не им липсваха калории.

Зет му простена с тежкия стон на астматик, отпусна глава към гърдите си и подзе „Отче наш“. И той, и Ева стиснаха силно очи, но всичките им сетива бяха насочени към края на масата, където седеше гостът.

— Още ли не си открил Бог? — попита сестра му и обърна към него воднистите си мъртви очи.

— Не съм. Татко го изби от мен с юмруците си.

Зет му вдигна бавно глава си и го стрелна с ненавист. А какъв мъж беше някога! Оперен и кипящ от желание да тръгне на път и да посети всяко кътче по земята, да изживее страстни авантюри. Когато срещна Ева, тя го заслепи с уязвимостта си и с хубави думи. Той винаги бе познавал Христос, но не и като най-добър другар.

Ева го въвлече във фанатизма си.

— Ще те помоля да говориш с уважение за моя тъст — забеляза зет му. — Той беше светец.

Погледна сестра си. Лицето й беше съвършено безизразно. Ако имаше какво да добави във връзка с разговора, щеше вече да го е направила. Тя обаче си замълча. Нищо необичайно.

— Да не би да си мислиш, че баща ни е отишъл в рая? — попита той.

Зет му стисна очи. С това се изчерпваше неговият отговор. Гостът е длъжен да спазва приличие, независимо дали е брат на Ева, или не.

Той поклати глава и погледна зет си. „Нещастник такъв! Ако представата за рай, където се разпорежда обезобразен тесногръд треторазреден пастор, ти се вижда толкова примамлива, с огромно удоволствие за нула време ще те изпратя там.“

— Стига си ме гледал толкова злобно, зетко. Оставих ви трийсет бона. Срещу такава сума искам да се държиш прилично поне половин час, докато съм у вас.

Вдигна глава към разпятието, което висеше на стената над мрачното лице на зет му. Беше по-тежко, отколкото изглеждаше.

Усети бремето му в тялото си.

 

 

Докато прекосяваше моста над Големия белт, усети движение в товарния отсек и спря пред платежните терминали. Отмести преградата и приспа съпротивляващите се деца с още хлороформ.

Изчака вълнението им да се уталожи и чак тогава подкара. Отвори страничните прозорци. Изпитваше дразнещото предчувствие, че този път прекали с дозата.

Приближи хангара в Северна Зеландия. Беше още твърде светло да изкара децата навън. Първите за годината, но последните за деня платноходки се връщаха към пристанищата в Люнес и Кигнес. Стигаше само някой любопитко да огледа брега с бинокъл и щяха да го разкрият. В товарния отсек на минивана цареше пълно затишие и той започна да се притеснява. Ако децата се гътнат от хлороформа, няколкомесечната му подготовка отиваше по дяволите.

„Залязвай де, мътните те взели“ — обърна се той към опърничавия кървавочервен небесен колос, заклинил се упорито в хоризонта. Облаците се къпеха в огнени багри.

Извади мобилния си телефон. Семейството в Долеруп сигурно вече се питаше защо се бавят. Беше им обещал да се приберат преди часа за отдих, а ето че вече го пресрочиха. Представи си как в този миг чакат, седнали около сервираната за вечеря маса. Горят свещи, всички са облекли туниките си и са сплели молитвено ръце. „За последен път му гласуваме доверие“ — зарича се майката.

Той и нямаше намерение да се мярка повече пред очите им.

Набра номера. Не се представи. Само каза, че иска един милион крони. Стари банкноти в малък чувал, който да хвърлят от влака. Обясни им на кой влак да се качат, къде и кога да го сменят, на коя отсечка да се оглеждат за светещ стробоскоп и от коя страна. Щял да държи фенера в ръка и да им изпрати силен мигащ светлинен сигнал. Не бивало да се колебаят, защото нямало да им даде втори шанс. След като хвърлят чувала, ще видят децата си.

Предупреди ги да не хитруват. Щял да им отпусне целия уикенд да намерят парите, а в понеделник вечерта трябвало да се качат на въпросния влак. Не намерят ли цялата сума, децата умират. Свържат ли се с полицията, децата умират. Опитат ли се да му въртят номера при доставката, децата умират.

— Не забравяйте — добави накрая той. — Пари се печелят, но децата ще ги загубите завинаги. — Млъкна. Винаги даваше на родителите кратка пауза. Обикновено чуваше как дишат учестено и се борят с шока. — И не забравяйте: няма как да защитите другите си деца. Усетя ли, че ме мотаете, ще ви поставя в непрекъсната несигурност. Това и невъзможността да проследите този телефон са единственото сигурно нещо във вашия случай. И затвори. Беше съвсем просто. След десет секунди телефонът щеше да потъне в залива. От малък умееше да хвърля надалече.

Децата бяха смъртнобледи, но живи. Окова ги в хангара на достатъчно разстояние едно от друго. Свали им превръзките и се увери, че няма да повърнат изпитата течност. След задължителната сага с молби, сълзи и страх те хапнаха малко и когато пак им залепи устата и си тръгна, го направи с чиста съвест.

Притежаваше имота от петнайсет години. Досега никой, освен него не бе припарвал до хангара. Къщата се намираше затулена зад дърветата, а самият хангар бе обрасъл с гъста растителност. Понякога се виждаше единствено от водата, но и там имаше пречки. Кой би искал да се оплете във вонящата каша от водорасли, вкопчили се в рибарската мрежа? Разпъна я между дървените колове, след като една от жертвите му хвърли нещо във водата. Нека хлапетата хленчат колкото си искат. Никой няма да ги чуе. Пак си погледна часовника. Този път ще наруши ритуала с телефонното обаждане до жена си, преди да тръгне към Роскиле. Защо да й съобщава кога да го очаква?

Първо ще се отбие до селската къща във Ферслеу да остави минивана в плевнята и да се качи на мерцедеса. След по-малко от час ще си е вкъщи. Тогава ще прецени какви ги върши тя.

 

 

Докато изминаваше последните километри до дома си, успя да възстанови вътрешния си мир. Какво всъщност подхранваше тези съмнения към верността на съпругата му? Не бяха ли по-скоро породени от слабост в неговия характер? Тези безпочвени подозрения и подли мисли не го ли връхлитаха в резултат от всички лъжи, които самият той й бе наговорил и от които се препитаваше? Всичко това не беше ли следствие от собствения му двойствен живот? „Какви глупости ми минават през ума! Та ние се разбираме толкова добре“ — помисли си той, преди да забележи мъжки велосипед, опрян до плачещата върба на автомобилната алея. Чужд мъжки велосипед.

Седемнайсета глава

Някога сутрешните им разговори по телефона я зареждаха с енергия. Само гласът му й стигаше да прекара цял ден, без да вижда хора. Само мисълта за обятията му беше в състояние да й вдъхне неимоверни сили. Но вече не се чувстваше така. Магията изчезна. „Утре ще се обадя на мама и ще се сдобря с нея“ — обеща си тя. Денят превали, утрото дойде, но тя още не бе предприела нищо. Какво да й каже? Че съжалява, задето са се отчуждили? Че е допуснала грешка, но е срещнала друг мъж, който й е помогнал да го осъзнае. Че не чува нищо, освен неговите думи? Не можеше да го сподели с майка си, но си беше истина.

Най-после се запълни безкрайната празнота, която съпругът й непрекъснато оставяше след себе си.

Кенет идва няколко пъти. След като тя заведеше Бенямин в яслата, Кенет се появяваше на вратата. Въпреки приумиците на март неизменно ходеше по риза с къс ръкав и тесни летни панталони. Военната служба — осем месеца в Ирак и десет в Афганистан — го беше закалила. Той обясни, че хапещият зимен студ и вътре, и вън бързо обуздавал стремежа на датските войници към комфорт.

Кенет беше просто неустоим. А това беше просто ужасно.

Със съпруга си се чу по телефона. Слушаше как той я пита за здравето на Бенямин. Много се притеснявал дали детето се е възстановило напълно от настинката. Чу го как казва, че я обича и няма търпение да се прибере; че ще си дойде по-рано от очакваното. Тя не повярва и на половината от думите му. Ето тук се заключаваше разликата. Разликата с времето, когато думите му я заслепяваха. Сега съзнаваше, че просто й е хвърлял пясък в очите.

Тя се страхуваше. От гнева му, от контактите му. Ако я изхвърлеше, оставаше на улицата. Беше се погрижил за това. Нямаше да й позволи да вземе дори Бенямин.

Умееше да борави със словото и да манипулира. Кой ще повярва на думите й, че Бенямин се чувства най-добре при майка си? Та нали именно тя искаше да се махне? Нима съпругът й не се бе жертвал, нима не бе пътувал в десетки командировки, само и само да обезпечи финансовата им стабилност? В ушите си вече чуваше аргументите на местните власти, на службата по присъждане на родителски права. На пристрастните морални арбитри, които ще акцентират върху неговата зрялост и ще изобличават нейните грешки. Знаеше го. „По-късно ще се обадя на мама. Ще преглътна гордостта си и ще й разкажа всичко. Тя е моя майка. Ще ми помогне, разбира се.“ Часовете се нижеха, а мислите я смазваха. Защо се чувстваше така? Дали защото за няколко дни се сближи с непознат мъж повече, отколкото за целия си брачен живот бе успяла да се сближи със собствения си съпруг? Защото такава беше истината. Знаеше за мъжа си само толкова, колкото успя да научи през броените часове, прекарани заедно вкъщи. Какво знаеше за работата му, за миналото му, за планината от кашони на горния етаж? Всичко това беше непозната територия за нея.

Но едно нещо е да изстинеш към някого, съвсем друго — да намериш оправдание за липса на чувства. Нима съпругът й не беше добър? Дали пък моментното й заслепение не й пречеше да види цялата картинка?

Ето такива мисли я глождеха. Затова тя пак се качи на горния етаж и застана пред вратата с кашоните. Сега ли да сложи край на неведението? Сега ли да прекрачи границата? Сега. Защото вече няма връщане назад.

Измъкна кашоните един по един в коридора, като внимаваше най-вътрешните да останат в периферията, та после да ги подреди по абсолютно същия начин — като, разбира се, ги затвори плътно и метне отгоре палтата. Това й се струваше единственият начин да не обърка местоположението им.

Поне се надяваше тази стратегия да сработи.

Първите десет кашона, най-отзад под покривния прозорец, потвърдиха думите на мъжа й. Вътре откри само стари семейни вещи, останали му в наследство. Типични наследствени реликви като онези, завещани от нейните баби и дядовци на следващите поколения: порцеланови съдове, всевъзможни книжа и джунджурии, вълнени одеяла, плетени покривки, сервизи за дванайсет души, резачки за пури, старинни часовници и декоративни фигурки.

Всички тези вещи рисуваха картината на семеен живот, отдавна пренесъл се в небитието и на път да потъне в забвение. Дотук съдържанието на кашоните съвпадаше с думите на мъжа й.

Подробностите, прибавени от следващите десет кашона, размътиха бистротата на изградената картина. Изпод капаците им се появиха фотографии с позлатени рамки, тетрадки със залепени вестникарски изрезки, албуми със сувенири. Всичките събития датираха от детството му и показваха ясно, че лъжа и премълчани детайли неизменно съпровождат като безмълвни спътници връщането към детските години.

Защото в разрез с приказките му, че бил единствено дете, съпругата му откри неопровержими доказателства за съществуването на сестра.

На една от снимките съпругът й, на не повече от шест-седем години, в моряшко костюмче, със скръстени ръце, мека кожа и гъста коса, сресана на път, гледаше тъжно към фотоапарата, а до него стоеше момиченце с дълги плитки и невинна усмивка. Навярно я снимаха за пръв път.

Хубав портрет на две коренно различни деца.

Погледна гръбчето на снимката. ЕВА, прочете тя. Другото беше задраскано с химикалка. Разгледа снимките. Навсякъде написаното на гърба беше заличено.

 

 

Никакви имена, никакви названия на места. Само мастилени петна. „Защо имената са задраскани? — запита се тя. — Така все едно хората от снимките са изчезнали завинаги.“ Някога, в дома на родителите си, тя често бе разглеждала черно-бели фотографии на безименни лица.

— Това е прабаба ти Дагмар — подхвърляше майка й, но това име не присъстваше в албумите.

Какво щеше да стане с тези имена след смъртта на майка й? Как щеше да се знае кой на кого е дал живот и кога? Името на момичето от снимката обаче беше оцеляло: Ева. Сестрата на мъжа й. Имаше същите очи, същите устни. На две от снимките двете деца бяха заснети сами. В очите на Ева се четеше възхищение към брат й. Изглеждаше трогателно. Иначе на вид момиченцето не се отличаваше от връстниците си: русичко, спретнато. В погледа му обаче, освен на първата снимка, се четеше повече тревога, отколкото смелост. На снимките, където децата позираха с родителите си, четиримата стояха съвсем близо един до друг, сякаш се защитаваха срещу целия свят. Не се бяха прегърнали, просто стояха плътно притиснати. Тези семейни фотографии винаги следваха една и съща подредба: отпред децата с отпуснати ръце, майката — зад момиченцето, с длани върху раменете на дъщерята, бащата — с длани върху раменете на сина.

И тези два чифта ръце сякаш натискаха децата към земята. Опита се да вникне в душата на момчето с очи на старец, но не беше никак лесно. Все по-осезаемо усещаше голямата възрастова разлика помежду им.

Затвори кашоните със снимки и се зае да преглежда тетрадките с изрезки. Вече се беше убедила, че щеше да е по-добре никога да не бе срещала съпруга си; че е родена да сподели живота си не с на практика непознатия, чиито детски снимки разглеждаше, а с онзи, който живееше на пет пресечки от къщата им.

От снимките личеше, че баща му е бил свещеник. Той не й бе казвал подобно нещо.

От очите на свъсения мъж струеше самоувереност и авторитарност.

Очите на майка му пък не излъчваха нищо.

Намери обяснението в тетрадките. Просто баща му контролираше всичко. Имаше изрезки от църковни списания, където той сипеше огън и жупел срещу безбожниците, проповядваше неравенство между половете и се отричаше от онези заблудени души, които не признават авторитета на неговата църква. В множество памфлети той призоваваше хората от паството си да държат Божието слово в шепа и да го пускат само когато могат да го запратят в лицата на неверниците. От изрезките тя разбра, че мъжът й е израснал при коренно различни условия от нея.

Прекалено различни.

От пожълтелите страници на писанията, пълни с хули, лъхаше противен дъх на нещо повече от венцехваление на родината — на мракобесие, на нетърпимост, на дълбоко вкоренен консерватизъм и шовинизъм. Тя, разбира се, съзнаваше, че изказванията са на нейния свекър, а не на съпруга й. Но въпреки всичко си даваше сметка, че при съвместния си живот с него е забелязала как призраците на миналото са го потопили в мрак, който изчезваше напълно само когато се любеше с нея.

Това не беше нормално.

Изобщо в детството му имаше нещо много гнило. Всяко име — било на човек, било на място — беше зачеркнато с химикалка. И винаги с една и съща химикалка.

Тя реши да слезе в библиотеката и да потърси в Гугъл дядото на Бенямин. Но първо трябваше да открие името му. Все някоя статия от изрезките щеше да я насочи към самоличността му. А открие ли нещо там, се надяваше в интернет пространството — дори в динамично време като нашето, когато всяко чудо е за три дни — да са останали следи от този тираничен и крайно антипатичен човек.

А после ще повдигне въпроса пред съпруга си и така ще снемат поне част от напрежението в отношенията си.

Отвори дузина кутии от обувки, накамарени върху кашоните. В най-долните намери различни безинтересни дреболии: запалка „Ронсън“ — щракна камъчето и се оказа, че запалката работи безупречно — няколко копчета за ръкавели, нож за разрязване на хартия и канцеларски пособия, каквито всеки човек използва през определен период от живота си.

Останалата част от кутиите разкриха съвсем различен период. Изрезки, брошури и политически памфлети. Всеки кашон разбулваше нов аспект от живота на мъжа й и в своята съвкупност те рисуваха образа на човек обезчестен и наранен, с течение на времето превърнал се в огледално отражение на баща си, но и в негов антипод. Малкото момче от снимките бе поело в посока, противоположна на предписанията на бащината си доктрина. Невръстният младеж бе заменил реакция с акция. На барикадите подкрепяше всичко тоталитарно, което нямаше нищо общо с религията. Гореше в размириците във Вестербру, където последователите на младежкото окупационно движение устройваха демонстрациите си. Беше сменил моряшкото костюмче с палто от овча вълна, камуфлажно яке и палестински шал. В някои случаи криеше лицето си зад шала.

Съпругът й беше хамелеон, наясно кога в какви цветове да се преобразява. Разбра го чак сега.

Спря за миг и се поколеба дали да не върне всички кашони по местата им и да забрави какво е открила. Вътре явно се спотайваха неща, които той не искаше да си спомня.

Дали тези кашони не бяха опит да тегли чертата на предишния си живот? Иначе щеше да й разкаже всичко. Иначе не би зачеркнал имената върху гърба на снимките.

Но как да спре точно сега?

Ако не вникне в дълбините на живота му, никога няма да проумее що за човек е той. Никога няма да разбере кой е в действителност бащата на детето й.

Обърна се към остатъка от живота му, надлежно опакован и подреден в коридора. Кутии за съхранение, пъхнати в кутии от обувки, на свой ред прибрани в кашони. Всичко старателно надписано в хронологичен ред.

След видяното очакваше съпругът й да е участвал в стълкновения с полицията по барикадите, но нещо го бе накарало да промени курса. След бурния бунтарски период идваше временно затишие.

Върху всяка найлонова папка беше обозначено в какви времеви граници се поместват събитията, загатнати в нея. В продължение на година съпругът й бе следвал право. После — философия, пак една година. Беше пътувал с раница из държавите от Централна Америка, където — съдейки по приложените проспекти — се бе препитавал, работейки в хотели, лозови масиви, кланици.

Чак след като се бе прибрал в Дания, бе започнал да се превръща в човека, когото тя познаваше донякъде. В педантично подредени джобове откри диплянки за въоръжените сили, набързо надраскани данни за сержантска школа, за военната полиция и за елитните звена за бързо реагиране. През този период и личните записки, и събираните реликви пресъхваха.

Тук липсваха имена, места, познанства. Преживяния период книжата очертаваха само в най-едри щрихи.

През това време за интересите му свидетелстваше снопче брошури на различни езици за образование в Белгийската търговска флота, агитационни диплянки за Чуждестранния легион с красиви снимки на Южна франция, различни копия на формуляри за кандидатстване в икономически институти.

Нищо не показваше по кой път е поел. Единствено какви размисли са го занимавали през този отрязък от живота му.

Всичко това създаваше представата за хаос.

И докато връщаше кашоните по местата им, тя усети първите признаци на страх. Знаеше, че той пътува по тайно поръчение — поне той така й бе казал. Досега обаче, без да се базира на никакви доказателства, тя бе смятала, че професията му е посветена на благородна кауза. Разузнавателна дейност, полицейска работа под прикритие или нещо от този род. Но кое й даваше основания да си мисли така? Нима разполагаше с конкретни данни?

Със сигурност знаеше само едно: съпругът й никога не бе живял нормално. Не се бе вписвал в социалните норми. Бе съществувал на ръба.

Прерови подробно първите трийсет години от живота му, ала продължаваше да тъне в неведение.

Последни останаха натрупаните най-отгоре кашони. Беше надникнала само в някои от тях. Отвори ги един по един и прегледа съдържанието им. Отново се запита защо стоят на толкова достъпно място.

Побиха я тръпки, защото знаеше отговора.

Той ги беше оставил там, защото не му хрумваше, че тя ще се рови из тях. И толкоз. Тази негова нагласа илюстрираше с кристална яснота каква власт има той над нея. Бе приела съвсем безропотно, че това е негова неприкосновена територия и пълно табу за нея.

Такава власт над съпругата си изгражда само човек, който има намерение да я упражнява.

Тя разтваряше кашоните, обзета от ужасно безпокойство и с изопнати до крайност нерви. Стискаше устни и дишаше дълбоко през носа, а въздухът пареше ноздрите й.

Кашоните бяха пълни с папки. Класьори в най-различни разцветки. Съдържанието им обаче навяваше асоциации в черни краски.

Първите папки свидетелстваха за период, несъмнено посветен на опити да изкупи годините, прекарани в безбожие. Пак брошури от всевъзможни религиозни движения, подредени чинно в прозрачни джобове. Листовки за вечен живот, за пребъдната Божия светлина и как смъртните да я постигнат с пълна увереност. Агитационни брошури от новосъздадени религиозни общности и секти, всички с претенцията, че знаят най-правилния изход от човешките терзания. Пред очите й се заредиха имена като Сатя Сай Баба, Сциентоложка църква, Църквата на Божията майка, Свидетели на Йехова, Общество на пребъдните, Децата на Бога, Обединителна църква на Муун, Четвъртия път, Мисия на Божествената светлина и куп други, също толкова непознати за нея. Независимо каква идеология изповядваха тези движения, те без изключение си присвояваха монопола върху пътя към спасението, хармонията и любовта към ближния. Провъзгласяваха се за единствени факлоносци към Божията светлина с убеденост, с която богомолците изричат „амин“ в храма.

Поклати глава. Защо е събирал тези листовки? Той, който със сила и решителност бе отхвърлил бремето на мракобесната бащина доктрина и християнските догми, белязали детството му? Доколкото й беше известно, нито едно от тези щедри предложения не бе успяло да се промъкне през непроницаемата стена, издигната от съпруга й пред всичко религиозно.

Не; Божиите слова и религията не можеха да си проправят път към тухлената им къща във величествената сянка на катедралата в Роскиле.

Прибра Бенямин от яслата, поигра си с него и го сложи пред телевизора. Стига шарените картинки да се сменяха, детето си седеше мирно.

Качи се на втория етаж. Дали да не спре дотук? Да върне последните кашони по местата им, без да наднича вътре, и да не се рови повече в мъчителния живот на мъжа си.

Двайсет минути по-късно се благодареше, че не се поддаде на това свое хрумване. Вече сериозно обмисляше дали да не си събере нещата, да извади дребните пари от тенекиената кутия и да се качи на първия удобен влак. Толкова много разочарование насъбра.

Тя, разбира се, бе очаквала да открие сред книжата и неща, свързани със съвместния им живот, но не и да узнае, че самата тя е станала заложница на замислите му.

Той й беше казвал, че се е влюбил до полуда в нея още при първата им среща. Самата тя също бе останала с такова впечатление. Вече знаеше с какви илюзии е живяла.

Защото как да вярва в чистата случайност на запознанството им, след като намери изрезки от състезанието по конна езда в парка „Бернсторф“? Там тя за пръв път стъпи на почетната стълбичка — няколко месеца преди да се срещнат. Откъде се беше сдобил с тази снимка? Ако впоследствие му беше попаднала случайно, защо не й я беше показал? Освен това откри програми за надбягвания с нейно участие много време преди да се видят за първи път. Той разполагаше дори с нейни снимки на места, които не бяха посещавали заедно. Следователно я беше следил редовно, преди да режисира така наречената им „първа“ среща.

Просто бе издебнал най-подходящия момент за действие. Беше я избрал съвсем целенасочено. Имайки предвид как се развиха нещата, това ни най-малко не я ласкаеше.

Кръвта й направо се смрази.

Стана още по-лошо, когато отвори дървена кутия в същия кашон. На пръв поглед нищо особено: списъци с имена и адреси, които не й говореха абсолютно нищо. Чак след като огледа по-внимателно книжата, я побиха тръпки.

Защо мъжът й се интересуваше от описаните подробности? Не намираше обяснение.

Към всяко от имената в списъка бе приложена страница с подробни сведения за въпросното лице и неговото семейство. Първо каква религия изповядват. После с какъв статус се ползват сред другите членове на църковната общност и откога членуват там. Под графата „по-лични сведения“ имаше детайлна информация за децата в семейството: име, възраст, особености на характера. Последното я хвърли в сериозен смут. Прочете например следното:

„Вилерс Ско, петнайсетгодишен. Не е любимецът на майка си, но бащата е силно привързан към него. Бунтар. Не участва редовно в сбирките на общността. През зимата почти непрекъснато боледува и поне на два пъти пази леглото.“

Защо съпругът й се интересува от тези сведения? Да не би да шпионира в полза на социалните власти? Или са му възложили да се внедрява в датски секти, за да разобличава случаи на кръвосмешение, насилие и други нередности? Или…

Именно последното „или“ я хвърли в мъчителни съмнения.

Той определено действаше на територията на цялата страна и беше изключено да е на общинска служба. Беше убедена, че не е и държавен служител, защото кой агент под прикритие ще съхранява конфиденциални данни за проучвани лица в кашони в собствения си дом?

Какво работеше тогава? Частен детектив? Навярно някой богаташ го бе наел да създава спънки пред различни религиозни общества в Дания?

Може би.

Опита се да се вкопчи в това „може би“, но после намери лист, върху който най-долу, под изредените подробни сведения, пишеше: „1,2 милиона. Няма данни за злоупотреби.“ Какво го засягаха съпруга й доходите на семейството?

Дълго седя с листа в скута си. И върху този лист се съдържаше информация за многодетно семейство, принадлежащо към религиозна секта. Не се отличаваше по нищо, освен по последния ред и по още една подробност: отметка пред името на едно от децата. Шестнайсетгодишен младеж. За него пишеше само, че е всеобщ любимец.

Защо тогава името му е отбелязано с чавка? Защото всички го обичат?

Прехапа долната си устна. Чувстваше се изчерпана откъм решения и идеи, но цялото й същество й крещеше да се махне оттук. Ала дали така щеше да постъпи най-правилно?

Навярно имаше начин как да използва откритото срещу него. И така да си осигури попечителство над Бенямин. Все още обаче не съобразяваше какво да предприеме.

Върна и последните два кашона по местата им — безлични вместилища на вещи, абсолютно неприложими в дома им.

После внимателно покри кашоните с палтата. Една-едничка следа издаваше, че е ровила из нещата му — вдлъбнатината в капака на кашона, който натисна, докато търсеше зарядното. Нищо страшно.

„Няма да забележи“ — рече си тя.

На вратата се позвъни.

 

 

Кенет стоеше в здрача с палаво пламъче в очите. Спази уговорката им. Държеше смачкан вестник: при нужда щеше да попита дали днес не са пропуснали да им го доставят. Намерил го насред улицата. В днешно време пощальоните са толкова немарливи… Целият този театър бе замислен, в случай че с мимика му подскаже „не съм сама“ или ако най-изненадващо отвори съпругът й.

Този път тя не знаеше какво изражение да нахлузи.

— Влез, но само за малко — промълви тя.

Огледа улицата. Вече почти се бе смрачило. Всичко изглеждаше спокойно.

— Какво има? Да не се прибира? — попита Кенет.

— Не, не вярвам. Иначе щеше да звънне.

— Какво тогава? Да не си болна?

— Не — прехапа долната си устна.

Какво ще спечели, ако го въвлече в тази история? Не е ли по-добре да се отдръпне от него за малко, за да не го замесва в неизбежната развръзка? Кому би хрумнало да твърди, че двамата са имали афера, ако тя прекрати временно отношенията си с него?

Тя кимна, сякаш да затвърди решението пред самата себе си.

— Кенет, в момента не съм на себе си.

Гледаше я мълчаливо. Зорките очи под светлите вежди се бяха научили да разпознават опасността. Веднага беше усетил, че нещо не е наред и това може да има последствия за чувствата, които вече не искаше да обуздава. Инстинктът му на защитник се бе пробудил.

— Ще ми кажеш ли какво става, Миа?

Тя се отдръпна от вратата и отстъпи към дневната, където Бенямин гледаше телевизора с онова спокойствие, присъщо само на малките деца. Трябваше да съсредоточи усилията си именно върху това мъничко същество.

Възнамеряваше да се обърне към Кенет и да го увери, че няма защо да се тревожи. Просто се налага да отсъства за известно време.

В този миг над градината плъзна светлината от фаровете на мерцедеса.

— Върви си, Кенет. През задния вход! Бързо!

— Не може ли…

— ВЕДНАГА, Кенет!

— Добре, но колелото ми остана пред къщата.

От мишниците й рукна пот. Дали да не избяга с него? Да излезе заедно с Бенямин на ръце. Не смееше. Нямаше куража да го стори.

— Ще измисля нещо. Тръгвай! През кухнята, за да не те види малкият!

Задната врата се хлопна само милисекунда, преди ключът да издрънчи в ключалката на предната и тя да се отвори.

Мъжът й я завари, седнала на пода пред телевизора, изпънала крака и пристиснала сина си към гърдите си.

— Татко се прибира, Бенямин — шепнеше гальовно тя. — Тримата ще си спретнем хубаво празненство.

Осемнайсета глава

В подобни мъгливи мартенски петъци нямаше каква добра дума да се каже за главно шосе Е22 през Сконе. Ако махнеш къщите и пътните табели, все едно пътуваш от Рингсте до Слеелсе. Разлика няма. Плоска местност, култивирана изцяло от човека и изчистена от всякаква провокативност.

При все това на голяма част от колегите му в Управлението им светваха очите, чуеха ли името Швеция. Бяха убедени, че в земите, където се ветрее синьо-жълтото знаме, можеш да задоволиш всичките си капризи. Гледайки през прозорците на колата, Карл поклати глава. Явно му липсваше усет. По-точно бе лишен от особения ген, предизвикващ въодушевление при споменаването на думите боровинки, картофено пюре и наденички.

Чак когато наближи Блекинге, релефът се заобли приятно. Според една легенда, когато боговете разпределяли камъните по земята и стигнали до Блекинге, вече били много уморени, ръцете им треперели и изсипали повече, отколкото възнамерявали. Тук пейзажът придоби малко по-живописен вид. И все пак… Дървета, камънак. Прекалено далече от шнапса и другите благини. Но пак беше Швеция.

„Определено не гъмжи от шезлонги и кампари“ — помисли си той някъде близо преди Халабру. Подмина поредната сграда — лавка, бензиностанция и автотенекиджийница в едно — и пое по „Гамла Конгевайен“.

Къщата се гушеше красиво в спускащия се здрач. Натрупани камъни обозначаваха къде минават границите на имота, а три светещи прозореца — че семейство Холт не се е почувствало разтревожено от обаждането на Асад.

Той почука по вратата с напуканото чукче. Вътре определено не настана суматоха.

„По дяволите! Нали е петък.“ Един Господ знае дали йеховистите спазват шабат. Щом евреите започват подготовката за шабат от петък, значи е упоменато в Библията, а Свидетелите се придържат стриктно към всички повели от Светото писание.

Почука пак. Навярно просто не можеха да му отворят. Нали в почивния ден се забранява всякакво движение? Тогава какво ще прави? Ще разбие вратата? Не му се струваше добра идея в район, където едва ли не всички държаха ловджийски пушки под матраците си.

Постоя и се огледа. В сумрачния час градът бе притихнал и безлюден. Вероятно всички, изтегнали крака върху масата, бяха престанали да мислят за изминалия ден.

„Къде, за бога, ще си намеря подслон в този затънтен край?“ — замисли се Карл.

Неочаквано зад стъклото на входната врата светна лампа.

Вратата се открехна, четиринайсет-петнайсетгодишно момче провря през пролуката сериозното си бледо лице и изгледа безмълвно посетителя.

— Здрасти. Родителите ти вкъщи ли са? — попита Карл.

Момчето затвори тихо вратата и врътна ключа. По лицето му не се бе появило никакво вълнение. Явно беше получило строги инструкции как да постъпва в такива случаи и те изключваха да пуска неканени гости у дома.

Минаха няколко минути. Карл се взираше упорито във вратата. Понякога, стига да си достатъчно настойчив, даваше резултат.

Двама от местните минаха под уличните лампи и го заковаха с поглед, който питаше „Кой си ти?“. Верните копои на малкия град. Обичайно явление.

Най-после зад матираното стъкло се появи мъж. Стратегията с взирането във вратата определено сработи и този път.

Безизразното лице изгледа изпитателно Карл, все едно бе очаквал другиго. После отключи.

— Мдам… — изломоти той, предоставяйки на Карл да поеме инициативата.

Карл извади значката си.

— Карл Мьорк от специалния отдел „Q“ в Копенхаген. Вие ли сте Мартин Холт?

Мъжът изгледа значката с неприязън и кимна.

— Може ли да вляза?

— За какво става дума? — попита тихо мъжът на безукорен датски.

— Нещо против да го обсъдим вътре?

— Да.

Мъжът се отдръпна с явното намерение да хлопне вратата, но Карл хвана дръжката.

— Господин Холт, може ли да разменя няколко думи със сина ви Поул?

Мъжът се поколеба.

— Не може — отсече после. — Не е тук. Няма как да стане.

— А ще ми кажете ли къде да го открия?

— Не знам — мъжът погледна решително Карл. Прекалено решително за такъв отговор.

— Не разполагате с адреса на сина си?

— Точно така. А сега ще ви помоля да ни оставите на мира. Имаме библейски час.

Карл извади лист.

— От гражданския регистър разполагам със списък на живущите на стария ви адрес в Гресте от 16 февруари 1996 година, когато Поул е спрял да посещава лекции във Висшето техническо училище. Тогава в къщата сте живели със съпругата си Лайла и децата Поул, Микелине, Трюгве, Елен и Хенрик. — Карл плъзна поглед по списъка. — По гражданските номера съдя, че към днешна дата децата са съответно на трийсет и една, двайсет и шест, двайсет и четири, шестнайсет и петнайсет години. Прав ли съм?

Мартин Холт кимна и изгони младежа, надничащ любопитно над рамото му. Същото момче бе отворило на Кард. Навярно Хенрик.

В очите на момчето Карл забеляза безволевото, мъртво изражение, характерно за хора, господари единствено на физиологичните си потребности.

Карл вдигна поглед към мъжа. Стопанинът несъмнени държеше здраво семейните юзди.

— Знаем, че в деня, когато Поул за последно се е явил в университета, е бил заедно с Трюгве. Щом Поул не е вкъщи, може ли да поговоря с Трюгве? Ще отнеме само няколко минути.

— Не може. Отдавна не поддържаме връзка с Трюгве — заяви мъжът съвършено хладно и беззвучно.

Под светлината от лампата до вратата Карл видя по-ясно лицето му. Толкова пепелява кожа имат само хората с тежка професия, предполагаща прекомерно много задължения, непосилни решения и твърде ограничени положителни емоции. Сива кожа и изнурени очи. Тези очи бяха последното, което Карл видя, преди мъжът да затръшне вратата.

След секунда угасна лампата и над вратата, и в коридора, но Карл не се съмняваше, че мъжът стои и го чака да си тръгне. Карл направи няколко стъпки на място, за да го заблуди, че слиза по стълбите.

В същия миг чу как мъжът зад вратата започна да се моли на шведски:

— Обуздай езика ни, Господи, за да не изречем жестоките думи, които не са истина, правдивите думи, които не са цялата истина, и цялата истина, която е безмилостна. В името на Исуса Христа.

Мъжът бе загърбил дори родния си датски.

„Обуздай езика ни…“ „Отдавна не поддържаме връзка с Трюгве…“ Що за думи? Нима бащата не допуска някой да отвори дума за Трюгве? Или за Поул? Дали наистина и двете момчета са отлъчени заради онази случка? Защото са се показали недостойни за Царството Божие? Нима тук се крие разковничето към поведението на Мартин Холт?

В такъв случай въпросът не влизаше в работата на длъжностно лице, дошло по служба.

„Ами сега?“ — запита се Карл. Дали да не се обади в полицията в Карлсхамн и да ги помоли за съдействие? И с какво ще аргументира потребността си от помощ? Семейството не бе извършило нищо нередно. Поне доколкото му беше известно.

Карл поклати глава, слезе безшумно по стълбите и се качи в колата. Включи на задна и паркира на сравнително спокойно място.

После развинти капачето на термоса си и установи, че проклетото кафе е изстинало. „Просто върхът!“ — ехидно си помисли той. Поне от десет години не му се беше случвало да се скита нощем по работа. И последната акция също не беше доброволна. Студени мартенски нощи в автомобил без удобна облегалка за тила и със студено кафе в пластмасов термос. Карл определено не се беше целил в такава перспектива, когато започна работа в Главното управление. А ето докъде я докара. Изчерпан откъм идеи, той долавяше единствено как интуицията му, подплатена с разумни наблюдения, му подсказва как да разтълкува реакциите на околните и как да предвиди до какво евентуално ще го доведат.

Мъжът от къщата на възвишението не беше реагирал естествено. Беше повече от сигурно. Мартин Холт се държа прекалено враждебно, мнително, безчувствено, докато говореше за двамата си пораснали синове, и същевременно безразлично към въпроса какво дири полицейски комисар от Копенхаген в скалистата шведска пустош. Не зададените, а неизречените въпроси най-често разобличават, че има нещо гнило. А в този случай определено имаше.

Карл се загледа към къщата над завоя и притисна термоса между бедрата си. Затвори очи. Няколкоминутната дрямка е по-живителна от еликсир.

„Само две минути“ — каза си той и когато се събуди двайсет минути по-късно, откри, че горе-долу една чаша кафе се е изляла върху гениталиите му.

— По дяволите! — изруга той и се зае да тръска непопилото количество от панталоните си.

Повтори ругатнята след секунда, защото предните фарове на автомобил се плъзнаха по шосето и продължиха към Ронебю.

Карл остави кафето да се просмуче в тапицерията на седалката и даде пълна газ. Беше тъмно като в рог. Щом напуснаха Халабру, сред каменистия ландшафт на Блекинге останаха само звездите и колата отпред.

След десет-петнайсет километра автомобилните фарове зашариха по сигналножълта къща, разположена на едно възвишение и в непосредствена близост до шосето — толкова порутена, че дори съвсем умерен полъх на вятъра би съборил част от нея и така би блокирал уличното движение.

Колата отпред свърна и спря пред къщата. След десет минути Карл паркира пежото в банкета и бавно пое към къщата.

Чак сега забеляза, че освен шофьора в колата се возят още четирима души. Неподвижни, тъмни фигури с различен ръст.

Карл изчака няколко минути. Огледа се. С изключение на крещящия цвят къщата не представляваше никак радостна гледка.

Боклуци, стари железа, похабени инструменти. Приличаше на обезлюден дом, чиито стопани са починали преди много, много години.

„Доста голяма разлика между елегантната къща на семейството в най-хубавия жилищен квартал в Гресте и тази съборетина“ — помисли си Карл.

В този миг светлите конуси на забързан автомобил от Ронебю прорязаха шосето и свърнаха пред къщата и паркираната отпред кола. За секунда фаровете осветиха подпухнала от плач майка, двама тийнейджъри и млада жена. Всички в колата изглеждаха силно развълнувани. Мълчаха, но по лицата им се четеше тревога и страх.

Карл се прокрадна до къщата и допря ухо до прогнилата дъсчена стена. Получи и неоспоримо доказателство, че само боята крепи ронещото се дърво.

В къщата цареше нажежена атмосфера. Двама мъже спореха разгорещено, без да стигнат до съгласие. Виковете и интонацията им издаваха, че си разменят остри и непримирими реплики.

След като млъкнаха, Карл едва зърна мъжа, който затръшна силно входната врата и се метна върху шофьорската седалка на паркирания автомобил.

Гумите изсвириха, семейство Холт даде заден ход и отпраши на юг. Карл взе решение.

Тази противна жълта къща му нашепваше нещо.

И той я слушаше с широко отворени уши.

 

 

На табелката пишеше „Лилемур Бенгтсон“. Отвори му двайсет-двайсет и няколкогодишна жена, руса, с леко криви предни зъби и изобщо пленителна външност, казано малко старомодно.

Я какви изненади криела тази Швеция!

— Навярно сте ме очаквали — Карл показа значката си. — Тук ли живее Поул Холт?

Тя поклати глава с усмивка. Личеше, че не бе участвала в скандала отпреди малко.

— А Трюгве?

— Влезте — покани го лаконично тя и посочи съседната врата. — Господинът пристигна, Трюгве! Аз ще си лягам.

Усмихна се на Карл, все едно се знаят от години, и го остави насаме с приятеля си — висок и слаб като върлина. Но какво всъщност си бе представял Карл? Протегна му десницата си. Получи силно ръкостискане.

— Трюгве Холт — представи се мъжът. — Баща ми се отби да ме предупреди за идването ви.

Карл кимна.

— Останах с впечатлението, че не поддържате връзка.

— Така е. Отлъчен съм. Не съм разговарял със семейството си от четири години, но често идват и спират на пътя.

Младият мъж имаше спокойни очи. По нищо не личеше да се чувства смутен от посещението или от предшестващия го скандал. Затова Карл реши да говори по същество.

— Открихме писмо в бутилка.

Забеляза как по самоувереното лице на мъжа премина тръпка.

— По-точно, бутилката е била уловена от рибари по бреговете на Шотландия преди няколко години, а ние от Главното управление в Копенхаген я получихме едва преди осем-десет дни.

Настъпи очевидна и поразителна промяна. Предизвика я изразът „писмо в бутилка“. Все едно този израз бе глождил безспирно душата му цяла вечност. Навярно беше чакал някой да го произнесе. Навярно тези две думи представляваха ключът към всички загадки, залостени в душата му. Така поне изглеждаше.

Той прехапа долната си устна.

— Казвате, че сте открили писмо в бутилка?

— Да. Ето го — Карл му подаде фотокопие.

Само за две секунди Трюгве се смали с половин метър, залитна и изпосъбори всички предмети на една ръка разстояние. Ако рефлексът на Карл не бе проработил светкавично, младият мъж щеше да се строполи на пода.

— Какво става? — обади се приятелката му.

Беше застанала до вратата с разпусната коса, по тениска, едва покриваща голите й бедра. Очевидно се готвеше да си ляга.

Карл посочи писмото. Тя го взе. Погледна го и го подаде на приятеля си.

Настъпи няколкоминутна тишина.

Най-после Трюгве се окопити, стрелна писмото с боязлив поглед, все едно то е секретно оръжие, способно да го прониже смъртоносно, а противоотровата е да го препрочете дума по дума.

Трюгве вдигна глава. Вече не беше същият. Спокойствието и самоувереността му бяха потекли и попили в хартията на писмото. Вените на шията му туптяха, по лицето му плъзна червенина, устните му трепереха. Писмото несъмнено възкреси силно травмиращо изживяване.

— О, господи — прошепна той, затвори очи и закри устата си с ръка.

— Спокойно, Трюгве — приятелката му хвана ръката му. — Все някога щеше да излезе наяве. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Нещата ще се наредят!

Той избърса очите си и се обърна към Карл.

— Никога не съм виждал самото писмо, но гледах, докато го пишеше.

Вдигна копието и го прочете, а треперещите му пръсти непрекъснато посягаха към мокрите ъгълчета на очите.

— Брат ми беше най-умното и мило момче на света промълви той с треперещи устни. — Просто не умееше да се изразява.

Остави писмото върху масата, скръсти ръце и се наведе напред.

— Такъв си беше той, Поул.

Карл понечи да сложи ръка на рамото му, но Трюгве поклати глава.

— Може ли да довършим разговора си утре? — помоли той. — В момента не съм в състояние да продължа. Съгласен ли сте тази нощ да ви настаним на дивана? Лилемур ще ви постели.

Карл погледна меката мебел. Беше късичка, но с мека тапицерия.

 

 

Карл се събуди от свистенето на гуми по мокра настилка. Поразмърда се, схванат от неудобната поза, в която бе спал, и се обърна към прозорците. Затрудняваше се да определи кое време е, но навън все още се спускаше мрак. Пред него, в два поизносени фотьойла от ИКЕА, седяха Трюгве и приятелката му, хванати за ръце. На масата вече бе сложено кафе. А до него — писмото от бутилката.

— Както вече сте се досетили, авторът на това послание е брат ми Поул — подхвана Трюгве, след като Карл отпи от кафето и се поободри. — Написа го със завързани на гърба ръце. — Докато правеше уточнението, очите му шареха неспокойно наоколо.

Завързани на гърба ръце! Лаурсен почти бе отгатнал.

— Не ми стига умът как успя да се справи — продължи Трюгве. — Поул беше много талантлив и умееше да рисува — освен всичко друго. — По лицето на младия мъж плъзна скръбна усмивка. — Нямате представа какво значи за мен вашето посещение. Какво изпитвам, докато държа в ръцете си писмото на Поул.

Карл забеляза, че Трюгве е добавил върху фотокопието няколко липсващи букви. Това щеше да се окаже сериозна помощ при по-нататъшното разчитане.

Карл отпи голяма глътка кафе и само сравнително доброто му възпитание го възпря да се хване за гърлото, все едно ще повърне.

Ужасна горчилка. Катраненочерна кофеинова отрова.

— Къде е Поул в момента? — попита той, докато стискаше и устни, и топки с всичка сила. — И защо е написал това писмо? Сведенията са ми нужни, за да знам дали си струва да продължаваме да се ровим в случая.

— Къде е Поул ли? — Трюгве го изгледа печално. — Ако ме бяхте попитали същото преди години, щях да отговоря, че е в Рая заедно със сто четирийсет и четири хиляди избрани. Сега обаче ще се изразя по друг начин: Поул е мъртъв. Тези редове тук са последното писмено слово, излязло изпод ръката му. Последното му дело приживе.

Преглътна с мъка и млъкна за миг.

— По-малко от две минути, след като пусна бутилката по вода, Поул получи смъртоносен удар — едва доловимо промълви Трюгве.

Карл се понадигна на дивана. Чувстваше се малко неловко, че е кажи-речи полугол, докато му съобщават такава трагична новина.

— Станал е жертва на убийство?

Трюгве кимна.

Карл смръщи вежди.

— И похитителят е убил Поул, а е пощадил вас?

Лилемур протегна фините си пръсти и улови сълзата, търколила се по бузата на Трюгве. Той кимна повторно.

— Да, извергът се смили над мен и всеки божи ден го проклинам за това негово решение.

Деветнайсета глава

Ако го накараха да изтъкне едно свое изключително качество, би посочил способността да засича лицемерни погледи.

Когато семейството се събираше пред плитките чинии върху мушамената покривка и с благоговейно изражение започваха дружно да изричат „Отче наш“, той винаги разпознаваше безпогрешно кога баща му е бил майка му. Видими наранявания по лицето нямаше. Изродът не беше толкова глупав. Пък и какво щяха да си помислят братята и сестрите от общността, ако я видят насинена? Затова и майка му се преструваше на спокойна, запазваше непроницаемото си притворно изражение и зорко следеше дали децата спазват добри обноски на масата, дали не прекаляват с месото за сметка на картофите или обратното. Ала зад привидно спокойните й очи дремеше страх, ненавист и влудяващо безсилие.

Той виждаше какво ставаше в душата й.

Понякога забелязваше отсянка на този изгубен, невинен поглед и в очите на баща си, но се случваше рядко. Неговото изражение почти не се променяше. За да се увеличат леденостудените му, пронизващи зеници трябваше да видят далеч по-страшни неща от всекидневно телесно наказание.

Като дете умееше да разчита чуждите погледи. Беше съхранил тази своя дарба и до днес.

 

 

Още щом прекрачи прага, забеляза отчуждението в погледа на съпругата си. Тя се усмихна, разбира се, но усмивката й трепереше, а очите се спряха в празното пространство пред лицето му.

Ако не беше притиснала конвулсивно детето към гърдите си, седнала на пода, той щеше да предположи, че е изморена или я боли глава. Но напрегнатата й поза и отвеяният й вид го наведоха на мисълта, че нещо не е наред.

— Здрасти — поздрави той и вдиша съвкупността от домашни миризми.

В този познат мирис долови тънък, непознат нюанс; лек повей на проблеми и прекрачени граници.

— Ще ми налееш ли чаша чай? — помоли той и я погали по бузата. Кожата й пареше, все едно има треска. — Как я караш, юнако? — Притегли сина си в скута си и се вгледа в очите му — бистри, весели и изморени. Лицето на малкия мигом разцъфна в усмивка. — Вече изглежда съвсем здрав — отбеляза бащата.

— Да, но до вчера се сополивеше ужасно. И днес изведнъж хремата просто секна. Знаеш как е — тя се усмихна леко, все така отнесена.

Сякаш в рамките на тези няколко дни, докато той отсъстваше, бе остаряла с години.

 

 

Той спази обещанието си. Люби се с нея страстно както предишната седмица. Този път обаче й отне повече време да му се отдаде изцяло и да откъсне тялото от съзнанието си.

След акта той я притегли в обятията си и положи главата й върху гърдите си. Друг път тя вплиташе пръсти в космите на гърдите му и галеше тила му с фините си, чувствени пръсти, но сега не го направи. Мъчеше се да нормализира дишането си и мълчеше.

Затова той реши да я попита направо:

— Навън стои мъжки велосипед. Някаква представа откъде се е взел?

Тя се престори на заспала, но не успя да го заблуди.

Оттук нататък му беше все едно какво ще му отговори.

Няколко часа по-късно той лежеше с ръце под тила си и гледаше как дрезгавата светлина на настъпващия мартенски ден плъзва по тавана и бавно и трудно се опитва да се разгърне из стаята.

Той постигна вътрешен мир. Бе възникнал проблем, ала той щеше да го реши отведнъж.

Когато тя се събуди, ще започне да сваля лъжливата й обвивка — пласт по пласт.

 

 

Разпитът започна с пълна сила чак когато тя остави Бенямин в детската му кошарка. Не беше и очаквала друго.

По време на четиригодишния им съвместен живот не му беше давала нито един повод да се усъмни в нея. Ето обаче, че дойде и такъв миг.

— Колелото е заключено за стълба. Значи не е откраднато — изгледа я с прекалено равнодушни очи. — Някой го е оставил там съвсем целенасочено.

Тя издаде напред долната си устна и сви рамене. „Откъде да знам?“ — изразяваше жестът й, но мъжът й гледаше встрани.

Тя усети как изпод мишниците й се процеждат издайнически капки пот. Още малко и влагата щеше да избие и по челото й.

— Ако искаме, има начин лесно да разберем чие е колелото — заяви той и я погледна изпод вежди.

— Така ли? — престори се на учудена тя, за да не покаже смущението си.

Посегна към челото си, все едно да го потърка замислено. Беше се овлажнило.

Той впери в нея пронизващ поглед. Изведнъж кухнята отесня.

— И как ще разберем? — попита тя.

— Ще питаме съседите дали не са видели кой го е оставил пред нашата къща.

Тя си пое дълбоко дъх. Знаеше със сигурност, че той няма да го направи.

— Да, може да ги попитаме. Но защо просто не го изнесем на улицата? Който го е оставил, ще си го вземе.

Мъжът й се облегна назад. Напрежението му се поуталожи. Тя обаче продължаваше да стои нащрек. Пак прокара длан по челото си.

— Потиш се. Зле ли ти е?

Тя издаде напред устни и бавно издиша насъбрания въздух. „Мисли му, ако изгубиш присъствие на духа“ — предупреди я вътрешният й глас.

— Вдигнала съм малко температура. Сигурно съм прихванала вируса на Бенямин.

Той кимна и наклони глава.

— И къде казваш, че си намерила зарядното?

Тя си взе още едно кръгло хлебче и го разряза на две.

— В кошницата с шапките в коридора.

След като го изрече, усети по-здрава почва под краката си. Оттук насетне не биваше и за секунда да губи равновесие.

— В кошницата, а?

— Нямам представа как е попаднало там. Заредих си телефона и го върнах на мястото му.

Той стана безмълвно. След малко щеше да попита откъде, за бога, се е взело това зарядно в дома им. Тя щеше да му поднесе подготвения си отговор: сигурно стои там от цяла вечност.

В същия миг обаче осъзна къде издиша версията й.

Велосипедът, заключен до автомобилната алея, подкопаваше достоверността на версията й. Умен мъж като съпруга й веднага ще свърже двете неща.

Тя погледна към дневната. Бенямин дърпаше ожесточено решетките на кошарката. Приличаше на затворено животно, което се мъчи да се измъкне от клетката си.

В момента и тя се чувстваше така.

Зарядното изглеждаше толкова малко в шепата на мъжа й. Сякаш би могъл да го строши с едно стискане.

— Откъде се е взело? — попита той.

— Не е ли твое?

Той не отговори. Явно винаги вземаше зарядното със себе си, когато заминеше по работа.

— Изплюй камъчето. Виждам, че ме лъжеш.

Тя се опита да си придаде възмутен вид. Не се затрудни особено.

— Какви ги говориш? Щом не е твое, значи някой го е забравил у нас. Сигурно стои в кошницата от кръщенето на Бенямин.

Мъжът й обаче я хвана натясно.

— От кръщенето?! Оттогава мина година и половина. От кръщенето, казваш! — Колкото и смехотворно да му се струваше обяснението, той не се засмя. — Дойдоха не повече от десетина-дванайсет гости. Главно бабички. Нито една не остана да нощува у дома, а повечето изобщо нямат джиесеми. Сто процента съм сигурен. А дори да имат, защо ще мъкнат зарядното си на детско кръщене? Не ми ги пробутвай тия.

Тя понечи да възрази, но той я пресече с властен жест.

— Лъжеш ме! — посочи велосипеда. — Негово ли е зарядното? Кога за последно е идвал тук?

Потните жлези под мишниците й реагираха мигновено.

Той стисна ръката й с влажните си студени пръсти. Дори съдържанието на кашоните на горния етаж не я извади от колебанията й, но начинът, по който стегна ръката й като в менгеме, сложи край на съмненията й. „Ще ме пребие“ — помисли си тя, ала той не й посегна. След като не получи отговор, се обърна, излезе в антрето и затръшна силно вратата. После се възцари затишие.

Тя стана, за да види дали сянката му не се мержелее по плочника. Щом се увери, че е излязъл, ще грабне Бенямин и дим да я няма. През градината, до плета, ще намери дупката в шубрака, окастрен от децата на предишните собственици, и ще се промуши през нея. За пет минути ще се добере до къщата на Кенет. Съпругът й изобщо няма да разбере къде е изчезнала с детето.

А после тя ще измисли начин да се махне надалече.

Сянката му обаче не се появи върху плочника. От горния етаж избумтя силен трясък.

„О, божичко! — сепна се тя. — Какво прави?“

Погледна смеещото се дете, което подскачаше в кошарката си. Дали ще успее да изтича с него до плета, без мъжът й да ги усети? Дали прозорците горе са отворени? Ами ако той дебне до прозореца и само чака да ги види долу?

Прехапа долната си устна и вдигна глава към тавана. Какво правеше той горе?

Тя грабна чантата си и изсипа вътре парите от тенекиената кутия с дребни за домакинството. Не посмя да се покаже в коридора и да вземе оттам якето си и космонавтката на Бенямин, но за няколко минути няма да измръзнат, стига Кенет да си е вкъщи.

— Ела, миличко — прошепна тя и го вдигна на ръце.

Ако вратата към градината е отворена, ще стигнат до плета най-много за десет секунди. Оставаше обаче под въпрос дали новите израстъци на храстите не са затулили дупката. Миналата година тя си беше на мястото.

Пролука, достатъчна голяма да се провре през нея.

Двайсета глава

Навремето, когато със сестра му Ева бяха деца, живееха в съвсем различен свят. След като баща им хлътнеше в кабинета и хлопнеше вратата, в душите им наставаше спокойствие. Прибираха се в стаите си и обръщаха гръб на живота в служба на Бога.

Дори когато ги мъкнеха насила по богослужения и децата стояха сред гмежта от богомолци, които в религиозен екстаз протягаха ръце нагоре и надаваха ликуващи викове, той и сестра му обръщаха поглед навътре и намираха покой в собствената си действителност.

Всеки от тях имаше свой спасителен пристан. Ева тайно оглеждаше обувките и роклите на жените и се кипреше. Кокетно гладеше с върховете на пръстите гънките на плисираната си пола, докато станеха остри и лъскави. Ева се изживяваше като принцеса, недосегаема за строгите очи на хората от църквата и за суровите им упреци. Влизаше в образа на фея със светли и тъй ефирни крила, че и най-лекият полъх на вятъра бе достатъчен да я издигне над сивото всекидневие и догмите на бащиния дом.

Отнесеше ли се в приказните си светове, Ева започваше да си припява. Тананикаше с възторжени очи и се поклащаше от крак на крак, а родителите й си въобразяваха, че се е оставила на сигурните ръце на Бога и грациозните й движения са нейният начин да Му засвидетелства дълбокото си преклонение.

Него обаче тя не можеше да заблуди. Той знаеше, че Ева мечтае за разкош, украшения, за боготворящи я огледала и разточителни комплименти. Беше неин брат. Умееше да разчита поведението й.

Самият той бленуваше за свят, населен от смеещи се хора.

А го заобикаляха начумерени лица. Мимически бръчки от усмивки той виждаше само докато се разхождаше из центъра, и те му се струваха противни. Не; неговият живот беше лишен от развлечения и радост. От петата си годишнина не бе чувал баща си да се смее. Тогава дъртият разказа за свещеник, когото отлъчил от Църквата си с клетви и попържни. Минаха години, докато детската му душа проумее, че смехът има и други предназначения, освен да изразява злорадство от провинението на ближен.

Най-сетне му просветна и тогава оглуша за наставленията и ехидните забележки на баща си. Научи се да бъде потаен.

Създаде си свои съкровени занимания, които му носеха и радост, и угризения. Къташе съкровищата си под леглото — скрити под хермелинова кожа. Например „Журнал за дома и семейството“ със скандални снимки и разкази, каталози от магазинната верига „Делс“ с почти голи жени, които го гледаха прямо и му се усмихваха. Беше насъбрал списания с толкова шантави заглавия, че само те бяха достатъчни да прихне. Овехтели, опърпани печатни издания с мазни петна и подгънати ъгълчета на листовете. Хумористични комикси, Патока Дафи, Скуби Ду. Тези шарени списания го забавляваха и предизвикваха, а не искаха нищо в замяна. Често изчакваше да се стъмни, измъкваше се през прозореца и изравяше от кофата за смет на съседите комикси.

После цяла нощ ги четеше под завивките и се заливаше в беззвучен смях.

През този периодът живота си започна предпазливо да открехва вратите, преди да влезе, за да се ориентира къде се намират в момента членовете на семейството. Тогава си изработи навика да издебва кога е чисто, та необезпокояван да внесе у дома трофеите си.

По онова време се научи да се ослушва като прилеп на лов за плячка.

 

 

Остави съпругата си в дневната и след не повече от две минути я видя да се измъква в градината с детето на ръце. Приблизително според очакванията му.

Не беше глупава. Млада, наивна и предвидима — може би, но не и глупава. Беше усетила, че е събудила подозренията му, и се беше изплашила. Прочете го по лицето й и го долови в гласа й.

И сега искаше да избяга.

Само изчакваше удобен момент и щеше да действа. Беше въпрос на време и той го знаеше. Затова застана до прозореца на втория етаж и започна да думка с крак по дъските на пода. Спря чак когато тя доближи плета.

Ето колко лесно е да разобличиш хората. Заболя го, макар че отдавна бе свикнал с подлостта на човешката природа. Просто свикваш и толкова.

Погледна към жената и детето. Досегашният му живот с нея си отиваше. Само миг и тя щеше да се провре през дупката в плета. Понеже шубраците се бяха сгъстили, той й даде известна преднина, преди да се спусне на скокове по стълбите и да излезе в градината.

Тази млада, хубава жена светеше като факла в червената си рокля и нямаше смисъл да я гони. Тя се отдалечи надолу по улицата между къщите, преди той да се промуши през пролуката. До главния път тя свърна и пресече страничната уличка. После хлътна зад един жив плет.

Точно това не го беше очаквал.

„Ще те науча аз, кучка такава! — ядоса се той. — Ще ми слагаш рога в моя район, а?“

 

 

През лятото, когато навърши единайсет, конгрегацията на баща му нае шатра на мястото, където провеждаха изложби на животни.

— Щом безбожниците социалисти могат, защо да не можем и ние, свободните църковни общности? — заяви той.

Трепаха се цяла сутрин. Работата беше тежка, помагаха и други деца. След като приключиха с пода в шатрата, баща им потупа по главата всички други деца от бригадата.

Собствените му потомци не получиха поощрителна ласка, а заповед да донесат сгъваеми столове.

И то не един или два.

И изложбата отвори врати. Четири жълти ореола озаряваха входа на шатрата, а от средния стълб грееше пътеводна звезда. „Прегърни Исус и Го скътай в сърцето си“ — гласеше посланието върху страничното платнище.

Всички членове на общността дойдоха да уважат мероприятието, но само толкова. Въпреки десетките шарени брошури, които двамата с Ева раздадоха на минувачите, нито един външен не се отзова.

Баща им щеше да излее гнева и безсилието си върху майка им, но в отсъствието на свидетели.

— Продължавайте — процеди той и им връчи следващата партида листовки. — И не се офлянквайте!

Двамата се изгубиха към крайните сергии. Ева се заплесна по зайчетата, но той избърза напред. Само така можеше да отърве майка си.

„Вземете брошура“ — умоляваха очите му, докато хората го подминаваха. Ако успее да ги раздаде, може пък на клетата жена да й се размине. И да не плаче цяла нощ. Той се озърташе за приветливо лице, което би споделило с други благоговението си пред Бог. Ослушваше се за глас, който притежава кротостта, проповядвана от Исус.

В този миг отникъде се разнесе детски смях. Не като смеха, чут на минаване покрай училищен двор, или когато се бе престрашавал да погледа малко детска телевизия пред магазина за електротехника. Не, тези хлапета се смееха, все едно гласните им струни ще се скъсат, и привличаха всеобщото внимание. Той не се бе смял така дори под завивката и се почувства изкушен.

Нека вътрешният му глас му нашепва за ярост и изкупление колкото си иска. Не можеше да подмине тези деца.

Пред сергията се беше събрала немноголюдна тълпа. Деца и възрастни се забавляваха дружно. Разкривените червени букви върху бялото ленено платно обещаваха „ВАЛНУВАШТ ФИЛМ ПОЛВИН ЦЕНА САМО ДНЕСКА“. Върху импровизирана дъсчена маса стоеше телевизор с повече от скромни размери.

Децата се смееха на прожектирания черно-бял филм. Той също се включи във веселието. Смя се, докато го заболя диафрагмата и онази част от душата му, която чак сега се разгърна в цялата си широта.

— Чаплин е неповторим — отбеляза един от възрастните.

Всички се смееха, докато гледаха как комикът прави пируети и се боксира. Смееха се, когато той въртеше бастунчето си и повдигаше черното си бомбе. Смееха се, когато кривеше лице срещу дебели жени и мъже с черен туш около очите. Той също се смееше, коремът му се сви в спазми, завладя го нещо приказно, неконтролируемо и неочаквано. Никой не го зашлеви по тила, хората дори не го забелязваха.

Това преживяване промени по чудодеен начин неговия живот и живота на още много хора.

 

 

Съпругата му вървеше, без да се озърта. Впрочем почти не гледаше къде стъпва. Просто оставяше краката й да я носят през жилищния квартал напред заедно с детето, все едно невидими сили диктуваха посоката и скоростта.

А когато човек се издигне така над действителността, нещастието настъпва по най-дребен повод.

Както разхлабила се бурмичка в крилото на самолет води до авиокатастрофа или капка вода, попаднала в релето на железен бял дроб, предизвиква късо съединение.

Той видя гълъба, който кацна на дървото точно над главата на жена му, докато тя се канеше да пресече улицата, и забеляза как изпражнението полетя надолу и пльосна върху паважа като разперена ръка на призрак. Видя как синът му посочи фигурата и жена му погледна надолу. Тя стъпи върху уличното платно, а иззад ъгъла изскочи автомобил и полетя към тях със смъртоносна прецизност.

Той можеше да извика. Да изкрещи, да изсвири предупредително, но не го направи. Чувствата му не взеха превес.

Спирачките изсвириха пронизително, сянката зад предното стъкло завъртя волана, всичко наоколо замръзна.

Наблюдаваше как жена му и детето се разтрепериха от ужас и обърнаха лица като на забавен каданс. Тежкият автомобил свърна встрани и заради рязката маневра грайферът на гумите се отпечата по платното, все едно въглен драсна по лист хартия. После колата изправи курса, задницата й се стабилизира и всичко свърши.

Жена му стоеше вцепенена в канавката, докато колата се отдалечаваше. Самият той замръзна на половин метър от плета. Умилението се бореше със странна форма на опиянение, каквото бе изпитал само при първото си убийство. Не искаше да се чувства така.

Той изпусна през стиснати зъби сгъстения въздух в дробовете си, а по тялото му се разля топлина. Понеже не се отдръпна, Бенямин го забеляза, когато обърна глава, за да се сгуши в майка си. Видимо се беше изплашил. Малкият винаги се стряскаше от бурните реакции на възрастните. Ала забелязвайки баща си, той отпусна вдигнатите си вежди, устничките му спряха да треперят, вдигна ръчички и се засмя.

Тя се обърна и го видя. Върху лицето й се отпечата шокираното изражение отпреди малко.

Пет минути по-късно тя седеше пред него в дневната с извърнато настрани лице.

— Или оставаш тук доброволно, или повече няма да видиш сина ни — заяви той.

Очите й се наляха с омраза и погнуса.

Ако той искаше да разбере накъде беше тръгнала преди малко, трябваше да го изкопчи от нея със сила.

* * *

Такива прекрасни мигове бяха рядкост в живота им — неговия и на сестра му.

Той заставаше в спалнята на десетина стъпки от огледалото и тръгваше с разкрачени крака. Клатеше глава наляво-надясно и въртеше бастуна във въздуха. Изминавайки тези десет крачки, той се преобразяваше в отражението си. Вече не беше момчето без приятели, нито синът на човека, пред когото се кланяше и превиваше глава цялото градче. Не беше и избраната овца в стадото, призвана да разнася Божието слово и да го запраща като мълния към хората. Влизаше в образа на малкия хулиган, който разсмива всички, в това число и себе си.

— Казвам се Чаплин, Чарли Чаплин — заяви той и размърда устни под въображаемия си мустак, а Ева така се превиваше от смях на леглото, че едва не се претърколи.

Тя се забавляваше страшно много, когато брат й имитираше великия комик, но този път щеше да й е за последно.

След тази случка тя престана да се смее.

Усети как някой го потупа по рамото. Еднократното почукване с показалец стигаше дъхът му да секне, а гърлото му да пресъхне. Момчето се извърна. Юмрукът на бащата вече летеше към диафрагмата му. Под рунтавите вежди гледаха ококорени очи. Не се разнесе никакъв звук, освен глухия удар и последвалите го още няколко.

В един момент червата му започнаха да горят, а стомашната киселина — да пари в гърлото му. Отстъпи крачка назад и погледна предизвикателно баща си в очите.

— На Чаплин ще ми се правиш, а? — процеди баща му, взирайки се в него с онзи поглед, който приемаше на Разпети петък, когато обрисуваше в ярки краски трънливия път на Исус към Голгота. Върху превитите рамене на проклетия злодей лягаше бремето на всемирната скръб и страдание. Макар и още дете, синът му виждаше пълното вживяване.

Докато го налагаше, бащата замахваше широко, защото иначе не би го достигнал. Едно опърничаво хлапе няма да го принуди да пристъпи напред.

— Откъде те обладаха тези бесове?

Момчето заби поглед в краката на баща си. От сега нататък щеше да отговаря на въпросите му само когато реши. Нека го бие, колкото си иска. Няма да изкопчи и думичка от устата му.

— Мълчиш, а? Хубавичко ще те науча.

Хвана го за ухото и го повлече към стаята му. Там го блъсна грубо на леглото.

— Няма да мръднеш оттук, докато аз не ти позволя. Ясно?

Момчето продължаваше да стои безмълвно. За миг бащата замръзна със смаян поглед и леко разтворени устни, сякаш непокорството на това дете вещаеше скорошното настъпване на Страшния съд и на всеунищожителния потоп. После се опомни от вцепенението си.

— Събери си нещата и ги изнеси в коридора — нареди той.

Първо момчето не разбра какво точно се иска от него, но последва пояснение:

— Без дрехите, обувките и чаршафите. Всичко друго.

 

 

Той взе детето от ръцете на съпругата си и я остави сама. Слънчевата светлина, процеждаща се през щорите, рисуваше бледи ивици по лицето й.

Без сина си тя нямаше да мръдне никъде. Той го знаеше.

— Заспа — съобщи той, след като слезе от горния етаж. — Кажи ми какво става.

— Какво става ли? — тя бавно обърна към него мрачния си поглед. — Не е ли по-редно аз да задам този въпрос? Какво работиш? Откъде печелиш толкова много пари? Нещо незаконно ли правиш? Хора ли изнудваш?

— Да изнудвам хора? Откъде си останала с такова впечатление?

Тя извърна лице.

— Има ли значение? Пусни ме да си вървя с детето. Не искам да живея повече тук.

Той смръщи вежди. Жена му задаваше въпроси. Поставяше ултиматуми. Какво бе пропуснал?

— Попитах те откъде си останала с такова впечатление.

Тя сви рамене.

— Откъде ли не. Почти не се задържаш у дома. Мълчиш. Натрупал си кашони с твои вещи в отделна стая и я пазиш по-зорко от светилище. Лъжеш за семейството си…

Тя млъкна, защото се усети, а не защото той я прекъсна. Сведе поглед към пода, но вече бе невъзможно да върне назад думите, които не биваше да се изплъзват от устните й. Собствената й дързост й изигра лоша шега.

— Ровила си из кашоните ми? — попита тихо той, ала чутото гореше като огън под кожата му.

Значи бе узнала за него неща, до които не биваше да припарва.

Не се ли отърве от нея, с него е свършено.

 

 

Под строгия надзор на баща си той изнесе всичките си вещи и ги струпа на купчина в коридора: стари играчки, илюстрирани детски енциклопедии за животни от известния датски зоолог Ингвал Либеркинд, разни джунджурии, които беше събирал. Клон, удобен за чесане на гърба, саксия с рачешки щипки, вкаменен морски таралеж, раковини. Всичко отиде върху камарата. След като той приключи, баща му издърпа леглото от стената и го обърна на ребро. Отдолу, под хермелиновата кожа, лежаха съкровищата му. Списания, комикси, всичките му безгрижни мигове.

Баща му ги огледа, после издърпа снопа списания и започна да ги брои. Плюнчеше пръст и ги отмяташе едно по едно. За всяко навлажняване на пръста — един удар.

— Двайсет и четири списания. Няма да те питам откъде си ги взел, Чаплин, изобщо не ме интересува. Сега ще се обърнеш, а аз ще те шибна двайсет и четири пъти. Повече не искам да виждам подобно безобразие у дома, ясно?

Той не отговори. Гледаше купчината и се сбогуваше с всяко списание.

— Мълчиш, а? Тогава ще удвоя наказанието, за да се научиш да отговаряш.

Боят обаче не подейства възпитателно. Въпреки дългите кървави следи по гърба и огромните хематоми на тила той не гъкна. Баща му си запаса колана. Момчето не отрони нито стон.

Ала десет минути по-късно едва сподави сълзите си. Заставиха го да изгори всичките си реликви в двора.

Ето това направо му разби сърцето.

 

 

Тя стоеше прегърбена и гледаше кашоните. Докато я влачеше по стълбите към горния етаж, от устата на мъжа й изригна порой от обвинения, но тя мълчеше, решена да не обели нито дума.

— Трябва да изясним две неща. Първо ми дай телефона си.

Тя го извади от джоба си и му го подаде. Джиесемът нямаше да я издаде. Кенет я беше научил как да трие повикванията си.

Пръстите на мъжа й зашариха по клавишите. Не откри нищо. Обзе я задоволство, че планът му се провали. Сега как щеше да намери основания за подозренията си?

— Да не си разбрала как се трият номерата от списъците в паметта?

Тя не отговори. Издърпа апарата от ръката му и го мушна обратно в задния си джоб.

Той посочи тясната стая с кашоните.

— Добре си се справила.

Тя задиша по-леко. Той не разполагаше с никакви доказателства, че е ровила в кашоните. Накрая, ще не ще, щеше да я пусне да си върви.

— Но си пропуснала нещо…

Тя премига няколко пъти, докато се опитваше да обхване с поглед цялото помещение. Дали беше объркала мястото на нахвърляните палта? Или мъжът й бе забелязал издайническата вдлъбнатина в кашона?

— Виж тези линии — той приклекна и посочи предните стени на два кашона.

Линиите на двата кашона не съвпадаха.

— Когато изнесеш такива кашони и ги натрупаш отново, сгъвките им се променят — посочи още два съседни кашона, чиито линии се разминаваха във височина. — Местила си кашоните и пак си ги върнала по местата им. Ето това е станало. А сега ще ми кажеш какво си открила в тях, ясно?

— Да не си превъртял? — поклати глава тя. — Защо ще се ровя из някакви кашони? Стоят тук, откакто се пренесохме. С времето са се деформирали, нормално е.

„Добре се справих — окуражи се мислено тя. — Успях да се аргументирам.“

Той обаче поклати глава. Очевидно не намираше обяснението й за задоволително.

— Ще я видим тази работа — закани се той и я притисна към стената.

„Мръднеш ли оттук, лошо ти се пише“ — предупредиха я хладните му очи.

Тя се огледа, докато той изнасяше кашоните от средата на стаята в коридора. В тясното помещение нямаше какво да й послужи за самозащита. Табуретка до вратата на спалнята, ваза върху перваза на мансардния прозорец, полираща машина под полегатата стена.

„Ако го ударя в тила с табуретката…“

Тя преглътна с мъка и сви ръце в юмруци. Колко силно можеше да го удари?

Мъжът й се отдръпна от вратата и стовари един кашон пред краката й.

— Сега ще го прегледам и ще се разбере окончателно дали си тършувала.

Гледаше го втренчено, докато той разтваряше кашона. Беше стоял най-отдолу някъде в средата на стаята. Под отхлупения капак бяха погребани най-съкровените му тайни. Изрезката от нейна снимка в парка „Бернсторф“, дървената кутия с адресите и данните за семействата и техните деца. Той знаеше отлично местоположението на този кашон сред гората от еднотипни паралелепипеди.

Тя затвори очи и се опита да диша спокойно. Ако на този свят има бог, ще й се притече на помощ.

— Не разбирам защо вадиш всички тези книжа. Какво общо имат с мен?

Той опря едното си коляно о пода и извади първата пачка изрезки. Остави ги настрана. Не искаше да рискува тя да види снимката си, ако действително се окажеше невинна.

С времето се бе научила да отгатва какво се крие зад поведението му.

После извади внимателно дървената кутия. Дори не се наложи да я отвори. Главата му клюмна.

— Защо не остави нещата ми на мира? — тихо попита той.

Какво беше видял? Нима тя бе пропуснала нещо?

Вторачи се в гърба му, после в табуретката, после пак в гърба му. Какво означаваха тези сведения в кутията? Защо той стисна пръстите си в юмрук и кокалчетата му побеляха?

Тя докосна шията си с ръка. Усети как силно пулсира кръвта в сънната й артерия.

Извърна се към нея с присвити очи. Погледът му я ужаси. Беше пропит с толкова отвращение, че тя започна да се задушава.

Три метра я деляха от табуретката.

— Не съм се ровила из нещата ти. Защо си мислиш така?

— Не си го мисля. Знам го със сигурност!

Тя направи крачка към табуретката. Той не реагира.

— Виж! — обърна капака на кутията към нея.

Там нямаше нищо.

— Какво да видя? Кутия като кутия — отвърна тя.

При меко време, ако снегът се сипе бавно, снежинките се изпаряват, преди да паднат на земята. Красотата и ефирността се изгубват във въздуха, където са възникнали, и магията изчезва.

Когато той обви крака й с ръка и го дръпна, тя се почувства една от тези снежинки. Докато летеше към пода, усети как животът й се разпада и всичко познато става на прах. Не почувства нищо, когато главата й издрънча в пода. Усещаше само безпощадния му захват.

— Точно така: кутия като кутия. А трябваше да има още нещо — процеди той.

Усети как по слепоочието й потече кръв, но не изпитваше болка.

— Не те разбирам — чу гласа си тя.

— Върху капака имаше конец — той приближи лицето си до нейното и стисна още по-силно. — Сега липсва.

— Пусни ме. Остави ме да стана. Конецът е паднал от само себе си. Кога за последно си преглеждал тези кашони? Преди четири години? Имаш ли представа колко неща се променят за толкова време? — тя изпълни дробовете си с въздух и извика с цяло гърло: — ПУСНИ МЕ!

Той обаче не я пусна. Тя видя как табуретката се отдалечава от нея, докато той я влачи към стаята с кашоните. Под главата й се проточи кървава диря по пода. Чуваше псувните и тежкото му пръхтене, когато затисна гърба й с крак.

Искаше да извика, но нямаше въздух.

После той отмести крака си, подхвана я силно под мишниците и я изтегли навътре. Набута я в пътечката, образувала се, след като беше изнесъл няколко кашона, и я остави — там, кървяща и в ступор.

Вероятно силите щяха да й стигнат да реагира, но в този миг тя не успя да предвиди какво я очаква.

Видя само как краката му пъргаво отскачат настрани и как над нея надвисна кашон.

После той го пусна върху гръдния й кош.

За миг тежестта изпомпи всичкия й въздух, ала тя инстинктивно се извъртя и успя да вдигне единия си крак върху другия. Отгоре й се стовари втори кашон, затисна ръката й към ребрата и я парализира съвсем. Над втория кашон тупна и трети.

Три кашона я затиснаха с непоклатима тежест.

Тя виждаше късче от вратата и коридора пред краката си, но и то изчезна, когато той натрупа няколко кашона върху долната част на краката й и запълни оставащото пространство с още кашони пред вратата.

Докато правеше всичко това, той не обели нито дума. Също толкова безмълвно затръшна вратата и я заключи.

Тя дори не извика за помощ. Кой ли щеше да я чуе?

„Тук ли ще ме остави?“ — запита се тя, докато диафрагмата й пое дишането от гръдния кош. В момента виждаше само снопчета светлина от покривните прозорци, процеждаща се между кафявите стени на кашоните.

