Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (4) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

2.

Дитлеу Прам беше привлекателен мъж и го знаеше много добре. В бизнес класата на самолета съвсем не липсваха жени, повече от готови да чуят колко бързо може да ги закара с ламборгинито до дома си в Рунгсте.

Този път бе хвърлил око на блондинка със събрана на тила коса и очила с големи черни рамки, които й придаваха недостъпен вид. Това го възбуждаше.

Опита се да я заговори, ала без успех. Предложи й „The Economist“. На заглавната страница имаше снимка на атомна електроцентрала, заснета в контражур. Блондинката отхвърли любезното му предложение с категоричен жест. Той поръча на стюардесата да й донесе специално питие, но избраницата му остави чашата недокосната. А когато самолетът от Шчечин се приземи в Каструп по разписание, той осъзна, че е пропилял нахалост деветдесет безценни минути.

Ето такива неща го вадеха от равновесие.

Крачейки нервно по остъклените коридори на трети терминал, той си набеляза жертва: несигурно стъпващ мъж, насочил се към транспортиращата пътека. Дитлеу ускори ход и го настигна точно когато старецът постави стъпалото си върху пътеката. Незабелязано подлагане на крак — и онзи щеше да се строполи върху стъклената преграда. Дитлеу вече си представяше как очилата се смъкват, а нещастникът отчаяно се мъчи да се изправи.

Едва се сдържаше да не осъществи замисленото. Така беше устроен. Заедно с останалите в групата бяха кажи-речи закърмени с агресия. Не го намираше нито за противно, нито за срамно. Ако сега покоен стареца през краката, онази курва ще е виновна. Да беше се навила да му погостува! Само след час щяха да се въргалят между завивките.

Какво се преструва, че не й се иска.

Мобилният звънна. Кръчмата „Странмьоле“ се стрелна в огледалото за обратно виждане. Пред него проблесна морето.

— Да — вдигна той глава и погледна екранчето. Обаждаше се Улрик.

— Мой познат я е видял преди два дни до пешеходната пътека към Централната гара на улица „Бернсторф“.

Дитлеу изключи МР3 плейъра си.

— Добре. Кога по-точно?

— В понеделник, на 10 септември, към девет вечерта.

— Ти какво предприе?

— С Торстен обиколихме района. Не я открихме.

— И Торстен ли се включи?

— Да. И без да ти казвам, се сещаш, че само ми се пречкаше.

— Кому възложи задачата?

— На Олбек.

— Добре. Тя как е изглеждала?

— Нормално облечена, доколкото ми обясниха. Отслабнала. Но миришела.

— Миришела?

— Да — на пот и пикня.

Дитлеу кимна. Ето това мразеше най-много у Кими. Не само че се случваше да се запилява за месеци или дори години, ами и никога не знаеш какво да очакваш от нея. Ту потъваше вдън земя, ту изникваше изневиделица и събираше всички погледи. Кими олицетворяваше най-голямата опасност в живота им. Единственото, което действително можеше да ги провали.

— Този път няма да й позволим да се измъкне, нали, Улрик?

— Защо според теб ти се обаждам?