Когато най-сетне мръкна, мобилният в задния й джоб зазвъня.

След продължително звънене и той се отказа.

Двайсет и първа глава

През първите двайсет километра до Карлсхамн Карл изпуши четири цигари, за да уталожи тремора си след убийствено силното кафе у Трюгве.

Ако бяха провели разпита снощи, щеше да се прибере веднага и сега щеше да си лежи кротко в леглото с вестник върху корема, а апетитното ухание на шоколадовите сладкиши на Мортен щеше да омайва ноздрите му.

Усещаше колко лошо мирише дъхът му.

Събота сутрин. След три часа щеше да се прибере. Дотогава се налагаше да стиска зъби.

Беше пуснал радиото на станция „Блекинге“ и телефонът му звънна в разгара на валс, изпълнен на хардангерски цигулки.

— К’во ста’а? Къде си, Кале? — попита гласът отсреща.

Карл погледна часовника. Беше едва девет, а това предвещаваше неприятности. Доведеният му син не ставаше толкова рано току-така.

— Какви си ги надробил, Йеспер?

— При Вига вече ме стегна шапката — кисело отвърна младежът. — Връщам се вкъщи.

Карл намали полката.

— Вкъщи!? Йеспер, чуй ме. Преди няколко дни Вига ми постави ултиматум. И тя иска да се върне у дома, а ако не се съглася, настоява да продадем къщата и да си получи нейната половина. Тогава къде ще живееш?

— Тя няма да го направи, нали?

Карл се усмихна. Това момче явно изобщо не знаеше на какво е способна родната му майка.

— Какво има, Йеспер? Защо не ти се стои повече там? Пак ли е протекъл таванът? Или вчера майка ти те е накарала да миеш чинии?

Карл се усмихна доволно. Оригиналните язвителни забележки се отразяват отлично на спазми в областта на диафрагмата.

— До гимназията в Алерьо пътувам цяла вечност. По един час във всяка посока. Адската прецаквация. А и Вига непрекъснато крещи. Не издържам повече.

— Крещи ли? Как точно крещи? — Карл съжали за въпроса. Как можа да изтърси подобна глупост? — Забрави, Йеспер. Не искам да чувам отговора.

— О, за бога, Кале, не така! Изкрейзва, защото няма мъж. В момента тук е пълна трагедия.

В момента няма мъж? А какво бе станало със стихоплетеца с роговите очила? Беше си намерил муза с по-дебело портмоне и способността поне чат-пат да си затваря плювалника?

Карл плъзна поглед по прогизналия пейзаж. Според джипиеса трябваше да мине през Рьодбю и Брекне-Хобю, но маршрутът му се струваше сложен, а настилката се хлъзгаше. Дявол да го вземе, в тази страна на всяка крачка растеше дърво!

— Затова иска да се върне в Рьонехолт парк. Там поне ще има теб — продължи момчето.

Карл поклати глава. Егати комплимента!

— Слушай сега, Йеспер. Вига не може да се пренесе при мен при никакви обстоятелства. Давам ти хилядарка, ако успееш да я разубедиш.

— И как да стане?

— Как ли? Като й намериш мъж! Размърдай си малко мозъка, момче! Вдигам на два бона, ако уредиш въпроса още този уикенд. Успееш ли, заповядай у дома. Ако ли не — никакво връщане.

С един куршум — два заека, доволно си помисли Карл. Момчето отсреща направо си глътна граматиката.

— И още нещо. Връщаш се, само, при условие че спреш да мрънкаш за Харди. Ако не ти изнася, ще си гниеш в прерията.

— К’во?

— Разбра ли? Два бона, ако уредиш въпроса до понеделник.

Възцари се мълчание. Предложението трябваше да мине през тийнейджърския филтър от принципен инат и мързел, примесени със солидна доза замаяност от махмурлук.

— Два бона, а? — обади се най-после Йеспер. — Добре тогава. Ще разлепя обяви.

— Аха — Карл се съмняваше в ефективността на избрания метод.

По-скоро беше очаквал момчето да покани в съборетината на Вига група изпаднали художници, та със собствените си очи да се уверят какво чудесно, при това безплатно ателие ще имат на разположение, плюс попревтасала хипарка.

— И какво смяташ да напишеш в обявите?

— Още не знам, Кале — Йеспер се умисли. Явно се напъваше да измъдри нещо оригинално. — Чуй какво предлагам: „Здравейте, майка ми е секси и си търси готин пич. Дърти мърморковци и въшкари по-добре да стоят далеч.“

— Съветвам те да го обмислиш още малко.

— Дадено! — Йеспер се разсмя с дрезгавия глас на препил. — Тръгвай към банката, Кале!

И затвори. Карл плъзна объркано поглед по арматурното табло, оттам — към боядисаните в червено къщи и към кравите, излезли на паша под сипещия се дъжд.

Само модерните технологии са в състояние да осъществят връзка между две напълно несъвместими вселени.

 

 

Харди посрещна Карл с прискърбна, унила усмивка.

— Къде беше? — попита тихо той, докато Мортен остъргваше картофено пюре от ъглите на устата му.

— О, наложи се да отскоча до Швеция по работа. Пренощувах в Блекинге. А сутринта отидох до полицейското управление в Карлсхамн — което не е никак малко — и напразно чаках да ми отворят. По-мързеливи са и от нас. Ако се случи произшествие в събота — толкова по-зле за пострадалите.

Карл се засмя иронично. Харди се намръщи.

Впрочем Карл попреиначи станалото. Пред входа на управлението в Карлсхамн имаше домофонна уредба. „Натиснете Б и обяснете по какъв въпрос сте дошли“ — пишеше върху таблото до домофона. Карл спази инструкциите, но не разбра нито думичка от монолога на дежурния. Човекът превключи на английски, но със силен шведски акцент и нещата станаха още по-безнадеждни.

После Карл си тръгна.

Сега потупа затлъстелия си наемател по рамото.

— Благодаря, Мортен. Ще те отменя за малко. Ще ми донесеш ли чаша кафе? Само гледай да не е прекалено силно.

Огромният задник на Мортен се заклатушка към кухнята. За да натрупа човек толкова сланини, сигурно в продължение на седмици трябва да се храни само със сирене крема, помисли си озадачен Карл. Още малко и задните части на Мортен щяха да приемат размерите на гума на трактор.

Карл се обърна към Харди.

— Днес не ми се виждаш в настроение. Има ли нещо?

— Мортен ще ме умори — прошепна Харди и си пое тежко дъх. — По цял ден ме тъпче насила, все едно си няма друга работа. И то с мазнотии, които ме превръщат в машина за лайна. Не разбирам защо го прави, при положение че после той ги бърше. Ще го помолиш ли да ме остави на мира? Поне няколко часа на ден? — Харди поклати отрицателно глава, когато Карл се опита да мушне пълна лъжица в устата му. — А непрестанното му дърдорене направо ме побърква. Парис Хилтън, закона за наследяването на трона, изплащането на пенсиите, глупости на търкалета. Какво ме засяга всичко това? Мортен постоянно бълва нови и нови теми. Освен че са пълна скука, нямат никаква връзка една с друга.

— Защо не му направиш забележка?

Харди затвори очи — несъмнено се бе опитал. Веднъж набрал словесна скорост, Мортен нямаше спиране.

— Ще поговоря с него, Харди — обеща Карл. — А иначе как се чувстваш? — попита крайно предпазливо той.

Въпросът влизаше в категорията на най-щекотливите.

— Изпитвам фантомни болки.

Адамовата ябълка на Харди подскочи мъчително в опит да преглътне.

— Искаш ли вода? — Карл извади бутилка от поставката до леглото и внимателно поднесе закривената сламка към устата му.

Ако Харди и Мортен си развалят отношенията, кой ще се грижи за болния по цял ден?

— Фантомни болки, казваш. Къде точно?

— В задколенните ямки, но не съм сигурен. Боли, все едно някой ме е удрял с телена четка.

— Да ти бием ли обезболяващо?

Харди кимна. След малко щяха да извикат Мортен да постави инжекцията.

— А сетивността в пръста и рамото? Можеш ли да си помръднеш китката?

Крайчетата на устните на Харди увиснаха — съвсем недвусмислен отговор.

— Като каза фантом… по едно време ти нали си партнираше с полицията в Карлсхамн по някакъв случай?

— Защо питаш? Какво общо има това с фантомните болки?

— Нищо, просто ми навяха тази асоциация. Търся полицейски художник да нарисува фантом на един убиец. В Блекинге намерих свидетел, готов да го опише.

— И?

— Рисунката ми трябва спешно, а проклетите шведски полицаи се оказаха по-пъргави и от нас да затварят поделенията си. Както споменах, днес в седем сутринта стоях пред внушителна жълта сграда на улица „Ерик Далсберг“ в Карлсхамн и зяпах табела с надпис „Почивни дни: събота и неделя. Работно време в делнични дни: 09.00-15.00“. И понеже съм късметлия, се кукнах там в събота!

— Аха. И аз какво да направя?

— Помоли твоя приятел от Карлсхамн да удари едно рамо на специалния отдел „Q“ в Копенхаген.

— Защо изобщо си мислиш, че моят приятел още работи там? Откакто работихме съвместно, минаха поне шест години!

— Значи допускаш, че се е преместил някъде. Само ми издиктувай името и ще го намеря в интернет. Сто процента още е полицай, нали си ми казвал колко е принципен. А ти ще го помолиш да вдигне слушалката и да се обади на някой познат художник. И ще оправим нещата. Нали и ти би направил същото за него, ако ти се обади с такава молба?

Натежалите клепачи на Харди не вещаеха нищо добро.

— Да поръчаш фантом за няколко дни, и то почивни, излиза скъпо. Ако изобщо има полицейски художници близо до твоя свидетел.

Карл надникна в чашата, която Мортен постави пред него. Течността вътре напомняше сгъстено моторно масло.

— Добре че се прибра, Карл. Тъкмо ще мога да поизляза.

— Къде ще ходиш?

— На траурното шествие в памет на Мустафа Сунай. Процесията тръгва от станция „Ньоребру“ в два следобед.

Карл кимна. Мустафа Сунай, поредната невинна жертва на нарковойната между моторджийските банди и емигрантските групировки.

Мортен вдигна ръка и размаха иракското знаме. Него пък откъде го беше взел?

— Навремето имах съученик, който живееше в парка „Мьолнер“, където застреляха Мустафа.

Друг на негово място би се подвоумил дали фактът е достатъчен да се чувства съпричастен към провежданото събитие. Друг — може би. Но не и Мортен.

 

 

Лежаха почти рамо до рамо. Карл бе обърнал настрани дългото, парализирано тяло на Харди върху болничното легло, а самият той се бе изтегнал на дивана с крака върху масичката. Откакто включи телевизора, обездвиженият държеше очите си затворени, а горчивите бръчки от двете страни на устата му постепенно се изгладиха.

Приличаха на възрастни съпрузи, които най-после си отдъхват в неизменната компания на осведомителния бюлетин и гримираните новинари. Карл и Харди почти дремеха. Оставаше само да се хванат за ръце и картинката щеше да е пълна.

Карл повдигна с мъка натежалите си клепачи и установи, че излъчват последната емисия новини за деня.

Дойде време да приготви Харди за сън и да си ляга.

Погледна към телевизионния екран. Шествието в памет на Мустафа Сунай се точеше мудно и тържествено по улица „Ньоребру“. Покрай камерите се изнизваха хиляди безмълвни лица, а към прозорците на катафалката току политаха розови лалета. В демонстрацията участваха емигранти от различен произход и също толкова етнически датчани. Мнозина хванати за ръце.

Врящият котел в Копенхаген за миг престана да клокочи. Гангстерската война не беше война на всички.

Карл кимна в потвърждение на собствените си мисли. Добре бе направил Мортен, че отиде на възпоминателното шествие. Едва ли присъстваха много представители от Алерьо. Карл например предпочете да си остане вкъщи.

— Ето го Асад — прошепна Харди.

Карл го погледна. Нима през цялото време е бил буден?

— Къде?

Вторачи се в екрана и веднага локализира кръглата глава на Асад, стърчаща сред тълпата по тротоара.

За разлика от демонстрантите наоколо, той не гледаше към катафалката, а назад, към сподирящите я граждани. Главата му се местеше едва забележимо наляво-надясно, сякаш хищник, който следи плячката си през гъста растителност. По лицето му бе застинало сериозно изражение. После операторът се прехвърли на други участници в траурната проява.

— Какво търси той там? — промърмори под нос Карл.

— Приличаше на агент от разузнаването — засмя се Харди.

 

 

Карл се събуди в три през нощта с бясно сърцебиене. Завивката тежеше двеста килограма. Ужасно усещане. Все едно бе вдигнал висока температура. Цяла орда вируси го бе повалила и парализирала симпатиковата му нервна система.

Пое си с мъка дъх и се хвана за гърдите. „Защо изпитвам паника?“ — запита се той и усети силна потребност някой да го хване за ръката.

Отвори очи в тъмната стая. „И преди ми се е случвало“ — каза си той и възкреси в съзнанието си предишната паническа криза, докато тениската му се напояваше с пот и залепваше по кожата му.

Тогава причина за пристъпа се оказа престрелката, в която попадна заедно с Анкер и Харди на остров Амар. Инцидентът бе тиктакал в него като бомба със закъснител.

Дали и сега е същото?

„Премини мислено през случката и ще успееш да се дистанцираш от нея“ — го бе посъветвала Мона по време на кризисната терапия.

Сега Карл преплете ръце и си припомни вибрациите по пода, когато улучиха Харди, а един от куршумите одраска челото на Карл. Възкреси усещането за телесна близост, когато падайки, Харди го събори под себе си и го омаза с кръв; героичният опит на Анкер да спре нападателите, макар и тежко ранен; последния, фатален изстрел, който прониза Анкер в сърцето, и кръвта му попи незаличимо в мръсния дъсчен под.

Карл премина през инцидента няколко пъти. Припомни си срама, задето не успя да даде отпор на стрелците. Припомни си и недоумението на Харди как са им устроили засада.

Сърцето му продължи да препуска лудо.

„По дяволите“ — процеди няколко пъти той, включи лампата, запали си цигара. Още утре ще се свърже с Мона и ще й съобщи, че е получил рецидив. Ще й го каже с най-подкупващия си глас, гарниран с щипка безсилие. Пък може тя да му се отплати с нещо повече от професионална консултация. Надеждата умира последна.

Тази мисъл го разведри и той дръпна дима дълбоко в дробовете си. Затвори очи. Някой пробиваше сърцето му с хидравличен перфоратор. Ами ако му прилошее?

Стана с мъка и се смъкна надолу по стълбите. Няма да седи горе сам, докато получава инфаркт, я!

Неочаквано се строполи в безсъзнание и когато се свести, видя надвесения над него Мортен да го разтърсва. По челото на спасителя му личаха останки от нарисувано иракско знаме.

 

 

Свъсените вежди на дежурния лекар говореха красноречиво, че Карл само му е изгубил времето. Преумора, гласеше лаконичната диагноза.

Преумора! Обида, последвана от дежурните напомняния какво причинява стресът, плюс няколко лекарства. След като Карл ги изпи, те го извадиха задълго от строя.

Събуди се в един и половина след обяд и кошмарните картини продължаваха да обременяват съзнанието му, но пък сърцебиенето изчезна.

— Обади се на Йеспер — напомни му Харди, когато Карл най-после се домъкна в дневната. — Добре ли си?

Карл сви рамене.

— Все ми се въртят разни глупости из ума и не мога да си ги избия от главата.

Харди се опита да се усмихне, а на Карл му идеше да си отхапе езика.

Ето това беше най-лошото в съжителството с Харди. Трябваше непрекъснато да си претегляш думите.

— Вчера доста мислих за Асад. Какво знаеш всъщност за него, Карл? Защо не поискаш да се запознаеш със семейството му? Не е ли време да им отидеш на гости?

— Откъде ти хрумна?

— Не е ли нормално човек да се интересува от партньорите си?

Партньор?! Откога Асад е негов партньор?

— Познавам те, Харди. Имаш нещо предвид. Изплюй камъчето.

Харди изви крайчетата на устните си надолу в подобие на усмивка. Винаги е приятно да те разбират правилно.

— По телевизията го видях в съвсем друга светлина. Стори ми се неузнаваем. Ти познаваш ли го?

— По-добре ме попитай дали изобщо има човек, за когото смело да заявя, че познавам. Възможно ли е на практика да познаваш някого?

— Къде живее?

— На улица „Хаймдал“ или нещо подобно.

— Нещо подобно?

Къде живее, какво е семейството му… Това да не е кръстосан разпит? За жалост Харди беше прав. За Карл Асад представляваше пълна загадка.

— Да се обадя на Йеспер ли каза? — опита се да отклони въпроса той.

Харди поклати леко глава. Явно не беше приключил темата за Асад. Макар че тя едва ли щеше да доведе до нещо добро.

— Звънил си ми — подхвана Карл, след като Йеспер вдигна.

— Развързвай кесията, Кале.

Изведнъж мигателният рефлекс на Карл се активизира. Хлапето звучеше повече от сигурно.

— Карл! Казвам се Карл, Йеспер! Ако още веднъж ме наречеш Кале, ще започна да оглушавам в ключови моменти, да ти е ясно.

— Добре, Кале — от слушалката се разнесе заразителен смях. — Да видим дали сега ще чуеш какво ти казвам. Намерих мъж за Вига.

— Охо? И този мъж струва ли два бона, или още утре майка ти ще го изхвърли като мръсно коте, както постъпи с пишман поета? Ако не е стока, си избий мангизите от главата.

— Чукнал е четирийсетака. Кара форд „Вектра“, има хранителен магазин и деветнайсетгодишна дъщеря.

— И откъде го изрови тоя?

— Залепих обява в магазина му. Всъщност оттам започнах.

Така значи! Йеспер беше намерил мекото на хляба.

— И защо смяташ, че някакъв бакалин ще подкоси краката на Вига? Да не прилича на Брад Пит?

— Недей да витаеш из облаците, Кале. Освен ако Брад Пит не се е пържил на слънце цяла седмица.

— Да не е черен?

— Чак черен не е, но си близо.

Карл затаи дъх, докато Йеспер му предаваше остатъка от историята с хроникьорска прецизност. Мъжът бил вдовец и имал стеснителни кафяви очи. Точно като за Вита. Йеспер го замъкнал в къщата й, човекът похвалил картините й и възторжено възкликнал, че през целия си живот не е виждал по-уютен дом. И работата заспала. В момента двамата обядвали в ресторант в центъра.

Карл поклати глава. Вместо да заскача от радост, го обзе тягостно предчувствие.

След като приключиха разговора, щракна бавно капачето на телефона и погледна Мортен и Харди. Приличаха на помияри в очакване да им подхвърли някой залък.

— Стискайте палци. Май в последния момент ще ни излезе късметът. Йеспер е чифтосал Вига с идеалния мъж. Ако нещата вървят все така, засега няма да се местим.

Мортен разтвори възторжено уста и плесна внимателно с ръце.

— Сериооозно? И кой е новият бял принц на Вига?

— Бял? — Карл се опита да се усмихне, но лицевите му мускули още бяха стегнати. — Ако се вярва на Йеспер, Гуркамал Син Пану е най-тъмнокожият индиец на север от Екватора.

Двамата му слушатели си поеха панически дъх, или само така му се етери?

 

 

Цял Ньоребру бе потънал в синьо и бяло. Навсякъде бродеха скръбни физиономии. За пръв път Карл виждаше такова стълпотворение на привърженици на ФК „Копенхаген“ по тротоарите. До един приличаха на издрискано ябълково пюре. Знаменцата в ръцете им клюмаха към земята, бирите сякаш бяха твърде тежки да ги вдигнат към устните си. Запалянковците не скандираха любимите си лозунги. Сегиз-тогиз откъслечен разочарован вик увисваше над града като вой на антилопи гну, подгонени от стадо лъвове.

Столичният гранд отстъпи пред „Есбер“ с нула на два. След четиринайсет поредни победи изгубиха на свой терен от опашкар, който от една година не бе спечелил нито един гостуващ мач.

Градът беше попарен. Карл паркира на улица „Хаймдал“ и се огледа. От времето, когато патрулираше из района, магазините, държани от емигранти, бяха поникнали като гъби. Дори в неделен ден като днешния цареше оживление.

Откри името на Асад на домофона и натисна копчето. По-добре да се окаже, че сириецът го е пратил за зелен хайвер, отколкото да получи поредния отказ по телефона. Ако не завари Асад вкъщи, ще подкара към Вига, за да получи отговор на въпроса какви закони важат в нейната глава.

Двайсет секунди по-късно Карл продължаваше да стои пред домофона.

Отстъпи крачка назад и погледна еркерите. Беше очаквал да се озове пред типична сграда от гетата, а то се оказа друго. Всъщност сателитни антени почти липсваха и нямаше простряно да съхне пране.

— Ще влизате ли? — попита свеж глас зад гърба му.

Светлокоса девойка, от онези, дето само с поглед ти парализират гласните струни, отключи вратата.

— Благодаря — смънка Карл и влезе след нея.

Откри апартамента на втория етаж и установи, че за разлика от съседните табелки, където арабските имена едва се сместват, върху табелката на Асад се мъдри само неговото.

Натисна няколко пъти звънеца, но вече знаеше, че само си е изгубил времето, идвайки тук. Наведе се, повдигна капачето, откъдето пускаха пощата, и надникна.

Вътре нямаше почти никаква покъщнина. Освен рекламни брошури и няколко плика с прозорче, се виждаха само два изтърбушени фотьойла в далечината.

— Какво правиш бе, човек?

Карл се извърна. Пред него стоеше широк бял анцуг с надлъжни ивици по крачолите.

Изправи се срещу културиста. Бицепсите на здравеняка напомняха бейзболни бухалки.

— Идвам при Асад. Знаеш ли дали днес си е бил вкъщи?

— Шиитът? Не е вкъщи.

— А семейството му?

Здравенякът наклони глава.

— Абе ти сигурен ли си, че го познаваш? Да не си някой апаш, дето краде от сградата? Защо надничаш през пощенската кутия?

И едрият тип опря гръдния си кош в Карл.

— Чакай малко, Рамбо.

Карл натисна с длан плочките на корема му и бръкна във вътрешния си джоб.

— Асад е мой приятел. Ще смятам и теб за такъв, ако ми отговориш на няколко въпроса.

Здравенякът зяпна полицейската значка.

— И кой според теб иска да дружи с мъж, дето носи толкова противна значка? — попита той с увиснали устни.

Понечи да се обърне, но Карл го хвана за ръкава.

— Ако отговориш на въпросите ми, ще съм ти…

— Избърши си бледия задник с тъпите ти въпроси, кретен такъв.

Карл кимна. След три секунди и половина щеше да покаже на протеиновия мутант кой е кретен. Вярно — този тип беше едричък, но все ще успее да го хване за гърлото и да го заплаши с арест за уронване престижа на полицай по време на служба.

— Ей, Билал, какви ги вършиш? Не видя ли значката на човека? — чу се глас зад гърба на културиста.

Появи се още по-широкоплещест тип, за когото вдигането на тежести несъмнено също играеше ролята на основен поминък. Пред Карл направо устроиха ревю на спортни стоки. Ако огромната тениска бе купена от нормален магазин, асортиментът му определено надхвърляше обичайните човешки очаквания.

— Извинете брат ми. Зоби прекалено много стероиди… — и той подаде на Карл ръка с размерите на средноголям провинциален град. — Не познаваме лично Хафез ал-Асад. Всъщност сме го виждали всичко на всичко два пъти. Един такъв смешен, с кръгла глава и очи като топчета, нали?

Карл кимна и пусна мечата лапа.

— Да ви кажа честно, съмнявам се да живее тук. А дори да живее, семейството му е другаде. — Той се усмихна. — Как ще се натъпчат в гарсониера?

 

 

Карл набра още няколко пъти номера на Асад, ала не получи отговор. Слезе от колата, вдиша дълбоко и пое през градинската пътечка към къщата на Вига.

— Здравей, ангел мой — изчурулика тя за поздрав.

От миниатюрните й тонколони в дневната струеше музика, каквато Карл чуваше за пръв път. Цитри ли звучаха, или скимтяха изтезавани животни?

— Какво става тук? — попита той, едва удържайки непреодолимото желание да си запуши ушите.

— Не е ли прекрасна? — Вига направи няколко танцови стъпки, които никой индиец с що-годе нормално самоуважение не би нарекъл уместни. — Гуркамал ми подари този диск. И това е само началото.

— Той тук ли е? — Глупав въпрос, при положение че жилището се състоеше само от две стаи.

Лицето на Вига разцъфна в разточителна усмивка.

— В магазина си е. Дъщеря му е на тренировка по кърлинг и той отиде да я отмени.

— Кърлинг?! Сериозно? Не се сещам за по-типичен индийски спорт.

Вига го перна шеговито.

— Индийски, казваш. По-скоро е пенджабски, защото Гуркамал е от областта Пенджаб.

— Значи е пакистанец, а не индиец.

— Не, индиец е, но не се затормозявай с неговия произход.

Карл се тръшна върху фотьойл с размекната тапицерия.

— Вига, това вече не се издържа. Йеспер само снове като совалка между двете къщи, а ти всеки ден ми излизаш с ново двайсет. И в крайна сметка аз не знам имам ли покрив над главата си, или утре ще ме изхвърлят.

— Ами така е, когато човек е женен на хартия за собственичката на половината от имота.

— Точно това искам да обсъдим. Не може ли да постигнем разумно споразумение как да ти изплатя къщата?

— Разумно? — проточено повтори тя. Интонацията й придаде противна нотка на думата.

— Да. Ако учредим договорна ипотека и аз, да речем, ти изплащам две хиляди на месец. Няма ли да е супер?

По изражението й личеше, че включи вътрешния си калкулатор. Ставаше ли въпрос за дребни суми, Вига все объркваше сметките, но при числа с достатъчно нули отзад математическите й способности изведнъж започваха да работят безпогрешно.

— Захарче — подхвана тя и Карл вече видя провала на битката. — Такива сериозни въпроси не се разискват, докато пиеш следобеден чай. Може и да се договорим нещо, но за доста по-солидна сума. Кой знае какво го очаква в този живот? — и тя се засмя ни в клин, ни в ръкав, а Карл се завърна в познатото русло на пълното неведение.

Искаше му се да събере кураж и да й заяви, че в такъв случай е необходимо да отнесат въпроса до адвокат, но не посмя.

— Знаеш ли, Карл, ние все пак сме семейство и наш дълг е да се подкрепяме взаимно. Известно ми е колко добре се чувствате в Рьонехолт парк — и ти, и Харди, и Мортен, и Йеспер. Никак не ми се ще да ви разтурям уюта.

Карл виждаше по лицето й, че след секунда от устата й ще излезе предложение, което ще му изкара въздуха като ритник в стомаха.

— Затова мисля да не ви развалям спокойствието.

Сега говореше така, но какво ще стане, когато на Куркумал му писне от нескончаемото й каканижене и от ръчноизплетените й чорапи?

— Искам само една услуга в замяна.

Подобно изказване точно от тази уста предвещаваше космически проблеми.

— Аз… — успя да смотолеви той, преди Вига да го прекъсне:

— Иди да видиш мама. Все за теб говори, Карл. Още си голямата й слабост. Затова искам всяка седмица да й ходиш на свиждане. Договорихме ли се? Започни от утре.

Карл направи няколко опита да преглътне. От подобна молба направо ти изсъхва гърлото. Майката на Вига! На тази непоправима егоистка й трябваха четири години да проумее, че Карл и Вига са женени. Тя просто живееше с твърдото убеждение, че Бог е създал света само за нейно развлечение.

— Знам какво си мислиш, Карл. Но тя вече не е толкова зла. Промени се много, откакто я нападна деменцията.

Карл си пое дълбоко дъх.

— Едва ли ще смогвам да я посещавам веднъж седмично — той забеляза как чертите й мигом се изостреха. — Все пак ще се опитам.

Тя му протегна ръка. Странно защо, двамата винаги скрепяваха с ръкостискане споразумения със силата на обвързващ договор за Карл и с представата за плаващи уговорки с временен характер за Вига.

 

 

Паркира колата на странична уличка до Утерслеу Мосе и се почувства неописуемо самотен. У дома наистина кипеше живот, ала не неговият живот. На работното място пък се унасяше в мечти. Нямаше хоби, не спортуваше; мразеше да излиза с непознати, не беше чак такъв любител на алкохола, та да порка под окуражителните възгласи в кръчмите.

А сега някакъв тюрбанлия успя да вкара в леглото си Карловата почти-бивша жена за време, по-кратко от необходимото да вземеш порнофилм от видеотеката.

Така нареченият му партньор не живееше на адреса, отбелязан в документите му за назначаване. Следователно и той отпадаше от списъка с потенциални приятели.

Чудно ли беше, че му е адски кофти?

Карл бавно вдиша през издадените си напред устни кислорода от покритата с мъх поляна и усети как косъмчетата на ръцете му пак настръхват, а потта руква по гърба му. Отново ли му прилошаваше? Два пъти за по-малко от денонощие.

Дали не е сериозно болен?

Взе телефона от съседната седалка и дълго се взира в номера, извикан на екрана. Мона Ибсен, пишеше там. Какво толкова му мисли?

В продължение на двайсет минути седя така, усещайки как сърцебиенето му се засилва. Накрая натисна зелената слушалка и се помоли съботните вечери да не са табу за една кризисна психоложка.

— Здравей, Мона — поздрави тихо той, чул гласа й. — Обажда се Карл Мьорк. Аз…

Искаше да каже, че се чувства зле, че има нужда от разговор. Но не успя.

— Карл Мьорк! — прекъсна го тя. Определено не звучеше приветливо. — Откакто съм се прибрала, чакам да се обадиш. Крайно време беше.

 

 

Карл седеше на дивана пред нея в стая, ухаеща на жена, обзет от същото чувство от юношеските си години, когато по време на училищна екскурзия до Толне Бакер зад няколко дървени бараки една дългокрака девойка завря ръката си в панталона му. Хем смущаващо, хем възбуждащо като забранения плод.

А Мона не беше някоя си луничава хлебарска дъщеря от Алге’е. Това личеше ясно от езика на тялото й. Стъпките й в кухнята му докараха още по-страшно блъскане под гърдите. Крайно гадно усещане. Оставаше да припадне пред нея.

В началото си размениха дежурните любезности и поговориха за последния му пристъп. Изпиха по едно кампари със сода и развеселени, повториха и потретиха. Тя му разказа за пътуването си до Африка и малко оставаше да се целунат.

Навярно именно мисълта за предстоящото предизвикваше паническото усещане.

Тя донесе няколко триъгълни сандвича, за да се подкрепят, но кой е в състояние да яде, при положение че е насаме с жена, чиито гърди изпъват така съблазнително блузата й?

„Кураж, Карл — насърчи се наум той. — Щом някакъв си Куркумал, който си сплита брадата, може, значи можеш и ти.“

Двайсет и втора глава

Зазида жена си сред планина от кашони и тя щеше да остане там до сетния си дъх. Знаеше прекалено много.

В продължение на два часа отгоре се чуваше дращене по пода, а когато се прибра с Бенямин — сподавени стонове.

Чак след като събра багажа на малкия и го качи в багажника, горният етаж утихна.

В колата пусна диск с детски песни и се усмихна на сина си в огледалото. След около час път ще усети спокойствие. Подобни пътувания през Зеландия винаги му носеха покой.

Първо сестра му звучеше много сънено по телефона, но се оживи, когато разбра, че той възнамерява да им повери Бенямин за известно време.

— Чу съвсем правилно — потвърди той. — Три хиляди на седмица. Ще се отбивам от време на време да проверявам дали гледате добре детето.

— Искам да ни плащаш авансово.

— Добре, добре.

— И освен парите за детето да ни даваш и редовната сума.

Той кимна. Очакваше го.

— Нищо няма да променям, спокойно.

— Колко време ще държат жена ти в болница?

— Не знам. Тепърва ще се изясни. Приеха я в тежко състояние. Лечението сигурно ще отнеме време.

Ева нито изрази съчувствие, нито изказа съжалението си, че жена му се е разболяла.

Не й беше присъщо.

 

 

— Върви в кабинета на баща си — заповяда строго майка му.

Косата й беше разчорлена, роклята — усукана около талията. Явно дъртият и този път не й беше простил.

— Защо? — попита той. — И на него казах, че днес ще дочета „Първо и Второ послание до Коринтяни“ за утрешната молитвена сбирка.

В своята детска наивност очакваше майка му да го спаси. Да се застъпи за него. Да го изкопчи от задушаващата бащина прегръдка и поне този път да го избави. Имитациите на Чаплин бяха просто приятно занимание. С тях той не пречеше никому. Та нали в църквата често разправяха, че като дете и Исус обичал да играе.

— Казах ти да отидеш при баща си! — Майка му стисна устни и го стисна за врата. Тази хватка винаги предхождаше юмруците и униженията.

— Ако ме заведеш насила при него, ще му кажа, че на полето гледаш как съседът си сваля потника — заплаши той.

Тя се вцепени. И двамата знаеха, че не е вярно. И най-слабата надежда за свобода и по-различен живот водеше право към преизподнята.

Предупреждения за това слушаха в конгрегацията; те валяха от молитвите на трапезата, съдържаха се във всяка думичка от черната книга, винаги подръка в джоба на баща му. Лукавият е в погледите между хората, проповядваше тази Книга. В усмивките и във всяко докосване.

Не беше вярно, че майка му зяпа съседа, ала ръцете на баща му винаги бяха готови за действие. За него нямаше недоказана вина; всичко носеше тежестта на безспорен грях.

Тогава майка му изрече онези думи, които прокопаха бездънна пропаст помежду им.

— Прокълнато дяволско изчадие — процеди студено тя. — Дано Сатаната те натика там, откъдето си се пръкнал. Дано огънят в Чистилището овъгли кожата ти и ти отреди вечни мъки. — Тя кимна. — Изглеждаш изплашен, но нечестивият вече те е обладал. Повече няма да се занимаваме с теб.

Отвори вратата и го изблъска в стаята, където смърдеше на портвайн.

— Ела насам — изкомандва баща му, докато намотаваше колана около китката си.

През спуснатите завеси се процеждаше съвсем бледа светлина.

Зад писалището като истукан стоеше Ева в бялата си рокля. Явно не я беше бил, защото ръкавите не бяха навити, а плачът й не бе преминал в конвулсивни ридания.

— Значи продължаваш да ми се правиш на Чаплин, а? — процеди баща му.

Той долови как Ева тутакси отмести очи встрани, за да не гледа.

Очакваше го зверски побой.

 

 

— Това са документите на Бенямин. Най-добре да стоят при вас, докато живее тук. Може да ви потрябват, ако се разболее например.

Подаде книжата на зет си.

— Често ли боледува? — попита боязливо сестра му.

— Не, разбира се. Бенямин е здраво момче.

В очите на зет си прочете, че ще му иска още пари.

— Децата на неговата възраст ядат много. Само памперсите излизат по хилядарка на месец — уточни той.

Ако бащата се съмнявал, нека веднага да проверят в Гугъл. И зет му потри длани с маниера на скъперника Ебенизър Скрудж от Дикенсовата „Коледна песен“. Още пет бона ще оправят нещата, говореха алчните му ръце.

Не получи обаче каквото се надяваше. И без това щяха да потънат в бездънния джоб на проповедник от онзи тип, дето им е все едно кой точно им е платил и за какво.

— Ако възникнат някакви проблеми, уговорката ни подлежи на преразглеждане, ясно? — предупреди той.

Зет му се съгласи неохотно, но сестра му вече се бе отнесла. Старателно опипваше с пръсти, несвикнали на хубаво, меката кожа на детето.

— Какъв цвят е косата му? — попита тя, а незрящите й очи се изпълниха с щастие.

— Като моята на неговата възраст, ако си спомняш — отвърна той и забеляза как угасналите й очи се отвърнаха от лицето му.

— И гледайте да не надувате главата на детето със сатанинските си молитви, нали? — предупреди на сбогуване той и им остави парите.

Кимнаха му, но мълчанието им никак не му хареса.

 

 

Парите щяха да паднат от влака след двайсет и четири часа. Един милион в използвани банкноти. Не се съмняваше в сигурния си успех.

Сега се канеше да отиде до хангара и да провери дали децата са в що-годе добро състояние, а утре, след като размяната бъде осъществена, щеше да се върне при заложниците, да убие момичето, да упои момчето с хлороформ и в нощта срещу вторник да го остави в околностите на Фредериксун.

Предварително ще го инструктира какво да предаде на родителите си, за да знаят на какво е способен похитителят: че убиецът на сестра му си има доверени хора в конгрегацията, които да го осведомяват за местонахождението на семейството. А понеже имат много деца, не могат никога да бъдат сигурни дали пак няма да посегне на някое. При съмнение, че са се раздрънкали пред някого, ще се простят с още едно чедо — така щеше да ги предупреди Самуел. А заплахата оставаше безсрочна. Освен това щяха да разберат, че той използва дегизировка и онзи мъж, когото си мислят, че познават, изобщо не съществува, защото се превъплъщава в различни образи.

Всеки път досега тактиката му бе действала безотказно. Семействата намираха утеха във вярата си и си носеха кръста. Оплакваха мъртвото си дете и пазеха зорко живите. Черпеха духовна опора от историята за многострадалния Йов.

Пред обкръжението си родителите обясняваха изчезването на детето си с отлъчване. В конкретния случай щяха да сполучат лесно, защото прекалено лъчезарният и буен за Божа рабиня темперамент на Магдалена не се смята за достойнство в тези кръгове. Родителите й щяха да излъжат, че са я пратили да поживее в друго семейство, и едноверците им, успокоени, че е на сигурно място, нямаше да се безпокоят повече за нея.

Той се усмихна.

С предстоящото убийство щеше да намали с още един броя на онези, които поставят Бог пред човека и сеят фанатични мисли.

 

 

Разривът в пасторското семейство настъпи през един зимен ден броени седмици след петнайсетия му рожден ден. През предходните месеци с тялото му се случваха странни и непонятни неща. Започнаха да го преследват грешни помисли, заклеймявани в общността. Веднъж зърна как жена в тясна пола се наведе напред и още същата вечер, припомняйки си гледката, получи първата си еякулация.

Под мишниците му непрекъснато се образуваха петна от пот, а гласът му избиваше ту във фалцет, ту падаше до басови честоти. Мускулите на тила му се обтегнаха, а по цялото му тяло никнеха тъмни и непокорни косми.

И изведнъж той се почувства като кърти чина насред равна почва.

Откриваше известни прилики между себе си и другите младежи в конгрегацията, претърпели същата трансформация преди него, но се питаше на какво се дължи тя. В дом като неговия, който баща му наричаше „избран от Бога“, такива теми изобщо не се обсъждаха.

В продължение на три години баща му и майка му се обръщаха към него само при крайна необходимост. Не забелязваха старанията му, не отчитаха съвестното му участие в молитвените сбирки. За тях той бе превъплъщение на Сатаната, приело името Чаплин. Каквото и да стореше оттук нататък, нищо не можеше да се поправи.

Хората от общността го обявиха за обладан от бесове и се молеха дружно никое дете да не го последва.

Само Ева не му обърна гръб, макар че от време на време, притискана от баща им, го издаваше как злослови зад гърба на родителите си и не иска да се подчинява нито на тях, нито на Божиите заповеди.

Баща му бе превърнал във втора по значение мисия в живота си амбицията да го прекърши. Непрекъснато го командореше за щяло и нещяло. Сервираше му всекидневни порции жлъч и ругателства, а за десерт — бой и психически тормоз.

В началото той намираше утеха при неколцина събратя от общността, но с времето и те се отдръпнаха. В тези кръгове Божият гняв и Божиите клетви вземат надмощие над човешката милозливост. Под такава сянка богобоязливите забравят ближните си и вдигат очи само към Всевишния.

Довчерашните му другари го порицаха в тон с останалите. Накрая му остана само да обърне и другата буза.

Точно както повеляваше Библията.

И в този мрачен дом, където не проникваше нито глътка свежест, привързаността между него и Ева излиня. Тя все му искаше прошка, а с времето той оглуша за извиненията й.

Накрая изгуби и нея, а през въпросния зимен ден нещата съвсем излязоха от контрол.

— Като те слушам, все едно квичи прасе — подхвърли баща му, преди да седне до масата в кухнята. — И не само звучиш, ами и изглеждаш като шопар. Погледни се в огледалото колко си гнусен и разплут. Подуши се с противната си мутра да усетиш как вониш. Върви да се изкъпеш, мърлячо.

Обидите и командите се сипеха точно по този сценарий. Баща му много лукаво започваше от нещо конкретно. Хващаше се за някоя дреболия, например за личната хигиена, и после продължаваше да бълва забележки. Накрая всичко протичаше по един и същи сценарий. След като приключеше с конското, дъртият го караше да изтърка стените на стаята си със сода каустик, за да изличи зловонието. Защо тогава да чака, вместо да хване направо бика за рогата?

— Спести си безумните предисловия. Знам какво следва: да изтъркам стаята си със сода каустик. Върви ти да ги търкаш, изкуфял дъртако! — извика той.

Баща му плувна в пот, а майка му се сопна. Как смее да говори така на баща си!

Познаваше я отлично. Тя се опитваше да го притисне в ъгъла. Да го залее с безпочвени обвинения, докато накрая му прекипи. В такива случаи затръшваше вратата и се прибираше чак на следващата сутрин. Майка му неведнъж бе прибягвала доста успешно до тази тактика, възникнеше ли напрежение. Този път обаче стратегията й нямаше да сработи.

Усети как преобразеното му тяло се стяга. Сънната му артерия запулсира по-силно, мускулите се сгряха. Ако баща му се приближи със свити юмруци, ще му го върне тъпкано.

— Проклето чудовище, остави ме на мира — предупреди той. — Мразя те в червата. Дано се задушиш в собствената си кръв, нещастен развратник такъв. Не смей да ме доближиш.

Докато гледаше как двуличник като баща им излива порой от проклятия, чиито последствия само Сатаната е в състояние да донесе на човешкия род, Ева не издържа. Стеснителното момиче, което се криеше зад престилката и домакинските задължения, скочи напред и разтърси брат си.

Изкрещя му да престане да съсипва живота им. И без това вече им бил донесъл достатъчно неприятности, викаше тя, докато майка й се опитваше да ги разтърве, а бащата отскочи настрана и извади няколко бутилки от долапа под кухненската мивка.

— Качвай се веднага в стаята си и измий стените със сода каустик, както сам предложи, Чаплиновско изчадие — просъска той, по-блед от платно. — Ако откажеш, така ще те подредя, че ще те прикова към леглото за няколко дни, разбра ли?

Баща му го заплю в лицето и тикна едната бутилка в пазвата му. Изгледа презрително стичащата се по бузата му слюнка.

Момчето отвинти капачката на бутилката и започна да излива опасната течност върху пода.

— Господ да те убие, какво правиш, момче? — изкрещя баща му, посегна към бутилката и се опита да я изтръгне от ръцете му. В това време струята от гърлото й пръсна настрани.

От устата на баща му се изтръгна дълбок, потресаващ вик, но той бледнееше в сравнение с писъка на Ева.

Цялото й тяло се разтресе, разтрепераните й ръце се вдигнаха пред очите, без да смеят да ги докоснат. За няколко секунди содата проникна в очните й ябълки и ги увреди безвъзвратно.

В стаята отекваха риданията на майка му и крясъците на Ева, самият той изпадна в потрес какво бе причинил, а баща му гледаше ръцете си, покрити с мехурчета от содата, докато цветът на лицето му от червен ставаше син.

Неочаквано очите му се изцъклиха, той се хвана за гърдите, преви се на две и започна да се задушава, устните му се свиха в гримаса на пълно смайване. И когато най-сетне се строполи върху пода, досегашният им живот приключи.

— Господи Исусе Христе, Всемогъщи Бащице, оставям се на Твоите ръце — изхъхри бащата с последни сили и предаде Богу дух, скръстил ръце на гърдите си и с усмивка на устните.

Той постоя малко, загледан в лицето на тиранина, замръзнало в мъртвешка маска, докато майка му призоваваше Божията милост, а Ева продължаваше да крещи.

Жаждата за мъст, крепила го през последните няколко години, изведнъж изгуби живителните си сокове. Баща му пукна от инфаркт с усмивка и Божието име на уста.

В мечтите си го бе виждал другояче.

Само пет часа по-късно семейството се пръсна. Ева и майка му постъпиха в болницата в Одензе, а него го въдвориха в изправителен дом. За това се погрижиха хората от конгрегацията. Такава награда получи той за живота си в сянката на Господ.

Сега оставаше само да даде равностойна отплата.

Двайсет и трета глава

Настъпи великолепна вечер. Тиха и тъмна.

Във фиорда още блещукаха няколко светлинки от ветроходи, а по поляните на юг от къщата тревата шушнеше предпролетно. Съвсем скоро стопаните щяха да изведат кравите на паша и във въздуха да се понесе усещането за приближаващото лято. По това време имението „Вибегорен“ ставаше най-приятно.

Той обожаваше това място. Когато му дойде времето, ще измаже тухлените стени, ще събори хангара и ще си разчисти изгледа към водата.

Притежаваше чудесна селска къща и мечтаеше да остарее тук.

Отвори вратата на бараката в двора, запали фенера, окачен на близкия стълб, и изпразни почти цялото съдържание на десетлитровия варел в резервоара на генератора.

Обикновено изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, стигнеше ли до този етап от процеса да издърпа стартовото въже.

Запали електрическата крушка на тавана и изгаси фенера. Пред него стоеше огромен стар контейнер за нафта — спомен от отминали дни. Предстоеше отново да влезе в употреба.

Пресегна се и вдигна капака. Изработи го сам, като изряза кръгъл отвор в метала. Капакът беше сух — значи последния път контейнерът е бил надлежно изпразнен. Дотук всичко вървеше гладко.

Сне чантата от рафта над вратата. За съдържанието й се беше бръкнал с повече от петнайсет хиляди, но беше безценно. С бинокъл „Gen HPT 54 Night Vision“ нощта се превръщаше в ден. Прибор за нощно виждане от арсенала на военните.

Фиксира бинокъла около главата си с ластични ремъци и го включи.

Излезе навън, пое по плочите през пихтията от живи и мъртви плужеци и спусна маркуча във водата зад бараката. Специалните очила му позволяваха да вижда безпроблемно хангара между шубраците и тръстиката. Всъщност виждаше всичко и около хангара.

Сиво-зелени сгради и жаби, отскачащи панически, когато ги наближи.

Освен тихото подплискване на водата и бумтенето на генератора, цареше тишина. Нагази с маркуча във водата.

Най-слабото звено във веригата представляваше именно този генератор. Преди работеше безотказно, но от няколко години оста започна да скрибуца само след седмица в работен режим и се налагаше мъжът да се отбива и да го проверява. Обмисляше да го смени.

Затова пък водната помпа нямаше грешка. Преди да я купи, пълнеше резервоара с вода на ръка, но вече не се налагаше. Кимна доволно и се заслуша в ефективното засмукване на маркуча под съпровода на бумтенето от генератора. За половин час щеше да напълни резервоара с вода от фиорда. Не бързаше заникъде.

В този миг чу шум от хангара.

Откакто се сдоби с мерцедеса, можеше да се появява при окованите си жертви, без да го усетят. Автомобилът му излезе солено, но цената на комфорта и на безшумния двигател винаги е висока. Колата му позволяваше да стига до хангара, без заложниците да подозират, че е наблизо.

Щеше да го направи и този път.

Самуел и Магдалена бяха много специални деца. Самуел — защото му напомняше за самия него като тийнейджър. Жилав, непримирим, лесновъзпламеним. Магдалена беше почти пълната му противоположност. Първия път, когато се притаи да я наблюдава през шпионката на хангара, остана потресен, защото тя му напомни какво е забранено влюбване и какви са неговите последствия. За събития, променили живота му из основи. Гледаше Магдалена, а споменът за онова момиче се избистряше в съзнанието му. Същите полегато разположени очи, същото страдалческо изражение, същата прозирна кожа, под която се преплитат тънки вени.

На два пъти се бе прокрадвал дотам и бе свалял парчето смола върху шпионката.

Плътно доближи глава до отвора и огледа цялото помещение. Децата се намираха на два-три метра едно от друго. Самуел — в дъното, Магдалена — до вратата.

Тя плачеше без глас. Когато слабичките й рамене се разтрисаха под мъждивата светлина, брат й дръпваше отривисто кожените ремъци, за да привлече вниманието й и да й вдъхне утеха с топлия си поглед.

Като по-голям от нея и почти мъж, бе готов да стори всичко, за да я освободи от ремъците, впиващи се в кожата й, но не можеше. Затова и той си поплакваше, но скришом. Не искаше сестра му да го види. Извръщаше глава, надмогваше отчаянието, обръщаше се пак към сестра си и започваше да прави разни комични движения с глава и рамене, за да я разведри.

Точно както навремето той развеселяваше Ева, докато имитираше Чаплин.

Мъжът чу как веднъж Магдалена се разсмя под тиксото над устата й. Засмя се за миг, после реалността и страхът отново се завърнаха. Тази вечер се отби, за да утоли жаждата им за последен път и отдалече чу как момичето тананика тихичко.

Долепи ухо до дъските. Дори изпод тиксото се чуваше колко чист и звучен е гласът й. Думите му бяха познати. Бяха го съпровождали неизменно през цялото му детство и той ги ненавиждаше до една:

По-близо до тебе, Боже,

нека приближа!

Дори да ми сочиш трънливия път,

Ще пея:

По-близо до теб да съм, ще лелея.

Мъжът внимателно извади парчето смола и допря бинокъла до шпионката.

Момичето, обронило глава върху гърдите си, с увиснали рамене, изглеждаше смалено. Бавно поклащаше глава наляво-надясно в такт с псалма.

Привърши песента си и жадно задиша на пресекулки през носа си. Подобно на дребните, изплашени животинки сърчицето й изнемогваше да се справи с всичко — мислите, жаждата, глада, страха от предстоящото. Мъжът погледна Самуел. Веднага забеляза, че момчето не е толкова здраво приковано към пода като сестра си.

Тъкмо обратното. То търкаше усърдно горната част на тялото си в скосената стена. Този път — не за да забавлява сестра си.

Сега мъжът си даде сметка какви бяха онези звуци. Преди малко ги взе за шум от неизправния генератор.

Несъмнено момчето бе намислило нещо. Търкаше кожените ремъци с ожесточение и се мъчеше да ги протрие. Навярно бе открил грапавина върху дъските, върху която да пререже ремъка.

Мъжът виждаше по-ясно лицето на Самуел. Усмихваше ли се? Нима вече бе намерил основания за оптимизъм?

Момичето току покашляше. Последните няколко нощи се случиха влажни и беше простинала.

„Плътта е немощна“ — помисли си той. Магдалена си прочисти гърлото и пак запя.

Мъжът се втрещи. Този псалм влизаше във всички опела, извършвани от баща му.

— Над мене бди! Когато пада мрак,

Във тъмнината светъл лъч бъди.

Кога по-сам съм от сирак,

Ти, помощ за несретните, над мене бди!

Изтича земният ми път нерад.

И вехне всяка радост в моите беди,

Предава ме доскорошният брат.

А ти, Непроменимия, над мене бди!

Извърна се с отвращение и тръгна обратно към бараката, свали от един пирон две вериги, дълги по метър и половина, и извади два катинара от чекмеджето под дърводелския тезгях. При последното си идване забеляза, че кожените ремъци около телата на децата са малко поизтънели, но го отдаде на дългогодишната им употреба. Ала щом причината е Самуел, определено се налага да затегне мерките за сигурност.

Децата го изгледаха объркано, когато включи осветлението и се вмъкна вътре. Момчето в ъгъла дръпна силно ремъците, но те не се скъсаха. Започна да рита и да роптае диво изпод тиксото, когато мъжът усука синджира около тялото му и го заключи за веригата, монтирана към стената. Силите му за съпротива обаче се бяха изчерпили. Неколкодневният глад и статичното положение го бяха изтощили. Всъщност младежът изглеждаше жалък, седнал върху отпуснатите си настрани крака.

Подобно на всички жертви.

Момичето спря да пее на мига. Присъствието на похитителя изсмука цялата й енергия. Навярно бе възлагала надежди усилията на Самуел да дадат резултат. Сега разбра колко се е залъгвала.

Той напълни вода в една чаша и дръпна тиксото от устата й.

Тя си пое дъх на пресекулки, протегна шия и отвори уста. Инстинктът за оцеляване още говореше у нея.

— Не пий толкова лакомо, Магдалена — прошепна той.

Тя вдигна глава и за миг го погледна в очите, объркана и изплашена.

— Кога ще си идем вкъщи? — попита тя с треперещи устни.

Не избухна в истеричен плач. Само зададе съвсем кратък въпрос и пак се протегна към чашата.

— След ден-два.

В очите й избиха сълзи.

— Искам да се прибера при мама и татко — изхлипа тя.

Той й се усмихна и поднесе чашата към устните й.

Навярно бе отгатнала мислите му. По една или друга причина престана да пие, погледна го с насълзените си очи и обърна лице към брат си.

— Той ще ни убие, Самуел — изплака тя с разтреперан глас. — Сигурна съм!

Мъжът извъртя глава и погледна Самуел в очите.

— Сестра ти е объркана — тихо каза той. — Няма да ви убия, разбира се. Всичко ще се оправи. Родителите ви са заможни, а аз не съм чудовище.

Пак се обърна към Магдалена. Главата й клюмаше като на изправена пред бесило.

— Знам доста неща за теб, Магдалена — погали косата й с опакото на дланта си. — Искаш да си подстрижеш косата. Ще ти се да имаш по-голяма свобода.

Бръкна във вътрешния си джоб.

— Ще ти покажа нещо — извади цветна хартия. — Да ти се струва познато?

Усети как тя се сепна, но прикри умело смайването си.

— Не — отрече тя.

— Познато ти е, и още как. Наблюдавах те как често-често ходеше да надничаш в онази дупка в градината.

Момичето извърна глава. С думите си бе посегнал на съкровената й тайна и тя изпитваше срам.

Вдигна пред очите й лист хартия, откъснат от списание.

— Пет известни жени с къса коса: Шарън Стоун, Натали Портман, Холи Бери, Уинона Райдър и Кийра Найтли. Някои от тях не съм ги чувал, но сигурно са холивудски актриси, нали?

Хвана брадичката на Магдалена и я принуди да го погледне.

— Защо е забранено да им се възхищаваш? Защото са подстригани ала гарсон? Защото в Църквата на Божията майка не се допуска жените да ходят с къса коса? Това ли е причината? — Кимна. — Виждам, че съм прав. И ти искаш да се подстрижеш като тях, нали? Клатиш глава, но само се преструваш. Чуй ме, Магдалена. Не съм казвал на родителите ти за малката ти тайна. Нито думичка. Не съм толкова лош, виждаш ли?

Отдръпна се, извади швейцарско ножче от джоба си и разтвори неизменно лъщящото от чистота острие.

— С този нож мога да отрежа косата ти с един замах.

Хвана един кичур и го клъцна. Момичето потръпна, а брат й започна още по-настървено да дърпа веригите си, за да й се притече на помощ. Усилията му бяха напълно безполезни.

— Готово! — възкликна мъжът.

Все едно беше забил ножа в плътта й. Явно късата коса наистина бе табу за момиче, възпитано в духа на религиозни догми, според които косата е свещена.

Докато пак й залепяше устата, Магдалена плачеше. Панталонът и хартията под нея подгизнаха.

Той се приближи до Самуел и повтори същата процедура с тиксото и чашата вода.

— И ти не си света вода ненапита, Самуел. Зяпаш момичета извън вашата конгрегация. Засичал съм те да се заглеждаш, докато се прибираш от училище с по-големия си брат. Църквата позволява ли го?

— Само да ми паднеш, ще те размажа. Бог да ми е на помощ — процеди момчето, преди тиксото пак да му затвори устата.

Мъжът нямаше повече работа тук.

Увери се в правотата на избора си. От двамата трябваше да си отиде момичето.

Макар да мечтаеше за друг живот, тя се страхуваше от Бога повече от брат си. Религията я бе белязала много по-тежко. Някой ден щеше да се превърне в копие на Рахил или на Ева.

Какво повече му трябваше да знае?

 

 

Успокои ги с обещанието, че ще ги освободи, след като баща им плати откупа, и се върна в бараката. Установи, че резервоарът е пълен догоре. Спря помпата, нави маркуча, вкара щепсела на тръбния нагревател в гнездото на генератора, пусна нагревателя в резервоара и го включи. От опит знаеше, че содата каустик действа по-бързо при температура на водата над двайсет градуса, а в момента беше много студено.

Взе тубата със сода каустик от столчето в ъгъла и установи, че за следващия път трябва да зареди. Обърна тубата и изля цялото й съдържание в съда.

След като убие момичето, ще пусне тялото в резервоара и съдържанието му ще разяде трупа за две-три седмици.

А после просто ще нагази с маркуча на двайсет метра навътре във водата и ще източи съдържанието на резервоара.

Стига да има лек ветрец, гнусотията бързо ще се понесе навътре.

След две изплаквания всички следи от резервоара ще са заличени.

Малко познания по химия те подковават да правиш чудеса.

Двайсет и четвърта глава

В кабинета на Карл се появи повече от нелепа двойка. Юрса — с кървавочервени устни, Асад — с войнствено набола брада, по-остра от бръснач.

Асад изглеждаше крайно недоволен. Карл не си спомняше някога помощникът му да е излъчвал подобно негодувание.

— Кажи, че Юрса греши! Как така Трюгве няма да дойде в Копенхаген? Ами отчетът?

Карл премига. Образът на Мона, която отваря вратата на спалнята, непрекъснато дебнеше под клепачите му и не му позволяваше да се съсредоточи. Впрочем цяла сутрин не можеше да мисли за друго. Налагаше се Трюгве и световната лудост да изчакат, докато отново влезе във форма.

— Ъъъ… какво? — Карл се протегна на служебния стол. Отдавна не бе чувствал толкова приятна умора в тялото си. — Трюгве ли? Не, той все още си е в Блекинге. Помолих го да ме придружи до Копенхаген, предложих да пътуваме заедно, но той отказа, а аз не мога да го принудя. Не забравяй, че се намира на шведска територия, Асад. Щом не приема да дойде доброволно, ще потърсим съдействие от шведската полиция. Засега обаче сме на твърде ранен етап в разследването, не мислиш ли?

Карл очакваше кимване от Асад, но не го получи.

— Ще напиша докладна до Маркус, става ли? И ще изчакаме неговото становище. Няма какво повече да предприемем. Все пак става дума за случай отпреди тринайсет години, по който изобщо не е било образувано следствие. Налага се да изчакаме Маркус да прецени на кого да възложи производството.

Асад смръщи вежди. Юрса демонстрира пълна солидарност. Нима ще позволят на отдел „А“ да обере лаврите от техния труд? Карл наистина ли е готов да се примири с този факт?

Асад си погледна часовника.

— Нищо не пречи още сега да се качим горе и да решим проблема. В понеделник Якобсен винаги идва рано.

— Добре — Карл се поизправи на стола. — Но преди това трябва да поговорим.

Той погледна Юрса. Тя поклащаше ханша си, изгаряща от любопитство какво предстои да им разкрие Карл.

— Искам да говоря с Асад насаме, Юрса — Карл насочи красноречиво показалеца и средния си пръст към зрителните си органи. — На четири очи, както се казва.

— О — тя премига няколко пъти. — По мъжки, а? — и Юрса се оттегли, оставяйки след себе си облак от парфюм.

Карл стрелна Асад изпод сключени вежди. Надяваше се помощникът сам да си каже каквото има, но Асад само го гледаше, все едно се кани да му предложи лекарство срещу стомашни киселини.

— Вчера ходих до вас, Асад. На улица „Хаймдал“ 62. Нямаше те вкъщи.

По едната буза на Асад плъзна лека бръчка, но той като с вълшебна пръчица я преобрази в трапчинка.

— Ама че работа. Да беше се обадил предварително.

— Набрах те, но ти не вдигна.

— Щеше да е хубаво да ни гостуваш, Карл. Е, някой друг път.

— Но, предполагам, не в дома ти?

Асад кимна. Опита се да си придаде ведър вид.

— Да се видим в града ли искаш? Чудесно.

— И ще доведеш съпругата си. Много искам да се запозная с нея. И с дъщерите.

Едното око на Асад се присви. Сякаш никак не му се искаше да води на обществено място жена си.

— Размених няколко думи със съседите ти, Асад.

Сега и другото око се сви.

— Изобщо не живееш там. Не са те виждали от месеци. Колкото до семейството ти, изобщо не са се нанасяли там. Къде живеете в момента?

— Гарсониерата е много малка, Карл — разпери ръце Асад. — Не можехме да останем там.

— Защо не ме осведоми за промяната на адреса и не прекрати договора с хазяина на „Хаймдал“?

— Прав си, Карл — замислено отвърна помощникът му. — Ще си поправя пропуска.

— А сега къде живееш?

— Наехме евтина къща. Много хора в Дания плащат наем за две жилища. Все пак имотният пазар се срина.

— Хубаво, но къде е тази къща? Искам точен адрес.

Главата на Асад клюмна.

— Наехме я на черно, защото иначе се оскъпява. Не може ли да остана вписан със стария адрес?

— Къде е къщата, Асад?

— В Холте, на улица „Конгевайен“. Като идваш обаче, звънни предварително. Жена ми хич не обича нечакани гости.

Карл кимна. Не беше приключил с този въпрос, но реши да го остави за друг ден.

— И последно. Защо съседите ти на „Хаймдал“ казаха, че си мюсюлманин шиит? Нали си роден в Сирия?

— Е, и? — Месестата долна устна на Асад увисна надолу.

— В Сирия има ли шиити?

Рунтавите вежди подскочиха нагоре.

— Шиити има навсякъде — усмихна се Асад.

 

 

Половин час по-късно стояха в залата за инструктаж. Присъстваха още петнайсет колеги, кисели по понеделнишки, а в средата на кръглата маса — Ларс Бьорн и началникът на отдел „Убийства“ Маркус Якобсен.

Беше повече от очевидно, че никой не е дошъл в добро настроение.

В съзвучие с правилника в отдела Маркус Якобсен преразказа информацията, подадена от Карл. Подкани колегите си да задават въпроси, ако възникне неяснота.

— По-малкият брат на убития Поул Холт, Трюгве, е разказал на Карл, че семейството му е познавало похитителя — или е редно вече да го наричаме убиеца — съобщи Якобсен, след като въведе подчинените си в случая. — Известно време убиецът е посещавал молитвените сбирки на Свидетелите на Йехова, водени от Мартин Холт, бащата на Поул и Трюгве. Всички са очаквали мъжът да се присъедини към сектата.

— Имате ли снимки на този човек? — попита заместник полицейски комисар Бенте Хенсен, бивш кадър от екипа на Карл.

Заместник-началникът на отдела Бьорн поклати глава.

— Не, но разполагаме с описание на външния му вид и с какво име се е представял. Фреди Бринк. Това е само псевдоним. След проверка, извършена от колегите от специалния отдел „Q“, се установи, че в страната няма лице с такова име, което да отговаря на предполагаемата възраст на убиеца. Колеги от Карлсхамн ще изпратят служебен художник при Трюгве Холт. Да видим дали ще добием яснота.

Маркус Якобсен застана пред бялата дъска и мимоходом набеляза няколко опорни точки.

— И така, мъжът отвлича двете момчета на 16 февруари 1996 година. Пада се петък и точно тогава Поул кани по-малкия си брат да го придружи до Висшето техническо училище в Балеруп. Споменатият вече Фреди Бринк минава уж случайно покрай тях с миниван и спира. Колко е малък светът! Ето че се засичат дори извън Гресте! Предлага им да ги закара до къщи. За жалост Трюгве не помни марката на колата, а само, че е била със заоблена предница и четвъртита задница. Момчетата се качват отпред до шофьора, малко по-късно той свива към безлюдна отбивка и им пуска ток, за да ги парализира. Не разполагаме с подробни данни за използваното оръжие, но предполагаме, че се касае за електрошокова палка. После ги натъпква в багажника и ги упоява с кърпа, напоена с хлороформ или етер.

— Само бих искал да вметна, че Трюгве Холт не е категоричен по отношение на събитийната последователност — намеси се Карл. — От тока е изгубил съзнание, а после, след като се свестил, с брат му не са можели да разговарят и да сверят версиите си, защото били с тиксо на устата.

— Да — пое щафетата Маркус. — Но ако съм разбрал правилно, Поул намерил начин да подскаже на брат си, че са пътували около час. И все пак не бива да се осланяме сляпо на неговата преценка. Поул е страдал от разстройство от аутистичния спектър и е възприемал превратно действителността, макар да е притежавал изключителни интелектуални заложби.

— Да не е имал синдрома на Аспергер? Подборът на думите в писмото и пропускът на Поул да упомене точната дата на отвличането не са ли типични симптоми за синдрома на Аспергер? — попита Бенте Хенсен с химикалка върху бележника.

— Възможно е — кимна Маркус Якобсен. — След пътуването с минивана похитителят ги затворил в хангар, където миришело силно на смола и застояла вода. Хангарът бил съвсем нисък и било невъзможно да стоиш вътре изправен. Не бил предназначен за гребни лодки или платноходки, а за съхранение на канута и каяци. Държал момчетата там четири-пет дни, после убил Поул. Данните за продължителността на престоя са на Трюгве, но не бива да забравяме, че все пак тогава е бил само на тринайсет и страшно изплашен. Затова почти през цялото време е спял.

— Някакво описание на местността? — попита Петер Вестерви, следовател от екипа на Вито.

— Нямаме — поклати глава началникът Якобсен. — До хангара похитителят е завел момчетата със завързани очи. Трюгве обаче си спомни, че са чували глухо бучене като от вятърна турбина. Силата на звука се променяла — навярно под влияние на посоката на вятъра и атмосферните условия.

Началникът на отдел „Убийства“ прикова поглед в кутията с цигари върху бюрото. С течение на времето това му стигаше да зареди батериите. Сериозен напредък.

— Знаем, че хангарът се намира до водата и вероятно дори е построен върху колове, защото вълните се плискали в дъсчения под. Вратата е вдигната на половин метър над земното равнище и за да влезеш в ниския хангар, трябва да пълзиш. Според Трюгве хангарът несъмнено е бил строен за каяци или канута, защото вътре имало двулопатни весла. При това забелязал, че е направен от дървен материал, нетипичен за Скандинавия. Дървото било светлокафяво и с различна плътност. Съвсем скоро впрочем очакваме повече светлина по въпроса. Нашият стар приятел Лаурсен от криминалистиката намери стружка в хартията на писмото. Тази стружка е останала от тресчицата, която Поул е използвал като средство за писане. В момента сме оставили находката на експертите за анализ. Може да ни помогне да установим от какъв вид дърво е построен хангарът.

— Как е бил убит Поул? — попита някой от задните места.

— Трюгве не знае. Убиецът нахлузил платнен чувал на главата му. Чул кратка борба, после мъжът свалил чувала и брат му го нямало.

— И откъде е сигурен, че брат му е убит? — не остана доволен от отговора питащият.

Маркус си пое дълбоко дъх.

— Звуците били доста красноречиви.

— Какви звуци?

— Стонове, съпротива, глух удар и затишие.

— Значи са му нанесли удар с тъп предмет?

— Най-вероятно да. Ще поемеш ли оттук, Карл?

Всички погледи се впериха в него. Повечето от присъстващите не приветстваха симпатията, която началникът демонстрираше към Карл. Ако зависеше от тях, щяха да натирят в девета глуха колегата си от специалния отдел „Q“.

През дългогодишната съвместна работа му бяха сърбали попарата.

На Карл изобщо не му пукаше. В хипофизата му още вилнееше отзвукът от хормоналните преживявания през изминалата страстна нощ. Приятно усещане, което, съдейки по сдуханите лица на околните, беше само негов патент.

Карл се прокашля.

— След убийството на брат му Трюгве получава инструкции какво да съобщи на родителите си: Поул е мъртъв и убиецът няма да се поколебае да удари пак, ако разкажат някому за случилото се.

Карл улови погледа на Бенте Хенсен. От всички присъстващи единствена тя го слушаше внимателно. Карл й кимна. Открай време знаеше, че Бенте е добър колега.

— За тринайсетгодишно момче преживяването е било силно травмиращо — продължи той. — По-късно, когато Трюгве се прибрал у дома, родителите му разказали, че след отвличането убиецът се е свързал с тях и им поискал откуп от един милион. И те платили.

— Наистина ли? Преди или след убийството? — поинтересува се Бенте Хенсен.

— Преди убийството, доколкото ми е известно.

— Съвсем се обърках, Карл. Ще го обясниш ли вкратце? — помоли Вестерви.

Хората от тези среди много рядко си признаваха, че не са разбрали. Постъпката на Вестерви заслужаваше похвала.

— С най-голямо удоволствие. Семейството на отвлечените деца е знаело как изглежда убиецът, защото той е участвал в религиозните им сбирки. Най-вероятно не биха се затруднили да го разпознаят — и него, и автомобила му. По много елементарен и жесток начин убиецът обаче се е подсигурил, че няма да припарят до полицията.

Двама-трима от присъстващите се облегнаха на стената. Мислите им вече бяха отлетели към делата върху бюрата им. Напоследък моторджийските банди и емигрантските групировки не преставаха да показват мускули. Вчера в Ньоребру се беше разразила поредната престрелка — третата за текущата седмица — и персоналът изнемогваше. Дори линейките вече не смееха да припарят до района. Непрекъснато валяха заплахи. Част от колегите бяха инвестирали в олекотени бронежилетки и в момента ги носеха под пуловерите си.

Карл ги разбираше донякъде. Какво, по дяволите, ги засяга някакво писмо в бутилка от 1996-а, при положение че са затънали до гуша в работа? Но дали не носеха вина за натовареното си всекидневие? Повече от половината в тази зала бяха гласували за партии, които докараха страната до това дередже. Неефективна полицейска реформа и сбъркана интеграционна политика. Сами се насадиха на пачи яйца. Дали си даваха сметка за положението, докато киснеха в патрулните в два през нощта, а жените им се въртяха самотно в постелята и си мечтаеха за мъжко рамо, в което да се сгушат?

— Похитителят действа по следния начин: набелязва си многодетно семейство — продължи Карл. Същевременно търсеше към кои лица си струва да се обърне. — Семейство, в известен смисъл живеещо изолирано от обществото. Семейство със строго определени навици и почти без приятели. В конкретния случай се спира на заможно семейство, последователи на сектата Свидетели на Йехова. Не са милионери, но разполагат с достатъчно средства. Убиецът избира двете деца, към които родителите изпитват особена слабост, отвлича ги и след като получава искания откуп, убива единия заложник. Така показва на родителите, че е способен на всичко. Заплашва да затрие без никакво предупреждение още едно от децата им при съмнение за връзки с полицията или със сектата и при опит да го открият. Връща им другото дете живо и здраво. Семейството олеква с един милион, но пък нали другите им деца са живи. И потулват трагедията. Мълчат, за да не предизвикат убиеца да им нанесе повторен удар. Мълчат, за да си възвърнат що-годе нормалния живот.

— Но убитото дете изчезва! — намеси се Бенте Хенсен. — Хората от обкръжението им не забелязват ли липсата му?

— Забелязват. В такива затворени общности обаче хората не реагират, ако родителите обявят, че са прокудили детето си по религиозни причини, независимо че специален съвет трябва да вземе решението. Обяснението за прокуждането притежава особена достоверност в някои конгрегации. В някои секти дори е забранено да поддържаш контакт с отлъчен и последователите изобщо не се опитват. Общността винаги е солидарна по тези въпроси. След смъртта си Поул Холт е бил обявен за прокуден от семейството си. Отпратихме сина си, за да осъзнае грешките си, казали родителите и така затворили устата на хората от обкръжението си.

— И нима никой извън религиозната общност не се е усъмнил?

— Възможно е, но в такива общества хората почти не общуват с външни лица. Точно тук личи колко пъклен е бил замисълът на убиеца да избере мишена от тези среди. Всъщност само ръководителката на студентската програма на Поул е позвънила в дома му да попита защо момчето е спряло да посещава университета, но не получила задоволителен отговор. Как обаче да принудиш пълнолетен младеж да посещава занятия, щом той отказва?

Настъпи мълчание — игла да паднеше, щеше да се чуе. Всички разбраха методите на убиеца.

— Знаем какво си мислите, защото ние също си го мислим. — Ларс Бьорн огледа присъстващите. Както винаги си придаваше неприсъща за него тежест. — Щом този ужасен план е сработил веднъж без последствия за престъпника и щом той се цели в затворени общества, напълно е възможно убийството да не е останало единичен случай.

— Какъв психопат — промърмори един от новите.

— Добре дошъл в Главното управление — репликира Вестерви, но съжали веднага, защото Якобсен го прониза с поглед.

— Държа да подчертая, че не бива да прибързваме с категорични заключения — отбеляза Якобсен. — И докато не разберем повече по въпроса, нито дума пред медиите, ясно?

Всички кимнаха. Асад — особено усърдно.

— Постъпката на семейството разкрива недвусмислено какво въздействие е оказал убиецът върху тях. Ще продължиш ли, Карл?

— Да. По думите на Трюгве Холт седмица след като убиецът го пуснал, семейството му се пренесло в Лунд. Родителите специално предупредили децата повече никога да не споменават името на Поул.

— Това едва ли е било леснопостижимо за Трюгве — вметна Бенте Хенсен.

Пред очите на Карл изникна образът на изтерзания млад мъж. Определено не му е било лесно.

— Всеки път, когато чуели някой да говори на датски, членовете на семейството ставали мнителни. От Сконе се преместили в Блекинге, после сменили още два града и накрая се установили в Халабру. Бащата строго инструктирал домочадието при никакви обстоятелства да не допускат вкъщи датскоговорящи и да не общуват с хора извън конгрегацията.

— И Трюгве се е възпротивил? — предположи Бенте Хенсен.

— Да. По две причини. Първо, не искал да превърнат Поул в табу, защото го обичал от цялото си сърце и си бил внушил, че брат му се е пожертвал, за да може той да живее. И второ, защото се влюбил до уши в момиче, което не било от Свидетелите.

— Затова са го отлъчили — намеси се Ларс Бьорн. От цели няколко минути не бяха чували адски дразнещия му глас.

— Да, отлъчили са го — потвърди Карл. — От четири години е извън сектата. Преместил се на няколко километра по на юг, заживял заедно с приятелката си, намерил опора във връзката си и започнал работа в дърводелски цех в Белганет. Семейството и религиозната общност прекъснали връзка с него, независимо че цехът се намира съвсем близо до къщата на родителите му. След като посетих семейството с молба за съдействие, бащата се принудил да говори с Трюгве, за да го предупреди да си мълчи. Доколкото разбрах, младият мъж обещал да не ми казва нищо. В началото беше доста резервиран, но когато му показах писмото от бутилката, изгуби почва под краката си. Или по-скоро точно обратното. Може да се каже, че писмото му помогна да стъпи здраво на Земята.

— След отвличането семейството получавало ли е известие от убиеца? — попита някой.

— Не — поклати глава Карл. — Не очаквам и да получат.

— Защо?

— Оттогава са изминали тринайсет години. Този човек най-вероятно си има и друга работа, нали?

В помещението се възцари поразителна тишина. Чуваше се само гласът на Лис в съседния кабинет. Все пак някой трябваше да поема телефонните обаждания.

— Някакви сигнали случаят да се е повторил, Карл? Проверявали ли сте за подобни отвличания?

Карл отправи признателен поглед към Бенте Хенсен. От всички присъстващи само с нея не бе имал спречквания и само тя от всички никога не бе правила опити да си помпа самочувствието на чужд гръб. Голяма стабилярка.

— Възложих на Асад и на Юрса, заместничката на Росе, да се свържат с групи за подкрепа, които оказват психологическа помощ на отритнати от секти. Надявам се така да попаднем на информация за отлъчени или избягали деца. Вероятността да изскочи нещо е незначителна, но все пак е по-голяма, отколкото ако се обърнем директно към религиозните общности.

Неколцина погледнаха към Асад. Имаше вид на човек, току-що станал от леглото и дошъл с дрехите, с които е спал.

— Защо не поверим задачата на професионалист, сведущ по тези въпроси?

Карл вдигна ръка:

— Кой попита?

Напред излезе Пасгор — тежък случай. Вършеше си много съвестно работата, но при появата на телевизионни екипи все гледаше да се намърда пред микрофоните. Навярно се виждаше в шефско кресло до няколко години. Ще има да взема!

Карл присви очи.

— Добре, щом толкова ги разбираш тия работи, направи ни една услуга: посвети ни в задълбочените си познания за сектите и сектоподобните групи в Дания, уязвими за набезите на злонамерени хора от рода на убиеца на Поул Холт. Ще бъдеш ли така мил да изброиш няколко такива групи? Пет стигат.

Пасгор се възпротиви, но кривата усмивка на Якобсен го принуди.

— Хммм — той обхвана помещението с поглед. — Свидетели на Йехова, баптистите също минават за секта, мунисти… сциентолози… сатанисти и… Църквата на Божия дом.

Изгледа победоносно Карл и кимна на другите.

Карл се престори на впечатлен.

— Добре, Пасгор. Е, баптистите не могат да се нарекат секта, нито пък сатанистите, освен ако нямаш предвид Църквата на Сатанисткото движение. Ще трябва да добавиш още една секта.

Устните на Пасгор увиснаха. Всички го гледаха. Виждаше се как прехвърля наум всякакви световни религии и ги отхвърля. Устните му беззвучно изброяваха наименованията.

— Божиите чеда — сети се накрая той и в залата се разнесоха вяли аплодисменти.

Карл се включи.

— Дай да заровим томахавката — предложи той. — В Дания е пълно със секти и свободни църковни общности. Няма как човек да ги запомни всичките. Невъзможно е, разбира се. — Карл се обърна към Асад. — Ти какво ще кажеш?

— Освен ако първо не си научиш урока — отвърна помощникът му.

— Ти направи ли го?

— Не съм стигнал до края, но ще се опитам да изредя няколко. Да започвам ли? — Асад погледна към Маркус Якобсен. Началникът кимна. — Струва си да се споменат квакерите, Обществото на Мартин, Петдесетнишката църква, Сатя Сай Баба, Църквата на Божията майка, Евангелистката църква, Дома на Исус Христос, НЛО космолозите, Теософите, Харе Кришна, Трансцендентална медитация, Шаманистите, фондация „Емин“, мормоните, Ананда Марга, движението „Йес Бертелсен“, привържениците на Брахма Кумарис, Четвъртия път, Словото на живота, Ошо, Ню Ейдж, а също и Църквата на Преображението, Новоезичниците, В Светлината на Учителя, Златният кръг, Вътрешна мисия.

След дългата тирада Асад си пое жадно дъх. Този път никой не изръкопляска. Поне разбраха, че професионализмът има много лица.

— Благодаря, Асад — усмихна се Карл. — Има много религиозни общества. Голяма част от тях почитат или свой духовен водач, или някаква доктрина по такъв фанатичен начин, че бързо се превръщат в капсулирани групи. При наличието на подобни благоприятни условия психопат като убиеца на Поул Холт е имал идеално поле за изява.

Началникът на отдел „Убийства“ пристъпи напред.

— Осведомихме ви за отвличане, завършило с убийство. Не е извършено в нашия окръг, но съвсем наблизо. И никой не е разбрал нищичко за случилото се. Нека да приключим за днес. Мьорк и неговият екип ще продължат да работят. Карл, не се колебайте при нужда да поискате помощ.

Якобсен се обърна към Пасгор. Над студените му очи висяха клепачи, натежали от апатия.

— Твоето старание може да служи за пример, Пасгор. Радвам се, че сам се убеди колко добре подготвен е екипът на специалния отдел „Q“, но на нас, от втория етаж, ни предстои да се захващаме с неразкритите дела. Те са ни предостатъчни, а? Какво ще кажеш?

Идиотът кимна. Всъщност както и да беше реагирал, щеше да е идиотски.

— Щом смяташ, че в конкретния случай имаме по-солидна подготовка от специалния отдел „Q“, трябва да го вземем предвид. Ще се лишим от един човек от редиците ни, който да подпомогне Карл и компания. Бих посочил теб, Пасгор, защото проявяваш силна ангажираност.

Карл усети как челюстта му увисва, а въздухът се сгъстява в дробовете му. Изключено е да му натресат този тиквеник!

Маркус Якобсен забеляза стъписването му.

— Доколкото разбрах, върху хартията на писмото е открита рибешка люспа. Пасгор, ще проучиш ли за каква риба става въпрос и какви води обитава на час път от Балеруп?

Якобсен пренебрегна ококорените очи на Карл.

— И последно, Пасгор: имай предвид, че водният басейн се намира в близост до вятърна турбина или нещо, което издава подобен звук и е съществувало и през 1996-а. Ясно?

Карл си отдъхна. Нека Пасгор си троши главата с тези глупости.

— Нямам време. Заедно с Йорен обикаляме стълбищата в Сунбю.

Якобсен погледна юначагата в ъгъла. Той кимна. Щеше да се справи и сам.

— Йорен ще изкара без теб няколко дни. Нали, колега?

Здравенякът сви рамене. Не беше очарован. Пострадалото семейство, което чакаше полицията да открие кой е извършил нападението над сина им, едва ли щеше да остане въодушевено.

Якобсен се обърна към Пасгор.

— Два дни ще ти стигнат за тази дреболия, нали?

Началникът на отдел „Убийства“ даде добър урок на подчинените си.

Ако ще пикаеш върху някого, не заставай срещу вятъра.

Двайсет и пета глава

Случи се най-лошото и шокът вцепени Рахил.

Сатаната прие човешкия облик на мъж от най-близките им и ги наказа за лекомислието им. Как можаха да позволят на напълно непознат да отведе двете им дечица, и то в свят ден? Вчера по традиция трябваше да четат заедно Библията и да се подготвят за блаженото душевно умиротворение, което носи шабатът. Щяха да сплетат ръце през часа за отдих, та духът на Божията майка да ги облъхне и да им донесе покой.

А сега? Сега Бог протягаше десницата Си към тях, готов да хвърли мълнии. Те се поддадоха на всички изкушения, на които преблагата Дева Мария бе устояла. Ласкателствата, превъплъщенията на Сатаната, пустословието.

И наказанието дойде. Магдалена и Самуел попаднаха във властта на грешника. Оттогава измина една нощ и половин ден, а родителите бяха с вързани ръце.

Рахил усещаше ясно омерзението. Точно като онзи път, когато я изнасилиха и никой не й се притече на помощ. Тогава обаче, за разлика от сега, не беше толкова безпомощна.

— Трябва да намериш парите, Йешуа — опяваше тя на мъжа си. — Ще ги намериш, ако ще да изровиш земята!

Йешуа изглеждаше зле. Бялото в очите му се сливаше с цвета на лицето му.

— Откъде да ги намеря, Рахил? Онзи ден внесох авансово годишния данък, нали ти казах. Един милион, за да спазя срока за изгодна отстъпка, в името на Исуса Христа. Точно както правим всяка година!

— Йешуа, чу какво каза той по телефона. Ако не намерим парите, ще ги убие.

— Тогава ще поискаме помощ от братята и сестрите в Църквата.

— НЕ! — изкрещя неистово тя и най-малката им дъщеря се разхълца в съседната стая. — Той отвлече децата ни, а сега ти ще ни ги върнеш, разбра ли? Ако се разприказваш пред чужди хора, повече няма да видим Самуел и Магдалена. Сигурна съм.

Той се обърна към нея.

— И откъде си толкова сигурна, Рахил? Ами ако блъфира? Може би е най-добре да отидем в полицията.

— А откъде знаеш какви хора работят там? Не е изключено сред полицаите да има някой мерзавец, подъл слуга на дявола. Каква е гаранцията, че някой няма да му снесе за идването ни?

— Добре. Ще се обърнем към едноверците ни: никой няма да обели дума. С тяхна помощ ще съберем по-бързо исканата сума.

— Ами ако похитителят те наблюдава и види, че обикаляш къщите? Ако сред нас дебнат негови копои, без изобщо да подозираме? Мислехме, че сме се сближили с него, а изобщо не сме предполагали какво се крие зад измамната фасада. Тогава откъде си сигурен, че сред нас няма и други като него? Откъде, Йешуа?

Рахил обърна глава към вратата. Момичето се беше вкопчило в рамката и ги гледаше със зачервени очи.

Мъжът й беше длъжен да намери изход.

— Йешуа, трябва да намериш изход — заяви тя и стана от масата.

После коленичи пред дъщеря си и обгърна майчински главата й.

— Не се отчайвай, Сара. Божията майка ще бди над Магдалена и Самуел. Помоли се и ще им помогнеш. А ако това се е случило, защото сме сбъркали нещо, молитвите ще ни донесат опрощение. Само това ще ни спаси, съкровище.

Видя как дъщеря й потръпна, когато чу думата „опрощение“. В очите й се появи неистова жажда да постигне висшето благо. Върху устните й напираше някакво откровение, но малката остана безмълвна.

— Какво има, Сара? Да ми кажеш нещо ли искаш?

Ъгълчетата на устните й се извиха надолу и се разтрепериха. Че имаше нещо — имаше.

— За мъжа ли е?

Момичето кимна. От очите й безмълвно потекоха сълзи.

Рахил неволно притаи дъх.

— Какво има? Кажи!

Малката се стресна от строгия тон, но устните се разтвориха.

— Направих нещо, което според вас е грешно.

— Какво си направила, Сара?

— Докато бяхте в кухнята с библиите по време на часа за отдих, аз разглеждах фотоалбума. Извинявай, майко. Сбърках.

— О, Сара — Рахил отпусна глава. — Това ли било?

Дъщеря й поклати глава.

— И вътре видях снимка на мъжа, който отвлече Магдалена и Самуел. Затова ли се случи това нещастие? Защото съм се поддала на дявола?

Рахил си пое дълбоко въздух. Не знаеше какво да отговори.

— И в албума има негова снимка?

— Да, пред църквата, след приемането на Йоана и Дина.

Нима негодникът действително е бил запечатан на тази снимка?

— Къде е снимката? Покажи ми я веднага, Сара!

Момичето послушно намери албума и посочи фотографията.

„О, с какво ще ни помогне това — помисли си Рахил. — Нищо и никаква снимка.“

Надникна в албума с отвращение. Извади снимката от прозрачното джобче. Погали дъщеря си по косата и я успокои, че й е простено. Занесе снимката в кухнята и я шляпна върху масата пред вцепенения си съпруг.

— Това е врагът ти, Йешуа — Рахил посочи една глава от най-задната редица.

Лицето му се виждаше едва-едва — бе успял да се прикрие зад стоящите отпред. Не гледаше към обектива. Приличаше на кой да е от общността.

— Още утре сутринта отиваш в данъчното и заявяваш, че си платил по погрешка. Парите ти трябват, защото иначе ще фалираш. Разбра ли, Йешуа? Още утре сутринта!

 

 

В понеделник сутринта тя погледна през прозореца. Слънцето изгряваше зад църквата в Долеруп. Дългите му лъчи потреперваха в бисерната утринна мъгла. Пред нея се ширна Божието сътворение в цялата му прелест. Как е възможно тази неземна красота да й повелява да носи толкова тежък кръст? И как си позволява една Божа рабиня да задава такива въпроси? Неведоми са пътищата Господни. Знаеше го много добре.

Сви устни, за да не се поддаде на сълзите. Сплете пръсти и затвори очи.

Рахил се моли цяла нощ, ала за разлика от друг път не я осени покой. Защото за нея бе настъпил часът на изпитанието, съдбовният миг на Йов, и страданието й се струваше нескончаемо.

Когато облаците затулиха слънцето, Йешуа вече бе потеглил към общината, за да поиска да му възстановят сумата, преведена като доброволен данък от името на агроцентър „Селскостопанска техника Кро“. Силите на Рахил почти я бяха напуснали.

— Йосиф, след като се прибереш от училище, ще постоиш при сестрите си — нареди тя на по-големия си син.

За да си събере мислите, трябваше някой да наглежда Мириам и Сара.

Дано Йешуа се върне с парите. Бяха се разбрали да внесе чека в Западнозеландската банка с молба да прехвърлят по-малки суми по сметките му в „Нордеа“, „Датската банка“, „Ютландската банка“, Спестовната каса „Кронютландия“ и „Алминели Бран Банк“. После ще изтеглят от всяка банка по около сто шейсет и пет хиляди крони, без да се налага да дават обяснения. Ако някоя банка даде на Йешуа нови купюри, ще ги изцапат, ще ги намачкат и ще ги разбъркат с другите банкноти. Така хем ще си подсигурят безпрепятственото получаване на сумата, хем проклетникът, отвлякъл децата им, няма да заподозре, че му плащат откупа с белязани банкноти.

Рахил запази билети за вечерния експресен влак, който пристигаше в Одензе в 19,29, а оттам — за високоскоростния влак за Копенхаген. Очакваше Йешуа да се прибере към дванайсет-един на обяд, но той се върна още в десет и половина.

— Взе ли парите? — попита тя, макар че от пръв поглед разбра за провала на начинанието му.

— Не става така лесно, Рахил. Както и предполагах — отвърна сломен той. — В общината се опитаха да ми съдействат, но сумата е преведена по сметката на данъчните власти, а там нещата се бавят. Пълен кошмар.

— Не ги ли притисна, Йешуа? Не настоя ли? Не разполагаме с цял ден. Банките затварят в четири. — Тя изпадна в пълно отчаяние. — Какво им каза? Разправяй!

— Че парите ми трябват спешно. Че самото плащане е грешка. Компютърната ми система се развали, така им казах, и изпуснах нещата от контрол. Блокират трансакции, изчезват фактури. После казах, че двама мои доставчици са ме притиснали и ще изгубя най-важните си партньори, ако не платя веднага, финансовата криза ги удари жестоко, ще се принудят да си вземат комбайните и да ги продадат на друг клиент с голяма отстъпка. Обясних, че ще изгубя преференциалните си лизингови условия и това ще ми нанесе огромни загуби; че за фирмата ми плащането е въпрос на оцеляване.

— О, Господи. Трябваше ли да усложняваш така нещата, Йешуа? Не можа ли да измислиш нещо по-простичко?

— Това ми хрумна — той се строполи на стола и тръшна върху масата празната чанта за документи. — И аз съм стресиран, Рахил. Не знам на кой свят съм. Нощес не съм мигнал.

— Божичко. Какво ще правим сега?

— Ще се обърнем към Църквата. Какво друго ни остава?

Рахил стисна устни. Пред вътрешния й взор изплуваха Магдалена и Самуел. Клетите невинни дечица, какво бяха сторили, та заслужиха тази горчива чаша?

 

 

Увериха се, че пасторът си е вкъщи, облякоха си връхните дрехи и тъкмо да тръгнат към него, на вратата се позвъни.

Ако зависеше от Рахил, изобщо нямаше да отворят, но мъжът й сякаш бе изгубил трезвия си разсъдък.

Не познаваше жената, застанала пред прага с папка в ръка. Нямаше желание да се разправя и с нея.

— Казвам се Исабел Йонсон и работя в общината — тя пристъпи в антрето.

У Рахил се пробуди смътна надежда. Жената сигурно носеше документи за подписване. Навярно бе уредила въпроса с връщането на данъка. Ето че Йешуа не е толкова неоправен.

— Влезте. Да седнем в кухнята — покани я тя.

— Виждам, че излизате. Не искам да ви притеснявам. Ще дойда утре, ако е по-удобно.

Докато седяха до кухненската маса, Рахил усети как облаците пак се сгъстяват. Значи тази жена не беше дошла да им помогне за парите. Иначе щеше да е наясно, че бързат, и нямаше да протака въпроса. „Не искам да ви притеснявам“, каза тя. Що за глупости?

— Аз съм софтуерен консултант към общината. От колегите ми в кметството разбрах за възникнали технически проблеми в компютърната ви система. Изпратиха ме да предложа съдействието си — тя се усмихна и им подаде визитката си.

„Исабел Йонсон, IT консултант, община Вибор“, пищеше там. В момента само това им липсваше.

— Вижте какво — подхвана Рахил, защото мъжът й явно нямаше да вземе отношение. — Много мило от ваша страна, но сега не е удобно. Чака ни спешен ангажимент.

Рахил очакваше репликата да сложи край на разговора и жената да стане, но Исабел Йонсон застина като прикована за стола. Сякаш беше решена да упражни делегираното й от общината право да се намесва в софтуерни проблеми, независимо дали домакините искат помощта й. Ала беше улучила доста неподходящ момент.

Рахил стана и изгледа сурово мъжа си.

— Да тръгваме, Йешуа. Нямаме време за губене. — Обърна се към жената: — Ще ни извините, но…

Посетителката обаче продължаваше да седи неподвижно. В този миг Рахил видя, че Исабел Йонсон гледа снимката на похитителя в албума. Стоеше разтворен върху масата и им напомняше, че във всяко паство може да се спотайва по един Юда.

— Познавате ли този човек? — попита жената.

— Кой човек? — обърка се Рахил.

— Този — жената заби показалец под главата му.

Рахил усети как я обзема неприятно предчувствие.

Точно както през онзи злощастен следобед в селото до Баобли, където войниците я спряха да я питат за пътя.

Интонацията, ситуацията.

Тук имаше нещо гнило.

— Време е да си вървите, госпожо. Бързаме.

Жената не помръдна.

— Познавате ли го? — повтори тя.

Ето каква била работата. Дяволът бе насъскал поредния си съгледвач срещу тях. Демон в ангелски образ.

Рахил стисна юмруци и застана пред жената.

— Знаем коя си и искаме да си вървиш. Да не мислиш, че не се досещаме? Онзи изверг те е изпратил. Пръждосвай се. Знаеш колко ценна ни е всяка секунда.

Рахил усети как нещо в нея прещрака. Изведнъж се оказа неспособна да сдържа повече сълзите си. Гневът и безсилието я доведоха до изстъпление.

— ИЗЧЕЗВАЙ! — изкрещя тя със затворени очи и ръце, притиснати към гърдите.

Жената стана и пристъпи към нея. Хвана раменете й и ласкаво ги разтърси, докато погледите им се срещнаха.

— Не знам за какво говориш, но ще ти кажа едно: едва ли на този свят има човек, който да мрази мъжа от снимката по-силно от мен.

Рахил отвори очи и зад спокойния поглед на жената видя да тлее дълбока ненавист: само чакаше да лумне.

— Какво ви е сторил? — попита тя. — Споделете с мен какво ви е причинил и аз ще ви разправя какво знам за него.

 

 

Жената явно не го познаваше в добра светлина. Въпросът беше дали това ще им помогне. Рахил не вярваше срещата с Исабел Йонсон да спаси децата й. Само парите можеха да ги избавят, а времето течеше и шансовете се топяха.

— Казвай бързо какво знаеш. Иначе тръгваме.

— Казва се Мес Фо. Мес Кристиан Фо.

Рахил поклати глава.

— Пред нас се представи за Ларс Сьоренсен.

Исабел кимна бавно.

— Такааа. Значи използва псевдоними. При запознанството ни ми каза друго име: Микел Лауст. После обаче разрових документите му и намерих адрес на имот, регистриран на името на Мес Кристиан Фо. Затова си мисля, че това трябва да е истинската му самоличност.

Рахил се задъха. Нима Божията майка бе чула молитвите й? Вгледа се дълбоко в очите на жената. Дали наистина можеха да й се доверят?

— Какъв е този адрес? — обади се Йешуа, пребледнял до синкаво. Новината го смая донемайкъде, виждаше се.

— В Северна Зеландия, близо до Скибю. Мястото се казва Ферслеу. Вкъщи съм записала точния адрес.

— Откъде знаеш всичко това? — поинтересува се Рахил с разтреперан глас.

Искаше й се да вярва на думите на Йонсон, но нима можеше да й се осланя?

— До миналата събота този мъж живееше при мен. В събота сутринта го изхвърлих.

Рахил закри устата си с ръка, защото усети пристъп на паника. Какъв ужас! Негодникът бе дошъл у тях право от дома на тази жена.

Рахил погледна часовника с набъбващо безпокойство, но си наложи да изслуша как мъжът е употребил Исабел Йонсон, как я е съблазнил с привидната си изисканост; как само за миг се е преобразил до неузнаваемост.

Рахил кимаше при всяка нейна дума, защото чутото съвпадаше напълно с впечатленията й от мъжа. Исабел приключи, а Рахил погледна мъжа си. За миг се беше отнесъл, все едно се опитваше да погледне нещата от друг ъгъл. После кимна. „Кажи й — потвърждаваха очите му. — Болката ни е обща.“

Рахил хвана ръката на Исабел.

— Ще ти споделя нещо, но обещай да го запазиш в пълна тайна. Поне засега. Ще бъда откровена с теб, защото се надявам да ни помогнеш.

— Ако става въпрос за престъпление, не обещавам нищо.

— Точно за това става въпрос, но не сме го извършили ние, а мъжът, когото си изхвърлила от дома си. Случи се… — Рахил си пое дълбоко дъх и чак тогава си даде сметка колко силно трепери гласът й — … случи се най-лошото, което можеше да ни сполети. Той отвлече две от децата ни. Отвориш ли си устата пред някого, с тях е свършено, разбираш ли?

 

 

Изминаха двайсет минути. Исабел не помнеше някога през живота си да е изпадала в толкова продължителен шок. Сега всичко й се проясни. Мъжът, който бе живял в дома й и когото за кратко бе възприемала като свой евентуален спътник до края живота си, се беше оказал чудовище, способно на всякакви низости. Сега си даваше сметка, че ръцете му стискаха шията й прекалено силно, че понякога в действията му прозираше ефективността на хирург. Връзката им можеше да завърши фатално за нея. При спомена как разкри пред него, че го е проучила, устата й пресъхна. Ами ако я беше убил? Ако не му бе казала, че е предала тези сведения на брат си? Ако злодеят се бе досетил за блъфа й, защото тя никога не би въвлякла брат си в катастрофалните си сексуални авантюри?

Не смееше и да си помисли какво би се случило.

Гледаше тези злощастни хора и съпреживяваше мъката им с цялата си душа. О, колко мразеше този изверг. И Исабел си даде обещание: да става каквото ще. Няма да му се размине.

— Ще ви помогна. Брат ми е полицай. Работи в пътната полиция: чрез него ще пуснем обява за издирване. Добра възможност е. За нула време описанието му ще се разпространи из цялата страна. Имам записан номера на минивана му. Мога да опиша с подробности и него, и автомобила.

Рахил поклати глава.

— Предупредих те да го запазиш в тайна и ти ми даде дума. Банките затварят след четири часа и дотогава трябва да съберем един милион в брой. Нямаме никакво време за губене.

— Чуй ме. Ще стигнем бързо до адреса му, ако тръгнем веднага.

Рахил отново поклати глава.

— Защо си мислиш, че е завел децата ни там? Това би било ужасно глупаво. Децата може да са навсякъде из Дания. Или дори да ги е прехвърлил през границата. Там вече никой не извършва проверки. Разбираш ли какво имам предвид?

— Права си — кимна Исабел. — Имаш ли джиесем? — обърна се тя към Йешуа.

Той извади апарата си.

— Зареден ли е?

Йешуа кимна.

— А ти, Рахил? Имаш ли телефон?

— Да.

— Тогава да се разделим на два отбора. Йешуа ще отиде в банката, а ние двете тръгваме към Зеландия. Веднага!

Двамата съпрузи се спогледаха. Исабел разбираше отлично как се чувства тази наглед несъвместима двойка. Самата беше бездетна и тази липса я измъчваше. А колко ли по-мъчително е да си дадеш сметка, че може да изгубиш децата си? Какво ли е животът на рожбите ти да зависи изцяло от едно твое решение?

— Проблемът с парите е неразрешим — обясни Йешуа. — Разполагаме с много по-голям влог, но няма начин просто да отидем в банката и да изтеглим такава космическа сума в брой. Преди година-две беше възможно, тогава обаче времената бяха други. Затова се налага да се обърнем към нашата църковна общност. Поемаме голям риск, но нямаме друг избор, искаме ли да намерим парите. — Той я изгледа настойчиво. Дишаше накъсано, устните му бяха леко посинели. — Освен ако ти не ни помогнеш. Мисля, че е изцяло в компетенциите ти.

В лицето на мъжа, известен с успешния си бизнес и като един от най-коректните данъкоплатци в община Вибор, Исабел Йонсон видя един отчаян баща.

— Обади се на началника ти — продължи той с печални очи. — И го помоли да се свърже с данъчните. Обясни, че сме извършили грешна трансакция, затова незабавно да върнат парите в сметката ни. Ще го направиш ли?

Неочаквано прехвърлиха горещия картоф в нейните ръце.

Преди три часа Исабел отиде на работа изнервена, в лошо настроение. Движеше я единствено самосъжалението. Сега дори да искаше, не можеше да възкреси тези чувства, защото в момента се усещаше способна на всичко, решена да доведе нещата докрай. Пък ако ще да си изгуби работата.

Беше готова да пожертва много повече.

— Идвам с вас — заяви тя. — Ще се опитам да ускоря процеса, но ще отнеме време.

Двайсет и шеста глава

— И така, Лаурсен — завърши Карл, докато говореше с бившия криминален експерт, — с две думи, вече знаем кой е авторът на писмото.

— Майчице, каква ужасна история — пое си дълбоко дъх Лаурсен. — Казваш, че вече разполагате с вещи на Поул Холт. Ако съдържат материал, подходящ за извличане на ДНК, ще проверим дали кръвта, с която е написано писмото, е негова. Едно положително заключение и щом брат му е станал свидетел на убийството му, ни дават основания да предявим обвинение — стига, разбира се, да открием заподозрян. Но както ти е добре известно, престъпленията без открит труп винаги се доказват много трудно.

Лаурсен погледна прозрачните найлонови пликове, които Карл извади от едно чекмедже.

— По-малкият брат на Поул Холт ми каза, че все още пази част от вещите на брат си. Двамата са били силно привързани един към друг и когато се изнесъл от дома на родителите си, Трюгве взел ето тези предмети. Убедих го да ни ги предостави за анализ.

Лаурсен уви носна кърпа около голямата си лапа и пое пликовете.

— Тези направо му ги върни — той остави настрана чифт сандали и риза, — но виж, това може и да свърши работа.

Огледа щателно каскета. Съвсем обикновена бяла шапка със синя козирка, на която беше избродиран надписът „ИСУС КЪРТИ!“

— От Трюгве научих, че родителите им не позволявали на Поул да носи каскета, но той много си го харесвал; денем го криел под леглото си, а нощем спял с него.

— Друг, освен Поул носил ли е шапката?

— Не. Изрично го попитах.

— Добре. Ще извлечем ДНК от тук — Лаурсен посочи с дебелия си пръст два косъма, полепнали по хастара.

— Много яко — отбеляза Асад, докато надничаше зад гърба им, стиснал наръч книжа. Целият сияеше като неонова лампа, но не заради присъствието на Лаурсен. Кой знае какво бе намислил пак.

— Благодаря, Лаурсен. Знам, че горе те чакат неопечени кюфтета, но когато се намесиш, нещата вървят по-гладко по веригата.

Карл му подаде ръка. Обеща си в най-скоро време да се замъкне към столовата и да разкаже на новите колеги на Лаурсен с какъв уникат имат щастието да работят.

— Пфу! — възкликна Лаурсен, вторачен в празното пространство.

Замахна с бомбастичната си ръка и сграбчи нещо във въздуха. Постоя за миг, усмихнат, със свит юмрук, и извърши движение, сякаш запрати тенис топка в пода. След милисекунда тропна с крак, все така усмихнат.

— Мразя ги тези гадини — той вдигна стъпалото си.

Отдолу лежеше размазана огромната муха месарка.

Лаурсен си тръгна.

Асад потри ръце, когато тропотът от стъпките му заглъхваше.

— Всичко върви като по ноти, Карл. Погледни.

Асад тупна наръча книжа върху бюрото и посочи най-горния лист.

— Това е звеното, което свързвам между пожарите, Карл.

— Какво?

— Звеното, което свързвам.

— Казва се „свързващото звено“, Асад. И кое е то?

— Виж тук. Нещата ми се поизбистриха, като огледах пак счетоводните документи на „ЯПП“. Изтеглили са заем от кредитно дружество на име „РЯ Инвест“. Ето тук е заровено кучето.

Карл поклати глава. Събраха му се прекалено много абревиатури като за неговия вкус. ЯПП?

— „ЯПП“ е предприятието за производство на обков, което изгоря в Емдруп — уточни Асад, кимна и пак посочи с показалец другото име, докато се обръщаше към коридора. — Юрса, ела за малко! Тъкмо показвам на Карл какво открихме.

Карл усети как смръщва вежди. Тази сопа Юрса пак ли се беше занимавала със странични неща, вместо да върши каквото й е възложено?

Чу я как идва с маршова стъпка. Така набиваше ходила по коридора, че можеше да насади комплекс за малоценност на цял полк американски пехотинци. Как бе възможно да вдига такъв шум, при положение че тежи не повече от петдесет и пет килограма?

Тя влезе и подаде документите.

— Каза ли му за „РЯ Инвест“? — попита тя.

Асад кимна.

— Оттам „ЯПП“ са изтеглили пари няколко месеца преди пожара.

— И това му казах, Юрса.

— Добре. „РЯ Инвест“ явно са доста заможно дружество — пое топката тя. — В момента кредитният им портфейл надхвърля общо петстотин милиона евро. Никак не е зле за фирма, регистрирана през 2004 година, нали?

— Петстотин милиона. Нищо работа! — пошегува се Карл.

Поколеба се дали да не подкрепи думите си, като изтупа прахоляка от празните си джобове.

— „РЯ Инвест“ не са разполагали с толкова пари при учредяването си. Тогава са изтеглили заем от „АИЯ“ ООД, а те, на свой ред, са изтеглили началния си капитал през 1995 от „МЯ“ АД, те пък — от „ТЯ“ Холдинг. Досещаш ли се какво ги свързва?

Тя — какво? За малоумен ли го вземаше?

— Нищо, освен това Я. Какво се крие зад него?

Карл се усмихна. Сто процента тя нямаше представа.

— Янкович — отговориха в един глас Асад и Юрса.

Асад разпръсна листовете пред него. Карл видя счетоводните документи на четирите опожарени фирми, на чиито пепелища бяха открити трупове. Годишни финансови отчети за периода 1992–2009. Във всички отчети името на кредитора беше подсилено с червен маркер.

Кредитори, в чиито имена присъстваше въпросното Я.

— Да не ми казвате, че зад всички краткосрочни заеми, теглени от злополучните фирми непосредствено преди да пострадат от пожар, стои едно и също кредитно дружество?

— Да! — отговориха пак в хор те.

Карл огледа малко по-внимателно счетоводните отчети. Това определено можеше да се смята за пробив.

— Добре, Юрса. Виж какви данни ще събереш за четирите кредитни институции. Успяхте ли да разшифровате инициалите?

Тя се усмихна снизходително като холивудска звезда, чието най-силно оръжие е неустоимият чар.

— РЯ: Радомир Янкович, АИЯ: Абрам Илия Янкович, МЯ: Милица Янкович и ТЯ: Томислав Янкович. Четири деца от едно семейство. Трима братя и сестра.

— В Дания ли живеят?

— Не.

— А къде?

— Никъде, може да се каже — отвърна тя с рамене, свити до ушите.

В този миг с Асад приличаха на деца, които се опитват да скрият, че носят в чантите си две кила пиратки.

— Казано направо, и четиримата са починали преди няколко години — отвърна Асад.

Бяха покойници, разбира се. Какво друго да очакваш?

— Когато войната избухнала, нашумели доста — продължи Юрса. — Трима братя и една сестра, които търгували с оръжие и изкарвали добри пари. Големи палавници — Юрса издаде грухтене, което явно минаваше за смях, а Асад веднага се възползва и добави:

— Тя се изразява толкова меко, за да обясни по-добре какво са представлявали.

Карл отдавна не беше чувал по-колосална глупост.

Огледа критично тресящото се от смях тяло на Юрса. Откъде ексцентричната особа срещу него бе почерпила всички тези сведения? Да не би да знаеше сръбски?

— Предполагам, намеквате, че крайно съмнителен капитал е бил налят в законни кредитни фирми на Запад — обобщи Карл. — А сега ме чуйте добре. Ако нещата наистина стоят така, смятам за редно да прехвърлим случая на колегите, по̀ в час с икономическата престъпност.

— Първо погледни това, Карл — Юрса разрови купчината книжа. — Намерих снимка на четиримата. Стара е, но все пак…

И постави фотографията пред Карл.

— Аха.

Оттам го гледаха четири прехранени говеда.

— Доста са едрички, дума да няма. Да не са сумоборци?

— Вгледай се по-внимателно, Карл — подкани го Асад. — И ще разбереш какво имаме предвид.

Карл проследи погледа на Асад и прикова очи в долната част на снимката. Тримата братя и сестрата седяха прилежно един до друг до маса, постлана с бяла покривка, върху която бяха поставени кристални чаши. Всички бяха сложили дланите си чинно върху ръба на масата, все едно изпълняваха инструкциите на строга майка, останала извън кадър. Кутрето на всяка от четирите грамадни леви ръце бе увенчано с пръстен. Пръстен, впил се дълбоко, дълбоко в кожата.

Карл вдигна глава към двамата си сътрудници — двама от най-странните индивиди сред контингента от особи, подвизавали се в мрачните коридори на Главното управление. Асад и Юрса поставиха случая на съвсем различна плоскост. Случай, който дори не им беше официално възложен.

Дяволски сюрреалистично!

 

 

Час по-късно разпределението на задачите, направено от Карл, отново се обърка.

Обади се Ларс Бьорн, заместник-шефът. Негов човек слязъл за нещо в архива и дочул разговор между Асад и новата. Какво става? Да не са открили свързващо звено между пожарите?

Карл му предаде накратко последните находки по случая, а досадникът в другия край на линията ръмжеше на всяка дума, за да покаже, че слуша.

— Ще изпратиш ли Хафез ал-Асад до Рьовре, за да осведоми Антонсен за новите аспекти? Ние ще продължим с пожарите в града, но щом така и така сте започнали да разнищвате стария случай, по-добре да го доведете докрай.

Дотук със спокойствието.

— Не ми се вярва на Асад да му се ходи до Рьовре, ако трябва да съм честен.

— Ами тогава отиди ти.

Проклетият Бьорн! Познаваше Карл толкова добре.

* * *

— Не говориш сериозно, Карл? Шегуваш се, нали? — В еднодневната брада на Асад се бяха вкопали две трапчинки, но усмивката му бързо се изпари.

— Вземи служебната кола, Асад. И да внимаваш със скоростта по главния път за Роскиле. Днес се очакват хайки на пътната полиция.

— Ако питаш мен, това е пълна простотия. Или поема: ме всички пожари, или изобщо не се занимаваме с тях — обобщи категорично Асад.

Карл не реагира. Само му подаде ключовете за колата.

Най-сетне словесният порой от ругатни и попържни заглъхна по стълбището и Карл веднага се оказа принуден да слуша серенадите на Юрса в пет кресливи октави. В такива моменти киселото мълчание на Росе му липсваше повече от всякога. Къде, по дяволите, се губеше тази жена толкова време?

Карл се надигна тежко от стола и излезе в коридора.

И какво да види? Юрса отново се беше курдисала пред уголеменото копие на писмото.

— Малко си закъсняла — отбеляза той. — Трюгве Холт ни предостави своя прочит на писмото. Не смяташ ли, че той е най-достоверният източник и в момента знаем достатъчно? Какво ценно за разследването може още да съдържа? Почти нищо, нали? Влизай си в кабинета и се захващай с нещо смислено, както се разбрахме.

Тя спря да пее чак когато той млъкна.

— Влез, Карл — замъкна го в розовото си небесно царство и го накара да застане пред бюрото на Росе, където лежеше копие на разчетеното от Трюгве.

— Погледни. За първите редове сме напълно единодушни.

ПОМОЩ

На .6 февроари ни удвлякоха

от афтобусната спирка до Лаутропванг в

Балеруп — Мъжа е висок 18. с къса коса

— Нали?

Карл кимна.

— После Трюгве предлага следния вариант:

тъмни очи, но сини. Има белег на дясното …

— Още не знаем къде се е намирал този белег — вметна Карл. — Трюгве не го е забелязал и двамата с Поул не са го обсъждали. Но Поул имал навика да обръща внимание на такива недостатъци, защото дребните несъвършенства у другите сякаш омаловажавали донякъде неговите собствени. Продължавай, Юрса.

Тя кимна.

кара син миниван Татко и майка го познават —

Фреди и нещо с Б — плаши ни с ток — ще ни убие

— Дотук звучи съвсем смислено — Карл вдигна глава към тавана.

Оттам се хилеше поредната досадна муха месарка. Приближи се да я огледа. Не се ли белееше нещо на едното й крилце? Люспичка от засъхнал коректор? Карл поклати смаяно глава. Точно така. Това беше същата муха, по която запрати коректора. Къде, по дяволите, се беше спотайвала толкова време?

— Знаем със сигурност, че по време на злощастните събития Трюгве е присъствал и е бил в съзнание — продължи невъзмутимо Юрса. — В този откъс от писмото се говори за отличителните белези на мъжа. Ако прибавим към тях и сведенията, получени от Трюгве, се получава доста сносно описание на външния му вид. Липсва само портретът от шведите.

Юрса посочи по-долните редове.

— За следващите изречения съм малко разколебана. Въпросът е дали там наистина пише онова, което си мислим. Опитай се да ги прочетеш на глас, Карл.

— На глас ли? Щом толкова настояваш, ти ги прочети.

Тя за какъв го взема? За кралски шут?

Юрса го потупа по рамото и закачливо го щипна по ръката.

— Не се стеснявай, Карл. Така ще възприемеш по-успешно съдържанието.

Той поклати примирено глава и се прокашля. Страшен шемет беше тази жена!

Притисна кърпа към устато ни — първо на мен, после на

брат ми — патувахме близо час и сме до водата. Има турбини

Смърди. Побързайте Брат ми е

Трюгве на 13 аз съм Поул на 18

Юрса аплодира четенето безшумно с върховете на пръстите си.

— Прекрасно, Карл. Приемам, че Трюгве е сигурен в почти всичко, но това с турбините малко ме съмнява. Дали не е по-различно? Ами ако липсващите думи водят по-далече, отколкото се простира въображението ни?

— Двамата братя не са обсъждали звука, защото устата им е била залепена с тиксо, но Трюгве си спомни, че от време на време до тях долитало ниско бръмчене. Освен това Поул много го бивало в техниката. Казано с две думи, звукът може да е идвал откъде ли не.

Пред очите на Карл отново се изправи Трюгве, докато — за втори път — през сълзи и в пълно мълчание — прочете писмото от бутилката под шведската сутрешна светлина.

— Писмото оказа силно въздействие върху Трюгве. На няколко пъти повтори, че в написаното открива маниера на брат си. Поул не е използвал никакви препинателни знаци, освен няколко тирета. Според Трюгве брат му пишел, както говорел. Докато четял писмото, сякаш чувал гласа на брат си.

Карл прогони образа на Трюгве. Когато мъжът се окопити от преживяния шок, ще го привикат в Копенхаген.

Юрса смръщи вежди.

— Ти пита ли Трюгве дали през онези дни, когато са били в хангара, е духал вятър? Някой от вас двамата с Асад проверявал ли е? Питахте ли в Метеорологичния институт?

— Как няма да духа през февруари? Пък и ветрените турбини се задвижват и при лек вятър.

— И все пак. Питахте ли?

— Изпрати въпроса си на Пасгор. В момента той проучва случая с ветрените турбини. За теб съм предвидил друга задача.

Юрса приседна на ръба на бюрото.

— Нека отгатна. Трябва да се свържа с групи за подкрепа на отлъчени от религиозни секти, нали?

Тя придърпа дамската си чанта и извади пакетче чипс. Преди Карл да е формулирал отговора си, Юрса вече бе разкъсала пликчето и дъвчеше.

Направо да ти се вземе умът!

 

 

Още щом влезе в кабинета си, Карл отвори сайта на Метеорологическия институт и установи, че в архива са публикувани данни само до 1997 година. Обади се, представи се, зададе простия си въпрос в очакване на прост отговор.

— Бихте ли ми казали какво е било времето в дните след 16 февруари 1996?

Отговорът дойде след броени секунди:

— На 18 февруари 1996 в Дания се е разразила силна снежна виелица и е блокирала страната за три-четири дни. Дори границата с Германия е била непроходима, толкова тежка е била ситуацията — обясни операторката.

— Сериозно? Обхващала ли е и Северна Зеландия?

— Цялата страна, но най-тежка обстановката е била на юг. На север повечето пътища все пак са били отворени.

Защо, по дяволите, чак сега се сетиха да проверят какво е било времето?

— Значи е духал и силен вятър.

— Да, бурен вятър.

— А какво се случва с вятърните турбини в такива периоди?

Жената отговори след кратко мълчание:

— Питате дали бурята е възпрепятствала усвояването на вятърна енергия?

— Ами, да, нещо такова. Дали през въпросните дни турбините са спрели?

— Не съм експерт по алтернативни енергийни източници, но мисля, че да. Извадили са турбините от експлоатация, защото иначе биха се разпаднали на парчета.

Карл извади цигара от кутията и благодари за информацията. Какво, за бога, бяха чували децата в хангара? Част от шума вероятно се е дължал на снежната буря. Двете момчета са зъзнали в хангара, но не са виждали какво става навън. Ето едно логично обяснение. Дали децата изобщо са знаели, че навън бушува виелица?

Карл набра Пасгор.

— Да — вдигна той.

Една-едничка дума, а от нея струеше такава враждебност. Пасгор беше шампион в тази дисциплина.

— Обажда се Карл Мьорк. Проверявал ли си какво е било времето през дните, когато децата са били в плен?

— Още не. Ще се заема.

— Ще ти спестя усилията. През три от петте дни, които са прекарали затворени, е имало снежна буря.

— Ти да видиш.

Какво да видиш? Реплика типично в негов стил.

— Зарежи версията за ветрените турбини, Пасгор. Вятърът е бил твърде силен и са ги спрели.

— Добре, но нали каза, че бурята е продължила три дни. А през останалите два?

— Трюгве ми каза, че бръмченето се е чувало и през петте дни. През последните три е отслабнало. Обяснението е съвсем просто: заради бурята. Тя е притъпила звука.

— Сигурно.

— Исках само да те уведомя.

Карл ликуваше вътрешно. Пасгор сто процента се пукаше от яд, задето не го е открил пръв.

— Търси друг източник на звук — продължи Карл. — Но имай предвид, че е напомнял бучене. Някакъв напредък при рибешката люспа?

— Слаба работа. В момента я гледат под микроскоп в Катедрата по хидробиология към Биологическия институт.

— Под микроскоп?

— Знам ли какво точно правят. Отсега съм убеден, че е от пъстърва. Дали пъстървата е морска, или фиордова, се превърна във въпроса на годината.

— Все пак са доста различни.

— Различни? Не мисля, фиордовата е морска пъстърва, на която й е писнало да плува и си е останала на едно място.

Юрса, Асад, Росе, Пасгор — тази комбинация започваше да изкарва Карл от търпение.

— Последно, Пасгор. Обади се на Трюгве Холт и го попитай дали си спомня какво е било времето, докато с брат му са били в плен.

Карл тъкмо затвори и телефонът пак звънна.

— Обажда се Антонсен — интонацията беше достатъчна да събуди безпокойство.

— Преди минути твоят помощник и Самир Гази са се сбили в участъка. Ако не се намираха на територията на полицейско поделение, щяхме да позвъним на 112. Ще бъдеш ли така добър да дойдеш веднага и да си прибереш проклетото протеже.

Двайсет и седма глава

Случеше ли се някой да се поинтересува от детството на Исабел Йонсон — а това определено не се случваше често — тя отговаряше, че е израснала в страната на „Таперуер“ — световноизвестния производител на пластмасови кухненски кутии и купи с разнообразно предназначение. Възпитана от двама добропочтени родители, собственици на автомобил „Воксхол“ и къща от жълти тухли. И двамата имаха солидно образование и мнението им много рядко се различаваше от общоприетите дребнобуржоазни схващания. Детството на Исабел бе преминало в щателно дезинфекцирана и вакуумирана атмосфера. В нейното семейство всеки си знаеше мястото. Лактите не се опират на масата, картите за бридж стоят в бюфета. Майката и бащата любезничеха — заповядай, добър апетит, приятен ден — и поздравяваха децата си със сухо ръкостискане: и Исабел за успешно положения прогимназиален изпит, и брат й, когато постъпи в армията, въпреки че при жребия изтегли най-голямото число и го освободиха от задължението да отбива военна служба.

Исабел пренебрегваше тези здраво вкоренени навици само когато, потна и разгорещена, се хвърляше в обятията на някой силен мъж или — както в момента — сядаше зад волана на пребоядисания си форд „Мондео“ от 2002 година. На хартия моделът развиваше максимална скорост от двеста и пет километра в час, но нейният форд вдигаше двеста и десет и получи възможност да се развихри, когато двете с Рахил полетяха по главен път 13 и се вляха в Е45.

Джипиесът предвиждаше да пристигнат в 17,30, ала Исабел възнамеряваше да съкрати разчетното време.

— Имам предложение — обърна се тя към Рахил, която стискаше тревожно телефона си. — Само обещай да не откачаш.

— Ще се опитам — отвърна тихо майката.

— Ако на адреса във Ферслеу не открием нито него, нито децата ви, най-вероятно ще трябва да му дадем искания откуп.

— Да. Нали вече го обсъдихме.

— Освен ако не искаме да спечелим още време.

— В смисъл?

Исабел даде знак с мигащи дълги светлини и без да намали, изпревари колоната от автомобили. Изви се цял кортеж от вдигнати средни пръсти, но тя изобщо не им обърна внимание.

— Ами… само недей да истерясваш, Рахил. Мисълта ми е, че нямаме представа как ще постъпи с децата ти, дори да си получи парите. Разбираш ли?

— Според мен няма да им посегне — Рахил натъртваше всяка дума. — Ако му изплатим исканата сума, ще ги пусне. Разполагаме с прекалено много сведения за него. Няма да посмее да им стори нещо лошо.

— Ето това ме притеснява. Ако той си получи парите, а вие — децата, какво ще ви спре да съобщите за отвличането в полицията? Схващаш ли?

— Сигурно ще напусне страната половин час след като си получи парите. Ще му е все едно какво ще предприемем после.

— Дали? Той не е никак глупав, Рахил. Знаеш го не по-зле от мен. Бягството зад граница не е решение. Повечето ги хващат.

— Е, и? — Рахил се размърда неспокойно на седалката. — Ще намалиш ли малко? Ако ни спрат за превишена скорост, ще ти вземат книжката.

— Ако я вземат — вземат. Тогава ти ще седнеш зад волана. Нали шофираш?

— Шофирам.

— Добре тогава — Исабел изпревари отдясно хромирано беемве, натъпкано с млади емигранти, нахлупили бейзболни шапки с козирката назад. — Нямаме време за губене. Ето какво: не е ясно как ще постъпи той, дори да си получи парите. Не знаем и какво ще предприеме, ако не му платите откупа. Затова през цялото време трябва да сме крачка напред. Важно е ние да диктуваме условията, не той. Разбираш ли?

Рахил поклати глава толкова отривисто, че Исабел видя реакцията й с периферното си зрение, без да отлепя поглед от пътя.

— Не, нищо не разбирам.

Исабел навлажни устни. Ако нещо се обърка, тя щеше да е виновна. Същевременно имаше чувството, че в момента дава на отчаяната майка съвет, по-ценен от злато.

— Ако този негодник наистина е регистриран на мястото, където отиваме, значи сме се приближили към него повече, отколкото си е представял и в най-ужасните си кошмари. И той ще впрегне целия си психопатски ум да размишлява къде е сбъркал. Ще започне да се бои от следващия ни ход, схващаш ли? Това ще го направи уязвим, а ние целим точно това.

Изпревариха цели петнайсет коли, преди Рахил да отговори:

— Може ли да поговорим за това по-късно? Точно сега ми се иска никой да не ме занимава с нищо.

Исабел я погледна, докато хвърчаха по моста над Малкия белт. Не се чуваше никакъв звук, но устните на Рахил мърдаха непрекъснато. Тя седеше със затворени очи и стискаше до побеляване телефона с две ръце.

— Наистина ли вярваш в Господ? — попита Исабел.

Рахил първо довърши молитвата и после отвори очи.

— Да, вярвам. Вярвам, че Божията майка е призвана да закриля нещастни жени като мен. Затова измолвам застъпничеството й и тя ще ме чуе, сигурна съм.

Исабел смръщи вежди, но кимна и си замълча.

Възражения и спорове само биха влошили състоянието на Рахил.

 

 

Ферслеу се гушеше насред земеделски площи до фиорда Исефюрен и излъчваше безметежност и идилия в пълен контраст с онова, което се криеше в една от къщите, както двете жени знаеха.

Исабел усети как с приближаването към адреса пулсът й се ускори. Отдалече къщата почти не се виждаше от пътя, защото отпред нагъсто растяха дървета. Рахил хвана ръката на Исабел и я помоли да отбие.

Пребледняла, непрекъснато разтриваше бузите си, сякаш за да активизира кръвообращението. По челото й избиха капчици пот. Тя стискаше устни.

— Спри тук — помоли, когато наближиха дърветата.

Едва слезе от колата, просна се на колене в канавката и започна да повръща. Стенеше при всяка струя, изригваща от устата й, и се постара да изпразни цялото съдържание на стомаха си.

— Добре ли си? — И Исабел слезе от форда.

Покрай тях профуча голям мерцедес.

Беше повече от очевидно, че Рахил не е добре, но нали доброто възпитание изисква да попиташ.

— А сега какво? — промълви Рахил, след като се тръшна на седалката и избърса устата си с опакото на дланта.

— Отиваме до къщата. Той си мисли, че брат ми е изцяло в течение. Ако негодникът е вътре, ще пусне децата, като ме види. Няма да посмее да ги задържи. Ще гледа да офейка час по-скоро.

— Паркирай така, че да не му препречиш пътя. Иначе рискуваме да направи нещо отчаяно.

— Грешиш. Ще направим точно обратното: ще спрем напряко на шосето. Така той ще се види принуден да хукне пеша през полето. Иначе, ако тръгне с колата, може да отведе и децата.

Рахил пак пребледня, но преглътна усилено няколко пъти и се окопити.

— Знам, Рахил. Не си свикнала с такива неща. И аз не съм. И на мен ми е кофти, но се налага да проявим твърдост.

Рахил я погледна с насълзени, но студени очи.

— Преживяла съм повече, отколкото си мислиш — заяви тя изненадващо сурово. — Страхувам се не за себе си. Просто не искам да оплескаме нещата.

 

 

Исабел паркира напряко на черния път, двете с Рахил се притаиха зад дърветата и зачакаха.

От покрива гукаха гълъби. В сухата, избуяла трева шушнеше слаб ветрец. Освен дишането си двете жени не долавяха никакви други признаци на човешко присъствие.

Прозорците на селската къща тъмнееха. Или защото бяха мръсни, или защото завесите отвътре бяха спуснати. От разстояние не личеше. Покрай стената бяха нахвърляни ожулени, ръждясали градински инструменти, а боята на дървенията навсякъде се лющеше. Цялото място изглеждаше мъртво и необитаемо. Много обезпокоително.

— Ела — и Исабел тръгна право към входната врата.

Потропа силно няколко пъти на равни промеждутъци. Отстъпи крачка встрани и почука с кокалчетата на пръстите си по прозорчето на вратата. Не настъпи никакво раздвижване.

— Пресвета Божия Майко! Ако са вътре, сигурно се опитват да ни дадат знак — Рахил се отърси от обзелия я транс, грабна решително една кирка със счупена дръжка, захвърлена върху паветата до къщата, и строши прозореца до вратата.

После увеси металната част на кирката на рамото си, провря ръка и вдигна райберите на прозореца. Личеше, че е жена с богат опит в земеделската работа. Беше решена да използва кирката като оръжие срещу похитителя, ако децата са вътре; готова да му покаже, че ще трябва да премисли много внимателно следващата си стъпка.

Докато обхождаха къщата, Исабел я следваше плътно. Освен четири-пет газови бутилки, подредени в антрето, и няколко стола, предвидливо поставени пред пролуките в завесите, за да изглежда, че къщата е обитавана, на приземния етаж нямаше нищо. Прах покриваше всички хоризонтални повърхности и пода. Нямаше нито вестници, нито реклами, нито посуда, нито спално бельо, нито празни еднократни опаковки.

Нямаше дори тоалетна хартия.

Очевидно тук не живееше никой и тази къща не беше купена с цел да бъде обитавана.

Към горния етаж водеше стръмно стълбище. Двете жени го изкачиха с предпазливи, премерени крачки.

Посрещнаха ги талашитени стени и тапети във всевъзможни десени и разцветки. Безразборна смесица от несъвместими стилове и очебиен недоимък. В трите стаи жените откриха една-единствена мебел — олющен, светлозелен гардероб с открехната врата.

Приглушеното следобедно слънце си проправи път и освети стаята, когато Исабел разтвори завесите. Дръпна вратата на гардероба и се задъха панически.

За скорошното му присъствие там свидетелстваха дрехите по закачалките — повечето ги беше носил, докато живееше при нея. И якето от велур, и светлосивите дънки „Вранглер“, и ризите от „Еспри“ и „Морган“. Скъпото облекло контрастираше натрапчиво с окаяната обстановка.

Рахил потръпна. Исабел я разбираше отлично. Дори само миризмата на афтършейва му стигаше да й се догади.

Исабел дръпна една риза и я огледа набързо.

— Не е прана и при необходимост ще послужи за извличане на ДНК — посочи косъм под яката. По цвета му прецени, че не е неин. — Хайде, да извадим всички дрехи. Не вярвам да открием нещо в джобовете, но си струва да опитаме.

Взеха повечето ризи и дънките. Исабел хвърли поглед към плевнята и към посипаната с чакъл алея. Чак сега забеляза вдлъбнатините в настилката. Пред плевнята бяха издълбани коловози. Личеше, че по камъчетата съвсем наскоро е минал автомобил.

Спусна завесите.

Прескочиха парчетата стъкло в антрето, затръшнаха вратата и се огледаха трескаво. В лехата за билки не забелязаха нищо необичайно. Нито там, нито по земята, нито между дърветата. Двете жени са насочиха към плевнята, заключена с катинар.

Исабел посочи кирката, увесена на рамото на Рахил, и Рахил кимна. За по-малко от пет секунди изкърти планката с катинара.

Вратата се отвори. И двете задишаха учестено.

В плевнята стоеше миниванът. Светлосиньо пежо „Партнър“ със записания от Исабел регистрационен номер.

До нея Рахил започна да се моли.

— О, не позволявай децата ми да лежат мъртви в тази кола, Пресвета Майко! Не ми ги отнемай. Смили се.

Исабел обаче се досещаше какво е станало. Грабливата птица бе отлетяла с плячката си. Хвана дръжката на багажника и го отвори. Той дори не си бе направил труда да го заключи. Толкова сигурен се чувстваше, че никой няма да разкрие скривалището му.

Исабел положи длан върху решетката на радиатора. Беше още топла. Направо гореща.

Излезе на чакълестата алея и се вторачи към отбивката покрай шосето, където Рахил повърна. Похитителят бе минал или оттам, или се бе спуснал към брега. В момента едва ли бе стигнал далече.

Бяха го изтървали на косъм.

До нея Рахил трепереше. Цялото нервно напрежение, което бе обуздавала по време на продължителното им пътуване, цялата неизразима с думи мъка, цялата болка, отпечатала се върху лицето й и позата на тялото й, изригнаха в един-единствен вик. Гълъбите се подплашиха, разплискаха крила и се изгубиха сред дърветата. Въздухът й свърши, носът й потече, а в ъгълчетата на устните й се бе събрала слюнка. Рахил си даде сметка, че единственият им сигурен коз е надцакан.

Не завариха похитителя на адреса. От децата нямаше следа. Въпреки всички изречени молитви.

Исабел кимна мълчаливо. Беше наистина ужасно.

— Рахил, не искам да те разстройвам, но мисля, че видях колата му, докато ти повръщаше — предпазливо подхвана тя. — Черен мерцедес. А такива с лопата да ги ринеш.

Дълго стояха в пълно мълчание, докато небето притъмняваше.

Ами сега?

— С Йешуа няма да му давате парите — сложи край на тишината Исабел. — Не бива да му предоставяте възможност да диктува условията. Трябва да печелим време.

Рахил стрелна Исабел, все едно гледаше безбожница, потъпкваща всичко, в което Рахил вярва и се кълне.

— Да печелим време? Не разбирам какви ги говориш, а и не съм убедена, че искам да разбера.

Рахил си погледна часовника. През ума им мина една и съща мисъл.

След малко във Вибор Йешуа щеше да се качи на влака с чувал, натъпкан с банкноти. В очите на Рахил това беше единственото решение. Ще хвърлят откупа и ще си получат децата. Един милион са много пари, но ще ги прежалят. Въпреки всичко. Цялото същество на Рахил предупреждаваше недвусмислено Исабел да не се опитва да саботира споразумението с похитителя.

— Виж, Рахил, и двете го познаваме — въздъхна Исабел. — По-долен тип едва ли съществува. Помисли как ни измами. Всички негови твърдения и декларации пред нас се оказаха пълна лъжа.

Исабел посегна към ръката на Рахил.

— Твоята доверчивост и моето детско заслепение по него се превърнаха в сигурни оръжия в ръцете му. Той удари там, където сме най-уязвими. Намери път към най-съкровените ни чувства и ние му повярвахме. Разбираш ли? Той проигра доверието ни. Не можеш да го отречеш. Досещаш ли се накъде бия?

Досещаше се, разбира се. Рахил не беше глупачка. Страхуваше се обаче за пореден път да изгуби почва под краката си. Боеше се да стъпче сляпата си вяра. Ала Исабел виждаше, че Рахил просто трябва да се гмурне в дълбините на закодираните от памтивека инстинкти, да освободи мисълта си и да надмогне бремето на всички догми и представи, внушавани й от нейната религия. Да предприеме мъчително пътуване към самопознанието. Исабел страдаше заедно с нея.

Рахил отвори очи. Личеше, че е осъзнала колко безнадеждно близо до ръба на бездната стои; че е възможно децата й вече дори да не са живи.

Пое си дълбоко дъх и стисна ръцете на Исабел. Беше готова.

— Какво си наумила? — попита Рахил.

— Ще спазим договорката. Видим ли мигащ прожектор, ще хвърлим чувала от влака според исканията му. Вътре обаче няма да намери пари. Като го отвори, ще открие предмети от тази къща — доказателство, че сме били тук.

Наведе се, вдигна катинара и металната планка от земята и ги претегли в дланта си.

— Ще сложим катинара и част от дрехите му в чувала и ще приложим бележка, че сме по петите му; че знаем къде се крие, под какво фалшиво име се представя и държим мястото под наблюдение. Стесняваме обръча около него и е въпрос на време да го пипнем. Ще си получи парите, но само ако измисли начин да ни гарантира, че ще си получим децата живи и здрави. В противен случай няма да види нито петак. Трябва да го притиснем. Иначе той ще поеме инициативата.

Рахил сведе поглед.

— Исабел, забрави ли, че се намираме в Северна Зеландия? Как ще стигнем до мястото, където Йешуа трябва да хвърли чувала? Как ще пъхнем вътре катинара и дрехите? Няма да се возим във влака, когато похитителят включи прожектира по отсечката Одензе — Роскиле. — Рахил погледна към Исабел и изкрещя в пълно безсилие: — Как тогава предлагаш да му хвърлим чувала, а? КАК?

Исабел хвана ръката й. Беше леденостудена.

— Рахил — спокойно подхвана тя, — ще смогнем. Веднага потегляме към Одензе и там ще пресрещнем Йешуа на перона. Имаме предостатъчно време.

В този миг Исабел видя една съвсем различна Рахил. Не майката, изгубила децата си, не и отрудената селянка от Долеруп. У нея не бе останало нищо провинциално, нищо родителско. Тя се бе преобразила. В съвършено друга жена.

— Замисляла ли си се защо той иска да сменим влака на Одензе? Има и други гари, нали? Ще ти кажа защо. Защото ни наблюдава. Поставил е свои копои и на гарата във Вибор, и в Одензе.

Рахил доби отсъстващ вид. Погледът й се насочи навътре. Задаваше въпроси, но не можеше да понесе техния отговор.

Исабел се замисли.

— Не ми се вярва. Просто се опитва да ви стресира. Сигурна съм, че действа сам.

— И откъде си толкова сигурна? — попита Рахил, без да я погледне.

— Иска да контролира всичко с маниакална страст. Планира подробно какво ще предприеме и кога. Притежава изключителна съобразителност. Само за няколко секунди ме е набелязал в нощното заведение като подходяща мишена. А броени часове по-късно ме докарваше до оргазъм. Носеше ми закуска и ми казваше неща, които не можех да забравя цял ден. Всяка дребна постъпка представляваше брънка в неговия замисъл и той изпълняваше сценария си виртуозно. Строг индивидуалист е, а и ако се раздели на две, откупът става прекалено малък.

— Ами ако грешиш?

— Какво, ако греша? Не е ли все едно? Нали ние ще му поставим ултиматум, а не той — на нас. Съдържанието на чувала само ще докаже, че сме били в скривалището му.

Исабел огледа занемареното имение. Кой беше той — този изпечен мошеник? Защо правеше всичко това? Мъж с толкова привлекателна външност, удивителен ум и заложби на манипулатор би постигнал успехи със съвсем законни средства.

Исабел недоумяваше какво подбуди го движат.

— Ще тръгваме ли? — попита тя. — Докато пътуваме, ще се обадиш на мъжа си и ще му опишеш положението. Ще му продиктуваме съдържанието на бележката, която ще пуснем в чувала.

— Не знам — поклати глава Рахил. — Страх ме е. Разбирам какво имаш предвид и донякъде съм съгласна с теб, но така няма ли да тласнем похитителя към отчаяни действия? Ами ако това го подтикне да зареже всичко и да избяга? — устните й се разтрепериха. — Какво ще стане тогава с децата ми? Ако реши да ги накълца на парчета или нещо още по-лошо? Всички сме чували какви ли не ужасии. — Очите й шареха трескаво. — Ако посегне на Самуел и Магдалена, какво ще правим тогава, Исабел? Кажи ми какво ще правим тогава.

Двайсет и осма глава

— Какви, по дяволите, си ги надробил в Рьовре, Асад? За пръв път ми се случва да чуя Антонсен толкова разпенен.

Асад подскочи върху стола.

— Не го вземай толкова присърце, Карл. Дребно недоразумение.

Недоразумение?! Колкото е било недоразумение избухването на френската революция.

— В такъв случай те моля да ми обясниш как това недоразумение е довело дотам, двама зрели мъже да се търкалят върху пода на датско полицейско поделение, докато се налагат по чутурите като животни.

— Къде се налагат?

— Чутури означава глави. Дявол да го вземе, Асад, не се преструвай, че не знаеш къде си удрял Самир Гази. Не ми се прави на луд, а ми обясни защо си му налетял. Откъде се познавате?

— Всъщност не се познаваме.

— Тия ги разправяй на шапката ми. Кой нормален човек скача на непознат без причина? Ако си имате зъб заради някаква семейна история, насилствена женитба или сте се засегнали на чест, веднага изплюй камъчето. Трябва да изясним нещата, иначе оставането ти тук е под въпрос. Не забравяй, че Самир е полицейски служител, а ти не си.

Асад изгледа Карл обидено.

— Ако искаш, още сега си тръгвам.

— Горещо се надявам, че старото ми приятелство с Антонсен ще го възпре от прибързани действия. — Карл се наведе над бюрото. — Но когато те питам нещо, ще ми отговаряш, Асад. Ако мълчиш, значи си сгазил лука. И то така, че според мен рискуваш да понесеш много по-дългосрочни последствия от загубата на незавидната ти работа. Например да те върнат в родината ти.

— Да не съм следствен? — Асад се нацупи като ощипана госпожица.

— Да не би със Самир да сте имали спречквания в Сирия?

— Не, не в Сирия. Самир е иракчанин.

— Значи, признаваш, че с него си имате зъб? Как тогава не се познавате?

— Не се познаваме, Карл. Моля те, стига си ме разпитвал.

— Добре, но ако не искаш да черпя от Самир Гази сведения за мелето, ми кажи твоята версия и приключваме. От сега нататък ти забранявам да доближаваш Самир.

Асад поседя загледан пред себе си и кимна.

— Един от роднините на Самир почина по моя вина. Не съм го направил нарочно, повярвай ми, Карл. Дори не знаех.

За миг Карл затвори очи.

— Някога извършвал ли си на територията на Дания деяние, забранено от закона, Асад?

— Не. Гарнирам ти, Карл.

— ГарАнТираш ми, Асад. Не ми гарнираш.

— Добре де. Гарантирам ти.

— И инцидентът със Самир е станал отдавна?

— Да.

Карл кимна. Реши засега да прекрати разпита с надеждата някой ден Асад да сподели подробности по своя инициатива.

— Някой ще погледне ли това? — Без да почука, Юрса се подаде от вратата с необичайно за нея сериозно изражение. Протегна някакъв документ. — Преди две минути от полицията в Ронебю постъпи факс. Ето така е изглеждал.

Юрса постави листа пред двамата мъже. Изображението не представляваше фоторобот като генерираните с компютърен алгоритъм за съчетаване на различни части от лица, а автентичен портрет, нарисуван на ръка, със светлосенки и всичките му екстри. Беше хубав цветен портрет на мъжко лице. На пръв поглед изглеждаше приятно, но при по-внимателно вглеждане се откриваха смущаващи елементи.

— Прилича на братовчед ми — сухо отбеляза Юрса. — Развъжда свине в Ранерс.

— Не си го представях точно така — промърмори Асад.

Карл сподели изненадата му. Къси бакенбарди, тъмни, изрядно подстригани мустаци, руса коса, сресана на път, гъсти, почти сключени вежди, устни с нормална дебелина.

— Трябва да имаме едно наум, че този образ може да е доста далече от прототипа. Навремето Трюгве все пак е бил само на тринайсет, а оттогава са изминали още толкова. Възможно е спомените му да са избледнели. Освен това мъжът се е променил. Приблизителна възраст?

Преди да му отговорят, Карл избърза:

— Огледайте го хубаво. Мустаците по принцип състаряват. Запишете предположенията си тук.

Откъсна два листа от бележника си и ги подаде на помощниците си.

— Само като си помисля, че е убил Поул — въздъхна Юрса. — Все едно е отнел живота на мой близък.

Карл записа своето предположение за възрастта и взе другите листове.

На два беше отбелязано числото двайсет и седем, на третия — трийсет и две.

— Според мен и според Юрса мъжът е на двайсет и седем, Асад. Кое те кара да го мислиш за по-възрастен?

— Това — той посочи по-тъмна ивица в кожата, която се спускаше косо от веждата. — Не е бръчка от усмивка.

За да онагледи думите си, той се усмихна широко и посочи гънките в ъглите на очите си.

— Забележете как се разклоняват към бузите. А сега направете разликата.

Ъглите на устните му увиснаха и той прие печалния вид отпреди малко.

— Тук не се ли появи бръчка? — попита той и тикна пръста си в края на веждата си.

— Появи се, но е труднозабележима — отвърна Юрса, докато имитираше физиономията и опипваше с пръст същия участък върху лицето си.

— Защото аз съм веселяк по природа. Но убиецът не е такъв. Човек или се ражда с такава бръчка, или тя се появява по-късно заради тъжното изражение. Докато се очертае добре, минава време. При майка ми, вечно потисната жена, бръчката пролича ясно, чак когато навърши петдесет.

— Може да си прав, но може и да грешиш — заключи Карл. — И тримата обаче клоним към трийсет. И Трюгве го е преценил така. Значи към днешна дата убиецът е четирийсет-четирийсет и пет годишен, ако е още жив.

— Не може ли да сканираме портрета и да го състарим с някоя компютърна програма? — попита Юрса.

— Може, разбира се, но има опасност да изменим чертите и новият вариант да ни заблуди. По-добре да се придържаме към оригинала. Всъщност мъжът изглежда много добре. По-привлекателен от средностатистическия, мъжествен, но излъчва чиновническа скованост и консерватизъм.

— На мен ми прилича на военен или на полицай — намеси се Юрса.

Карл кимна. По външността трудно щяха да отгатнат какво работи. Можеше да е всякакъв.

Карл вдигна очи към тавана. Проклетата муха пак се появи. Дали да не поиска от службата да инвестират в спрей срещу летящи вредители? По-добре да се бръкнат за един флакон, отколкото да гръмне мухата със служебния си пистолет.

Карл се постара да се съсредоточи върху по-важно задание.

— Копирай портрета и го разпрати на всички полицейски окръзи. Знаеш ли как?

Тя сви рамене.

— Преди да пуснеш съобщението, непременно мини да го прегледам.

— Какво съобщение?

Карл въздъхна. В много отношение Юрса беше страхотна, но не можеше да настигне сестра си.

— Нали трябва да подадеш данни за случая на колегите, Юрса. Да ги осведомиш, че подозираме въпросното лице в убийство, и ни интересува дали в обсега им е попадал мъж с такива външни белези, който да е имал противозаконни прояви.

 

 

— И докъде ще ни отведе това, Карл? Някакви предположения какво се крие зад цялата история? — Ларс Бьорн смръщи чело и плъзна снимката на четиримата Янкович обратно към началника на отдел „Убийства“.

— Докъде ще ни отведе ли? Ако искате случаят с умишлените палежи да дръпне напред, търсете в полицейските сводки сърби с пръстен като на тези четири лоени топки. Може да откриете техни сподвижници и в датските регистри, но на ваше място щях да се свържа с полицейските власти в Белград.

— Значи смяташ, че откритите на пепелищата тела са на сърби, свързани с фамилията Янкович, а пръстените символизират принадлежност към дадена общност? — обобщи Якобсен.

— Абсолютно. Още нещо — според мен те са кажи-речи родени с тези пръстени, съдейки по силно деформираните им фаланги.

— Престъпна групировка? — заключи Бьорн.

Карл го изгледа глуповато. Добре му сечеше пипето на Ларс като за първи работен ден от седмицата.

Маркус Якобсен погледна жадно към смачканата кутия цигари върху бюрото.

— Непременно ще се допитаме до колегите в Сърбия. В такива групировки всички са потомствени престъпници. Знаеш ли кой държи въпросните кредитни институции към днешна дата? Ако правилно съм те разбрал, четиримата учредители вече не са сред живите.

— Юрса проучва въпроса за собствеността, фирмата е акционерно дружество, но мажоритарният пакет акции все още е в ръцете на хора с фамилията Янкович.

— С две думи, сръбска лихварска мафия.

— Да. Установихме, че фирмите, пострадали от пожарите, са имали задължения към фамилията. Но не е ясно защо труповете са открити на пепелищата. Този случай го оставям на вас — и Карл плъзна с усмивка още една снимка по бюрото.

— А това е портрет на предполагаемия убиец на Поул Холт и похитител на брат му. Симпатяга, а?

Маркус Якобсен огледа лицето от рисунката с пълно безразличие. Колко много ги беше виждал такива.

— Разбрах, че днес Пасгор е осъществил сериозен пробив в разследването — сухо отбеляза той. — Излиза, че съм направил добре, като го включих в твоя екип.

Карл смръщи вежди. За какво, по дяволите, намекваше Маркус?

— Какъв пробив?

— А, явно още не ти е съобщил. Сигурно в момента съставя доклад.

Двайсет секунди по-късно Карл вече стоеше в кабинета на Пасгор. Снимката на семейството му — жена и дете — стоеше на бюрото уж за да освежи интериора, но всъщност само още повече подчертаваше колко неуютна е тази чиновническа кутийка.

— Какво става? — попита Карл, докато Пасгор тракаше по клавишите.

— Дай ми две минути и ти връчвам доклада. После приключвам с този случай.

Прогнозата звучеше прекалено оптимистично, но точно след две минути мъжът наистина завъртя канцеларския си стол и посочи екрана:

— Прочети го, преди да го разпечатам. Тъкмо ще го коригирам своевременно, ако забележиш някакви неясноти.

Навремето Пасгор и Карл постъпиха в Управлението почти заедно, ала макар че Карл никога през професионалната си кариера не се беше опитвал да угодничи, началниците винаги му поверяваха благодатни задания. Огромен трън в очите на подлизурковци от рода на Пасгор.

Докато Карл четеше доклада, по лицето на Пасгор плъзна самодоволна усмивка, под която прозираше ликуващо злорадство.

Карл довърши доклада и се обърна към него.

— Добра работа, Пасгор — каза само той.

 

 

— Ще се прибираш ли, или ще постоиш още няколко часа, Асад? — попита Карл.

Сто на сто помощникът нямаше да посмее да остане.

Асад се усмихна. Явно схвана въпроса като дружески намек да продължат с работните задължения. Засега замразяваха разпитите за Самир Гази и местожителството на Асад.

— Идваш с нас, Юрса. Ще те закарам до вас. И без това минаваме оттам.

— През Стенльосе? О, за бога, в никакъв случай. Ще се кача на влака. Обичам да се возя във влак.

Тя си закопча палтото и метна на рамо малката си кокетна чанта, имитация на крокодилска кожа. За облеклото си явно черпеше вдъхновение от старите английски игрални филми, защото кафявите й туристически обувки с масивни платформи се вписваха в същия стил.

— Нищо няма да ти стане, ако един ден се прибереш с кола, Юрса — настоя Карл. — Ако двамата с Асад не възразявате, искам пътьом да ви изнеса кратък инструктаж.

Тя се качи отзад малко неохотно, с изражението на кралица, която по неволя ще се вози в дилижанс. Кръстоса крака и постави чантата в скута си. Парфюмът й заизвира на талази под пожълтелия от цигарен дим таван.

— Пасгор е получил заключението на морските биолози. В доклада им се споменават много интересни факти. Първо, установили са, че люспата е от вид фиордова пъстърва: както личи и от името й, среща се във фиордите в преходните зони между райони със сладка и райони със солена вода.

— А слузта? — попита Юрса.

— Навярно е от черни морски миди или от фиордови скариди. Трудно е да се определи еднозначно.

На предната седалка Асад кимна и разтвори пътна карта на Северна Зеландия. След малко тикна пръста си в средата.

— Видях го! Фиордът на Роскиле и Исефюрен. Аха! Не знаех, че се събират до Хунесте.

— Бооожичко — чу се зад гърба му. — Да не смятате да претърсите и двата фиорда? Определено ви очаква натоварена програма.

— Така е — Карл я погледна за миг в огледалото. — Но сме си намерили верен съюзник в лицето на моряк, който познава района. Впрочем и той живее в Стенльосе. Асад, сигурно го помниш от двойното убийство в Рьорви. Казва се Томесен. Познаваше бащата на жертвите.

— А, да. Сетих се. Малкото му име започваше с К. И имаше голямо шкембе.

— Точно така. Клес. Клес Томесен от полицейския участък в Нюкьобинг. Държи лодката си на пристана във Фредериксун и познава фиордите като петте си пръста. Ще ни разведе из околността. Преди да се смрачи, имаме още няколко часа.

— Ще плаваме ли? — боязливо попита Асад.

— А как предлагаш да открием хангар, вдаден във водата?

— Идеята не ми допада, Карл.

Карл се направи, че не чу забележката.

— Освен ареала на фиордовите пъстърви, още нещо подсказва, че трябва да търсим хангара именно близо до устията на фиордите. Колкото и да ми е неприятно да го призная, Пасгор е свършил добра работа. Докато е чакал какво ще покажат пробите от люспите и слузта, сутринта е изпратил писмото в криминалистиката за анализ на тъмните петна, за които спомена Лаурсен. Наистина се оказали следи от печатарско мастило. Съдържанието му върху хартията било минимално, но все пак налице.

— Мислех, че шотландците са проверили — смотолеви Юрса.

— Съсредоточили са се върху буквите от кръв върху хартията, а не върху характеристиките й. Колегите от лабораторията обаче са я прегледали щателно и са открили, че по цялото писмо има следи от мастило.

— Само това ли са открили, или са прочели и какво е пишело? — попита Юрса.

Карл се подсмихна. Като малък, заедно със свои приятели, откри отпечатък от обувка на пазара в Брьондерслеу. Следата беше размита от дъжда, но се отличаваше от околните, защото върху пръстта се бяха отпечатали релефни букви. Трябваше им известно време да съобразят, че буквите се отпечатват огледално. ПЕДРО, прочетоха после. Започнаха да се шегуват, че навярно някой работник от машинната фабрика „Педерсхоб“ си е издълбал името на подметките от страх да не му откраднат единствения чифт обувки. И когато момчетата заключваха дрехите си в шкафчетата на открития басейн в другия край на града, в ума им все изникваше беднякът Педро.

Тази случка събуди интереса на Карл към детективската работа и в момента, докато размишляваха над загадката с хартията, той отново се върна към основния принцип при анализа на отпечатък върху повърхност.

— Печатарското мастило е било под формата на огледален отпечатък. Самата амбалажна хартия е била празна. Най-вероятно върху нея е лежал вестник и мастилото от него се е просмукало върху хартията.

— Боооже — Юрса се наведе напред, доколкото й позволяваха кръстосаните крака. — И какво е пишело там?

— Ако буквите не са били толкова едри, колегите едва ли щяха да разчетат нещо. Доколкото разбрах обаче, с догадки са стигнали до две думи: Вестник „Фредериксун“. Проверих и се оказа, че това е безплатно разпространяван седмичник.

Карл очакваше Асад да изпадне в еуфоричен пристъп, но помощникът му остана безмълвен.

— Не разбирате ли? Ако приемем, че парчето амбалажна хартия се е намирало в района, където е бил разпространяван този вестник, периметърът се стеснява неимоверно. Иначе щяхме да претърсваме цялото крайбрежие на Северна Зеландия. Наясно ли сте на колко километра възлиза?

— Не — чу се кратко от задната седалка.

Всъщност и Карл не знаеше.

Мобилният му звънна. Карл погледна екрана и се сгорещи.

— Здравей, Мона — каза той със съвсем различен тон. — Колко се радвам, че ми звъниш.

Карл забеляза известно оживление у Асад. Несъмнено помощникът му усети, че акциите на началника са отбелязали възход пред сексапилната психоложка.

Карл се опита да я покани на вечеря, но тя уточни, че се обаждала по друг повод. Този път го търсела по служебен въпрос, засмя се тя и сърцето на Карл препусна в бурен галоп. Гостувал й колега, който много искал да поговори с Карл за психическите му травми.

Карл смръщи вежди. Ти да видиш! Какви щения! Че какво го засягаха въпросния колега личните проблеми на Карл? Та нали Карл толкова усърдно ги къташе за Мона.

— Чувствам се отлично, Мона. Няма нужда — отклони предложението той и си представи нежните й очи.

Тя пак се засмя.

— Съдейки по гласа ти, преживяванията от снощи са ти повдигнали настроението, но преди това не се чувстваше толкова добре, нали? А аз не мога да ти оказвам денонощна подкрепа.

Той преглътна на сухо. Само при мисълта за това се разтрепери. Карл понечи да я попита какво я спира, но се въздържа.

— Добре, ще му отделя няколко минути — обеща той и без малко да добави „скъпа“, но забеляза зоркия любопитен поглед на Юрса в огледалото и се овладя. — Нека да дойде утре сутринта. Но го предупреди, че сме затрупани с работа и ще трябва да приключим бързо.

Не се уговориха нищо за тази вечер. По дяволите!

Карл се надяваше поне утре да осъществи желаната среща.

Щракна мобилния си телефон и стрелна Асад с пресилена усмивка. Сутринта, пред огледалото, се видя истински донжуан. Сега самочувствието му поувехна.

— О, Мона, Мона, Мона, кога ще дойде този ден, когато ти ще бъдеш с мен? Кога ръката ти ще хвана и някъде ще отлетиме… двама? — затананика от задната седалка Юрса.

Асад се сепна. Явно досега не беше чувал певческия талант на Юрса. А тя имаше наистина впечатляващ глас.

— Не знаех, че можеш да пееш — Асад се обърна, кимна й одобрително и пак се умълча.

Карл поклати глава. По дяволите! Щом Юрса вече знаеше за Мона, скоро всички щяха да го научат. Май изобщо не биваше да вдига.

— Виж ти — промърмори Юрса отзад.

— Какво да видя? — стрелна я Карл в огледалото, готов за контраатака.

— Само като си представя, че е възможно да е убил Поул Холт близо до Фредериксун… — промълви тя.

Карл си отдъхна. Слава богу, Юрса бързо забрави за обаждането на Мона. Убийството, което разследваха, я вълнуваше повече, защото всъщност Фредериксун се намираше съвсем близо до нейното жилище.

Злото не знае географски граници.

— И сега ще търсите хангар в заливите — продължи тя. — Само като си помисля, че може да е вярно, ме побиват тръпки. Защо обаче изключваш районите по̀ на юг? Там също получават местни вестници.

— Права си. Възможно е по някаква причина вестникът да се е озовал далече от Фредериксун. Но все отнякъде трябва да започнем, а това ми се струва най-логично. Съгласен ли си, Асад?

Съседът му по място мълчеше. Отсега го хвана морската болест.

— Спри! — Юрса посочи тротоара. — Остави ме тук.

Карл погледна джипиеса. Малко по-надолу по „Бювай“ и „Айнер Тюесен“ се намираше Сандаловият парк, където живееха Юрса и Росе. Защо тогава да спира тук?

— След секунда пристигаме, Юрса. Изобщо не ме притесняваш.

Карл усети, че тя се кани да отхвърли любезното предложение и да се оправдае с необходимостта да напазарува например. Е, ще не ще, налагаше се да отложи покупките.

— Ако не възразяваш, ще се кача за малко, искам да разменя две-три думи с Росе — добави той и видя как по тебеширената кожа на Юрса се нароиха бръчки.

— Няма да досаждам — увери я той, за да не й позволи да му откаже.

Карл паркира пред 19-и номер и слезе пъргаво от колата.

— Ти ме изчакай тук, Асад — поръча той и отвори вратата на Юрса.

— Не ми се вярва Росе да е у дома — предупреди тя с овладян и контролиран вид, доста нетипичен за експанзивната й природа.

С подобно изражение човек излиза от изпитна зала, когато знае, че се е справил доста посредствено.

— Изчакай тук, Карл — помоли тя, докато отключваше вратата на апартамента. — Може да не е станала още. Случва се да се излежава и през деня.

Юрса влезе и извика името на сестра си, а Карл огледа табелката. „Кнюсен“, гласеше неопределено надписът.

Юрса извика още няколко пъти и се върна до вратата.

— Няма я, Карл. Сигурно е излязла да напазарува. Да й предам ли нещо?

Карл бутна вратата и стъпи в коридора.

— По-добре да й напиша бележка. Да ти се намира някое празно листче?

Дългогодишните тренировки и натрупаната рутина му помогнаха да навлезе още по-навътре в територията на Росе и Юрса. Карл се придвижваше напред незабележимо и плавно като охлюв. Докато си се усетил, той вече е изминал няколко метра и е късно да го спреш.

— Малко е разхвърляно — извини се Юрса, без да си съблича палтото. — Когато е в депресия, Росе хвърля, което където й падне. Особено докато е сама през деня.

Юрса определено не преувеличаваше. В коридора цареше пълен безпорядък: разпилени връхни дрехи, празни опаковки, купчини стари списания.

Карл надникна в дневната. Не така си беше представял стаята на серт пънкарка. Такава обстановка подхождаше на чистокръвно хили, току-що слязло от скалите в Непал с раница, претъпкана с безполезни вехтории. За последен път Карл беше виждал подобен интериор, когато преспа с едно момиче от Вро. Кадилници, подноси от месинг и мед, инкрустирани със слончета, и всевъзможни восъчни кукли в стила на вуду религията. От стените висяха ковьори, рисувани с батик, а от столовете — волски кожи. Липсваше само разкъсан на две американски флаг, за да се върне човек в средата на седемдесетте. Всичко това бе обилно гарнирано с дебел слой прах. С изключение на купчините списания нищо, ама абсолютно нищо не подсказваше, че сестрите Юрса и Росе са архитектският тандем зад този архаичен миш-маш.

— А, на това ли му викаш разхвърляно — махна с ръка Карл и плъзна поглед по мръсните чинии и празните кутии от пица. — Колко голямо е жилището?

— Осемдесет и три квадрата. Освен дневната имаме и две стаи — една за мен, една за Росе. Прав си. Дневната е горе-долу в приличен вид, но ако видиш стаите…

Тя се засмя, ала зад привидно безгрижната фасада личеше, че по-скоро би забила брадва в рамото му, отколкото да му позволи да се доближи на повече от десет сантиметра до вратите към съкровените им кътчета. С думите си му отправи завоалирано предупреждение. Колкото и да не познаваше жените, Карл имаше достатъчно опит с нежния пол, за да разшифрова посланието.

Той огледа стаята, търсейки необичайни предмети. Ако искаш да надникнеш в тайните на хората, обърни внимание на вещи, които не се вписват в обстановката.

Карл се ориентира бързо. Манекенска глава от стиропор — каквито използват за излагане на шапки или перуки — и порцеланова купичка, пълна с шишенца с лекарства. Пристъпи напред, за да прочете названията на етикетите и евентуално на кого са изписани, но Юрса му препречи пътя и му подаде лист хартия.

— Седни тук и напиши бележката — тя посочи стол, върху който нямаше накамарени мръсни дрехи. — Ще я предам на Росе, когато се прибере.

 

 

— Разполагаме с не повече от час и половина, Карл. Следващия път да дойдете по-рано.

Карл кимна на Клес Томесен и насочи вниманието си към Асад, който седеше в кабината като приклещена в ъгъла мишка. Свит в яркочервената спасителна жилетка, помощникът на Карл изглеждаше повече от окаян. Същински притеснен първолак през първия учебен ден. Асад изобщо не вярваше, че е по силите на трътлестия възрастен шкипер зад руля да го избави от сигурната смърт, на която го излагаха петсантиметровите вълни.

Карл погледна ламинираната карта.

— Час и половина — повтори Клес Томесен и си захапа лулата. — Какво по-конкретно търсим?

— Хангар за лодки, вдаден във водата, но най-вероятно отдалечен от общодостъпен път и потулен зад растителност. Предлагам да тръгнем от моста „Принц Фредерик“ и да продължим към курортното селце Кулхусе. Според теб дали ще остане време за друго?

Пенсионираният полицай издаде напред долната си устна, за да крепи по-здраво лулата.

— Това не е състезателна яхта, а обикновена шлюпка — промърмори той. — Движи се само със седем възела в час, но като гледам, нашият спътник е доволен, че не е помощна. Какво ще кажеш, Асад? Бива ли?

Едва бяха потеглили, а иначе смуглото лице на Асад вече имаше вид на извадено от съд с перхидрол. Трудно щеше да понесе пътуването.

— Седем възела, казваш. Това се равнява приблизително на тринайсет километра в час, нали? — попита Карл. — Дали изобщо ще успеем да стигне до Кулхусе и да се върнем, преди да мръкне? А аз се надявах да огледаме целия полуостров Хорнсхере, да обърнем при Орьо и тогава да се върнем.

Томесен поклати глава.

— Мога евентуално да помоля жена ми да ни вземе от Далбю Хусе, но по-нататък няма да стигнем. И то, при условие че минем последната отсечка в полумрак.

— Ами къде ще оставим лодката?

— Е, къде — сви рамене Томесен. — Ако днес не открием нищо, утре може пак да доплаваме. Нали знаеш какво казват: старото ченге не хваща ръжда при насрещен вятър.

Тази поговорка си я беше измислил сам.

— Още нещо, Клес. Двамата братя, затворени принудително във въпросния хангар, са чували ниско бучене. Като от вятърна турбина или нещо от този род. Сещаш ли се какво би могло да бъде?

Томесен извади лулата от устата си и изгледа Карл с очите на куче от породата блъдхаунд.

— Навремето, в средата на деветдесетте, пламна голяма дискусия около инфразвуковите вълни в района.

— Какво представлява инфразвукът?

— Своеобразна вибрация — нискочестотен, много дразнещ звук. Дълго време смятаха за източник на шума завода за валцувана стомана във Фредериксверк, но версията беше опровергана, защото за известен период заводът преустанови дейността си, а шумът не секна.

— Този завод за валцувана стомана… не се ли намира на полуостров?

— Да, но инфразвуковете се улавят и на голямо разстояние от източника. Според някои схващания — дори в радиус от двайсет километра. Навремето оплаквания постъпваха и от Фредериксверк, и от Фредериксун, и дори от Йегерсприс на отсрещния бряг.

Карл прикова поглед в дъждовните капки, пробиващи водната повърхност. Целият пейзаж внушаваше спокойствие. Къщите се гушеха в гъсти храсти, тучни ливади и полета. По тихата вода се плъзгаха лодки, прелитаха ята от чайки. А под този идиличен ландшафт вибрираха необясними честоти. Зад китните фасади на околните къщи се криеха и хора, в чиито души кипи агресия.

— Щом не са установили източника и обхвата, значи не знаем кажи-речи абсолютно нищо — заключи Карл. — Мислех да проуча къде в района има ветрени турбини, но изобщо не е сигурно дали звукът е идвал от тях. Пък и проверката показа, че през дните, които двете момчета са прекарали в хангара, всички турбини са били изведени от експлоатация заради лошото време. Този звук ще ни изяде главата.

— Няма ли вече да се прибираме? — долетя от кабината.

Карл се сепна. Нима този пребледнял мъж е същият онзи Асад, който бе налетял на Самир Гази, който с един шут разбиваше врати и веднъж спаси живота на Карл? Ако наистина е същият, през последните пет минути безспорно бе претърпял силен регрес.

— Повръща ли ти се, Асад? — попита Томесен.

Асад поклати глава. Това само показваше, че все още не е познал всички разновидности на морската болест.

— Вземи — Карл му подаде бинокъл. — Дишай спокойно и следвай движенията на лодката. Опитай се да наблюдаваш отсрещния бряг.

— Няма да мръдна от тази пейка.

— Не е нужно да ставаш. Гледай през прозореца.

— Съветвам ви да не си хабите силите с това крайбрежие — обади се Томесен, докато насочваше лодката към вътрешността на фиорда. — Там има малко пясък и тревистите площи стигат чак до брега. Имаме шансове да открием хангара близо до Северната гора. Дърветата растат нагъсто до самия бряг, но пък там е населено и се съмнявам хангар за лодки да остане незабелязан.

Посочи лъкатушния междуселски път от източната страна, свързващ северната и южната част на фиорда. Градове се редуваха с равни площи земеделски посеви. Убиецът на Поул Холт не би могъл да се скрие в този район, заключи Карл и погледна картата.

— Ако фиордовите пъстърви наистина населяват това място, значи трябва да се насочим към фиорда Исефюрен. Но къде точно? Съдейки по картата, няма много възможности. Селскостопанските насаждения слизат чак до водата. Къде ще скрие цял хангар? Изключваме Холбекското крайбрежие и най-северните брегове на Одсхеред, защото от Балеруп, където е станало похищението, дотам не може да се стигне за един час. Или? — попита Карл, обхванат от внезапно колебание.

Томесен сви рамене.

— Според мен се пътува около час.

Карл си пое дълбоко дъх.

— В такъв случай ни остава да се осланяме на версията, лансирана от местния вестник „Фредериксун“. Дано ни води по правилен път, защото иначе не знам как ще се оправим.

Карл седна на пейката до Асад. Помощникът изглеждаше много зле, току потреперваше и беше придобил пепелявосив цвят. Двойната му брадичка непрекъснато се тресеше заради позивите за повръщане, но той продължаваше да притиска бинокъла към очите си.

— Дай му да пийне малко чай, Карл. Жена ми ще се ядоса, ако повърне върху калъфа.

Карл придърпа кошницата и наля чай, без да пита Асад.

— Вземи.

Сириецът отмести бинокъла, погледна чая и поклати глава.

— Няма да повърна, Карл. Каквото върна в устата си, пак го поглъщам.

Карл се ококори.

— Докато яздиш върху едногърба камила в пустинята, ти се гади по същия начин. И там се случва стомахът ти да се обърне. Но повърнеш ли, ще изгубиш прекалено много вода. А в пустинята това може да те убие. Затова преглъщаш!

Карл го потупа по рамото.

— Браво на теб, Асад. Само гледай да не изпуснеш хангара. А за мен нямай грижа.

— Изобщо не търся хангара, защото няма да го намерим.

— Как така?

— Според мен е много старателно скрит. Не задължително между дърветата. Може да е зад насип от пръст или пясък или под някоя къща, или зад храсталаци. Не забравяй, че постройката е много ниска.

Карл взе друг бинокъл и го вдигна пред очите си. Партньорът му не беше в кондиция и се налагаше Карл да поеме наблюдението.

— Щом като не търсиш хангара, какво търсиш тогава, Асад?

— Какво бучи. Вятърна турбина или нещо подобно, дето издава такъв звук.

— Трудна задача си си поставил, Асад.

Асад го погледна с ужасно отегчено изражение. После се оригна застрашително и за всеки случай Карл се отдръпна. Асад изчака да му попремине и прошепна:

— Знаеш ли, че рекордът за седене до стена, все едно седиш върху стол, е дванайсет часа и нещо, Карл?

— Не — Карл се почувства като оживял въпросителен знак.

— А един човек успял да стои прав в продължение на седемнайсет години и два месеца.

— Това е невъзможно!

— Възможно е. Индийски гуру. Нощем спял пак прав.

— Аха. Не знаех, Асад. Накъде биеш с тези рекорди?

— Някои неща изглеждат по-трудни, отколкото са, а други — по-лесни.

— Да?! И?

— Ще намерим откъде е идвало това бучене и точка.

Железен аргумент.

— Добре, но аз въпреки това не вярвам, че е възможно човек да не подвие крак в продължение на цели седемнайсет години — възрази Карл.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — Асад го изгледа сериозно и пак се оригна.

— Не.

Помощникът отново долепи бинокъла до очите си.

— Твоя работа.

 

 

Ослушваха се напрегнато и долавяха бръмчене на моторници и на рибарски шхуни, на мотоциклети по шосето; едномоторен самолет заснемаше околните имоти, та после данъчните служби да одерат кожата на собствениците. Ала не чуха никакви постоянни звуци — повод за стартирането на национална кампания „Срещу инфразвуковете“.

Съпругата на Клес Томесен дойде да ги вземе от Хунесте, а самият Клес обеща да разпита наоколо дали някой не е виждал хангар, отговарящ на описанието. Най-ценни сведения можели да дадат лесничеят в Северната гора и собствениците на яхтените клубове. Посъветва Карл и Асад да продължат издирването утре, защото синоптиците обещават сухо време и слънце.

Докато Карл шофираше на юг, Асад продължаваше да се бори с гаденето.

Карл напълно разбираше съпругата на Томесен. Не искаше Асад да оповръща хубавите калъфи на седалките.

— Ако усетиш, че ти се повдига, веднага ми кажи, Асад.

Той кимна разсеяно. Тези неща не могат да се овладеят, един вид.

Докато минаваха през Балеруп, Карл предложи да спрат за малко.

— Една кратка почивка ще ми се отрази добре — склони Асад.

— Ще изчакаш ли две минути? Ще спрем. А докато ти си отдъхваш, аз ще свърша една работа. После ще те закарам до вас.

Асад мълчеше.

Карл гледаше шосето. Стъмни се. Дали изобщо щяха да го пуснат в дома?

— Искам да посетя майката на Вига. Така сме се разбрали. Нещо против? Настанена е в хоспис съвсем наблизо.

— Не знаех, че майката на Вига е жива. Що за човек е тя? Симпатична ли е?

Да се отговори на този на пръв поглед съвсем елементарен въпрос, беше толкова сложно, че Карл замалко да мине на червено.

— След като приключи свиждането, ще ме оставиш ли на спирката, Карл? Оттам минава автобус, който спира точно пред нас.

Асад определено знаеше как да опази анонимността на семейството си.

* * *

— Не, в момента не е удобно да посетите госпожа Алсинг. Идвате прекалено късно. Заповядайте утре преди два, най-добре към единайсет, защото тогава се чувства най-добре — обясни дежурната сестра.

Карл й показа полицейската си значка.

— Не съм дошъл само по личен въпрос. Това е моят помощник Хафез ал-Асад. Няма да се бавим.

Жената погледна изненадано значката и олюляващото се до Карл създание. За персонала в Бакегор такива събития не бяха всекидневие.

— В момента госпожа Алсинг май спи. Напоследък се чувства доста отпаднала.

Карл си погледна часовника. Девет и десет. Какви ги дрънкаше тази сестра? За майката на Вита денят започваше в девет вечерта! След повече от половин век сервитьорстване в барове човек се превръща в нощна птица. Не, Карл не допускаше дори деменцията да е променила режима на тъща му.

Сестрата ги заведе до помещенията на болните. С неуспешно прикрита враждебност им посочи вратата на госпожа Алсинг.

— Обадете се, когато искате да си тръгнете — посочи тя. — Там има дежурен персонал.

Завариха Карла сред море от кутии с шоколадови бонбони и шноли. С дългата си буйна прошарена коса и небрежното си кимоно тя напомняше холивудска актриса, все още неосъзнала, че звездният й час е отминал безвъзвратно. Карла позна зет си веднага, облегна се в артистична поза, изчурулика името му и го увери колко е трогната от посещението му. Ясно откъде Вига бе наследила ексцентричния си аристократизъм.

Старицата изобщо не удостои Асад с поглед.

— Кафе? — Карла вдигна термокана без капак и наля малко от течността в чаша със следи от многократна употреба.

Карл се отдръпна, но осъзна, че подобен отказ би бил истинско безразсъдство. Затова се обърна към Асад и му подаде чашата. Малко студено, престояло кафе няма да му навреди. Дори напротив.

— Колко е хубаво тук — Карл огледа претрупаното обзавеждане.

Позлатени рамки, махагонови мебели със завъртулки и брокатени дамаски. Карла Маргрете Алсинг винаги се бе гордяла с афинитета си към разкоша.

— Как си прекарваш времето? — попита той в очакване на продължителна лекция колко трудно е да четеш в такава обстановка и колко пошли са станали телевизионните предавания.

— Как си прекарвам времето ли? — повтори тя с отсъстващ вид. — Освен да му сменям батериите…

Млъкна, зашари с ръка под възглавницата зад гърба си и извади оранжево дилдо с всевъзможни копчета.

— … си умирам от скука.

Карл чу ясно как чашата с кафе задрънча в ръцете на Асад.

Двайсет и девета глава

С всеки изминал час силите й отслабваха. Когато шумът от автомобилния двигател заглъхна, тя се опита да извика няколко пъти с цяло гърло, но при всяко изпразване на дробовете после едва си поемаше дъх. Кашоните притискаха гърдите й с непосилното си бреме. Постепенно дишането й ставаше все по-повърхностно.

Извъртя дясната си ръка и драсна с нокти кашона пред лицето си. Шумът от ноктите й по картона й вдъхна надежда, че все пак не е съвсем безпомощна.

След още няколко часа се раздели окончателно със способността да вика. Оттук насетне трябваше да се бори да не издъхне.

Може пък злодеят да се смили над нея.

Два-три часа по-късно възкреси с кристална яснота в паметта си усещането да се задушаваш — тази смесица от паника, безсилие и частично облекчение. Беше го изпитвала поне десет пъти досега: когато беше малка, огромният й баща най-безразсъдно сядаше върху нея и й изкарваше въздуха.

— Я сега да те видим как ще се освободиш — смееше се винаги той.

Възприемаше го като игра, момиченцето обаче се плашеше.

Но понеже го обичаше, си мълчеше.

И неочаквано един ден той изчезна. Грубите му закачки приключиха, ала това не й донесе облекчение. „Забягна с някаква патка“ — каза майка й. Нейният чудесен, сладък баща бе избягал заедно с друга жена. И оттук нататък щеше да се боричка с други деца.

Когато се запозна с мъжа си, тя разправяше под път и над път колко много приличал на баща й.

— Това не е за хвалене, Миа — отбеляза майка й.

 

 

След цяло денонощие, приклещена под кашоните, разбра, че ще умре. Беше чула стъпките му пред вратата. Постоя малко и си тръгна.

„Трябваше да стенеш — каза си тя. — И той щеше да те довърши.“

Болките в лявото й рамо стихнаха. И то, и цялата й ръка изгубиха сетивността си, но хълбокът, поел най-голямата тежест, й причиняваше ежесекундно страдание. През първите часове под тази клаустрофобична прегръдка се потеше обилно, но и това отмина. Единствената телесна течност, която отделяше сега, беше струйката урина, стичаща се по бедрото й.

Докато лежеше в локвата от урина, се опитваше да се извърти, та бедрото й да поеме част от тежестта върху дясното й коляно. Не успя, но все още усещаше крака си. Припомни си безсилието, когато преди години си счупи ръката и гипсът й пречеше да я почеше.

Мислено се върна към дните, когато двамата с мъжа й бяха щастливи. В зората на връзката им той коленичеше пред нея и я гледаше като кралица.

А сега щеше да я убие. Без капка милост или колебание.

Колко ли пъти бе отнемал човешки живот? Тя не знаеше.

Не знаеше нищо.

Тя беше нищо.

„Кой ще ме помни, след като умра? — запита се тя и изпъна пръстите на дясната си ръка, все едно милва детето си. — Бенямин е твърде малък и бързо ще ме забрави. Майка ми, разбира се, но кой ще се сеща за мен след десет години, когато тя може би няма да е сред живите? Кой ще ме запомни? Само моят убиец? Той и вероятно Кенет.“

След мисълта за предстоящата смърт тази вероятност й се струваше най-мъчителна. Колкото и пресъхнала да бе устата й, ужасяващата перспектива я накара да преглътне, а затиснатата й диафрагма се разтресе в ридания без сълзи. След няколко години щеше да потъне в пълно забвение.

 

 

От време на време мобилният й телефон пак звънваше и вибрациите от задния й джоб й възвръщаха надеждата.

След като полифоничната мелодия секнеше, тя лежеше час-два и се ослушваше за звуци отвън. Ами ако Кенет стои там? Ако се е усъмнил? Съвсем естествено е да го загризат съмнения. Нали я видя колко е разтревожена при последната им среща?

Поспа и се сепна от съня си. Цялото й тяло бе изтръпнало. Усещаше само лицето си. В момента представляваше само едно лице. Пресъхнали ноздри, пулсираща кожа около очите, премигване на мъждивата светлина. Ето това остана от нея.

Изведнъж си даде сметка кое я бе събудило. Наистина ли Кенет стоеше долу, или тя сънуваше? Затвори очи и се ослуша напрегнато. Ставаше нещо.

Притаи дъх и пак наостри уши. Да, това беше Кенет. Отвори уста и задиша учестено. Той стоеше под прозореца, пред входната врата, и викаше. Призоваваше я по име и навярно целият квартал чуваше виковете му. Усети как устните й се разтеглят в усмивка и събра сили за сетния си вик, който щеше да й донесе спасение. За вика, който ще провокира инстинктите на войника долу.

И тя изкрещя, колкото й глас държи.

От гърлото й се откъсна толкова немощен хрип, че самата тя не го чу.

Трийсета глава

Войниците дойдоха с ожулен джип в късния следобед. Един изкрещя, че местни поддръжници на Самюъл Доу използват селското училище като оръжеен склад, и настоя тя да им покаже скривалището.

Кожата им лъщеше, а душите им останаха смразяващо безжалостни въпреки уверенията й, че няма нищо общо с етническата диктатура на племето кран, установена от Самюъл Доу.

Рахил — или тогава Лиса — и нейният приятел бяха чували изстрели през целия ден. Според мълвата бунтовниците от ариергарда на Тейлър тръгнали в кръвопролитие настъпление. Затова Рахил и приятелят й възнамеряваха да бягат. Не можеха да се осланят на надеждата, че следващият диктаторски режим ще пощади светлокожите.

Приятелят й се бе качил на горния етаж за карабината, а войниците я изненадаха, докато тя се опитваше да пренесе част от учебниците в пристройките. През деня опожариха толкова много сгради, че Рахил искаше да се застрахова.

И те изскочиха пред нея. Цял ден бяха лели кръв и сега искаха да освободят напрежението, натрупано в телата им.

Казаха си нещо, което тя не разбра, но очите им говореха достатъчно красноречиво. Случайността й отреди лош жребий. Млада и безпомощна в празната класна стая, представляваше идеалната жертва.

Отскочи първо встрани и се опита да се провре през прозореца, но злодеите хванаха глезените й, издърпаха я обратно и я ритнаха силно няколко пъти, докато тя напълно спря да мърда.

Пред очите й затанцуваха три глави, после върху нея се стовариха две тела.

Численият превес и усещането за превъзходство подтикнаха третия войник неразумно да опре своя Калашников до стената, докато помагаше на двамата си другари да разкрачат краката й. Запушиха й устата и проникнаха в нея един след друг, давейки се в истеричен смях. Тя си поемаше панически въздух през залепналите си ноздри и чуваше как любимият й стене в съседната стая. Боеше се за него. Ако го усетят, ще му теглят куршума на мига, страхуваше се тя.

Но любимият й стенеше съвсем тихо. Дори не направи опит да й помогне.

Пет минути по-късно тя лежеше върху прашния под и гледаше дъската, където само преди два часа бе написала „I can hop, I can run“^[12]. Приятелят й си беше плюл на петите с карабината. А можеше безпроблемно да застреля на място потните, доволно пъхтящи изнасилвани, които се тръшнаха до нея с разкопчани ципове.

Приятелят й обаче не й се притече на помощ. Затова тя съвсем сама скочи на крака, грабна автомата на чернокожия войник и изстреля продължителен залп, който направи на решето телата на изнасилваните. В стаята откънтяха викове и се разнесе миризма на барут и топла кръв.

Приятелят й беше до нея, когато всичко беше наред. Когато животът беше лесен, а сутрините носеха светлина. Но не и когато тя сама довлече разкъсаните тела до ямата с тор и ги покри с палмови листа. Не беше там и когато тя изми стените от късовете разхвърчала се плът и кървавите пръски.

Неговото малодушие беше една от причините да реши да се махне оттам.

Още на следващия ден се врече във вярност на Господа Бога и се разкая дълбоко за извършеното прегрешение. Ала другият обет, който си даде през онази вечер, когато свлече трескаво роклята от себе си и я изгори, онази вечер, когато разрани слабините си от търкане, остана навеки запечатана в паметта й.

И ако някой ден дяволът решеше пак да се изпречи на пътя й, тя щеше да вземе възмездието в свои ръце — пък ако ще да престъпи Божиите повели. Нека тогава Той я съди, както намери за добре.

 

 

Докато погледът на Исабел, натиснала педала за газта до дъно, шареше между пътното платно, джипиеса и огледалото за обратно виждане, Рахил постепенно спря да се поти. От секунда на секунда треморът на устните й отслабваше все повече. Сърцебиенето й се успокои. За миг си припомни какво означава страхът да се превърне в ярост.

Кошмарният спомен за войниците от Националния патриотичен фронт на Либерия, за сатанинския им дъх и жълтите им очи, които не знаеха пощада, плъзна по тялото й и Рахил стисна зъби.

Онзи път намери сили да отвърне на удара. Ще го направи и сега.

— След като предадем вещите на Йешуа, аз сядам зад волана — обърна се тя към Исабел. — Ясно?

Спътницата й поклати глава.

— Трудна работа. Не познаваш колата ми, Рахил. Има си някои особености. Трудно превключвам на къси светлини. Ръчната спирачка държи много слабо.

Исабел изброи още няколко технически неизправности, но Рахил изобщо не се трогна. Навярно Исабел си мислеше, че светицата Рахил не може да шофира хладнокръвно като нея, но скоро щеше да се увери с очите си в какво заблуждение се е намирала.

Срещнаха се с Йешуа на перона в Одензе. Беше пребледнял, имаше болен вид.

— Идеята ви никак не ми харесва.

— Йешуа, Исабел е права и ще я послушаме. Трябва да покажем на този мерзавец, че му дишаме във врата. Взе ли си джипиеса, както се разбрахме?

Той кимна и я погледна със зачервените си очи.

— Изобщо не ми пука за парите — каза той.

Рахил хвана ръката му и го разтърси.

— Въобще не става дума за пари. Просто следвай инструкциите му. Видиш ли мигащата светлина, хвърляш чувала, но парите оставяш в спортния сак. А ние с Исабел ще се опитаме да се движим успоредно на влака. Няма нужда да мислиш. Просто ще ни държиш в течение къде се намира влакът, ако ти се обадим, ясно?

Йешуа кимна, но не изглеждаше да е на себе си.

— Дай ми чантата с парите — настоя тя. — Нямам ти доверие.

Той поклати глава. Рахил го познаваше повече от добре.

— Дай мия — повиши глас тя, но Йешуа продължаваше да се противи.

Тя замахна и зашлеви дясната му буза. Изтръгна сака от свитите му пръсти. Преди той да се окопити, сакът премина в ръцете на Исабел.

Рахил натъпка в празния чувал всички дрехи на похитителя, с изключение на ризата с космите. Пъхна и металната планка, и катинара, а най-отгоре и писмото, което Йешуа написа под тяхна диктовка.

— Вземи чувала и стриктно прави каквото ти казвам. Иначе няма да видим децата си повече. Сигурна съм, повярвай ми.

 

 

Да карат успоредно с влака, се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала. За щастие набраха преднина на излизане от Одензе, но още до Лангескоу започнаха да изостават. От Йешуа постъпваха обезпокоителни сведения за местоположението на влака, а коментарите на Исабел, заета да сравнява показанията на двата джипиеса — в колата и на Йешуа — ставаха все по-трескави.

— Трябва да се разменим, Рахил — изписка Исабел. — Нервите ти няма да издържат.

Думите оказаха мигновен ефект върху отчаяната майка. Тя настъпи газта до дъно и бръмченето на форсирания до краен предел двигател заглуши всички други звуци в купето.

— Виждам влака! — извика след пет минути Исабел на мястото, където шосе Е20 пресичаше жп линията.

Веднага се свърза с Йешуа.

— Погледни наляво и ще ни видиш, малко по-напред сме — обясни тя. — Шосето обаче описва огромен завой през следващата отсечка и след малко ще ни изпреварите. Ще се опитаме да ви настигнем по моста, но няма да е лесно. После ще трябва да минем през контролния пост. — Исабел изслуша неговия коментар. — Той звънил ли ти е пак? — попита тя и прекъсна връзката.

— Какво ново? — поиска да узнае Рахил.

— Похитителят не се е свързвал с него. Йешуа се е отчаял. Не вярва, че ще успеем да стигнем навреме. Смотолеви нещо в смисъл че дори да се справим, щяло да е все едно, щом похитителят няма да си получи парите.

Рахил стисна устни. Все едно, а? Ни най-малко. Ще стигнат навреме и извергът, отвлякъл децата й, ще разбере на какво е способна тя.

— Мълчиш, Рахил. Но Йешуа е прав. Няма как да стигнем навреме.

Исабел гледаше втренчено скоростомера. Стрелката беше опряла в края на скалата.

— Какво ще правиш горе по моста над Големия белт, а? Там са монтирани десетки камери и движението е много интензивно. А като дойде ред да платим тол таксата на другия край?

Рахил обмисляше въпросите, докато си разчистваше пътя в лявото платно. С дългите светлини сигнализираше на автомобилите да се изтеглят вдясно.

— За това изобщо не бери грижа, Исабел — каза накрая тя.

Трийсет и първа глава

Исабел беше ужасена.

Ужасена от безумното шофиране на Рахил и от пълната си неспособност да я вразуми.

Само двеста-триста метра по-напред се издигаха бариерите до контролните постове на моста над Големия белт, а Рахил нямаше никакво намерение да намали. Вместо с трийсет километра в час, както изискваше ограничението, те летяха със сто и петдесет. Пред тях влакът с Йешуа трополеше през местността и Рахил бе решена да го настигне на всяка цена.

— Намали, Рахил! — извика Исабел, когато пред тях се изправиха платежните терминали. — СПИРАЧКА!

Рахил обаче стискаше волана, сляпа и глуха за околния свят. Искаше единствено да спаси децата си.

Всичко друго бе изгубило значение.

Служителите до пунктовете за тежкотоварни превозни средства размахаха ръце, а няколко автомобила отпред рязко свиха встрани.

После Исабел и Рахил пометоха бариерата с гръм и трясък, парчета от строшената преграда се разхвърчаха встрани и се посипаха по предното стъкло.

Ако старата й таратайка беше по-млада с няколко години или поне в по-добра техническа изправност, в мига на удара пред лицата им щяха да се издуят две въздушни възглавници.

— Повредени са. Искате ли да ги подменим? — беше я попитал автомонтьорът, но тя отказа, защото щеше да й излезе доста солено.

После дълго съжалява за решението си, но ето че сега повредата им спаси живота. Задействането на въздушна възглавница при шофиране с такава скорост е равносилно на сигурна смърт. А сега се отърваха само със силно сплескан радиатор и голяма пукнатина върху предното стъкло, която постепенно се разширяваше.

Навярно в момента всички патрули бяха вдигнати на крак. Полицията сто процента вече бе установила, че автомобил, регистриран на нейно име, е връхлетял върху бариерата по моста над Големия белт.

Исабел въздъхна тежко и набра отново Йешуа.

— Пресичаме моста! Ти къде си?

Той й продиктува джипиес координатите и тя ги свери с показанията на навигацията във форда. Влакът се намираше съвсем наблизо.

— Много съм напрегнат — оплака се Йешуа. — Допускаме голяма грешка.

Исабел се опита да го успокои, доколкото можа, но усилията й не дадоха резултат.

— Обади се, като забележиш светлината — поръча тя и затвори.

 

 

Малко преди 41-ви изход от магистралата видяха влака от лявата си страна. Бисерен наниз от светлини пронизваше тъмнината. Знаеха, че в третия вагон се вози мъж със свито от безпокойство сърце.

Онзи проклетник кога щеше да се свърже с тях?

Исабел притискаше телефона към гърдите си, докато се носеха по отсечката между Халскоу и 40-ия изход. Не видяха никакви сини светлини от полицейски буркани.

— Ченгетата сигурно са завардили пътя при Слеелсе. Бъди сигурна, Рахил. Защо ти трябваше да помиташ бариерата?

— Нали вече виждаш влака? Щяхме да го изпуснем, ако бях намалила и спряла дори за двайсет секунди. Затова минах така!

— Вече не виждам влака — Исабел погледна картата, разгъната върху коленете й. — По дяволите! Жп линията прави завой на север и минава през Слеелсе. Ако похитителят даде светлинен сигнал на Йешуа по отсечката между Форлеу и Слеелсе, каузата ни е обречена, освен ако не отбием ВЕДНАГА!

Исабел се обърна. 40-ият изход се изгуби зад гърба им.

Тя прехапа устни.

— Рахил, ако не греша, Йешуа ще види светлинния сигнал след няколко минути. Преди Слеелсе има три прелеза. Идеално място негодникът да си изчака чувала. Но в момента не можем да слезем от магистралата, защото току-що подминахме най-близкия изход.

Исабел видя, че думите й произведоха ефект върху Рахил. В очите й отново се появи отчаяние. Явно през следващите няколко минути изобщо не искаше да чува звъна на мобилния телефон.

Неочаквано тя натисна спирачката и сви в лентата за принудително спиране.

— Ще дам назад.

Тази жена откачи съвсем, помисли си Исабел, натисна бутона за аварийните светлини и се помъчи да укроти пулса си.

— Изслушай ме, Рахил — подхвана тя, като се опитваше да говори овладяно. — Йешуа ще се справи. Нашето присъствие не е наложително, когато хвърли чувала. Йешуа е съвсем прав. Когато види изненадата в чувала, негодникът сам ще се свърже с нас.

Рахил все едно не я чу. Следваше съвсем различен план и Исабел разбираше нейната целеустременост.

— Ще дам назад — повтори Рахил.

— Недей.

Но тя го направи.

Исабел разкопча предпазния си колан и се обърна. Зад тях прииждаха гъсти колони от автомобилни фарове.

— Откачи ли, Рахил? Ще ни убиеш. Така няма да помогнем на Самуел и Магдалена.

Рахил мълчеше, фордът летеше на заден ход с виещ двигател, а изпод гумите хвърчеше чакъл от банкета. В този миг Исабел забеляза сини светлини по възвишение, отдалечено на четири-петстотин метра.

— СПРИ! — изкрещя тя и Рахил вдигна крака си от газта.

Погледна към светлините и веднага схвана проблема. Скоростите изреваха недоволно, когато тя превключи от задна направо на първа. Само за броени секунди ускориха до сто и петдесет.

— Моли се Йешуа да не се обади с новината, че е хвърлил чувала. Ако минем метър, пак сме в играта. Ще хванеш 38-ия, не 39-ия изход — въздъхна Исабел. — Има голяма опасност на 39-ия да ни причакват полицаи. Отбий по 38-ия, за да хванем междуселския път. Така ще сме по-близо до жп линиите. Оттук чак до Рингсте релсите се отдалечават от шосето.

Исабел отново затегна предпазния колан и през следващите десет километра не отлепи очи от скоростомера. Сините светлини зад гърба им не се движеха с толкова опасна скорост. Съвсем разбираемо.

Когато приближиха 39-ия изход от магистралата към Слеелсе, по шосето зашариха сини светлини. След малко полицейските автомобили от града щяха да преградят пътя.

Уви, опасенията на Исабел се потвърдиха.

— Ще дойдат всеки момент, Рахил. Дай още газ! — извика тя и набра Йешуа. — Къде се намираш в момента?

Йешуа не отговори. Дали защото вече бе хвърлил чувала, или защото се бе случило нещо още по-лошо? Например, похитителят да се е оказал във влака. Досега тази възможност изобщо не бе хрумвала на Исабел. Нима бе възможно цялата история със стробоскопската светлина и искането чувалът да полети от прозореца да е просто хитрина за приспиване на бдителността? Ами ако негодникът вече е взел чувала и е разбрал, че вътре няма пари?

Исабел се извърна и погледна тревожно сака на задната седалка.

Само дано онзи изрод не направи нещо на Йешуа.

Точно когато приближиха 38-ия изход, малко по-нататък в отсрещното платно се мярнаха сини светлини от полицейски автомобили. Докато завиваха рязко по главен път 150, Рахил изобщо не използва спирачката, гумите изсвистяха и фордът едва не се заби в предния автомобил. Ако водачът му не беше свил встрани, за да избегне удара, щяха да се натресат в него.

Исабел усети как по гърба й рукна пот. Жената до нея беше не само безумно отчаяна, а и обезумяла.

— Ще ни пипнат, Рахил. Полицаите ще видят задните ни светлини и ще ни проследят по тях — извика тя.

Рахил поклати глава и почти се залепи за бронята на автомобила отпред, който още не си бе възвърнал баланса от рязката маневра.

— Няма — спокойно отвърна тя и изгаси фаровете.

Рахил постъпи хитро. Добре че автоматичната система на форда за фаровете не работеше.

През задното стъкло на предната кола — само на два-три метра пред тях — се виждаха двамата възрастни пътници. Бурните им жестове изразяваха неописуем ужас.

— Ще завия при първа възможност — каза Рахил.

— И ще включиш фаровете.

— Остави това на мен. Ти следи джипиеса. Кога идва следващата отбивка, която не е задънена? Трябва да слезем от шосето, виждам полицията.

Исабел се обърна. Сигналните светлини наистина премигаха на четири-петстотин метра от главния път.

— Виж табелата! — извика Исабел.

Рахил кимна, фаровете на предния автомобил уловиха пътен знак. „Вебюсьонер“ — пишеше там.

Рахил натисна спирачка и свърна — с изгасени фарове.

— Добре — изключи от скорост и фордът бавно продължи покрай хамбар и други селскостопански сгради. — Ще се скрием тук, за да ни подминат. Обади се пак на Йешуа.

Исабел погледна назад. Отблясъците от сините сигнали светлини на полицейските автомобили придаваха на пейзажа злокобен вид.

Тя набра Йешуа, изпълнена с лоши предчувствия.

— Хвърли ли чувала? — попита тя.

— Не — отвърна той с притеснен глас.

— Има ли нещо, Йешуа? Да не би около теб да има хора?

— Срещу мен седи само един човек, но той работи и си е сложил слушалки. Не ме притеснява. Зле ми е. Непрекъснато се тревожа за децата. Сърцето ми се къса — въздухът не му стигаше от изтощение. Съвсем обяснимо впрочем.

— Успокой се, Йешуа. — Тя знаеше, че на думи е много лесно, но не и на практика. — Още малко и край. Къде се намира в момента влакът? Продиктувай ми координатите.

— В момента излизаме от града — добави той, след като й съобщи исканите данни.

Исабел вече и сама се досещаше за местоположението на влака. Нямаше начин да е далече.

— Наведи се — изкомандва Рахил, докато полицейските коли профучаваха по шосето. Сякаш от такова разстояние имаше опасност да ги забележат.

След малко обаче полицаите щяха да накарат възрастната двойка да отбие и да узнаят, че автомобилът, чийто водач е шофирал повече от безумно, без светлини, неочаквано е свърнал от главния път. И полицейските автомобили също щяха да завият след тях.

— Ей, виждам влака — извика Исабел.

— Къде? — подскочи Рахил.

Исабел посочи на юг — встрани от главния път. На по-добро развитие на нещата не можеха и да се надяват.

— Ето там, долу! Пали!

Рахил включи светлините, за пет секунди вдигна на трета, взе наведнъж двата завоя през селото и неочаквано халогенните конуси от форда пресякоха в далечината светлата верига на влака.

— О, божичко, виждам стробоскопската светлина! — разтърсен извика Йешуа. — О, Господи, опази нас и помилуй!

— Вижда ли сигнала? — попита Рахил, защото и тя бе чула възклицанието на Йешуа.

Исабел кимна, а Рахил леко наведе глава.

— О, Дево Марийо, майка на единородния Син, обгърни ни със свещената Си светлина и ни покажи пътя към великолепието Си. Приеми ни като Свои деца и ни стопли до сърцето Си.

Рахил издиша насъбрания въздух и после си пое дълбоко дъх, докато натискаше газта до дъно.

— След секунди светлината ще е точно пред мен, отварям прозореца — докладва Йешуа. — Оставям телефона на седалката. О, божичко, божичко!

Чу се как Йешуа диша тежко като старец, който бере душа. Необходимостта да изпълнява толкова много заръки и да мисли за толкова много неща едновременно му идваше свръх сили.

Очите на Исабел зашариха трескаво в тъмното. Не виждаше мигащата светлина от стробоскопа. Явно в момента тя се намираше от другата страна на влака.

— По-надолу междуселският път пресича жп линията на две места, Рахил. Сигурно негодникът е минал по нашия път — извика Исабел, докато слушаше как Йешуа се мъчи да провре чувала през прозореца на влака.

— Пускам го — съобщи глухо съпругът на Рахил.

— Къде е той? Виждаш ли го, Йешуа? — попита Исабел.

— Да, виждам колата му — гласът му вече се чуваше по-ясно и отчетливо. — Спрял е точно пред една горичка, където асфалтовият път свива към релсите.

— Погледни през прозореца от другата страна. Рахил ще премига с дългите светлини.

Исабел даде знак на спътницата си, която стоеше наведена напред и се взираше напрегнато в тъмнината зад влака.

— Виждаш ли ни, Йешуа?

— ДА! — извика той. — Виждам ви до моста. Спускате се към мен. Ще се изравните с влака след се…

Той простена и после в слушалката се чу трясък, все едно телефонът падна на пода.

— Виждам стробоскопската светлина — извика Рахил.

Минаха по моста и се спуснаха по тесния междуселски път. От светлината ги деляха само двеста метра.

— Какво прави в момента мъжът, Йешуа? — попита Исабел, но не получи отговор. Навярно, падайки, телефонът се бе изключил.

— Пресвета Божия майко, опрости греховете ми — нареждаше Рахил, докато профучаха покрай няколко къщи, ферма и самотна барака съвсем близо до жп линията.

Фаровете осветиха колата. Стоеше паркирана на завоя стотина метра по-нататък, само на петдесет метра от релсите. Зад колата негодникът ровеше из хвърления чувал. Беше облечен в зимно яке и светли панталони. Ако човек не го познаваше, като нищо щеше да го помисли за заблудил се турист.

Щом дългите светлини на форда го опипаха, той вдигна глава. От такова разстояние изражението му не се виждаше, но навярно през ума му се стрелкаха хиляди мисли. Какво търсят неговите дрехи в този чувал? А може би дори бе успял да види писмото. При всички случаи вече бе установил, че вътре няма пари. А сега чифт ослепителни фарове летяха неудържимо към него с мълниеносна скорост.

— Ще го прегазя — извика Рахил.

Мъжът метна чувала в колата и скочи вътре.

От форда го деляха броени метри, когато гумите на колата му захапаха и го понесоха по шосето, докато двигателят ръмжеше на пълни обороти.

Исабел позна черния мерцедес, който ги подмина близо до селската къща във Ферслеу, докато Рахил повръщаше.

Пътят постепенно навлезе в гъста гора. Ръмженето на мерцедеса отекваше между дърветата. Мерцедесът беше по-нов от форда. Щяха да го изпуснат, пък и нима имаше смисъл да го преследват?

Исабел се извърна към Рахил. Силно съсредоточена, тя стискаше конвулсивно волана. Какво, по дяволите, си въобразяваше, че ще постигне?

— Пази дистанция, Рахил — извика тя. — След малко патрулите ще повикат подкрепление и ще ни помогнат. Ще падне в капана, защото полицаите ще завардят пътя.

— Ало — обади се глас от мобилния телефон в ръката й. Непознат мъжки глас.

— Да — погледът на Исабел стоеше прикован към шеметно отдалечаващите се червени фарове отпред, но цялото й същество се бе съсредоточило върху този глас. Горчивият й житейски опит я беше научил да очаква винаги нещо лошо. Защо се обажда друг човек, а не Йешуа? — Кой сте вие? — попита троснато тя. — Съучастник на онзи изрод ли?

— Извинете, но нямам представа за какво говорите. Вие ли разговаряхте преди малко със собственика на този телефон?

Исабел усети как по челото й избива ледена пот.

— Да, аз.

Рахил се размърда неспокойно зад волана.

„Какво става?“ — излъчваше позата й, докато тя направляваше форда по тесния асфалтов път, а мерцедесът трупаше все по-голяма преднина.

— Опасявам се, че имам лоша новина. Човекът припадна — съобщи непознатият.

— Какво? Откъде знаете?

— Пътувахме в едно купе. Аз работех, когато се случи. Моите съболезнования, но вашият близък почина.

— Ей, Исабел! — извика Рахил. — Какво става? С кого говориш?

— Благодаря ви — отрони Исабел и затвори.

Погледна Рахил, после дърветата, надвиснали на форда, сливащи се в сива стена заради високата скорост. Ако от гората изскочеше елен или гумите поднесяха по окапалите листа, колата ставаше неуправляема. И най-слабото подхлъзване можеше да им коства живота. Как тогава да съобщи на Рахил трагичната вест? Ами ако Рахил изгуби контрол? Преди секунди съпругът й бе издъхнал, а тя шофираше като бясна в пълен мрак.

През живота си Исабел бе изпадала в депресии неведнъж. Самотата неизменно я съпровождаше като надвиснала сянка и през потискащите зимни вечери угнетителни мисли често вземаха връх. В момента обаче Исабел не изпитваше депресия. Сега, когато жаждата за мъст огъваше раменете й, когато се чувстваше отговорна за живота на двама подрастващи, когато техният похитител, олицетворение на Сатаната, се носеше пред тях с главозамайваща скорост, Исабел усещаше прилив на желание за живот. Независимо колко страховит е светът наоколо, тя знаеше, че е способна да намери своето място под слънцето.

Под въпрос оставаше обаче дали същото важи и за Рахил.

— Кажи ми какво става, Исабел!

— Мъжът ти май е колабирал — Исабел не намери по-щадящ израз.

Ала Рахил усети, че във въздуха витае нещо недоизказано.

— Мъртъв ли е? — извика тя. — О, Господи, искам да знам истината, Исабел! Йешуа мъртъв ли е?

— Не знам.

— ВЕДНАГА ми кажи истината, чуваш ли? Иначе… — в очите й се появи налудничав блясък и колата започна да лъкатуши.

Исабел посегна към ръката й, но не я докосна.

— Гледай пътя, Рахил. В момента мисли само за децата си.

При тези думи Рахил се разтрепери цялата.

— НЕЕЕЕ! — изкрещя тя. — Не, не може да е истина. О, Божия Майко, кажи, че не е вярно.

Стисна волана, докато хлипаше, а от устата й потече слюнка. За миг Исабел помисли, че Рахил ще спре и ще се откаже от преследването, но Рахил, противно на очакванията й, се облегна рязко назад и натисна с всичка сила газта.

„Линебер Люнге“ — извести табела, покрай която прелетяха, но Рахил не намали. Пътят описа дъга край скупчените къщи, после пак навлезе в гора. Виждаше се, че негодникът пред тях се чувства притиснат. На един от завоите мерцедесът се разклати.

— Марийо, Божия майко, прости ми, че ще наруша петата заповед, но ще убия този човек в името на благородна кауза — извика Рахил.

— Полудя ли? Караш с двеста, Рахил! Ще убиеш нас! — кресна Исабел и се поколеба дали да не дръпне ключа от контакта.

„Ако го направя, воланът ще се заключи“ — съобрази навреме тя. Вкопчи се в седалката и се приготви за най-лошото.

При първия сблъсък с мерцедеса главата на Исабел се отметна напред и после рязко назад. Мерцедесът обаче се задържа върху платното.

— Така значи — извика Рахил зад волана. — Щом това не го усети, ще опитаме друго, проклетнико.

И тя се удари в задната му броня толкова силно, че предният капак на форда се смачка. Този път Исабел стегна мускулите на тила си и главата й не се отметна, но предпазният колан се впи болезнено в гръдния й кош.

— СПРИ НАЙ-НАКРАЯ! — заповяда тя.

Рахил изобщо не чуваше. Беше потънала в свой собствен свят. Мерцедесът отпред заора в банкета и поднесе, но по-нататък, по участък от пътя, осветен от лампите на голяма ферма, шофьорът успя да изправи траекторията на движение.

После се случи фаталното.

В мига, когато Рахил отново се канеше да удари задницата на мерцедеса, водачът му рязко зави в лявото платно и удари спирачки. Чу се пронизителен вой на гуми.

Фордът отлетя напред и изведнъж се озова в ролята на преследван.

Исабел забеляза, че Рахил изпадна в паника. Внезапно усетиха с пълна сила колко шеметно летят, защото досега движещият се пред тях мерцедес бе убивал част от скоростта при сблъсъците. Предните колела поднесоха настрани, Рахил изправи волана, намали малко, в същия миг чуха хрущене на смачкващ се метал и Рахил инстинктивно натисна спирачката.

Исабел обърна ужасено глава към строшения страничен прозорец и издънената задна врата, влязла наполовина в задната седалка. Мерцедесът ги удари отново, този път отзад. Долната част от лицето на негодника беше в сянка, но очите се виждаха ясно. Над тях се спускаше озарението от полученото прозрение. Сякаш всички парченца се бяха подредили в мозайката.

Случи се точно онова, което не биваше да допускат.

При третия сблъсък Рахил изгуби контрол над колата. После всичко изчезна в болка, докато пред очите им прелитаха картини от мрачната околност.

В един момент всичко утихна. Исабел установи, че виси с главата надолу, пристегната от предпазния колан. До нея Рахил не даваше признаци на живот. Стволът на волана се губеше под окървавеното й тяло.

Исабел се опита да се раздвижи, но тялото не я слушаше. Изкашля се и видя как от ноздрите и устата й потече кръв.

„Странно, не изпитвам болка“ — мина й през ума и в следващия миг цялото й тяло се загърчи в непоносима агония. Идеше й да крещи, но не можеше. „Умирам“ — помисли си тя и изхрачи още кръв.

Видя как сянка приближава колата. Човекът вървеше отмерено и решително по парчетата стъкло. Не идваше с добри намерения.

Исабел се опита да го фокусира, но кръвта, която се стичаше от устата и носа й, я заслепяваше. Премигна няколко пъти. Все едно под клепачите й имаше шкурка.

Чак когато той дойде съвсем близо, за да чуят какво казва, Исабел видя металния предмет в ръцете му.

— Исабел… най-малко теб очаквах да видя днес. Защо ти трябваше да се месиш? Виж сега докъде се докара.

Той коленичи и надникна през страничния прозорец, най-вероятно за да прецени как да й нанесе смъртоносния удар. Тя се опита да извърне лице, за да го види по-ясно, но мускулите й не се подчиниха.

— И други хора те познават — изхъхри тя и усети ужасна стрелкаща болка в челюстта.

— Никой не ме познава — усмихна се той.

Той заобиколи предницата на колата и огледа тялото на Рахил от другата страна.

— Супер. Вече е бита карта. А можеше да стане опасна.

Неочаквано той се изправи. Исабел чу вой на сирени. По панталона му зашариха сини отблясъци. Той отстъпи назад.

После клепачите на Исабел се отпуснаха.

Трийсет и втора глава

Миризмата на изгоряла гума ставаше все по-силна и той отби встрани малко преди Роскиле. Свали повредения преден десен калник от гумата и обиколи колата да огледа пораженията. Мерцедесът, разбира се, беше пострадал сериозно, но въпреки това той се изненада колко слабо забележими са следите от сблъсъците.

След като нещата се поуталожат, ще закара колата на ремонт — в сервиз или в Кил, или в Юста — за да отстранят всички, абсолютно всички щети.

Запали цигара и прочете писмото от чувала.

Обикновено отварянето на чувала беше сюблимното преживяване и той винаги го очакваше с нетърпение. Да стоиш в тъмното, докато по шосето прелитат автомобили, и да знаеш, че за пореден път си успял. След като се увереше, че е получил исканата сума, се отправяше към хангара и довършваше започнатото.

Този път преживя разочарование. Още не можеше да се отърси от усещането какъв шок изпита, когато отвори чувала и намери плик и собствените си дрехи.

Изпързаляха го. Парите ги нямаше. Много кофти.

Пред вътрешния му взор отново се появи смачканият форд. Радваше се, че селянката светица си получи заслуженото, но мисълта за още живата Исабел продължаваше да го гложди.

Събитията взеха този обрат по негова вина. Ако беше послушал вътрешния си глас, щеше да види сметката на Исабел още когато тя го разобличи във Вибор.

Но как да предположи, че двете с Рахил се познават? Разстоянието между Фредериксун и къщата на Исабел във Вибор е голямо. Къде беше сбъркал, дявол да го вземе?

Вдиша дълбоко през цигарата и задържа възможно най-дълго дима в дробовете си. Прецака се, и то заради няколко глупави грешки. Глупави грешки и съвпадения и всичките водеха към Исабел. В момента не знаеше дали е мъртва. Да беше имал само още десет секунди, щеше да й строши черепа с крика.

Тогава щеше да е сигурен как е свършила.

А сега разчиташе на тежките й рани. Катастрофата действително беше зверска, фордът се заби право в крайпътно дърво, после се преобърна и се завъртя поне десет пъти. Когато той слезе от мерцедеса, наоколо още се чуваше стърженето на метал в асфалта. Нима беше възможно човек да оцелее след такава злополука?

Разтри пулсиращите мускули на тила си. Проклети кукумявки! Защо просто не се придържаха към инструкциите му?

Изгаси цигарата с отривисто движение, отвори вратата към пасажерската седалка отпред, качи се, взе чувала на коленете си и извади всички предмети.

Катинарът и планката от плевнята във Ферслеу, няколко негови дрехи и това писмо. Нищо друго.

Пак прочете посланието. Беше убеден, че трябва незабавно да вземе мерки. Авторите на писмото знаеха прекалено много. Стъпиха обаче накриво, защото се бяха почувствали твърде уверени в успеха си. Бяха сигурни, че ролите са разменени и те го изнудват, а не обратното. Сега най-вероятно бяха мъртви, но той нямаше намерение да се надява на голи предположения.

От тук нататък заплахата можеше да дойде само от Йешуа или евентуално от брата на Исабел, полицая.

Евентуално. Съдбоносна дума.

Премисли положението, докато халогенните фарове от върволицата автомобили по магистралата заливаха с вълни от светлина навеса над стоянката.

Не се боеше, че патрулите ще го погнат. Когато полицейските автомобили приближиха местопроизшествието, той вече се бе отдалечил на няколкостотин метра оттам и макар че се размина с две-три коли с пуснати буркани и сирени, преди да се влее в магистралата, никой не обърна внимание на някакъв си мерцедес, който едва пъпли по шосето.

Разследващите, разбира се, щяха да открият по форда на Исабел следи от сблъсъка с друг автомобил, но как ще свържат неговия мерцедес с катастрофата?

В момента основният му проблем произтичаше от съпруга на Рахил. Трябва да се погрижи първо за мъжа, да си вземе парите и да унищожи всички улики, които биха довели разследващите до него. С две думи, да започне от самото начало.

Въздъхна. Тази година никак не му вървеше.

Беше планувал да извърши десет отвличания по познатата схема и после да приключи. В началото всичко вървеше по ноти. Милионите от първата година вложи в разумно подбрани ценни книжа и извлече добри дивиденти. После обаче финансовата криза удари и обезцени активите му.

Похитителите и убийците също са подвластни на непредсказуемите пазарни механизми. Сега му се налагаше да започне от нулата.

— По дяволите — промърмори той, защото се сети за още едно затруднение.

Ако сестра му не си получи издръжката, можеше да стане опасно. Не му стигаше другото, ами и Ева го държеше със събития и имена, които не бива да излизат наяве.

 

 

Освободиха го от изправителния дом и той се прибра у дома. Завари майка си повторно омъжена. Старейшините в общността й бяха избрали жених сред вдовците. Собственик на фирма за почистване на комини с две дъщери, връстници на Ева; „читав мъж“, както се изрази новият пастор без всякакви реални основания.

В началото пастрокът сдържаше юмруците си, но когато майка му намали приспивателните и започна да си ляга с него в съпружеското ложе, негодникът набра кураж и намери отдушник за избухливия си нрав.

— Дано Господ Бог се смили, не отвърне лицето Си от теб и ти въздаде мир — гласеше неизменната му реплика, след като бе бил дъщерите си.

А това се случваше често. Ако някоя от тях престъпеше Божията воля, за чийто едноличен тълкувател този кретен смяташе себе си, той налагаше наказание на кръвното си потомство. Обикновено грешки допускаха не момичетата, а доведеният им брат. Или забравяше да каже „амин“, или се усмихваше по време на молитвата преди хранене — все сериозни провинения в очите на тиранина. Ала пастрокът не смееше да налети на вече голямото, силно момче. Инстинктивно усещаше, че доведеният му син ще му се опре.

После съвестта започваше да гложди изверга, а това беше още по-ужасно и от побоя. Покойният баща на момчето например никога не изпадаше в угризения и оставаше верен на безпощадния си нрав. Пастрокът обаче започваше да милва момичетата по бузите и да се извинява, задето е избухнал така и ги е наранил, вбесен от непокорния им брат. После влизаше в кабинета и намъкваше расото, наричано от предшественика му пасторска одежда, и започваше да нарежда горещи молитви към Бог да закриля тези раними и невинни момичета, все едно ги смята за ангелчета.

Колкото до Ева, пастрокът не я удостояваше дори с дума. Гнусеше се от беззрачните й, воднисти очи и тя го усещаше.

Но нито едно от четирите деца не разбираше логиката му. Те недоумяваха защо той наказва родните си дъщери, а не доведения си син, когото мрази, и доведената си дъщеря, която презира. Децата се питаха и защо майката не се намесва, защо Господ се показва толкова зъл и въпиещо несправедлив, позволявайки на насилника да им причинява такива страдания.

Известно време Ева се застъпваше за пастрока си, но после и тя оттегли подкрепата си. Белезите от побой по телата на доведените й сестри станаха толкова ужасни, че макар и незряща, тя не можеше да остане сляпа за страданията им.

А брат й чакаше да настъпи неговият час. Подготвяше се да нанесе решителния удар, когато околните най-малко очакват.

По онова време в къщата живееха четири деца, жена и мъж. Понастоящем останаха само той и Ева.

 

 

Извади от жабката прозрачния джоб, в който се намираха всички данни за семейството и погледът му бързо фиксира номера на Йешуа.

Възнамеряваше да му се обади и да му поднесе шокиращата новина: съпругата му и нейната съучастница са обезвредени и децата му ще последват тяхната трагична участ, ако до двайсет и четири часа не му предаде откупа на друго място. Ще предупреди Йешуа, че ако се е раздрънкал за отвличането пред други хора, освен пред Исабел, песента му е изпята. Отсега си представяше как ще реагира простодушният червендалест човечец. Йешуа ще се пречупи и ще приеме без възражения всичките му условия.

Опитът го беше научил да предугажда реакциите на хората.

Набра номера и чака цяла вечност, преди човекът отсреща да вдигне.

— Да, моля — обади се глас, който мъжът на пръв прочит някак не свърза с Йешуа.

— Може ли да говоря с Йешуа? — попита той.

Два светли конуса се плъзнаха по гърба му в отбивката.

— С кого разговарям?

— Това не е ли телефонът на Йешуа?

— Не. Сгрешили сте номера.

Мъжът погледна екрана с изписания номер. Беше съвсем правилен. Какво ставаше тук?

Изведнъж съобрази причината за объркването. Името!

— О, извинете. Всички го наричаме Йешуа и аз така го знам, но той всъщност се казва Йенс Кро. Съвсем изключих. Може ли да говоря с него?

Похитителят стоеше неподвижно и се взираше в празното пространство. Събеседникът му мълчеше — много лош знак. Кой, по дяволите, беше този човек?

— Добре — обади се накрая гласът. — Бихте ли се представили?

— Аз съм шуреят му — импровизира той. — Ще ми го дадете ли за момент?

— Съжалявам, но е невъзможно. Разговаряте с младши полицейски инспектор Лайф Синдал от управлението в Роскиле. Негов шурей сте, така ли? Как се казвате?

Полиция? Нима идиотът беше повикал полиция? Той — какво? Да не си беше изгубил съвсем ума?

— Да не се е случило нещо с Йешуа?

— Нямам право да ви давам информация, ако не се представите.

Определено нещо се беше случило. Но какво?

— Казвам се Сьорен Гормсен — отвърна той. Беше си изградил навика при необходимост да назовава име, което не се среща често. Така печелиш доверието на полицаите, защото знаят, че могат лесно да те открият и проверят.

— Ще ми опишете ли външния вид на вашия зет, господин Гормсен?

— Едър, почти плешив, петдесет и осем годишен, обикновено носи маслиненозелена жилетка и…

— Господин Гормсен — прекъсна го полицаят, — извикаха ни, защото Йенс Кро е припаднал по време на пътуване с влак. На мястото присъства и медицински екип. С прискърбие трябва да ви съобщя, че лекарят току-що установи настъпила смърт.

Мъжът изчака две-три минути, за да отдаде дължимото на думата „смърт“.

— О, не, за бога. Какъв ужас! Какво се е случило?

— Не знаем. Според негов спътник в купето Йенс е колабирал.

„Дали не е капан?“ — усъмни се той.

— Къде ще транспортирате тялото?

Чу приглушения разговор между полицейския инспектор и лекаря.

— Ще го отведем с линейка, защото най-вероятно ще бъде назначена аутопсия.

— И ще го отнесете в болницата в Роскиле?

— Да, ще свалим тялото на гарата в Роскиле.

Той благодари, изрази дълбоката си покруса от загубата на своя близък и слезе от колата, за да избърше отпечатъците по телефона и да го захвърли зад дърветата. Ако се окаже капан, няма да могат да го проследят по телефона.

— Ей — чу зад гърба си.

Обърна се и видя как двама мъже слизат от току-що паркирал автомобил, литовска регистрация. Бяха облечени в износени анцузи, а измършавелите им лица не предвещаваха нищо добро.

Насочиха се право към него. У него не остана и капка съмнение за естеството на намеренията им. След малко ще го повалят на земята и ще опоскат джобовете му. Навярно така се прехранваха.

Той вдигна предупредително ръка и посочи телефона в ръката си.

— Ето! — извика той и запрати силно апарата срещу единия литовец, отскочи встрани и ритна другия в слабините.

Кокалестият мъж изохка и се сви, а сгъваемият нож се изплъзна от ръката му.

След две секунди той вече бе грабнал ножа. Наръга падналия няколко пъти в корема, а другия прободе в ребрата.

Вдигна мобилния си телефон от земята и го запрати далече в храсталака.

Животът го бе научил да напада пръв.

Заряза кървящите уроди и въведе „гара Роскиле“ в навигационната система.

Джипиесът изчисли, че ще пристигне там след осем минути.

 

 

Линейката постоя известно време със затворени врати. После санитарите изнесоха носилката. Мъжът се вмъкна сред навалицата от зяпачи, наобиколили покритото с одеяло тяло. Униформен служител слезе от линейката и тръгна след носилката с палтото и чантата на Йешуа в ръце. Това сложи край на съмненията му.

Йешуа беше мъртъв. Нямаше надежда да си получи парите.

— По дяволите! — изруга богохулно той и подкара мерцедеса към Ферслеу — прикритието му от години.

Адресът, името, миниванът, всичко, което легитимираше фалшивата му самоличност, беше свързано със селската къща във Ферслеу. Но изведнъж го разкриха. Исабел беше записала регистрационния номер на минивана и го беше изпратила на брат си, а името, на което бе регистриран автомобилът, се водеше и собственик на селската къща. Имотът във Ферслеу се беше превърнал в сериозен риск.

 

 

Той приближи селото и подкара между дърветата. Над околността се спускаше спокойствие. Малкото населено място отдавна бе потънало в полудрямката, към която предразполага телевизионният екран. Само прозорците на битовата сграда на една ферма в далечината светеха силно. Ето откъде ще постъпи сигналът за пожар.

Разбра как Рахил и Исабел са проникнали в плевнята и къщата, прегледа обстановката и събра разни предмети, които биха оцелели в огъня: огледалце, кутия с шивашки принадлежности, аптечка.

После изкара минивана от плевнята на заден ход и заби автомобила в големия прозорец на дневната, откъдето се откриваше гледка към земеделските площи.

Звънът от строшеното стъкло подплаши няколко птици, но нищо повече.

Заобиколи къщата и влезе със запален джобен фенер. „Идеално“ — помисли си, когато видя минивана върху ламината — със спаднали гуми, наполовина вътре. Пристъпвайки внимателно, за да не улучи някое парче стъкло, той отиде до багажника, отвори го, извади тубата с бензин и равномерно напръска дневната, кухнята, пода в коридора и горния етаж.

После развинти капачката на резервоара, скъса две парчета от овехтялото перде, натопи едното в бензина в тубата и го пъхна в резервоара.

Излезе на двора и се огледа. Там запали другото парче от завесата, потопи го в бензиновата локва в коридора, чиито краища почти опираха в газовите бутилки.

Когато резервоарът на минивана избухна с оглушителен трясък, той вече летеше с мерцедеса по селския път. Минута и половина по-късно дойде ред и на газовите бутилки. Експлозията беше толкова мощна, че отнесе покрива на къщата. Чак след като подмина центъра на селото и пред него се откри изглед към земеделските площи, той отби встрани и се огледа. Обхванатата в пламъци селска къща гореше като огньовете на Свети Ханс^[13]. Зад дърветата се носеше пукот. Пожарът вече се виждаше надалече. След малко огнените езици щяха да обхванат и клоните и всичко щеше да се превърне в пламтяща клада.

Един проблем по-малко.

Когато пожарната пристигнеше, щеше да установи, че имотът не може да бъде спасен.

Поредният случай на вандализъм в района.

 

 

Той застана пред вратата на стаята, където съпругата му лежеше, погребана под ковчег от кашони, и установи със смесица от печал и задоволство, че вътре цари мъртвешка тишина. Двамата живяха добре. Тя беше хубава, мила, грижовна майка и при друго, по-различно стечение на обстоятелствата нещата нямаше да приключат толкова злощастно. Сам си беше виновен, че не се получи. Преди отново да си намери спътница в живота, щеше да се постарае да заличи скритото в тази стая. Миналото бе белязало целия му досегашен житейски път, но той нямаше да му позволи да обсеби и бъдещето му. Ще извърши още няколко отвличания, ще продаде къщата в Роскиле и ще се установи далече оттук. Дотогава може би ще се научи как да живее. В продължение на няколко часа, легнал на ъгловия диван, той обмисляше какви задачи му предстоят. Нямаше намерение да се разделя с хангара за лодки, но непременно щеше да замени имота във Ферслеу с друг. Например, със скромна къща, откъсната от оживени пътища, в район, където рядко минават хора, а ако собственикът е местният парий — още по-добре. Дърт мърморко, който страни от другите и няма приятели. Този път май трябва да търси по на юг. Вече бе огледал няколко доста подходящи къщи, докато обикаляше из областта Нестве, но опитът показваше, че окончателният избор идва след сериозен размисъл.

Навремето собственикът на селската къща във Ферслеу се оказа идеален. Хората не се интересуваха от него, а той от тях — още по-малко. През по-голямата част от живота си бе работил в Гренландия и из града се говореше, че имал приятелка в Швеция. Този израз — „имал“ — предопредели избора му. Мъж, който се издържа с парите, спечелени, докато е бил по-млад, четеше се между редовете. Наричаха го Чешита и така подпечатаха смъртната му присъда.

Откакто го уби, минаха повече от десет години. Оттогава той редовно плащаше всички сметки от пликове с прозрачни прозорчета, пуснати в пощенската кутия. След две години спря електричеството и подаде заявление, че не желае да се възползва от общинското сметоизвозване. Там повече не припари жива душа. Фотограф от Вестербру фалшифицира паспорта и шофьорската книжка на мъртвия, като подмени снимката и рождената дата. Лоялен мъж, който държи на думата си. За него фалшификациите се бяха превърнали в своеобразно изкуство. Така навремето учениците на Рембранд рисували платна по подбуда на своя наставник и впоследствие ги приписвали на великия художник. Ненадминат майсторлък.

След десетгодишно ползване на името Мес Кристиан Фо се наложи да се сбогува с него.

И отново да се превърне в Чаплин.

 

 

На шестнайсет години и половина той се влюби в едната си доведена сестра. Изглеждаше му толкова ранима, толкова ефирна с изящното си, високо чело и тънките вени, прозиращи под слепоочията й — пълна противоположност на недодялания генетичен материал, който носеше баща й, и на набитото телосложение на родната му майка.

Искаше му се да я целува, да я притиска в обятията си, да проникне в нея, но знаеше, че е забранено. Пред Божиите очи двамата бяха брат и сестра, а в тази къща нищо не убягваше от зоркия поглед на Всевишния.

Поради липсата на друга възможност той се тешеше с греховни радости под завивките или с кратките мигове вечер, когато надничаше през пролуките на профилните греди в тавана над стаята й.

Докато един ден не го спипаха, така да се каже, на местопрестъплението. Той се любуваше на красавицата, само по тънка нощница, но по едно време тя вдигна очи и погледите им се срещнаха. Той се стресна и панически отметна глава назад, а дясното му ухо се наниза на един стърчащ гвоздей и той почти излезе от другата страна на месото.

Чуха стоновете му от тавана и го разкриха.

В пристъп на богобоязливост сестра му го издаде на майка им и на пастрока. Слепите й очи не видяха яростта, граничеща с ненавист, изригнала от двамата, когато научиха за кощунството на младежа.

Подложиха го на разпит и го заплашиха с вечна анатема, но той отказа да признае, че тайно е гледал заварената си сестра, защото е искал да види обекта на въжделенията си без дрехи. Как щяха да го заставят да признае всичко това със заплахите си за проклятие? Твърде често беше чувал такива заплахи и вече не му въздействаха.

— Сам си го изпроси — извика пастрокът му и го връхлетя в гръб.

Не беше по-силен, но успя да го изненада и стегна подмишниците и тила му в желязна хватка.

— Грабвай кръста! — извика той на съпругата си. — Да изгоним Сатаната от поквареното му тяло. Не спирай, докато не прокудиш всички зли демони!

Той видя как разпятието се издига над обезумелия й поглед и усети гнилия й дъх в лицето си, когато тя му нанесе първия удар.

— Да пребъде Твоята слава, Господи! — извика тя и пак замахна с разпятието.

Над горната й устна избиха капчици пот, пастрокът му го стисна още по-здраво, докато пъшкаше и шепнеше „в името на Всевишния“.

След двайсет удара по раменете и горната част на ръцете майка му се отдръпна. Запъхтяна и изнемощяла.

В този миг той взе окончателно решение.

Двете му доведени сестри плачеха в съседната стая. Бяха чули какво става и изглеждаха истински шокирани. Ева се преструваше на невъзмутима, макар че също чу всичко. С привидно спокойствие продължи да чете книгата си, написана с брайлова азбука, но нямаше как да скрие горчивите гънки на лицето си.

Същата вечер той се промъкна и тайно пусна няколко приспивателни таблетки в кафето на майка си и на благоверния й. През нощта, след като бяха заспали непробудно, разтвори цялото съдържание на шишенцето във вода. Обърна ги по гръб — отне му доста време — и изля течността в устата им. Не стана бързо, но времето беше единствената му собственост.

Подсуши празното шишенце, притисна пръстите на пастрока си около него, взе две чаши за вода, допря ги до пръстите на двамата възрастни, изпаднали в безсъзнание, и остави чашите върху нощните им шкафчета. Наля вътре малко вода, измъкна се и затвори вратата.

— Какво правиш там? — посрещна го гласът на Ева.

Той се вторачи в тъмното. Обстановката беше на нейна страна. Тъмнината й бе станала пръв приятел и слухът й се бе изострил като на куче.

— Нищо. Исках само да се извиня, но те спят дълбоко. Май са взели сънотворни.

— Дано поспят добре — каза само тя.

На следващата сутрин санитари отнесоха телата. Двойното самоубийство предизвика грандиозен скандал в малкото селце. Ева си замълча. Навярно още тогава беше предугадила, че тази случка и угризенията на брат й за придобитата й слепота ще го преследват до края на живота му и ще й помогнат да си подсигури живот, различен от нищетата и безизходицата, на които я обрича недъгът й.

Колкото до доведените му сестри, те се пренесоха в небитието след две години. Ръка за ръка навлезли в морето и то ги приело. Избавиха се от безбройните болезнени спомени, докато той и Ева продължиха да ги носят със себе си.

От смъртта на майка му и пастрока изминаха повече от двайсет и пет години, ала все още се появяваха хора, които, под разноликите маски на фанатизма, продължаваха да тълкуват превратно съчетанието „любов към ближния“.

Да вървят по дяволите! Мразеше ги в червата. Проклети да са онези, които си въобразяват, че направлявани от Божията десница, са нещо повече от останалите.

Трябваше да бъдат изтребени до крак.

 

 

Свали от ключодържателя си ключа за минивана и ключа за селската къща и ги натъпка под най-горния чувал с отпадъци в кофата за смет на съседите. Преди това се огледа за очевидци.

После изпразни цялото съдържание на пощенската си кутия и си влезе вкъщи.

Веднага изхвърли рекламните брошури, а другите пратки разпръсна върху масата в трапезарията. Два-три плика с прозрачно прозорче, два сутрешни вестника и малка бележка, написана на ръка с логото на боулинг-клуба.

Във вестниците, разбира се, още нямаше поместен материал за инцидента. Затова пък регионалната радиостанция беше в течение. Водещият съобщи за двама литовци, тежко пострадали в резултат на физическа разправа. После информираха и за тежко пътно произшествие. Сведенията бяха оскъдни, но достатъчни. Съобщиха мястото на злополуката, възрастта на двете пострадали жени, тежките им наранявания след близо двучасово безумно шофиране, по време на което колата им помела бариера по моста над Големия белт. Водещият не цитира имена, но спомена, че полицията издирва още един водач, замесен в катастрофата, вероятно избягал от местопроизшествието.

Влезе в интернет да прочете осъвременените сведения. Обедните издания посочваха, че по последни данни въпреки извършените през нощта хирургически интервенции състоянието на двете оставало критично, а причината за безразсъдното им шофиране по съоръжението все още не била изяснена. Вестникът цитираше лекар от травматологичното отделение на Държавната болница, който не даваше никакви гаранции за състоянието на пострадалите.

Въпреки това мъжът се притесни.

Пусна си информационен видеоклип за травматологичното отделение. В него обясняваха какви манипулации се извършват и къде. После провери местоположението на отделенията в болницата. Искаше да е подготвен.

На първо време побърза да се информира своевременно за състоянието на двете жени.

Прочете бележката с логото на боулинг-клуба и местния селищен телефонен номер.

„Днес се отбих да те видя, но нямаше никого. Отборният турнир в сряда от 19,30 е преместен за 19,00. Мисли за трофея! Или вече си имаш достатъчно, ха-ха? И двамата ли ще дойдете? Ха-ха, за пореден път! Поздрави, Папата.“

Погледна към горния етаж, където лежеше жена му. Ако изчака още два дни и отнесе трупа в хангара, ще се отърве наведнъж от трите тела. След два дни децата щяха да умрат от обезводняване. Всъщност не той, а родителите им отредиха тази участ.

Пълна идиотщина. Толкова усилия отидоха нахалост.

Трийсет и трета глава

През нощта Карл чу суетене в дневната, но не и идването на спешна помощ.

— В дробовете на Харди се е събрала малко течност — съобщи Мортен. — Трудно му е да диша.

Наемателят на Карл изглеждаше притеснен. Обикновено веселото му, пълно лице бе посърнало.

— Сериозно ли е? — попита Карл. Ама че кофти работа.

— Лекарят иска да го приеме за няколко дни в болницата, за да го държи под наблюдение и така нататък. Опасяват се да не развие пневмония. За човек в състоянието на Харди това е много опасно.

Карл кимна. При тези обстоятелства нямаше никакво намерение да рискува живота на приятеля си.

Отиде при Харди и го погали по косата.

— Мама му стара, лоша работа, Харди. Защо не ме събудихте?

— Мортен искаше, но аз настоях да те остави на мира — прошепна той с печален вид. Още по-печален от обикновено. — Нали ще ме приемете обратно, като ме изпишат?

— Разбира се, приятелю. Какво ще правим без теб!

Харди се усмихна едва-едва.

— Йеспер едва ли е на същото мнение. Ще се зарадва, че дневната ще е празна, като се прибере следобед.

Следобед? Карл съвсем бе забравил за Йеспер и напомнянето окончателно му скапа настроението.

— Като си дойдеш от работа, Мортен вече ще ме е закарал в болницата, Карл. Ще съм в добри ръце. Пък знае ли човек, може и да се върна до няколко дни — той се опита да се усмихне, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Карл, едно нещо все ми се върти из главата.

— Казвай смело.

— Спомняш ли си, че Бьоре Бак разследва смъртта на проститутка, намерена под моста Лангебру? В началото се смяташе, че се е удавила при злополука или се е самоубила, но после се оказа друго.

Карл си спомняше отлично този случай. Жертвата беше тъмнокожа, на не повече от осемнайсет години. Бяха я намерили гола, с гривна от медна тел около единия глезен. Украшението не предизвика учудване у разследващите органи, защото голяма част от африканките носят такива гривни. Криминалистите обаче забелязала множество следи от убождания по ръцете на мъртвата: явно наркоманка, която проституира, за да си купува дрога. Доста необичайно за африканка от „Вестербру“.

— Беше я убил сводникът й, нали? — попита Карл.

— Не, един от онези, който я беше продал на сводника.

Да, точно така.

— Това убийство ми напомня на случая с овъглените трупове.

— Така ли? Заради медната гривна около глезена ли?

— Именно — Харди стисна очи — знак за потвърждение. — Момичето не е искало да бачка повече. Искало е да се прибере у дома, но не е носело достатъчно приходи и си е понесло наказанието.

— И са я пречукали.

— За разлика от повечето африканки това момиче не е вярвало във вуду и се е превърнало в заплаха за системата. Наложило се е да я очистят.

— И са й надянали гривната за назидание на другите проститутки. Никой не може да се опълчи безнаказано срещу сутеньора си или срещу вуду. Така ли да тълкуваме посланието?

Харди стисна два пъти очи.

— Да. Убийците бяха вплели в гривната пера, косми и всякакви такива символични щуротии. Всички проститутки от африкански произход веднага схванаха намека.

Карл избърса устата си. Харди определено бе напипал гореща следа.

 

 

Якобсен стоеше гърбом и гледаше към улицата през прозореца. Така обикновено постигаше максимална концентрация.

— Значи Харди смята, че труповете, намерени на пепелищата, са на събирачи на дългове. Всеки е трябвало да следи дали трите фирми са си погасили задълженията, но те не са си свършили работата, фирмите не са внесли дължимата сума в определения срок и затова събирачите са били наказани със смърт.

— Точно така. Престъпната групировка, която стои зад кредитната фирма, е целяла да даде урок на другите събирачи. А фирмите длъжници са погасили заемите си чрез застрахователното обезщетение, получено заради пожара. С един удар — два заека.

— Значи тези сърби са изземвали насилствено застрахователните обезщетения и пострадалите фирми са били лишени от възможността да поправят щетите от пожарите — обобщи Якобсен.

— Именно.

Началникът кимна. Рекетьорите лихвари явно бяха свикнали да респектират некоректните длъжници със съвсем прости методи. Прости и чудовищни. Източноевропейските банди обаче не са известни с мекушавост.

— Струва си да проверим тази версия — кимна Маркус Якобсен. — Незабавно ще се свържа с Интерпол. Ще ми съдействат да изкопча информация от сръбските служби. Моля те от мое име да благодариш на Харди. Впрочем как е той, чувства ли се в свои води у вас?

Карл поклати глава. Чак в свои води! Твърде силно казано.

— А, да не забравя — спря го на вратата Маркус. — Едно птиченце ми каза, че днес ви очаква посещение от „Трудова безопасност“.

— Нали уж проверките им се провеждат изненадващо?

— Ние в полицията ли работим, или какво? — усмихна се началникът. — Полага ни се да сме най-осведомени.

 

 

— Юрса, днес ще работиш на втория етаж — съобщи Карл.

Тя сякаш не го чу.

— Росе ти благодари за бележката, която й остави вчера.

— И какво каза? Ще се връща ли скоро?

— Нищо не каза.

От ясно — по-ясно.

Карл обаче нямаше намерение да остави Юрса да се измъкне с такъв уклончив отговор.

— Къде е Асад? — попита все пак той.

— В кабинета си. Звъни на отлъчени от секти. Аз се захващам с групите за подкрепа.

— Много ли са?

— Не. Като приключа, ще помогна на Асад.

— Добра идея. Къде намирате бивши членове на религиозни общности?

— В стари изрезки от вестници. Там има изобилие от такива сведения.

— Като тръгнеш за втория етаж, вземи и Асад. След малко ще мине проверка от „Трудова безопасност“.

— От кого?

— От Службата по трудова безопасност. Онази сага с азбеста.

Юрса явно изобщо не зацепваше.

— Ехо! — Карл щракна с пръсти пред лицето й. — Да не заспа?

— Да те светна, Карл: нямам представа за какъв азбест говориш. Сигурно си го обсъждал с Росе.

Така ли беше наистина?

Господи, съвсем се опетла с тези двете близначки!

 

 

Трюгве Холт се обади, когато Карл се канеше да премести стола в средата на стаята, за да уцели мухата при следващото й кацане на любимото й място на тавана.

— Фотороботът свърши ли ви работа? — попита Трюгве.

— Да. На вас хареса ли ви как се получи?

Младият мъж потвърди.

— Звъня ви във връзка със служител на датската полиция. Името му е Пасгор и непрекъснато ме безпокои по телефона. Казах му всичко, което знам. Ще бъдете ли така добър да му предадете, че ужасно ми лази по нервите и искам най-после да ме остави на мира?

„С най-голямо удоволствие“ — помисли си Карл.

— Може ли преди това да ви задам само два въпроса, Трюгве? Обещавам да се погрижа Пасгор да не ви безпокои повече.

Трюгве едва ли преливаше от ентусиазъм, но се съгласи.

— Онзи звук определено не е идвал от вятърни турбини. Ще ми го опишете ли малко по-подробно?

— Как да го опиша?

— Колко плътен беше?

— Затруднявам се да определя. Нямам база за сравнение.

Карл издаде бръмчащ звук.

— Нещо такова?

— Горе-долу — отвърна уклончиво Трюгве.

— Звукът, който произведох, не беше много нисък.

— Не съм казвал, че е бил много нисък.

— Долавяше ли се металическа нотка?

— В смисъл?

— Меко ли звучеше, или по-скоро остро?

— Не си спомням. По-скоро остро.

— Като двигател?

— Възможно е. Чувахме го без прекъсване в продължение на няколко дни.

— Снежната буря не го ли заглуши?

— Съвсем леко. Вижте, разказах всичко това на Пасгор. Защо не го разпитате? Нямам повече нерви да се връщам към този случай.

„Иди при психолог“ — помисли си Карл, а на глас отговори:

— Разбирам ви отлично, Трюгве.

— Обаждам се и по друг повод. Днес баща ми е в Дания.

— Така ли? — Карл придърпа бележника си. — Къде точно?

— Има среща в регионалното представителство на Свидетелите на Йехова в Холбек. Подал е молба да го преместят другаде. Май след вашето посещение го е хванало шубето. Страх го е някой пак да не се разрови из миналото.

„По този въпрос сте единодушни, приятелю“ — помисли си Карл.

— И с какво ще му помогнат Свидетелите на Йехова в Дания?

— Как с какво? Могат да го изпратят в Гренландия или на фарьорските острови.

Карл смръщи вежди.

— Откъде знаете всичко това, Трюгве? Да не сте подновили контактите с баща си?

— Не. Брат ми Хенрик ме осведомява. Моля ви да бъдете максимално дискретен, защото иначе момчето ще си изпати здравата.

Прекратиха разговора. Карл се загледа в часовника си. След час и двайсет минути Мона щеше да доведе колегата си — дълбинния суперпсихолог. Защо изобщо настоява да подлага Карл на такава среща? Какво очаква? Изведнъж той да рипне като зайче и да извика „Алилуя! Вече не ме облива пот, когато се сетя как пред очите ми застреляха мой колега, докато аз стоях най-безучастно“?

Карл поклати глава. Ако Мона не го беше помолила за тази услуга, Карл бързо щеше да обуздае любопитството на пишман психиатъра.

На вратата се почука леко. Лаурсен носеше найлоново пликче.

— Кедрово дърво — осведоми го лаконично той и хвърли върху бюрото пликчето със стружката от писмото в бутилка. — Търси хангар, скован от кедрово дърво. Според теб колко такива има построени в Северна Зеландия преди 1996-а? Ще ти подскажа: едва ли са много, защото по онова време се използваше масово дървесина, импрегнирана под налягане. После „Силван“ и разни други строителни вериги втълпиха на датчаните, че кедровото дърво не е достатъчно красиво.

Карл огледа стружката. Кедрово дърво!?

— Откъде си сигурен, че хангарът е построен от същия материал, от който е тресчицата, използвана от Поул?

— Не съм сигурен. Но ми се струва много вероятно. Съветвам те да поразпиташ из цеховете за дървесина в района.

— Свършил си страхотна работа, Томас, но нямаме гаранции, че хангарът не е построен преди десетилетия. Датското законодателство задължава фирмите да съхраняват счетоводните си документи само пет години назад. Нито една борса или цех за дървен материал няма да ми каже кой е купил известно количество кедрово дърво преди десет години, да не говорим преди двайсет. Такива чудеса стават само по филмите. В практиката е друго.

— Значи можех да си спестя усилията — усмихна се Лаурсен.

Какъв хитрец! Сякаш не виждаше как си напряга ума Карл, за да измисли приложение на новото откритие.

— За твое сведение, колегите от отдел „А“ набират скорост — продължи Лаурсен.

— В смисъл?

— Един от собствениците на горелите наскоро фирми не издържал на напрежението, докато го разпитвали, и признал колко се страхува кредиторите да не му видят сметката.

Карл изчака малко, докато асимилира информацията.

— По моему човекът има основания да се бои.

— Карл, да те предупредя, че ще отсъствам няколко дни, защото се записах на курс.

— Какво ще изучаваш? Как се приготвя храна за служители в държавно учреждение?

Карл малко прекали с чувството за хумор.

— Да. Как позна?

В очите на Лаурсен се появи онзи поглед, който Карл неведнъж бе виждал на места, където са открити трупове и където гъмжи от криминални експерти в бели костюми.

Лаурсен се бе опитал да загърби болезненото светоусещане, ала то отново бе взело надмощие.

— Какво става, Томас? Да не са те уволнили?

— Не е каквото си мислиш. Просто столовата не върви. В Управлението работят осемстотин души, а нямаме почти никаква клиентела. Затова затварят кухнята.

Карл се намръщи. Самият той никога не се бе числил към елита, възнаграждаван след дългогодишна лоялност към столовата с допълнителен лимонов резен към рибеното филе в чинията си, но все пак новината го жегна. Затвореха ли лавката, бюфета, мляскалника, буламачницата, служебния ресторант, закусвалнята — нека всеки нарича както си иска купчината разнебитени столове под скосения таван, в който клиентите непрекъснато си удряха главите — нещата отиваха на зле.

— Наистина ли ще хлопнат кепенците?

— Да. Но понеже директорът на полицията настоява в сградата задължително да има столова, ще използваме услугите на външна фирма за кетъринг. Лонс и другите, включително аз, ще мажем филии, докато поредният гадняр не ни бие шута или не ни накара да кълцаме салати от сутрин до вечер в името на либерализма.

— И затова ти се измъкваш още сега?

По загрубялото лице на Лаурсен се изписа смачкана усмивка.

— Да се измъквам? Не, не, дявол да го вземе. Пращат ме на преквалификационен курс, за да придобия компетентност да кандидатствам за организатор на работния процес. Да му се не види макар.

Двамата с Лаурсен се качиха заедно до втория етаж, после Томас продължи нагоре, а Карл завари Юрса и Лис в разгорещен спор кой е по-секси: Джордж Клуни или Джони Деп. Тия пък кои бяха?

— Тук очевидно кипи усилена работа — промърмори кисело Карл и видя как Пасгор спринтира от кафемашината към кабинета си.

Карл влезе при него.

— Благодаря ти за усилията, Пасгор. От днес нататък нямаш повече задължения по случая.

Мъжът го изгледа недоверчиво. Явно беше приел по презумпция, че и другите си умират да подливат вода на колегите си.

— Само още една задача, Пасгор. После двамата с Йорген ще можете да продължите акцията от врата на врата в Сунбю. Ще бъдеш ли така добър да се погрижиш да доведат бащата на Поул Холт в Управлението за разпит? По мои сведения в момента Мартин Холт се намира в регионалното представителство на сектата в Холбек. Улица „Стенхусвай“, ако не си в течение. — Карл си погледна часовника. — След два часа мога да го приема за разпит. Със сигурност ще срещнем съпротива, но го привикваме във връзка със смъртен случай, по който той е един от главните свидетели.

Карл се завъртя на пети. Вече чуваше бурните възражения на колегите от участъка в Холбек. Да нахлуят в светая светих на сектата! Какво кощунство! Мартин Холт обаче щеше да последва полицаите доброволно и да избере по-малката от двете злини. По-добре да го отведат служители на реда, отколкото да признае пред духовните си сподвижници, че ги е излъгал за отлъчването на сина си.

Защото за такива затворени общности лъжата пред външни хора е едно, а пред едноверци — съвсем друго.

Карл завари Асад на импровизираното му работно място в коридора пред кабинета на Якобсен. Върху бюрото му бръмчеше допотопен компютър, който още преди пет години е трябвало да се озове в депо за електронни отпадъци. Затова пък го бяха снабдили със сравнително нов мобилен телефон, за да държи връзка с обкръжението си. Идеални условия на труд, няма що.

— Намери ли нещо, Асад?

Помощникът му даде знак с ръка да изчака. Искаше да довърши започнатото; да изложи мислите си последователно и спокойно, преди да ги е забравил. Карл познаваше отлично това състояние.

— Странна работа, Карл. Когато говоря с хора, избягали от някоя секта, те си мислят, че ги зарибявам за друга. Според теб дали е заради акцента ми?

— Че ти имаш ли акцент, Асад? Изобщо не бях забелязал.

Помощникът вдигна глава, а в очите му заигра пламъче.

— Пак се майтапиш, Карл. Този път схванах шегата — Асад размаха закачливо показалец. — Не съм вчерашен.

— С две думи, не си открил други случаи — кимна Карл. За липсата на нови сведения Асад, естествено, не носеше вина. — Вероятно просто няма други случаи. Нищо не ни дава основания да сме сигурни, че убиецът на Поул е отвличал и други деца, нали?

Асад се усмихна.

— Ей, пак се опитваш да ме будалкаш, Карл. Убиецът на Поул е отвличал и други деца, разбира се. Видях в очите ти, че го знаеш.

И наистина: по въпроса дали похитителят е рецидивист, нямаше никакво съмнение. Един милион датски крони са много пари, но не и ако разчиташ основно на тях за прехраната си.

Убиецът със сигурност беше държал в плен и други деца. Какво би го спряло?

— Продължавай, Асад. И без това в момента няма какво друго да ти възложа.

Карл стигна до бюрото на Лис, където секретарката и Юрса най-безсрамно продължаваха шовинистките си брътвежи как трябва да изглежда един истински мъж. Карл почука с кокалче по бюрото.

— Понеже виждам, че само Асад звъни на отлъчени сектанти, ще ти възложа друга задача, Юрса. Ако се окаже голяма лъжица за твоята уста, Лис ще удари едно рамо, нали?

— Не се съгласявай, Лис — сърдито се обади от ъгъла госпожа Сьоренсен. — Господин Мьорк е зачислен към друг отдел. Длъжностната ти характеристика не включва да му прислужваш.

— Зависи — Лис го стрелна с един от онези погледи, определено превърнали се в неин специалитет след горещата екскурзия в САЩ с мъжа й.

Ех, да беше тук Мона да види как му се пускат колежките! Щеше да разбере, че трябва да се бори за новото си завоевание.

Карл насочи вниманието си към червените устни на Юрса, за да се спаси от чара на Лис.

— Юрса, ти ще провериш дали на някоя въздушна снимка няма да открием хангара за лодки. Провери всички фотографии, заснети за нуждите на имуществените регистри на общините Фредериксун, Халснес, Роскиле и Лайре. Ако съвсем случайно не ги откриеш на уеб страниците им, помоли администрацията да ти ги изпрати по електронната поща. Нужни са ни снимки с висока резолюция, които да обхващат крайбрежието около целия полуостров Хорнсхере. А щом така и така ще звъниш в общините, помоли да ти изпратят и карти с обозначеното местоположение на всички ветрени турбини в региона.

— Нали уж постигнахме консенсус, че по време на бурята са ги спрели?

— Да, но все пак не е зле да се провери.

— Юрса ще се справи без проблеми с тази дреболия — намеси се Лис. — А за мен какво имаш?

Погледът й възпламени слабините му. Какво, по дяволите, да отговори на толкова двусмислен въпрос? И то пред толкова хора! В главата му духовитите отговори започнаха да се блъскат един в друг.

— Ами… разпитай комисиите по благоустройство в същите общини дали са издавали разрешение за строеж на хангари по крайбрежната линия преди 1996-а година и ако да — къде.

Лис разкърши ханш.

— Само това ли? Очаквах повече.

Обърна към Карл адски апетитното си дупе, стегнато в дънки, и тръгна към телефона.

Върви сега си я избий от главата!

Трийсет и четвърта глава

За Кенет афганистанската провинция Хелманд представляваше адът на земята, а пясъците в пустинята — най-страшният му кошмар. Участва в две мисии — една в Ирак и две в Афганистан. Повече не искаше да стъпи там.

Всеки ден получаваше имейли от другарите си. Пишеха му многословно за приятелството им, за хубавите времена заедно, но не споменаваха нито дума за случващото се в района. Гледаха само да отърват кожата. На такива места всичко се свежда до едното оцеляване.

Кенет си даваше сметка, че именно затова не се включи в нова мисия след края на последния си договор. В купчина железа покрай пътя, някъде в мрака или дори посред бял ден — бомбите дебнеха отвсякъде. Отвред дебнеше и вражеско око иззад окуляра на оптичния мерник. В такава война не можеш да разчиташ, че късметът ще ти бъде неизменен спътник.

Затова в момента Кенет беше не на бойното поле, а в малката си къща в Роскиле. Мъчеше се да прогони напористите картини, да забрави и да продължи напред.

Беше отнел човешки живот и не го беше споделил с никого. Случи се съвсем набързо с едно натискане на спусъка. Дори другарите му не забелязаха. Един от труповете, малко настрани от другите, беше загинал от неговата ръка. Пряко попадение право в трахеята. Невръстен младеж. Едва видимият мъх по бузите и брадичката му още не се беше превърнал в страховити бакенбарди — отличителен белег на талибанските бойци.

Кенет не беше споделил това дори с Миа.

Никой мъж не се хвали, че е убиец, пред жената, която му спира дъха.

 

 

Още щом видя Миа, Кенет разбра: тази жена е способна да сломи у него всяка съпротива.

А когато тя се вгледа дълбоко в очите му, той хвана ръката й и веднага й се отдаде безрезервно. Всичките му дълбоко стаени копнежи и надежди изведнъж се отприщиха. Двамата разговаряха и се поглъщаха с широко отворени сетива, знаейки, че това няма да е последната им среща.

Докато му съобщаваше, че очаква мъжа си съвсем скоро, Миа трепереше. И тя беше готова да започне нов живот.

Последно се видяха в събота. Кенет се отби без предупреждение и — точно според уговорката им — носеше вестник под мишница.

Завари Миа сама с детето, но силно разтревожена. Неохотно го пусна да влезе, без да му обясни какво я притеснява. Очевидно се боеше от неизвестността.

Ако имаха на разположение още няколко секунди, щеше да я помоли да тръгне с него. Да събере най-необходимите вещи, да вземе Бенямин и да напусне тази къща.

И Миа сигурно щеше да се съгласи — беше убеден Кенет — но за лош късмет точно тогава колата на мъжа й навлезе в алеята. Ако беше отвел Миа със себе си, двамата щяха да разплетат заедно и на спокойствие възлите на опропастените си животи.

Вместо това Миа го помоли да си върви. И той се измъкна през задния вход, в тъмното, като страхливо псе. Дори не си взе велосипеда.

Оттогава не можеше да си избие тази случка от главата.

 

 

От неприятната изненада в събота изминаха три дни. Кенет ходи до къщата вече няколко пъти. Съзнаваше, че е много вероятно да му отвори съпругът на Миа и да се забърка в неприятности. Ала Кенет вече не изпитваше страх от други хора. Боеше се единствено от себе си. Не можеше да предвиди на какво е способен, ако се окаже, че онзи е наранил Миа.

При следващото му идване къщата се оказа празна. Третия път пак нямаше никого. И въпреки това нещо го глождеше. Обаждаше се някакво предчувствие, дълбоко вкоренен инстинкт. Както онзи път, когато вътрешен глас му подсказа да не тръгва по улицата, посочена от другаря му. Малко по-късно там избухна престрелка и загинаха десетима местни жители. Тогава изпитваше вътрешна увереност да не навлиза в улицата. Сега се чувстваше пак толкова сигурен, че в тази къща се спотайват тайни и те никога няма да видят бял свят без неговата намеса.

Кенет застана пред входната врата и извика името й. Миа не му беше споменавала за предстоящо пътуване, а не би премълчала нещо подобно. Той щеше и да разбере по очите й, ако е изгубила тръпката към него.

Но беше уверен, че чувствата на Миа не са изстинали. И изведнъж тя потъна вдън земя. Не си вдигаше телефона. Първоначално Кенет предположи, че не смее да отговори, защото съпругът й е наблизо. После си втълпи друго: мъжът й е взела телефона й, защото е разбрал за Кенет.

„Нека само да ми дойде“ — закани се наум Кенет. Очертаваше се неравностойна битка.

Миналия ден за пръв път му хрумна друго обяснение.

Най-изненадващо долови шум, а войникът в него бе специално обучен да обръща внимание на необичайни звуци. Именно те предшестват съдбоносни събития. Не ги ли чуеш, може да се простиш с живота си.

Докато стоеше пред къщата на Миа, пак я набра и чу издайническия звук.

Зад стената долиташе едва доловим звън от мобилен телефон.

Кенет прекъсна повикването и пак се ослуша. Звукът изчезна.

Пак набра Миа и изчака. Пак чу глух звън. Мобилният й телефон се намираше някъде зад прозореца от горния етаж и му отговаряше.

Постоя замислен.

Беше възможно, разбира се, да го е оставила нарочно там, но не му се вярваше.

Миа възприемаше мобилния си телефон като единствения начин да поддържа връзка с околния свят, а никой не се разделя доброволно с толкова ценна вещ.

На това го беше научил войнишкият живот.

Отби се още веднъж и пак чу дигиталния сигнал зад полегатия мансарден прозорец. Нищо ново. Тогава защо усещането, че нещо не е наред, не му даваше мира?

Дали хрътката у него надуши опасност? Или войникът? Или просто, заслепен от емоцията, Кенет не допускаше вероятността Миа вече да го е зачеркнала от живота си?

Напук на всички съмнения и предполагаеми обяснения той не можеше да се освободи от предчувствието си.

Зад завесите в съседната къща се подадоха двама старци. Всеки път, когато викаше името на Миа, те цъфваха на прозореца. Кенет се поколеба дали да не ги попита забелязали ли са нещо.

Отвориха му след известно суетене и го посрещнаха с недружелюбни лица.

— Защо не оставите семейството на мира? — попита жената.

Кенет се насили да се усмихне и им показа как треперят ръцете му. Не скри колко се страхува за Миа и помоли за съдействие.

През последните дни мъжът се прибрал няколко пъти, обясниха старците. Видели мерцедеса му. Жената и детето обаче ги нямало.

Кенет им благодари, помоли ги да наблюдават с повишено внимание има ли някакво раздвижване и им остави телефонния си номер.

Съседите затръшнаха вратата зад гърба му, а той си тръгна с ясното съзнание, че няма да му се обадят. Все пак Миа не е негова съпруга.

Отново набра номера й. От горната стая пак долетя звън.

„Къде си, Миа?“ — попита я той наум с нарастваща тревога.

Реши от утре да минава по няколко пъти на ден.

Ако не забележи нещо, което да уталожи тревогата му, ще се обърне към полицията.

Не разполагаше с нищо конкретно наистина.

Но какво друго да направи?

Трийсет и пета глава

Наперена походка, изразително разположени мъжествени бръчки, скъпи дрехи. На фона на тази гениална комбинация Карл се почувства като пълно нищожество.

— Запознай се с Крис — представи го Мона и отвърна малко резервирано на прегръдката на Карл. — С него бяхме заедно в Дарфур. Крис е специалист по посттравматични разстройства вследствие от боен стрес и част от работата му е свързана с „Лекари без граници“. Така ли е, Крис?

Мона каза „бяхме заедно в Дарфур“, а не „работихме заедно в Дарфур“. И без да е психолог, човек се сеща какво значи това. От самото начало на разговора на Карл му идеше да убие този напарфюмиран идиот.

— Горе-долу съм в час с проблемите ти — Крис оголи ослепително белите си зъби, наредени като бисери. — Мона е съгласувала всичко с началството.

„С началството? Не е ли по-редно да го съгласува с мен?“ — възмути се наум Карл.

— Нали нямаш нищо против? — попита тя.

След дъжд — качулка.

Карл я погледна, а тя го обезоръжи с най-ослепителната си усмивка. Иди сега й се сърди!

— Нямам, разбира се — отвърна Карл. — Гласувал съм пълно доверие на Мона. Знам, че тя е преценила кое е най-добро за всички ни — и Карл се усмихна на Крис така, че Мона да го забележи. Добре улучи момента.

— Отпуснаха ми трийсет часа. За толкова време ще се опитам да те вкарам в релси. От шефа ти научих, че си истинско злато — Крис се позасмя доволно. Явно не си поплюваше с тарифата.

— Трийсет часа ли? — изненада се Карл.

И да прекара повече от денонощие в компанията на този дърдорко, дето се има за голяма работа? Абе тоя луд ли е?

— Първо ще трябва да преценя колко сериозни са травмите. В повечето случаи трийсет час се оказват напълно достатъчни.

— Сериозно?

Какъв абсурд!

Двамата седнаха пред него. Мона — с проклетата си изкусителна усмивка.

— Ако съживиш спомена за деня, когато заедно с Анкер Хьойер и Харди Хенингсен сте влезли в онази къща на остров Амар, и срещу вас е била открита стрелба, при която самият ти си бил роден, какво е първото ти усещане?

По гърба на Карл полазиха леденостудени тръпки. Какво изпитва? Транс. Движение на забавен каданс. Ступор.

— Оттогава изтече много вода — отвърна той.

Крис кимна и демонстрира нагледно как се е сдобил с мимическите си бръчки.

— Вдигнал си гарда високо, а, Карл? Вече ме предупредиха, че играеш така, но исках лично да се уверя.

Сега какво? Ще се боксират ли? Ето това ще е интересен двубой!

— Съпругата на Харди Хенингсен е подала молба за развод, знаеш ли?

— Не. Харди не е споменавал такова нещо.

— Доколкото разбрах, жена му има слабост към теб. Ти обаче си отблъснал опитите й да се сближи с теб. Отбил си се у тях да й окажеш приятелска подкрепа — по нейните думи. Тази твоя постъпка ни позволява да надникнем отвъд коравата ти фасада. Как ще коментираш?

— Какво общо има Мина Хенингсен с моя случай? — намръщи се Карл. — Ти какво? Да не ходиш да разпитваш приятелите ми зад гърба ми? Впрочем не ми отговаряй! Все ми е тая.

Крис се обърна към Мона.

— Виждаш ли? Точно както очаквах.

И двамата се спогледаха с усмивка.

Още една подобна реплика и Карл щеше да омотае езика на проклетия многознайко три-четири пъти около врата му. Много ще му отива на златния ланец над V-образното деколте.

— Вбесих те яко, нали, Карл? Ще ти се да ми разбиеш мутрата и да ме пратиш по дяволите, виждам.

Той погледна Карл право в очите и светлосините му ириси го обгърнаха.

После стана сериозен.

— Успокой топката, Карл. Изцяло съм на твоя страна и знам колко ти е тежко. — Вдигна ръка да го спре. — И нямай грижи. Ако изобщо има вероятност да си легна с някого от тук присъстващите, то ще е с теб.

Челюстта на Карл увисна.

„Нямай грижи“. Признанието на глупака го успокои донякъде, но не му донесе пълен душевен комфорт.

След като уговориха графика на терапевтичните сесии, дойде време да се сбогуват. Мона притисна глава до него и той усети как краката му омекват.

— Довечера у нас? Към десет? Ще се измъкнеш ли от къщи, или момчетата няма да минат без теб? — прошепна тя.

Пред вътрешния взор на Карл изплува голото тяло на Мона и напълно засенчи опърничавото лице на Йеспер.

Тук дилема изобщо не съществуваше.

 

 

— Очаквах да ви намеря тук — въздъхна чиновничето и протегна бюрократската си ръчичка. — Джон Стусгор, „Трудова безопасност“.

Той какво? Да не мисли Карл за склерозирал? От последното му посещение не беше минала и седмица!

— Карл Мьорк — представи се в същия дух той. — Заместник криминален комисар в специалния отдел „Q“. На какво дължа тази чест?

— Първо, идвам заради замърсяването с азбест — чиновничето посочи временната преградна стена. — Второ, тези помещения не са одобрени за работно място на полицейски служители, а вие пак сте се нанесли тук.

— Вижте, Стусгор, дайте да не си играем на шикалки. След последната ви визита избухнаха десет улични престрелки. Взеха две жертви. Пазарът на хашиш процъфтява, министърът на правосъдието иска да мобилизираме двеста полицаи, а ние не разполагаме с толкова свободни кадри. Две хиляди души останаха без работа, данъчната реформа дере кожи, ученици посягат на учителите си, млади мъже умират в Афганистан, зачестяват принудителните изпълнения на съдебни решения, пенсиите са замразени, банките фалират — ако, разбира се, не измислят как да окрадат клиентите си. А през това време министър-председателят се шматка като муха без глава и се опитва да измисли как да оправдае заплатата си от джоба на данъкоплатците. Защо, дявол да го вземе, се вълнувате толкова дали ще седя тук, или стотина метра по-нататък, където работната среда ви се струва по-пригодна? Какво ви… — той си пое дълбоко дъх — ебе къде работя, стига да си върша съвестно задълженията!

Стусгор изслуша тирадата му търпеливо, отвори папката си и извади лист хартия.

— Може ли да седна тук? — посочи един от столовете срещу Карл. — Длъжен съм да съставя доклад — сухо отбеляза той. — Дори цялата държава да се разпада, все някой трябва да държи положението под контрол. Няма начин.

Карл въздъхна тежко. Основанията на човека определено не подлежаха на съмнение.

— Седнете, Стусгор. Извинете ме, задето повиших тон. Просто се намирам под невероятно напрежение. Имате право.

Чиновничето го погледна.

— Искам да ви окажа пълно съдействие — увери го Карл. — Ще ми обясните ли какво е необходимо да се предприеме, за да получим разрешение да използваме това помещение?

Инспекторът остави химикалката. Карл очакваше поредната пространна лекция защо нещата не стават толкова лесно и каква голяма част от работното натоварване на болниците се дължи на лоши условия на труд.

— Много просто. Помолете началника си да подаде заявление. Ще изпратят мой колега да инспектира помещенията и да ви инструктира как да оптимизирате обстановката.

Карл протегна напред глава. Този човек наистина го смайваше.

— Ще ми обясните ли какво да напишем в заявлението? — попита Карл — по-смирено, отколкото очакваше.

— Да, но има доста документация за попълване — усмихна се инспекторът и подаде на Карл обемист формуляр.

— Как мина посещението от „Трудова безопасност“? — поинтересува се след това Асад.

— Показах му на онзи канцеларски плъх къде зимуват раците — сви рамене Карл.

На Асад анималистичните елементи видимо му дойдоха в повече.

— При теб как върви, Асад?

— Взех няколко имена от Юрса и започнах да звъня. Един от мъжете се оказа бивш член на Дома на Исус Христос. Чувал ли си за тази секта?

Карл поклати глава. Името беше минавало покрай ушите му, но той не беше запознат с подробности.

— Според мен са много шантави. Вярват, че Исус ще се завърне в космически кораб и ще доведе извънземни, с които ние, хората, да се слошаваме.

— Искаш да кажеш „сношаваме“.

Асад сви рамене.

— Мъжът ми обясни, че през последните години голяма част от членовете се оттеглили от църковната общност. Настъпили брожения. Но не е чувал някой да е отлъчен. Сещал се само за един-единствен случай. Семейна двойка от Дома на Исус Христос, която още членувала в сектата, отлъчила сина си. Случило се преди пет-шест години, по негови спомени.

— И защо този факт привлече вниманието ти?

— Момчето било само на четиринайсет.

На тази възраст тийнейджърите са много вироглави, помисли си Карл. На четиринайсет Йеспер например непрекъснато правеше напук.

— Дотук нищо, освен че родителите сигурно са фанатици. Но нещо ти се върти в главата, Асад.

— Не съм сигурен, Карл. Някаква интуиция — помощникът потупа закръгленото си шкембе. — Впрочем известно ли ти е, че в Дания религиозните секти много рядко отлъчват свои членове, ако изключим Свидетелите на Йехова?

Карл сви рамене. Дали ще отлъчат някого, или просто ще го изолират от общността, е кажи-речи едно и също. Карл знаеше за доста случаи в родния си край, при които сектата показва на миряните, че не са желани. Каква по-недвусмислена подкана да напуснат общността?

— Дори да не го наричат отлъчване, то се практикува под една или друга форма — обясни Карл. — Независимо дали е с официален характер, или не.

— Именно — неофициално — вдигна показалец във въздуха Асад. — Последователите на Дома на Исус Христос са много фанатизирани и заплашват хората с какво ли не, но доколкото разбрах, не налагат отлъчване.

— Е, и?

— Човекът ми обясни, че всъщност майката и бащата прокудили сина си. Общността ги разкритикувала, но те не се трогнали.

Погледите им се срещнаха. Вече и Карл имаше чувството, че са напипали следа.

— Успя ли да намериш адреса на това семейство, Асад?

— Само стария, но са се преместили. В момента Лис издирва актуалния.

 

 

В два без четвърт дежурният на портала се свърза с Карл по телефона. Колегите от участъка в Холбек току-що довели бащата на Поул Холт за разпит по настояване на Карл. Какво да го правят?

— Доведете го в кабинета ми, но внимавайте да не офейка.

Пет минути по-късно в подземието пристигна Мартин Холт, съпроводен от двама млади полицаи, които се оглеждаха леко объркани.

— Отне ни доста време, докато ви намерим — призна единият на автентичен западноютландски диалект.

Карл им кимна и покани с жест Мартин Холт да седне.

— Настанявайте се.

Обърна се към полицаите:

— В онзи малък кабинет ей там ще откриете моя асистент. Той с удоволствие ще ви приготви чай или кафе. Лично аз не ви препоръчвам кафето. Ще изчакате, предполагам, края на разговора ми с господин Холт? После ще го съпроводите обратно.

Двамата младежи не останаха очаровани нито от предложението за чай, нито от перспективата да висят още половин час в Главното управление, но не възразиха.

Мартин Холт изглеждаше по-различен от последната им среща в Халабру. Тогава излъчваше непокорство, а сега — по-скоро душевен смут.

— Откъде знаете, че съм в Дания? — попита той веднага щом останаха насаме. — Следите ли ме?

— Мартин Холт, не ми се мисли какъв кошмар ви съпътства заедно със семейството ви последните тринайсет години. От името на целия специален отдел „Q“ ви засвидетелствам искреното ни съчувствие към вас, вашата съпруга и децата ви. Не искаме да ви навредим — преживели сте достатъчно. Но знайте, че няма да пожалим средства, докато не заловим убиеца на Поул.

— Поул не е мъртъв. Живее в Америка.

Ако мъжът имаше представа колко му личи, че не казва истината, щеше да си спести лъжите. Кършеше нервно пръсти, говореше с отдръпната назад глава, а преди да назове новото местожителство на сина си, направи доста голяма пауза. Дългогодишната работа с онзи контингент от датското население, който не плаща данък „истина“, беше научила Карл да следи внимателно подобни симптоми.

— Някога замисляли ли сте се, че има и други хора във вашето положение? — попита Карл. — Че убиецът на Поул още се разхожда на свобода и е възможно да е отнел живота на още деца — и преди, и след като е отвлякъл вашите?

— Казах ви: в момента Поул е в Америка. Ако поддържахме контакт с него, щях да ви съобщя и къде точно се е установил. Сега мога ли да си вървя?

— Изслушайте ме, господи Холт. Да забравим за миг деликатното ви положение. Вашата общност се подчинява на определени догми и правила, знам. Но каквато и доктрина да изповядвате, сега ви се открива идеална възможност да се отървете от мен веднъж завинаги. Не я пропускайте.

— Повикайте двамата полицаи, с които дойдох. Станало е огромно недоразумение. Още в Халабру се опитах да го изгладя.

Карл кимна. Човекът още не можеше да преодолее страха. Тринайсетте години в непрекъснат ужас го бяха закалили срещу всякакви посегателства върху стъкления похлупак, под който бе скрил семейството си.

— Говорих с Трюгве — Карл постави фоторобота пред бащата. — Както виждате, вече разполагаме с лицето на убиеца. Искам обаче да чуя вашата версия за случилото се. Може да подпомогне разследването. Този мъж ви е отправял заплахи.

Карл забучи рязко пръста си в рисунката и Мартин Холт се сепна.

— Информацията за неговото издирване се пази в пълна тайна, гарантирам ви. За това не се тревожете.

Мъжът откъсна очи от портрета и прикова поглед право в Карл.

— Как мислите? Лесно ли ще ми е да обясня на хората от тукашното представителство защо ме отведоха полицаи? Всичките ви уверения за дискретни действия издишат!

— Ако ме бяхте пуснали в дома си в Швеция, щяхте да си спестите тези неприятности. Тогава си направих труда да измина толкова километри, за да поискам от вас съдействие при залавянето на убиеца на сина ви.

Мартин Холт отпусна рамене и пак погледна фоторобота.

— Художникът е докарал добре приликата, но очите му не са толкова приближени. Нямам какво друго да добавя.

Карл стана.

— Елате. Искам да ви покажа нещо.

И го помоли да го последва в коридора.

От кабинета на Асад кънтеше особеният гръмък западноютландския смях, чието първоначално предназначение навярно е било да заглушава двигателя на катер в буря. Асад добре забавляваше събеседниците си, а в случая това работеше в полза на Карл. Нямаше защо да бърза, щом двамата полицаи си прекарват приятно.

— Погледнете колко неразрешени случаи ни чакат — насочи вниманието на Мартин Холт към налепените по стената дела. — Във всяка папка е описано трагично събитие, предизвикало у близките на жертвите болка, не по-различна от вашата.

Карл погледна Мартин Холт. По лицето му се четеше ледено безразличие. Тези случаи не го засягаха, пострадалите не бяха негови братя и сестри. Случващото се извън религиозното му обкръжение му беше толкова чуждо, все едно изобщо не съществуваше.

— Съзнавате ли, че с колегите ми можехме да подхванем кой да е от другите случаи? Но избрахме да разобличим убиеца на сина ви. Ще ви покажа защо.

Мъжът последва неохотно Карл няколко метра по-нататък. Приличаше на осъден на смърт, който върви към ешафода.

Карл посочи уголеменото копие на писмото от бутилката.

— Това е причината — той се отдръпна две крачки назад.

Мартин Холт дълго чете писмото. Очите му се спускаха съвсем бавно по редовете и за страничен наблюдател бе лесно да следи докъде е стигнал. След като го прочете, започна отначало. Внушителният мъж бавно се преви надве. Човекът, издигнал принципите си в култ, се опитваше и да предпази оцелелите си деца с недомлъвки и лъжи.

А ето, сега поглъщаше думите, излезли изпод ръката на покойния му син. Колкото по-недодялано звучаха, толкова по-здраво стискаха сърцето му. Внезапно той залитна назад, размаха ръце и се подпря на стената. Ако не беше намерил опора, щеше да се строполи. Призивът на сина му за помощ отекваше в ушите му по-оглушително от йерихонска тръба. Призив, на който бащата не бе успял да се отзове.

Карл го остави да си поплаче тихо. После Мартин Холт пристъпи напред и внимателно докосна писмото от сина си. Ръцете му се разтрепериха при допира, пръстите му бавно се плъзнаха по думите отзад напред и спряха чак на пределната височина.

Главата му клюмна настрани. Продължилото тринайсет години страдание се отприщи.

Помоли за чаша вода. Карл го покани обратно в кабинета си.

Там Мартин Холт му разказа всичко, което знаеше.

Трийсет и шеста глава

— Строй се, преброй се! — изкомандва коридора Юрса и само след секунда главата й се появи пред Карл.

Като гледаше щръкналите й къдрици, явно доста беше бързала.

— Кажете, че ме обичате — изчурулика тя и шляпна тесте въздушни снимки върху бюрото на Карл.

— Откри ли хангара? — извика нетърпеливо Асад и доприпка светкавично от килерчето с принадлежностите за почистване.

— Не. Открих няколко постройки, близки до това, което търсим, но засега точно хангар няма. Подредила съм снимките както бих ви препоръчала да ги преглеждате. Най-вероятните къщи съм оградила с кръг.

Карл взе купчината и преброи снимките. Петнайсет фотографии и нито следа от хангар. Значи не бе свършила кажи-речи никаква работа.

Огледа датите. Повечето снимки бяха правени през юни 2005-а.

— Чакай малко, Юрса. Обектите са заснети девет години след убийството на Поул Холт. За толкова време може да са съборили хангара седемнайсет пъти.

— Защо седемнайсет? — учуди се Асад. — Защо не девет?

— Просто израз, Асад — Карл си пое дълбоко дъх. — Не откри ли по-стари снимки?

Юрса премига. Ти бъзикаш ли се с мене, питаше физиономията й.

— Знаеш ли какво, господин заместник криминален комисар? Ако са съборили хангара, значи каузата е загубена.

— Не е така, Юрса — поклати глава Карл. — Възможно е все още постройката да се води на името на убиеца и по тази следа да стигнем до него, нали? Качвай се обратно при Лис и потърсете по-стари снимки.

— На същите петнайсет обекта ли? — тя посочи купчината.

— Не, Юрса. Искам снимки от цялото крайбрежие около фиордите отпреди 1996-а. Какво толкова трудно има за разбиране?

Тя подръпна къдриците си, завъртя се на туристическите си обувки и излезе тихомълком от кабинета.

— Мина й меракът да работи — отбеляза Асад и размаха ръка, все едно се беше опарил. — Забеляза ли колко се ядоса, че не е съобразила онази подробност с датата?

Карл долови бръмчене и вдигна глава. Мухата месарка кацна на тавана за пореден път. Явно пак ще му се перчи, че не е успял да я размаже.

— Майната й, Асад. Ще се оправи.

Асад поклати глава.

— Нали знаеш какво казват хората, Карл? Колкото по-дълбоко се наденеш на заострен кол, толкова повече ще те боли задникът, като станеш.

Карл се намръщи. Каква житейска мъдрост илюстрираше тази поговорка? Поне му се отвори възможност да смени темата.

— Я ми кажи, Асад, в речника ти всички мъдрости ли са свързани със задници?

Асад се засмя.

— Не, знам и други. Но те са доста по-постни.

Доколкото Асад беше представителна извадка за чувството за хумор на сирийците, лицевите мускули на Карл Щяха да закърнеят, ако, не дай боже, помощникът му го покани да посети родината му.

— Какво ти каза Мартин Холт, Карл?

Карл придърпа бележника си. Беше си записал само две-три неща, но и те щяха да му свършат работа.

— Противно на представата ми, Мартин Холт не се оказа толкова неприятен. Копието на писмото, което с Юрса закачихте на стената, бързо го върна към реалността.

— И съгласи ли се да говори за сина си?

— Да. И то в продължение на половин час. Едва владееше гласа си.

Карл извади цигара от горния си джоб и я потъркаля между пръстите си.

— Човекът направо беше зажаднял да си излее душата. От години не бил споменавал името на сина си, защото не понасял болката.

— Какво си записа в бележника, Карл?

Карл запали цигарата и със злорадство се сети за незадоволения никотинов глад на Якобсен. Когато човек се издигне прекалено високо, в един момент престава да е господар на желанията си. Карл определено нямаше намерение да се катери по кариерната стълбица.

— Мартин Холт разгледа портрета и установи, че е сносен, но очите на убиеца в действителност са по-раздалечени. Мустаците били по-къси, косата — по-дълга покрай ушите.

— Ще го изпратиш ли за корекция? — попита Асад, докато размахваше енергично ръце да разсее дима.

Карл поклати глава. Нямаше как да преценят кой е дал по-точно описание — Трюгве или Мартин Холт. Възприемането на човешкото лице е субективен процес.

— Най-важното сведение от разказа на Мартин са условията, поставени от похитителя за получаване на откупа. Искал да му хвърлят парите в чувал от влака при подаден със стробоскоп сигнал и…

— Какво представлява стробоскопът?

— Какво представлява ли? — Карл си пое дълбоко дъх. — Мигаща светлина. Стробоскопи има в дискотеките. Като силна светкавица.

— Ааа! — усмихна се Асад. — Сещам се! И виждаш хората да се движат насечено като в стар филм.

Карл огледа намръщено цигарата си. Откъде дойде в устата му този вкус на захарен сироп?

— Холт описа точно на кое място е трябвало да доставят откупа: по отсечката между Слеелсе и Сорьо, където асфалтовият път се доближава до жп линията. — Карл извади пътна карта и показа нагледно. — По-точно по шосето между Вебюсьонер и Линебер Люнге.

— Изглежда удобно. Хем е близо до релсите, хем не е далече от магистралата и похитителят може бързо да отпраши.

Карл плъзна поглед по линията, с която бе обозначен железният път. Асад действително имаше право. Идеалното място.

— А похитителят как е накарал бащата на Поул да отиде дотам? — попита Асад.

Карл вдигна кутията с цигари и я огледа критично. Беше почти сигурен, че на дъното са засъхнали капки от захарен сироп.

— Похитителят го е инструктирал в колко часа да се качи на влака от Копенхаген до Корсьор и го е предупредил да очаква стробоскопска светлина. Трябвало е да се настани в купе първа класа от лявата страна на влака и като види светлината, да хвърли чувала с парите през прозореца.

— Бащата кога е разбрал, че негодникът е убил Поул?

— Онзи му се обадил по телефона да му обясни откъде да си прибере децата. Но когато бащата и майката отишли на посоченото място, открили само Трюгве, проснат на земята в безсъзнание. Бил упоен, най-вероятно с хлороформ. Трюгве разказал на родителите си как похитителят е убил Поул и им е предал ултиматума на убиеца: ако някой от семейството спомене и дума за отвличането, ще се простят с още деца. От ужасната новина за кончината на сина си родителите изпаднали в шок, а тежкото психическо състояние на Трюгве оставило незаличим отпечатък върху цялото семейство.

Асад потръпна и сви рамене до ушите си.

— Ако беше посегнал на моите деца… — прокара показалец по гърлото си и главата му клюмна театрално.

Карл изобщо не се съмняваше в думите му. Насочи вниманието си към записките от разпита.

— В заключение Мартин Холт ми каза нещо, което може да ни свърши добра работа.

— Какво?

— На ключодържателя си похитителят носел минитопка за боулинг с числото 1.

Телефонът върху бюрото на Карл иззвъня. Навярно Мона искаше да му благодари за топлия прием.

— Здравей, Мьорк — обади се боботещият тембър на Клес Томесен, — искам само да ти съобщя, че двамата със съпругата ми се възползвахме от хубавото време и преплавахме останалата част от маршрута. От водата не видяхме хангар, но пък на доста места растителността е много гъста и на картата отбелязахме съмнителните райони.

Клес Томесен беше поредното доказателство, че ветераните в бранша продължават да са ценни кадри за системата.

— Кои райони ти се струват най-обещаващи? — попита Карл и угаси цигарата в пепелника.

— Ами… — Карл сякаш виждаше Клес с лулата в уста. Навярно Томесен още плаваше с лодката близо до вълнолома. — Най-вероятно ще трябва да се съсредоточиш върху Източната гора до Сьонербю, Богнес и Северната гора. На няколко места забелязахме гъста растителност около брега, но както казах, не открихме нищо конкретно. По-късно днес ще се видя с лесничея на Северната гора. Може той да знае нещо.

Карл си записа споменатите райони и благодари. Обеща на Клес да поздрави неколцина от бившите му колеги — впрочем те от няколко години не работеха в Управлението, но защо да навлизат в такива подробности? — и приключиха с размяната на любезности.

— Нищо — съобщи Карл на Асад. — Томесен не е открил нищо конкретно, но има подозрения за три района. — Карл ги посочи върху картата. — Да видим дали Юрса ще намери нещо по-сериозно и ще сверим данните. Междувременно ти продължавай по твоите задачи.

 

 

След половинчасова освежаваща почивка с крака върху бюрото някакво гъделичкане върху носа го върна към действителността. Поклати глава, отвори очи и установи, че се е озовал в епицентъра на цяло ято зелено-сини мухи месарки, които търсеха други лакомства, освен засъхналата захар по дъното на кутията цигари.

— Какво, по… — промърмори Карл и размаха бурно ръце.

Две-три насекоми паднаха върху пода с вдигнати шест крака.

Чашата преля.

Карл надникна в кошчето за смет. От седмици не беше изхвърлял боклука, но вътре нямаше органични отпадъци, изкусителни за плодовита муха месарка.

Карл подаде глава в коридора. Още една муха. Дали не се бяха развъдили в някоя от екзотичните храни на Асад? Ами ако в тахана гъмжи от пъплещи насекоми или заедно със силно ароматизирания с розова вода локум Асад е внесъл гадини?

— Някаква представа откъде се взеха всички тези мухи, Асад? — извика Карл, преди да е стигнал до кибритената му кутийка.

Въздухът вътре бе просмукан от сладникава миризма. Не на обикновена захар, а на карамелизирана със запалка например.

Асад вдигна предупредително ръка. Изглеждаше силно съсредоточен с телефона до ухото си.

— Да — повтори той няколко пъти на събеседника си. — Но ще трябва да дойдем и лично да се уверим — добави важно-важно той с плътен глас.

Уговори час и затвори.

— Попитах те дали знаеш откъде се взеха толкова мухи — Карл посочи насекомите, накацали по плаката с едногърби камили насред пустинята.

— Намерих още едно пострадало семейство — съобщи Асад.

Лицето му изразяваше недоверието на човек, проверил номера на лотарийния си билет и установил, че е ударил десетмилионния джакпот; на човек, който почти с болка осъзнава, че най-голямата му мечта се е сбъднала.

— Какво си намерил?

— Семейство, чието дете е било отвлечено от нашия похитител.

— Онова семейство от Дома на Исус Христос, за което говореше ли?

— Да. Лис ги откри. Сменили са си адреса и фамилията, но са същите. Сверих с гражданските номера. Четири деца. Най-малкият, Флеминг, преди пет години е бил на четиринайсет.

— Попита ли ги направо къде е момчето в момента?

— Не, защото не ми се стори особено умно.

— А защо им каза, че трябвало да проверим на място?

— Представих се пред госпожата за служител от Данъчната служба и попитах защо най-малкият й син — единственият от децата, който не е емигрирал — не си подава годишната данъчна декларация, въпреки че отдавна е навършил осемнайсет.

— Асад, това е недопустимо. Нямаме право да се представяме за длъжностни лица от друго ведомство. Впрочем откъде си запознат толкова добре с данъчната система?

— Отникъде. Импровизирах.

Асад си потупа носа.

Карл поклати глава, но Асад бе постъпил доста далновидно. По принцип, ако не си извършил престъпление, посещение от данъчните няма да те изкара от равновесие.

— Къде отиваме и кога?

— Градчето се нарича Тьольосе. Госпожата обясни, че съпругът й се прибирал в четири и половина.

— Добре — Карл си погледна часовника, — ще отидем заедно. Страхотна работа, Асад, наистина се справи чудесно.

Карл се усмихна за секунда и после посочи купона, който мухите си бяха спретнали върху плаката.

— Хайде, Асад. Сещаш ли се каква храна привлича тези пущини?

Асад разпери ръце.

— Не знам откъде са се взели — лицето му се скова за миг. — Но, виж, този приятел го знам откъде се е пръкнал.

Посочи буболечка, много по-малка от мухите месарки. Крехкото безмозъчно създание загина моментално между жилестите мургави длани на Асад.

— Пипнах ли те! — победоносно възкликна той и избърса остатъците в бележника си. — Ето, тук се въдят — и посочи молитвеното си килимче.

Мигом се разкая за искреността си, защото в погледа на Карл прочете смъртната присъда на килимчето.

— Но вече почти няма молци. Пък килимчето е на баща ми и ми е много скъпо. Сутринта, преди да дойдеш, пак го изтупах. Зад вратата, където е азбестът.

Карл обърна крайчето на килимчето. Спасителната акция, предприета от Асад, беше дала резултат. По него не се виждаха насекоми.

Карл си представи как молците плъпват из полицейските архиви. Ако пожълтялата хартия се услади на тези лакомници, ще спасят имиджа на не един престъпник.

— С какво си напръскал килимчето, че вони така? — попита Карл.

— С керосин. Много помага срещу такива гадинки.

Явно миризмата изобщо не го притесняваше: предимството да си израснал на терен, където бълбукат нефтени кладенци. Ако в Сирия изобщо има такива.

Карл поклати глава и излезе от вонящата бърлога. След два часа трябваше да бъдат в Тьольосе. Имаше време да разбули мистерията с нашествието на мухите.

В коридора замръзна. От тръбата под тавана се разнесе тихо жужене. Погледна натам и за миг зърна алфамухата, която бе декорирал с канцеларски коректор. Тази проклетница шеташе навсякъде!

— Какво правиш, Карл? — изкудкудяка зад гърба му Юрса. — Я ела за малко — и го задърпа за ръкава.

Карл се подчини. Тя седна зад бюрото и избута до самия ръб цяла купчина шишенца с лак за нокти, омекотител за кожички, лакочистител, флакони с лак за коса и още дузина козметични препарати с високо съдържание на разтворители.

— Ето ти въздушните снимки, които искаше. За твое сведение, беше пълна загуба за време. — Повдигна вежди и заприлича на леля Ада, начумерена сродница на Карл. — По цялото крайбрежие нещата стоят по същия начин. Нищо ново под слънцето.

Карл видя как една бръмчаща муха месарка се вмъкна през вратата и литна стремглаво към тавана.

— И с ветрените турбини положението е безнадеждно. — Тя бутна настрана пълна до половината чаша, в която спадащото ниво на кафето бе оставило кафяви кръгове. — Ако наистина си прав и нискочестотните вълни се долавят в радиус от двайсет километра, значи сме в задънена улица — Юрса потропа последователно с пръст по няколко кръстчета, отбелязани върху картата.

Карл веднага я разбра. В района гъмжеше от ветрени турбини и нямаше начин да стеснят периметъра на търсене.

Пред погледа му се мерна нещо и само след миг мухата кацна върху чашата на Юрса. Лудетината, декорирана с канцеларски коректор. Обикаляше си най-спокойно.

— Махай се! — И без да поглежда, Юрса чукна с дългите си кървавочервени нокти мухата в чашата. — Лис звъни къде ли не из околните общини — продължи съвсем невъзмутимо тя. — Заради закона за опазване на застрашените видове в районите на нашето внимание не са издавани разрешителни за строеж на хангари.

— Колко назад във времето се върна Лис? — попита Карл, докато наблюдаваше как мухата, обърната по гръб, се мъчи да се измъкне от адския черен казан, който представляваше за нея чашата с кафе. Направо не беше за вярване колко ефективно действа Юрса. Карл се мъчи цял ден да…

— До общинската реформа през 1970-а.

1970-а! Кажи-речи преди цяла вечност. Следователно нямаше начин да издири производителя на кедрова дървесина.

Карл се загледа с лека тъга в предсмъртните конвулсии на мухата и установи, че проблемът е решен веднъж завинаги.

Неочаквано Юрса закова дланта си върху една от въздушните снимки.

— Според мен трябва да търсим тук!

Карл се наведе. Беше оградила къща в Северната гора. Цялото имение се казваше „Вибегорен“ и се намираше близо до пътя през гората, но никъде не се виждаше хангар, за лодки. Местоположението — близо до фиорда — напълно отговаряше на предположенията им, но липсваше най-главното — хангарът.

— Знам какво си мислиш, но нищо чудно да се намира някъде тук — Юрса посочи зелена площ в края на парцела.

„Какво, по…“ — смая се Карл, защото изведнъж около него зажужаха още мухи. С шляпването по бюрото Юрса беше смутила покоя им. Карл стовари юмрука си върху бюрото с всичка сила, та чак въздухът затрепери.

— Какви ги вършиш? — раздразнено възкликна Юрса и размаза няколко мухи върху подложката за мишка.

Карл се наведе и надникна под плота на бюрото. Рядко бе попадал на толкова оживена дейност върху толкова малка площ. При координирани действия тези мухи биха повдигнали кошчето, където се развъждаха.

— Какво, по дяволите, си хвърлила в това кошче? — попита потресен Карл.

— Нямам представа. Изобщо не го използвам. Трябва да са отпадъци, останали от Росе.

Е, Карл поне разбра кой не се грижи за хигиената в апартамента на двете близначки — ако изобщо някой се грижеше. С мрачна решителност Юрса размаха ръце наляво-надясно и с впечатляваща точност затри внушителен брой мухи. Щеше да отвори още работа на Асад.

 

 

Само две минути по-късно Асад се появи със зелените си гумени ръкавици и голям черен чувал за смет, предназначен да поеме съдържанието на кошчето и убитите мухи.

— Пфу, че гадно — потръпна Юрса, докато гледаше лепкавите остатъци по пръстите си.

Карл беше склонен да се съгласи с нея.

Тя посегна към едно от шишенцата с целулозен разредител, напои със съдържанието му парче памук и започна да дезинфекцира ръцете си. След секунди щеше да се размирише като във фабрика за корабен лак след продължителен обстрел с минохвъргачки. Карл горещо се надяваше някакво чудо да отложи днешното посещение на „Трудова безопасност“.

Зает с такива мисли, той забеляза, че лакът се лющи от пръстите на дясната ръка на Юрса. А какво се показа отдолу…

Карл замръзна с увиснала челюст. Асад, който досега търкаше мръсотията под бюрото, се изправи и улови погледа му.

После и неговите очи се разшириха.

— Ела — Карл отведе помощника си в коридора, след като Асад върза чувала. — И ти го видя, нали?

Асад кимна с неестествено стиснати устни. Така обикновено правят хора, чиито стомаси се бунтуват.

— Под лака й се откриха черните нокти на Росе. Нали тя ги беше нацапала с черния маркер. Видя ли?

Асад кимна повторно.

Двамата бяха потресени. Изобщо не го бяха допускали.

Освен ако в страната не навлизаше нова мода в маникюра, имаше едно-единствено обяснение.

Юрса и Росе бяха едно и също лице.

Трийсет и седма глава

— Вижте какво ви нося — Лис подаде на Карл огромен букет, завит в целофан.

Карл остави слушалката върху вилката. Сега пък какво?

— Да не ми предлагаш брак, Лис? Колко години вече чакам да оцениш качествата ми.

Тя премига кокетно.

— Цветята се получиха в нашия отдел, но Маркус поръча да ги връча на вас.

— По какъв повод? — намръщи се Карл.

— О, я стига, Карл. Много добре знаеш.

Той сви рамене и поклати глава.

— Следователите са извършили повторен оглед на пепелището и са открили и последния пръст със следа от пръстен.

— И затова ни изпращат рози? — Карл се почеса по тила. И цветята ли бяха намерили в пепелта?

— Не, не затова. Маркус ще ти разкаже подробностите. Този букет е от Торбен Кристенсен, застрахователния агент. Полицейското разследване е спестило на фирмата му огромни разходи.

Лис щипна бузата на Карл като чичко, който не се сеща за по-подходящ начин да похвали послушно дете, и си тръгна, поклащайки грациозно задните си части.

Карл изпъна врат. Как да пропуснеш такава гледка?

— Какво става? — попита от коридора Асад. — След малко тръгваме.

Карл кимна и набра Маркус Якобсен.

— Асад пита защо ни изпращате рози.

Началникът посрещна обаждането му с подобие на радостно възклицание.

— Разпитахме тримата собственици на фирми, пострадали от пожара, и вече разполагаме със сериозни показания. Оказахте се съвсем прави. Изнудили са ги да изтеглят високолихвени заеми и когато са престанали да погасяват вноските, кредиторите са обърнали дебелия край и са поискали веднага да им изплатят главницата. Тормоз, телефонни заплахи. Притискали са ги непрекъснато. Събирачите на дългове прибягвали до все по-отчаяни мерки, но това не дало резултат. В днешно време фирмите с ликвидни проблеми не могат да изтеглят кредит, за да покрият стари задължения.

— А какво се е случило със събирачите?

— Не сме установили със сигурност, но по наши предположения задкулисни играчи са ги ликвидирали. Сръбската полиция неведнъж се е сблъсквала с подобни случаи. Щедри възнаграждения за успешните рекетьори и нож за ударилите на камък.

— Защо просто не са изгорили фабриките, без да пречупват сътрудниците си?

— Според една теория сръбската лихварска мафия изпраща най-слабите си кадри в Скандинавия, защото на тукашния пазар му се носи славата на много лесен. Действителността обаче ги опровергала и те решили съвсем недвусмислено да покажат какво се случва с нелоялните събирачи, та да се чуе чак в Белград. За финансовите акули няма по-голям кошмар от неспособни или неконтролируеми събирачи. Няколко убийства тук-там затягат дисциплината.

— Хм… И очистват некадърните си кадри в Дания. Пък и извършителите — в случай че властите ги заловят — ще бъдат съдени в правова държава, чиито закони предвиждат по-кратки наказания.

Карл сякаш усети как Якобсен вдига палец — универсалния жест за одобрение.

— Е, успяхме да докажем, че по тези случаи застрахователната компания не е длъжна да изплаща обезщетение в пълен размер. И понеже това им спестява хиляди, агентът ни изпрати рози. А никой не ги заслужава повече от вас.

На Маркус едва ли му беше лесно да направи такова признание.

— Супер. Значи част от екипа по пожарите е вече свободен, а някои от нас се нуждаят от подкрепление.

От другия край на линията се чу нещо като смях. Явно началникът на отдел „Убийства“ изобщо не се бе замислял за такава възможност.

— Е, предстои ни още работа по случаите. Тепърва ще издирваме кой дърпа конците. Но си прав: разследването на гангстерската война още буксува и е добра идея да ударим едно рамо на колегите.

Карл затвори. Асад стоеше на вратата. Докрай изсърбал попарата на датския климат, бе навлякъл най-дебелото пухено яке, което Карл беше виждал през месец март.

— Готов съм — обяви Асад.

— Дай ми две минути и тръгваме.

Набра Брандур Исаксен, известен на площад „Халмторве“ като Ледената висулка заради хладния си чар. Знаеше всичко за персонала в Централното управление, а Росе беше работила именно там, преди да я прехвърлят в специалния отдел „Q“.

— Да — каза само Исаксен.

Карл му обясни по какъв въпрос се обажда и преди да е довършил, Исаксен избухна в гръмогласен смях.

— Не знам какво точно й има на Росе, но е много шантава. Напиваше се, лягаше си с млади курсанти от Полицейската академия. Нимфоманка от класа. Защо те интересува?

— А, просто така — Карл затвори и влезе в гражданския регистър. До полето за имена въведе „Сандалов парк 19“.

Полученият резултат не остави у Карл нито капка съмнение. „Росе Марие Юрса Кнюсен“ — пишеше срещу гражданския номер.

Карл поклати глава. Само да не вземе сега да се появи и Марие! Две версии на Росе му бяха предостатъчни.

— Олеле — промърмори Асад, докато надничаше над рамото му.

— Извикай я, Асад.

— Нали няма да й го кажеш право в лицето?

— Луд ли си? По-добре да легна във вана с един чувал кобри!

Да заяви на Юрса, че я е разобличил? Тогава тя вече съвсем щеше да откачи.

Асад и Юрса се строиха готови. Тя — навлечена с палто, ръкавици, шал и шапка. Двамата спокойно можеха да си устроят надпревара за най-добър начин да скрият човешкото тяло.

Карл си погледна часовника. Наближаваше четири. По това време Юрса си тръгваше.

— Само да ти… — тя се сепна, когато видя букета в ръката на Карл. — Какви са тези прекрасни цветя?

— Занеси ги на Росе от мен и Асад — Карл й подаде букета. — И й пожелай скорошно оздравяване. Предай й, че нямаме търпение да се върне при нас. Затова изпращаме тези рози на една истинска роза. Непрекъснато мислим за нея.

Юрса се вцепени, изгуби ума и дума, а палтото й леко се смъкна от рамото й. Това навярно издаваше колко е трогната.

Работното време приключи.

* * *

— Наистина ли е сериозно болна, Карл? — попита Асад. Междувременно автомобилите по магистралата към Холбек се увеличаваха.

Карл сви рамене. Разбираше от много неща, но прекият му опит с личностно раздвояване се изчерпваше с десетсекундната метаморфоза на доведения му син от чаровно усмихнато момче, което иска сто крони, до сърдитко, решен никога да не си разтреби стаята.

— Ще го запазим в тайна — отвърна само Карл. Продължиха да пътуват мълчаливо. По едно време се появи табела с надпис „Тьольосе“. Градчето, известно най-вече с железопътната си гара, фабриката за ябълково пюре и с колоездача, изгонен от тима си, защото не се явил на допинг тест, след като спечели жълтата фланелка в Тур дьо Франс^[14].

— Още малко по-нататък — Асад посочи главната улица — неоспорим център и основна артерия на всички провинциални градчета от същия калибър.

В момента обаче артерията пулсираше съвсем слабо. Навярно повечето жители бяха попаднали в задръстване пред касите на супермаркета или просто се бяха изнесли да живеят другаде. Този град определено бе виждал и по-оживени дни.

— Срещу фабриката — Асад посочи тухлена сграда, която излъчваше живот колкото мъртъв дъждовен червей посред зимен пейзаж.

Отвори им жена, висока метър и петдесет, с очи, по-големи дори от тези на Асад. Щом видя брадясалия арабин, тя тутакси отстъпи в коридора и повика мъжа си. Явно беше чела доста истории за кражби по домовете и се смяташе за потенциална жертва.

— Какво обичате? — попита мъжът. Нямаше намерение нито да ги покани да влязат, нито да им окаже каквото и да е гостоприемство.

„По-добре да играя още малко ролята на данъчен“ — и Карл прибра значката си обратно в джоба.

— Синът ви Флеминг Емил Месен не е плащал данъци. Понеже нито социалните, нито училищното настоятелство имат връзка с него, решихме да го посетим лично.

— Вие произвеждате зеленчуци, господин Месен — намеси се Асад. — Флеминг при вас ли работи?

Карл схвана тактиката на помощника си: да наврат човека в ъгъла, преди да се е окопитил.

— Вие мюсюлманин ли сте? — попита мъжът.

Въпросът ги свари неподготвени. Блестящ ответен удар. Асад се озова в патова ситуация и за пръв път остана безмълвен.

— Това е личен въпрос и засяга единствено колегата ми — отбеляза Карл.

— Не и в моя дом — възрази мъжът и понечи да затръшне вратата.

Карл извади полицейската значка.

— Двамата с Хафез ал-Асад разследваме няколко убийства. Ако си позволи дори да извърнете ехидно глава, ще ви задържа за убийството на сина ви Флеминг преди пет години. Е?

Мъжът мълчеше, но личеше, че е силно разтърсен. Разтърсен не като човек, незаслужено обвинен в престъпление, а като виновен.

Влязоха в къщата. Домакините ги поканиха да седнат до кафява махагонова маса — мечта на всяко семейство преди петдесет години. Вместо задължителната навремето мушама, сега върху нея бяха наредени тишлайфери.

— Не сме направили нищо нередно — увери ги домакинята, докато пръстите й нервно мачкаха кръстчето, висящо от синджирчето на врата й.

Карл огледа обстановката. Върху дъбовите мебели стояха поне три дузини рамкирани фотографии на деца във всякаква възраст. Синове, дъщери и внуци. Усмихнати лица с безоблачно небе над тях.

— Това вашите деца ли са? — попита Карл.

Домакините кимнаха.

— Всички ли са напуснали страната?

Повторно кимване. Ама че приказливи хора, помисли си иронично Карл.

— В Австралия ли? — попита Асад.

— Мюсюлманин ли сте? — настоя да разбере мъжът.

Упорит като магаре! Да не би да се страхуваше, че само видът на човек, изповядващ друга религия, ще го превърне в камък?

— Аз съм такъв, какъвто ме е създал Бог — отвърна Асад. — И вие ли сте такъв?

Очите на намръщения сухар се присвиха. Навярно беше свикнал да се впуска в подобни спорове пред хорските врати, но не и в дома си.

— Попитах дали децата ви са имигрирали в Австралия — повтори Асад.

Жената кимна. Значи все пак имаше глава на раменете си.

— Погледнете това — Карл сложи пред тях фоторобота на похитителя.

— В името Христово — прошепна стопанката и се прекръсти, а мъжът стисна устни.

— Не сме казвали на никого — лаконично отрони той.

Карл присви очи.

— Ако мислите, че имаме нещо общо с него, грешите. Издирваме го. Ще ни помогнете ли да го заловим?

Жената дишаше с усилие.

— Простете за грубия подход — извини се Карл. — Просто трябваше да ви предизвикаме да свалите маските. — Потупа с пръст по портрета. — Ще потвърдите ли, че този мъж е отвлякъл сина ви Флеминг и още едно от децата ви и е убил Флеминг, след като сте му изплатили тлъст откуп?

Мъжът пребледня. Цялата сила, която бе мобилизирал през годините, за да се държи, изтече от него. Силата да се опълчва срещу скръбта, да лъже пред едноверците от сектата, да се откъсне от всичко, да се изолира, да се сбогува с другите си рожби, да се раздели с имуществото си. И силата да живее с мисълта, че убиецът на любимия му Флеминг все още се разхожда на свобода и ги държи под око.

Бащата изгуби всичката сила, крепила го досега.

 

 

Двамата пътуваха известно време в мълчание. Накрая Карл изкоментира:

— За пръв път виждам толкова обезверени хора.

— Най-тежко им стана, когато извадиха снимката от шкафа. Според теб наистина ли не са я вадили, откакто е бил отвлечен? — попита Асад и си съблече якето. Все пак му стана горещо.

— Нямам представа — сви рамене Карл. — Иначе е имало опасност другите хора от сектата да се усъмнят в твърденията им, че са го прокудили. Затова родителите са решили да пазят и любовта си към Флеминг в тайна. Наистина са се страхували да не би някой от общността да съобщи на похитителя.

Асад се загледа над привидно заспалите кафяви поля.

— Според теб колко пъти е отвличал деца, Карл?

Какво да му отговори? Асад почеса наболите си бузи.

— Ще го пипнем, нали, Карл? Ще го пипнем този мерзавец.

Карл стисна зъби. Нямаха друг изход. Семейството от Тьольосе им каза с какво име се е представял убиецът: Бирер Слот. Описаха го подробно и потвърдиха забележката на Мартин Холт: похитителят има по-раздалечени очи отколкото на фоторобота. Колкото до мустаците, цвета на косата и погледа, на тези белези не можеше да се разчита. Сигурно беше обаче, че мъжът има изсечени черти, но същевременно е труден за запомняне. Едно нещо знаеха със стопроцентова точност: за място на предаване на откупа мъжът два пъти бе определял участъка между Сорьо и Слеелсе. Мартин Холт им описа конкретно коя е отсечката.

Щяха да стигнат дотам за двайсет минути, но вече падаше мрак. Да му се не види!

Каквото и да стане, утре сутринта най-напред щяха да отидат да отгледат района.

— А какво ще правим с Юрса и Росе?

— Нищо. Ще се опитаме да приемем раздвоението й.

Асад кимна.

— Тя е тригърба камила.

— Какво?

— В моя роден край така наричаме самотниците. И Росе е такава: трудна за яздене, красива на вид.

— Тригърба камила. Струва ми се подходящо. Пд ми допада от шизофреничка.

— Шизофреничка ли каза? Ние наричаме шизофреник човек, който говори от трибуната и се усмихва, а междувременно се изхожда върху някого.

Ето че пак се върнаха на ключовия за светогледа на Асад физиологичен процес.

Трийсет и осма глава

Долиташе съвсем смътно и отдалече. Чувстваше се, все едно е в избледняващ сън, който обаче не иска да си отива. Чуваше го като позабравен майчин глас.

— Исабел. Исабел Йонсон, събудете се! — отекваше призивът в съзнанието й и думите сякаш се разпиляваха в прекалено голямата й глава.

Тя извърна леко тялото си. Усещаше само бремето на съня; замайването от продължителното люшкане между минало и настояще.

Някой хвана рамото й и го разтърси: нежно, внимателно, няколко пъти.

— Будна ли сте, Исабел? — попита гласът. — Опитайте се да си поемете дълбоко дъх.

Усети как човекът щракна с пръсти близо до лицето й, но звукът долиташе съвсем глухо.

— Претърпели сте злополука, Исабел — съобщи същият глас.

Това си го спомняше.

Не се ли бе случило преди броени часове? Преобръщането на колата, после стъпките на чудовището в мрака. Истина ли беше?

Усети леко боцване в ръката. Сънуваше ли?

Изведнъж кръвта нахлу в главата й. Умът й се избистри, хаотичните й мисли се подредиха в мозайка, която не й хареса.

И й просветна. Онзи злодей! Мъжът! Образът му се появи съвсем ясен в съзнанието й.

Исабел си пое панически дъх. Усети дразнене в гърлото си, а потребността да се изкашля предизвика усещане за задушаване.

— Спокойно, Исабел.

Усети как някой хвана ръката й и я стисна.

— Просто ти сложихме инжекция, за да се посъбудиш. Няма нищо страшно.

„Стисни ръката му, Исабел — крещеше всяка клетка от тялото й. — Стисни я и покажи, че си жива; че още не си си отишла.“

— Пострадали сте много тежко, Исабел. В момента се намирате в интензивното отделение на Държавната болница. Разбирате ли какво ви казвам?

Тя затаи дъх и впрегна всичките си усилия, за да кимне. Едно-единствено съвсем дребно движение. Колкото самата тя да усети, че го е извършила.

— Видяхме, че потвърдихте. Не се вълнувайте излишно — и лекарят пак стисна ръката й. — Настанили сме ви в ортопедично легло, затова дори да се опитвате, няма да можете да се движите. Получили сте множество фрактури, но ще се възстановите. В момента сме много натоварени; щом поприключим с най-спешните случаи обаче, ще дойде медицинска сестра и ще ви приготви за преместване в друго отделение. Разбрахте ли, Исабел?

Тя стегна вратните си мускули.

— Добре. Знаем колко ви е трудно да комуникирате, но след известно време ще си възвърнете способността да говорите. Понеже долната ви челюст е счупена, за по-сигурно сме я обездвижили.

Чак сега тя усети скобите, пристягащи главата й, и торбичките около хълбоците, все едно са я заровили в пясък. Опита се да отвори очи, ала не успя.

— По веждите ви съдя, че искате да отворите очи, но за жалост се наложи да ви поставим превръзка. В очните ви ябълки са попаднали много парченца стъкло. Но само след две-три седмици слънцето пак ще изгрее за вас.

След две-три седмици! Защо цялото й тяло потръпна неспокойно при тази новина? Защо протестираше, сякаш да й подскаже, че не може да чака толкова?

„Хайде, Исабел — прошепна й вътрешният глас. — Кое те тревожи? Какво се е случило? Мъжът — ясно. Друго?“

Исабел се замисли колко измерения има реалността. Любимият, който така и не се появяваше, ала живееше в мечтите й. Висящите от тавана на стария физкултурен салон въжета, останали недостижими за нея. Реалност може да бъде и онова, което още не се е случило. Натискът върху слепоочията не отслабваше. Осезаемо усещаше своята безпомощност.

Пое си бавно дъх, опитвайки се да усети всички форми на натиск, чиято съвкупност доказваше, че е в съзнание. Първо дойде неприятното чувство, че е прикована, после — безпокойството и накрая — тремор, който вплете лица, звуци и думи в стопените й мисловни вериги.

Новото прозрение предизвика отново инстинктивно поемане на въздух.

Децата.

Мъжът ги беше похитил.

Рахил.

— Хмнннн — чу как излезе от устата й иззад обездвижената й челюст.

— Да, Исабел!

Чуждата ръка я пусна. Исабел усети нечий топъл дъх в лицето си.

— Какво казвате? — човекът се надвеси още по-ниско.

— Ааааахххх…

— Някой от вас разбра ли нещо? — попита човекът; съдейки по звука, явно се беше изправил.

— Ааааххххллл.

— Рахил? Това ли казвате, Исабел? Рахил?

Тя издаде кратък звук.

— Да, точно това каза — потвърди някой малко по-отдалеч.

— Да не би Рахил да е жената, с която ви приехме в болницата?

Исабел отново потвърди с нечленоразделен звук.

— Рахил е жива — съобщи глас до краката на Исабел. — Настанена е на съседното легло. Тя е с по-тежки травми от вас. Много по-тежки. Не знаем дали ще се оправи, но сме я стабилизирали и по всичко личи, че има силен организъм. Това ни обнадеждава.

* * *

Исабел се затрудняваше да прецени дали от визитацията измина час, или минута — толкова разтегливо й се струваше времето. Около себе си чуваше тихо жужене от апарати и слабо пиукане на монитор, регистриращ ударите на сърцето й. Усещаше постелката под себе си влажна и лепкава. Болничната стая беше топла. Навярно й бяха инжектирали лекарство, за да се чувства така. Или наистина температурата в стаята беше висока.

От коридора долиташе дрънчене на колички и бъбрене. Дали пациентите отиваха на вечеря? Исабел нямаше представа кое време на деня е.

Изръмжа леко, но не се появи никой. Затова се съсредоточи върху ударите на сърцето си и пулсирането в средния си пръст, където явно бяха поставили сензор. Не схващаше дали отчита милисекунди, или секунди.

Даваше си обаче сметка за нещо друго, много важно: звуковите сигнали, регистриращи сърдечната дейност, не измерваха нейния пулс. Макар и все още зашеметена, Исабел бе достатъчно адекватна да установи, че сигналите се разминават с ударите на собственото й сърце.

За миг притаи дъх. Бийп, бийп — пиукаше мониторът. Ала освен него друг апарат издаваше тих, засмукващ звук, който се редуваше с пуфтене като от автобусна врата, когато въздушното налягане се освобождава.

Този звук й беше познат. Беше го слушала в течение на безброй часове до болничното легло на майка си, преди най-сетне да изключат апарата за командно дишане и да я оставят да почива в мир.

Споделяше стаята с пациентка, неспособна да диша самостоятелно. А пациентката беше Рахил. Нали така й съобщиха?

На Исабел й се прииска да се обърне към приятелката си, да разкъса мрака пред очите си, да погледне жената, която се бореше за живота си.

— Рахил — би й казала тя, ако можеше, — Рахил, ще оцелеем — щеше да я увери, без да го мисли.

Едва ли вече имаше смисъл Рахил да се събужда. Исабел си спомни всичко съвсем ясно.

Мъжът на Рахил беше мъртъв.

Две от децата им бяха отвлечени, а похитителят нямаше повече причини да ги държи живи.

Исабел усети как от очите й се процеди течност, по-гъста от сълзи и все пак подвижна. Изведнъж бинтът около главата й стегна клепачите й още по-силно. „Кръв ли плача?“ — сепна се тя и се опита да не се поддава на тревогата и безсилието. Защото отчаяние нямаше да й помогне. Щеше да й причини болка — болка, която дори силните анестетици нямаше да притъпят.

Чу как някой отвори тихо вратата. В болничната стая проникнаха въздухът и шумът от коридора.

По твърдия под се прокраднаха сдържани, колебливи крачки. Твърде колебливи.

Кой беше влязъл? Загрижен лекар — за да провери сърдечния ритъм на Рахил? Или медицинска сестра — да установи налага ли се да използват още респиратора?

— Будна ли си, Исабел? — прошепна глас сред ритмичната работа на апаратите.

По тялото й премина ток. Не знаеше защо.

Кимна съвсем леко, но забележимо.

Усети ръката. Когато беше малка и съучениците й я отбягваха или стоеше пред танцовата школа и не смееше да прекрачи прага, кураж й вдъхваше именно тази ръка. Ръката на брат й. На нейния прекрасен закрилник.

Най-после се почувства в безопасност и я обзе непреодолимо желание да крещи.

— Поплачи си, Исабел — насърчи я той. — Излей си мъката. Всичко ще се оправи. И ти, и твоята приятелка ще се възстановите.

„Дали?“ — запита се тя, докато се мъчеше да овладее гласа, езика, дишането си.

„Помогни ни“ — искаше да каже на брат си. — „Претърси колата ми. Ще откриеш адреса му в жабката. Нашият маршрут е запаметен в джипиеса. Ако се сетиш да провериш колата, ще постигнеш най-големия си професионален успех.“

Исабел беше готова да коленичи пред Бога на Рахил, ако Той й върне речта само за миг. Само колкото трае едно вдишване.

Но вместо думи от устата й излизаше неразбираемо хъхрене. Думите се разпадаха на съгласни, а съгласните се давеха в съскане и слюнка, бълбукаща между зъбите.

Защо не се беше обадила на брат си овреме? Защо не постъпи по най-разумния начин? За каква се мислеше? За свръхчовек, достатъчно могъщ да спре самия дявол?

— Добре че не си шофирала ти, Исабел. Като се повъзстановиш, няма да ти се размине разпит в полицията. И Все пак не вярвам да те уличат като съучастница в опасното шофиране, довело до злополуката. Но ще се наложи да си търсиш нова кола — опита се да се пошегува брат й и се засмя.

Уви, в цялата ситуация нямаше нищо смешно.

— Какво се случи, Исабел? — попита той, без да се смущава, че сестра му очевидно не е в състояние да отговори.

Тя издаде напред устни с надеждата той да разбере поне нещо.

Откъм леглото на Рахил се чу плътен глас:

— Много съжалявам, господин Йонсон, но се налага да излезете от стаята. Ще местим Исабел. Слезте долу да изпиете едно кафе, а след половин час ние ще ви осведомим къде е настанена.

Исабел не си спомняше да е чувала този глас в болницата.

Мъжът подкани повторно брат й да напусне стаята. Той стана, стисна ръката й и й обеща да се върне малко по-късно. Тогава Исабел вече знаеше, че завръщането му няма да я спаси.

Защото позна чий е гласът.

Познаваше го твърде добре.

В течение на няколко дни си бе въобразила, че този глас ще вдъхне смисъл на живота й.

Сега осъзнаваше колко жестоко се бе лъгала.

Трийсет и девета глава

След снощните страсти с Мона Карл се чувстваше пребит. Този път тя изобщо не го чака да й шепне сладострастни любовни думи или да й се кълне, че е единствена. И без да го чува, Мона го знаеше. Изхлузи си блузата през главата и смъкна бикините, демонстрирайки смайващи еквилибристични умения. После му отне половин час да се опомни и още половин, докато се осмели да помисли дали ще преживее второ такова упражнение.

Мона нямаше нищо общо с жената, заминала за Африка. Беше станала по-топла, по-нежна. Фините бръчици около очите й му спираха дъха, а когато крайчетата на устните й се разтегляха в усмивка, Карл не можеше да мисли за друго.

Ако изобщо може да се вярва на теорията за изгубената половинка, то моята е Мона, помисли си той, когато тя отново го облъхна с горещия си дъх и игриво го одраска с нокти.

* * *

На следващата сутрин тя го събуди, вече облечена и готова за работа. Чувствена, усмихната, ефирна.

Какви други доказателства му трябваха, при положение че завивката го приковаваше към леглото, а краката му бяха налети с олово? Трудно се издържа на темпото на такава жена.

— Какво ти става? — попита го Асад в служебната кола.

Карл нямаше сили да му отговори. И как да имаш сили, когато се чувстваш като прегазен от валяк, а топките ти пулсират по-осезаемо от възпален зъб?

— Наближаваме Вебюсьонер — оповести Асад след половинчасово безцелно взиране в осевата линия на платното.

Карл откъсна очи от джипиеса и плъзна поглед по скупчените ферми, къщи и поля нататък. Слабо застроен район, хубав, асфалтиран път. Нагъсто се редуваха растящи дървета и храсти. Доста удобно място за прибиране на откуп.

— Отиди до онази сграда — посочи Асад. — Ще прекосим моста. Трябва да си отваряме очите на четири.

Още при появата на първата постройка покрай железопътния мост Карл позна мястото от разказа на Мартин Холт. И от двете страни на пътя имаше къщи. Зад тях продължаваше жп линията. Малко по-напред се виждаха няколко самотни сгради и прекият път, който продължаваше до железния. По-нататък — тясна ивица дървета и гъста растителност в завоя. На това място близки на две от жертвите на похитителя бяха хвърлили откупа от прозореца на преминаващ влак.

Паркираха до тесен виадукт покрай прекия път и включиха аварийните светлини, за да са сигурни, че шофьорите ще ги виждат в мъгливата утрин.

Карл се измъкна с мъка от колата и се замисли дали да не се ободри с една цигара, а Асад вече обследваше тревата в краката си.

— Малко е мокро — установи вглъбено той. — Малко. Навярно наскоро е валяло, но не много. Погледни.

Асад посочи следи от автомобилни гуми.

— Виж. Дотук се е движил съвсем бавно и спокойно — той приклекна. — Оттук обаче е дал газ, все едно изведнъж се е разбързал.

Карл кимна.

— Или пък гумите са забуксували заради мократа настилка.

Карл запали цигара и се огледа. И двамата мъже, хвърлили откупа тук, разказаха каквото знаеха, ала не бяха видели колата на похитителя. Само мигащата светлина. И в двата случая влакът бе идвал от изток и чувалът бе паднал в отсечката чак до самотната къща на двеста метра по-нататък. Изглеждаше наскоро ремонтирана и навярно собствениците й се бяха нанесли след 2005-а, когато бащата на Флеминг Емил Месен е хвърлил своя откуп през прозореца на влака. Дори да са живели там през 2005-а, Карл се съмняваше обитателите на къщата да са видели нещо съществено.

Преплете пръсти на тила си и се протегна, докато димът от цигарата в ъгъла на устата му се смесваше с влагата, извираща от пръстта заради мартенската топлина. Той още усещаше аромата на Мона в ноздрите си. Как изобщо смогваше да разсъждава трезво? Как изобщо беше способен да мисли за друго, освен за следващата им среща?

— Погледни, Карл. От къщата потегли кола — Асад посочи. — Няма ли да я спрем?

Карл пусна цигарата и я смачка върху асфалта.

Жената зад волана се изплаши, когато й направиха знак да отбие зад полицейския автомобил с включени аварийни светлини.

— Какво има? Да не би някой от фаровете ми да не работи? — попита тя.

Карл сви рамене. Кой ти гледа фаровете!

— Интересува ни онзи парцел. Ваш ли е?

— Да — кимна тя. — До дърветата. Защо питате?

— Добър ден, казвам се Хафез ал-Асад — представи се Асад и й протегна косматата си ръка през прозореца. — Да сте забелязали някой да е хвърлял предмети от преминаващ влак?

— Не. За кога точно питате?

Очите на жената светнаха леко. Успокои се, че не се интересуват от нейната особа.

— По наши данни се е случвало няколко пъти. Преди две-три години, да речем. Да сте засичали тук да чака автомобил?

— Ние се нанесохме съвсем наскоро — усмихна се с облекчение жената. — Тъкмо приключихме с ремонта. Скелето още се вижда на задната стена — посочи към къщата и погледна настойчиво Карл. Той определено й изглеждаше по-вещ по строителните въпроси.

Карл се канеше да й благодари за съдействието, да се отдръпне встрани като митничар и да я пусне да продължи пътя си. После да си извади втора цигара и да се отдаде на мисли за Мона.

— Впрочем онзи ден тук спря някакъв автомобил. Точно тогава стана онази ужасна катастрофа до Линебер Люнге.

Карл кимна. Ето откъде значи бяха дошли следите от гуми.

Изражението на жената се промени.

— Доколкото разбрах, имало автомобилна гонка. Жените в едната кола пострадали тежко. Зет ми е братовчед на един от спасителите. Човекът се съмнява дали жените изобщо ще оцелеят.

Карл не чуваше за пръв път за шофьори, нарушаващи правилата по селските пътища. Какво друго да правят, освен да натискат газта до дупка?

— Как изглеждаше колата, която казахте, че спряла наблизо? — попита Асад.

Устните на жената увиснаха.

— Забелязахме само чифт червени фарове. После угаснаха. Докато гледаме телевизия в дневната, се вижда, когато спре автомобил. С мъжа ми помислихме, че някоя двойка е решила да се позабавлява.

Съдейки по вида й, жената изобщо не осъждаше подобни любовни приключения, защото самата тя неведнъж бе опитвала от сладостта им.

— Но внезапно колата отпраши. Мярнаха се още един чифт фарове и двата автомобила изчезнаха. Като разбра за катастрофата до Линебер Люнге, мъжът ми предположи, че са се блъснали именно тези коли. — Усмихна се извинително. — Но съпругът ми често прави от мухата слон.

— Видели сте двата автомобила в понеделник, така ли? — Карл погледна следите по пътя.

Спрелият тук шофьор бе постъпил много далновидно. Добре беше преценил обстановката: хем да е близо до релсовия път, хем — ако се случи нещо непредвидено — бързо да се изниже по асфалта.

— Споменахте някаква злополука — обърна се той към жената. — Къде, казахте, се е случила?

— Близо до Линебер Люнге. Някога сестра ми живееше само на стотина метра от местопроизшествието — жената поклати леко глава. — Но после се премести в Австралия.

Тя обясни, че и без друго отива в същата посока, и предложи услугите си да ги заведе, ако карат след нея.

През гората жената шофираше с максимум петдесет километра в час и Карл я следваше плътно.

— Защо не изключиш буркана? — попита Асад, след като изминаха два-три километра.

Карл поклати отчаяно глава. Какво му ставаше, за бога? Къде му беше умът? Подобен кортеж, който пъпли със скоростта на охлюв, но с включена сигнална светлина, навярно изглеждаше повече от нелепо.

— Погледни — Асад посочи пътното платно, където слънцето най-после бе започнало да прогонва росата.

Карл проследи пръста му. Спирачни следи в отсрещната лента, а десет метра по-нататък видяха и други, този път в тяхната лента.

Асад се наведе към предното стъкло и затвори очи. В главата му явно се разиграваше въображаема автомобилна гонка. Още малко и щеше да започне да върти несъществуващия си волан и да натиска гумената постелка, все едно е спирачен педал.

— И там! — извика той и посочи следи от рязко набиване на спирачки.

Автомобилът отпред спря и жената слезе.

— Тук се е случило — тя посочи дърво с видими белези от сблъсък.

Карл и Асад пообиколиха местопроизшествието и откриха парчета от строшени фарове и бразди в асфалта.

Зловеща и необяснима злополука. За по-подробни сведения трябваше да се обърнат към колегите си от Пътна полиция.

— Да тръгваме.

— Този път аз ли да шофирам, Карл?

Карл изгледа помощника си. Спомените за рискованата употреба на педала за газта при последното пътуване, когато Карл му повери волана, още му държаха влага и не говореха в полза на Асад. Ни най-малко.

— Първо искам да се посъветвам с Пътна полиция — отвърна Карл и се намърда на шофьорската седалка.

 

 

Карл не познаваше следователя, който ръководеше оперативните действия, но се почувства обнадежден.

— Пренесохме останките от автомобила на „Конгстесвай“ за по-обстоен оглед. В участъците на удара с другия автомобил открихме следи от боя, но още не сме определили точно за каква боя става дума. Цветът е тъмен, вероятно антрацитен, но не е изключено силното триене при ожулването да е повлияло на цвета.

— А жертвите? Оцелели ли са?

Колегата му продиктува два граждански номера. Предостави на Карл сам да провери дали жените са живи.

— И смяташ, че в инцидента е намесен и друг автомобил? — поиска да се увери Карл.

Колегата отсреща се разсмя.

— Не, не смятам. Знам го със сигурност. Просто изчакваме с разгласяването на информацията. На разстояние поне два километра и половина от мястото на катастрофата открихме ясни следи от гонка. Двата автомобила са се движели с висока скорост и са шофирали абсолютно безразсъдно. Ще бъде чудо, ако двете жени са прескочили трапа.

— И няма никакви следи от избягалия водач?

Колегата от Пътна полиция потвърди.

— Питай го за жените, Карл — пошушна Асад.

Карл го послуша. Кои са? В какви отношения са? И други подобни най-общи въпроси.

— И двете жени живеят във Вибор и е адски странно, че катастрофират по селски път някъде из Южна Зеландия — кажи-речи насред нищото. В деня на злополуката са минали няколко пъти по моста, но това далеч не е най-интересното.

Колегата беше запазил най-хубавото за накрая. Типично за пътен полицай. Те не пропускат случай да покажат на колегите си от криминалната полиция, че тяхната професия е не по-малко вълнуваща.

— Целият съм слух — каза Карл.

— Малко преди катастрофата двете жени помлели бариерата на моста над Големия белт и направили всичко възможно да се измъкнат от полицията.

Карл се загледа в пътното платно. Мамка му, тук вече работата ставаше дебела.

— Ще ми изпратиш ли доклада на електронната поща, за да го прегледам на компютъра в колата?

— Сега ли? Само да поискам разрешение от шефа.

И полицаят затвори.

 

 

Пет минути по-късно вече четяха доклада за инцидента. Такова бясно шофиране определено не се срещаше всеки ден. Четири пъти ги бяха засекли с камера за превишена скорост; двете несъмнено се бяха редували зад волана, и то в рамките на един и същи ден. По моста над Големия белт бяха помлели бариерата, по Е20 бяха шофирали безразсъдно, следвани от няколко патрулки. После явно бяха изгасили фаровете и накрая бяха претърпели фаталния сблъсък по горския път.

— Защо им е да тръгват от Вибор до Зеландия, после да се връщат на Фюн и след това да отпрашат за Зеландия с пълна газ? — недоумяваше Карл.

— Не знам — сви рамене Асад, — но в момента проверявам.

Посочи списъка с камери, засекли нарушенията на жените: по Е45 на юг от Вайле, по Е20 между Одензе и Нюбор и по Е20 на юг от Слеелсе.

Пръстът на Асад се плъзна на следващия ред.

Жените бяха попаднали в обсега и на камери в селата. Значи контролните органи бяха разположили пробни камери и там. Карл за пръв път чуваше наименованието Ферслеу. Местната камера бе засякла, че автомобилът се движи с осемдесет и пет километра в час вместо максимално допустимите петдесет. Като се вземеха предвид всичките им нарушения и се отчетеше фактът, че и двете са шофирали с превишена скорост, жените най-малкото щяха да си изгубят книжките.

Карл въведе Ферслеу в джипиеса и огледа картата. Селището се намираше в околностите на Скибю, приблизително на половината разстояние между Роскиле и Фредериксун.

Пръстът на Асад се заби в картата и бавно се плъзна нагоре към Северната гора. На същото място, където Юрса подозираше, че може да се намира хангарът за лодки.

— Обади се на Юрса — подкани го Карл, докато включваше на скорост. — Поръчай й да проучи двете жени. Продиктувай й гражданските им номера и я помоли да побърза. Непременно да ни се обади и да съобщи в коя болница са настанени жените и в какво състояние са. Интуицията ми подсказва, че от тук ще изскочи нещо.

Докато Асад говореше по телефона, Карл се отнесе. Бясното шофиране на двете жени не му даваше мира.

„Сигурно са наркоманки — шепнеше разумният му вътрешен глас. — Наркоманки или най-малкото пласьорки. Сто процента са били надрусани.“ Карл кимна в потвърждение на собствените си мисли. Ама разбира се, били са под въздействие на наркотици. Иначе кой нормален човек ще шофира с такава скорост? Изобщо откъде бяха толкова сигурни, че е замесен още един водач на автомобил? Защо изключват двете безразсъдни, надрусани жени да са се ударили в съвсем невинен човек и клетникът, изплашен от инцидента, просто да е офейкал?

— Добре — каза Асад и затвори.

— Свърза ли се с нея? Схвана ли какво искаш?

Асад изглеждаше някак замислен.

— Какво става, Асад? Какво ти каза Юрса?

— Юрса ли? — Асад вдигна глава. — Всъщност говорих с Росе.

Четирийсета глава

Чувстваше се неудовлетворен. Силно неудовлетворен.

От катастрофата изминаха две денонощия, а според новините по радиото състоянието на едната от пострадалите се подобрявало, но за другата лекарите не давали особени надежди. Не уточняваха коя се възстановява и коя бере душа.

Така или иначе, не можеше да протака повечето ответния си ход.

Предишния ден започна да събира сведения за следващото семейство, което щеше да падне в мрежите му. Поколеба се дали да не отскочи до къщата на Исабел във Вибор, да разбие вратата и да открадне компютъра й. Но подобен ход би бил безсмислен, ако тя вече е изпратила информация за него на брат си.

Чудеше се и какво знае Рахил. Дали Исабел й бе казала всичко?

Без съмнение.

Нямаше друг изход, освен да очисти и двете.

Вдигна очи към небето. Борбата му с Господ продължаваше. Воюваха още от невръстните му детски години.

Защо Всевишният просто не го остави на мира?

Събра си мислите, отвори компютъра, откри номера на травматологията в Държавната болница и се свърза със служителка от „Информация“, която успя да му каже само, че двете жени били настанени в интензивното отделение.

Поседя, загледан в бележника си.

Отделение за интензивно лечение. ОИЛ 4131.

Телефон 35454131.

Тези оскъдни данни означаваха, че някой ще умре, а той ще живее. Това показваше елементарното изчисление, независимо чии очи го гледат от всемогъщите небеса.

Въведе номера на отделението в Гугъл и веднага откри сайта на Клиниката по интензивна терапия в Държавната болница.

Уебстраницата беше много прегледна, спретната и стерилна като самото здравно заведение. Щракна върху „информация за посетители“, отвори файла, озаглавен „брошура за близките на нашите пациенти“ и вече се сдоби с изчерпателен наръчник.

Плъзна поглед надолу по текста.

„Смяна на персонала между 15,30 и 16,00.“ Идеалният момент да удари. Точно в разгара на най-голямата суматоха.

В тази прекрасна информационна брошура пишеше, че посещенията на близки и роднини са голяма утеха и подкрепа за пациента. Мъжът се усмихна. Оттук насетне ще влезе в ролята на близък. Ще купи букет, нали така се прави. Ще си нахлузи загрижена физиономия, за да е видно колко е разтревожен.

Продължи да чете нататък. Ставаше все по-хубаво. Пишеше, че всички членове на семействата и всички приятели на пациентите са добре дошли в болницата по всяко време на денонощието.

Близки приятели по всяко време на денонощието!

Замисли се. По-добре да се представи за близък приятел, вместо за роднина, защото първото се проверява много по-трудно. Близък приятел и душеприказчик на Рахил. Неин едноверец. Ще говори с изискан, напевен средноютландския диалект и ще остане по-дълго. Колкото му е необходимо. Така де, бил е толкова път!

Брошурата за посетителите съдържаше подробна информация по всички въпроси: колко се чака в приемната, къде може да си приготвиш чай и кафе, кога е удобно да поговориш с лекуващия лекар. Вътре бяха отпечатани и снимки на приятната обстановка в стаите и обяснения за какво служат сондите и апаратите за мониторинг.

Огледа цялата измервателна медицинска апаратура и прецени, че трябва да действа бързо и да се омете светкавично. В мига, когато органите на пациент от интензивното отделение откажат, всички уреди бият тревога и персоналът скача на крак. Пристигат начаса като истински професионалисти. Нали това се очаква от служители в реанимация.

Значи се налага не само да убие жените бързо, а и да се увери, че няма как да ги съживят. И най-вече да не остави следи, които да говорят за насилствена смърт.

Прекара половин час пред огледалото. Добави си бръчки по челото, сложи си перука, гримира зоната около очите.

Остана доволен от резултата. Приличаше на човек, смазан от скръб. Възрастен мъж с очила, прошарена коса и неподдържана кожа. Нищо общо с действителността.

Отвори вратичката на аптечката си. Издърпа едно чекмедже и извади пет прозрачни опаковки. Съдържаха стандартни спринцовки, каквито продават без рецепта във всяка аптека. Обикновени канюли, с които всеки божи ден хиляди наркомани се бодат с благословията на обществото.

Друго не му трябваше.

Пълни спринцовките с въздух, забива ги в кръвоносен съд, натиска буталото до края. Смъртта ще настъпи мигновено. Ще смогне да убие и двете, макар й в различни стаи, преди да се задействат алармите.

Въпрос на правилен разчет на времето.

 

 

Влезе в болницата и се огледа за насочващи информационни табла и асансьор. Очакваше да ги намери още в преддверието. В брошурата на уеб страницата пишеше, че номерът на отделението указва входа, етажа и терапевтичния блок.

Значи: 4-ти вход, 13-и етаж, 1-ви блок. Така изтълкува той номера, но явно грешеше, защото асансьорът се движеше само до 7-ия етаж.

Погледна си часовника. Наближаваше да застъпи следващата смяна и нямаше никакво време за губене.

Задмина двама инвалиди и откри информационно гише при главния вход. Служителят се отзова бързо и приветливо, макар да личеше, че задълженията му го отегчават.

— 41-ви вход, 3-та зала, 1-ви блок — поясни той. — Слезте на третия етаж и вземете асансьора.

За всеки случай човекът дори му подаде през гишето карта на болницата — с химикалка бе заградил въпросните номера. Идеално упътване към бъдещото местопрестъпление. Така!

Мъжът слезе на третия етаж и най-после видя дългоочакваната табела „Отделение за интензивно лечение 4131“. Към отделението водеше затворена двукрила врата с бели пердета. Приличаше не на болнично звено, а на погребална агенция.

Едва ли е случайно, усмихна се той.

Ако и в отделението цари същото спокойствие, каквото и в задръстения с метални колички коридор, където не се мяркаше жива душа, работата беше опечена.

Отвори вратата.

Отделението не беше голямо, но създаваше такова впечатление. Изобщо не бе очаквал вътре да кипи такова оживление. Представяше си как съсредоточени медицински работници тихо си вършат задълженията, а се оказа друго. Или пък просто бе улучил такъв момент.

Излизаше, че май не е избрал най-удобното време.

Подмина две отворени приемни и тръгна право към регистратурата. Пъстрото сводесто гише предразполагаше посетителите да се обърнат към служителката зад него.

Тя кимна на мъжа, докато си оправяше документацията.

Той се огледа.

Навсякъде гъмжеше от лекари и сестри. Едни влизаха в болничните стаи, други седяха пред компютри в малките преддверия на стаите. Трети сновяха с решителни крачки из коридора.

„Навярно попаднах в края на дежурството“ — прецени той.

— Неудобен момент ли улучвам? — попита служителката на регистратурата на отчетлив ютландски.

Тя си погледна часовника и вдигна дружелюбните си очи към него.

— Нещо такова. При кого идвате?

По лицето му мигом се изписа заучената угрижена физиономия.

— Приятел съм на Рахил Кро.

Тя наклони глава.

— Рахил? Тук няма настанена жена с такова име. Да не е Лиса Кро? — Жената погледна екрана на компютъра пред себе си. — Лиса Карин Кро.

Къде му отиде умът? Нали знаеше, че Рахил е само духовното й име в сектата?

— А, да, извинете. Лиса, разбира се. С нея членуваме в религиозна общност и се обръщаме един към друг с библейски имена. Затова се обърках.

Изражението на служителката се промени леко. Дали се усъмни в думите му, или изпитваше неприязън към религиозните хора? Само дано не му поиска документ за самоличност.

— Познавам и Исабел Йонсон — избърза той, за да изпревари събитията. — Тримата сме в приятелски отношения. От колегите ви в травматологията разбрах, че са докарали и двете по едно и също време в болницата. Вярно ли е?

Жената кимна. Със суха усмивка, но все пак с усмивка.

— Вярно е. Двете са настанени в тази стая — тя посочи и назова номера.

В една и съща стая. По-добре не можеше и да бъде.

— Ще се наложи да изчакате малко. Предстои да преместят Исабел в друго отделение и персоналът се нуждае от време за подготовка. Освен това преди вас пристигна друг близък на Исабел, а ние се стараем в болничните стаи да влиза не повече от един посетител. — Посочи приемната до изхода. — Той е ето там. Вероятно се познавате.

Обезпокоителни новини.

Извърна се рязко към приемната. Вътре седеше един-единствен мъж със скръстени ръце. В полицейска униформа. Сто процента беше братът на Исабел. Имаше високите й скули, същата форма на лицето, същия нос. Лошо.

Мъжът погледна служителката зад гишето с обнадеждена физиономия.

— Исабел по-добре ли е?

— Да, доколкото ми е известно. По принцип не местим пациентите в друго отделение, ако не е установено значително подобрение.

„Доколкото ми е известно“ — уклончиво каза тя. Разбира се, че знаеше със сигурност отговора на въпроса му. Просто не можеше да му съобщи кога точно ще се осъществи преместването, защото такива неща са труднопредвидими.

Никак не му провървя. За капак се засече и с брат й.

— Може ли да поговоря с Рахил? Тя в съзнание ли е? Простете, с Лиса.

— Не, Лиса Кро все още е в кома — поклати глава служителката.

Той наведе глава.

— Но Исабел се е свестила, нали? — настоя тихо той.

— По-добре попитайте онази сестра — служителката посочи руса жена с много изморен вид, която едва се влачеше по коридора, стиснала няколко картона под мишница.

Служителката зад гишето се обърна към следващия посетител. Аудиенцията приключи.

— Извинете — той размаха ръка да спре медицинската сестра.

На табелката й пишеше „Мете Фригор-Расмусен“.

— Бихте ли ми казали дали Исабел Йонсон е в съзнание? Може ли да вляза за малко при нея?

Сестрата или не отговаряше за тази пациентка, или дежурството й бе приключило, или не й беше ден, или се чувстваше каталясала. Така или иначе го изгледа през присвитите си очи и процеди през стиснати устни:

— Исабел Йонсон? А, да. Тя… — сестрата се загледа в празното пространство. — Дойде на себе си, но е на силни лекарства и със счупена челюст. Не може да говори. В момента почти не комуникира, но и това ще стане.

И му се усмихна изнурено. Той й благодари и я остави да продължи изтощителния си ден.

Исабел не комуникира. Най-сетне добра новина. Трябваше непременно да се възползва от ситуацията.

Стисна устни и енергично тръгна по коридора. След малко щеше да му се наложи да се измъкне бързо. Най-удобната възможност предлагаше асансьорът, но той държеше да проучи всички изходи.

Подмина няколко стаи с пациенти в тежко състояние. Медицинският персонал ги обгрижваше с уверени, спокойни действия. В стаята, където следяха показанията на апаратурата, служители в бели престилки се взираха съсредоточено в екрани и разговаряха приглушено. Пациентите се намираха под непрекъснато наблюдение.

Покрай мъжа мина санитарка и го изгледа малко изненадано. Какво прави той тук? Той й се усмихна, тя на него — също и той продължи напред.

По стените висяха картини в наситени цветове. Дори рисунки по стъкло. Отвсякъде лъхаше живителен порив. Тук смъртта не беше добре дошла.

Зави покрай червена стена и установи, че зад нея започва друг коридор, успореден на първия. Вляво се редяха малки стаи за персонала. По вратите имаше табелки с имена и титли. Погледна надясно. Очакваше в дъното на коридора пак да се озове пред регистратурата, но като се огледа по-внимателно, установи, че коридорът завършва сляпо. Затова пък зърна още един асансьор. Потенциален изход при бягство.

На вратата на една от стаите забеляза окачена лекарска престилка. В самата стая държаха чаршафи и болнично оборудване.

Отскочи встрани, грабна престилката, преметна я през ръката си, огледа се и тръгна към регистратурата.

Пътьом пак се размина със санитарката, кимна й и опипа джоба на якето си да провери дали спринцовките са вътре.

Вътре бяха, разбира се.

 

 

Настани се върху син диван в най-предната и най-малката от приемните. Полицаят в голямата приемна дори не повдигна глава. Точно пет минути по-късно полицаят се изправи и тръгна към регистратурата. Двама лекари и двама санитари току-що бяха излезли от стаята на сестра му, а междувременно нови лица от персонала разпределяха задълженията помежду си.

Застъпваше следващата смяна.

Полицаят кимна на служителката зад гишето, тя му кимна в отговор — влизайте, един вид.

Мъжът проследи полицая с поглед. Братът на Исабел Йонсон хлътна в болничната стая. След малко щяха да я отведат санитари. Това определено не бяха най-благоприятните условия за неговия замисъл.

Щом Исабел е толкова здрава, че да понесе едно преместване, той трябваше да убие първо нея. За друго навярно няма да му остане време.

Въпросът опираше до едно: колко минути ще успее да си открадне. Затова се налагаше да изгони брат й незабавно, колкото и рискове да криеше начинанието. Никак не му се искаше да приближава полицая. Опасяваше се, че Исабел му е разказала за него. Нали самата тя го увери в същото. Не беше изключено полицаят да разполага с описание на външния му вид и затова по-разумно беше да покрие с нещо лицето си.

Изчака служителката на регистратурата да си събере нещата и да отстъпи гишето на свежата работна сила.

Мъжът намъкна престилката.

Какъв по-подходящ момент от сега.

 

 

Влезе в стаята. В първия момент не различи жените. Обстановката обаче му подсказа. Полицаят седеше в дъното и държеше ръката на едната. Значи това беше сестра му.

Следователно жената до вратата, с множество сонди и тръбички над кислородната маска, е Рахил.

Зад нея се издигаше цяла стена от сложна апаратура с мигащи лампички и звукови индикатори. Беше завита с одеяло, под което навярно се криеха тежки рани и непоправими травми.

Мъжът хвърли поглед към Исабел и брат й.

— Какво се случи, Исабел? — прошепна преди малко полицаят.

Мъжът мина между стената и леглото на Рахил и се наведе над пациентката.

— Много съжалявам, господин Йонсон, но се налага да излезете от стаята — обяви той, докато повдигаше клепачите на Рахил, все едно проверява дали зениците й реагират.

Съдейки по липсата на реакция, заключи, че тя се намира в кома.

— Ще местим Исабел. Слезте долу да изпиете едно кафе, а след половин час ще ви осведомим къде е настанена.

Полицаят стана и прошепна няколко думи на сестра си. Личеше, че е човек, свикнал на желязна дисциплина.

Кимна на полицая с леко извърнато лице. Посетителят излезе. Мъжът огледа Рахил. Съмняваше се, че тази жена някога ще представлява опасност за него.

В този миг Рахил отвори очи. Погледна го, все едно е в пълно съзнание. Погледът й беше празен, но пронизващ. Трудно щеше да се отърси от него. После клепачите пак се отпуснаха. Той изчака дали ще се повтори. Рахил отново потъна в дълбок сън. Значи бе отворила очи по силата на случаен рефлекс или нещо от този род. Вслуша се в звуковите сигнали от измервателната апаратура. През последната минута сърдечната й честота се повиши. Пак се обърна към Исабел. Гръдният й кош се повдигаше все по-бурно и по-бурно. Значи беше усетила присъствието му. Беше разпознала гласа му, но с какво щеше да й помогне това? Челюстта й беше шинирана, очите — превързани с бинт. Лежеше обездвижена, овързана с какви ли не тръбички и апарати. В устата й обаче не бяха пъхнати сонди и дишаше самостоятелно. Скоро щеше да проговори. Животът й вече не се намираше в непосредствена опасност.

„Каква ирония, че всички тези добри жизнени показатели ще доведат до смъртта й!“ — замисли се той и се приближи, докато търсеше вена, която да пулсира силно.

Извади една спринцовка. Разопакова канюлата и постави иглата. Издърпа буталото до края: спринцовката се напълни с въздух.

— Да беше се задоволила с онова, което можех да ти дам, Исабел — прошепна той и установи, че дишането и сърдечният й ритъм са се ускорили още повече.

„Лоша работа“ — помисли си той и избута възглавничката изпод ръката й. Ставаше опасно, защото медицинският персонал непрекъснато следеше жизнените показатели.

— Успокой се, Исабел. Нищо няма да ти направя. Дойдох да ти кажа, че няма да нараня децата. Грижа се добре за тях. Когато се възстановиш, ще ти изпратя съобщение къде са. Повярвай ми. Просто се нуждаех от пари. Не съм убиец. Дойдох, за да ти го кажа.

Забеляза, че дишането все още беше ускорено, но сърдечният ритъм се забави. Слава богу.

Мъжът погледна апаратите, към които беше свързана Рахил. Неочаквано звуковите сигнали изчезнаха. Значи сърцето й спря.

„Трябва да побързам“ — стрелна се в ума му.

Хвана грубо ръката на Исабел, откри пулсираща вена и заби в нея канюлата. Иглата потъна без никакво съпротивление.

Тя изобщо не реагира. Несъмнено така я бяха наблъскали с обезболяващи, че дори да беше пробил ръката й с кол, нямаше да усети.

Натисна буталото, но то не помръдна. Явно не беше уцелил вената.

Извади иглата и пак я заби. Този път Исабел се раздвижи. Беше разбрала, че иска да й навреди. Сърцето й пак заби учестено. Буталото пак заяде. По дяволите, трябва да открие друга, подходяща вена.

В същия миг вратата се отвори.

— Какво става тук? — извика медицинската сестра, докато погледът й шареше между апаратурата до Рахил, непознатия мъж в лекарска престилка и спринцовката, стърчаща от ръката на Исабел.

Той дръпна спринцовката, прибра я в джоба си, скочи от местото си и преди сестрата да се усети, й нанесе силен, бърз удар по шията. Жената се строполи пред вратата.

— Погрижи се за нея. Току-що колабира, сигурно от претоварване — извика той на друга сестра, която тичаше от стаята за наблюдение, защото бе засякла тревожните сигнали от апаратурата.

Само за секунди отделението заприлича на мравуняк. Хора в бели престилки се стълпиха пред вратата на стаята, докато той бързо крачеше към асансьорите.

Всичко се обърка. За втори път секундите проработиха в полза на Исабел. Още десет секунди и той щеше да уцели подходяща вена и да я напълни с въздух. Нужни му бяха само още десет секунди. Проклети десет секунди. Провалиха цялото му начинание.

След като хлътна зад двукрилата врата, зад него проехтяха трескави викове. Пред асансьорите стоеше хилав мъж с тъмни кръгове под очите и чакаше информация от отделението по пластична хирургия. Кимна, когато видя престилката. В болниците униформата винаги предизвиква уважение.

Мъжът натисна копчето и се огледа за аварийна стълба. Асансьорът пристигна. Влезе, кимна на двама мъже в престилки и на двама посетители със скръбни лица, и се облегна на стената, за да не забележат, че не носи табелка.

На партера едва не се наниза на брата на Исабел. Полицаят изобщо не се беше отдалечавал.

Разговаряше с двама души, навярно негови колеги. Единият — дребен, смугъл — едва ли работеше в полицията, но виж, другият, типичен датчанин, сто процента беше ченге. И тримата изглеждаха много угрижени.

Самият той се чувстваше по същия начин. Навън видя как над сградата захожда хеликоптер. Очевидно носеше следващата партида проблеми за травматологията.

„Добре са дошли“ — помисли си той. Колкото повече пострадали от злополуки постъпваха в болницата, толкова по-малко ресурси щяха да останат за двете жени, за чието присъствие там вина имаше той.

Свали престилката чак когато стигна под дърветата на паркинга.

Отключи колата и метна перуката на задната седалка.

Четирийсет и първа глава

С Асад едва слязоха в подземието и Карл веднага забеляза промените. Промени не в положителен смисъл. Навсякъде се въргаляха кашони и какви ли не вехтории. Покрай стените бяха наредени метални стелажи, а от дъното на коридора ехтеше дрънчене, което подсказваше, че разместванията за днес още далеч не са приключили.

— По дяволите! — възкликна Карл, докато оглеждаше останките от преградната стена, опрени в коридора. — Какво става тук? — повиши глас той, а Росе подаде глава от кабинета си.

Слава богу, поне тя си беше съвсем същата. Катраненочерна къса коса, бяло, напудрено лице, плътен слой сенки за очи, заядлив поглед. Росе — такава, каквато я познаваха.

— Изпразват мазето и преградната стена им пречеше — обясни безстрастно тя.

Асад пръв се сети да я приветства с добре дошла:

— Радвам се да те видя, Росе. Изглеждаш… — млъкна, търсейки най-подходящата дума. — Изглеждаш прекрасна както винаги — с усмивка довърши той.

На негово място Карл едва ли би избрал точно това прилагателно.

— Благодаря за розите — тя леко повдигна тънките си, изписани с молив вежди. В нейния маниер несъмнено минаваше за проява на силна емоция.

Карл се усмихна.

— За нас беше удоволствие. Липсваше ни. Не защото Юрса не си вършеше работата — побърза да добави той, — но все пак ни домъчня за теб.

Посочи коридора.

— Щом са махнали преградната стена, онези от „Трудова безопасност“ пак ще цъфнат. Защо изпразват мазето?

— Всичко трябва да се изнесе — така наредиха. Оставаме само ние, архивът, бюро „Изгубени вещи“, пощенският отдел и Погребалното сдружение. Заради полицейската реформа, нали се сещаш. Крачка напред, две назад.

Ако не друго, поне щеше да се освободи доста място.

— А какво откри за двете жени? Как се казват и в какво състояние са в момента?

— Още не съм стигнала дотам — сви рамене тя. — Тъкмо разчиствах вещите на Юрса. Случаят не може ли да почака?

С периферното си зрение Карл забеляза как Асад тутакси вдигна предупредително ръка. „Мери си думите или тя пак ще си тръгне“ — означаваше жестът. Карл преброи наум до десет.

Каква хитруша! От първия ден си прави оглушки. Пак ли започва да му продава същите фасони?

— Дължа ти голямо извинение, Росе — подхвана той след ожесточена вътрешна борба. — Занапред с Асад ще се постараем да бъдем по-конкретни в исканията си. Ще бъдеш ли така мила да набавиш нужните сведения при първа възможност? Случаят наистина е спешен.

Карл кимна леко на Асад, а той отговори с вдигнат палец: супер!

Росе отметна рязко глава, но очевидно не знаеше какво да отговори.

Опитът ги беше научил как да парират гневните й изблици.

— След три минути имаш час при психолог, Карл. Навярно си забравил? — попита тя и си погледна часовника. — За твое сведение, не разполагаш с абсолютно никакво време.

— Как така?

Подаде му адреса.

— Ако тичаш, може и да стигнеш навреме. Мона Ибсен поръча да ти предам, че се гордее, задето си се съгласил да се подложиш на терапията.

Право в слабото му място. Нямаше измъкване.

 

 

Улица „Анкер Хергор“ се намираше само на две пресечки от Главното полицейско управление, но когато пристигна, Карл имаше чувството, че някой е запушил устата му с вакуумна помпа и дърпа с всичка сила, сякаш за да доведе белите му дробове до колапс. Ако Мона беше избрала този начин да му покаже колко е загрижена за него, май се налагаше да поговори с нея.

— Радвам се, че дойде — посрещна го Крис. — Трудно ли откри кабинета ми?

Какво да му отговори? Освен че вървя не повече от двеста метра, в същата сграда се помещаваше Агенцията за чужденците, където Карл беше ходил близо три хиляди пъти.

Какво търсеше тук обаче психолог като Крис?

— Шегата настрана, Карл. И без да ми отговаряш, изобщо не подлагам на съмнение способността ти да се ориентираш. Сигурно се питаш какво търся тук. В Агенцията за чужденците често прибягват до услугите на психолог. И сам се досещаш защо.

Колко неприятен човек. Мислите му ли бе започнал да чете?

— Разполагам само с половин час — уточни Карл. — В момента ни възложиха много спешна задача.

Всъщност не излъга.

— Добре — Крис записа нещо в картона пред себе си. — Следващия път се постарай да си освободиш време за цял сеанс. Става ли?

Крис извади някакво дело. Фотокопирането му навярно бе отнело поне два часа.

— Знаеш ли какво е това? Осведомиха ли те?

Карл поклати глава, макар да се досещаше.

— Виждам, че имаш предположение. Тази папка съдържа твоите лични данни и всички документи по случая, заради който сте попаднали в престрелката на остров Амар. Длъжен съм да добавя, че за съжаление не мога да доведа до твоето знание част от данните.

— В смисъл?

— От докладите на Харди Хенингсен и Анкер Хьойер, участвали във въпросното разследване, заключавам, че ти си вникнал по-навътре в случая от тях двамата.

— Не бих казал. Защо са го написали? Тримата работехме заедно от самото начало.

— Към този въпрос ще се върнем по време на някоя от предстоящите сесии. Според мен си се забъркал в нещо, което или си изтласкал, или не искаш да признаеш.

Карл поклати глава. Какви са тези подозрения? Да не би да му предявяваха обвинение?

— Не съм се забърквал в нищо — подчерта той, а от възмущение лицето му пламна. — В това разследване нямаше нищо необичайно, с изключение на опита за покушение над нас. Накъде биеш с тези недомлъвки?

— Защо реагираш толкова бурно, когато се спомене престрелката, Карл? Оттогава е минало много време.

— И ти щеше да реагираш така, ако се беше разминал на косъм със смъртта, за разлика от двамата ти най-добри приятели, които не са извадили твоя късмет.

— Наричаш Харди и Анкер най-добрите си приятели?

— С тях бяхме партньори. Работехме заедно.

— Според мен има разлика между колеги и приятели.

— Възможно е. Не знам дали ти би се навил да приемеш парализиран човек в дома си, но аз го направих. Според теб не съм ли добър приятел?

— Не ме разбра правилно. В много отношения ти си чудесен човек, не се съмнявам. Навярно угризенията ти заради трагичната участ на Харди Хенингсен са те подтикнали да проявиш загриженост, но сигурен ли си, че навремето, когато сте работили заедно, сте били в отлични отношения?

— Да, определено.

Този идиот адски му лазеше по нервите.

— Аутопсията е показала наличие на кокаин в кръвта на Анкер Хьойер. Знаеше ли го?

В този миг Карл се отпусна в нещо подобно на фотьойл. Новината го изненада.

— И ти ли си вземал кокаин, Карл?

Светлосините очи на психолога го приклещиха. С всяка изминала минута го гледаха все по-проницателно. Миналия път Крис изобщо не се посвени да флиртува с него пред очите на Мона. Гледаше го съблазнително и кокетничеше с устни. А в момента все едно провеждаше полицейски разпит.

— Кокаин? Никога не съм опитвал, кълна се. Мразя такива гадости.

Крис вдигна ръка:

— Добре, толкова по тази тема. Сега за друго. Имал ли си някакви контакти със съпругата на Харди, преди да се оженят?

„Пак ли ще говорим за нея?“ Психологът стоеше неподвижен като статуя.

— Да — призна Карл. — Беше приятелка на жена, с която впоследствие станахме гаджета. Аз я запознах с Харди.

— Имали ли сте сексуални отношения?

Карл се усмихна. Този Крис си вреше носа навсякъде. Само дето Карл недоумяваше как всички тези въпроси ще му помогнат срещу мъчителното свиване в сърдечната област.

— Колебаеш се. Бъди искрен.

— Това е най-шантавата психотерапия, на която съм се подлагал. Очаквам всеки момент да започнеш да ми извиваш пръстите на ръцете с инструмент за изтезания. Отговорът е не. С изключение на малко джиджи-биджи, помежду ни не е имало нищо.

— Какво включва това джиджи-биджи?

— Стига си се правил на ударен, Крис. Въпреки че си гей, все трябва да имаш някаква представа как хетеросексуалните опознават телата си.

— Направила ти е…

— Това ми идва в повече, Крис. Няма да споделям подробности. Натискахме се малко, но не сме се чукали, ясно?

Психологът записа и това и погледна Карл със светлосините си очи.

— От бележките на Харди Хенингсен по случая с убийствата, извършени с монтажен пистолет, излиза, че си поддържал контакти с онези, които впоследствие са открили стрелба по вас. Вярно ли е?

— Не, за бога. Сигурно е станало недоразумение.

— Добре — погледна Карл с неприкритото намерение да го предразположи към откровения. — Нали знаеш обаче: ако на лягане те сърби задникът, на сутринта пръстите ти ще смърдят.

Господи! И той ли започна с аналната стилистика!

— Е? Излекуваха ли те? — посрещна го в коридора Росе и се усмихна ехидно.

— Много смешно, Росе. Следващия път, когато отида на психолог, те съветвам да се запишеш на курс по деликатност.

— Така ли? — Росе веднага яхна метлата. — Не очаквай да съм хем дружелюбна, хем тактична.

Росе — дружелюбна? Това пък кога е било?

— Какво откри за двете катастрофирали жени?

Тя изреди имената, адресите и възрастта им. И двете бяха на средна възраст и с чисти досиета. Съвсем обикновени жени.

— Още не съм успяла да се свържа с интензивното в болницата. След малко и това ще стане.

— Забравих да те попитам на чие име е регистриран катастрофиралият автомобил.

— Не прочете ли доклада на пътната полиция? Колата се води на името на Исабел Йонсон, но е шофирала Лиса Кро.

— Жените членуват ли в официалната църква?

— Днес ми задаваш доста хаотични въпроси, не мислиш ли?

— Разполагаш ли с такава информация?

Тя сви рамене.

— Разбери, Росе. Проучи особеностите на вероизповеданието им.

— Ти за журналистка ли ме вземаш?

Тук вече Карл щеше здравата да подпали, но откъм пощенския отдел долетяха силни викове и крясъци.

— Какво става? — попита Асад.

— Нямам представа — отвърна Карл.

Видя как в дъното на коридора някакъв здравеняк вдига част от метален стелаж над главата си. Униформен полицай се нахвърли върху него, мъжът го цапардоса с металната плоскост и полицаят се свлече заднешком.

В същия миг нападателят забеляза разклонението в коридора и без грам колебание се обърна и хукна право към специалния отдел „Q“ с металното парче пред себе си. Росе се отдръпна, ала Асад продължи да стои до Карл.

— Дали да не оставим охраната да се разправя с него, Асад? — попита Карл, докато мъжът крещеше нечленоразделно.

Асад не отговори. Наведе се напред и сви юмруци като боксьор. Уви, позата не изплаши ни най-малко нападателя — грешка, за която щеше да съжалява горчиво. Защото в мига, когато мъжът замахна да го удари с желязото, Асад скочи срещу него и хвана оръжието му с две ръце. Контраатаката оказа поразителен ефект.

Ръцете на мъжа се скършиха в лактите, металната плоскост политна назад и се стовари тежко върху раменете му. Отчетливо се чу хрущене от трошащи се кости.

За всеки случай Асад завърши атаката си с шут в корема на здравеняка. Гледката не беше никак приятна. От устата на клетника се откъснаха стонове, каквито никой не би искал да чува. Историята на човечеството едва ли познаваше случай, в който нещо толкова застрашително на вид да бъде обезвредено за толкова кратко време.

Докато раненият лежеше настрана и се гърчеше в болки от счупената ключица и травмирания корем, дотичаха още униформени.

Чак тогава Карл забеляза, че от дясната китка на мъжа се поклащат белезници.

— Водехме го на съдебно изслушване — заобяснява единият полицай, докато щракаше и другата гривна. — Не знам как успя да се разкопчае, но скочи през товарния люк право в пощенския отдел.

— Рано или късно все щяхме да го хванем — додаде друг полицай.

Карл го познаваше. Отличен стрелец.

Полицаите тупаха Асад по рамото. Изобщо не им пукаше, че той изпрати арестанта право в болница.

— Кой е този? — попита Карл.

— За последните две седмици е убил трима сръбски събирачи на дългове.

Чак сега Карл забеляза пръстена, впит в малкия пръст на поваления арестант.

Карл погледна Асад. Помощникът му не изглеждаше никак изненадан.

— Много добре видях хватката — обади се глас зад гърба на Карл, докато полицаите влачеха охкащия сърбин обратно към ареста.

Карл се обърна и видя Вале, един от пенсионираните колеги, които поддържаха Погребалното сдружение; заместник-председател, доколкото знаеше Карл.

— Какво правиш тук в сряда, Вале? Нали срещите ви са в четвъртък?

Вале се засмя и потърка брадата си.

— Да, но вчера всички бяхме на рожден ден у Яник. Навършва дели седемдесет години. При такива юбилеи човек може да си позволи да наруши традицията. — Вале се обърна към Асад: — Направо ми скри шапката, приятелю. Иска ми се пак да видя как го парира. Къде си се учил на такива трикове?

— Реакция и акция — сви рамене Асад. — Нищо особено.

— Ела да се почерпим долу. Заслужаваш една „Стара датска“.

— Какво е това? — попита с недоумение Асад.

— Асад не консумира алкохол, Вале — поясни Карл. — Мюсюлманин е. Аз обаче ще изпия една бира.

 

 

Събраха се цяла компания. Повечето бяха възрастни служители от Пътна полиция, но присъстваха и ръководителят на техническата поддръжка Яник, и един от старите шофьори на директора на полицията.

Франзели, цигари, шварц кафе, бира. Пенсионерите в Управлението хич не бяха за оплакване.

— Пооправи ли се, Карл? — попита един полицай, с когото се познаваха служебно.

Карл кимна.

— Харди и Анкер ги сполетя ужасна съдба. Целият случай е потресаващ. Успя ли да го разплетеш?

— Още не — Карл се обърна към прозореца над бюрата. — Големи сте късметлии с този прозорец. Де и при нас да влизаше малко светлина.

Забеляза как петимата старци смръщиха едновременно чела.

— Какво? — не разбра той.

— Ще ме прощаваш, Карл, но всички стаи в подземието имат прозорци.

— Не и нашите кабинети.

Яник стана.

— Работя тук от трийсет и седем години и познавам всяко ъгълче от тези катакомби. Ще ми покажеш ли за кои помещения говориш? След малко си тръгвам.

Разпивката приключи бързо.

— Ето тук — Карл го въведе в кабинета си и посочи стената, където беше окачен плоският екран. — Къде виждаш прозорец?

Яник се наведе леко настрани.

— А това според теб какво е? — той посочи стената.

— Ами… стена?

— Гипсокартон, Карл Мьорк. Гипсови плочи. Навремето, когато използвахме тези помещения за склад, моите хора ги изолираха с гипсови плочи. Тук беше пълно със стелажи. Тук и до спретнатото ти бюрце. На тези стелажи държаха визьори и каски за бойците от Отряда за бързо реагиране. Същите стелажи, които и в момента задръстват цялото подземие — засмя се старецът. — Хич не ти сече пипето, Карл Мьорк. Да пробия ли дупка, за да видиш улицата, или сам ще се справиш?

Ама че работа.

— А другата стая? — той посочи хралупата на Асад.

— Че тя изобщо не е предназначена за кабинет, Карл. Това е килерче за метли и кофи. Къде си виждал килерче с прозорци?

— Е, аз и Росе все ще преживеем още малко без прозорци. Само да изнесат мебелите от подземието и ще свалим плоскостите. А на Асад ще му намерим по-удобен кабинет.

Яник поклати глава и се позасмя.

— Тук цари голяма бъркотия — установи той, след като излязоха в коридора. — Какво, по дяволите, правите? — посочи остатъците от преградната стена с налепените по нея дела.

— Наложи се да изолираме ето тези тръби. От тях се лющи азбест. „Трудова безопасност“ вдигна голяма патърдия.

— Тези тръби ли? — Яник вдигна пръст към тавана, обърна се и тръгна да си върви. — Просто ги демонтирайте. Всички топлопроводни тръби се намират в котелното. Тези тук не изпълняват никаква функция.

Смехът му отекна из целия коридор.

От устата на Карл се изсипа цял порой ругатни по адрес на безполезните тръби. Не щеш ли, срещу него се зададе Росе. Дано поне веднъж да си е свършила работата, както трябва, обнадежди се той.

— Живи са. Едната, Лиса Карин Кро, все още е в критично състояние, но животът на другата е извън опасност.

Карл кимна. Чудесно. Смяташе веднага да тръгнат и час по-скоро да поговорят с нея.

— Колкото до религиозната им принадлежност, Исабел Йонсон е последователна на официалната църква, а Лиса Кро членува в нещо от рода на Църквата на Божията Майка. Свързах се по телефона с нейна съседка от Фредериксун. Сектата е доста странна, формират затворено общество. По думите на съседката Лиса Кро подлъгала мъжа си и той да се включи в сектата. Двамата приели и нови имена. Мъжът — Йешуа, а жената — Рахил.

Карл си пое дълбоко дъх.

— И това далеч не е всичко — поклати глава Росе. — Колегите от Слеелсе са открили спортен сак в храстите близо до мястото на катастрофата. Най-вероятно сакът е изхвръкнал от колата. И какво мислите има вътре? Един милион крони в използвани банкноти.

— И аз чух всичко — обади се Асад зад гърба на Карл. — Аллах!

Съвсем уместно възклицание, помисли си Карл.

Росе наклони глава.

— Освен това ми съобщиха, че съпругът на Лиса Карин Кро е издъхнал във влак, който се е движил между Слеелсе и Сорьо в понеделник вечерта. Точно по времето, когато съпругата му е шофирала като бясна. Според аутопсията става въпрос за инфаркт.

— По дяволите! — избухна Карл.

Всичко звучеше ужасно злокобно и будеше цяла върволица от мрачни предположения. Направо тръпки да те побият.

 

 

— Преди да се качим при Исабел Йонсон, ще се отбием при Харди — предложи Карл.

Извади от жабката палка, с каквато пътните полицаи спират нарушителите на движението, и я постави зад предното стъкло: безотказен начин да прогониш паркинг-служителите, когато си спрял неправомерно.

— Асад, изчакай отвън. Искам да поговоря с него насаме.

Бяха настанили Харди в стая с изглед, както се казва. През големите прозорци се виждаше как облаците се откъсват един от друг като парченца от изсипващ се върху пода подреден пъзел.

Харди увери Карл колко добре се чувства. Изтеглили течността от дробовете му и скоро щели да приключат с изследванията.

— Но не ми вярват, че мога да си мърдам китката — оплака се той.

Карл пусна оплакването му покрай ушите си. Ако тази китка се бе превърнала във фикс идея за Харди, Карл не смяташе за своя работа да му я избива от главата.

— Днес ходих на психотерапия, Харди. Не при Мона, при едно лайно на име Крис. Според него в рапорта ти по случая с монтажния пистолет си вписал неизвестни за мен неща. Сещаш ли се за какво точно говори?

— Написах само, че познаваш случая по-добре от мен и Анкер.

— Защо го написа?

— Защото е истина. Ти познаваше онзи старец, Георг Месен, когото намерихме убит.

— Не го познавах, Харди. Никога не съм го виждал приживе.

— Напротив. Беше го разпитвал в качеството му на свидетел по друг случай. Не си спомням какво точно касаеше случаят.

— Заблуждаваш се, Харди — поклати глава Карл. — Все тая. Дойдох в болницата по друг повод и исках само да проверя как си. И Асад е с мен. Изпраща ти поздрави.

Харди повдигна вежди.

— Преди да си тръгнеш, искам да ми обещаеш нещо, Карл.

— Казвай направо, приятелю. Ще се постарая да изпълня желанието ти.

Харди преглътна няколко пъти.

— Обещай да ме приемеш обратно у вас. Иначе ще умра.

Карл го погледна в очите. Ако на света имаше човек, способен със силата на волята си да ускори възнесението си на небето, то този човек беше именно Харди.

— Разбира се, приятелю — прошепна Карл.

Дано само Вита се позадържи с онзи тюрбан.

 

 

Застанаха пред асансьора на третия етаж. Вратите се отвориха и оттам излезе някогашният инструктор на Карл от Полицейската школа.

— Карстен! — възкликна Карл и му подаде ръка.

Мъжът не го позна веднага, но после се усмихна.

— Карл Мьорк — досети се той след неколкосекунден размисъл. — Остарял си.

Карл се усмихна. Карстен Йонсон. Поредният обещаващ кадър, попаднал в Пътна полиция. Поредният пример за човек, успял да избегне професионалното прегаряне, което грози служителите в системата.

Двамата побъбриха за добрите стари времена и колко трудно е станало напоследък да работиш в органите по опазване на реда. На сбогуване пак си стиснаха ръцете.

По необясним начин ръкостискането на Карстен Йонсон изпрати определени флуиди към съзнанието на Карл, преди умът му да открие причината. Нещо тревожно и неподлежащо на определение блокира всички други усещания. После го осени просветление.

Прозрението го връхлетя изведнъж. Всичко се вписваше твърде добре, за да се дължи на случайно съвпадение.

„Карстен изглежда натъжен — разсъждаваше Карл. — И слезе от асансьора, който отива в интензивното, фамилията му е Йонсон. Положително има връзка“ — заключи той.

— Карстен, да не би да си тук заради Исабел Йонсон?

— Да, тя ми е сестра. Ти какво общо имаш със случая? — Карстен поклати неразбиращо глава. — Не работиш ли в отдел „А“?

— Вече не. Не се тревожи, само ще й задам няколко въпроса.

— Не знам дали ще може да ти отговори. Челюстна й е фиксирана и й вливат много силни лекарства. Току-що бях при нея. Не отрони нито дума. Помолиха ме да изляза от стаята, защото ще я местят в друго отделение. Посъветваха ме да се върна след половин час.

— Добре. Все пак ще се опитаме да изпреварим преместването. Радвам се, че се видяхме, Карстен.

Един от съседните асансьори издаде звуков сигнал, че спира на етажа. Отвътре излезе мъж в медицинска престилка.

Стрелна ги с мрачен поглед.

Те се качиха в кабината и поеха нагоре.

 

 

Карл беше идвал в интензивното отделение стотици пъти. Защото хората, които по нещастно стечение на обстоятелствата се бяха сблъсквали с въоръжени идиоти, често попадаха тук. Голяма част от пациентите на това отделение бяха жертви на второто по фаталност последствие от насилствената престъпност.

Тук работеха изключителни специалисти. Ако някой ден му се случеше нещо лошо, Карл би искал да попадне именно в реанимацията на Държавната болница.

С Асад влязоха в отделението и завариха голяма суматоха. Сигурно точно в този момент състоянието на някой от пациентите се бе влошило критично. Карл разбра, че са пристигнали в крайно неудобен момент.

Отиде до регистратурата и се легитимира. Представи и Асад.

— Идваме да зададем няколко въпроса на Исабел Йонсон. Опасявам се, че не търпи отлагане.

— А аз се опасявам, че в момента е невъзможно. Пациентката от същата стая, Лиса Карин Кро, току-що почина. Исабел Йонсон също е в критично състояние. Освен това външен посетител нападна и рани медицинска сестра. Възможно е да е влязъл в стаята, с цел да посегне на двете жени. Засега само гадаем. Колежката ни още е в безсъзнание.

Четирийсет и втора глава

В продължение на половин час седяха в приемната, а отделението приличаше на разбунен кошер.

По едно време Карл стана и отиде до регистратурата. Не можеха да си позволят да чакат повече.

— Разполагате ли с координати на Лиса Карин Кро? — попита той служителката зад гишето. — Трябва ми домашният й телефонен номер.

Тя му го записа на листче и му го подаде.

Карл извади мобилния си телефон и се върна при Асад. Краката на сириеца тропаха нервно по пода като барабанни палки.

— Налага се да изляза за малко. Ще стоя пред асансьорите. През това време ти следи изкъсо ситуацията. Ако ни позволят да влезем при болната, веднага ела да ме повикаш.

Пред отделението набра Росе.

— Провери какви данни са вписани срещу този телефонен номер: имена и граждански номера на всички живеещи на този адрес. Спешно е, Росе.

Тя измърмори недоволно, но обеща да се постарае.

Карл извика асансьора и слезе на партера.

Поне петдесет пъти бе подминавал кафенето до болницата, без да влиза в него. Сандвичите с пастет му се струваха прекалено тлъсти. Тлъсти бяха и цените им като за окаяната му полицейска заплата. И този път нямаше намерение да си поръчва закуска оттам. Не че не беше гладен. Просто влезе със съвсем други намерения.

— Карстен Йонсон! — извика той и видя как русият полицай изпъна врат, за да определи откъде е дошъл призивът.

Карл го поведе към болницата и пътьом му разказа какво се е случило в отделението в негово отсъствие.

След чутото Карстен изгуби смелото си изражение. По лицето му се изписа неприкрито безпокойство.

— Извини ме за секунда — помоли Карл на третия етаж, защото телефонът му звънна. — Влизай и ако има нещо спешно, ела да ме повикаш.

Карл коленичи до стената, долепи телефона до ухото си и сложи бележника си на пода.

— Слушам те, Росе. Какво откри?

Тя му продиктува адреса, седем имена и гражданските им номера. Баща, майка, пет деца. Йосиф на осемнайсет, Самуел на шестнайсет, Мириам на четиринайсет, Магдалена на дванайсет, Сара на десет. Карл си записа всички данни.

— Трябват ли ти други сведения? — попита Росе.

Карл поклати глава и затвори, без да й отговори.

Получената информация беше повече от обезпокоителна.

Пет деца бяха останали кръгли сираци, а две от тях все още се намираха в смъртна опасност. Похитителят следваше една и съща схема. Беше си набелязал многодетно семейство, принадлежащо към секта. С тази разлика, че този път едва ли щеше да пощади едното от отвлечените деца. Защо да го прави?

Даваше си сметка колко критична е всяка секунда и всичките му инстинкти крещяха неистово. Трябваше да предотврати още две убийства и гибелта на цяло семейство. Нямаше време за губене, но какво да предприеме? Освен децата на починалата Рахил и служителката на регистратурата, която в момента се прибираше вкъщи и си бе изключила телефона, само още две жени бяха видели убиеца. Едната лежеше в отделението, сляпа, няма и в състояние на животозастрашаващ шок. Другата, ранената медицинска сестра, още не бе дошла в съзнание. Положението изглеждаше повече от безнадеждно.

Карл погледна записките си и набра домашния номер във Фредериксун. В такива моменти ненавиждаше професията си.

— Йосиф е на телефона — обади се момчешки глас.

Карл пак погледна бележника си. Йосиф се казваше най-голямото момче. Слава богу, че попадна на него.

— Добър ден, Йосиф, обажда се заместник полицейски комисар Карл Мьорк от специалния отдел „Q“ към Главното полицейско управление в Копенх…

Момчето затвори.

Карл си даде сметка къде сбърка. Не биваше да започва така. Полицията вече сто процента беше посетила децата и бе съобщила за смъртта на баща им. Йосиф и двете му сестри без съмнение се намираха в шок.

Как да осъществи контакт с момчето?

Карл позвъни на Росе.

— Вземи си чантата и си извикай такси — поръча той. — Възможно най-бързо те искам в Държавната болница.

 

 

— Много неприятна ситуация — каза лекарят. — До онзи ден в отделението непрекъснато дежуреше полицай, защото тук бяха настанени ранени в гангстерската война. Ако и днес имаше охрана, това нямаше да се случи. За жалост онзи ден изписахме двамата последни престъпници, пратихме ги нататък по веригата и снехме охраната.

Карл слушаше внимателно лекаря. Медикът имаше благо, топло лице. В изражението му не се забелязваше и следа от опит да важничи.

— Разбираме, че полицията иска час по-скоро да установи самоличността на неизвестния нападател и огромното ни желание е да ви сътрудничим, но предвид състоянието на пострадалата сестра сме длъжни от медицинска гледна точка да поставим нейното здраве на първо място. Опасяваме се, че има строшен шиен прешлен. В момента е в шок. Най-вероятно ще можете да я разпитате чак утре преди обяд. Надяваме се съвсем скоро да се свържем с нашата служителка от регистратурата, която днес е видяла нападателя. Тя живее в Исхьой и ако е тръгнала право към дома си, очакваме да се прибере до двайсетина минути.

— Вече изпратихме наш човек пред дома й, за да не губим нито секунда — осведоми го Карл. — Какво е състоянието на Исабел Йонсон? — Карл погледна въпросително брат й. Карстен кимна — нямаше нищо против Карл да поеме инициативата.

— По разбираеми причини е силно превъзбудена. Дишането и сърдечната честота се нестабилни, но според нас ще се почувства по-добре, ако брат й постои при нея. След пет-десет минути приключваме с изследванията и ще може да влезете.

От входната врата се разнесе топуркане. Чантата на Росе се опитваше да завлече щората.

Карл махна на Асад и на Росе да го последват.

— Защо ме извика? — попита тя в коридора.

Цялото й същество излъчваше неприязън към интензивното отделение — последното място на земята, където би искала да попадне. Навярно не понасяше болници.

— Ще ти възложа много отговорна задача.

— Каква? — попита Росе. Очевидно не я свърташе повече в медицинска обстановка.

— Ще се обадиш на едно момче и ще го убедиш да ни съдейства, защото животът на брат му и сестра му е в смъртна опасност. Поне аз така смятам. Казва се Йосиф, на осемнайсет години е. Онзи ден баща му е починал, а майка му е била настанена в интензивното. Полицията във Вибор му го е съобщила, Йосиф обаче не знае, че преди няколко часа майка му издъхна в болницата. Много нетактично е да му съобщаваме трагичната вест по телефона, но нямаме друг избор. От теб зависи какво ще му кажеш и какво ще му спестиш, Росе. Важното е да отговори на въпросите ти. Иначе получаваш пълен картбланш.

Тя изпадна в ступор. Понечи да възрази, ала думите заседнаха в гърлото й. В очите на Карл прочете колко спешна е задачата.

— Защо аз? Защо не Асад? Защо не ти?

Карл й обясни, че момчето му е затворило.

— Нужен ни е неутрален глас. Приятен, нежен женски глас като твоя.

Ако бе произнесъл този комплимент при други обстоятелства, сигурно щеше да прихне. Сега обаче изобщо не му беше до смях. От Росе зависеше как ще излязат от ситуацията.

Карл я запозна в общи линии с положението и подкани Асад да се оттегли заедно с него малко встрани.

За пръв път виждаше Росе с разтреперани ръце. Юрса вероятно би се справила по-добре. По ирония на съдбата именно най-твърдата черупка крие най-меката сърцевина.

Гледаха я как говори. По едно време вдигна внимателно ръка, сякаш за да попречи на момчето да я прекъсне. На няколко пъти стисна устни и вдигна очи към тавана, за да не се разплаче. Не й беше лесно да се дистанцира от случващото се с децата. В момента целият им свят се сриваше. Росе току-що съобщи на момчето, че животът им — неговият и на другите деца в семейството — никога повече няма да бъде същият. Карл разбираше отлично какви емоции я владеят.

По едно време тя отвори уста и цялата се превърна в слух, докато бършеше сълзите си. Пое си дълбоко дъх и започна да задава последователно въпросите, като оставяше на момчето достатъчно време да й отговори. След няколко минути махна на Карл да се приближи.

Закри микрофона с длан.

— Отказва да говори с теб. Съкрушен е. Но ако те интересува нещо, ще го питам.

— И двамата се справихте превъзходно, Росе. Зададе ли му всички въпроси, както се разбрахме?

— Да.

— Имаме ли описание и име?

— Да.

— Преки улики към убиеца?

Тя поклати глава. Карл си потърка челото.

— В такъв случай нямаме други въпроси. Продиктувай му номера ми и го помоли да се свърже с мен, ако се сети нещо.

Тя кимна, Карл се отдалечи.

— Почти нищо ново — съобщи той на Асад и се облегна на стената. — Нещата не отиват на добре.

— Ще го хванем — окуражи го Асад, но явно и той изпитваше същите страхове: няма да го пипнат, преди да е очистил децата.

— Извинете ме за секунда — помоли Росе, след като приключи разговора.

Вгледа се в пространството с невиждащи очи, сякаш за пръв път се сблъскваше с трагичната страна на живота. Дълго стоя така, напълно откъсната от реалността, докато в очите й непрекъснато избиваха сълзи. Карл се опитваше със силата на волята си да забави стрелката на секундарника.

Росе преглътна няколко пъти.

— Готова съм — обяви накрая тя. — Похитителят държи две деца: шестнайсетгодишния Самуел и дванайсетгодишната Магдалена. Отвлякъл ги е в събота. Родителите едва са събрали сумата за откупа. Исабел Йонсон е искала да им помогне. Йосиф не е наясно каква точно е нейната роля. Появила се едва в понеделник. Не знае нищо повече. Баща му и майка му били много потайни.

— А похитителят?

— Йосиф описа мъжа от фоторобота. Прехвърлил четирийсетте, малко по-висок от средностатистическия мъж, обикновена походка. Според Йосиф си боядисвал косата и веждите и бил добре запознат с богословските въпроси. — Росе пак се вторачи в празното пространство. — Само да ми падне в ръцете това чудовище, ще го… — не довърши заканата, но изражението й беше достатъчно красноречиво.

— Кой се грижи сега за децата? — поинтересува се Карл.

— Семейство от сектата.

— Йосиф как прие новината?

Росе махна с ръка пред лицето си. В момента не й се говореше за това.

— Освен това Йосиф каза, че мъжът не можел да пее — продължи Росе, а начернените й устни трепереха. — Момчето го чуло как пее на сбирките. Звучал много фалшиво. Шофирал миниван. Двигателят не звучал като дизелов — поне според преценката на Йосиф. Сетих се да попитам. Светлосин миниван без отличителни белези. Не е запомнил регистрационните номера и не знае какъв модел е автомобилът. Не се вълнува от коли.

— Друго?

— Похитителят се представял за Ларс Сьоренсен, но веднъж, когато Йосиф го повикал по име, онзи не реагирал. Затова момчето не вярва това да е истинското му име.

Карл записа поредния псевдоним в бележника си.

— А белегът?

— Йосиф не е забелязал мъжът да има белег. — Росе пак стисна устни. — Значи не е толкова очебиен.

— Има ли още?

Тя поклати глава с печално вдигнати вежди.

— Благодаря, Росе. Ще се видим утре. Свободна си.

Тя кимна, но не си тръгна. Несъмнено й трябваше още малко време да се съвземе.

— Значи жената в болничната стая остава единствената ни надежда — обърна се Карл към Асад.

Промъкнаха се на пръсти в стаята, докато Карстен Йонсон разговаряше приглушено със сестра си. Медицинска сестра оправяше нещо по китката й. Мониторът показваше нормален пулс. Успокоителните вече действаха.

Погледът на Карл падна върху съседното легло. Под белия чаршаф се очертаваше човешко тяло. Не майка на пет деца или жена, издъхнала с огромна мъка в душата, а просто безжизнено тяло. За частица от секундата жената се бе превърнала в труп. Земният й път бе приключил.

— Може ли да се приближим? — обърна се Карл към Карстен Йонсон.

Полицаят кимна.

— Исабел има желание да ни разкаже каквото знае, но ни е трудно да я разбираме. В момента е безпредметно да използваме дъска с букви, която често помага при комуникация с пациенти с нарушен говор, затова сега сестрата ще се опита да свали превръзките около пръстите на дясната й ръка. Исабел има фрактури на двете предмишници и на няколко пръста и е под въпрос дали ще може да държи молив.

Карл огледа болната. Имаше същата брадичка като брат си, но понеже цялата горна част на лицето й бе бинтована, не виждаше как изглежда.

— Добър ден, Исабел Йонсон. Казвам се Карл Мьорк, заместник полицейски комисар, и работя в Главното управление. Разбирате ли ме?

— Ммммм — изломоти Исабел и медицинската сестра кимна: да.

— Съвсем накратко ще ви обясня по какъв повод съм тук.

Карл й разказа за писмото от бутилката и за отвличанията и обясни, че според него Исабел е потърпевша от подобен случай. Присъстващите забелязаха как думите на Карл предизвикаха промени в показанията на измервателната апаратура.

— Съжалявам, че се налага да чуете всичко това, Исабел. Представям си колко обременена се чувствате и без тази информация. И все пак необходимостта го налага. Прав ли съм в предположенията си, че заедно с Лиса Карин Кро сте били въвлечени в аналогичен случай на описания от мен?

Болната кимна леко и изръмжа нещо. Повтори го няколко пъти. Накрая брат й го разтълкува.

— Жената се казвала Рахил.

— Правилно — потвърди Карл. — Встъпвайки в религиозна общност, е приела друго име. Известно ни е.

Исабел кимна леко.

— Вярно ли е, че в понеделник двете с Рахил сте се опитали да спасите Самуел и Магдалена и затова сте претърпели злополука?

Устните й потрепериха. Тя кимна леко.

— Ще ви дадем молив, Исабел. Брат ви ще ви помогне да пишете.

Медицинската сестра се опита да закрепи молива в ръката й, но пръстите не се подчиняваха.

Жената погледна Карл и поклати глава.

— Няма да е лесно — въздъхна брат й.

— Нека да опитам аз — чу се зад тях. Асад се приближи. — Когато бях на десет, баща ми получи инсулт и после изгуби способността да говори. Не можеше да изрече нито дума. Само аз го разбирах — чак до смъртта му.

Карл смръщи вежди. Значи преди няколко дни Асад не бе разговарял по скайп с баща си.

Медицинската сестра се изправи и отстъпи мястото си на Асад.

— Извинявайте, че нахлувам така, Исабел. Казвам се Асад и идвам от Сирия. Работя като помощник на Карл Мьорк. Сега той ще задава въпроси, а аз ще слушам какво отговаряте. Става ли?

Тя потвърди с едва забележимо кимване.

— Видяхте ли каква кола ви блъсна? Марка, цвят? Нова, стара?

Асад доближи ухо до устните й. По очите му личеше колко внимателно следи съскането, което се процежда между зъбите на жената.

— Черен мерцедес. Сравнително стар — преведе Асад.

— Успяхте ли да запомните регистрационния номер, Исабел?

Ако го беше запаметила, надеждата се завръщаше.

— Табелата с номерата била замърсена. В тъмното не личало почти нищо — отговори Асад след известно време. — Но номерът завършвал на 433, без Исабел да е съвсем сигурна в последните две цифри. Спомня си, че са еднакви, но може и да са осмици или осмица и тройка.

Значи става въпрос за четири възможни комбинации: 433, 438, 483, 488, съобрази Карл. Проверката беше по-скоро елементарна.

— Записа ли, Карстен? Тъмен мерцедес, сравнително стар, с регистрационен номер, завършващ на 433,438,483 или 488. И това ако не е задача за комисар от пътната полиция!

— Прав си, Карл, но дори да открием колко мерцедеса имат такъв номер, изключено е да ги отсеем. Мерцедесът не е рядко срещана марка по датските пътища. Как ще проверим всички, които отговарят на толкова мъгляво описание?

Йонсон беше прав. А дори да откриеха всички автомобили, проверката на собствениците щеше да глътне време, с каквото не разполагаха.

— Какво друго можеш да ни кажеш, Исабел? Някое име?

Тя кимна. Комуникацията се осъществяваше много бавно и видимо й костваше огромни усилия. На няколко пъти Асад я помоли да повтори.

Накрая уточниха имената, три на брой: Мес Кристиан Фо, Ларс Сьоренсен, Микел Лауст. Заедно с Фреди Бринк от случая „Поул Холт“ и Бирер Слот от случая „Флеминг Емил Месен“, разполагаха с цели единайсет имена — лични и фамилни. Нещата се заплетоха още повече.

— Изобщо не вярвам някое от тези имена да е негово — обобщи Карл. — Според мен истинското му име е друго.

Междувременно Асад продължаваше да слуша при устните на Исабел.

— Тя казва, че шофьорската му книжка се води на едно от тези имена. Исабел разполага и с негов адрес.

Карл се понадигна.

— Слушаме.

— И още нещо — добави Асад след кратко съсредоточено вслушване. — Карал светлосин миниван. Исабел е запомнила номерата.

След минута бяха записали новите сведения.

— Заемам се веднага — Карстен Йонсон стана и излезе от стаята.

— Мъжът имал имот в Зеландия — продължи Асад и пак се обърна към Исабел. — Само че не чувам как се казва населеното място. На „льоу“ ли завършва? Не? На „слеу“, така ли?

Исабел потвърди. Асад кимна.

Името на селището завършваше на „слеу“. Асад не успя да разбере първата част.

— Да прекъснем за кратко, докато се върне Карстен? — предложи Карл на медицинската сестра.

Тя кимна одобрително. Болната се нуждаеше от малко почивка.

— Нали щяхте да местите Исабел? — попита Карл.

— Да. Но при така стеклите се обстоятелства мисля да изчакаме няколко часа.

На вратата се почука. Влезе жена.

— Кой е Карл Мьорк? Търсят го по телефона.

Карл вдигна показалец и пое безжичния апарат.

— Ало?

— Казвам се Бетина Биелке. Разбрах, че сте се опитвали да се свържете с мен. Работя на регистратурата на интензивното отделение в Държавната болница. Днес бях първа смяна.

Карл махна на Асад да се приближи и да слуша.

— Трябва ни информация за външния вид на мъж, който е влязъл в стаята на Исабел Йонсон точно преди края на дежурството ви. Не на полицая, а на другия. Можете ли да го опишете?

Асад присви очи, докато слушаше. След като жената каза каквото се сети и Карл приключи разговора, двамата с Асад се спогледаха и поклатиха глава.

Непознатият, излязъл от асансьора на партера, докато Карл и Асад разговаряха с Карстен, отговаряше напълно на описанието на нападателя, опитал се да убие Исабел Йонсон.

С прошарена коса, на около петдесет години, с пепелявосива кожа, леко прегърбен, с очила. Йосиф им го описа по съвсем различен начин: здрав, строен, едва прехвърлил четирийсетте мъж с гъста коса.

— Дегизирал се е — заключи Асад.

Карл кимна. Не го разпознаха, макар да се бяха взирали с часове във фоторобота. Не забелязала приликата: широкото лице и почти срасналите вежди.

— Мили боже — прошепна Асад.

Твърде слабо възклицание, за да изрази огромното разочарование. Бяха го видели на разстояние, което им позволяваше да го докоснат, нещо повече, да го арестуват и така да спасят живота на две деца. Случаят им го бе поднесъл на тепсия.

— Исабел иска да добави нещо — обърна им внимание сестрата. — Но нека това да е последно. Изтощена е.

Сестрата посочи апаратурата. Жизнените показатели бяха спаднали.

Асад пристъпи към нея и доближи ухо до устните й.

— Да, ще им предам, Исабел.

Асад се обърна към Карл.

— На задната седалка на катастрофиралия форд имало някаква дреха на похитителя. По нея Исабел и Рахил открили косми. Как ти се струва, Карл?

Карл мълчеше. Дори ДНК-то по дрехата да помогнеше в разкриването на престъпника, за да спасят децата, им трябваха много по-конкретни улики.

— Исабел казва, че на ключовете за колата му висяла малка топка за боулинг с цифрата 1.

Карл издаде напред долната си устна. Пак тази топка за боулинг! Явно имаше някаква стойност за него, щом я носеше на ключодържателя си най-малко от тринайсет години.

— Намерих адреса — Карстен Йонсон влезе с бележник. — Селото се казва Ферслеу и се намира на север от Роскиле. — Карстен подаде бележника на Карл. — Собственикът е Мес Кристиан Фо. Исабел спомена това име.

Карл скочи.

— Да тръгваме! — подкани той Асад с енергичен жест.

— Момент — колебливо се обади Карстен Йонсон. — Няма защо да бързате толкова. В понеделник вечерта на адреса са били повикани противопожарни автомобили. От колегите в Скибю разбрах, че мястото е изгоряло до основи.

До основи! Извергът пак беше крачка напред.

Карл въздъхна тежко.

— А случайно да знаеш дали мястото се намира в близост до водата?

Йонсон извади айфона си и въведе адреса в джипиеса. След миг поклати глава, подаде телефона на Карл и посочи с пръст. Явно хангарът за лодки не се намираше там. Селцето Ферслеу беше отдалечено на няколко километра от водата.

Но къде тогава се спотайваше проклетият хангар?

— Въпреки това ще отидем до Ферслеу, Асад. Там все ще намерим хора, които познават похитителя. — Карл се обърна към Карстен Йонсон. — Днес забеляза ли мъжа, който слезе от асансьора точно преди да се качим от партера? С прошарена коса и очила. Той е нападателят на сестра ти.

— Божичко! — смая се полицаят. — Какво говориш! Сигурен ли си?

— Нали спомена, че някакъв лекар те изгонил от стаята, защото щели да местят Исабел? Този лекар най-вероятно е бил именно убиецът. Успя ли да го разгледаш?

Карстен поклати глава с искрено съжаление.

— Уви, не го огледах. Беше се надвесил над Рахил. Изобщо не се усъмних дали е медицинско лице. Носеше бяла престилка.

Всички машинално се обърнаха към бездиханното тяло под чаршафа. Потресаваща история.

— Ще ми се да се бяхме видели при други обстоятелства, Карстен — Карл му подаде ръка. — Но се получи добре, че се засякохме. — Я чакайте малко, Асад и Исабел — в ума на Карл се стрелна идея. — Имам още един въпрос. По наша информация мъжът има белег. Исабел, виждала ли си го?

Медицинската сестра поклати глава. Исабел Йонсон спеше дълбоко. Отговорът на последния въпрос щяха да получат след няколко часа.

— Трябва да направим три неща, Карл — обобщи Асад, след като излязоха от болничната стая. — Първо, да обиколим и разгледаме всички места, набелязани от Юрса. Второ, да се съобразим със сведенията от Клес Томесен. И трето, да покажем фоторобота във всички боулинг-зали в района и да разпитаме съседите около изгорялата къща.

Карл кимна. Току-що забеляза, че Росе още стои облегната до стената пред асансьорите. Определено не беше стигнала далече.

— Да не ти е лошо, Росе? — той се приближи до нея.

Тя сви рамене.

— Много е тежко да кажеш на едно момче, че майка му е починала — тихо промълви тя.

Съдейки по тъмните бразди от размазания молив, които се стичаха по бузите й, доста беше плакала.

— О, Росе, толкова съжалявам — Асад я прегърна внимателно и двамата постояха така няколко минути.

После тя се отдръпна, избърса носа си с дългите си ръкави и погледна Карл.

— Ще хванем негодника, нали? Няма да се прибирам вкъщи. Казвайте какво да направя, та да покажем на този кретен какво го чака.

Очите й хвърляха мълнии.

Онази Росе, която познаваха, се върна в играта.

 

 

Карл инструктира Росе върху кои боулинг-зали в Северна Зеландия да съсредоточи усилията си. Възложи й да им изпрати по факс фоторобота и различните псевдоними на убиеца.

После двамата с Асад се качиха в колата и въведоха Ферслеу в джипиеса.

Наближаваше четири следобед. По това време всички офис-служители тръгваха към домовете си. За Карл и Асад обаче работният ден продължаваше.

Пристигнаха пред пепелището. Слънцето вече се оттегляше. След половин час щеше да цари мрак.

На мястото бе вилнял унищожителен пожар. Жертва на пламъците бе паднала не само жилищната сграда, от която бяха останали само външните стени, но и плевнята, и всичко в радиус от трийсет-четирийсет метра от огнището на пожара. Дърветата стърчаха към небето като овъглени тотемни стълбове. Огнената стихия бе опустошила и съседските посеви със зимни култури в близост до парцела.

Не беше никак учудващо защо местните власти бяха повикали аварийни екипи от Дайре, Роскиле, Скибю и Фредериксун. При липса на адекватни мерки пожар от подобен мащаб би могъл да прерасне в неудържимо бедствие.

Обиколиха два пъти останките от къщата. Скелетът на минивана напомни на Асад гледки от Близкия Изток.

Карл, от своя страна, за пръв път виждаше толкова тежки поражения от пожар.

— Тук няма да открием нищо, Асад. Заличил е всички следи. Предлагам да разпитаме най-близко живеещите съседи за Мес Кристиан Фо.

Мобилният му звънна.

— Искате ли да чуете какво открих? — подхвана Росе и преди Карл да й отговори, продължи: — В зададения от теб периметър боулинг-зали има в Балеруп, Торнбю, Глоструп, Гладсакс, Норвест, Рьовре, Хилерьо, Велбю, на площад „Акселторв“, в спортния комплекс „ОСИ“ в Копенхаген, на пристанището на остров Амар, в център „Стенльосе“, в Холбек, Тоструп, Фредериксун, Роскиле, Хелсингьор и Алерьо, където си роден ти, Карл. Изпратих по факс наличните материали и след две минути започвам да звъня наред. Ще ви се обадя малко по-късно. Не се притеснявай: няма да ги оставя на мира, докато не ми отговорят.

Тежко̀ им на служителите в боулинг-залите.

 

 

Стопаните на фермата на няколкостотин метра от изгорялата селска къща ги приеха, макар да вечеряха. На масата имаше богато угощение от картофи, свинско месо и други вкусотии, несъмнено домашно производство. Едри хора с широки усмивки. В този дом „недоимък“ беше непозната дума.

— Мес Кристиан? От няколко години не съм виждал стареца. Има приятелка в Швеция и сигурно е там — отвърна стопанинът, очевидно заклет привърженик на традиционните за лесовъдите карирани ризи.

— От дъжд на вятър виждаме грозния му светлосин миниван да минава с бясна скорост — вмъкна жената. — И един мерцедес. Мес е работил дълго време в Гренландия и може да си позволи скъпи коли. Нали знаете, че там няма данъци? — усмихна се тя.

Жената определено разбираше от счетоводство.

Карл се подпря с лакти върху масивната маса. Ако в най-скоро време с Асад не намерят място да се подкрепят, щеше да се наложи да прекратят издирването. В момента ароматът на свинския врат със сланина бе на път да го подтикне към посегателство над чуждо имущество.

— Казахте старец. За един и същи човек ли говорим? — попита той, докато устата му се наливаше със слюнка. — За Мес Кристиан Фо? Според наличните данни той е най-много на четирийсет и пет.

И жената, и мъжът се разсмяха.

— Най-вероятно сте попаднали на негов племенник или нещо такова — предположи мъжът. — Ще разберете само след две минути пред компютъра, нали? — Той кимна. — Възможно е Мес да е дал имота под наем. С Мете сме го обсъждали.

Жената кимна.

— Хрумна ни, защото обикновено пристигаше с минивана, а после потегляше от къщата с мерцедеса. И няколко дни по-късно мерцедесът се връщаше и човекът си заминаваше с минивана. — Тя поклати глава. — Не допускам да е Мес Кристиан, защото той вече е стар за такива лудории.

— Ние говорим за този мъж — Асад извади фоторобота от джоба си.

Двамата съпрузи огледаха портрета. Не, не познавали този човек. И той определено нямал нищо общо с Мес Кристиан. Техният съсед наближавал осемдесет години и си падал малко мърляч, а господинът от рисунката изглеждал много привлекателен и представителен.

— Добре. А пожарът? Видяхте ли го? — поинтересува се Карл.

Те се усмихнаха. Ама че странна реакция.

— Ако питате мен, пламъците са се виждали чак до Орьо или дори до Нюкьобинг в Зеландия.

— А през онази вечер забелязахте ли някакъв автомобил да идва до имота?

Те поклатиха глава.

— Не — усмихна се мъжът. — По времето, когато се е разразил пожарът, ние вече си бяхме легнали. Не забравяйте, че ние, селските хора, ставаме в ранни зори. Не сме като столичаните, дето се излежават до шест.

 

 

— Ще се наложи да спрем на бензиностанция — предупреди Карл, преди да се качат в служебната кола. — Ще припадна от глад. Ти не огладня ли?

— Не, аз си похапвам от тези — сви рамене Асад, бръкна в джоба си и извади няколко пликчета с арабски специалитети. Съдейки по картинките, вътре имаше предимно фурми и смокини. — Искаш ли?

Седнал зад волана, Карл дъвчеше и въздишаше блажено. Ориенталските вкусотии му се усладиха много.

— Според теб какво се е случило със стареца, който е живял в селската къща? — Асад посочи към пепелището. — Ако питаш мен — нищо добро.

Карл кимна и преглътна.

— Мисля да извикаме цяла бригада да претърси мястото. Ако проявим упорство, ще открием скелета на човек, който към днешна дата би навършил осемдесет години.

Асад качи краката си върху арматурното табло.

— Взе ми думите от устата, Карл. А сега какво ще правим?

— Не знам. Предлагам да звъннем на Клес Томесен и да го попитаме дали е говорил с яхтените клубове и с лесничея от Северната гора. После ще се обадим на Карстен Йонсон да провери дали пунктовете за контрол на пътното движение не са засекли и тъмен мерцедес, който да е превишил максимално допустимата скорост като Рахил и Исабел.

— Пък току-виж намерили мерцедеса по регистрационните номера — обнадежди се Асад. — Представяш ли си да извадим късмет, макар Исабел да не е сигурна за номерата.

Карл запали. Съмняваше се толкова лесно да идентифицират колата на убиеца. Мобилният му звънна. „Какво му пречеше да звънне преди половин минута?“ — ядоса се той и изключи от скорост.

— Обадих се във всички зали за боулинг, но никой не разпозна мъжа от фоторобота — заобяснява разпалено Росе.

— По дяволите! — изруга Карл.

— Какво става? — Асад си смъкна краката от таблото.

— Има още, Карл — продължи Росе. — В залите не са чували за човек с имената, с които се е представял нашият човек. Освен за Ларс Сьоренсен, но има няколко такива.

— Защо ли не се учудвам!

— Попаднах обаче на един младеж. Много му сечеше пипето. Понеже бил съвсем начинаещ, ме прехвърли към по-старите играчи, които в момента си пийвали на бара. Довечера имали състезание. Човекът каза, че портретът му напомнял на неколцина негови познати, но по-интересното е друго.

— Кое, Росе? — Господи, тази жена беше истински виртуоз в разпъването на локуми!

— Когато чу имената Мес Кристиан Фо, Ларс Сьоренсен, Микел Лауст, Фреди Бринк и Бирер Слот, мъжът направо избухна в смях.

— Защо?

— Не познавал мъже с такива имена, но в отбора, с който щял да играе довечера, имало и Микел, и Бирер. Самият той се казвал Ларс. Преди няколко години имало и Фреди. С него играели в друг боулинг-център, но той излязъл в пенсия. Виж, не се сещал за съотборник на име Мес Кристиан. Според теб дали тези три съвпадения са симптоматични?

Карл остави недоизядената фурма върху таблото. Изведнъж се почувства съвсем бодър. Историята познаваше немалко случаи, когато престъпниците се вдъхновяват от имена от близкото си обкръжение. Понякога просто разменят фамилното и малкото име, променят някоя буква или съчетават по различен начин малкото име и фамилията. Психолозите вероятно откриваха по-дълбоки причини за подобно поведение, но за Карл то се криеше в липсата на въображение.

— Попитах го дали някой от играчите носи миниатюрна топка за боулинг на ключодържателя си и той пак се разсмя. Всички от неговия отбор имали такива талисмани. Играели заедно от много години и са ходили на различни състезания.

Карл се взираше в светлите конуси от фаровете. Първо съвпадението на имената, после талисмана на ключодържателя.

Погледна джипиеса. До Роскиле сигурно имаше около трийсет и пет километра.

— Според теб струва ли си да проверяваме тази следа? Човекът не знае нищо за никакъв Мес Кристиан.

— Това да не те смущава, Росе. Името го е заимствал от другаде. Разбрахме кой е Мес Кристиан. И да, дявол да го вземе. Определено си струва да проверим тази следа. Мътните го взели, наистина звучи обещаващо. Продиктувай ми адреса на боулинг-центъра.

Чу се как тя прелиства бележника си. Междувременно Карл посочи на Асад джипиеса.

— Добре, Росе, ще се чуем по-късно.

Обърна се към Асад.

— Улица „Копенхаген“ 51, Роскиле — Карл натисна газта. — Какво се туткаш, Асад? Въведи го веднага!

Четирийсет и трета глава

„Мисли — повтори си няколко пъти той. — Гледай да постъпваш правилно. Не действай прибързано, защото ще съжаляваш.“

Пое бавно по алеята между къщите. Кимаше на хората, които му кимаха, и свърна по автомобилната площадка, докато предчувствие за неизбежно бедствие огъваше раменете му.

Намираше се на открито и зорките погледи на хищните птици можеха да следят всяко негово движение отдалече. Инцидентът в Държавната болница нямаше как да протече по-катастрофално.

Погледна към празната люлка. Окачи я на брезата преди по-малко от три седмици. Представата как ще люлее сина си през лятото се разми. Наведе се, вдигна малка червена лопатка от пясъчника и усети как го връхлита тъга. От дете не бе изпитвал това чувство.

За миг приседна на градинската пейка и затвори очи. Преди няколко месеца тук ухаеше на рози и на женска близост.

Още долавяше тихата радост от детските ръчички около врата си, спокойния детски дъх о бузата си.

„Престани“ — каза си той и поклати глава. Това остана в миналото, както и всичко друго.

За начина, по който се стече животът му, вина носеха изцяло родителите му. Родителите му и пастрокът му. Ала той си отмъсти, и то неведнъж, и на мъже, и на жени, напомнящи му на тримата злодеи. За какво тогава да се разкайва?

За нищо, разбира се. Всички битки вземат жертви. И той беше длъжен да живее със своите.

Хвърли лопатката върху тревата и се изправи. Жените не са се свършили, повтори си пак. Ще намери на Бенямин друга, по-добра майка. Ако продаде всичките си акции, двамата с детето ще си осигурят приличен живот някъде зад граница, докато мине достатъчно време, та той да поднови мисията си и да си възвърне финансовата стабилност.

В момента се налагаше просто да се съобразява с реалностите.

Исабел беше жива и вървеше към подобрение. С брат й, полицая, се засякоха в болницата. Той представляваше най-голямата заплаха. Познаваше хората като него. Вживяват се в някаква кауза — в случая, да залови човека, опитал се да убие сестра му — и хвърлят всичките си сили. Ала той ще се погрижи полицаят да удари на камък.

Медицинската сестра, която повали в несвяст, щеше да го запомни и при всяка среща с човек с непонятен за нея поглед, щеше да се отдръпва боязливо. Шокът от коварния саблен удар щеше да се запечата завинаги в дълбините на съзнанието й. Инцидентът щеше да разколебае непоправимо доверието й в околните. А него клетницата щеше да помни до края на дните си. Същото важеше и за служителката на регистратурата. Той впрочем ни най-малко не се боеше от двете жени.

В крайна сметка те нямаха представа как изглежда.

Застана пред огледалото. Изучаваше лицето си, докато сваляше грима.

Ще се справи. На света едва ли има човек, по-добре запознат с човешката наблюдателност. Ако имаш дълбоки бръчки, хората забелязват само тях. Свикнат ли да те виждат с очила, не могат да те познаят без тях.

Хората мигом забелязват страховита, отблъскваща брадавица, но изчезне ли от лицето ти, никой не се сеща за нея.

Някои неща те правят неузнаваем, други — не, ала едно е сигурно: най-добрата дегизировка е онази, която ти придава съвсем обикновен вид. Защото именно обикновеният вид не се набива на очи. А мъжът се беше специализирал да постига такава обикновеност. Няколко бръчки на точните места, малко сенки около очите и по лицето, коса, сресана по различен начин, сгъстени или — обратно — направени да изглеждат по-редки вежди и цвят на косата, съобразен с възрастта и желаното здравословно състояние, често водят до резултат, надминаващ и най-смелите очаквания.

Днес той се бе гримирал като господин Кой-да-е. Щяха да запомнят възрастта, диалекта и тъмните му очила. Дали устните му са тънки, или плътни, дали скулите са по-слабо, или по-ясно изразени — такива подробности нямаше да останат в паметта им. Това засилваше увереността му, че ще се измъкне. Нямаше, разбира се, да забравят нито инцидента, нито чертите на лицето му, но не биха го разпознали, ако го видят без макиаж.

Нека пуснат в ход разследване. Нищо няма да постигнат, защото всъщност не знаят нищо. Селската къща във Ферслеу и миниванът станаха на пепел, а съвсем скоро и самият той ще изчезне. Един съвсем обикновен човек, живеещ на съвсем обикновена улица в Роскиле в къща, каквито в тази малка страна има около един милион.

След няколко дни Исабел ще си възвърне говора и ще разкрие пред полицията престъпната му дейност, но не и самоличността му. Единствен той знае истинското си име и не смята това да се променя. А властите ще пуснат в медиите съобщение за издирване, придружено от подробно описание на външния му вид. От ефира ще отправят предупреждение към потенциални жертви и затова се налага за известно време да преустанови заниманията си. Да живее скромно със спестяванията си и да си намери ново поле за изява.

Огледа чистия си, подреден дом. Съпругата му се грижеше съвестно за домашния уют и никога не бяха пестили средства за ремонт, пък и в тези кризисни времена не беше никак далновидно да продаваш недвижим имот. И все пак той щеше да продаде къщата.

Опитът го беше научил, че ако човек смята да минава в нелегалност, няма как да изгори само част от мостовете. Нова кола, нова банка, ново име, нов адрес, ново обкръжение. Трябва да промени всичко. Стига да подготви подходящо обяснение за пред познатите си, да им изложи убедителна причина за изчезването си, всичко ще протече безпроблемно. Нова работа в чужбина, добра заплата, благоприятен климат… Всеки ще го разбере и хората няма да си задават въпроси.

Накратко: никакви внезапни и нерационални действия.

Застана на прага на отворената врата пред планината от кашони и произнесе няколко пъти името на съпругата си на висок глас. Постоя така две-три минути. Тя не даде някакви признаци на живот, той се обърна и си тръгна.

Този развой на събитията го устройваше. Все едно бе умъртвил домашен любимец. Така се чувстваше. Нищо по-специално.

Остана доволен от постигнатото. Не изпитваше никакви чувства.

Довечера, след края на турнира по боулинг, ще натовари тялото в багажника на колата, ще подкара към „Вибегорен“ и там ще приключи нещата. И жената, и децата трябва да изчезнат.

И когато телата се разложат и след няколко седмици той изчисти резервоара, всичко ще бъде подготвено.

Тъща му ще получи прощално писмо от дъщеря си, напоено със сълзи. От писмото ще стане ясно, че обтегнатите отношения между майка и дъщеря са една от причините Миа да вземе решението да замине за чужбина. Ще се свърже с майка си, когато раните заздравеят.

А когато настъпи неизбежният момент и тъщата започне да се досеща какво се е случило или дори насочи към него подозренията си, той ще отиде при нея и ще я принуди да подпише собственоръчно написаното си предсмъртно писмо. Няма да му е за пръв път да тъпче сънотворни в устата на хората.

Ала най-напред ще свърши друго: ще унищожи кашоните, ще поправи колата и ще я продаде; ще обяви и къщата за продан. Предстои му още да намери чрез Гугъл удобна къща на Филипините, да вземе Бенямин и да увери сестра си, че ще продължава да й изпраща пари. После ще поеме към Румъния с някоя таратайка и в подходящия момент ще я зареже, на която и да е улица, без да го е еня, че не след дълго ще я разглобят на части.

Самолетните билети с фалшивите имена няма да подсказват абсолютно нищо за истинската им самоличност. Кой би се усъмнил в баща, пътуващ от Букурещ за Манила с невръстния си син. Виж, ако полетът е от Манила за Букурещ, нещата щяха да изглеждат съвсем по друг начин.

Четиринайсет часа във въздуха и ги очаква светло бъдеще.

Излезе в коридора и извади чантата си за боулинг „Ебонит“. Принадлежностите в нея бяха предназначени за победи и през годините бе завоювал немалко трофеи. Ето това щеше да му липсва най-много от досегашния му живот.

Изобщо не му пукаше за съотборниците му. Някои бяха пълни идиоти и той на драго сърце би ги заменил за други. До един бяха съвсем посредствени мъже със съвсем посредствени идеи и посредствен живот. Обикновени на външен вид, с обикновени имена. Ако не бяха довели отбора до безопасно място в класацията със спечелен актив от двеста двайсет и пет точки, за него те нямаше да имат никакво значение. И за шестимата обаче трополенето на десетте падащи кегли символизираше успеха.

В това се криеше тайната на тяхната сплотеност.

Отборът стъпваше на боулинг-пистата, за да я превземе. Затова той винаги участваше във важни състезания. Затова и заради Папата, неговия специален приятел.

 

 

— Здравейте! — той се настани зад бара. — Тук ли седите? — все едно не виждаше къде са седнали.

Всички мъже вдигнаха длани — дай пет! — и той плесна последователно всички ръце.

— Какво пиете? — попита той. В маниера на отбора по боулинг това говореше за проява на принадлежност.

В съзвучие с избора на съотборниците си преди състезание и той не пиеше друго, освен минерална вода. Съперниците им не се придържаха към подобна дисциплина и точно в това се състоеше най-голямата им грешка.

Поседяха няколко минути и обсъдиха плюсовете и минусите на противниковия отбор и шансовете да спечелят регионалния шампионат „Възнесение Христово“.

Накрая им каза:

— Банда, ще се наложи да ми намерите заместник — и разпери извинително ръце. — Съжалявам, момчета.

Погледите им изразяваха упрек в предателство. Известно време помълчаха. Челюстите на Свен мачкаха дъвката по-ожесточено от обикновено. И той, и Ларс видимо побесняха. Съвсем естествено.

Мълчанието наруши Ларс:

— Много кофти, Рене. Какво се е случило? Пак ли жена ти?

Другите го подкрепиха с единодушно пуфтене.

— Не — той си позволи да се засмее. — Уви, този път не е тя. Назначиха ме за административен директор на соларна инсталация от най-ново поколение в Триполи, Либия. Но спокойно, след пет години договорът ми изтича и се прибирам. Тогава ще ме вземете ли в лигата на сеньорите?

Никой не се засмя. Той и не очакваше. Постъпката му беше равносилна на кощунство. Най-лошото, което можеше да причини на отбора в навечерието на предстоящото състезание. Защото тягостното настроение никога не помага при повалянето на кеглите.

Извини се за ненавременното си оттегляне, но вътрешно знаеше, че нямаше как да избере по-подходящ момент.

Напускаше общността в пълно съгласие с желанието си.

Беше наясно точно как се чувстват. Боулингът представляваше тяхното убежище. Не можеха да се надяват на директорски пост в международна компания. След като се дистанцира от тях, те се почувстваха като мишка в капан. Някога и той бе изпадал в ролята на мишката, но това отмина отдавна.

Сега играеше котката.

Четирийсет и четвърта глава

Тя видя за трети път как сутрешната светлина се процежда през кашоните и разбра, че това ще й е за последно.

От време на време си поплакваше, ала вече не й останаха сили дори за сълзи.

Опита се да си отвори устата, но се оказа, че устните й не могат да се отделят една от друга. Езикът й бе залепнал за небцето. Навярно бе изминало цяло денонощие, откакто за последно слюнката й стигаше да преглътне.

Мисълта за смъртта я споходи като избавление. Да заспи вечен сън и да се спаси от болката. И веднъж завинаги да се приключи с тази самота.

— Позволи на онзи, който стои на прага на смъртта; онзи, който знае какво ще го сполети след миг, онзи, който вижда как мигът го връхлита и всичко изчезва, да говори за живота — ехидно цитира веднъж мъжът й собствения си баща.

Мъжът й! Който никога не бе съзнавал какво означава да живееш! Как смееше той да се подиграва на баща си? Може би и тя щеше да умре след миг — или поне така се чувстваше — но поне беше живяла. Знаеше какво е да живееш пълноценно.

Дали?

Тя се опита да си спомни кога е живяла истински, ала всичко й се сливаше в едно. Годините се превръщаха в седмици, откъслечните спомени правеха скокове във времето и мястото и се сливаха в невъзможни комбинации.

„Първо умира умът“ — заключи тя.

Вече не усещаше дишането си. Бе станало толкова повърхностно, че тя дори не долавяше потреперване на ноздрите си. Трепереха единствено пръстите на свободната й ръка. Предния ден се опита да отмести кашона върху себе си и точно с тези пръсти напипа нещо метално. В течение на няколко минути тя се мъчеше да отгатне какво е, но не успя.

Сега пръстите й пак трепереха. Все едно движенията бяха подвластни на струни, дърпани от Всевишния. Трепереха и лекичко тупаха един в друг като крилца на пеперуда.

„Искаш ли нещо от мен, Господи? — питаше тя. — Това ли е първият ми досег с Теб, преди да ме отнесеш на небето?“

И тя пак се усмихна. За пръв път възприемаше Бог толкова близък. Нито изпитваше страх, нито се чувстваше самотна. Просто изморена. Вече почти не усещаше тежестта на кашоните. Само неимоверната умора.

Неочаквано нещо я прободе в гърдите. Прониза я изненадващо силна болка и тя облещи очи в мрака. „Удари сетният ми час“ — помисли си тя за частица от секундата.

Чу собственото си стенание, докато мускулите на гръдния й кош се свиваха конвулсивно около сърцето. Пръстите й се изпънаха неконтролируемо, лицевите й мускули се сковаха.

„О, колко боли, Господи, остави ме да умра най-сетне“ — молеше се непрекъснато тя. По едно време я преряза болка, още по-силна от първоначалната.

През следващите няколко секунди тя беше сигурна, че сърцето й е спряло. Чакаше мракът да я погълне веднъж завинаги. Устните й се разтвориха в мъчителен опит да си поеме дъх за сетен път. И този дъх се плъзна до онази частица от вътрешността й, където се криеха останките от инстинкта й за самосъхранение.

Усети как пулсът й затуптя в слепоочията и в долната част на крака й. Организмът й все още беше твърде силен, за да се предаде. Господ не беше приключил с изпитанията, предвидени за нея. Предзнаменованията за скорошна смърт секнаха.

Страхът от следващия му ход отново я тласна към молитвите. Помоли се да не изпитва такива болки и да се свършва по-скоро.

Чу как мъжът й отвори вратата и изрече името й, но моментът, когато беше способна да произнася думи, бе минал отдавна. Пък дори и да можеше, какво би й помогнало това?

Тя видя как показалецът и средният й пръст се изпънаха, макар и разтреперани.

Усети, че се впиха в дупката в горния кашон, а върхът на нокътя й опря в металния предмет, който бе напипала по-рано. Гладък и нереален. С неимоверно усилие, от което всичките й пръсти се вцепениха, тя установи, че по гладката хладна повърхност на предмета има издълбана буквата V.

Опита се да разсъждава рационално; да раздели нещата така, че нервните импулси от задръстените й черва, от клетките, крещящи неистово за вода, от кожата, изгубила сетивността си, да не попречат на способността и да си представи върху какъв метален предмет е гравирана буквата V.

Пак изпадна в униние. Пак я връхлетя празнотата, която растеше в ума й и я навестяваше на кратки промеждутъци.

В един момент в съзнанието й се заредиха върволици от гладки предмети: бутона за менюто на мобилния й телефон, циферблата на часовника й, огледалото на тоалетката й — всички тези предмети изскочиха пред очите й и се завихриха в бесен калейдоскоп. Всички гладки предмети, които бе виждала през живота си, се бореха за място в съзнанието й, където да им бъде обърнато внимание. И по едно време се появи той — никога неизползван от нея предмет, но тя добре си го спомняше от детските години, защото мъжете с гордост го вадеха от джобовете си. В миналото явно и мъжът й се бе увлякъл по този символ на висок статус и сега запалката „Ронсън“ лежеше захвърлена на дъното на кашона — вероятно с единственото предназначение да облекчи самотата на клетницата под него. Да предизвика някакво раздвижване в мислите й, а защо не и да й подскаже ново и окончателно решение как да прекара остатъка от и бездруго обречения си живот.

„Успея ли да я извадя и да я запаля, всичко ще приключи за секунди — помисли си тя. — И всичко, което той притежава, ще изчезне заедно с мен.“

Вътрешно се усмихна. Мисълта й се стори животворна. Да изгори всичко. Така поне ще остави следа; ще забие трън, който мъжът й никога, никога няма да успее да изтръгне. Той щеше да изгуби всичко, което бе осмисляло злодеянията му.

Какво възмездие.

Тя притаи дъх и продължи да дращи по картона. Даваше си сметка колко е твърд. Безумно твърд. Ронеше картона парченце по парченце като осите, които рушат покритието на градинска маса. Представи си как прахът от кашона минава пред лицето й. Тези миниатюрни частички, взети заедно, съставляват препятствието пред запалката да мине през дупката, но ако пръстите й издържат и ако извади късмет, тя ще падне в ръката й.

 

 

Накрая дупката стана достатъчно голяма да отмести запалката с два-три милиметра, ала силите я напуснаха.

Затвори очи и си представи Бенямин — по-голям отсега, вече говори и подскача. Красиво момче, което тича към нея. С хубава кожена топка в ръка и палави очи. Как й се искаше да го види голям! Да чуе първото му изречете. Да присъства на първия му учебен ден. Да преживее признанието му, че тя е най-добрата майка в целия свят, докато я гледа с блеснали очи.

Усети вълнението като лека влага в ъгълчето на окото, но то беше налице: вълнението за Бенямин. За детето, което ще живее без нея.

Бенямин щеше да живее с… него.

„НЕ!“ — крещеше цялото й същество, ала каква полза?

Мисълта не й даваше мира. Ставаше все по-натрапчива. Той ще живее с Бенямин и това щеше да е последната й мисъл, преди сърцето й да спре.

Пръстите й отново задращиха по кашона, напипа точно мястото под запалката и драска, докато нокътят й се счупи. Единственият й инструмент се повреди. Задряма, докато се бореше с необходимостта да приеме реалността.

* * *

От двора долетяха викове и в същия миг мобилният й пак звънна в задния й джоб. Вече се чуваше по-слабо. След малко, съдейки по сигнала, батерията щеше да се изтощи.

Отдолу викаше Кенет. Дано мъжът й още не е излязъл от къщата. Дано отвори. Дано Кенет усети, че тук става нещо. Дано…

Пръстите й се раздвижиха. Нямаше друг начин да покаже, че е жива.

Входната врата обаче не се отвори. Миа така и не чу въжделената размяна на остри реплики между съпруга й и Кенет. Усети единствено как сигналът от телефона й отслабва и как запалката лекичко се плъзна през отвора и се опря в палеца й. Задържа се там, но дори едно-единствено погрешно движение криеше опасността жената да я изпрати в мрака под себе си.

Тя се опита да пренебрегне виковете на Кенет. Да не обръща внимание на затихващите вибрации в задния си джоб. Само едно леко помръдване на показалеца и щеше да хване запалката по-здраво.

Увери се, че запалката се е застопорила, и извъртя китката си, колкото успя. Едва ли повече от сантиметър, но минималният напредък я обнадежди. Безименният й пръст и кутрето бяха изгубили сетивността си, ала тя вярваше в успеха на начинанието си.

Натисна с всичка сила и когато клапата се отвори, чу тихото стичане на газ. Газта не стигаше догоре.

Как да натисне по-силно, та да изскочи искра?

Напрегна се да събере всичките си останали сили и да ги пренасочи към горната фаланга на палеца си. С това неистово усилие на волята целеше да покаже на околния свят как е прекарала последните часове от живота си и къде е издъхнала.

Отново натисна. Цялото й същество се напрегна, за да осъществи този натиск.

Искрата пламна пред очите й като падаща звезда, запали газта и проясни всичко. Извъртя китката си назад към кашона и остави пламъка да близне леко картона. После отпусна ръка и видя как тесният син пламък става жълт и се разширява. Бавно начерта огнена линия по кашона. След всеки завоюван сантиметър оставяше овъглена следа. Пламналият картон бързо изчезваше. Огънят стигна до капака. После обаче се изгуби.

По картона останаха само наситеночервени, студено тлеещи следи. След миг и те изчезнаха.

Тя чу виковете му, ала нямаше да събере сила да щракне отново запалката.

Затвори очи и си представи как Кенет стои на улицата пред къщата; с какви красиви деца можеше да я дари. С какъв прекрасен живот.

Вдиша миризмата на дим и в съзнанието й се заредиха още картини. Скаутски лагери до езерото. Празненства по случай Деня на Свети Ханс с момчета, по-големи от нея с една-две години. Уханията на панаира във френския град Витрол, където ходи на къмпинг заедно с родителите си и брат си.

Миризмата се усили.

Отвори очи и видя как златистото сияние от най-горните кашони се смесва с искряща синя светлина.

В следващия миг отблясъците от пламъците затанцуваха по нея.

Гореше.

Беше чувала, че почти всички жертви на пожари всъщност умират от обгазяване и за да го предотвратиш, трябва да легнеш по лице на пода, за да вдишваш въздуха под дима.

Искаше й се да умре от задушаване. Звучеше й като безболезнена смърт, изпросена от бога.

За зла участ обаче димът се вдигаше нагоре. Пламъците щяха да стигнат до нея преди дима. Щеше да изгори жива.

В този миг я връхлетя страхът.

Неумолим, всепоглъщащ страх.

Четирийсет и пета глава

— Насам, Карл! — Асад посочи сграда с декоративна мазилка в охра непосредствено до улица „Копенхаген“. По сградата течеше ремонт.

„Използвайте задния вход“ — пишеше на табелка на вратата.

— Карл, завий към площад „Ру“ и после веднага надясно. Ще заобиколим строителната площадка — насочваше го Асад.

Паркираха на слабо осветен, почти препълнен паркинг пред боулинг-центъра. Там стояха не по-малко от три мерцедеса, но нито един нямаше вид на претърпял пътно произшествие.

„Дали е възможно да ремонтират толкова бързо аварирал автомобил?“ — запита се Карл. Съмняваше се. Сети се, че си остави служебното оръжие в Управлението. Не беше зле да го носи, но как да предвиди още от сутринта колко дълъг и разнообразен ще бъде денят му.

Вдигна поглед към сградата.

Освен табела с огромни кегли нищо по задната страна на пищната сграда не показваше, че тук се помещава боулинг-център.

Вътре ги посрещна стълбище — виеше се нагоре между две редици с метални шкафчета като багажните клетки на железопътна гара. Иначе стените бяха голи, вратите — без табели, стълбището — в цветовете на националния флаг на Швеция. На целия етаж цареше мъртвило.

— Май трябва да слезем в мазето — предположи Асад.

„Благодарим ви за посещението. Заповядайте пак в боулинг-център Роскиле, където отново ще ви очаква поредната порция спорт, забавление и тръпка“ — пишеше на вратата.

Дали наистина последните три думи се отнасяха за играта на боулинг? В представите на Карл боулингът не беше нито спорт, нито забавление, нито тръпка, а само топки, слабоалкохолна бира и трудносмилаема храна.

Отправиха се към рецепцията, където вътрешният правилник, пакетчета с лакомства и напомняне да си покажеш талона за паркинг обграждаха мъж, който разговаряше по телефона.

Карл се огледа: пълен бар, спортни сакове във всички ъгли, групички от хора и трескава активност на осемнайсет-двайсет писти. Значи такава атмосфера цари по време на турнири. Десетки мъже и жени в свободни панталони и в различни по цвят блузони с висока яка и логото на съответния клуб.

— Търсим Ларс Бранде. Познавате ли го? — попита Карл, след като мъжът зад гишето остави слушалката.

— Ларс е онзи с вдигнатите на главата очила — посочи мъжът. — Извикайте „Какавидо!“ и ще се обърне.

— Какавидо?

— Да, така му казваме.

Карл и Асад се приближиха. Мъжете прецениха с поглед обувките и дрехите им. Явно се питаха какво води двамата непознати в боулинг-зала.

— Ларс Бранде? Или Какавидата? — Карл протегна ръка. — Аз съм Карл Мьорк от специалния отдел „Q“ от Копенхаген. Може ли да разменим няколко думи?

Бранде се усмихна и стисна десницата му.

— О, съвсем бях забравил за уговорката ни. Току-що един от отбора ми сервира, че ни напуска точно в навечерието на регионалния шампионат, и ми се отвориха доста ангажименти.

Тупна по гърба стоящия до него мъж, явно извършителя на осъдителната постъпка.

— Тези мъже ли са вашите съотборници? — попита Карл и огледа петимата.

— Да. Най-добрите в Роскиле! — потвърди Ларс Бранде и вдигна палец.

Карл даде незабележим знак на Асад да остане при мъжете и да ги държи под око да не би някой да офейка. Не биваше да поемат такъв риск.

 

 

Ларс Бранде беше висок, слаб и жилест. Чертите на лицето му излъчваха изнеженост, типична за човек, който работи предимно седнал в закрито помещение — например часовникар или зъболекар — но кожата му беше обветрена, а ръцете — прекалено едри и груби, за да борави с фина техника. Изобщо Бранде създаваше доста противоречиво цялостно впечатление.

Застанаха в дъното на залата и погледаха играчите по пистите.

— Моята асистентка Росе Кнюсен е разговаряла с вас — подхвана Карл. — Съвпадението на имената и въпросите ни за декоративната боулинг-топка, прикрепена към ключодържател, вероятно са ви развеселили, но държа да подчертая, че тук не става дума за дреболия. Работим по много спешен и тежък случай и всяка ваша дума може да бъде вписана в официален протокол.

Предупреждението мигом притесни Бранде и очилата му се смъкнаха над челото.

— Заподозрян ли съм в нещо? За какво по-точно се отнася?

Карл го бе изключил от кръга на заподозрените, ала Ларс Бранде изглеждаше силно разтревожен. Но ако действително имаше какво да крие, защо ще откликне веднага на молбата на Росе да съдейства на полицията? Не, Карл не откриваше логика в подобно поведение.

— Заподозрян? В никакъв случай. Просто ще ви задам няколко въпроса. Имате ли нещо против?

— Всъщност да — Бранде си погледна часовника. — След двайсет минути е нашият ред и по традиция загряваме заедно. Не може ли разговорът ни да почака малко? Все пак съм любопитен по какъв повод ме търсите.

— Съжалявам, но случаят не търпи отлагане. Ако обичате, придружете ме до съдийската маса.

Бранде се стъписа, но после кимна.

Отначало реферите се възпротивиха, но след като им показа полицейската си значка, станаха по-сговорчиви.

Минавайки покрай масите, Карл и Бранде чуха съобщение по уредбата:

— Организацията на състезанието налага леко разместване в поредността на отборите — оповести един от съдийската колегия и изброи кои ще стартират вместо отбора на Бранде.

Карл хвърли поглед към бара, където пет чифта очи върху пет сериозни, озадачени физиономии се взираха в него и в събеседника му. Зад тях Асад зорко следеше тила им с бдителността на хиена.

Карл беше убеден, че един от тези мъже е издирваният убиец. Докато петимата играчи не мръднеха от тази зала, двете деца бяха в безопасност. При условие че все още са живи.

— Познавате ли добре съотборниците си? Доколкото разбирам, вие сте капитанът.

— В този състав сме още откакто центърът отвори врати — кимна Бранде, без да поглежда Карл. — Преди играехме в Рьовре, но тук ни е по-близо. Е, неколцина от предишните ни съотборници окапаха. Ние обаче, които живеем в околностите на Роскиле, предпочитаме да играем тук. Познавам отлично и петимата. Особено Кошера онзи със златния часовник. Той ми е брат, Юнас.

Карл продължаваше да забелязва признаци на безпокойство у Ларс Бранде. Дали разполагаше с някаква изобличаваща информация?

— Кошера и Какавидата… Доста колоритни прозвища — подхвърли Карл с надеждата дружелюбната странична забележка да разведри тягостната атмосфера. Трябваше час по-скоро да предразположи Бранде да изплюе камъчето. Иначе ставаше страшно.

Мъжът се усмихна лекичко. Явно опитът на Карл даде резултат.

— Двамата с Юнас сме пчелари, оттам идват и прозвищата ни. Впрочем всички в отбора си имаме прякори. Знаете как е в такива общности.

Карл кимна, макар че нямаше представа.

— Прави ми впечатление, че и шестимата сте със забележителен ръст. Да не се падате роднини?

Защото ако помежду им има кръвна връзка, ще се прикриват взаимно, съобрази Карл.

— Не, не — усмихна се Бранде. — Само двамата с Юнас сме братя. Но правилно сте забелязали — всички сме с ръст над средностатистическия. Колкото по-дълги ръце имаш, толкова по-умело хвърляш топката — засмя се той. — Всъщност сме се събрали такива дългучи по чиста случайност. Не сме поставяли критерии за височина.

— Ще ви помоля след малко да ми продиктувате гражданските си номера, но преди това ще ви попитам направо: знаете ли някой от отбора да има криминално досие?

Въпросът шокира Ларс Бранде. Вероятно чак сега осъзна, че подозренията към отбора са съвсем реални.

Пое си дълбоко дъх.

— Не са ми известни такива подробности от личния живот на момчетата.

Очевидно спестяваше част от истината.

— Кой от вас кара мерцедес?

— Двамата с Юнас нямаме мерцедеси. Колкото до другите, питайте тях.

Дали не се опитваше да прикрива някого?

— Не може да не знаете какви автомобили карат. Нали уж често ходите заедно по турнири?

— Да — кимна Бранде, — но когато потегляме занякъде, сборният ни пункт е тук. Някои си държат екипировката в гардеробната горе. С Юнас имаме бус, марка фолксваген, и в него се събираме шестимата. Делим си разходите за горивото и ни излиза по-евтино.

Обяснението звучеше съвсем правдоподобно, но Бранде бе придобил ужасно гузен вид.

— А ще ми представите ли другите от отбора? — Карл обаче се отказа: — Впрочем не, чакайте. Първо ми кажете откъде имате тези миниатюрни боулинг-топки на ключодържателите си. Колко души ги носят? Във всички боулинг-центрове ли продават такива талисмани?

Бранде поклати глава.

— Тези са специални. Гравирано е числото 1 — като за шампиони — усмихна се той с неприкрита гордост. — Обикновено на такива талисмани или не пише нищо, или е отбелязана големината на използваната от състезателя топка. Но никога няма да видите числото 1, защото толкова малки боулинг-топки не се произвеждат. Тези талисмани са донесени от Тайланд.

Бранде извади ключодържателя си и показа топката: малка, тъмна и поочукана. Нищо забележително, с изключение на издълбаната единица.

— Всички от стария състав имаме такива — продължи той. — Доколкото си спомням, беше купил десет.

— Кой?

— Свен. Онзи със синия блузон, дето дъвче дъвка и прилича на продавач в магазин за мъжка мода. Всъщност преди години работеше точно това.

Карл насочи вниманието си към въпросния господин. И той като останалите наблюдаваше зорко разговора между съотборника си и полицая.

— Щом се състезавате в един отбор, заедно ли тренирате?

„Ако някой от шестимата редовно отсъства от тренировки, това автоматично го превръща в заподозрян“ — отсъди Карл.

— Двамата с Юнас често хвърляме заедно в залата, а понякога се присъединяват и другите. Играем боулинг предимно за удоволствие. Навремето бяхме по-редовни, но нещата се промениха — той пак се усмихна. — Обикновено тренираме по-активно преди състезание. Вероятно сме се поотпуснали, но какво да се прави. Щом почти всяка игра трупаме актив от минимум двеста и петдесет точки, аз не виждам проблем.

— Някой от съотборниците ви има ли видим белег?

Бранде сви рамене. Щеше да се наложи да проверят всеки по отделно.

— Удобно ли е да седна тук? — Карл посочи ресторантската секция, където сервитьорите бяха застлали няколко маси с бели покривки.

— Да.

— Добре. Ще помолите ли брат си да се приближи?

 

 

Юнас Бранде изглеждаше зашеметен. За какво става въпрос? Нима е толкова важно, че се налага да променят турнирната схема?

Карл не отговори.

— Господин Бранде, къде бяхте днес следобед между 15,15 и 15,45?

Карл огледа лицето му. Мъжествено. Видима възраст: около четирийсет и пет години. Дали е възможно двамата с Карстен да са видели него пред асансьорите? Приличаше ли на фоторобота?

— Между 15,15 и 15,45, казвате? — Юнас Бранде се наведе напред. — Не съм сигурен.

— Не сте ли? Носите много хубав часовник, Юнас. Нямате ли навика да го поглеждате?

Неочаквано мъжът се разсмя.

— Поглеждам го, разбира се, но докато работя, го свалям. Струва повече от трийсет и пет бона. Завеща ми го баща ми.

— И през споменатия интервал сте работили?

— Да, определено.

— Тогава защо не знаете къде сте се намирали?

— Не си спомням дали съм бил в работилницата, за да ремонтирам кошери, или горе в плевнята да сменям зъбното клело на центрофугата за мед.

Юнас несъмнено не беше по-умният от двамата братя. Или?

— Въртите ли търговия на черно?

Юнас положително не бе очаквал такъв обрат на разговора. Съдейки по изражението му, Карл прецени, че е налучкал правилно. Укриването на данъци обаче не влизаше в неговия ресор. Той целеше само да разбере що за човек има пред себе си.

— Били ли сте осъждан, Юнас? Не се опитвайте да ме баламосвате, защото ще го проверя за нула време — и Карл щракна с пръсти.

Мъжът поклати глава.

— А някой от съотборниците ви имал ли е вземане-даване с полицията?

— Защо питате?

— Отговорете.

Юнас Бранде се поотдръпна.

— Доколкото знам, и Давай Джони, и Ръчката, и Папата имат досиета.

Карл дръпна главата си назад. Що за прозвища!

— Кой кой е?

Юнас Бранде оглеждаше мъжете до бара с присвити очи.

— Онзи, плешивият, се казва Бирер Нилсен. Свири на пиано по заведения. Затова го наричаме Давай Джони^[15]. До него седи Микел, известен като Ръчката. Има сервиз за мотоциклети в Копенхаген. Доколкото ми е известно, провиненията им не са тежки. Бирер се забъркал в афера с алкохол без бандерол в един бар, а Микел пласирал крадени коли. Оттогава обаче минаха доста години. Защо се интересувате?

— А третият, със синия блузон, как се казва? Папата? Той трябва да е Свен.

— Точно така. Католик е. Някакви далавери в Тайланд, но не съм запознат с подробностите.

— А четвъртият? Онзи, с когото разговаря брат ви? Той ли напуска отбора?

— Да. Казва се Рене. Най-добрият ни играч е и не съм наясно как ще се оправяме без него. Рене Хенриксен. Съименник е на защитника от националния отбор по футбол, затова го наричаме Тройката.

— Защото въпросният Рене Хенриксен играе с трети номер, предполагам?

— Играеше — през един етап от кариерата си.

— Ще ми покажете ли документ за самоличност, в който да фигурира гражданският ви номер?

Юнас Бранде извади послушно портфейла от джоба си и подаде на Карл шофьорската си книжка.

Карл си записа данните.

— Кой от компанията шофира мерцедес?

— Нямам представа — сви рамене мъжът. — Обикновено се срещаме…

— Това е всичко, благодаря — прекъсна го Карл, защото нямаше време да слуша същото обяснение повторно. — Помолете Рене да се приближи.

 

 

От мига, когато стана от мястото си зад бара, до момента, в който седна пред Карл, мъжът не го изпусна от поглед.

Привлекателен мъж, прецени Карл, без да влага нищо осъдително в тази констатация. Поддържан, със самоуверен поглед.

— Рене Хенриксен — представи се той и преди да седне, придърпа безупречно изгладените ръбове на панталона си. — По поведението на Ларс Бранде се досетих, че се провежда разследване. Не е споменал нищо, разбира се. Пак ли нещо със Свен?

Карл го огледа обстойно. Мъжът отговаряше на портрета, с който разполагаха. Лицето му наистина беше малко по-слабо, но Карл не изключваше да е стопил част от тлъстините през изминалите години. Косата му бе подстригана високо на слепоочията, но перуките скриват почти всичко. Нещо в погледа на този човек събуди мнителността на Карл. Фините бръчки около очите не бяха само от усмивки.

— Свен? Папата? — усмихна се Карл, макар че никак не му беше весело.

Мъжът повдигна вежди.

— Защо веднага се сещате за Свен? — попита Карл.

Изражението на Хенриксен се промени. Не стана бдително и отбранително, а по-скоро обратното. Подобен сконфузен вид добиват хора, разобличени в невежество.

— О… Сгреших. Не биваше да реагирам толкова първосигнално. Може ли да започнем отначало?

— Да. Разбрах, че напускате отбора. В друг град ли се местите?

В погледа на събеседника си Карл отново прочете смущението на хванат в крачка.

— Да. Предложиха ми работа в Либия. В пустинята ще ръководя строежа на огромна огледална инсталация за генериране на електрически ток само от една-единствена централа. Вероятно сте чували за тази революционна технология, която навлезе отскоро на енергийния пазар?

— Звучи интригуващо. На коя компания е възложен проектът?

— Малко е сложно — усмихна се мъжът. — На първо време се води не по името, а по регистрационния номер на акционерното дружество. Собствениците се колебаят дали да изберат арабско, или английско име, но понастоящем компанията се нарича „773 ПБ 55“.

— Освен вас кой от отбора кара мерцедес?

— Кой е казал, че аз карам мерцедес? — поклати глава той. — Доколкото ми е известно, само Свен има мерцедес, но обикновено той идва до залата пеш. Живее съвсем наблизо.

— А вие откъде знаете за мерцедеса му? От разговора си с Юнас и Ларс останах с впечатлението, че винаги пътувате с шестместен бус?

— Съвсем правилно. Но от няколко години със Свен се срещаме по приятелски. Или, ако трябва да съм точен, срещахме се. През последните две-три години не съм ходил у тях, сигурно се досещате защо. Преди обаче се имахме много. Не съм чувал скоро да си е сменял колата. Трудоустроените няма как да отпускат често кесията.

— Какво имате предвид със „сигурно се досещате“?

— Екскурзиите му до Тайланд, какво друго? Нали за това става въпрос?

Дали Рене Хенриксен не се опитваше да измести темата?

— Какви екскурзии? — попита Карл. — Не съм от отдел „Наркотици“, ако така сте си помислили.

Мъжът видимо се притесни, но не беше изключено просто да разиграва театър.

— Наркотици? И през ум не ми е минало, за бога. Нямам намерение да вкарвам Свен в беля. Сигурно просто съм си внушил, че има нещо гнило.

— Ще бъдете ли така добър да уточните какво сте си внушили? В противен случай ще се наложи да ви отведа за разпит в Полицейското управление.

Мъжът извърна глава.

— Ама какво говорите! Не искам никакви разправии с полицията. Веднъж Свен ми беше подхвърлил, че пътува толкова често до Тайланд, защото набира жени — придружителки на бебета до Германия. Подбрани са за осиновяване от предварително одобрени бездетни съпружески двойки. Свен води цялата документация. Той твърди, че върши добро дело, но според мен си затваря очите как точно набавят бебетата. Просто изказвам лично мнение — отметна глава. — Свен е отличен състезател по боулинг и да играеш с него е много приятно, но откакто разбрах за трафика на деца, се отдръпнах.

Карл погледна мъжа със синия блузон. Дали наистина въпросният Свен прикрива нелегален трафик на деца? Звучеше съвсем правдоподобно. „Придържай се към истината, но не прекалено“ — гласи кодексът на средностатистическия престъпник. Вероятно изобщо не пътува до Тайланд. Вероятно именно той отвлича деца от многолюдни сектантски семейства и се нуждае от алиби за пред съотборниците си, докато върши гнусните си злодеяния.

— Знаете ли кои от съотборниците ви пеят вярно и кои — фалшиво?

При този въпрос мъжът се наведе напред и избухна в накъсан смях.

— Не. Ние не сме по пеенето.

— А вие?

— Благодаря, справям се сносно. Навремето ми предложиха да служа като клисар в църквата във Фльонг, защото пеех в хора. Да демонстрирам ли?

— Не, няма нужда. А Свен пее ли вярно?

— Нямам представа — поклати глава Рене Хенриксен. — Кажете, да не би да сте дошли да проучвате музикалните заложби — моите и на съотборниците ми?

Карл се насили да се поусмихне.

— Някой от вас има ли видими белези?

Мъжът сви рамене. Карл още не можеше да го изключи от кръга на заподозрените. Някак не му вдъхваше доверие.

— Бихте ли ми показали документ за самоличност?

Мъжът мълчаливо бръкна в джоба си и извади един от онези калъфи за лични документи, в които се побират само пластмасови карти. И Ларс Бьорн имаше такъв. Дали пък тези калъфи не символизират висок статус?

Карл преписа гражданския му номер. Четирийсет и четири годишен, оказа се. Отговаряше на предполагаемата възраст на издирвания.

— Бихте ли повторили името на компанията, в която ще започнете работа?

— „773 ПБ 55“. Защо?

Карл сви рамене. Ако беше на мястото на Рене Хенриксен и си беше измислил някакво безумно наименование, колкото да замаже очите на следователя, две минути по-късно не би могъл да си го спомни. Затова беше склонен да повярва на Хенриксен.

— И последно. Какво правихте днес между три и четири часа?

Мъжът се замисли.

— Между три и четири… Бях при фризьора на улица „Алехелген“. Утре ми предстои важна среща и трябва да изглеждам представителен.

Хенриксен прокара длан по едното си слепоочие, за да демонстрира новата си прическа. Косата му действително имаше вид на току-що подстригана. Карл обаче реши, след като приключи тук, непременно да разпита въпросния фризьор.

— Рене Хенриксен, ще ви помоля да седнете до бялата маса в ъгъла. Може да се наложи по-късно пак да поговоря с вас.

Мъжът кимна и изрази пълната си готовност да сътрудничи.

Общо взето няма човек, разпитван от полицията, който да не се кълне в желанието си да помогне.

Карл даде знак на Асад да му изпрати играча в синия блузон. Нямаше никакво време за губене.

Мъжът изобщо не приличаше на пенсиониран по болест. Раменете изпълваха дрехата, но не заради дунапренени подплънки, каквито беше модерно да се носят през осемдесетте. Имаше характерни черти. Дъвкателните му мускули играеха при всяко стисване на дъвката между зъбите. Широко лице, гъсти, леко сраснали вежди, остригана нула номер коса. Леко накуцваше. Този мъж сто процента притежаваше по-голям потенциал, отколкото даваше вид на пръв поглед.

От него се носеше неутрална, но приятна миризма. Гледаше малко плахо, а тъмните кръгове под очите смаляваха оптически разстоянието между тях.

Определено си заслужаваше да проучи по-подробно този индивид.

Мъжът кимна на седналия в ъгъла Рене Хенриксен.

В поздрава, който си размениха, Карл не долови отчуждение.

Четирийсет и шеста глава

Още от ранна възраст той разбра, че умее да владее емоциите си до степен те да остават скрити за околните.

Животът в дома на свещеника ускори процеса по усъвършенстването на тази дарба. Обитателите му не живееха под Божията светлина, а в Неговата сянка. Там често тълкуваха превратно чувствата. Схващаха радостта като повърхностност, гнева — като проява на непочтителност и непокорство. При всяко подобно недоразумение го наказваха. И той се научи да крие чувствата си. Това се оказа най-печелившата стратегия.

Откакто започна да я прилага, тя го измъкваше, когато несправедливостите бяха на път да го съсипят и когато разочарованията ставаха непосилни.

Затова той не разкриваше пред никого какво става в душата му.

Днес точно това го спаси.

Неочакваната поява на двамата полицаи му дойде като гръм от ясно небе, ала той не се издаде.

Още при влизането им в залата ги позна. Това без съмнение бяха същите двама мъже, с които този следобед едва не се сблъска пред асансьорите в Държавната болница. Тогава те разговаряха с брата на Исабел. Такава несъвместима двойка не се забравя лесно.

Въпросът беше дали и те са го запомнили.

Не му се вярваше. Ако го бяха познали, щяха да му задават много по-настъпателни въпроси. Разпитващият го полицай щеше да се държи по коренно различен начин.

Огледа се. Ако станеше напечено, имаше два пътя за отстъпление. Надолу към машинното, през задния изход и нагоре по аварийната стълба покрай нелепия стол със счупен крак, поставен там, за да показва, че това не е изход. Другият вариант беше да мине покрай помощника на следователя. Тоалетните се намираха между рецепцията и изхода. Какво по-естествено от желанието да посетиш тоалетната?

Но в такъв случай арабинът щеше да го забележи, че се измъква. И той щеше да бъде принуден да изостави колата си. Както обикновено използва закрития паркинг до площад „Ру“. Ако отиде да я вземе, полицаите вече ще са завардили пътя.

Спреше ли се на втория вариант, забравяше за колата и се измъкваше пеш. Познаваше немалко подходящи за целта улички в града, но нищо не гарантираше дали ще развие нужната скорост. Абсолютно нищо.

Затова най-надеждният начин беше да отклони вниманието от себе си. Ако наистина искаше да се измъкне и той да диктува положението — прибягването до по-радикални мерки не търпеше отлагане.

Едно беше сигурно: налагаше се да се изплъзне от лапите на двамата полица, които — дявол знае как — бяха успели да се доберат до него.

Без съмнение го бяха взели на мушка. Иначе защо ще го разпитват дали кара мерцедес, как пее и ще го карат да повтори два пъти в коя компания работи? Добре че успя да запомни поредицата от числа и букви.

Преди броени минути показа на полицая фалшивата си шофьорска книжка, регистрирана на името, с което от години се подвизаваше в клуба. Полицаят не реагира мнително. В крайна сметка нямаше как да разобличи измамата от пръв поглед.

Проблемът обаче се заключваше във възможността двамата детективи лесно да го притиснат в ъгъла. Гражданските номера и номерата на личните документи се проверяват за нула време, а — още по-лошо — той почти бе изчерпил всичките си присвоени самоличности и потенциални убежища. Нямаше как да се измъкне незабелязано оттук, защото се намираше в помещение с десетки хора и всеки опит за бягство би бил своевременно пресечен.

Погледна към Папата. Седеше пред криминалния инспектор, дъвчеше с настървение и изглеждаше глуповато.

Този мъж представляваше вечният жертвен агнец и убиецът неведнъж го бе използвал като образец за подражание. Именно хора от рода на Папата бяха квинтесенцията на неописуемото. Не искаш ли да се набиваш на очи, стреми се да изглеждаш точно като тях. Съвсем обикновено — както впрочем изглеждаше и убиецът. Всъщност двамата с Папата си приличаха в много отношения. Имаха еднаква форма на главата, еднакъв ръст, еднаква осанка и тегло. И двамата притежаваха привлекателна външност. Вдъхваха доверие, макар да бяха малко скучновати. Мъже, които знаят как да се грижат за външния си вид, но без да са прекалено суетни. Именно от Папата бе почерпил идеята да се гримира така, че очите му да се сближат, а веждите да изглеждат сраснали. С помощта на малко руж бузите му ставаха широки като на Папата.

Неведнъж по време на набезите си успешно бе наподобявал външния вид на своя съотборник.

Към набора от характеристики на Папата влизаше още една, която убиецът възнамеряваше да използва срещу него: слабостта му към Тайланд. Свен пътуваше дотам няколко пъти в годината, но не за да се порадва на пленителната природа.

 

 

Криминалният инспектор изпрати Папата на съседната маса. Разпитаният беше пребледнял като платно и изглеждаше смъртно обиден.

Дойде редът на Бирер. Оставаше само още един: Микел. Тоест не след дълго щяха да приключат.

Той стана и се премести до масата на Папата. Дори при опит инспекторът да го спре, пак щеше да седне там. „Каква е тази полицейщина?“ — щеше да се възмути, а ако се стигне до размяна на по-остри реплики — да излезе демонстративно от залата с обяснението, че при нужда могат да го потърсят в дома му. Щом разполагат с гражданския му номер, лесно ще намерят адреса му, в случай че възникнат още въпроси.

Това също представляваше възможност за отстъпление. Няма как да го задържат без основателна причина. А те със сигурност не разполагаха с конкретни доказателства. Много неща се промениха в тази страна, но все още не арестуваха граждани без наличието на сигурни улики. До момента Исабел нямаше как да им предостави такива.

Някой ден и това щеше да стане, но понастоящем беше невъзможно.

С очите си се увери в какво състояние се намира тя.

Полицаите не разполагаха с никакви доказателства. Не бяха открили тела, не знаеха за хангара. Съвсем скоро водите във фиорда щяха да погълнат злочинствата му.

В крайна сметка всичко опираше дотам, да се покрие за няколко седмици и после да заличи следите си.

Папата го гледаше разгневено. Стискаше преплетените си пръсти, мускулите на врата му се бяха изопнали, дишането се бе ускорило. Ето тази реакция щеше да му свърши чудесна работа. Изиграе ли си картите както трябва, до три минути всичко ще приключи.

— Какво си му надрънкал, негоднико? — процеди Папата.

— Нищо, по-различно от неговата информация, Свен — прошепна в отговор той. — Честна дума. Явно те е проучил предварително. Не забравяй, че си вписан в регистрите им.

Забеляза как дишането на Папата стана още по-напрегнато.

— Сам си си виновен, Свен. В днешно време педофилите не са на почит — подхвърли той малко по-високо.

— Не съм педофил! Ти това ли му каза? — повиши глас и Папата.

— Узнал е всичко. Проучили са те и са разбрали, че на компютъра ти има детско порно.

Пръстите на Папата побеляха от стискане.

— Няма начин — възрази той овладяно, но по-силно, отколкото възнамеряваше. Огледа се боязливо.

Дотук добре. Криминалният инспектор ги държеше под око — точно както се очакваше. Хитрецът ги беше сложил един срещу друг, за да провери как ще се развие ситуацията. И двамата бяха под подозрение. Съвсем естествено.

Извърна глава към бара и откри, че при това положение тъмнокожият помощник на полицая е извън полезрението му. Следователно и той е невидим за арабина.

— Полицаят е наясно, че не сваляш порното от интернет, а твои приятели ти го качват на компютъра с флашки — продължи той с безстрастен глас.

— Не е вярно!

— Така ми каза полицаят, Свен.

— Щом разследва мен, защо разпитва всички ви? Сигурно ли е, че е дошъл заради мен?

За миг Папата забрави да дъвче дъвката.

— Сто процента е говорил и с други от обкръжението ти. В момента ни разпитва на публично място, за да види как ще реагираш.

Папата се разтресе цял.

— Нямам какво да крия. Не правя нищо различно от всеки друг. В Тайланд важат други правила. Не докосвам децата и с пръст. Просто ми допада тяхната компания. Нищо сексуално. Не и докато съм с тях.

— Знам, Свен, знам. Но полицаят твърди, че се занимаваш с трафик на деца. В компютъра ти имало изобличаващи файлове. Продаваш порноснимки и склоняваш деца към проституция. Не ти ли каза? — смръщи вежди. — Има ли нещо вярно в тези обвинения? Нали все повтаряш колко ти е натоварена програмата, докато си в Тайланд.

— ТРАФИК на деца?! Това ли ти каза инспекторът? — почти извика Папата и пак се озърна. После снижи глас: — Затова ли този тип ме разпитва дали разбирам от документация? Затова ли се интересува откъде имам пари за честите екскурзии, щом съм пенсиониран по болест? Защо си му наговорил такива измишльотини, Рене? Казах му, че не е вярно. Не съм нетрудоспособен, а съм продал бизнеса си. За бога, нали знаеш точно как стоят нещата?

— В момента те гледа. Не се обръщай. На твое място щях да стана тихо и мирно и да си тръгна. Не ми се вярва да те спрат.

Мушна ръка в джоба си, разгъна острието на ножа и бавно го извади.

— Като се прибереш у вас, веднага унищожи всичко, Свен. Всичко, което може да те компрометира, ясно? Ценен съвет от добронамерен приятел. Имена, договори, стари самолетни билети. Изгори всичко, чу ли? Прибирай се и действай. Ставаш от стола и тръгваш. Не го ли сториш сега, ще изгниеш в затвора. Нали знаеш как постъпват затворниците с хора като теб?

Папата го изгледа с широко отворени очи. После се успокои, бутна назад стола и се изправи. Беше схванал посланието.

Той също стана и протегна десница към Папата, все едно иска да се здрависат. Опакото на дланта му сочеше нагоре, а отдолу се криеше нож с острие, насочено срещу самия него.

Папата погледна колебливо ръката и се усмихна. Цялата му мнителност отпреди малко се изпари. Клетникът не бе в състояние да потиска плътските си щения; религиозен човек, дълго борил се със срама. В резултат Католическата църква бе стоварила върху плещите му клеймото на догмите. А ето сега негов приятел му подава ръка с добри намерения.

Щом Папата посегна да му стисне десницата, Рене тикна ножа в ръката му, сключи пръстите му около дръжката, дръпна ръката на изумения мъж към хълбока си и си нанесе повърхностна, но видима рана. Не го заболя, ала щеше да създаде такова впечатление.

— Какво правиш? Ох! — извика Рене. — Държи нож, пазете се! — предупреди присъстващите, дръпна ръката му и си нанесе втора рана. Ризата му мигом се обагри в червено.

Криминалният инспектор скочи и столът му се прекатури. Всички в непосредствена близост обърнаха поглед към схватката. В същия миг Рене отблъсна Папата и мъжът заотстъпва заднешком, вторачен в кръвта по ръцете си. Намираше се в шок. Цялата сцена се разви за секунди. Не можеше да проумее случилото се.

— Изчезвай, убиецо — прошепна Рене, докато се държеше за хълбока.

Папата се извърна панически и хукна. Пътьом прекатури няколко маси и продължи към пистите.

Очевидно познаваше боулинг-центъра като петте си пръста и искаше да се измъкне през машинното.

— Внимавайте, държи нож! — извика пак Рене, докато хората се отдръпваха от беглеца.

Видя как Папата пресече тичешком деветнайсета писта. Тъмнокожият помощник на инспектора хукна като хищник. Очертаваше се неравностойно преследване.

Рене пристъпи към стойката с топките и взе една.

Тъмнокожият настигна Папата в края на пистата, а беглецът размаха ножа като обезумял. Нещо в ума му бе прещракало. Дребничкият полицай се хвърли към прасците му и двамата се сгромолясаха върху улея между двете най-крайни писти.

По-високопоставеният полицай вече бе преполовил разстоянието до боричкащите се мъже, но топката, запратена нататък от най-добрия играч в отбора, го изпревари.

Звукът от удара в слепоочието на Папата се чу ясно. Все едно някой смачка пакетче чипс. Изхруска.

Ножът се изплъзна от ръката на Папата и изтрополи върху пистата.

Десетки погледи се откъснаха от беглеца и се насочиха към Рене. Повечето видяха, че именно той запрати топката, но бяха станали свидетели и на „нападението“ с ножа.

Всичко мина по план.

 

 

Криминалният инспектор дойде да го вдигне на крака. Изглеждаше дълбоко разтърсен.

— Положението е много критично. Свен едва ли ще оцелее след толкова тежка черепно-мозъчна травма. Молете се лекарите да направят чудо.

Погледна към пистата, където парамедиците оказваха първа помощ на ранения. Да се моли за чудо? Напротив!

Един от парамедиците изпразни джобовете на Папата и подаде на тъмнокожия полицай плика с вещите му. Явно двамата служители на реда работеха много съвестно. След малко щяха да повикат подкрепление и да поискат допълнителни сведения. Да сверят дали неговият граждански номер и гражданският номер на Папата отговарят на посочените имена. Да проверят алибито им. Да се обадят на онзи фризьор, при когото похитителят не беше стъпвал никога. Докато подозренията им се засилят, щеше да мине известно време, а това време беше единственият му шанс да отърве кожата.

Криминалният инспектор до него стоеше със свъсени вежди и мислеше толкова усилено, че главата му щеше да се пръсне от напрежение. После погледна право към него.

— Мъжът, на когото нанесохте най-вероятно смъртоносен удар, е отвлякъл две деца. Възможно е вече да ги е убил, но ако още са живи, ще умрат от жажда или глад, не ги ли намерим в най-скоро време. След малко потегляме към неговата къща и ще я претърсим основно, но се надявам да ни помогнете с още сведения. Знаете ли дали има някаква вила, разположена далече от други жилищни сгради? Нещо като хижа с хангар за лодки?

Той успя да прикрие колко силно го изненада въпросът. Откъде знаеше този полицай за хангара? Това вече наистина го шокира. Откъде, по дяволите, бяха разбрали?

— Съжалявам — отговори овладяно той и погледна едва дишащия мъж на пистата. — Наистина съжалявам, но не знам нищо за подобна къща.

Полицаят поклати глава.

— Въпреки смекчаващите вината обстоятелства няма как да избегнете снемането на обяснения. Имайте го предвид.

Мъжът кимна бавно. Защо да протестира срещу нещо, което се подразбира от само себе си? Нали искаше да се покаже готов да сътрудничи. Така ще притъпи бдителността им.

Тъмнокожият полицай се приближи към тях и поклати глава.

— Абе ти нормален ли си? — ядосано го изгледа той. — Не видя ли как го повалих на пода? Нямаше опасност да нарани никого. Защо го удари с топката? Осъзнаваш ли какво направи?

Убиецът поклати глава и вдигна окървавените си длани срещу полицая.

— Свен беше луд за връзване. Разбрах, че се кани да ви наръга.

Хвана се за хълбока и стисна очи, за да покаже колко силна болка изпитва.

После погледна полицая обидено и гневно.

— Трябва да ми благодариш и да се радваш, че се целя толкова точно.

Двамата полицаи проведоха кратък разговор помежду си.

— Местната полиция пристига след малко. Ще им разкажете какво се е случило — разпореди по-високопоставеният. — Ще се погрижим да получите своевременна медицинска помощ. Насам е потеглила още една линейка. Не се движете, за да не се засили кръвотечението. Ако питате мен, раната не е сериозна.

Кимна и се оттегли.

Настъпи моментът за следващия ход.

По уредбата съобщиха, че след кратко съвещание съдийската колегия е решила да отмени състезанието заради тежкия инцидент.

Погледна съотборниците си. Седяха с погледи, изпразнени от съдържание, и не смееха да мръднат — напълно в съответствие с инструкциите на полицая да не напускат местата си.

Полицаите бързаха. Всичко се случи със светкавична скорост; предстояха им пространни рапорти пред началниците.

Той стана и тръгна спокойно покрай външната стена към парамедиците от „Бърза помощ“.

Кимна им делово, наведе се ловко зад гърба им и грабна ножа. Увери се, че никой не го гледа, и се шмугна в тесния проход към машинното.

След по-малко от двайсет секунди вече крачеше пред аварийната стълба към закрития паркинг до площад „Ру“.

Точно когато синият буркан на пристигащата линейка проблесна в далечината по улица „Копенхаген“, мерцедесът потегли по шосето.

След три кръстовища щеше да се е отдалечил на безопасно разстояние.

Четирийсет и седма глава

Случилото се представляваше пълно бедствие. Катастрофа — не можеше да се опише с по-слаба дума.

Настани двамата мъже един до друг и нещата се объркаха.

Карл поклати глава. Проклятие! В решимостта си да разобличи злодея прояви прекалена привързаност, но откъде да предположи, че ще се стигне до толкова кошмарна развръзка? Целеше просто да ги постави в стресова ситуация.

И двамата се вписваха в профила на издирвания, но как да разбере кой от тях е убиецът? Ето на този въпрос не успя да намери отговор. И двамата, всеки посвоему, приличаха на фоторобота. Затова искаше да провери как ще реагират под натиск. Та нали Карл умееше безпогрешно да улавя признаците на гузна съвест у хората? Или поне досега си мислеше, че умее.

Постановката обаче му изигра лоша шега. Единственият, на когото се надяваше да му каже къде са децата, в момента лежеше върху носилка и санитарите го изнасяха към линейката. И това се случи по вина на Карл. Чувстваше се отвратително.

— Погледни, Карл.

Извърна глава. Асад, с калъфа на Папата в ръка, имаше много недоволен вид.

— Казвай, Асад. Открил ли си някакво несъответствие? Адресът ли не съвпада?

— Напротив, всичко съвпада. Друго ме притеснява. Лоша работа, Карл. Погледни!

И му подаде касова бележка от „Квикли“.

— Обърни внимание на часа, Карл.

Карл огледа бона и усети как по врата му потекоха вадички пот.

Асад имаше право. За пореден път се сблъскваха с находка, която не предвещава нищо добро.

Касовият бон бе издаден от магазин от веригата „Квикли“ в Роскиле. Документ за съвсем скромна покупка: тотофиш, вестник „Берлингске Тиденс“ и пакетче дъвки „Стиморол“. Покупката бе извършена в 15,25 в деня на нападението над Исабел Йонсон в Държавната болница в Копенхаген; няколко минути преди деянието. Въпросният магазин се намираше на повече от трийсет километра от болницата.

Ако действително Папата лично бе получил касовия бон, беше изключено той да е похитителят на децата. А имаше ли причина да се съмняват, че касовата бележка е негова, щом я намериха в неговия портфейл?

— Мама му стара! — простена Карл.

— Помолих парамедиците да изпразнят джобовете му и те откриха вътре половин пакетче „Стиморол“ — добави Асад, докато се оглеждаше с мрачен вид.

Неочаквано изражението му се промени. Сякаш нещо му просветна.

— Къде се дяна Рене Хенриксен? — възкликна той.

Карл огледа бързо цялата зала. Дявол да го вземе, къде изчезна този тип?

— Ето! — извика Асад и посочи тесния проход към машинното отделение, където обслужваха и поддържаха автоматичните устройства за нареждането на кеглите.

Карл погледна в указаната посока. Върху стената, на височината на човешки хълбок, личеше петсантиметрова червена ивица. Очевидно кръв.

— Проклятие! — извика той и хукна към пистите.

— Внимавай, Карл! — застигна го предупреждението на Асад. — Ножът също е изчезнал. Негодникът го е взел!

„Моля те, Господи, дано да е вътре“ — Карл влезе в помещение, широко около два метра. Вътре бяха натрупани уреди, инструменти и всякакви вехтории. Цареше съмнителна тишина.

Карл профуча покрай вентилационни тръби, стълби и маса от тиково дърво с пръснати върху нея аерозоли и класьори и неочаквано се озова пред авариен изход.

Хвана дръжката с лошо предчувствие, открехна внимателно вратата и се вгледа в черното нищо, към което водеше противопожарната стълба.

Рене Хенриксен беше изчезнал.

* * *

Асад се върна след десет минути. Запотен и с празни ръце.

— Горе, до закрития паркинг, открих малко кърваво петно.

Карл издиша бавно. Изминалите минути донесоха ужасни новини. Току-що проведе разговор с дежурния диспечер в Главното управление.

— За жалост не съществува лице с такъв граждански номер — обясни служителят.

Значи гражданският номер, посочен от Рене Хенриксен, беше измислен и такъв човек изобщо не съществуваше. Следователно именно той е похитителят.

— Благодаря ти, Асад — изморено промърмори Карл. — Обадих се да повикам колегите със служебни кучета. Ще пристигнат всеки момент. Щом си открил кръв, ще имат следа. Това е единствената ни надежда.

Карл му съобщи последните новини. Рене Хенриксен е фиктивно лице. Из страната върлува масов убиец.

— Открий номера на комисар Дамгор от Роскиле — поръча Карл. — През това време аз ще се обадя на Маркус Якобсен.

И преди се беше случвало да безпокои началника си на домашния телефон. Бяха се разбрали, че Маркус е на линия по всяко време на денонощието.

— В голям град като Копенхаген престъпността няма почивен ден. Защо тогава аз да имам? — обичаше да повтаря Якобсен.

Този път обаче Маркус изобщо не се изпълни с ентусиазъм, когато Карл го изтръгна от вечерното спокойствие с лошите вести.

— Да му се не види, Карл. Ще трябва да се свържеш с Дамгор. Роскиле не влиза в моя ресор.

— Знам. В момента Асад издирва телефонния му номер, но всъщност кретенът, който оплете конците, е един от твоите подопечни.

— Никога не съм очаквал да чуя подобно нещо от устата на Карл Мьорк — Якобсен сякаш се забавляваше.

Карл пропъди тази мисъл.

— Уведоми Дамгор за основните аспекти и се вземи в ръце. Щом ти си изпуснал мъжа, ще трябва ти да го заловиш. Свикай местните за подкрепление, нали? Лека нощ, Карл, и успешен лов. За другото ще се погрижим утре.

Карл усети познатото стягане в гръдната област. С други думи, на него и Асад оставаше да се справят сами, а не разполагаха с абсолютно никакви податки.

— Това е личният номер на комисар Дамгор — Асад му подаде листче.

Предстоеше само да го набере.

Докато слушаше сигнала за свободна линия, стягането в гърдите се засили. По дяволите, само не сега!

— Здравейте, свързахте се с Дамгор. В момента не съм вкъщи. Моля, оставете съобщение — включи се гласовата поща.

Карл щракна ядосано капачето на телефона си. Проклетият комисар в Роскиле беше практически неоткриваем.

Карл въздъхва. Нямаше друг избор, освен да се задоволи с местното подкрепление. Дано някой от полицаите в града се сети как да сложат край на целия този цирк, преди целокупната журналистическа гилдия в Зеландия да цъфне на стълбите, където двама-трима от местните лешояди вече щракаха като обезумели с фотоапаратите си. Господи! В съвременното мултимедийно общество слуховете изпреварват събитията въпреки всичко. Стотици очи бяха видели инцидента. Очи, чиито притежатели имаха мобилни телефони. Жадните за сензации репортери вече сто процента точеха зъби.

Карл кимна на двама местни следователи, пропуснати от униформените полицаи.

— Карл Мьорк — представи се той и им показа служебната си значка.

Двамата мъже явно го знаеха по име, защото не зададоха никакви въпроси. Карл ги въведе в ситуацията — задача, съвсем не лека.

— С две думи, издирваме мъж, способен да се дегизира до неузнаваемост. Самоличността му не е изяснена. Единственото сведение, с което разполагаме за него, е, че шофира мерцедес. Звучи ми като мисията невъзможна — призна единият. — Ще снемем отпечатъци от бутилката с вода, от която е пил. Дано да ни помогне малко. Сега ли да съставим доклада?

Карл го потупа по рамото и погледна над него.

— Докладът ще почака. Аз няма да ходя никъде. Вие започнете със служителите в боулинг-центъра, а аз ще поговоря с четиримата съотборници.

Макар и неохотно, следователите се съобразиха с желанието му. Все пак Карл им представи убедителен аргумент.

Карл кимна на Ларс Бранде. След схватката с ножа и кончината на Папата мъжът изглеждаше силно разстроен. Изведнъж отборът му се срина. Хора, които си бе мислил, че познава, погазиха непростимо доверието му.

Не само той беше потресен. Така се чувстваха и брат му, и пианистът. Тримата мълчаха, а по лицата им се четеше скръб.

— Трябва да разберем кой се крие зад псевдонима Рене Хенриксен. Затова си помислете добре. Всичко може да ни е от полза. Има ли деца, как се казват, женен ли е… Къде работи, къде пазарува. Сещате ли се да сте го видели със сладкиши от определена пекарна? Напрегнете си ума!

Тримата не реагираха, но четвъртият, монтьорът с прякор Ръчката, се поразмърда. Не изглеждаше стъписан колкото другите.

— Понякога и аз съм се питал защо никога не ни е споменавал какво работи — сподели той. — Другите често говорехме за професиите си.

— И?

— Личеше, че е по-заможен от нас. Следователно има високоплатена работа. След края на състезанията пръскаше повече пари от останалите. Сто процента е паралия. Погледнете само сака.

Посочи зад високия стол, на който седеше.

Карл отстъпи рязко назад. На пода лежеше странен сак с няколко отделения.

— Това е „Ебонит фастбрейк“ — обясни Ръчката. — Така като го гледаш, колко мислиш, че струва тази гъзария? Минимум хиляда и триста кинта. Да видиш аз с каква торба идвам… Да не говорим с какви топки играе…

Карл вече не го слушаше. Дълбоко се озадачи. Защо не се бяха сетили да прегледат сака по-рано?

Дръпна високия стол и вдигна сака, снабден с колелца и множество отделения.

— Сигурен ли сте, че е негов?

Монтьорът кимна. Малко се изненада, задето полицаят прие толкова сериозно находката.

Карл махна с ръка на колегите от Роскиле да се приближат.

— Бързо! Нахлузвайте гумените ръкавици!

Сам надяна един чифт.

Докато отваряше сака, усети как от челото му рукна пот. Все едно проникваше в отдавна забравена гробница.

Първо откри разноцветна топка. Лъскава, с модерен дизайн. Чифт резервни обувки. Кутийка с талк. Шишенце с ментово масло.

Вдигна шишенцето пред съотборниците.

— За какво го използва?

— Преди всяко състезание капва по малко от съдържанието във всяка ноздра — обясни Ръчката. — Сигурно смята, че увеличава притока на кислород и така подобрява концентрацията си. Не ви препоръчвам да го пробвате. Много е гадно.

Карл дръпна циповете на другите отделения. В едното откри топка, другото се оказа празно.

— Може ли и аз да хвърля един поглед? — попита Асад, когато Карл се отдръпна. — Провери ли предните джобове?

— Тъкмо това щях да направя — отвърна Карл, но мислите му вече бяха другаде.

— Знаете ли откъде е купил този куфар? — попита той, вторачен в празното пространство.

— От интернет — отговориха в един глас тримата.

Проклетият интернет!

— А обувките и другите принадлежности? — поинтересува се Карл.

В това време Асад извади химикалка от джоба си и започна да човърка една от дупките по топката.

— Пазаруваме основно от интернет, защото е по-лесно — обясни монтьорът.

— Не общувате ли на приятелски начала? Не си ли говорите за детството, за юношеските години, за първите ви стъпки в боулинга? За първия път, когато сте надхвърлили двеста точки?

„Сетете се за нещо, идиоти такива — пришпори ги той наум. — Не може да не знаете нищо за този човек.“

— Не. Общо взето обсъждахме само предстоящото състезание, а после правехме равносметка как е протекло.

— Виж, Карл.

Карл погледна смачканата хартия, която му подаде Асад. Беше натъпкана плътно в топката.

— Открих я под отвора за палеца — обясни Асад.

Карл го изгледа с недоумение. Под отвора за палеца?

Правилно ли чу?

— А, да — обади се Ларс Бранде. — Точно така. Рене уплътняваше всички отвори за палеца върху топките, с които играеше. Палците му са много къси и го преследваше фикс идеята пръстът да се допира до дъното на топката. Това му помагало да я хвърля по-точно.

— Рене спазваше множество ритуали — намеси се и Юнас. — Ментовото масло, пълнежа с хартия, цвета на топките. Отказваше, например, да хвърля червени топки. Разсейвали го, когато замахвал.

— Точно така — включи се и пианистът. Досега не си бе отварял устата. — Преди всяко засилване заставаше на един крак за три-четири секунди. Трябваше да му викаме Щъркела, а не Тройката. Често се шегувахме на тази тема.

Четиримата се засмяха. Смехът бързо секна.

— Ето хартията от другата топка — Асад подаде на Карл още една смачкана топка. — Извадих я много внимателно.

Карл изглади двата листа върху барплота.

После погледна Асад. Какво щеше да прави без него?

— Приличат на разписки, Карл. Разписки от банкомат.

Карл кимна. Няма само полицаите да работят извънредно, я! Нека се потрудят и банковите служители.

Касов бон от „Квикли“ и две разписки от банкомати на Датската банка. Три малки, нищо и никакви бележки.

Но точно те им посочиха правилния път.

Четирийсет и осма глава

Стараеше се да диша спокойно. По този начин държеше защитните механизми на организма си изключени. Защото ако по вените му плъзне прилив на адреналин, сърцето му ще започне да бие по-бързо, а това би предизвикало още по-обилна кръвозагуба от раната.

Обмисли внимателно ситуацията.

Най-важното беше, че успя да се измъкне. Нямаше представа как са се добрали до него, но отложи този въпрос за по-нататък. В момента значение имаше само едно: в огледалото все още не се виждаха преследвачи.

Запита се какъв ли ще бъде следващият ход на полицията.

Като неговия мерцедес имаше хиляди. Хората масово купуваха мерцедеси, използвани до неотдавна като таксита. Но ако полицията заварди главните пътни артерии около Роскиле, служителите на реда ще спират за проверка всички мерцедеси.

Затова се налагаше да действа бързо. Да се прибере, да метне трупа на жена си в багажника, да грабне трите кашона с най-компрометираща информация и да ги напъха в колата. Да заключи входната врата и да отпраши с пълна газ към къщата до фиорда.

През следващите няколко седмици тази къща ще играе ролята на негова база.

При необходимост да излезе из града просто ще се гримира. Когато с отбора спечелеха трофей, той неизменно отказваше да застане пред фотографските обективи, но с достатъчно упорство разследващите все щяха да се доберат до някоя негова снимка. Без съмнение.

Затова двуседмичната изолация във „Вибегорен“ беше най-удачният избор. Ще изчака телата да се разградят и ще се махне оттам.

С оглед на обстоятелствата се налагаше да зареже къщата в Роскиле и да остави Бенямин при леля му. Когато му дойде времето, ще си го вземе. След две-три години престой в полицейските архиви и този случай ще отшуми.

Предвидливо бе скътал във „Вибегорен“ вещи, необходими при неблагоприятен развой на събитията: нови документи за самоличност, известни спестявания. С толкова пари нямаше, разбира се, как да я кара на широка нога, но щяха да му стигнат да преживява, а после, когато нещата се уталожат, ще започне отначало. Пък и няколко години в пълно спокойствие няма да му навредят.

Пак погледна в огледалото за обратно виждане и се засмя.

Попитаха го дали може да пее.

— Моооога да пеяаааа! — извиси глас и той отекна в цялото купе.

Сети се за сбирките в Църквата на Божията майка във Фредериксун. Знаеше отлично, че всички помнят пеещите фалшиво. Точно затова нарочно се преструваше на музикален инвалид. Постара се да остави погрешно впечатление у околните.

А всъщност притежаваше доста сносни певчески дарби.

Едно нещо обаче не търпеше отлагане. Трябваше възможно по-скоро да открие хирург, който да премахне белега зад дясното му ухо. Навремето, когато го спипаха да дебне заварената си сестра, пиронът почти разпра ухото му и се наложи да го шият. Как, по дяволите, се бяха сдобили с информация за този белег? Кога бе пропуснал да го замаскира с пудра? Откакто онова шантаво момче, което той после уби, го попита откъде го е получил, мъжът прикриваше белега с грим. Как му беше името на онова хлапе? Жертвите вече започваха да се сливат в паметта му.

Пропъди спомена и се върна към събитията в боулинг залата.

Нямаше да открият отпечатъци по бутилката му с минерална вода, защото я избърса със салфетка, преди криминалният инспектор да разпита Ларс Бранде. Следи от пръстите му липсваха и по маси, и по столове. Беше си създал навика да е крайно предпазлив.

Усмихна се за миг. Прояви изключителна далновидност.

Тогава се сети за сака. Изведнъж съобрази, че по топките за боулинг има негови отпечатъци, а дупките са уплътнени с разписки, които можеха да отведат разследващите до адреса му в Роскиле.

Пое си дълбоко дъх и си напомни да не се вълнува прекалено, за да не се усили кръвотечението от раната.

„Глупости — успокои се той. — Дори да открият разписките, няма да е веднага.“

Разполагаше с достатъчно време. До къщата му в Роскиле вероятно ще стигнат след денонощие или две. А на него му е достатъчен половин час.

Зави по улицата и видя, че на моравата пред къщата му стои млад мъж.

— Миа! Миа! — викаше той.

Поредният прът в колесницата.

„Трябва да го очистя час по-скоро“ — каза си той и се запита къде в близките пресечки да паркира.

Извади окървавения нож от жабката.

Мина бавно покрай къщата с извърната на другата страна глава. Жалките викове на ухажора звучаха като писъци на разгонен котарак. Нима Миа наистина предпочита този недорасляк пред мъж като него?

В същия миг забеляза как двамата старци от отсрещната къща надничат през пролука в завесите. С възрастта любопитството несъмнено се изостря.

Натисна газта.

Нямаше какво друго да стори. Възрастната двойка щеше да види, ако нападне младия мъж.

Ще открият трупа на Миа в къщата. Но нима това променя нещо? Полицаите вече го подозираха в тежко престъпление; иначе не биха си правили труда да разпитват толкова обстойно целия отбор.

Не беше изключено, разбира се, да открият в някой кашон брошури за вили, обявени за продан, но те няма да им помогнат. Разследващите не знаеха нищо. Никакъв документ не сочеше на кой имот точно се е спрял.

Не, той не се боеше, че брошурите ще го разобличат. Нотариалният акт за „Вибегорен“ се намираше на сигурно място в къщата до фиорда — заедно с парите и фалшивите паспорти. В това отношение се чувстваше спокоен.

Стига само да овладее кръвотечението и да не го спрат по пътя към „Вибегорен“, нещата щяха да се наредят.

 

 

Извади аптечката и се съблече гол до кръста.

Прободните рани се оказаха по-дълбоки от очакваното. Особено последната. Прецени с каква сила да дръпне ръката на Папата, но не съобрази, че онзи няма да окаже почти никаква съпротива.

Затова раната кървеше обилно. Налагаше се да пожертва част от скъпоценното си време, за да заличи следите по шофьорската седалка на мерцедеса, преди да го продаде.

Извади спринцовка и ампула с местна упойка. Проми раната с кислородна вода и вкара иглата.

Докато чакаше упойката да подейства, огледа стаята. Горещо се надяваше да не открият „Вибегорен“. Точно тук се чувстваше у дома. Далече от света, далече от предателствата и измамите.

Приготви иглата и конеца. Само след минута не усещаше боцкането: иглата в плътта около раните.

„Ще отворя още работа на пластичните хирурзи“ — помисли си той и се засмя.

Заши раната, огледа творението си и пак се засмя. Шевовете не изглеждаха никак красиво, но пък поне кървенето спря.

Наложи раните с компрес, превърза ги с бинт и легна на дивана. Когато се почувства готов, ще стане и ще убие децата. Колкото по-скоро приключи с тях и колкото по-скоро телата се разпаднат, толкова по-скоро ще се измъкне.

Само след десет минути ще отиде до бараката да вземе чука.

Четирийсет и девета глава

Само след двайсет минути те разбраха името на лицето, извършило банковата трансакция, и адреса му. Казваше се Клаус Ларсен и живееше на пет минути от боулинг-центъра.

— Какво мислиш, Карл? — попита Асад, когато се вляха в кръговото кръстовище по булевард „Крал Валдемар“.

— Мисля си колко е хубаво, че ни следват въоръжени колеги.

— И очакваш да се наложи оръжията да влязат в действие?

Карл кимна.

Сви по алеята между къщите и под мъждивата светлина на уличните лампи видя как на стотина метра от къщата някакъв мъж крещи.

Определено не приличаше на издирвания. Този беше по-млад, по-слаб и изглеждаше отчаян.

— Побързайте! Помощ! Горе гори! — викаше той, докато те тичаха към него.

Карл видя как автомобилите зад гърба му удариха спирачки и веднага повикаха аварийните екипи. Двамата старци, застанали на отсрещния тротоар по халати, навярно вече бяха позвънили в пожарната.

— Има ли хора в къщата? — попита Карл.

— Има. Тук стават много странни неща — задъхано потвърди мъжът. — Минавам покрай къщата от няколко дни, но не ми отварят. Когато набера приятелката ми — казва се Миа — чувам, че телефонът й звъни на горния етаж, но тя не ми вдига.

Мъжът посочи полегатия прозорец и се хвана ужасѐн за челото.

— Сега пък избухна пожар!

Карл вдигна глава към пламъците, които се виждаха през въпросния прозорец точно над входната врата.

— Да сте забелязали някой да влиза в къщата преди малко?

Мъжът поклати глава. Не го свърташе на едно място.

— Ще разбия вратата — предупреди той. — Чухте ли?

Карл погледна колегите си. Те кимнаха.

Мъжът беше висок и силен. Явно притежаваше физическа издръжливост и знаеше какво прави. Засили се и преди да стигне вратата, вдигна крак и нанесе съкрушителен шут на ключалката с пета. Изохка силно и избълва порой ругатни, защото се свлече на земята, без вратата да помръдне от пантите.

— По дяволите, прекалено е здрава — обърна се панически към патрулката: — Помогнете ми де! Миа е вътре! — извика той.

В същия миг изгърмя оглушителен трясък. Карл се обърна по посока на звука и видя как Асад се вмъква през строшения прозорец на дневната.

Карл хукна нататък, а мъжът го последва. Асад бе избрал печеливша стратегия: с помощта на резервната гума от автомобила успя да проникне през прозореца.

Карл и младият мъж влетяха през процепа.

— Насам! — извика мъжът и повлече двамата полицаи към антрето.

Над стълбището нямаше толкова дим, но на горния етаж беше невъзможно да видиш протегнатата си ръка.

Карл закри уста с ризата си и подкани и другите двама да направят същото. Чуваше как Асад кашля зад гърба му.

— Слизай долу! — нареди му Карл, но Асад не се подчини.

Чуваха сирените на приближаващите се противопожарни автомобили, ала това ни най-малко не успокои младия мъж. Той упорито си проправяше път опипом по стената.

— Мисля, че е вътре. Никога не се разделя с телефона си — извика той и се задави с гъстия дим. — Чуйте!

Явно набра номера й, защото след две-три секунди на няколко метра от тях прозвуча слаб звън.

Мъжът хукна напред и затърси дръжката на вратата. Чуха как мансардният прозорец вътре се строши заради топлинната вълна.

Един от полицаите от Роскиле се зададе по стълбите. Чуха кашлицата му.

— Нося ръчен пожарогасител — извика той. — Къде гори?

Приятелят на бедстващата жена блъсна вратата и пламъците изригнаха срещу тримата мъже. Пожарогасителят изсъска и блъвна пяна, но оказа незначителен ефект, макар че струята все пак потуши пламъците, колкото да видят какво има в стаята.

Положението изглеждаше критично. Пожарът се бе разпространил по тавана и по купчините с кашони.

— Миа! — извика отчаяно мъжът. — Миа, тук ли си?

В същия миг от счупения прозорец изригна водна струя и парата ги блъсна назад.

Карл се хвърли на пода и усети пареща болка в ръката и рамото, с което инстинктивно бе предпазил лицето си.

Отвън долитаха викове. Противопожарният маркуч бълваше пяна.

Потушиха пожара за секунди.

— Трябва да отворим прозорците — през кашлица извика полицаят от Роскиле.

Карл се втурна към най-близката врата, колегата му — също.

Димът се поразнесе и Карл започна да оглежда горялата стая. Пред прага младият мъж трескаво избутваше по хлъзгавия под кашоните в коридора. Повечето кутии още димяха, но това изобщо не го спираше.

В този миг Карл се спъна в безжизненото тяло, проснато пред стълбите. Асад!

— Внимавай! — предупреди Карл и избута колегата си настрана.

После скочи на долното стъпало, хвана Асад за краката, изтегли го и го метна на рамо.

— Помогнете му! — изръмжа той на двама парамедици, след като го изнесе на моравата пред къщата.

Те мигом му поставиха кислороден апарат.

„По дяволите, свестете го“ — отекваше една-единствена мисъл в главата му, докато виковете от горния етаж се засилваха.

Карл не видя как смъкнаха млада жена. Забеляза я чак когато я сложиха на носилка до Асад. Тялото й изглеждаше вцепенено, все едно вече бе настъпило трупното вкочаняване.

Изведоха и младия мъж, целия покрит със сажди и с обгорена коса. Лицето му обаче не беше пострадало от пламъците.

Той плачеше.

Карл откъсна очи от Асад и тръгна към мъжа. Сякаш всеки момент щеше да рухне.

— Направи каквото можа — насили се да го утеши Карл.

Мъжът се засмя през сълзи.

— Жива е — той се свлече на колене. — Усетих как бие сърцето й.

Зад гърба си Карл чу как Асад кашля.

— Какво става? — Асад размаха ръце и крака.

— Не мърдайте — предупреди го парамедикът. — Получили сте отравяне с въглероден оксид. Опасно е.

— Не е от въглеродния оксид. Паднах по стълбите и си ударих главата. В толкова гъст дим не можеш да видиш дори слонски задник.

 

 

След десет минути жената се свести. Кислородът и лекарствата, които й вляха със системи, я стабилизираха.

През това време пожарникарите потушиха окончателно огъня, а Асад, Карл и колегите им от Роскиле претърсиха цялата къща. Не откриха нито следа от документи, където да фигурират имената Рене Хенриксен или Клаус Ларсен. Единственият нотариален акт за недвижим имот бе за обгорилата къща и като собственик фигурираше друго име: Бенямин Ларсен.

Провериха в базата данни дали на този адрес не е регистриран мерцедес. Пак удариха на камък.

Негодникът си бе оставил толкова много вратички, че не беше за вярване.

В дневната попаднаха на няколко сватбени снимки. Булката — усмихната, с голям букет, младоженецът — елегантен и напълно безстрастен. Жената на носилката беше негова съпруга.

Клетата Миа.

— Добре че те заварихме пред къщата, когато пристигнахме. Иначе можеше да стане голяма трагедия — обърна се Карл към младия мъж, който също се качи в линейката. Мъжът стискаше ръката на пострадалата. — В какви отношения си с тази жена и как се казваш?

— Кенет — представи се мъжът и млъкна.

Останалата част от информацията щяха да запишат колегите на Карл от Роскиле.

— Ще те помоля да се отместиш малко, Кенет. Искам да задам на Миа няколко въпроса. Не търпят отлагане.

Карл все пак погледна парамедика. Човекът вдигна два пръста: отпускаше му максимум две минути.

Карл си пое дълбоко дъх. Навярно това беше последният му шанс.

— Миа, аз съм полицай. В добри ръце си, не се бой. Издирваме мъжа ти. Той ли ти причини всичко това?

Тя кимна безмълвно.

— Интересува ни дали съпругът ти притежава къща близо до воден басейн. Или вила, да речем. Сещаш ли се за такова място?

— Може би — едва промълви тя през стиснати устни.

— Къде? — Карл се опита да не звучи припряно.

— Не знам. Вижте брошурите в кашоните — тя посочи към къщата през отворените врати на линейката.

Неизпълнима задача.

Карл инструктира полицаите от Роскиле какво да търсят: къща с хангар за лодки някъде из фиорда. Ако из кашоните, избутани от Кенет в коридора, открият подобен проспект, незабавно да му съобщят. Колкото до кашоните, останали в стаята — изобщо да не ровят из тях. Пожарът им бе нанесъл щети, обезсмислящи всякакво дирене.

— Миа, мъжът ти се подвизава под различни имена. Известно ли ти е друго, освен Клаус Ларсен?

Тя поклати глава и вдигна ръка. Бавно я протегна към Карл. Ръката й се тресеше от огромното усилие. Ласкаво докосна бузата на Карл.

— Открийте Бенямин, моля ви — прошепна тя; отпусна ръка и затвори очи от изтощение.

Карл погледна въпросително младия мъж.

— Бенямин е синът им. Единственото дете на Миа. На около година и половина.

Карл въздъхна и стисна леко ръката на жената.

Съпругът й бе причинил толкова страдания. Как щяха да го спрат сега?

Карл стана. Парамедиците прегледаха изгореното му рамо и го предупредиха, че през следващите няколко дни ще изпитва много силни болки.

Какво да се прави.

— Добре ли си, Асад? — попита Карл, докато огнеборците навиваха маркучите, а линейката се отдалечаваше.

Помощникът му махна пренебрежително с ръка: освен дето малко го боляла главата и целият бил в сажди, му нямало абсолютно нищо.

— Негодникът пак се измъкна — въздъхна Карл.

— Какво друго можем да направим?

Карл сви рамене.

— Вече се стъмни, но предлагам да огледаме местата, обозначени върху картата от Юрса.

— У теб ли са снимките?

Карл кимна и взе найлонов джоб от задната седалка. Разполагаха общо с петнайсет въздушни снимки на крайбрежието. Кръгчетата не бяха никак малко.

— Според теб защо Клес Томесен не се обади повторно? — попита Асад, докато се качваха в колата. — Нали ни обеща да поговори с началника на горкото стопанство?

— На горското стопанство, искаш да кажеш! Наистина ни обеща, но сигурно не го е намерил.

— Да попитам ли Клес?

Карл кимна и подаде на Асад мобилния си телефон. Томесен вдигна веднага. Съдейки по реакциите на помощника си, навярно се бе случило нещо лошо. След приключване на разговора той погледна мрачно Карл.

— Клес Томесен направо не повярва на ушите си. Още вчера съобщил на Юрса, че лесничеят в Северната гора е потвърдил наличието на хангар за лодки в района. Намирал се в края на пътеката покрай колибата на горския стражар. Обърнал внимание на Юрса да ни предаде незабавно. Било е точно когато ти й подари розите, Карл. Забравила е.

Забравила е? Как, за бога, ще забрави да предаде толкова важна информация? Да не би да й хлопа дъската?

Карл съобрази, че въпросът е реторичен. Да не би да имаше на кого да се оплаче?

— Къде е хангарът, Асад?

Асад разпъна картата върху арматурното табло и посочи обекта, ограден с двоен кръг. „Вибегорен“ на улица „Дюрнес“ в Северната гора. Именно това място бе посочила Юрса. На Карл му идеше да излезе от кожата си.

Но какво да им даде сигурност, че е отбелязала точното място? И как да допуснат, че не бива да губят нито минута, когато тя направи това предположение? Кой да им каже, че злодеят е отвлякъл нови две деца?

Карл поклати глава. Негодникът държеше в плен две деца. Как щеше да завърши всичко? Не смееше и да си помисли.

Защото всичко сочеше, че тринайсет години след отвличането на Поул и Трюгве Холт същата участ е сполетяла други две деца. Две деца се намираха в смъртна опасност! Точно в този момент!

Петдесета глава

В градчето Йегерсприс завиха покрай червен павилион с надпис „Скулптура и живопис“ и навлязоха в гората.

След известно време по мокрия от дъжда асфалт стигнаха пред табела, забраняваща движението на моторни превозни средства. Значи оттук не минаваха автомобили.

Караха бавно. Според джипиеса до къщата имаше още доста, но халогенните светлини достигаха надалеко. В мига, когато се появеше открит терен, щеше да се наложи да изгасят фаровете. След няколко седмици дърветата щяха да се разлистят, но в момента нямаше зад какво да се скрият.

— Следващата улица се казва „Крайбрежна“, Карл. Изключи фаровете, защото се задава гола местност.

Карл посочи жабката. Асад извади фенер. Карл изгаси светлините и колата бавно продължи напред. Ориентираха се по лъча на осветителното тяло.

Близо до фиорда местността ставаше блатиста. В тревата лежаха крави. После от лявата страна на пътя се появи малка трансформаторна подстанция. Подминавайки я, чуха леко бръмчене.

— Дали Поул и Трюгве не са чували точно това? — усъмни се Асад.

Карл поклати глава. Едва ли. Този звук беше твърде слаб. Само на няколко метра от подстанцията вече заглъхваше.

— Виж, Карл — Асад посочи тъмна редица.

Оказаха се дървета, които стигаха чак до водата. Служеха като преграда срещу вятъра. Зад тях се простираше „Вибегорен“.

Отби встрани от пътя, слязоха от колата и постояха навън да си отдъхнат.

— За какво мислиш, Карл?

— Чудя се какво ще заварим. И се питам защо си оставих пистолета в Главното управление.

 

 

Зад редицата дървета имаше малка оградена кошара за коне, а зад нея растяха още дървета до самия бряг. Имението не беше голямо, но затова пък удобното му разположение предоставяше на собственика идеална възможност да живее щастливо. Или да потули гнусните си деяния.

— Погледни! — възкликна Асад.

Карл проследи пръста му. До водата личаха очертанията на постройка — барака или беседка.

— И там — Асад посочи между дърветата, където се процеждаше оскъдна светлина.

Провряха се между гъсто растящите дървета и огледаха изпречилата се пред тях тухлена къща. Занемарена и порутена. Два от прозорците светеха.

— Дали е вътре? — прошепна Асад.

Карл не отговори. Откъде да знае?

— Зад къщата май има алея. Да проверим ли дали мерцедесът не е там? — предложи шепнешком Асад.

— И без да проверяваме, сто процента е там.

От дъното на градината се чу ниско бръмчене. Наподобяваше моторница, която потегля по огледална вода. Нещо наблизо издаваше този звук.

Карл затвори очи.

— Идва от бараката ей там. Виждаш ли я, Асад?

В отговор помощникът изръмжа утвърдително.

— Според теб дали хангарът е скрит зад онези храсти до бараката? Не е ли редно да е на самия бряг?

— Възможно е — кимна Карл. — Но се опасявам, че нашият човек е вътре. А още повече ме е страх какво ли е намислил.

От тишината в жилищната сграда и от странния шум от бараката го полазиха ледени тръпки.

— Трябва да отидем дотам, Асад.

Помощникът му кимна и му подаде изгасения прожектор.

— Ти вземи това и го използвай вместо оръжие, Карл. Аз ще разчитам на ръцете си.

Докато се провираха през шубраците, надвиснал клон одраска изгорената ръка на Карл. Ако ризата и якето не бяха достатъчно влажни, а ръмящият дъждец — разхладителен, Карл щеше да се принуди да спре и да стисне зъби, докато силната болка отмине.

Приближавайки до бараката, чуваха звука все по-ясно. Монотонно, нискочестотно, непрекъснато бръмчене. Като наскоро смазан двигател на ниски обороти.

Под вратата се очертаваше тясна светла ивица. В бараката ставаше нещо.

Карл посочи вратата и стисна здраво тежкия фенер. Ако Асад дръпне рязко вратата, Карл ще нахълта вътре, готов за атака.

Постояха две-три секунди. Спогледаха се, Карл даде знак за начало, Асад отвори вратата, Карл влетя светкавично в бараката.

Огледа се и отпусна ръката с фенера. Вътре нямаше никого. Мебелировката се изчерпваше с табуретка, няколко инструмента върху дърводелски плот, нефтен резервоар с голяма вместимост и генератор, от който, оказа се, идвало бръмченето — спомен за времената, когато хората произвеждаха машините така, че да са в изправност за вечни времена.

— На какво мирише, Карл? — прошепна Асад.

Наистина се усещаше силна миризма. Карл я разпозна. Отдавна не се беше сблъсквал с нея: от периода през осемдесетте, когато стана модерно хората да смъкват боята от чамовите мебели и врати, за да възвърнат автентичния вид на дървото. Лютивата, влажна смрад слепва ноздрите ти. Миризмата на сода каустик, или луга.

Карл се обърна към резервоара, а в съзнанието му вече се нижеха зловещи картини. Придърпа табуретката. Стъпи върху нея, изпълнен с мрачни предчувствия, и повдигна капака. Стисна фенера с усещането, че му предстои да изживее най-силния шок в живота си. Щракна копчето и насочи лъча към вътрешността на съда.

Не видя нищо, освен вода и спуснат вътре тръбен нагревател.

Не беше нужно да си много умен, за да се досетиш за какво се използва този съд.

Карл изгаси фенера, слезе от табуретката и погледна Асад.

— Май децата са още в хангара. Дано са живи.

Излязоха от бараката, озъртайки се предпазливо. Навън постояха малко, та очите им да привикнат към мрака. След три месеца по това време на деня щеше да е светло като ден. В момента обаче между двамата мъже и брега се мержелееха само неясни силуети. Дали наистина в ниските шубраци долу се притулваше хангар за лодки?

Махна на Асад да го следва и тръгна към брега. Под краката му жвакаха плужеци. Помощникът му издаваше доста красноречиви възклицания на погнуса.

Стигнаха до шубраците. Карл се наведе, отмести един клон и зад него, на половин метър над земята, се появи врата. Докосна дебелите талпи, към които бе монтирана. Бяха хлъзгави и прогизнали.

Миришеше на смола. Явно смола уплътняваше процепите в хангара. Със смола бе уплътнено и писмото от Поул Холт.

Пред тях се чуваше плискане на вода. Без съмнение бараката бе поставена върху колове, забити във водата. Най-сетне намериха хангара!

Край на лутането.

Карл хвана дръжката на вратата, но тя заяде. Плъзна пръсти слепешком и напипа залостено мандало. Вдигна клечката и я остави да увисне на веригата. Щом вратата е залостена отвън, значи негодникът не е вътре.

Бавно отвори вратата и веднага долови съвсем тихо, затаено дишане.

Блъсна го остра смрад на гнилоч, урина и изпражнения.

— Има ли някой? — прошепна Карл.

След миг от мрака се откъсна сподавен стон.

Карл включи фенера. Посрещна го покъртителна гледка.

На два метра разстояние една от друга седяха две прегърбени фигури, потънали в собствените си нечистотии. Мокри панталони, омазнени коси. Два вързопа все още жива плът, сбогували се с всяка надежда.

Момчето го погледна с разширени, безумни очи. Приклещено под ниския таван, то седеше приведено напред, с вързани на гърба ръце, оковано към стената с верига. Тиксото, залепено пред устата му, се издуваше леко при издишване. Всяка клетка от това момче крещеше за помощ. Карл отмести лъча малко встрани и видя момичето. Главата й клюмаше към рамото, но тя не спеше. Отворените й очи реагираха на светлината от фенера. Просто нямаше сили да вдигне глава. Толкова беше омаломощена.

— Ще ви помогнем — обеща Карл, пристъпи в хангара и запълзя на колене. — Само не вдигайте шум и всичко ще се оправи.

Карл извади телефона си и набра полицейския участък във Фредериксун.

Обясни по какъв въпрос се обажда и поиска подкрепление. После затвори.

Напрегнатите рамене на момчето се отпуснаха. Чутият разговор го успокои.

Междувременно в хангара влезе и Асад. Коленичил, той смъкна тиксото от устата на момичето и разхлаби ремъците около нея. Карл махна лепенката от устата на момчето. То показваше готовност да му съдейства. Мълчаливо се наклони настрана, та Карл да свали кожените каиши от гърба му.

С дружни усилия двамата мъже отдалечиха децата от стената и опънаха веригата около телата им, но тя беше закачена за втора верига, здраво закрепена към стената.

— Вчера ни овърза с нея и свърза двете вериги — обясни дрезгаво момчето. — Преди това бяхме само с ремъци. Носи ключовете у себе си.

Карл погледна Асад.

— В бараката видях „кози крак“. Ще го донесеш ли?

— Кози крак?

— Да, Асад. Железен лост за разбиване на врати.

По изражението на Асад Карл виждаше, че помощникът му знае отлично какво представлява въпросният инструмент, но предпочиташе да избегне газенето по плужеците.

— Дръж фенера, аз ще го донеса — въздъхна Карл.

Измъкна се от ниския хангар. Как не се сетиха на излизане от бараката да вземат козия крак! Освен удобен инструмент за взлом, лостът можеше да послужи и като оръжие.

Докато газеше през пихтията от живи и мъртви плужеци, Карл забеляза мъждива светлина от единия прозорец на къщата. Допреди малко цялата сграда тънеше в мрак.

Застина на място и наостри уши.

Не долови никакви признаци на активност.

Приближи бараката и внимателно отвори вратата. Козият крак лежеше върху дърводелския плот под чук и гаечен ключ. Карл отмести чука и избута ключа, но се сепна, защото ключът се плъзна към ръба и падна с метален трясък върху пода.

Карл застина за миг в тъмнината. Ослуша се.

После грабна козия крак и се промъкна навън.

 

 

Върна се в хангара. Децата го посрещнаха с облекчение. И най-дребното движение на Карл и Асад се равняваше на чудо в техните очи. Съвсем разбираемо.

Двамата мъже изтръгнаха веригите от стената. Момчето тутакси се отдръпна от косата стена, но момичето продължи да лежи неподвижно и да стене.

— Какво й е? — попита Карл. — Да не се е обезводнила?

— На ръба на силите си е. Държат ни тук дълго време.

— Ти вземи момичето, Асад — прошепна Карл. — Придържай веригите, за да не дрънчат. Аз ще помогна на Самуел.

При тези думи Карл забеляза как момчето се вцепени. Обърна към него мръсната си глава и го изгледа изпитателно, все едно Карл току-що е разкрил какъв демон носи в душата си.

— Знаеш името ми — мнително промълви момчето.

— Полицай съм. Знам много неща и за двама ви, Самуел.

— Откъде? — момчето извърна леко глава. — С родителите ми ли си говорил?

Карл си пое дълбоко дъх и отговори:

— Не.

Самуел отдръпна ръцете си назад и ги стисна в юмруци.

— Тук нещо не е наред. Не си никакъв полицай.

— Напротив. Да ти покажа ли служебната си значка?

— Как си разбрал, че сме тук?

— Отдавна издирваме похитителя ви, Самуел. Хайде, всяка секунда е ценна.

Асад изнесе момичето от хангара.

— Ако наистина сте полицаи, защо бързате толкова? — по лицето на Самуел се изписа ужас. Очевидно не беше на себе си от преживяния шок.

— Та ние изтръгнахме веригите от стената, за да ви освободим. Това не е ли достатъчно доказателство? Ако бяхме съучастници на похитителя, щяхме да имаме ключ.

— Да не се е случило нещо с мама и татко? Да не би да не са платили откупа? Добре ли са? — Момчето поклати глава. — Какво е станало с родителите ми? — попита високо то.

— Шшшт! — предупреди го Карл.

Отвън се чу глухо тупване. Навярно Асад се беше подхлъзнал върху лепкавата маса.

— Всичко наред ли е? — прошепна Карл, но не получи отговор и се обърна към Самуел: — Хайде, да вървим. Да не губим време.

Момчето го изгледа недоверчиво.

— Нали се обади на някого по телефона? Ще ни заведете някъде и ще ни убиете, нали? Това ли ще направите?

Карл поклати глава.

— Ще изляза пръв, а като ме последваш, ще се убедиш, че всичко е наред — и той се изхлузи през вратата на чист въздух.

Усети как някой го цапардоса силно по тила и му причерня.

Петдесет и първа глава

Дали заради шум отвън, или заради болките в ранения хълбок, той се сепна от съня си и се огледа объркан.

Спомни си какво се беше случило и си погледна часовника. Беше спал близо час и половина.

Все още замаян, се надигна от дивана и огледа дали раната не е прокървила.

Шевът изглеждаше сух и стегнат. Кимна, доволен от свършеното. Прилично като за дебют.

Изправи се и се протегна. В кухнята имаше сокове в картонени кутии и консерви с храна. Чаша сок от нар и парче риба тон върху сухар ще подпомогнат организма му да възстанови изгубената кръв. Ще хапне няколко залъка и после ще слезе до хангара.

Включи лампата в кухнята и се загледа през прозореца. После спусна щорите. По-добре да не привлича излишно внимание със светещия прозорец. Предпазливостта преди всичко.

Неочаквано замръзна и се намръщи. Шум ли чу? Дрънчене на метален предмет? Постоя неподвижно. Наоколо пак се бе възцарила тишина.

Птица ли бе изкрякала? Посред нощ?

Вдигна щорите и се вторачи натам, откъдето му се стори, че е дошъл звукът. Присви очи и пак застина на място.

В тъмнината не се виждаше почти нищо, но той успя да различи смътните очертания на нещо черно, което се движи пред бараката. Силуетът изчезна.

Мъжът се отдръпна рязко от прозореца.

Сърцето му биеше бързо, ала той нехаеше.

Внимателно издърпа кухненското чекмедже и избра дълъг тесен нож за филетиране. Никой не би могъл да оцелее след прецизно нанесени пробождания с това оръжие.

Намъкна панталоните си и излезе в тъмното бос.

 

 

Вече чуваше ясно звуците от хангара. Някой сякаш се опитваше да изтръгне нещо и дърпаше силно. Дървесината пукаше.

Спря за миг и се ослуша. Сети се какво правят. Опитваха се да изтръгнат веригите от болтовете, с които ги бе занитил към стената.

Кой обаче бе действащото лице?

Ако са полицаи, значи разполагат с много по-качествено оръжие от неговото, но той притежаваше много важно предимство: познаваше терена. Освен това мракът работеше в негова полза.

Мина покрай бараката и забеляза, че светлата ивица под вратата се е разширила.

Точно така. Вратата стоеше притворена, а след като се отби да провери температурата в резервоара, я беше затворил плътно. Беше сто процента сигурен.

Ами ако някой от полицаите дебнеше наоколо?

Вмъкна се бързо вътре с гръб към стената и се замисли. Познаваше бараката като петте си пръста. Ако вътре има външен човек, ще го прониже за нула време. Ще се прицели в уязвимата точка под гръдната кост и ще забие ножа. После, за броени секунди, ще го наръга на още няколко жизненоважни места. Няма място за колебание, когато животът ти виси на косъм.

Запристъпва с насочен напред нож и обходи с поглед празното помещение.

Личеше, че някой е влизал. Табуретката беше преместена, инструментите — пръснати. На пода лежеше гаечен ключ. Това, значи, го бе събудило.

Отстъпи крачка встрани и видя чука върху дърводелския плот. Беше свикнал с този инструмент. Чукът беше удобен за хващане. Неведнъж му бе служил вярно.

Излезе на пръсти навън и тръгна по пътеката през градината. Между пръстите на краката му се провираха плужеци. Проклети твари. Отдавна трябваше да ги изтреби.

Наведе се леко напред и зърна мъждива светлина в пукнатините около вратата на хангара. Отвътре долиташе сподавен шепот, но той не чуваше нито кой говори, нито какво казва. Това изобщо не объркваше плановете му.

Който и да беше вътре, от хангара имаше един-единствен изход. Нужно беше само да прибяга до вратата и да спусне клечката в мандалото. Дори да открият огън в опит да се измъкнат, той вече ще е донесъл тубата с бензин от колата и ще е подпалил хангара.

Вярно — горящата постройка ще се вижда отдалече, но какво друго му оставаше?

Спря се точно на това решение. Ще подпали хангара, ще събере всички книжа и пари и ще отпраши незабавно към границата. Който не умее да нагажда плановете си според обстоятелствата, е обречен на провал.

Затъкна тънкия нож в колана си и тръгна към вратата, но забеляза, че някой я отвори. Навън се подадоха два крака.

Тутакси се шмугна встрани. Ще ги пипне, след като излязат.

Краката стъпиха върху земята, а горната част от тялото продължаваше да стои в хангара.

— Какво е станало с родителите ми? — попита високо момчето отвътре и някой му изшътка.

После дребният тъмнокож полицай измъкна момичето през вратата, взе я на ръце и направи крачка назад право към притаилия се нападател. Същият арабин, който повали Папата в боулинг-залата.

Смая се. Как бяха разбрали за хангара?

Замахна с чука и удари с тъпата част тила на мъжа. Арабинът се свлече безмълвно на земята. Момичето — върху него. Тя вдигна апатичните си очи към похитителя. Отдавна се бе примирила с участта си. Затвори очи. От смъртта я делеше един-единствен удар, но щеше да почака. Момичето не представляваше заплаха.

Нападателят изчака другия полицай да излезе.

Първо се показаха краката му. Той увисна така, докато уверяваше момчето, че няма нищо страшно.

— Ще изляза пръв, а като ме последваш, ще се убедиш, че всичко е наред — каза мъжът и се провря през вратата.

Нападателят го цапардоса с чука и криминалният инспектор се смъкна на земята безшумно като помощника си.

Мъжът пусна чука и огледа двамата, изпаднали в безсъзнание. Заслуша се. Дърветата прошумоляваха, дъждът трополеше по плочите, а момчето отвътре пристъпваше предпазливо, но иначе не се чуваше.

Вдигна момичето и с едно движение я избута обратно в хангара, затръшна вратата и я залости.

Изправи се и се огледа. Цареше тишина, нарушавана единствено от протестите на момчето. Не се чуваха сирени или други обезпокоителни звуци. Поне не и засега.

Пое си дълбоко дъх. Какво ли му предстои? Дали се очаква подкрепление, или двамата каубои бяха действали на своя глава, за да впечатлят началството? Трябва непременно да разбере.

Ако двамата мъже не са уведомили никого за акцията, може спокойно да продължи да следва плана си. В противен случай се налага незабавно да се омете оттук. Така или иначе, след като се ориентира в ситуацията, ще се отърве и от четиримата.

С един скок се върна до бараката и грабна макарата със сизалово въже, окачена зад вратата.

Не за пръв път връзваше хора. Ще се справи бързо.

Докато стягаше ръцете на двамата мъже, още в несвяст, от хангара отекна бясно думкане. Момчето крещеше да ги пусне. Родителите му нямало да платят нищо, ако не си получат децата.

Кораво излезе това момче. Похвална смелост.

После то започна да рита по вратата.

Мъжът погледна мандалото. Беше монтирано преди много години, но дървото още не беше изгнило. Щеше да удържи на шутовете. Издърпа телата на двамата мъже към плочите, та светлината от бараката да озари лицата им. После изправи единия в седнало положение. Главата му се оброни върху гърдите.

Коленичи пред полицая и го плясна няколко пъти през лицето.

— Ей, събуди се! — изкомандва той, докато нанасяше шамар след шамар.

Накрая го свести.

Полицаят повдигна клепачи. Първо се показа бялото на еклерите му, той премига няколко пъти и успя да си възвърне зрението.

Гледаха се право в очите. Ролите бяха разменени. Неотдавна похитителят даваше обяснения в боулинг-центъра, а сега диктуваше положението.

— Мерзавец — изфъфли полицаят. — Няма да ни избягаш. Насам пътуват полицейски коли. Имаме отпечатъците ти.

Мъжът се вгледа в очите му. Инспекторът явно беше получил комоцио от удара. Зениците му реагираха мудно, когато нападателят се отдръпна и светлинката от бараката плъзна по лицето на ранения. Вероятно за това полицаят се държеше толкова спокойно. Или не му се вярваше, че похитителят е способен на четворно убийство?

— Подкрепление, ама друг път — изсмя се той. — Ако пък е истина, да заповядат. Оттук се вижда целият път от фиорда чак до Фредериксун. Няма как да минат по моста „Принц Фредерик“, без да забележа сините светлини. Преди да пристигнат, ще имам достатъчно време да довърша каквото съм си наумил.

— Ще дойдат от юг, от Роскиле, и няма да видиш нищо, идиот такъв — процеди криминалният инспектор. — Пусни ни и се предай. Ще излезеш след петнайсет години. Ако ни убиеш, си мъртъв. Помни ми думата. Или колегите ми ще те разстрелят, или ще изгниеш в затвора. В действащата система убийците на полицаи не оцеляват.

Мъжът се усмихна.

— Говориш несвързано и лъжеш. Ако не отговориш на въпросите ми, след… — той погледна ръчния си часовник — … да речем, двайсет минути, считано от този момент, ще потопя теб, помощника ти и двете деца в резервоара, който си видял в бараката. И още нещо… — завря лицето си пред очите на Карл. — Ще се измъкна.

Ударите по стените на хангара се усилиха. Станаха помощни, с металическа нотка. Инстинктивно погледна към мястото, където бе пуснал чука, преди да вдигне момичето.

И този път инстинктите му не го подведоха. Чука го нямаше. Момичето го беше грабнало незабелязано. А той бе бутнал детето обратно в хангара заедно с чука. Проклятие. Значи малката хитруша не е чак толкова омаломощена, колкото изглеждаше.

Извади ножа от колана си. В крайна сметка хладното оръжие щеше да тегли чертата.

Петдесет и втора глава

По една или друга необяснима причина Карл не изпитваше страх. Не защото се съмняваше, че мъжът пред него е достатъчно психясал да му свети маслото, а по-скоро защото всичко тук му вдъхваше спокойствие: промъкналите се незабелязано до луната облаци, които я затулиха, тихото подплискване на водата, уханията наоколо. Дори бръмченето на генератора оказваше успокояващо въздействие върху Карл.

Навярно ударът с чука го бе зашеметил и още не можеше да се отърси. Силната пулсираща болка в главата отклони вниманието му от изгореното му рамо.

Самуел пак налетя върху вратата на хангара. Този път с удвоена сила.

Карл погледна нападателя, тъкмо издърпал тънък нож изпод колана си.

— Много ти се ще да разбереш как сме те открили, нали? — попита Карл и усети, че си възвръща чувствителността в завързаните на гърба ръце.

Вдигна глава. Прикапваше дъждец. Усещаше как сизалът набъбва от влагата. Значи трябва да печели време. Негодникът го гледаше сурово, но устните му леко трепнаха.

Карл налучка правилната посока. Злосторникът изгаряше от желание да разбере как са се добрали до него.

— Едно момче, Поул Холт… сещаш ли се за него? — попита Карл, докато топеше сизала в локвичката зад гърба си. — По-особено момче — допълни той, без да спира да мърда ръцете си.

Нарочно подхвърли само едно име и спря. Независимо дали ще успее да си освободи ръцете, или не, важеше максимата, че колкото повече протака, толкова по-дълго ще живеят той, Асад и двете деца. Досмеша го. Сега той се ползваше от прийомите на престъпниците по време на разпит. Каква ирония.

— И какво за този Поул? — попита нападателят.

Карл се засмя. Ударите по вратата на хангара се разредиха, но за сметка на това попадаха върху едно и също място.

— Много вода изтече оттогава, а? Забравил ли си Поул? По времето, когато си го отвлякъл, момичето в хангара още не е било родено. Никога ли не се сещаш за жертвите си? Какво ли те питам! Не се сещаш, естествено.

От промяната в изражението на мъжа Карл го втресе.

Злодеят се изправи и вдигна ножа над гърлото на Асад.

— Или ще ми отговориш бързо и без увъртания, или след секунда ще чуеш как твоят човек се дави в собствената си кръв. Ясно?

Карл кимна и пак размърда вързаните си ръце. По всичко личеше, че нападателят е твърдо решен да осъществи намерението си.

— Ако продължаваш да блъскаш, ще умреш в ужасни мъки, Самуел! — провикна се мъжът към хангара. — Имаш думата ми.

За миг ударите спряха. Чу се как момичето плаче. После Самуел поднови атаките.

— Поул е хвърлил бутилка с писмо във водата. Не е добра идея да държиш заложниците си в постройка над водата.

Мъжът смръщи вежди. Писмо в бутилка?

Една от намотките се смъкна — идеалният момент да се опита да развърже връвта.

— Преди няколко години бутилката попаднала в рибарска мрежа, а после — върху моето бюро — продължи Карл, докато се мъчеше да изхлузи китките си.

— Уцелил те е лош късмет — отбеляза мъжът, но учудването му не стихна.

Личеше какво му минава през ума. Някакво си писмо в бутилка го е издало? Та нали отвлечените деца не знаеха къде ги е завел? Как писмото е допринесло да разкрият това място?

Карл забеляза, че краката на Асад се размърдаха.

„Не ставай — заповяда му наум Карл. — Продължавай да спиш. И да станеш, няма как да помогнеш.“

Единствената надежда за спасение беше Карл да разхлаби връвта и да се освободи. Дори и тогава обаче благополучният завършек оставаше съмнителен. Повече от съмнителен. Противникът му беше силен, безскрупулен негодник и държеше опасен нож. А ударът в главата определено бе забавил реакциите на Карл. Не, надежда почти нямаше. Ако беше позвънил на полицията в Роскиле, вероятно щяха да успеят да изненадат негодника. Но колегите от Фредериксун, които повика, няма как да стигнат незабелязано до хангара. Мръсникът имаше право. Щом се качат по моста, той ще ги види веднага. А съзре ли ги, за няколко минути ще очисти и четиримата. Връвта продължаваше да стяга прекалено силно китките на Карл.

— Бягай, Клаус Ларсен или както ти е името. Все още имаш шанс да се измъкнеш — опита Карл.

Междувременно ударите по хангара станаха по-плътни.

— Прав си. Не се казвам така — мъжът все още стоеше над неподвижното тяло на Асад. — С твоя партньор нямате никаква представа коя е самоличността ми. Действате соло. Защо да бягам? Защо си въобразяваш, че се боя от вас?

— Омитай се, ти казвам. Още не е твърде късно. Плюй си на петите и започни нов живот. Ще те преследваме, но ти ще съумееш да се преобразиш. Нали?

Карл успя да изхлузи още една намотка от връвта.

Погледна мъжа право в очите. По дрехите му играеха сини отблясъци. Полицейските коли приближаваха. Подписаха смъртната им присъда.

Карл поизправи гръб и пъхна крака под задника си. Мъжът погледна към мигащите светлини. Сякаш целият околен пейзаж вибрираше. Вдигна ножа зад беззащитния Асад, ала Карл се хвърли напред и заби глава в краката му. Нападателят се свлече, но не изпусна ножа, хвана се за хълбока и погледна Карл. „Неговото лице ще бъде последното, което ще видя преди смъртта си“ — помисли си Карл.

Най-после изхлузи ръцете си и ги разпери. Голи ръце срещу тънко острие. Как ще се защити? Даваше си сметка колко е замаян. Колкото и да му се искаше да избяга, не можеше. Колкото и да го примамваше гаечният ключ на пода в бараката, Карл усещаше неспособността си да пази равновесие. Всичко около него се свиваше и раздуваше едновременно.

Олюля се назад. Мъжът се изправи и тръгна с ножа срещу него. Сърцето на Карл се разтуптя, кръвта запулсира в главата му. Пред него за миг се изпречиха омайните очи на Мона.

Намери опора в краката си. Пътеката се хлъзгаше. По обувките му полепна слузеста пихтия. Карл застина в очакване.

Сините отблясъци от моста се изгубиха. Патрулите щяха да пристигнат след пет минути. Ако удържи фронта още малко, вероятно ще спаси двете деца.

Погледна към клоните, надвиснали над пътеката. „Да има как да ги достигна и да се набера на някой от тях“ — помисли си той, докато отстъпваше заднешком.

Озверял, мъжът се втурна с нож, насочен към гърдите на Карл.

Спря го малка обувка, максимум четирийсети номер.

Асад бе протегнал крак през плужеците и закачи глезена на нападателя. Това не го събори веднага, но наруши равновесието му и той се подхлъзна върху слузестата маса. Бузата му се пльосна шумно върху плочите. Карл се втурна и му нанесе няколко ритника в слабините, онзи пусна ножа. Полицаят грабна оръжието, изправи мъжа на крака, притисна върха на ножа към сънната му артерия и се вгледа в очите му. Зад него Асад се мъчеше да се надигне на лакът. Успя, повърна и пак се отпусна. Избълва порой ругатни и пръски кисела слюнка. Не звучеше приятно, но пък явно щеше да се размине с комоцио.

— Хайде, прережи я — подкани го похитителят. — И без това ми втръсна да гледам противното ти лице.

И неочаквано тласна напред главата си с намерението ножът да пробие артерията, но Карл предугади навреме самоубийствените му намерения и отдръпна ножа. Острието одраска само повърхностно врата на мъжа.

— Както си и мислех — подигравателно подхвърли наглецът, докато кръвта се стичаше по кожата му, мокра от дъжда. — Няма да го направиш. Не ти стиска.

Обаче грешеше. При повторен подобен изблик на автоагресия Карл нямаше да се намесва. Замаяните очи на Асад щяха да потвърдят пред органите на реда, че безумецът сам се е нанизал на острието. Нека само опита. Тъкмо ще спести куп разходи на съдебната система.

В този миг ударите по хангара секнаха.

Карл надникна над рамото на мъжа. Вратата отхвръкна назад като с пружинен механизъм.

После лицето на мерзавеца пак запълни зрителното му поле.

— Така и не ми обясни как ме открихте. Чак до съдебния процес ли да чакам, за да разбера? Колко каза, че ще ми дадат според теб? Петнайсет години? Ще го преживея.

Отметна глава назад и се разсмя. Карл очакваше всеки миг убиецът да се наниже на ножа. Да прави каквото ще!

Стисна здраво дръжката. Подготви се за противната гледка.

Неочаквано се чу звук като от строшено яйце. Коленете на мъжа се подкосиха и той се строполи настрана без стон. Зад него се показа Самуел с чука в ръка. По бузите му се стичаха сълзи. Бе успял да разбие отвътре мандалото с помощта на чука. Откъде го беше взел?

Карл сведе поглед. Пусна ножа и се надвеси над падналия, скован от конвулсивни тръпки. Още дишаше, но краят наближаваше.

Полицаят бе станал свидетел на безмилостна екзекуция. Предумишлено убийство. Самуел сто процента бе видял, че нападателят е обезоръжен от Карл.

— Пусни чука, Самуел — подкани го Карл и се обърна към помощника си: — Съгласен ли си, че момчето действа при самоотбрана, Асад?

Асад отметна назад глава и издаде долната си устна.

— С теб… винаги… сме на… едно мнение… Карл. Нали? — отвърна той, прекъсван от позивите за повръщане.

Карл се надвеси над мъжа, проснат върху слузестата пътека. Лежеше с отворена уста и изцъклени очи.

— Да гориш в ада — прошепна мъжът.

— Ти вече си тръгнал натам — не му остана длъжен Карл.

От гората се чуваха полицейски сирени.

— Ако признаеш всичките си злодеяния, ще съкратя мъките ти — тихо го подкани Карл. — Колко души си убил?

— Много — премига мъжът.

— Колко?

— Много.

Тялото му потръпна конвулсивно и главата клюмна настрана. Карл видя ужасна рана и червеникав белег в задната част на ухото му. От устата на мъжа се чу гъргорещ звук.

— Къде е Бенямин? — побърза да попита Карл.

— При Ева — клепачите му бавно се отпуснаха.

— Коя е Ева?

Мъжът пак премига с полузатворени очи.

— Грозната ми сестра.

— Трябва ми фамилия. Как е истинското ти име?

Мъжът се усмихна и промълви последните си думи:

— Чаплин…

Епилог

Карл се чувстваше изморен. Преди пет минути шляпна поредното дело върху купчината в ъгъла.

Разкрито, приключено и готово да влезе в архива.

Откакто Асад обезвреди онзи сърбин в подземието, свършиха много работа по случая. Хората на Маркус Якобсен поеха трите скорошни пожара, но оставиха стария от 1995-а в Рьовре на специалния отдел „Q“. Гангстерската война ангажираше твърде много ресурси и за повече нямаха сили.

По случая арестуваха хора и в Сърбия, и в Дания. Сега им липсваха само няколко признания. Сякаш някога щяха да ги получат, изразяваше скептичността си Карл. Задържаните сърби предпочитаха да гният петнайсет години в датски затвор, отколкото да кръстосат шпаги с кукловодите на целия спектакъл.

Останалото зависеше от прокурора.

Карл се протегна. Дали да не подремне няколко минути, докато по ТВ2 правят на пух и прах министри, неспособни дори да се качат на велосипед, без да паднат, но знаят как да хвърлят прах в очите на обществото?

Телефонът звънна. Проклето изобретение.

— Имате посещение, Карл — съобщи Маркус. — Тримата ще се качите ли за малко горе?

Наближаваше средата на юли, а от десет дни дъждът изобщо не спираше. Слънцето никакво го нямаше. И защо да се качват на втория етаж? Там цареше същата тъмница като в подземието.

Карл тръгна мълчаливо по стълбите, следван от Асад и Росе. Проклет отпускарски сезон. Йеспер по цял ден киснеше вкъщи с гаджето си. Мортен пък изобщо не се задържаше вкъщи: все се шляеше с някакъв приятел. Междувременно назначиха домашна болногледачка на Харди, а Вига обикаляше Индия с мъж, скътал сто и петдесет сантиметрова коса под тюрбана си.

А Карл седеше заврян в кабинета си, докато Мона и отрочето й събираха шоколадов тен в Гърция. Ако Асад и Росе бяха излезли в отпуска по това време, той поне щеше да изпружи крака върху бюрото и по цял ден да гледа „Тур дьо Франс“ в кабинета си.

Как ги мразеше тези отпуски. Особено когато отпускарят не е той.

 

 

На втория етаж погледна работното място на Лис. Беше празно. Навярно пак скитосваше в компанията на темпераментния си съпруг. Май госпожа Сьоренсен се нуждаеше повече от гореща ваканция. Карл обаче се съмняваше, че и най-страстните ласки биха извадили тази мумия от вцепенението й.

Кимна дружелюбно на противната вещица. В отговор тя му показа среден пръст. Трябваше да й се признае, че беше в крак с модата, тъпата овца.

Отвориха вратата на кабинета на Якобсен. Вътре седеше непозната жена.

— Заповядайте — Маркус се надигна от стола. — Миа Ларсен дойде с мъжа си да ви благодари.

Чак сега Карл забеляза мъжа, застанал малко по-встрани в кабинета. В негово лице позна развълнувания младеж пред горящата къща в Роскиле. Кенет, спасителят на Миа Ларсен. Нима онази окаяна, изнурена клетница беше същата жена, която сега го гледа стеснително?

Росе и Асад се ръкуваха с посетителите. Карл колебливо протегна ръка.

— Извинете за безпокойството. Знаем, че сте много натоварени, но искахме лично да ви благодарим, задето спасихте живота ми — каза младата жена.

Настъпи мълчание. Всички се споглеждаха смутено.

— Обикновено се отговаря „няма защо“, но всъщност има — пошегува се Асад.

— И аз така мисля — съгласи се Росе.

Миа и Кенет се засмяха.

— Възстанови ли се? — поинтересува се Карл.

Тя си пое дълбоко дъх и прехапа устни.

— Исках да попитам как са двете деца. Самуел и Магдалена, нали?

Карл повдигна леко вежди.

— Ще бъда откровен. Трудно е да се предвиди как ще потръгне животът им. Двете големи момчета живеят самостоятелно. Самуел не се оплаква. Колкото до Магдалена и сестрите й, църковната общност пое грижите за тях. Навярно така е най-добре. Загубата на родителите е тежък удар за всяко дете.

Миа Ларсен кимна.

— Разбирам. Бившият ми съпруг причини много злини. Надявам се да помогна с нещо на сирачетата. — Опита се да се усмихне, но следващото изречение изригна от нея сякаш само: — Загубата на родителите е тежък удар за всяко дете, но и загубата на детето е тежък удар за всяка майка.

Маркус Якобсен сложи ръка върху рамото й.

— Работата по случая продължава, Миа. Полицията вече разполага с още данни, освен подадените от теб, и рано или късно положително ще открием Бенямин. Няма как детето да бъде забравено завинаги.

При последното изречение главата й клюмна. На мястото на Маркус Карл би подбрал малко по-различен израз.

— Дойдохме най-вече за да засвидетелстваме признателността си — взе думата Кенет. — А неизвестността, която съсипва Миа, е отделен въпрос.

Горкичките, помисли си Карл. Защо не им каже истината? От изчезването на Бенямин изминаха четири месеца, а от детето нямаше и следа. Полицията нямаше възможност да хвърли всичките си сили в този случай, а и пропиляха твърде много време.

— Разполагаме с твърде оскъдни сведения — напомни Карл. — Сестрата на бившия ти съпруг се казва Ева, но не знаем фамилията. Не сме успели да уточним и неговата самоличност. Не знаем дори малкото му име. Миналото му също е пълна загадка. Известно ни е само, че баща им е бил свещеник. Ева не е никак необичайно име като за пасторска дъщеря. Търсим жена на предполагаема възраст четирийсет години, но това е всичко. Снимката на Бенямин е окачена във всички полицейски поделения в страната, а колегите предупредиха социалните служби да се отнасят с повишено внимание към родители с деца на възрастта на Бенямин. До момента не можем да направим друго.

Миа Ларсен кимна. Очевидно не желаеше да възприема обясненията на Карл за обезсърчителни. Съвсем естествено.

Кенет носеше букет рози. Увери ги, че Миа неуморно издирва църковни списания и вестникарски материали със снимки на бившия й свекър. За младата майка това се бе превърнало в целодневно занимание. При успех щяла незабавно да се свърже с полицията.

И Кенет връчи букета на Карл, добавяйки нови благодарности.

След като двамата млади си тръгнаха, Карл усети горчив вкус в устата. Букетът се състоеше поне от четирийсет рози. Нямаше усещането, че ги е заслужил.

Поклати глава. Съвестта не му позволяваше да ги постави на бюрото си, но не искаше и да ги изпраща в дома на Росе и Юрса. Историята показваше, че последствията от подобен жест обикновено са непредвидими.

Мимоходом сложи цветята върху бюрото на госпожа Сьоренсен.

— Благодаря ти, че удържаш фронта — каза лаконично Карл и я остави в пълно недоумение и с неизречен въпрос, застинал на устните й.

Карл реши да състави официално писмо до всички институции и ведомства в Дания, където би могла да постъпи регулярна или случайна информация за дете, отговарящо на възрастта и описанието на Бенямин. Щеше да включи всички данни, съдържащи се в съобщението, разпратено до полицейските звена в страната.

И в добавка обаче щеше да помоли ръководните кадри в службите лично да следят развоя на случая.

По този начин въпросът щеше да получи висок приоритет и да се придвижи светкавично по надлежния ред.

 

 

Само за последните две седмици Бенямин научи поне петдесет нови думи. Ева се изумяваше от бързия му напредък.

Двамата с мъжа й поговориха. Ева каза, че обича момченцето повече от всичко на света. В момента тримата се чувстваха като щастливо семейство.

— Кога ще дойдат? — попита мъжът й за десети път днес.

От сутринта вкъщи течеше трескава подготовка. Той чисти с прахосмукачката, опече хляб, изкъпа Бенямин. Искаше всичко да е в безукорен ред за посещението.

Ева се усмихна. Това дете промени живота им из основи.

— Чувам ги, идват. Ще ми дадеш ли Бенямин, Вили?

Усети меката бузка на детето до своята.

— Сега ще дойдат две лели, за да ни кажат дали може да те задържим, Бенямин — прошепна му тя. — Според мен няма да ни откажат. Ти нали искаш да живееш при нас, миличко? При Ева и при Вили?

Той се сгуши в нея.

— Ева — изгука малкият и се засмя доволно.

Тя усети, че детето сочи към коридора, където се чуваха гласове.

— Някой идва — избъбри то.

Ева го стисна в прегръдките си и пооправи ризката му. Вили я предупреди да държи очите си затворени, защото така не изглеждаше толкова плашещо. Тя си пое дълбоко дъх, помоли се и обгърна детето с ръце.

— Всичко ще се нареди — прошепна му тя.

 

 

Тя позна доброжелателните гласове на социалните служителки. Вече бяха идвали в дома им. Те отговаряха за формалностите.

И двете се приближиха и се здрависаха с нея. Ръцете им бяха топли и приветливи. Пошегуваха се с детето и седнаха на прилично разстояние.

— И така, Ева. Проучихме ви и отчитаме, че не сте сред най-типичните кандидати за осиновители. Но веднага ви съобщаваме, че зрителното ви увреждане не е спънка. И преди се е случвало да поверяваме дете на незрящи. А колкото до дееспособността и нагласата ви, не виждаме никакви пречки да станете родител.

Ева усети как нещо в душата й се отприщва. Никакви пречки! Значи молитвите й не бяха отишли напразно.

— Впечатлени сме колко солидна сума сте успели да заделите от доходите си. Това е доказателство за умението ви да контролирате финансите си по-успешно от повечето хора. Забелязваме колко сте отслабнали, Ева, и то за съвсем кратко време. По думите на Вили двайсет и пет килограма за три месеца. Впечатляващо постижение. Изглеждате прекрасно.

Стана й топло, тя се разтрепери. Дори Бенямин усети вълнението й.

— Сладка Ева — обади малкият.

Тя усещаше, че той маха на двете дами. Вили все обясняваше колко очарователен е Бенямин в отношенията си с околните. Бог да благослови това ангелче.

— Добре сте се обзавели. Домът ви изглежда уютен и подходящо място, където да расте дете.

— В решението ни взехме предвид и факта, че Вили си намери хубава работа — добави другата служителка с малко по-плътен, нисък глас. — Според вас ще бъде ли проблем за вас, когато той започне да отсъства от къщи, Ева?

Тя се усмихна.

— Питате дали ще се справям сама с Бенямин? Ослепях като дете, но съм се научила да виждам по-добре от мнозина зрящи.

— Какво имате предвид? — попита по-плътният глас.

— Не е ли най-важно да усещаме как се чувстват близките ни? Моите сетива го улавят. Знам от какво има нужда Бенямин, преди самият той да го е осъзнал. По гласовете на хората разбирам настроенията им. В момента например вие сте много щастлива. Цялото ви същество ликува. Случило ви се е нещо хубаво, нали?

Двете жени се засмяха.

— Права сте. Сутринта станах баба.

Ева й честити и отговори на зададените й въпроси от чисто практическо естество. Не се съмняваше, че въпреки слепотата й и напредналата им възраст — нейната и на Вили — служителките ще придвижат молбата им. Ева и съпругът й искаха само това. Допуснат ли ги до следващия етап, нещата ще се уредят.

— Засега говорим само за одобрение, че сте годни за приемни родители. Докато не получим яснота какво се е случило с брат ви, няма как да предприемем друго. Но имайки предвид възрастта ви, можем да възприемем тази стъпка като подготвителна дейност по осиновяване.

— Откога не сте се чували с брат ви? — попита първата.

По време на двата проведени разговора й зададе въпроса за пети път.

— От март. Тогава ни остави детето. Опасяваме се, че майка му е починала. Брат ми подхвърли, че е тежко болна. — Ева се прекръсти. — Брат ми е склонен към депресивни състояния. Ако съпругата му е починала, боя се, че и той я е последвал.

— Не успяхме да открием майката на Бенямин. В предоставения акт за раждане гражданският й номер не се чете. Случайно да знаете дали документът е бил мокрен?

Ева сви рамене.

— Получихме го в този вид — обади се Вили.

— Най-вероятно родителите на Бенямин не са сключвали брак. Проверихме гражданския номер на брат ви, но няма данни да е бил семеен. Сведенията за него в обществените регистри силно ни озадачиха. Преди няколко години е кандидатствал в Антитерористичния отряд и после всички следи изчезват.

— Както вече споменах, брат ми е много потаен. Никога не споделя нищо за личния си живот.

— Но ви е поверил Бенямин.

— Да.

— Бени и Ева — избъбри малкият и се смъкна на пода.

Ева чуваше как той щапука по килима.

— Детето се чувства чудесно, личи си — отбеляза жената с по-ниския глас. — За възрастта си е много умен.

— Прилича на дядо си, моя баща. Беше много мъдър човек.

— Израснали сте в дом на свещеник, нали, Ева? Баща ви е служил недалеч оттук. Разбрахме, че хората от паството му много са го обичали.

— Бащата на Ева беше велик човек — обади се Вили.

Ева се усмихна. Мъжът й винаги говореше така за тъста си, макар никога да не го беше виждал.

— Мечето! — възкликна Бенямин. — Моето мече е хубаво. Има синя фльонга.

Всички се засмяха.

— Навремето баща ми ни възпитаваше в християнски дух — продължи Ева. — С Вили искаме да отгледаме Бенямин в същата атмосфера, стига властите да ни позволят да го задържим. Мирогледът на моя баща ще ни бъде духовен ориентир.

Тя усети, че двете посетителки харесват думите й. Мълчанието им й се стори топло.

— Два уикенда ще посещавате подготвителен курс за осиновители, преди съветът по финализиране на процедурата да се произнесе. Не се ангажирам с прогноза, но съм убедена в здравите устои на двама ви относно важните житейски въпроси, така че…

Ева усети, че жената не довърши мисълта си, защото нещо я прекъсна. Изведнъж стаята изстина. Дори Бенямин спря да пълзи.

— Синя лампа — каза той. — Виж как мига.

— Идва полиция — съобщи Вили. — Дано не се е случило нещо лошо.

Ева предположи, че беда е сполетяла брат й. Чу гласовете в коридора. Мъжът й първо запротестира, после се ядоса.

В стаята влязоха хора. Двете служителки станаха и се отдръпнаха назад.

— Той ли е, Миа Ларсен? — попита непознат мъжки глас.

Наоколо се разнесе шепот. Ева не чуваше какво обсъждат, но май мъжът обясняваше нещо на двете социални служителки.

От коридора долетя гневният глас на Вили. Защо не влиза, а стои там?

Ева чу плача на млада жена. Първо отдалече, после по-близо.

— За бога, какво става? — попита сляпата.

Бенямин се приближи, хвана ръката й и опря коляно върху крака й. Тя го взе в скута си.

— Ева Бремер, идваме от полицията в Одензе. С нас е майката на Бенямин. Иска да си прибере детето.

Ева затаи дъх. Помоли се на Бог нашествениците да изчезнат; да се събуди от този кошмар.

Приближиха към нея.

— Здравей, Бенямин — заговори на детето разтреперан глас. Глас, който нямаше място тук; който трябваше да се махне. — Не позна ли мама?

— Мама — детето се сгуши боязливо в прегръдките на Ева. — Страх ме е.

В стаята настъпи тишина. За миг Ева чуваше само дишането на Бенямин. Обичаше това дете повече от живота си.

После тя долови друго дишане. Дълбоко, изпълнено със страх. Докато слушаше, усети как ръцете й затрепериха върху гърба на детето.

Чуваше чуждото дишане. Чуваше и своето.

Трима души дишаха дълбоко. Шокирани и изплашени от предстоящите секунди.

Тя стисна детето в обятията си. Затаи дъх, за да не се разплаче. Прегръщаше го толкова плътно, че двамата се сляха в едно.

После разхлаби прегръдката. Хвана здраво ръчичката на малкия. Сълзите й напираха, но тя се овладя. Протегна напред длан с ръчичката на момченцето.

— Миа ли се казваш? — попита след минута Ева, а думите й сякаш долитаха отдалече.

— Да — предпазливо отговори младата жена.

— Ела насам, Миа. Приближи се да се запознаем.